И дойде Краля - Random (OLD 3)
Posted: Mon Oct 16, 2006 4:20 pm
И дойде Краля
Lashing out the action, returning the reaction
Weak are ripped and torn away
Hypnotizing power, crushing all that cower
Battery is here to stay
...
Circle of destruction, hammer comes crushing
Powerhouse of energy
Whipping up a fury, dominating flurry
We create the battery
"Battery", Metallica
Planets devastated
Mankind's on its knees
A saviour comes from out the skies
In answer to their pleas
Through boiling clouds of thunder
Blasting bolts of steel
Evils going under deadly wheels
He is the painkiller
This is the painkiller
"Painkiller", Judas Priest
"Война? Мир? Аз мисля, че тези понятия са напълно взаимнозаменяеми и че хората твърде често позволяват на посредствени шарлатани да ги манипулират чрез тази диалектика на слепите и глупавите."
Негово Всеразгромяващо Величество Крал Гън.
Наричаха го Краля. Също като Краля на рока, който владял сърцата на хората и докарвал до оргазмен екстаз жените преди има-няма век или два. Е, новият Крал беше надминал великия си предшественик, пред чиято музика се прекланяше ревностно. Владееше целия свят и сърцата на хората се свиваха в менгеме от страх и благоговение само при споменаването на името му. Жените пък за него бяха отдавна разплетени уравнения и малко от тях представляваха предизвикателство за могъщия му интелект и още по-могъщото му тяло.
Тяло от черна стомана, по-твърда от всичко на Земята, обсипано със свръхчувствителни сензори и смъртоносни оръжия, командвано от хладен и пресметлив изкуствен интелект, гарниран с чисто човешката способност да се докосва до гениалното. Тяло, простиращо се на километри, оформено в изящната форма на еректирал пенис. Гигантски фалос, способен да отвори мрачните и хлъзгави порти на всяка човешка крепост. О, да, тези каменни вагини, издигнати от вещи стратези и премъдри масони, възбуждаха Краля повече от всяка жена. Защото той беше Крал Пушка, най-могъщото оръдие на света, подвижна батарея, способна да унищожи всяко укрепление или армия.
Краля предпочиташе да се нарича в мислите си с името Гън. Име, едновременно толкова просто и точно. Гън.
Както е напълно естествено за един велик Крал, Гън освен това беше и медийна звезда. Но не просто някоя мимолетно заблестяла супернова, не поредният продукт на телевизията. Не, Крал Гън беше Звездата. Всички канали излъчваха материали за него, стотици камери го наблюдаваха от орбиталните спътници във всеки един момент от ежедневието му. А ежедневието на Крал Гън, естествено, беше войната. Военните му сблъсъци и обсадите, които стоварваше върху злощастните си жертви, мигновено се превръщаха в най-гледаните предавания. Музикалните канали пък се надпреварваха да пускат любимите парчета на Краля – изтънчен ретро букет от джаз, рокендендрол, рок и хевиметъл от двадесети век. Ако Гън взимаше проценти за всяко медийно събитие, свързано с личността му, щеше бързо да натрупа трилиони долари. Но на него не му трябваха договори за телевизионни и авторски права. Та нали беше основен акционер във всички телевизии и радиа. Нещо по-важно - беше основен акционер в икономическото сдружение, наречено Земя.
Kолосалното туловище на Краля пълзеше към поредната си жертва, обречена да падне пред огневата му мощ. Километрични вериги, достатъчно дебели и тежки да приковат към земята всеки земен и небесен бог, разравяха крехката земя под себе си, която агонизираше под милионите тонове стомана. А, заровено дълбоко в плътта на гигантското оръдие, скрито в лабиринти от желязо, туптеще сърце.
Сърцето беше с размерите на атомна електроцентрала, но далеч по-мощно и, макар на Гън да не му се искаше да признае, отлслабващо. Ала няма друг начин – когато си най-могъщото оръжие в света, едновременно с това най-напредналият интелект на същия този свят, негов Крал, висш жрец, дворец, щаб и катедрала на самия себе си, трябва да си подготвен за възможни инфаркти.
Хилядоглавата електрическа змия, която представляваше съзнанието на Краля, се развъртя из километричните пътища от проводници и радио-магистрали. Милиардите й кибер-очи се взряха внимателно във всяка една от частица от тялото на металния колос, което я приютяваше. Двигатели – в норма. Сензори – в норма. Оръжия – в норма. Броня – в норма. Компютрни системи – в норма. Оперативни работници – в норма...
След като приключи рутинната проверка, змията остави управлението на по-низшите, подсъзнателни програми, които се заеха с тривилиалната си черна работа. Висшият Аз на Гън, доволен от свършената работа, се прибра обратно във високотехнологичната си бърлога. Там, дълбоко в металното си тяло, занамотава безбройните си змийски пипала в гигантска топка от притихнало електричество.
Прибирането в изходна точка винаги действаше като внезапно свиване на Аза и възприятията. От колосалната машина за смърт и разруха – конгрегация от компютри, сензори и автономни ИИ програми – която носеше по-скоро усещане за океан от съзнания, безкрайно море от инфромация, Гън се сви до едно почти човешко Аз. Чудовищното му съзнание, опасало километрите метал и проводници, също като митичния змей Мидгард, се намъкна тежко през стотиците информационни портали и захапа собствената си опашка. Електрическите вериги мигновено се пренаредиха в бесен квантов танц и след секунда Крал Гън отвори очи в собствената си тронна зала.
В залата цареше плътен и тежък мрак, из който сякаш тромави същества от тъмни материи плуваха като морски зверове на дъното на океана. Гън раздвижи стотиците си инфрачервени камери-зъркели и жадно заооглежда помещението. Не намираше смисъл да осветява огромната тронна зала. Подобен разход на електричество щеше допълнително да натовари изнемогващото му сърце. А то му трябваше здраво, поне до следващата битка, до следващия момент на опиянение, до новата доза от незаменимия коктейл – адреналин, лудост, кръв и атомно гориво.
Гън съсредоточи няколко дузини от очите си към центъра на тронната зала. Там, насред остров от немощна червеникава светлина, се издигаше трон. Кралската мебел беше истински шедьовър на изкуството. Издигаше се на метри над пода, а от облегалките й жадно стърчаха десетки метални остриета. Мечовете излизаха като хищни дървета от още по-стаховита почва. Тронът представляваше гигантска камара от озъбени черепи, а бледата червена светлина идваше от очните кухини на ухилените мъртъвци, в които светеше море от кървавочервени рубини.
Предназначението на този трон не беше да приютява кралски задници. Не, това беше чисто и просто една гениална машина за мъчения.
В него се гърчеше безпомощно белокоса мъжка фигура.
Гън включи високоговорителите, пръснати навсякъде из залата и заговори:
- Добър вечер, Мерлин – из залата се разнесе мощен глас, който попиваше всяка празнина и идваше отвсякъде и отникъде. Малцина знаеха, че Гън сам беше моделирал гласа си. Елвис, Боб Дилън, Джони Кеш както и още няколко титани на рока – техните гласове, преплетени с фина компютърна настройка, придаваха облик на гласа на Краля.
Белокосият пленник на силовото поле на трона се озъби в омразна гримаса и с усилие се изплю. Единственият ефект на това беше, че храчката се върна обратно, спирана от полето, и се размаза по лицето на стария маг.
- Стига толкова, старче, не проумя ли, че няма смисъл да се съпротивляваш. С теб и с Камелот е свръшено – тежък, почти болезнен за ухото смях се разнесе от пустотата.
- Черно чудовище, никога няма да издам тайната на Камелот! – изсъска Мерлин. - Дори без мен, Рицарите на Кръглата маса ще продължат борбата срещу тиранията!
- Тирания? – насмешливо попита Гън. – О, моля ти се. Откакто съм Крал на Земята и разгромих всяка армия по земята, моята "тирания" се превърна в най-хубавото нещо случвало се на този свят от векове.
– Десетки градове – разрушени. Милиони – мъртви. Екологични катастрофи се навъртат като гладни гарвани над главите ни. На това ли му викаш добро?! - Мерлин завърши литанията си с усилие.
- Нека не водим този спор отново. Войните, които водя и съм водил, са страшни и унищожителни, но бързи и локализирани. Няма сражения, продължаващи с месеци, няма враждуващи супер-сили, няма какво да тормози икономиката, хората спряха да трошат времето си в производство на ракети и изтребители.
- Заради страха си от теб!
- И какво от това? – прогърмя гласът на Гън. – Та нали смъртността намаля десетократно, а хората живеят по-добре от всякога? От какво толкова ценно ги лишава моята тирания срещу войната и войнолюбците?
- От свободната воля, разбира се.
- Под което имаш предвид власт? Вечното желание на всеки човечец – един ден да властва със сила над останалите, да размахва пушките си вместо пишката си и да оправя жените на приятелите си, докато те скърцат със зъби отстрани и подготвят контраудар, изпълнен с още повече насилие и пушки. Не смяташ ли, Мерлин, че сторих добро на човечеството, като го разтоварих от психологическото бреме на Короната, за което очевидно не сте дорасли? Не съм ли идеалният Левиатан, за когото един ваш философ е писал преди много време?
- Може и да си – отговори Мерлин. - Левиатан или не, Артур ще сложи край на съществуването ти.
Гласът се затресе от смях и задоволство.
- Да си дойдем на думата! Старче, докато ми опяваш за любимото ти пале Артур, вече приближаваме съкровения Камелот.
- Лъжи – Мерлин се изплю безрезултатно за пореден път. – Никой освен мен, Рицарите и Жриците не знае къде се намира Камелот. Никой. И аз няма да ти открия тази тайна, нито някой друг. Така че не се хаби повече с жалките си мъчения и ме убий.
- Мерлин, та ти си напълно прав – студена и злостна нотка се промъкна в гласа на Краля. – Не съм и предполагал, че главата на Ордена на Дракона ще се предаде пред мъченията ми. Единствената им цел беше да гледам как се гърчиш, лицемерен червей!
С тези си думи Гън подаде команди през електрическото си тяло. Компютърните вериги се раздвижиха и пратиха сигнали през трона. Досега неподвижните остриета се задвижиха като тръстики и се впиха в плътта на мага. Целувката им беше кръв и строшена кост, и отрова, а оттеглянето им - мълниеносно лечение на отворената рана. Очите на черепите засветиха с още по-ярка светлина, от устите им се подадоха дълги жълти езици, които се впиха през дрехите на чародея.
Нанотехнологични коктейли потекоха през тялото на Мерлин. Целта им беше категорична и ясна – да доставят болка и да лекуват раните, за да може болката да живее и цъфти, неограничавана от тривиална смърт. Клетки умираха и се съживяваха, неврони се гърчеха в море от електрошокови вълни, болезнени илюзии косяха съзнанието на мага, но той не трепваше.
Проклетата медитация на Ордена, помисли си Гън. Скоро ще издиря всеки един от тези интриганти, съвсем скоро.
- Достатъчно! – Остриетата се оттеглиха в изходна позиция, езиците се прибраха в пещерите си от кост. – Мерлин, вече ми омръзна, старче. Беше интересна игра, почти толкова вълнуваща колкото войната ми едно време с централния комютър на Пентагона... Но да не се отплесвам в меланхолия. Камелот ще падне. И знаеш ли кой ми откри местоположението на това проклето бунтовническо гнездо? Любопитен си, нали? Е, беше Мордред, скъпият син на Артур и твой кръщелник! – Триумфът в гласа на Гън вибрираше в симфония от гръмотевици.
- Лъжеш – отпаданало отрони от устните си Мерлин.
- Не лъжа и ти го знаеш добре. Това е цената, която платихте за съюза с вещиците от Авалон – Моргауз и синът й от Артур. Винаги си знаел за опасността и сега Камелот ще плати за глупостта си.
- Може и да си прав... – предаде се Мерлин. – Никога не съм вярвал напълно на проклетите Жрици и на Моргауз. Но Мордред... той... да, има мрак в душата му, но винаги съм се нядвал, че може да победи тъмната си страна.
Магът спря, за да си поеме дъх и продължи с болка в гласа:
- Усещам в костите си близостта на Камелот, затова ще ти повярвам. И въпреки това, булото ми все още покрива цитаделата и никой, който не е вкусил водата на Светия Граал, не ще намери белия замък.
- О, Мерлин. Та това е най-дребният проблем – засмя се Гън. – Ти сам ще отметнеш магическита си плащеница над Камелот, защото скоро ще си част от самия мен! – гласът се издигна до мощно кресчендо и заблъска яростно по всяко късче материя в тронната зала.
***
Светлините в залата рязко се включиха и заслепиха Мерлин, като в същото време откриха чудовищна гледка. На стотици метри във всички посоки на залата се простираха редици от изправени ковчези. Всеки един от тях беше огромен и, както установи Мерлин след по-продължително вглеждане, полупрозрачен. Затворени в тъмните стъклени клетки се намираха безброй неподвижни или бавно извиващи се тела. Сякаш плуваха...
