Змей - Night Wanderer (OLD 2)

Работилничка за нови автори... и критици ;)

Moderators: Trip, Random, Marfa

Post Reply
User avatar
Trip
Moderator
Posts: 6341
Joined: Sat Dec 31, 2005 7:30 am
Contact:

Змей - Night Wanderer (OLD 2)

Post by Trip » Mon Aug 28, 2006 11:51 am

[Забележка: Така и не можах да реша дали главната героиня да се казва Рая или Ася. Оставил съм я Рая. Все пак ако някъде не съм успял да я преименувам, то, читателю, знай, че Ася и Рая и Рая е Ася. Приемам предложения относно името й.]

Змей

- Змей Огнен е моят любовник!
Посред пламък и вихри гръмовни
с развени
далече
крила
всяка вечер
той идва при мене.

“Иконите спят”, Гео Милев



Едва изчакала слънцето да изгрее Рая грабна менците и излезе от дома си. Дори не си сложи цървули - тръгна боса. Обичаше ранната майска трева да я милва по стъпалата, да усеща утринната роса между пръстите си. Ходеше и се смееше. Беше се запътила към селския извор и знаеше какво я чака там.
Изворът беше гордостта на Жеравна. Той се намираше отвъд къщите, почти до сами гората. Поляната, където младите отиваха да се надиграват го обикаляше от юг, а от север – лесът, в който хайдутите излизаха по Гергьовден. За разлика от другите селяци Жаравнянци не пълнеха водата си от кладенец и се гордееха с това. Изворът им бе една купчина камъни с неголеми размери – като тези в основите на къщите. Измежду тях шуртеше вода. Струйките се стичаха по улеите между камъните и завършваха пътя си в коритото, което образуваха други камъни, подредени като стена. Единият край на това корито бе по-нисък от останалите и водата преливаше от там, за да се стече в поточето, което се изгубваше между дърветата в гората. На поляната, до извора, бе израсла голяма вишна, която надвесваше листата си над водата му.
Чудното за целият този извор, беше, че при неговата направа не бе участвала човешка ръка – камъните бяха подредени така от поколения. Старите разказваха, че още първите селяни, бягащи от турските пълчища в равнините, намерили извора така и решили да построят убежището си около него. Ала една нощ, на един момък, окъснял след залез, се явила самодива. Тя му казала, че изворът е самодивски и около него не трябва да живеят хора. Момъкът я помолил да се смили и да даде убежище на неговите съселяни, бягащи от турските кланета. Тя му отговорила че гората ще сподели част от себе си с християните, ала изворът трябва да остане извън селото. Затова и до ден днешен той се намира там – извън селото.
Когато Рая наближи видя един момък, подпрял силния си гръб на вишната. Между краката му беше подпрян приклада на пушка, а върху цевта й той бе отпуснал лявата си длан. В дясната държеше голям цвят, който беше откъснал от вишната, и го миришеше. На колана му висеше гол ятаган, с изографисано острие. Щом го забеляза сърцето на Рая подскочи от радост и тя се засмя. Момъкът, чул подрънкването на стоманените менци, отдръпна цвета от лицето си и обърна поглед към наближаващата девойка. И на неговите устни грееше усмивка.
Георги стоеше в къщата на татко си и гледаше през прозореца. Беше се накиприл в синьо сукно, изпънато по здравите му, изпъчени гърди. Дясната му ръка отмяташе топчетата на кехлибарена броеница, а лявата бе отпуснал до крака си. Още бе много рано и само той се беше събудил в бащиния си дом. Самичък, в богатата стая той стоеше и гледаше. Гледаше пътя навън. Знаеше, че скоро усамотението му ще бъде нарушено от разбудилата се къща, знаеше и какво ще види. Преди малко, засмяна пред прозореца му мина Рая, понесла празните менци да налее вода от извора. Босите й крака като че въобще не бяха смачкали тревата отстрани на друма. А тя винаги ходеше отстрани на друма. Георги знаеше – тя обича да усеща земята под себе си, обича да ходи боса в мократа трева. А на пътя трева няма. Георги знаеше и че скоро ще я види да се връща. Отново засмяна, отново отстрани на друма, отново леконога, сякаш не носи пълните менци на раменете си. Както и вчера, и както всеки ден откак бе пукнала пролетта, тя щеше да е закичила в косите си някое цвете, откъснато или от недокосната трева в гората, или от вишната на Изворната поляна.
Ала Георги на знаеше, а предполагаше. Той не знаеше, че сам Змея, от когото всички османлии трепереха всяка сутрин чака Рая на извора. Не знаеше, че всяка сутрин Рая му дава да пие от пълните й менци. Не знаеше, че Змея бе този, който закичваше Рая с цвят в косите всяка сутрин.