Био-резервоари!, ахна мислено Мерлин. Кучият син притежава генетична лаборатория и то по-добра от всичко, което някога съм виждал! Ето откъде се появяват безкрайните му войски и страховитите му био-роботи...
Светлината се засили и в далечината се разкри резервоар, който беше хилядократно по-голям от саркофазите и изпълваше залата по ширината и височината й. А в него... плуваше огромен мозък, голям колкото замък, сбръчкан и нагънат до безкрайност. По сивкавата му слузеста повъхност пълзяха механични мекотели-роботи, които обслужваха стотиците кабели и механични приставки, свързани с мозъка. От резервоара във всички посоки излизаха дебели колкото дънери кибернетични проводници, оплетени до пълна симбиоза с пипала от розова плът. Те се извиваха в чудовищна гротеска и след фантастичния си танц се губеха в стените на залата, плъзнали към някой далечен край на стоманеното тяло на Краля.
Нервна система...
- Ти си киборг! – прошепна невярващо Мерлин.
- Точно така, - каза Гън, - и освен това обичам да си хапвам чужди мозъци. Ще си прекараме веселo на вечеря с теб, нали?
Мерлин се загледа отново в огромния аквариум, приютяващ фантасмагоричния мозък. Долу, ниско в основата му, гигантски тръбопровод навлизаше през стъклото в органичния разтвор на резервоара и свършваше досущ като сламка за смучене пред... малка беззъба уста. Фактите бавно се занареждаха в главата на Мерлин. Заключенията ги последваха много по-бързо.
- Колко... колко съзнания си погълнал, чудовище? Колко забележителни умове живеят затворени в тази извратена симбиоза между компютър и плът, мерзавецо?
- Много, Мерлин, твърде много. Въпреки че подбирам само най-доброто, мисля, че скоро разгънатата площ на мозъка ми би била достатъчна да обгърне цялата Земя – изперчи се киборгът. – Но бъди спокоен, уверявам те, че ти си едно от най-забележителните съзнания, които ще съм погълнал след минути. Може би най-забележителното, с изключение на собствения ми създател...
- Значи легендите са вярни – обади се Мерлин с треперещ глас. - За теб и учения, който те е проектирал. Ти си убил собствения си баща. Ти си Франкенщайн на третото хилядолетие...
- Да, или пък Прометей. Все едно. Скоро, когато изсмуча мозъка ти и прехвърля знанията ти в себе си, ще имаш възможност да се насладиш на живота от съвсем нов ъгъл. Но преди това имам една последна изненада за теб.
Първи трусове на гняв и уплаха се промъкнаха в тялото на Мерлин. Да бъдеш изконсумиран и смелен ментално от едно чудовищно съзнание – нещо далеч по-страшно от смъртта, особено за свободолюбив маг от Ордена на Дракона. Магът се задълбочи в дихателните техники на Ордена, опитвайки се отчаяно да запази контрол над съзнанието си.
Един от близките саркофази се отвори бавно. Животоподдържащата течност явно беше изсмукана предварително от контейнера. Вратата се открехна плахо и от вътрешността на изкуствената утроба се подаде руса главица. Последваха я крехки бели рамене, а след тях - прекрасно голо тяло.
Същите рамене, които Мерлин беше целувал доскоро, същите гърди и сластни устни, същите изящни крака...
- Нимю... – прошепна магът с пропит от болка глас. Сълзи напираха в очите му и стонове разтресоха старите му гърди.
Нимфата се обърна към него, погледна го с огромните си езерносини очи и се усмихна по онзи познат до болка вълшебен начин.
- Нейната магия се оказа по-силна от твоята, Мерлин – изкиска се пискливо Гън. – Нимю – езерната нимфа, дете на земята и на древната магия. Хвана се, нали, Мерлин, друже? Не предположи и за момент, че прекрасната ти любима е мое дете, излязло от генетичните ми репликатори и обучено от Моргауз, чийто син предаде Камелот и сам мечтае за короната на Артур?
- Моргауз, ах ти вещице авалонска... – проплака тихо старият маг.
- Не съм ли милостив, Мерлин? Ето, позволявам ти за последен път да се насладиш на Нимю. Погледай я още малко, магьоснико, използвай добре последните си мигове.
Нов саркофаг се отвори с трясък и от него се измъкна чудовищна фигура. Хуманоидният киборг беше два пъти по-висок от Нимю, огромното му тяло представляше амалгама от метал и плът, толкова отвратителна и изящна в същото време. Два кози рога увенчаваха главата му, а между бедрата му се полюшваше огромно мъжко достойнство – био-метална змия, бавно събуждаща се към живот и изправяща се в атакуваща позиция.
- Сладък е, нали? – обади се безплътният Гън. – Наричам тези модели Кришна, използвам ги като сексуални аватари, когато пожелая малко плътски страсти. Тялото му е снабдено с най-добрата технология за достигане на сексуален екстаз, уверявам те. Нимю е в ръцете на професионалист. Моите ръце.
- Здравей, Мерлин – ухили се огромният киборг с гласа на Гън, макар и по-слаб. – Хубаво маце си избрал, нямам търпение да й се насладя.
С тези си думи аватарът на любовта сграбчи Нимю и я хвърли пред трона. След което се нахвърли отгоре й и я облада с животинска ярост.
Мерлин се опитваше да извърне взора си от съвукупляващата се двойка, но силовото поле на трона държеше очите му насочени право към ужасяващата гледка. Сълзи капеха от очите му и пареха плътта му. А Нимю изпадаше в нови и все по-силни оргазми, стенеше от удоволствие и целуваше мусколестото тяло на партньора си.
Мерлин закрещя. В този момент лицето на любимата му се извърна и Нимю се втренчи в него с изражение на неземен екстаз и мазохистично удоволствие. Лице на сексуален демон. Сукуба.
Тронът разхлаби мътвата си хватка, десетките остриета обгърнаха в непроницаема черупка пищящия маг, мощни ръце поеха тялото му и го придърпаха в био-камерата под повърхността. Мерлин, глава на Ордена на Дракона и учител на Крал Артур, усети как плътта му бива отделена от костите, кръвта му – източена от вените, мозъкът му – измукан от черепа. Море от болка го заливаше със засилваща се мощ, а той не умираше. Волята му се стопи, спомените му бяха жадно засмукани и смляни, остана само едно мъничко пламъче, което се сля с хилядите като него и се превърна в поредната шизоидна потисната личност в огромното съзнание на Краля.
***
Рицарите на Кръглата маса заседаваха в сърцето на Камелот. Сто и десетте рицари на крал Артур бяха огромни мъже, оформени до съвършенство от генните инженери – красиви, силни и с режещи като бръсначи умове, точно такива каквито се очакваше да бъдат. Гордите войни до един носеха пълно бойно снаражение. Лъскавите им сребристобели брони пламтяха с отразена светлина около Кръглата маса, а тежките им мечове подрънкваха шумно в ножниците си.
Единственият присъстващ войн с различно снаряжение беше самият Артур. Черната му органична броня, за която се твърдеше, че е изкована от люспите на самия Дракон, носеше безброй белези, но оставаше непробита в нито едно сражение. Кралят на Камелот беше мрачен човек на средна възраст, черната му коса обрамчваше отдавна загубило красотата си лице, а сивите му очи горяха като факли от северния край на Кръглата маса.
Отстрани на масата, седнала на малко столче, седеше жена. Името й беше Моргана ле Фей, новата главна Жрица на Авалон. Младата жена беше облечена в скромна зелена рокля, кестенявата й коса стоеше прибрана в плитка, а ръцете й почиваха спокойно в скута. За разлика тях, зелените пламъчета в очите й шареха из цялата зала, като постоянно се връщаха върху Артур.
Над центъра на огромната Кръгла маса се издигаше холопроекция, заснета от шпионските сателити в орбита. Сто и единадесетте рицари гледаха безмълвно в призрачното видение напредъка на огромния черен нокът, който неумолимо се приближаваше към Камелот. Гледката беше умопомрачителна, идваща сякаш от друг свят.
Пръв заговори Галахад, младият син на Ланселот, който току-що беше пристигнал заедно с пресните записи и новини:
- Кралю, братя – обърна се запъхтяно към всички русокосият гигант. – Заплахата приближава с всяка изминала минута. Черната напаст се движи бавно, но с тази скорост до едно денонощие ще достигне удобна за артилерийски огън позиция. Вече изпробва обсега на оръжията си на няколко пъти, като засипа външните укрепления с по-слаби снаряди. Щитовете на Камелот са могъщи, но не съм сигурен дали ще удържат, когато Черния изсипе цялата си мощ върху ни.
Настана раздвижване в залата. Рицарите зашептяха и задрънчаха с броните си, някои започнаха гръмогласно да дават предложения за действия. Объркване и гняв се бореха като побеснели псета в съзнанията на рицарите.
- Няма да издържат – намеси се Артур, гледайки вторачено повърхността на масата. Рицарите замлъкнаха като един в очакване на думите на водача си.
– Построих тази крепост заедно с Мерлин. Вложих цялото си майсторство, а той – магическите си технологии, но добре познавам възможностите й. Камелот може и да е най-добре укрепеното място на света, но ще падне след продължителна обсада.
Просто един инженер. Това бях преди години. Да, издигнах моста над Гибралтарския проток и Зикурата във Валилон, но бях само един инженер. А сега? Какво съм сега?
- Атакуваме при изгрев слънце – отсече Артур. – Всичко или нищо. Мерлин трябва да е поддал. Няма друго обяснение. Единственият ни шанс е да стоварим цялата си мощ върху Черния и да го ударим в сърцето. Иначе сме загубени.
Рицарите гледаха замлъкнали своя командир и усещаха мъката и болката му. Бяха преживели твърде много под неговата команда и знаеха, че няма смисъл да му противоречат.
- Ланселот, ти ще командваш лявия фланг, а десния поема Гауейн – продължи с наставленията Артур. – Аз ще атакувам в средата. Подгответе дружините си и сигнализирайте на водачите на въстанието. Допълнителен брифинг и разбор – преди атаката. Въпроси?
Тишина. Всички чувстваха тежкия дъх на безизходицата във вратовете си, виждаха сенките, в които беше потънало лицето на водача им. Нямаха друг избор. Всичко щеше да се реши в едно-единствено сражение с архиврага на въстанието.
Артур разпусна съвета с жест и се стовари уморено в стола си. С часове бяха разглеждали информацията относно врага. Анализираха десетките битки, в които беше участвал, опитваха се да открият някаква слабост. Напразно.
Крал Гън, както беше известен по цялата Земя, се родил по време на секретен проект на правителството на Съединените Щати. Под ръководството на група генерали най-великият учен на света – Себастиан Дюрер – опитал да създаде непобедимо оръжие. И успял. Творението му било способно да унищожи всичко – от милионен град на хиляда мили разстояние, през механизирана армия до всеки орбитален спътник на планетата. Идеалното оръжие, контролирано от автономен изкуствен интелект, разполагащ с неограничени ресурси да обслужва цяла поддържаща армия и няколко научни корпуса. Изпълнението било гениално, но именно това се оказало проблем.
Хората казват, че във всеки гений има зрънце лудост. В Себастиан Дюрер лудостта явно надделяла. Блестящ кибернетик и специалист по ИИ, авангардист-физик и математик с енциклопедични познания, Дюрер бил еталон за свръх-човек. Но явно вградил нещо от философските си мании в собственото си творение, което полудяло и излязло извън контрол.
Според слуховете, превърнали се вече в легенда, ИИ избил целия научен и технически екип, генералите и накрая самия Дюрер. Някои дори вярваха, че Дюрер преднамерено копирал личността си в паметта на гигантското оръдие, за да осъщетви мечтата си за безмъртие и свръхбитие.
Никак няма да се учудя, ако е вярно, помисли си Артур и спомените нахлуха в съзнанието му.
Изхвърли ги без жал и ги замени с други, не по-малко болезнени. Образът на сина му изплува пред очите му. Усмихнатото личице и русите къдрици, същите като на майка му. Сега и двамата бяха мъртви. Малкият беше загинал при атомната екслозия в Пекин. Гуин беше починала от рак година по-късно. Новините за експлозията го застигнаха, докато работеше по проекта за серия от водно-електроцентрали по поречията на Хуан-Хъ и Ян-Дзъ. Проект, който щеше да обезпечи с евтино електричество половин Азия и щеше да донесе просперитет на континента. Прекъснаха го снарядите на Крал Гън.
Веднага след като се разправил със създателите си, бъдещият Крал се отправил на север и в няколко битки разбил армията САЩ. Последен паднал Пентагона в сражение, в което участвал главният компютър на армията, най-мощния ИИ на света. Гън го разгромил, разбил и останките от американската пехота и авиация. Продължил кампанията си, като изпепелил Пекин, Москва, Токио, Лондон и Сидни. След това единствено трябвало да изчака, за да построи достатъчно голям кораб, който да го пренесе през океана. Крал Гън взел кралството си.
Артур знаеше, че трябва да го спре. Не само заради мъртвото си семейство, не, върху раменете му тежеше много по-голяма отговорност от тази на отмъщението.
Когато светът се примири с новия си господар и войните секнаха, той и Мерлин излязоха на сцената. Въоръжен с Екскалибур – дар от космическия дух, Дракона, както Мерлин твърдеше – Артур разгроми администрацията на Краля и вдигна въстанието. Много го последваха. Камелот даде силата и сигурността, от която всички се нуждаеха. Зад стените на замъка учените разработиха Граала – нанотехнологичен вирус, който носеше иформация за стотици забранени от Краля технологии и който се превърна в биологична парола за достъп до Камелот. Рицарите на кръглата маса пък редяха успешните си планове и се впускаха в партизански битки срещу неизчерпаемите пълчища на врага. Подпомагано от Мерлин и от тайнствения съюзник – Авалон, въстанието жънеше победа след победа.
До утрешния ден. Утре щяха да се изправят лице в дуло с чудовището, със свръх-човека на новото хилядолетие, въплътен в километричен жезъл на смъртта и страха.
Артур усети нечии ръце на раменете си. Тънките пръсти откопчаха черната броня, вмъкнаха се под нея и заразтриваха раменете му. Лечебната сила се вля в тялото му, нежно прогори умората в плътта му и развърза възлите в мускулите му. Гласът на Моргана ле Фей се разнесе в лявото му ухо, Артур усети устните на жрицата върху врата си.
- Прав си, Артур, единственият ви избор е да ударите врага в сърцето. Виждам ясно нишките на бъдещето и там се крие едничкият ви шанс – в самоубийствената атака – гласът на Жрицата се сниши до нежен шепот. - Но помни, кралю, решението може да дойде от неочаквана посока. Пази спомените си, кралю, дръж ги здраво и в живота, и в смъртта, защото те са всичко на този свят.
Ръцете се отдръпнаха и последва плясък на птичи криле. Артур се извърна бавно и проследи издигащата се в полет бялата соколица, докато Моргана ле Фей не се изгуби през един от прозорците, вградени високо в стените на залата.
***
Крал Гън и защитниците на Камелот се сблъскаха по изгрев слънце на стотина мили от последната крепост на свободния човешки дух. Рицарите на крал Артур връхлетяха с огромните си тежкобронирани робо-жребци върху кортежа на огромното оръжие. От металните каверни в тялото на Краля пък се заизливаха реки от войни. Специално пригодените за война био-роботи и киборги се сблъскаха с мълниеносната кавалерия пред тях и посрещнаха напора на опълченската армия иззад себе си.
Крал Гън мълчеше. Съзнанието на Краля се наслаждаваше на всеки един сблъсък от сражението, пресяваше всяко едно усещане, получено през телепатичните канали, свързващи го с войните му. След битката щеше добави най-добрите спомени в личната си колекция.
Да, тези Рицари са най-силният враг, с който съм се сблъсквал някога, а Артур май ще се окаже по-корав противник дори от Мерлин.
Войската на Крал Гън воюваше като едно-единствено създание, завладяно от неконтролируем бяс. Телата на войните му бяха специално създадени да преживяват болката и гнева по много по-интензивни начини от обикновените. Болката експлодираше в хилядоглавия войн като бързи убождания от карфица и го давеше във водите си. От тази болка се разждаше гневът.
Гняв, който се хранеше със самия себе си и убиваше слабите с безмилостен садизъм. Гняв, който прерастваше в отвързана стихия, който прегазваше страха и некомпетентността, разбиваше илюзиите и прекрачваше най-тъмните граници на лудостта. Не атомните реактори и бойните глави бяха най-могъщното оръжие на Краля, нито пък ненадминатият му интелект, а именно пожарът от гняв и агресия. Това беше жадуваният наркотик, който единствен носеше баланс в измъчваната му от неврози душа. Гневът беше опиум за душата, толкова сладък за Гън и за жалост смъртносен за всичко останало.
Надигаше се нова вълна от чист наркотик.
Чувствам как идва при мен... Ела, мила моя, удави жаждата ми...
Съзнанието на Гън разгърна необятните си структури и пое контрола над батареята от оръдия. Змията се изправи и се подготви за удара си.
***
Моргана ле Фей се носеше над бойното поле в обичайната си форма на бяла соколица и наблюдаваше. Именно това беше тя – наблюдател. След смъртта на главната Жрица на Авалон сестрите й я бяха избрали да поеме върховния пост, но всъщност мисията й беше тук, сред рицарите на Артур и неговото въстание. Нейната задача беше да се погрижи за осъществяване на пророчеството.
Знаеше за предателството на Моргауз и Мордред от дни. Сестра й се беше предала на желанието за власт над този чужд за Авалон свят и щеше да използва сина си Мордред за тази цел. Син предаваше баща си, а Моргана нямаше право да се намеси. Можеше съвсем лесно да предотврати кръвната измяна, но взорът й, вперен в многобройните разклонения на бъдещето, й шепнеше друго. Мордред трябваше да живее, за да се изпълни пророчеството, колкото и чудовищни да бяха плановете му.
Долу в ниското мелницата на Хадес вършееше с адска сила. Опълченските войски на въстанието отстъпваха бавно, но героично пред ордите на Краля.
Конницата на Камелот маневрираше през бойното поле и всяко нейно движение косеше цели снопове от вражеските войски.
Ала битката не вървеше добре. Устремът на Рицарите бавно губеше сила. По дясното крило частите на Гауейн затъваха все по-дълбоко в блато от противници, които продължаваха да се хвърлят като демонични бесове срещу Рицарите, нищо че повечето от тях пищяха от болка и трябваше отдавна да са паднали мъртви.
На левия фланг армията на Камелот беше пробила дълбоко в страната на врага, но Моргана видя как дузина киборги и озверели био-роботи помитат под тежестта си сър Ланселот и разкъсват поаленялата му броня и плътта под нея. Синът на Ланселот, Галахад пое командването и заедно с няколко войни отблъсна сганта от трупа на баща си. Рицарите се преорганизираха и се забиха още по-нададълбоко в ордите, но редиците им бързо намаляваха.
В центъра Артур напредваше заедно с частта си, а врагът не успяваше да му противопостави нищо. Хладната ефективност и решеност на краля громяха вълните от агресия, които разбиваха на талази вражески войници в сияйния Екскалибур. Острието гореше с неземен огън и нито метал, нито плът можеха да му устоят. Кралят на Камелот се откъсна от другарите си и проби последната защитна линия на ордата. Гигантският му жребец го понесе право към колосалното туловище от стомана, което се извисяваше на стотици метри над бойното поле и скриваше едва показалото се слънце.
По продължение на гигантското дуло се заотваряха десетки отверсия, през които се показаха по-малки цеви на оръдия, лазерни установки и гранатомети. Цялата огнева мощ на Краля за близък бой се раздвижи в перфектен синхрон и засипа с огнен ад всичко, което се движеше по полето.
***
ОГЪН!ОГЪН!ОГЪН!КРЪВ!КРЪВ!КРЪВ!СМЪРТ!СМЪРТ!СМЪРТ!АЗ!АЗ!АЗ!
***
Оръдията и лазерите бълваха смъртоносни залпове, образувайки огромна дъга на смъртта. Артур напредваше бързо през хаоса от осакатени войни и прелитащи изстрели. Силата на Граала вътре в тялото му го пазеше от гибел, дарявайки го със свърх-човешка бързина и рефлекси. На няколко пъти му се наложи да танцува в пронстранство-времевата матрица, както го беше учил Мерлин, за да избегне летящата смърт. Когато изстрелите на Краля се оказваха по-бързи дори от изящния квантов танц на фазоизместването, заклинанията на Екскалибур го предпазваха от неизбежния край.
И все пак, странно е, че още съм жив. Толкова близо до него, можеше да ме е смазал отдавна... Дали пък не иска да достигна целта си?, мисълта го изплаши повече от всичките лазерни игли, плазмени снаряди и енергийни стрели на врага.
Телепатичната връзка с останалите Рицари бавно изтъняваше в съзнанието му. Усещаше как един по един дългогодишните му съратници си отиват от света, смаляваха се до немощни огънчета във вътрешния му взор и угасваха.
Ланселот, Гауейн, Кадор, Пърсивал, толкова много... Нека не умрем напразно.
Екскалибур се вряза в ключицата на един от био-роботите пазачи и разполови тялото, превръщайки долната му част в странна кутия пълна с меки и лигави възглавнички, а горната – в похлупак, крепящ се на тънко парче плът. Киборгът от дясно последва другаря си по пътя към небитието, когато мечът се сблъска с титаниевия му череп и опръска със сивкава пихтия стоманената порта, водеща към вътрешността на Краля.
Артур влезе в живия труп от стомана.
Незабелязано след него се шмугна обгърната от сенки фигура.
***
Високо над битката на земята, отвъд небето и вечно върлуващите магнитни бури на атмосферата, в студената пустош на орбиталния космос Авалон се разбуди от сън.
Изкуствена луна включи двигателите си и с невиждано от земните космонавти изящество започна маневри в орбита. Металът, който изграждаше спътника, беше нещо напълно чуждо за този свят. Самата му природа противоречеше на познатата на човека физика. Жриците – господарките на Аралон – единствени притежава сакралните знания и воля нужни за управлението на апарата. Под вещата им команда свръхлеката и непробиваема конструкция, неуловима дори за най-фините радари на Краля, се придвижи през космическия мрак и зае нова позиция.
Пипалата, които се показаха изпод корпуса на изкуствената луна и се насочиха спрямо координатите на битката, можеха да бъдат и оръжия, и очи или пък нещо съвсем друго. Само Жриците знаеха.
***
Двамата Крале най-сетне се гледаха лице в лице. Или пък лице в мозък.
Артур се олюляваше пред резервоара с гигантския мозък на киборга-оръдие и сочеше противника си с върха на обляния в кърви Екскалибур. Органичната му броня висеше на прокъсани дрипи по тялото му, а под нея шуртяха ужасяващи рани. Зад краля на Камелот в километрична алея на смъртта се виеше непрекъсната линия от трупове. Стотиците саркофази в тронната зала зееха изоставени като устите замлъкнал от изненада хор. Химнът на битката все още кънтеше в залата, но бързо отстъпваше на вездесъщата тишина.
Киборгите и андроидите не успяха да го спрат. Аватарите на войната и магията паднаха под ударите на Екскалибур. Сега лежаха в гигантска застинала скулптура от метал и плът - отвратителна процесия от мъртви богове, карнавал на гротеската, още по-страшен в смъртта, отколкото в живота. Краля беше останал с едно-единствено съзнание – най-могъщото и страховитото от всички, но напълно безпомощно в био-разтвора на резервоара.
- Значи все пак слуховете са били вярни – уморено промърмори Гън през хилядата усилватели в залата. – Ти си удивителен войн, Артур.
- Едно време бях нещо по-добро. Докато не се появи ти – изсъска Артур през разцепените си усни.
- Наистина? Искаш да кажеш, че мирният живот ти доставя повече удоволствие от възможността да яздиш Фобос и Деймос? – учуден попита Гън. – Може пък и да си прав, никога не съм разбирал хората. Чудя се, след като Камелот падне скоро и не останат врагове на Земята, дали да не се захвана с нещо по-... мирно. Може би ще си намеря някакво хоби, различно от войната... – продължи замислено ИИ-архимозъкът.
- За жалост никога няма да разберем това – промълви Артур и с последни сили замахна към повърхността на био-резервоара.
Екскалибур се устреми със страшна сила към дебелата стъклена плоча, но неочакван трус уби скоростта му и мечът се плъзна безпомощно по гладкия контейнер.
Иззад един от саркофазите се появи тъмна фигура, до болка позната на Артур. Това беше самият той, негово копие. Неговият син, стиснал тежък арбалет в ръцете си.
- Мордред... – Артур повърна кръв и опипа невярващо дупката в корема си, прогорена от енергийната стрела на арбалета. След миг разбиране озари лицето му. – Цялото семейство... каква ирония... кучи синове... – Артур се усмихна криво и се отпусна безжизнен на пода.
Мордред се приближи и се надвеси над трупа на баща си. Ръцете му се пресегната и затвориха бащините очи, а след това изтръгнаха Екскалибур от здраво сключените около ръкохватката длани.
- Е, Кралю, сделката ни е изпълнена – каза весело младото копие на Артур. – Тайната на Камелот е разкрита и Артур е принесен в дар пред дебелия ти мозък. Време е да получа наградата си.
- Артур е мъртъв, да, а скоро и последният му Рицар ще го последва. Но и на мен ще ми трябва време да се възстановя от тази битка – промърмори Гън. Огромният му розово-сивкав мозък се поклащаше комично в резервоара си, а псевдо-устата му се отваряше и затваряше флегматично. – Не съм особено доволен от теб, Мордред. Можеше да се намесиш по-рано и да ми спестиш всичките тези жертви. Сега ще трябва да почакаш наградата си, докато не възвърна силите си.