- Недей идва повече – каза на Змея една юлска сутрин Рая, подпряла глава на силните му гърди. - Чух, че долу, в равнината новият бей е решил да прогони хайдутите от гората. Черни турци се събират в конаците му. Турци, жадни за християнска кръв и червени жълтици. – Рая обърна главата си и погледна хайдутина в очите – Тук си уязвим. Не си сред твоите скалисти чукари, сред храбрите си другари. Могат лесно да те убият.
- Не ме е страх от турски главорези. – прошепна хайдутинът на ухото на Рая с огнен глас - Нека дойде беят в гората, та барем отървем селяните от неговите злодейства. Нека събере всички кървави османлии, та да ги хванем в планината и веднъж за винаги да махнем мъката от очите на майките ни. - Змея, досега зареял поглед надолу към селото, обърна глава и погледна девойката в очите – За теб ме е страх. Някой може да ни е видял и беят да потърси сметка за делата ми от теб. Ела с мен в планината. На сигурно място. Там, сред старите букове и самотните орляци, сред моите другари ще се венчаем и ще заживеем спокойно.
- Не мога... – отвърна Рая с тих глас, пропит с мъка – Не мога да оставя мама сама, долу. Тя е вече стара и някой трябва да се грижи за нея.
- Добре тогава – каза Змея – Аз ще сляза по-долу в гората и ще пазя къщата ви. Пак ще идвам да те виждам всяка утрин.
- Недей. Сам, без другарите си, си слаб. А тук долу гората не е така гъста както горе, тук няма пещери, където да се скриеш от потеря. Ще се оправя сама, недей идва.
- Не се грижи за мен. Аз съм Змеят, ще се оправя.
Тази сутрин Георги видя, че Рая бе угрижена, когато се връщаше от извора. Тя вървеше насред прашния път, с босите си крака. Менците тежаха на раменете й и я прегърбваха.
Георги грабна цървулите на сестра си и излезе.
- Рая! – провикна се той. Девойката не се обърна – Рая, стой! – Георги се затича след нея и я настигна – Какво има, Ася, каква мъка те е налегнала? Ето, не се каляй. – момичето го погледна с тъжните си очи. Георги се наведе и й помогна. Тя пъхна краката си в цървулите на Георгевата сестра и продължи с тежките менци към дома на майка си. Георги остана на пътя и дълго гледа след нея. След това се наведе и вдигна белия вишнев цвят, пожълтял от прахта на пътя.
Рая не запомни идването на Георги. Тя дори не го забеляза. Докато крачеше към дома си тя мислеше. Майка й, старата жена, бе разбрала за срещите й със Змея. Когато се беше досетила от старческата й уста изпадаха думи, които се отпечатаха в съзнанието на девойката. “Прогони Змея. От тая работа нищо добро няма да излезе. – беше казала тя – Той не е от нашия свят. Отдавна го е напуснал, сега живее сред змиите и вълците в гората. Недей се занимава с него. Него самодиви любят, той е опасен за теб.”
Още малко време Змеят продължи да идва при извора всяка сутрин. После престана. Спря да чака Рая по изгрев. Чуваше се, че беят тръгнал с потеря из планината. Змеят бил избран от другарите си да ги предвожда и да защитава гората от турците. Ала Рая продължи да го люби. Понякога тя намираше около дома си бели вишневи цветове, оставени на тревата.
Настана есен, гората започна да жълтее. Майката на Рая се спомина. Девойката бе прибрана от вуйчо си и заживя с неговото семейство. Ала продължаваше всеки ден рано да ходи за вода.
Едно октомврийско утро Рая отиде на извора да вземе вода и видя, че Змея я чакаше там. [*]Беше студено, вятърът късаше листата от клоните и ги разпиляваше из въздуха около извора. Щом съзря хайдутинът Рая разбра, че мъка е налегнала сърцето му. Изтича до него и потърси убежище от хапещия вятър в прегръдките му. Менците паднаха и изтракаха по земята.
Дълго стояха двамата, прегърнати на утринния студ, когато Змеят прошепна в ухото на Рая:
- Беят избяга. Скри се в конаците си за зимата.
- Чух – беше краткият отговор на Рая – Из селото много неща се чуха – дъхът й остави облаче пара във вятъра. – Чух и че християнска кръв отново е потекла по хайдушките поляни.
- Християнска – отвърна Змея и сякаш предъвка следващата дума внимателно, преди да я изговори – Да. Ала и много турска поръси зелената трева. – После продължи – Беят разказва само за победите си, но не и за жертвите, които дадоха черните му касапи, докато вземат своя дан.
- Майката на Ясен е потънала в мъка. Сякаш скоро ще се изгуби в нея.
Рая се освободи от прегръдките на Змея, вдигна падналите менци и се надвеси над извора. Извади падналото вътре тъмно червено листо и го пусна в потока. То се повлече и заплава по водата. След това бавно натопи първия железен съд.