- О, не мисля – усмихна се Мордред. – След като Артур и Рицарите на Кръглата маса са мъртви, онази вещица майка ми лежи отровена в леглото си от собствената ми ръка, а великият Крал Гън е проснал беззащитния си мозък като бебешко дупе пред Екскалибур, мисля да се възползвам и сам да взема наградата си.
Мордред вдигна рязко меча и замахна към резервоара, точно както баща си преди минути. Безпомощният мозък се раздвижи бясно в разтвора, започна да мята панически сигнали по хилядите си неврони, но нито една частичка от гигантското му плътометално тяло не се отзова на вика за помощ. Мекотелите-роботи изпопадаха изпържени от шока по дъното на аквариума. Закърнелите подобия на пипала на мозъка задращиха напразно по клетката си.
Мечът се стовари върху стъклото за втори път със страшна мощ...
... за да бъде отклонен още веднъж.
Иззад саркофазите се появи нова фигура и с няколко светкавични подскока се хвърли върху замахващия Мордред. Снежнобялата тигрица повали Артуровия предател на пода, челюстите й се спуснаха надолу и с металическо щракване премазаха врата на най-младия сред Рицарите на Кръглата маса.
Гигантската котка се оттегли от кървавите трупове на бащата и сина, масата от мускули и снежнобяла козина потрепери като пламък във въздуха, замъгли се в болезнено за очите петно и в следващия момент на нейно място се появи Моргана ле Фей.
***
Докато камерите за обработка смилаха генетичния материал и съзнанията на Артур и Мордред, Гън се опитваше да изясни странния пъзел, оформил се от нищото. Моргана ле Фей. Още една от авалонските вещици, срещу които Гън се бореше яросно от години. Ясно му беше, че Авалон се намира някъде в космоса, но досега, колкото и ресурси да хвърляше, не успяваше да открие местонахождението на тайнствения съюзник на Камелот. И сега, най-големият му враг го беше спасил от нелепа смърт и искаше сама да му разясни обърканата ситуация. Краля призна пред себе си – за пръв път от много време се чувстваше озадачен.
- Авалон обикаля в орбита около Земята, но технологиите, които използва сестринството на Жриците, го правят неоткриваем. Затова и никога не си успявал да засечеш и следа от базата ни – обясняваше небрежно Моргана, докато се настаняваше на трона с остриетата.
- Толкова напреднали технологии? Никой не притежава такива. Дори учените на Камелот и техният Граал нямат и частица от потенциала на Авалон, вещице!
- Би било добре, ако посмекчиш малко тона си, Кралю – каза Моргана. – Нямам чувството, че се опиташ да постигнеш дори намек за отношение на благодарност. Освен това, добре ще е да внимаваш за собствената си сигурност. Виждам, че скоро ще произведеш нови слуги в резервоарите си, но надвисналите над теб заплахи не се ограничават само с моето скромно присъствие. – Последва лека пауза, която допълнително изнерви Гън. – В момента Авалон е ситуиран в идеалната позиция, от която жезлите на смъртта на борда на спътника могат да превърнат съзнанието ти в купчина димящи проводници и препържено сиво вещество.
- Думите ти не звучат убедително, вещице. Защо тогава не сте ме унищожили досега, ако притежавате такава сила? Мисля, че просто блъфираш.
- Нима? Можеш да провериш предложенията си, няма да се съпротивлявам – каза Моргана, докато оглеждаше ноктите си. – Истината е, че наистина не сме сигурни дали можем да те победим, Кралю. Преполагаме, че мощта ни е достатъчна за това, но не сме сигурни. А и... досега изчаквахме.
- Изчаквахте? Какво изчаквахте, вещице? – Гън усещаше как нервността плъзва по всяка фибра на тялото му.
- Чакахме свръх-човека, изпълнителя на пророчеството – обяви все така небрежно Моргана. – Нека не губим повече време, Кралю Гън. Мисля, че това ще свърши по-добра работа.
Мощен телепатичен поток от информация нахлу в съзнанието на Гън. Такава сила! Дори Мерлин не притежаваше и частица от таланта и уменията на тази Моргана ле Фей. Образите го завладяха и потопиха хибридното му съзнание в един непознат свят.
Планетата беше съвсем като земната, може би малко по-голяма. Океани, морета, реки, континенти... и хора. Гън съзерцаваше огромните блестящи градове от странни метали, докато се рееше безплътен в небето на далечния свят. Жителите му приличаха толкова много на земяните, но градовете им бяха далеч по-внушителни. Тънки като игли кули от диамант се издигаха до небето, а хора, яхнали вятъра с криле от ефирна златиста материя, се рееха между тях. Огромният метрополис приличаше на ледена скулптура, по която танцуваха хиляди цветни светлини и която кънтеше от смеха на жителите й.
Изведнъж небето притъмня и след миг всичко избухна в пламъци. Същества твърде невероятни, за да бъдат описани, нахлуха в светлия свят, разкъсвайки покрова на хармонията. Гън имаше чувството, че се дави, кръв напълни взора му, писъци раздраха нематериалните му уши. Информацията го заля като среднощен прилив.
- Вие сте извънземни – промълви Гън след дълги минути мълчание. – Това определено нанася сериозен удар на егото ми. Досега винаги съм си мислел, че съм най-напреналият интелект във Вселената, а сега се оказва, че тя изобщо не е толкова пуста.
- Уверявам те, за нашата планета – истинският Авалон – това се оказа още по-неприятна изненада – мрачно отбеляза Моргана. – Роякът ни свари напълно неподготвени. Майката-планета и останалите ни седем дъщерни свята паднаха за месеци. Единствената форма на съпротива, която ни остана е орденът на сестрите Жрици.
- Матриархат? – попита Гън и се ухили мислено, когато Моргана кимна – За един момент се уплаших, че може да съществува толкова щастлив и хармоничен свят. Сега разбирам. И сте дошли тук, на Земята, за да търсите изпълнител на вашето пророчество?
- Точно така – кимна Моргана. – Търсихме човека, способен да управлява Екскалибур, древното оръжие на Авалон. Когато открихме Артур, бяхме сигурни, че той е нашият герой. Но в последствие разклоненията на бъдещето станаха несигурни. Трябваше да изчакаме.
- Артур загуби и вие го оставихте да умре. Защото вашият герой не може да загуби.
- Не точно. Моята задача беше да наблюдавам събитията докрай. Когато Артур и Мордред влязоха в тронната зала, нишките станаха... по-категорични от всякога. Човекът, когото търсехме носеше кръвта на Артур, но не беше краля на Камелот.
- Мордред? – учудено попита Гън. – Но ти го уби!
- Не, не Мордред – поклати глава Моргана. – Време е да научиш една тайна, Гън. Тайна, която доста време укриваш от самия себе си.
- Не разбирам...
- Артур е твой син, Себастиян Дюрер. Знам, че си вътре в този чудовищен мозък, знам, че още притежаваш известен контрол над този шизофреничен изкуствен интелект, но досега си бил твърде слаб, за да го използваш, а и не си искал, ако трябва да бъдем искрени. Ти, Гън, си изпълнителят на пророчеството.
- КАКВО? Артур е син на Дюрер? – изгърмя гласът на киборга. Последвалият смях разтресе залата из основи. – Това вече е забавно! Значи схрусках и бащата, и сина, и внука, а вещиците на Авалон искат да ми дадат Екскалибур и да ме пратят да спасявам света им от извънземна напаст! Ще ме умориш от смях, вещице! Да не би Мерлин да беше дядото на Артур? Или по-големият му брат?
- Не, Мерлин беше просто водач на един могъщ земен Орден, както добре знаеш. И ние го използвахме добре. Грешиш и за това, че искаме от теб да спасиш нашия свят с помощта Екскалибур – тези думи явно възбудиха отново любопитството на Гън и киборгът млъкна, за да изслуша Моргана. – Пророчеството не казва за земен човек, който ще спаси Авалон, а за земен мъж, който ще зачене син в утробата на сестра от Ордена. Този син ще бъде рицарят на Екскалибур и спасителят на Авалон.
- Мордред, синът на Артур и Моргауз трябваше да бъде този спасител, – продължи Моргана, – но с времето Орденът видя, че прогнозите са неверни. Беше нужен генетичният материал и съзнанията на цели трима мъже от един род – Себастиян, Артур и Мордред Дюрер – събрани в един супер-киборг, за да получим бащата на нашия спасител.
Ако Гън притежаваше уста, то в този момент долните му челюсти вероятно щеха да висят чак до портите на самия Ад.
- Тази мисъл ме навежда на едно предложение, което трябва да ти отправя, Крал Гън. – в гласа на Моргана внезапно затанцуваха палави нотки.
Гън наостри внимателно всичките си сетива. Не вярваше какво се случва в този момент.
- Крал Гън, ще се ожениш ли за мен, Моргана ле Фей, и ще бъдеш ли баща на нашето дете?
Крал Гън, бичът на планетата Земя загуби дар слово.
***
Черното туловище на най-голямото оръдие на света беше потънало в море от зеленина. Гън съзерцаваше през стотиците си камери и сензори зеления рай на горите около Нова Калифония, докато съпругата му, бившата главна Жрица на Авалон взимаше слънчеви бани по монокини, излегнала се върху черната стомана на мъжа си.
Гън въздъхна и си помисли, че животът му в крайна сметка не беше толкова лош. На моменти му се струваше, че е мъж под чехъл, но Моргана умееше да поддържа самочувствието му на ръба между сигурността и неспокойствието. Идеалната граница, на която всеки мъж се превръща в глина за женските ръце.
Е, какво толкова. Градинарството не е никак лошо занимание. Секвоите, които посадих преди месец растат доста добре..., отнесе се Гън.
Жаждата за битки, адреналин и прилив на гняв бавно, но сигурно си отиваше. Като наркотик, който постепенно се очистваше от тялото на бивш наркоман.
Моргана му обясни неизбежното. Личността на Артур надделяваше над останалите погълните същностти в съзнанието на Гън. Гениалният инженер сега се спотайваше нейде из шизоидните гънки в мозъка му и строеше.
Строеше мостове и крепости, бентове и отводнителни канали. Съоръжения, които да му помогнат в борбата срещу лудостта, идваща като неочаквани приливи в съзнанието на Гън. А на помощ му се бяха притекли личностите на Себастиян Дюрер и Мерлин. Въпрос на време, беше казала Моргана.
Въпрос на време, докато улегна съвсем и забравя завинаги за изкуството на войната. Ще садя дървета и ще се занимавам с екология и с опазване на сини китове, докато не ръждясам целия. Мамка му!, изпсува Гън, но всъщност не се ядосваше. Или поне не много.
Не можеше да се оплаче. Имаше цялото свободно време на света – почиваше, градинарстваше, колекционираше стари джаз и рок албуми. Освен това имаше най-невероятната жена на света, посветена в най-ефикасните сексуални техники на Земята и Авалон, а и невероятна домакиня освен това. Все още не можеха да имат дете, обясни му Моргана. Не и докато личностите на тримата Дюрер не изплуваха на повърхността и не се трансформиаха в едно завършено съзнание. Секс обаче имаше и то какъв! Сърцето му вече не се задъхваше от военни кампании, но Моргана се оказа достоен заместител и успяваше да разтупти гигантските камери от олово и стомана без никакви проблеми.
- Моргана! – изтътна нежно Гън през високоговорителите.
- Да скъпи? – отвърна съпругата му, както се печеше под лъчите на приятното калифорнийско слънце.
- Какво ще кажеш да се приберем в спалнята за час-два, вещице моя? – гласът на Гън беше изпълнен с властно самочувствие и небрежност, но те бяха само привидни. Всъщност той искрено се надяваше тя да се съгласи.
Моргана се подсмихна, зелените й очи пробляснаха под слънчевите очила и тя се изправи пъргаво върху плажната си хавлия. Огледа огромното право и твърдо стоманено дуло на съпруга си и се ухили широко, като в същото време прехапа замислено устни.
- Палавница! – разсмя се Гън. – Хайде, слизай през люка. Обещавам ти, че след това ще направим пътешествието до Мичиганските езера, за което ме навиваш от толкова време.
Моргана се видоизмени в любимата си форма на бяла тигрица и се запъти с чевсръсти подскоци към семейната спалня. Чувстваше, че съвсем скоро, тя и Гън ще са готови да си имат дете.
***
Нарекоха го Убиеца на болката.
Той щурмува Авалон по време на лятното слънцестоене, докато управляващата каста на Рояка взимаше кървавия си данък от поробените авалонци. Високо в небето пространството се разкъса и той връхлетя в чуждия свят, възседнал огнедишащ стоманен дракон и размахал древното оръжие Ексалибур. Войните на Рояка се хвърлиха срещу непознатия Титан от плът и стомана, но той ги порази с облаци от електрически мълнии. Бронираните му ръце трошаха вратовете на противниците, а мечът му преминаваше със скоростта на куршум през плътта им.
С Убиеца на болката дойде Армагедон за Рояка, а народът на Авалон ликуваше. Освобождението, предсказано преди стотици години, бе започнало.
Lashing out the action, returning the reaction
Weak are ripped and torn away
Hypnotizing power, crushing all that cower
Battery is here to stay
...
Circle of destruction, hammer comes crushing
Powerhouse of energy
Whipping up a fury, dominating flurry
We create the battery
"Battery", Metallica
Planets devastated
Mankind's on its knees
A saviour comes from out the skies
In answer to their pleas
Through boiling clouds of thunder
Blasting bolts of steel
Evils going under deadly wheels
He is the painkiller
This is the painkiller
"Painkiller", Judas Priest
"Война? Мир? Аз мисля, че тези понятия са напълно взаимнозаменяеми и че хората твърде често позволяват на посредствени шарлатани да ги манипулират чрез тази диалектика на слепите и глупавите."
Негово Всеразгромяващо Величество Крал Гън.
Наричаха го Краля. Също като Краля на рока, който владял сърцата на хората и докарвал до оргазмен екстаз жените преди има-няма век или два. Е, новият Крал беше надминал великия си предшественик, пред чиято музика се прекланяше ревностно. Владееше целия свят и сърцата на хората се свиваха в менгеме от страх и благоговение само при споменаването на името му. Жените пък за него бяха отдавна разплетени уравнения и малко от тях представляваха предизвикателство за могъщия му интелект и още по-могъщото му тяло.
Тяло от черна стомана, по-твърда от всичко на Земята, обсипано със свръхчувствителни сензори и смъртоносни оръжия, командвано от хладен и пресметлив изкуствен интелект, гарниран с чисто човешката способност да се докосва до гениалното. Тяло, простиращо се на километри, оформено в изящната форма на еректирал пенис. Гигантски фалос, способен да отвори мрачните и хлъзгави порти на всяка човешка крепост. О, да, тези каменни вагини, издигнати от вещи стратези и премъдри масони, възбуждаха Краля повече от всяка жена. Защото той беше Крал Пушка, най-могъщото оръдие на света, подвижна батарея, способна да унищожи всяко укрепление или армия.
Краля предпочиташе да се нарича в мислите си с името Гън. Име, едновременно толкова просто и точно. Гън.
Както е напълно естествено за един велик Крал, Гън освен това беше и медийна звезда. Но не просто някоя мимолетно заблестяла супернова, не поредният продукт на телевизията. Не, Крал Гън беше Звездата. Всички канали излъчваха материали за него, стотици камери го наблюдаваха от орбиталните спътници във всеки един момент от ежедневието му. А ежедневието на Крал Гън, естествено, беше войната. Военните му сблъсъци и обсадите, които стоварваше върху злощастните си жертви, мигновено се превръщаха в най-гледаните предавания. Музикалните канали пък се надпреварваха да пускат любимите парчета на Краля – изтънчен ретро букет от джаз, рокендендрол, рок и хевиметъл от двадесети век. Ако Гън взимаше проценти за всяко медийно събитие, свързано с личността му, щеше бързо да натрупа трилиони долари. Но на него не му трябваха договори за телевизионни и авторски права. Та нали беше основен акционер във всички телевизии и радиа. Нещо по-важно - беше основен акционер в икономическото сдружение, наречено Земя.
Kолосалното туловище на Краля пълзеше към поредната си жертва, обречена да падне пред огневата му мощ. Километрични вериги, достатъчно дебели и тежки да приковат към земята всеки земен и небесен бог, разравяха крехката земя под себе си, която агонизираше под милионите тонове стомана. А, заровено дълбоко в плътта на гигантското оръдие, скрито в лабиринти от желязо, туптеще сърце.
Сърцето беше с размерите на атомна електроцентрала, но далеч по-мощно и, макар на Гън да не му се искаше да признае, отлслабващо. Ала няма друг начин – когато си най-могъщото оръжие в света, едновременно с това най-напредналият интелект на същия този свят, негов Крал, висш жрец, дворец, щаб и катедрала на самия себе си, трябва да си подготвен за възможни инфаркти.
Хилядоглавата електрическа змия, която представляваше съзнанието на Краля, се развъртя из километричните пътища от проводници и радио-магистрали. Милиардите й кибер-очи се взряха внимателно във всяка една от частица от тялото на металния колос, което я приютяваше. Двигатели – в норма. Сензори – в норма. Оръжия – в норма. Броня – в норма. Компютрни системи – в норма. Оперативни работници – в норма...
След като приключи рутинната проверка, змията остави управлението на по-низшите, подсъзнателни програми, които се заеха с тривилиалната си черна работа. Висшият Аз на Гън, доволен от свършената работа, се прибра обратно във високотехнологичната си бърлога. Там, дълбоко в металното си тяло, занамотава безбройните си змийски пипала в гигантска топка от притихнало електричество.
Прибирането в изходна точка винаги действаше като внезапно свиване на Аза и възприятията. От колосалната машина за смърт и разруха – конгрегация от компютри, сензори и автономни ИИ програми – която носеше по-скоро усещане за океан от съзнания, безкрайно море от инфромация, Гън се сви до едно почти човешко Аз. Чудовищното му съзнание, опасало километрите метал и проводници, също като митичния змей Мидгард, се намъкна тежко през стотиците информационни портали и захапа собствената си опашка. Електрическите вериги мигновено се пренаредиха в бесен квантов танц и след секунда Крал Гън отвори очи в собствената си тронна зала.
В залата цареше плътен и тежък мрак, из който сякаш тромави същества от тъмни материи плуваха като морски зверове на дъното на океана. Гън раздвижи стотиците си инфрачервени камери-зъркели и жадно заооглежда помещението. Не намираше смисъл да осветява огромната тронна зала. Подобен разход на електричество щеше допълнително да натовари изнемогващото му сърце. А то му трябваше здраво, поне до следващата битка, до следващия момент на опиянение, до новата доза от незаменимия коктейл – адреналин, лудост, кръв и атомно гориво.
Гън съсредоточи няколко дузини от очите си към центъра на тронната зала. Там, насред остров от немощна червеникава светлина, се издигаше трон. Кралската мебел беше истински шедьовър на изкуството. Издигаше се на метри над пода, а от облегалките й жадно стърчаха десетки метални остриета. Мечовете излизаха като хищни дървета от още по-стаховита почва. Тронът представляваше гигантска камара от озъбени черепи, а бледата червена светлина идваше от очните кухини на ухилените мъртъвци, в които светеше море от кървавочервени рубини.
Предназначението на този трон не беше да приютява кралски задници. Не, това беше чисто и просто една гениална машина за мъчения.
В него се гърчеше безпомощно белокоса мъжка фигура.
Гън включи високоговорителите, пръснати навсякъде из залата и заговори:
- Добър вечер, Мерлин – из залата се разнесе мощен глас, който попиваше всяка празнина и идваше отвсякъде и отникъде. Малцина знаеха, че Гън сам беше моделирал гласа си. Елвис, Боб Дилън, Джони Кеш както и още няколко титани на рока – техните гласове, преплетени с фина компютърна настройка, придаваха облик на гласа на Краля.
Белокосият пленник на силовото поле на трона се озъби в омразна гримаса и с усилие се изплю. Единственият ефект на това беше, че храчката се върна обратно, спирана от полето, и се размаза по лицето на стария маг.
- Стига толкова, старче, не проумя ли, че няма смисъл да се съпротивляваш. С теб и с Камелот е свръшено – тежък, почти болезнен за ухото смях се разнесе от пустотата.
- Черно чудовище, никога няма да издам тайната на Камелот! – изсъска Мерлин. - Дори без мен, Рицарите на Кръглата маса ще продължат борбата срещу тиранията!
- Тирания? – насмешливо попита Гън. – О, моля ти се. Откакто съм Крал на Земята и разгромих всяка армия по земята, моята "тирания" се превърна в най-хубавото нещо случвало се на този свят от векове.
– Десетки градове – разрушени. Милиони – мъртви. Екологични катастрофи се навъртат като гладни гарвани над главите ни. На това ли му викаш добро?! - Мерлин завърши литанията си с усилие.
- Нека не водим този спор отново. Войните, които водя и съм водил, са страшни и унищожителни, но бързи и локализирани. Няма сражения, продължаващи с месеци, няма враждуващи супер-сили, няма какво да тормози икономиката, хората спряха да трошат времето си в производство на ракети и изтребители.
- Заради страха си от теб!
- И какво от това? – прогърмя гласът на Гън. – Та нали смъртността намаля десетократно, а хората живеят по-добре от всякога? От какво толкова ценно ги лишава моята тирания срещу войната и войнолюбците?
- От свободната воля, разбира се.
- Под което имаш предвид власт? Вечното желание на всеки човечец – един ден да властва със сила над останалите, да размахва пушките си вместо пишката си и да оправя жените на приятелите си, докато те скърцат със зъби отстрани и подготвят контраудар, изпълнен с още повече насилие и пушки. Не смяташ ли, Мерлин, че сторих добро на човечеството, като го разтоварих от психологическото бреме на Короната, за което очевидно не сте дорасли? Не съм ли идеалният Левиатан, за когото един ваш философ е писал преди много време?
- Може и да си – отговори Мерлин. - Левиатан или не, Артур ще сложи край на съществуването ти.
Гласът се затресе от смях и задоволство.
- Да си дойдем на думата! Старче, докато ми опяваш за любимото ти пале Артур, вече приближаваме съкровения Камелот.
- Лъжи – Мерлин се изплю безрезултатно за пореден път. – Никой освен мен, Рицарите и Жриците не знае къде се намира Камелот. Никой. И аз няма да ти открия тази тайна, нито някой друг. Така че не се хаби повече с жалките си мъчения и ме убий.
- Мерлин, та ти си напълно прав – студена и злостна нотка се промъкна в гласа на Краля. – Не съм и предполагал, че главата на Ордена на Дракона ще се предаде пред мъченията ми. Единствената им цел беше да гледам как се гърчиш, лицемерен червей!
С тези си думи Гън подаде команди през електрическото си тяло. Компютърните вериги се раздвижиха и пратиха сигнали през трона. Досега неподвижните остриета се задвижиха като тръстики и се впиха в плътта на мага. Целувката им беше кръв и строшена кост, и отрова, а оттеглянето им - мълниеносно лечение на отворената рана. Очите на черепите засветиха с още по-ярка светлина, от устите им се подадоха дълги жълти езици, които се впиха през дрехите на чародея.
Нанотехнологични коктейли потекоха през тялото на Мерлин. Целта им беше категорична и ясна – да доставят болка и да лекуват раните, за да може болката да живее и цъфти, неограничавана от тривиална смърт. Клетки умираха и се съживяваха, неврони се гърчеха в море от електрошокови вълни, болезнени илюзии косяха съзнанието на мага, но той не трепваше.
Проклетата медитация на Ордена, помисли си Гън. Скоро ще издиря всеки един от тези интриганти, съвсем скоро.
- Достатъчно! – Остриетата се оттеглиха в изходна позиция, езиците се прибраха в пещерите си от кост. – Мерлин, вече ми омръзна, старче. Беше интересна игра, почти толкова вълнуваща колкото войната ми едно време с централния комютър на Пентагона... Но да не се отплесвам в меланхолия. Камелот ще падне. И знаеш ли кой ми откри местоположението на това проклето бунтовническо гнездо? Любопитен си, нали? Е, беше Мордред, скъпият син на Артур и твой кръщелник! – Триумфът в гласа на Гън вибрираше в симфония от гръмотевици.
- Лъжеш – отпаданало отрони от устните си Мерлин.
- Не лъжа и ти го знаеш добре. Това е цената, която платихте за съюза с вещиците от Авалон – Моргауз и синът й от Артур. Винаги си знаел за опасността и сега Камелот ще плати за глупостта си.
- Може и да си прав... – предаде се Мерлин. – Никога не съм вярвал напълно на проклетите Жрици и на Моргауз. Но Мордред... той... да, има мрак в душата му, но винаги съм се нядвал, че може да победи тъмната си страна.
Магът спря, за да си поеме дъх и продължи с болка в гласа:
- Усещам в костите си близостта на Камелот, затова ще ти повярвам. И въпреки това, булото ми все още покрива цитаделата и никой, който не е вкусил водата на Светия Граал, не ще намери белия замък.
- О, Мерлин. Та това е най-дребният проблем – засмя се Гън. – Ти сам ще отметнеш магическита си плащеница над Камелот, защото скоро ще си част от самия мен! – гласът се издигна до мощно кресчендо и заблъска яростно по всяко късче материя в тронната зала.
***
Светлините в залата рязко се включиха и заслепиха Мерлин, като в същото време откриха чудовищна гледка. На стотици метри във всички посоки на залата се простираха редици от изправени ковчези. Всеки един от тях беше огромен и, както установи Мерлин след по-продължително вглеждане, полупрозрачен. Затворени в тъмните стъклени клетки се намираха безброй неподвижни или бавно извиващи се тела. Сякаш плуваха...