- Вече я посетих – наруши ромонът на водата Змея – Дадох й сабята на Ясен. Тялото му не успях да отмъкна.
- Точно това тяло вися три дни и три нощи край входа на селото. Беят е знаел, че е от тук. Затова ни сплаши така.
- Видях – беше целият отговор на Змея. След като го изрече той се обърна и се загледа на там, където трябваше да бъде юг. Ала погледът му беше отнесен, очите му не виждаха, макар да гледаха.
- За друго дойдох – каза той. – Зимата иде, трябва да напусна планината. Да се укрия някъде докато пукне пролетта.
Рая напълни и втория съд и го остави на земята до първия. Взе дървения прът и нагласи дръжките на менците в улеите по дървото.
- От другата страна на планината живее чичо ми. Къщата му не е голяма, ала пази от дъжд и виелица.
Рая пое въздух и вдигна менците на рамо. Те леко се полюшнаха, лиснаха малко вода. Пръски намокриха гърба на Рая и тя усети студения вятър през дрехите си.
- Рая, ела с мен. Нека споделим трапезата на чичо ми и ложето, което ми дава. Моя къща нямам, ала в неговата ще те внеса като невеста.
Рая го погледна с потисната радост в очите си. Сърцето й туптеше в отговор, искаше да се съгласи, ала нещо в разума й я спираше. Отново си спомни думите на майка си: “Той не е от нашия свят. Отдавна го е напуснал, сега живее сред змиите и вълците в гората. Недей се занимава с него. Него самодиви любят, той е опасен за теб.”
- Пък, ако рекъл добрият ни Господ – като стане лято, като пукне Гергьовден ще те взема с мене в гората, да се венчаем по хайдушки. - “Него самодиви любят...” – Ела, не се губи и ти в мъката.
- Добре – очите на двамата светнаха, телата им потръпнаха – Ще дойда. Майка ми напусна света ни, вече няма нужда от моите грижи.
- Хубаво тогава. Ела довечера в полунощ тук. Вземи си всичко, което сметнеш за нужно. Ще те чакам.
* * *
С тъмен и решителен поглед Георги крачеше по хайдушката пътека, а младият пес радостно подскачаше зад него. Двама от по-младите му братя бяха поискали да го последват, но той им отказа. Тази работа беше само за него, той трябваше да я свърши сам. Ходеше подпрял заредената пушка на лявото си рамо, ятаганът висеше от кръста му и се удряше в бедрото.
Георги не се страхуваше от турци. Знаеше, че гората е християнска и те тук не смеят да дойдат. Инак ще ги застигнат студените куршуми и ще пролеят неверническата си кръв по тревата. Знаеше и че никой българин няма да го нападне, докато носеше кръста на гърдите си. Поне докато не го провокира. А той нямаше за цел да провокира безсмислено хайдутите и да рискува живота си. Идваше тук с определена цел. Един хайдутин му трябваше на него, само един.
Щом стигна поляната Георги видя, че по нея вече са насядали много младежи от околните села. Всички бяха облечени в народни дрехи, повечето носеха със себе си вързопи. Двама бяха облегнали гърбовете си на дънер в края на поляната и въртяха някакво едро животно на шиш над буен огън. Други трима пушкаха с пищовите си по закачен на един клон пръстен. За сега никой не беше успял да го свали.
Първоначално всички погледнаха Георги с безпокойство в очите, но когато видяха разпятието, висящо от врата му се успокоиха и дори му предложиха да седне до тях.
- По каква работа идваш тогава? – запита го един стар и белобрад воевода, щом чу думите на Георги, че не е дошъл да се присъединява към някоя чета.
- Търся справедливост. – отвърна той – Търся един човек, който похити мома от селото ми. Търся човекът, който отвлече Рая от Жаравна, за да поискам възмездие.
- И си дошъл да го искаш според древните обичаи, така ли? – предъвка думите си старецът. Всички момци се бяха изправили и стискаха оръжията с потни длани. Тишина се беше възцарила навсякъде, нарушавана единствено от пукота на пламъците. Кръв щеше да се лее. – Назови името на този, когото обвиняваш.
- Змея. Обвинявам Змея! – тези думи Георги изрече така горчиво и решително, сякаш цялата омраза на света се беше сбрала в тях, сякаш пъдеше Лукавия от свещен храм.
Щом името на Змея отекна над хайдушката поляна в Гергьовденското утро всички потръпнаха. Някои млади извадиха със звън ятаганите си, други вдигнаха пушките си, готови да ги изпразнят в Георги. Ала старият хайдутин познаваше горските закони и вдигна дясната си длан, за да възпре младите и кипящата им кръв.
- Това е сериозно обвинение. – каза той и погледна Георги съсредоточено с големите си сини очи – Отправяш ли предизвикателство?