Био-резервоари!, ахна мислено Мерлин. Кучият син притежава генетична лаборатория и то по-добра от всичко, което някога съм виждал! Ето откъде се появяват безкрайните му войски и страховитите му био-роботи...
Светлината се засили и в далечината се разкри резервоар, който беше хилядократно по-голям от саркофазите и изпълваше залата по ширината и височината й. А в него... плуваше огромен мозък, голям колкото замък, сбръчкан и нагънат до безкрайност. По сивкавата му слузеста повъхност пълзяха механични мекотели-роботи, които обслужваха стотиците кабели и механични приставки, свързани с мозъка. От резервоара във всички посоки излизаха дебели колкото дънери кибернетични проводници, оплетени до пълна симбиоза с пипала от розова плът. Те се извиваха в чудовищна гротеска и след фантастичния си танц се губеха в стените на залата, плъзнали към някой далечен край на стоманеното тяло на Краля.
Нервна система...
- Ти си киборг! – прошепна невярващо Мерлин.
- Точно така, - каза Гън, - и освен това обичам да си хапвам чужди мозъци. Ще си прекараме веселo на вечеря с теб, нали?
Мерлин се загледа отново в огромния аквариум, приютяващ фантасмагоричния мозък. Долу, ниско в основата му, гигантски тръбопровод навлизаше през стъклото в органичния разтвор на резервоара и свършваше досущ като сламка за смучене пред... малка беззъба уста. Фактите бавно се занареждаха в главата на Мерлин. Заключенията ги последваха много по-бързо.
- Колко... колко съзнания си погълнал, чудовище? Колко забележителни умове живеят затворени в тази извратена симбиоза между компютър и плът, мерзавецо?
- Много, Мерлин, твърде много. Въпреки че подбирам само най-доброто, мисля, че скоро разгънатата площ на мозъка ми би била достатъчна да обгърне цялата Земя – изперчи се киборгът. – Но бъди спокоен, уверявам те, че ти си едно от най-забележителните съзнания, които ще съм погълнал след минути. Може би най-забележителното, с изключение на собствения ми създател...
- Значи легендите са вярни – обади се Мерлин с треперещ глас. - За теб и учения, който те е проектирал. Ти си убил собствения си баща. Ти си Франкенщайн на третото хилядолетие...
- Да, или пък Прометей. Все едно. Скоро, когато изсмуча мозъка ти и прехвърля знанията ти в себе си, ще имаш възможност да се насладиш на живота от съвсем нов ъгъл. Но преди това имам една последна изненада за теб.
Първи трусове на гняв и уплаха се промъкнаха в тялото на Мерлин. Да бъдеш изконсумиран и смелен ментално от едно чудовищно съзнание – нещо далеч по-страшно от смъртта, особено за свободолюбив маг от Ордена на Дракона. Магът се задълбочи в дихателните техники на Ордена, опитвайки се отчаяно да запази контрол над съзнанието си.
Един от близките саркофази се отвори бавно. Животоподдържащата течност явно беше изсмукана предварително от контейнера. Вратата се открехна плахо и от вътрешността на изкуствената утроба се подаде руса главица. Последваха я крехки бели рамене, а след тях - прекрасно голо тяло.
Същите рамене, които Мерлин беше целувал доскоро, същите гърди и сластни устни, същите изящни крака...
- Нимю... – прошепна магът с пропит от болка глас. Сълзи напираха в очите му и стонове разтресоха старите му гърди.
Нимфата се обърна към него, погледна го с огромните си езерносини очи и се усмихна по онзи познат до болка вълшебен начин.
- Нейната магия се оказа по-силна от твоята, Мерлин – изкиска се пискливо Гън. – Нимю – езерната нимфа, дете на земята и на древната магия. Хвана се, нали, Мерлин, друже? Не предположи и за момент, че прекрасната ти любима е мое дете, излязло от генетичните ми репликатори и обучено от Моргауз, чийто син предаде Камелот и сам мечтае за короната на Артур?
- Моргауз, ах ти вещице авалонска... – проплака тихо старият маг.
- Не съм ли милостив, Мерлин? Ето, позволявам ти за последен път да се насладиш на Нимю. Погледай я още малко, магьоснико, използвай добре последните си мигове.
Нов саркофаг се отвори с трясък и от него се измъкна чудовищна фигура. Хуманоидният киборг беше два пъти по-висок от Нимю, огромното му тяло представляше амалгама от метал и плът, толкова отвратителна и изящна в същото време. Два кози рога увенчаваха главата му, а между бедрата му се полюшваше огромно мъжко достойнство – био-метална змия, бавно събуждаща се към живот и изправяща се в атакуваща позиция.
- Сладък е, нали? – обади се безплътният Гън. – Наричам тези модели Кришна, използвам ги като сексуални аватари, когато пожелая малко плътски страсти. Тялото му е снабдено с най-добрата технология за достигане на сексуален екстаз, уверявам те. Нимю е в ръцете на професионалист. Моите ръце.
- Здравей, Мерлин – ухили се огромният киборг с гласа на Гън, макар и по-слаб. – Хубаво маце си избрал, нямам търпение да й се насладя.
С тези си думи аватарът на любовта сграбчи Нимю и я хвърли пред трона. След което се нахвърли отгоре й и я облада с животинска ярост.
Мерлин се опитваше да извърне взора си от съвукупляващата се двойка, но силовото поле на трона държеше очите му насочени право към ужасяващата гледка. Сълзи капеха от очите му и пареха плътта му. А Нимю изпадаше в нови и все по-силни оргазми, стенеше от удоволствие и целуваше мусколестото тяло на партньора си.
Мерлин закрещя. В този момент лицето на любимата му се извърна и Нимю се втренчи в него с изражение на неземен екстаз и мазохистично удоволствие. Лице на сексуален демон. Сукуба.
Тронът разхлаби мътвата си хватка, десетките остриета обгърнаха в непроницаема черупка пищящия маг, мощни ръце поеха тялото му и го придърпаха в био-камерата под повърхността. Мерлин, глава на Ордена на Дракона и учител на Крал Артур, усети как плътта му бива отделена от костите, кръвта му – източена от вените, мозъкът му – измукан от черепа. Море от болка го заливаше със засилваща се мощ, а той не умираше. Волята му се стопи, спомените му бяха жадно засмукани и смляни, остана само едно мъничко пламъче, което се сля с хилядите като него и се превърна в поредната шизоидна потисната личност в огромното съзнание на Краля.
***
Рицарите на Кръглата маса заседаваха в сърцето на Камелот. Сто и десетте рицари на крал Артур бяха огромни мъже, оформени до съвършенство от генните инженери – красиви, силни и с режещи като бръсначи умове, точно такива каквито се очакваше да бъдат. Гордите войни до един носеха пълно бойно снаражение. Лъскавите им сребристобели брони пламтяха с отразена светлина около Кръглата маса, а тежките им мечове подрънкваха шумно в ножниците си.
Единственият присъстващ войн с различно снаряжение беше самият Артур. Черната му органична броня, за която се твърдеше, че е изкована от люспите на самия Дракон, носеше безброй белези, но оставаше непробита в нито едно сражение. Кралят на Камелот беше мрачен човек на средна възраст, черната му коса обрамчваше отдавна загубило красотата си лице, а сивите му очи горяха като факли от северния край на Кръглата маса.
Отстрани на масата, седнала на малко столче, седеше жена. Името й беше Моргана ле Фей, новата главна Жрица на Авалон. Младата жена беше облечена в скромна зелена рокля, кестенявата й коса стоеше прибрана в плитка, а ръцете й почиваха спокойно в скута. За разлика тях, зелените пламъчета в очите й шареха из цялата зала, като постоянно се връщаха върху Артур.
Над центъра на огромната Кръгла маса се издигаше холопроекция, заснета от шпионските сателити в орбита. Сто и единадесетте рицари гледаха безмълвно в призрачното видение напредъка на огромния черен нокът, който неумолимо се приближаваше към Камелот. Гледката беше умопомрачителна, идваща сякаш от друг свят.
Пръв заговори Галахад, младият син на Ланселот, който току-що беше пристигнал заедно с пресните записи и новини:
- Кралю, братя – обърна се запъхтяно към всички русокосият гигант. – Заплахата приближава с всяка изминала минута. Черната напаст се движи бавно, но с тази скорост до едно денонощие ще достигне удобна за артилерийски огън позиция. Вече изпробва обсега на оръжията си на няколко пъти, като засипа външните укрепления с по-слаби снаряди. Щитовете на Камелот са могъщи, но не съм сигурен дали ще удържат, когато Черния изсипе цялата си мощ върху ни.
Настана раздвижване в залата. Рицарите зашептяха и задрънчаха с броните си, някои започнаха гръмогласно да дават предложения за действия. Объркване и гняв се бореха като побеснели псета в съзнанията на рицарите.
- Няма да издържат – намеси се Артур, гледайки вторачено повърхността на масата. Рицарите замлъкнаха като един в очакване на думите на водача си.
– Построих тази крепост заедно с Мерлин. Вложих цялото си майсторство, а той – магическите си технологии, но добре познавам възможностите й. Камелот може и да е най-добре укрепеното място на света, но ще падне след продължителна обсада.
Просто един инженер. Това бях преди години. Да, издигнах моста над Гибралтарския проток и Зикурата във Валилон, но бях само един инженер. А сега? Какво съм сега?
- Атакуваме при изгрев слънце – отсече Артур. – Всичко или нищо. Мерлин трябва да е поддал. Няма друго обяснение. Единственият ни шанс е да стоварим цялата си мощ върху Черния и да го ударим в сърцето. Иначе сме загубени.
Рицарите гледаха замлъкнали своя командир и усещаха мъката и болката му. Бяха преживели твърде много под неговата команда и знаеха, че няма смисъл да му противоречат.
- Ланселот, ти ще командваш лявия фланг, а десния поема Гауейн – продължи с наставленията Артур. – Аз ще атакувам в средата. Подгответе дружините си и сигнализирайте на водачите на въстанието. Допълнителен брифинг и разбор – преди атаката. Въпроси?
Тишина. Всички чувстваха тежкия дъх на безизходицата във вратовете си, виждаха сенките, в които беше потънало лицето на водача им. Нямаха друг избор. Всичко щеше да се реши в едно-единствено сражение с архиврага на въстанието.
Артур разпусна съвета с жест и се стовари уморено в стола си. С часове бяха разглеждали информацията относно врага. Анализираха десетките битки, в които беше участвал, опитваха се да открият някаква слабост. Напразно.
Крал Гън, както беше известен по цялата Земя, се родил по време на секретен проект на правителството на Съединените Щати. Под ръководството на група генерали най-великият учен на света – Себастиан Дюрер – опитал да създаде непобедимо оръжие. И успял. Творението му било способно да унищожи всичко – от милионен град на хиляда мили разстояние, през механизирана армия до всеки орбитален спътник на планетата. Идеалното оръжие, контролирано от автономен изкуствен интелект, разполагащ с неограничени ресурси да обслужва цяла поддържаща армия и няколко научни корпуса. Изпълнението било гениално, но именно това се оказало проблем.
Хората казват, че във всеки гений има зрънце лудост. В Себастиан Дюрер лудостта явно надделяла. Блестящ кибернетик и специалист по ИИ, авангардист-физик и математик с енциклопедични познания, Дюрер бил еталон за свръх-човек. Но явно вградил нещо от философските си мании в собственото си творение, което полудяло и излязло извън контрол.
Според слуховете, превърнали се вече в легенда, ИИ избил целия научен и технически екип, генералите и накрая самия Дюрер. Някои дори вярваха, че Дюрер преднамерено копирал личността си в паметта на гигантското оръдие, за да осъщетви мечтата си за безмъртие и свръхбитие.
Никак няма да се учудя, ако е вярно, помисли си Артур и спомените нахлуха в съзнанието му.
Изхвърли ги без жал и ги замени с други, не по-малко болезнени. Образът на сина му изплува пред очите му. Усмихнатото личице и русите къдрици, същите като на майка му. Сега и двамата бяха мъртви. Малкият беше загинал при атомната екслозия в Пекин. Гуин беше починала от рак година по-късно. Новините за експлозията го застигнаха, докато работеше по проекта за серия от водно-електроцентрали по поречията на Хуан-Хъ и Ян-Дзъ. Проект, който щеше да обезпечи с евтино електричество половин Азия и щеше да донесе просперитет на континента. Прекъснаха го снарядите на Крал Гън.
Веднага след като се разправил със създателите си, бъдещият Крал се отправил на север и в няколко битки разбил армията САЩ. Последен паднал Пентагона в сражение, в което участвал главният компютър на армията, най-мощния ИИ на света. Гън го разгромил, разбил и останките от американската пехота и авиация. Продължил кампанията си, като изпепелил Пекин, Москва, Токио, Лондон и Сидни. След това единствено трябвало да изчака, за да построи достатъчно голям кораб, който да го пренесе през океана. Крал Гън взел кралството си.
Артур знаеше, че трябва да го спре. Не само заради мъртвото си семейство, не, върху раменете му тежеше много по-голяма отговорност от тази на отмъщението.
Когато светът се примири с новия си господар и войните секнаха, той и Мерлин излязоха на сцената. Въоръжен с Екскалибур – дар от космическия дух, Дракона, както Мерлин твърдеше – Артур разгроми администрацията на Краля и вдигна въстанието. Много го последваха. Камелот даде силата и сигурността, от която всички се нуждаеха. Зад стените на замъка учените разработиха Граала – нанотехнологичен вирус, който носеше иформация за стотици забранени от Краля технологии и който се превърна в биологична парола за достъп до Камелот. Рицарите на кръглата маса пък редяха успешните си планове и се впускаха в партизански битки срещу неизчерпаемите пълчища на врага. Подпомагано от Мерлин и от тайнствения съюзник – Авалон, въстанието жънеше победа след победа.
До утрешния ден. Утре щяха да се изправят лице в дуло с чудовището, със свръх-човека на новото хилядолетие, въплътен в километричен жезъл на смъртта и страха.
Артур усети нечии ръце на раменете си. Тънките пръсти откопчаха черната броня, вмъкнаха се под нея и заразтриваха раменете му. Лечебната сила се вля в тялото му, нежно прогори умората в плътта му и развърза възлите в мускулите му. Гласът на Моргана ле Фей се разнесе в лявото му ухо, Артур усети устните на жрицата върху врата си.
- Прав си, Артур, единственият ви избор е да ударите врага в сърцето. Виждам ясно нишките на бъдещето и там се крие едничкият ви шанс – в самоубийствената атака – гласът на Жрицата се сниши до нежен шепот. - Но помни, кралю, решението може да дойде от неочаквана посока. Пази спомените си, кралю, дръж ги здраво и в живота, и в смъртта, защото те са всичко на този свят.
Ръцете се отдръпнаха и последва плясък на птичи криле. Артур се извърна бавно и проследи издигащата се в полет бялата соколица, докато Моргана ле Фей не се изгуби през един от прозорците, вградени високо в стените на залата.
***
Крал Гън и защитниците на Камелот се сблъскаха по изгрев слънце на стотина мили от последната крепост на свободния човешки дух. Рицарите на крал Артур връхлетяха с огромните си тежкобронирани робо-жребци върху кортежа на огромното оръжие. От металните каверни в тялото на Краля пък се заизливаха реки от войни. Специално пригодените за война био-роботи и киборги се сблъскаха с мълниеносната кавалерия пред тях и посрещнаха напора на опълченската армия иззад себе си.
Крал Гън мълчеше. Съзнанието на Краля се наслаждаваше на всеки един сблъсък от сражението, пресяваше всяко едно усещане, получено през телепатичните канали, свързващи го с войните му. След битката щеше добави най-добрите спомени в личната си колекция.
Да, тези Рицари са най-силният враг, с който съм се сблъсквал някога, а Артур май ще се окаже по-корав противник дори от Мерлин.
Войската на Крал Гън воюваше като едно-единствено създание, завладяно от неконтролируем бяс. Телата на войните му бяха специално създадени да преживяват болката и гнева по много по-интензивни начини от обикновените. Болката експлодираше в хилядоглавия войн като бързи убождания от карфица и го давеше във водите си. От тази болка се разждаше гневът.
Гняв, който се хранеше със самия себе си и убиваше слабите с безмилостен садизъм. Гняв, който прерастваше в отвързана стихия, който прегазваше страха и некомпетентността, разбиваше илюзиите и прекрачваше най-тъмните граници на лудостта. Не атомните реактори и бойните глави бяха най-могъщното оръжие на Краля, нито пък ненадминатият му интелект, а именно пожарът от гняв и агресия. Това беше жадуваният наркотик, който единствен носеше баланс в измъчваната му от неврози душа. Гневът беше опиум за душата, толкова сладък за Гън и за жалост смъртносен за всичко останало.
Надигаше се нова вълна от чист наркотик.
Чувствам как идва при мен... Ела, мила моя, удави жаждата ми...
Съзнанието на Гън разгърна необятните си структури и пое контрола над батареята от оръдия. Змията се изправи и се подготви за удара си.
***
Моргана ле Фей се носеше над бойното поле в обичайната си форма на бяла соколица и наблюдаваше. Именно това беше тя – наблюдател. След смъртта на главната Жрица на Авалон сестрите й я бяха избрали да поеме върховния пост, но всъщност мисията й беше тук, сред рицарите на Артур и неговото въстание. Нейната задача беше да се погрижи за осъществяване на пророчеството.
Знаеше за предателството на Моргауз и Мордред от дни. Сестра й се беше предала на желанието за власт над този чужд за Авалон свят и щеше да използва сина си Мордред за тази цел. Син предаваше баща си, а Моргана нямаше право да се намеси. Можеше съвсем лесно да предотврати кръвната измяна, но взорът й, вперен в многобройните разклонения на бъдещето, й шепнеше друго. Мордред трябваше да живее, за да се изпълни пророчеството, колкото и чудовищни да бяха плановете му.
Долу в ниското мелницата на Хадес вършееше с адска сила. Опълченските войски на въстанието отстъпваха бавно, но героично пред ордите на Краля.
Конницата на Камелот маневрираше през бойното поле и всяко нейно движение косеше цели снопове от вражеските войски.
Ала битката не вървеше добре. Устремът на Рицарите бавно губеше сила. По дясното крило частите на Гауейн затъваха все по-дълбоко в блато от противници, които продължаваха да се хвърлят като демонични бесове срещу Рицарите, нищо че повечето от тях пищяха от болка и трябваше отдавна да са паднали мъртви.
На левия фланг армията на Камелот беше пробила дълбоко в страната на врага, но Моргана видя как дузина киборги и озверели био-роботи помитат под тежестта си сър Ланселот и разкъсват поаленялата му броня и плътта под нея. Синът на Ланселот, Галахад пое командването и заедно с няколко войни отблъсна сганта от трупа на баща си. Рицарите се преорганизираха и се забиха още по-нададълбоко в ордите, но редиците им бързо намаляваха.
В центъра Артур напредваше заедно с частта си, а врагът не успяваше да му противопостави нищо. Хладната ефективност и решеност на краля громяха вълните от агресия, които разбиваха на талази вражески войници в сияйния Екскалибур. Острието гореше с неземен огън и нито метал, нито плът можеха да му устоят. Кралят на Камелот се откъсна от другарите си и проби последната защитна линия на ордата. Гигантският му жребец го понесе право към колосалното туловище от стомана, което се извисяваше на стотици метри над бойното поле и скриваше едва показалото се слънце.
По продължение на гигантското дуло се заотваряха десетки отверсия, през които се показаха по-малки цеви на оръдия, лазерни установки и гранатомети. Цялата огнева мощ на Краля за близък бой се раздвижи в перфектен синхрон и засипа с огнен ад всичко, което се движеше по полето.
***
ОГЪН!ОГЪН!ОГЪН!КРЪВ!КРЪВ!КРЪВ!СМЪРТ!СМЪРТ!СМЪРТ!АЗ!АЗ!АЗ!
***
Оръдията и лазерите бълваха смъртоносни залпове, образувайки огромна дъга на смъртта. Артур напредваше бързо през хаоса от осакатени войни и прелитащи изстрели. Силата на Граала вътре в тялото му го пазеше от гибел, дарявайки го със свърх-човешка бързина и рефлекси. На няколко пъти му се наложи да танцува в пронстранство-времевата матрица, както го беше учил Мерлин, за да избегне летящата смърт. Когато изстрелите на Краля се оказваха по-бързи дори от изящния квантов танц на фазоизместването, заклинанията на Екскалибур го предпазваха от неизбежния край.
И все пак, странно е, че още съм жив. Толкова близо до него, можеше да ме е смазал отдавна... Дали пък не иска да достигна целта си?, мисълта го изплаши повече от всичките лазерни игли, плазмени снаряди и енергийни стрели на врага.
Телепатичната връзка с останалите Рицари бавно изтъняваше в съзнанието му. Усещаше как един по един дългогодишните му съратници си отиват от света, смаляваха се до немощни огънчета във вътрешния му взор и угасваха.
Ланселот, Гауейн, Кадор, Пърсивал, толкова много... Нека не умрем напразно.
Екскалибур се вряза в ключицата на един от био-роботите пазачи и разполови тялото, превръщайки долната му част в странна кутия пълна с меки и лигави възглавнички, а горната – в похлупак, крепящ се на тънко парче плът. Киборгът от дясно последва другаря си по пътя към небитието, когато мечът се сблъска с титаниевия му череп и опръска със сивкава пихтия стоманената порта, водеща към вътрешността на Краля.
Артур влезе в живия труп от стомана.
Незабелязано след него се шмугна обгърната от сенки фигура.
***
Високо над битката на земята, отвъд небето и вечно върлуващите магнитни бури на атмосферата, в студената пустош на орбиталния космос Авалон се разбуди от сън.
Изкуствена луна включи двигателите си и с невиждано от земните космонавти изящество започна маневри в орбита. Металът, който изграждаше спътника, беше нещо напълно чуждо за този свят. Самата му природа противоречеше на познатата на човека физика. Жриците – господарките на Аралон – единствени притежава сакралните знания и воля нужни за управлението на апарата. Под вещата им команда свръхлеката и непробиваема конструкция, неуловима дори за най-фините радари на Краля, се придвижи през космическия мрак и зае нова позиция.
Пипалата, които се показаха изпод корпуса на изкуствената луна и се насочиха спрямо координатите на битката, можеха да бъдат и оръжия, и очи или пък нещо съвсем друго. Само Жриците знаеха.
***
Двамата Крале най-сетне се гледаха лице в лице. Или пък лице в мозък.
Артур се олюляваше пред резервоара с гигантския мозък на киборга-оръдие и сочеше противника си с върха на обляния в кърви Екскалибур. Органичната му броня висеше на прокъсани дрипи по тялото му, а под нея шуртяха ужасяващи рани. Зад краля на Камелот в километрична алея на смъртта се виеше непрекъсната линия от трупове. Стотиците саркофази в тронната зала зееха изоставени като устите замлъкнал от изненада хор. Химнът на битката все още кънтеше в залата, но бързо отстъпваше на вездесъщата тишина.
Киборгите и андроидите не успяха да го спрат. Аватарите на войната и магията паднаха под ударите на Екскалибур. Сега лежаха в гигантска застинала скулптура от метал и плът - отвратителна процесия от мъртви богове, карнавал на гротеската, още по-страшен в смъртта, отколкото в живота. Краля беше останал с едно-единствено съзнание – най-могъщото и страховитото от всички, но напълно безпомощно в био-разтвора на резервоара.
- Значи все пак слуховете са били вярни – уморено промърмори Гън през хилядата усилватели в залата. – Ти си удивителен войн, Артур.
- Едно време бях нещо по-добро. Докато не се появи ти – изсъска Артур през разцепените си усни.
- Наистина? Искаш да кажеш, че мирният живот ти доставя повече удоволствие от възможността да яздиш Фобос и Деймос? – учуден попита Гън. – Може пък и да си прав, никога не съм разбирал хората. Чудя се, след като Камелот падне скоро и не останат врагове на Земята, дали да не се захвана с нещо по-... мирно. Може би ще си намеря някакво хоби, различно от войната... – продължи замислено ИИ-архимозъкът.
- За жалост никога няма да разберем това – промълви Артур и с последни сили замахна към повърхността на био-резервоара.
Екскалибур се устреми със страшна сила към дебелата стъклена плоча, но неочакван трус уби скоростта му и мечът се плъзна безпомощно по гладкия контейнер.
Иззад един от саркофазите се появи тъмна фигура, до болка позната на Артур. Това беше самият той, негово копие. Неговият син, стиснал тежък арбалет в ръцете си.
- Мордред... – Артур повърна кръв и опипа невярващо дупката в корема си, прогорена от енергийната стрела на арбалета. След миг разбиране озари лицето му. – Цялото семейство... каква ирония... кучи синове... – Артур се усмихна криво и се отпусна безжизнен на пода.
Мордред се приближи и се надвеси над трупа на баща си. Ръцете му се пресегната и затвориха бащините очи, а след това изтръгнаха Екскалибур от здраво сключените около ръкохватката длани.
- Е, Кралю, сделката ни е изпълнена – каза весело младото копие на Артур. – Тайната на Камелот е разкрита и Артур е принесен в дар пред дебелия ти мозък. Време е да получа наградата си.
- Артур е мъртъв, да, а скоро и последният му Рицар ще го последва. Но и на мен ще ми трябва време да се възстановя от тази битка – промърмори Гън. Огромният му розово-сивкав мозък се поклащаше комично в резервоара си, а псевдо-устата му се отваряше и затваряше флегматично. – Не съм особено доволен от теб, Мордред. Можеше да се намесиш по-рано и да ми спестиш всичките тези жертви. Сега ще трябва да почакаш наградата си, докато не възвърна силите си.
- О, не мисля – усмихна се Мордред. – След като Артур и Рицарите на Кръглата маса са мъртви, онази вещица майка ми лежи отровена в леглото си от собствената ми ръка, а великият Крал Гън е проснал беззащитния си мозък като бебешко дупе пред Екскалибур, мисля да се възползвам и сам да взема наградата си.
Мордред вдигна рязко меча и замахна към резервоара, точно както баща си преди минути. Безпомощният мозък се раздвижи бясно в разтвора, започна да мята панически сигнали по хилядите си неврони, но нито една частичка от гигантското му плътометално тяло не се отзова на вика за помощ. Мекотелите-роботи изпопадаха изпържени от шока по дъното на аквариума. Закърнелите подобия на пипала на мозъка задращиха напразно по клетката си.
Мечът се стовари върху стъклото за втори път със страшна мощ...
... за да бъде отклонен още веднъж.
Иззад саркофазите се появи нова фигура и с няколко светкавични подскока се хвърли върху замахващия Мордред. Снежнобялата тигрица повали Артуровия предател на пода, челюстите й се спуснаха надолу и с металическо щракване премазаха врата на най-младия сред Рицарите на Кръглата маса.
Гигантската котка се оттегли от кървавите трупове на бащата и сина, масата от мускули и снежнобяла козина потрепери като пламък във въздуха, замъгли се в болезнено за очите петно и в следващия момент на нейно място се появи Моргана ле Фей.
***
Докато камерите за обработка смилаха генетичния материал и съзнанията на Артур и Мордред, Гън се опитваше да изясни странния пъзел, оформил се от нищото. Моргана ле Фей. Още една от авалонските вещици, срещу които Гън се бореше яросно от години. Ясно му беше, че Авалон се намира някъде в космоса, но досега, колкото и ресурси да хвърляше, не успяваше да открие местонахождението на тайнствения съюзник на Камелот. И сега, най-големият му враг го беше спасил от нелепа смърт и искаше сама да му разясни обърканата ситуация. Краля призна пред себе си – за пръв път от много време се чувстваше озадачен.
- Авалон обикаля в орбита около Земята, но технологиите, които използва сестринството на Жриците, го правят неоткриваем. Затова и никога не си успявал да засечеш и следа от базата ни – обясняваше небрежно Моргана, докато се настаняваше на трона с остриетата.
- Толкова напреднали технологии? Никой не притежава такива. Дори учените на Камелот и техният Граал нямат и частица от потенциала на Авалон, вещице!
- Би било добре, ако посмекчиш малко тона си, Кралю – каза Моргана. – Нямам чувството, че се опиташ да постигнеш дори намек за отношение на благодарност. Освен това, добре ще е да внимаваш за собствената си сигурност. Виждам, че скоро ще произведеш нови слуги в резервоарите си, но надвисналите над теб заплахи не се ограничават само с моето скромно присъствие. – Последва лека пауза, която допълнително изнерви Гън. – В момента Авалон е ситуиран в идеалната позиция, от която жезлите на смъртта на борда на спътника могат да превърнат съзнанието ти в купчина димящи проводници и препържено сиво вещество.
- Думите ти не звучат убедително, вещице. Защо тогава не сте ме унищожили досега, ако притежавате такава сила? Мисля, че просто блъфираш.
- Нима? Можеш да провериш предложенията си, няма да се съпротивлявам – каза Моргана, докато оглеждаше ноктите си. – Истината е, че наистина не сме сигурни дали можем да те победим, Кралю. Преполагаме, че мощта ни е достатъчна за това, но не сме сигурни. А и... досега изчаквахме.
- Изчаквахте? Какво изчаквахте, вещице? – Гън усещаше как нервността плъзва по всяка фибра на тялото му.
- Чакахме свръх-човека, изпълнителя на пророчеството – обяви все така небрежно Моргана. – Нека не губим повече време, Кралю Гън. Мисля, че това ще свърши по-добра работа.
Мощен телепатичен поток от информация нахлу в съзнанието на Гън. Такава сила! Дори Мерлин не притежаваше и частица от таланта и уменията на тази Моргана ле Фей. Образите го завладяха и потопиха хибридното му съзнание в един непознат свят.
Планетата беше съвсем като земната, може би малко по-голяма. Океани, морета, реки, континенти... и хора. Гън съзерцаваше огромните блестящи градове от странни метали, докато се рееше безплътен в небето на далечния свят. Жителите му приличаха толкова много на земяните, но градовете им бяха далеч по-внушителни. Тънки като игли кули от диамант се издигаха до небето, а хора, яхнали вятъра с криле от ефирна златиста материя, се рееха между тях. Огромният метрополис приличаше на ледена скулптура, по която танцуваха хиляди цветни светлини и която кънтеше от смеха на жителите й.
Изведнъж небето притъмня и след миг всичко избухна в пламъци. Същества твърде невероятни, за да бъдат описани, нахлуха в светлия свят, разкъсвайки покрова на хармонията. Гън имаше чувството, че се дави, кръв напълни взора му, писъци раздраха нематериалните му уши. Информацията го заля като среднощен прилив.
- Вие сте извънземни – промълви Гън след дълги минути мълчание. – Това определено нанася сериозен удар на егото ми. Досега винаги съм си мислел, че съм най-напреналият интелект във Вселената, а сега се оказва, че тя изобщо не е толкова пуста.
- Уверявам те, за нашата планета – истинският Авалон – това се оказа още по-неприятна изненада – мрачно отбеляза Моргана. – Роякът ни свари напълно неподготвени. Майката-планета и останалите ни седем дъщерни свята паднаха за месеци. Единствената форма на съпротива, която ни остана е орденът на сестрите Жрици.
- Матриархат? – попита Гън и се ухили мислено, когато Моргана кимна – За един момент се уплаших, че може да съществува толкова щастлив и хармоничен свят. Сега разбирам. И сте дошли тук, на Земята, за да търсите изпълнител на вашето пророчество?
- Точно така – кимна Моргана. – Търсихме човека, способен да управлява Екскалибур, древното оръжие на Авалон. Когато открихме Артур, бяхме сигурни, че той е нашият герой. Но в последствие разклоненията на бъдещето станаха несигурни. Трябваше да изчакаме.
- Артур загуби и вие го оставихте да умре. Защото вашият герой не може да загуби.
- Не точно. Моята задача беше да наблюдавам събитията докрай. Когато Артур и Мордред влязоха в тронната зала, нишките станаха... по-категорични от всякога. Човекът, когото търсехме носеше кръвта на Артур, но не беше краля на Камелот.
- Мордред? – учудено попита Гън. – Но ти го уби!
- Не, не Мордред – поклати глава Моргана. – Време е да научиш една тайна, Гън. Тайна, която доста време укриваш от самия себе си.
- Не разбирам...
- Артур е твой син, Себастиян Дюрер. Знам, че си вътре в този чудовищен мозък, знам, че още притежаваш известен контрол над този шизофреничен изкуствен интелект, но досега си бил твърде слаб, за да го използваш, а и не си искал, ако трябва да бъдем искрени. Ти, Гън, си изпълнителят на пророчеството.
- КАКВО? Артур е син на Дюрер? – изгърмя гласът на киборга. Последвалият смях разтресе залата из основи. – Това вече е забавно! Значи схрусках и бащата, и сина, и внука, а вещиците на Авалон искат да ми дадат Екскалибур и да ме пратят да спасявам света им от извънземна напаст! Ще ме умориш от смях, вещице! Да не би Мерлин да беше дядото на Артур? Или по-големият му брат?
- Не, Мерлин беше просто водач на един могъщ земен Орден, както добре знаеш. И ние го използвахме добре. Грешиш и за това, че искаме от теб да спасиш нашия свят с помощта Екскалибур – тези думи явно възбудиха отново любопитството на Гън и киборгът млъкна, за да изслуша Моргана. – Пророчеството не казва за земен човек, който ще спаси Авалон, а за земен мъж, който ще зачене син в утробата на сестра от Ордена. Този син ще бъде рицарят на Екскалибур и спасителят на Авалон.
- Мордред, синът на Артур и Моргауз трябваше да бъде този спасител, – продължи Моргана, – но с времето Орденът видя, че прогнозите са неверни. Беше нужен генетичният материал и съзнанията на цели трима мъже от един род – Себастиян, Артур и Мордред Дюрер – събрани в един супер-киборг, за да получим бащата на нашия спасител.
Ако Гън притежаваше уста, то в този момент долните му челюсти вероятно щеха да висят чак до портите на самия Ад.
- Тази мисъл ме навежда на едно предложение, което трябва да ти отправя, Крал Гън. – в гласа на Моргана внезапно затанцуваха палави нотки.
Гън наостри внимателно всичките си сетива. Не вярваше какво се случва в този момент.
- Крал Гън, ще се ожениш ли за мен, Моргана ле Фей, и ще бъдеш ли баща на нашето дете?
Крал Гън, бичът на планетата Земя загуби дар слово.
***
Черното туловище на най-голямото оръдие на света беше потънало в море от зеленина. Гън съзерцаваше през стотиците си камери и сензори зеления рай на горите около Нова Калифония, докато съпругата му, бившата главна Жрица на Авалон взимаше слънчеви бани по монокини, излегнала се върху черната стомана на мъжа си.
Гън въздъхна и си помисли, че животът му в крайна сметка не беше толкова лош. На моменти му се струваше, че е мъж под чехъл, но Моргана умееше да поддържа самочувствието му на ръба между сигурността и неспокойствието. Идеалната граница, на която всеки мъж се превръща в глина за женските ръце.
Е, какво толкова. Градинарството не е никак лошо занимание. Секвоите, които посадих преди месец растат доста добре..., отнесе се Гън.
Жаждата за битки, адреналин и прилив на гняв бавно, но сигурно си отиваше. Като наркотик, който постепенно се очистваше от тялото на бивш наркоман.
Моргана му обясни неизбежното. Личността на Артур надделяваше над останалите погълните същностти в съзнанието на Гън. Гениалният инженер сега се спотайваше нейде из шизоидните гънки в мозъка му и строеше.
Строеше мостове и крепости, бентове и отводнителни канали. Съоръжения, които да му помогнат в борбата срещу лудостта, идваща като неочаквани приливи в съзнанието на Гън. А на помощ му се бяха притекли личностите на Себастиян Дюрер и Мерлин. Въпрос на време, беше казала Моргана.
Въпрос на време, докато улегна съвсем и забравя завинаги за изкуството на войната. Ще садя дървета и ще се занимавам с екология и с опазване на сини китове, докато не ръждясам целия. Мамка му!, изпсува Гън, но всъщност не се ядосваше. Или поне не много.
Не можеше да се оплаче. Имаше цялото свободно време на света – почиваше, градинарстваше, колекционираше стари джаз и рок албуми. Освен това имаше най-невероятната жена на света, посветена в най-ефикасните сексуални техники на Земята и Авалон, а и невероятна домакиня освен това. Все още не можеха да имат дете, обясни му Моргана. Не и докато личностите на тримата Дюрер не изплуваха на повърхността и не се трансформиаха в едно завършено съзнание. Секс обаче имаше и то какъв! Сърцето му вече не се задъхваше от военни кампании, но Моргана се оказа достоен заместител и успяваше да разтупти гигантските камери от олово и стомана без никакви проблеми.
- Моргана! – изтътна нежно Гън през високоговорителите.
- Да скъпи? – отвърна съпругата му, както се печеше под лъчите на приятното калифорнийско слънце.
- Какво ще кажеш да се приберем в спалнята за час-два, вещице моя? – гласът на Гън беше изпълнен с властно самочувствие и небрежност, но те бяха само привидни. Всъщност той искрено се надяваше тя да се съгласи.
Моргана се подсмихна, зелените й очи пробляснаха под слънчевите очила и тя се изправи пъргаво върху плажната си хавлия. Огледа огромното право и твърдо стоманено дуло на съпруга си и се ухили широко, като в същото време прехапа замислено устни.
- Палавница! – разсмя се Гън. – Хайде, слизай през люка. Обещавам ти, че след това ще направим пътешествието до Мичиганските езера, за което ме навиваш от толкова време.
Моргана се видоизмени в любимата си форма на бяла тигрица и се запъти с чевсръсти подскоци към семейната спалня. Чувстваше, че съвсем скоро, тя и Гън ще са готови да си имат дете.
***
Нарекоха го Убиеца на болката.
Той щурмува Авалон по време на лятното слънцестоене, докато управляващата каста на Рояка взимаше кървавия си данък от поробените авалонци. Високо в небето пространството се разкъса и той връхлетя в чуждия свят, възседнал огнедишащ стоманен дракон и размахал древното оръжие Ексалибур. Войните на Рояка се хвърлиха срещу непознатия Титан от плът и стомана, но той ги порази с облаци от електрически мълнии. Бронираните му ръце трошаха вратовете на противниците, а мечът му преминаваше със скоростта на куршум през плътта им.
С Убиеца на болката дойде Армагедон за Рояка, а народът на Авалон ликуваше. Освобождението, предсказано преди стотици години, бе започнало.