- До смърт – беше категоричният отговор на Георги
- Нека тогава опитаме да оправим нещата мирно, преди да леем безсмислено християнска кръв. – каза със спокоен глас воеводата, след което викна - Змей, тук ли си?
- Тука съм. – последва отговор от отсрещния край на поляната. Напред пристъпи змея. До дясното му рамо стоеше Рая с венец от цветя на главата си.
- Момко, как се зовеш? – попита стария хайдутин
- Георги се зове – обади се Рая, след което погледна жаравненеца – Георги, прибери се у дома. Змея не ме е отвлякъл. Аз го любя. Аз сама пожелах да преплета живота си с неговия и ето – вече гората ни венча – тя с усмивка посочи венеца, нелепа имитация на булченско було. – Моля те, Георги, не помрачавай този светъл празник с кръв. Прибери се с мир и отнеси моите поздрави на вуйчо ми.
- Виждам, че Змея е изпил душата ти, Рая. – отговори Георги толкова тихо, че дори огнените езици успяха да заглушат думите му. – Предизвиквам те, Змей – извика след това – До смърт! Нека Господ дари десницата ми със сила, за да тържествува справедливостта.
Змеят се поколеба за миг. След това пусна ръката на Рая и посегна за ятагана си.
- Змей, не! – извика Рая и отчаяно го задърпа за абата – Недей! Пощади мен, ако не брата си християнин! Не се бий!
- Трябва – отвърна старият воевода – Предизвикателството е древно и свещено. Никой няма право да се оттегли ако иска да защити правотата си. Защитавате ли правотата си? – подвикна той към двамата младежи с голи ятагани в ръцете си.
- Да – отговори Змея.
- Да – извика Георги.
- Нека тогава справедливостта да победи. – каза воеводата. След което се обърна към младежите, все още несигурни какво да направят – Момци, отстъпете. Направете им място.
Змеят пристъпи напред, стискайки ятагана в двете си ръце. Срещу него се приближи Георги. Миг по-късно звън на стомана огласи гората. Сякаш самата гора се смълча, когато златния змей и белия ятаган не Георги затанцуваха лудешкия си танц.
* * *
Ятаганът на Георги пръв намери целта си. Червен вихър овенча последния удар. Зловещата дъга от стомана премина леко, гибелна рана разцъфна в плътта. Християнска кръв рукна и оскверни свещената игликина поляна. Змеят рухна на земята с разсечен гръклян и закашля мъчно. Рая изпищя и се втурна към него.
Георги отстъпи назад. Ятаганът тежеше като грях в десницата му. От коронования му с червено връх се сипеше кръв и капчиците накланяха росните майски стръкчета трева към влажната земя.
Змеят издъхваше в прегръдките на невестата си, обагряйки дрехите й с винено, а Георги погледна с празен поглед към воеводата.
- Вземи момичето и си върви. – разнесе се миризма на изгорено месо – Ти победи.
- Тя вече е жена – каза Георги и протегна дланта си към Рая.
А тя плачеше и не искаше да пусне Змея от прегръдките си. Сълзи миеха лицето му.
Разправят, че след като Змея издъхнал на Гергьовден, Рая последвала победителя в Жарава. Омъжила се за него и му родила син. Ала не живяла дълго. През цялото време погледът й бил празен, а тя от ден на ден вехнела. Накрая, една декемврийска утрин я намерили издъхнала. Погледът й както винаги гледал през прозореца, към друма, водещ при извора. А пръстите й... пръстите й милвали стоманеното острие на златногравиран ятаган. На него бил изогрависан змей, разперил криле и разтворил паст, за да бълва свещения си огън – от планинските усои към полето. Полето, пълно с християни, а след тях – със завоеватели.

[*Тук разказът е подновен след дълга пауза. За съжаление има осезаема стилова разлика в първата и втората му част.]

User avatar
Random
Ascendent
Posts: 3841
Joined: Thu Feb 05, 2004 12:18 am
Location: electromagnetic steamboat

Post by Random » Sun Oct 08, 2006 1:38 pm

Night Wanderer, първата ми МНОГО основна забележка, която със сигурност ще прочетеш и в чуждите критики, е - разказът ти НЕ Е фентъзи, дори бегло не се подсказва за някакъв фантастичен елемент. Аз лично нямам проблеми да коментирам разкази от други жанрове, стига да са добре написани, но все пак Уъркшопът си има ограничение и участниците трябва да го спазват. За това - другия път участвай с нещо фантастично, иначе надали ще получиш коментари. А пък спокойно можеш да напишеш фентъзи, развиващо се във времената от "Змей". Пример - разказите от конкурса "Таласъмия". Там има прекрасни разкази за хайдути, девойки и т.н. Само че в тях има истински змейове, самодиви, вампири, караконджоли и прочее. Конкретен пример - "Луната спи" на Кира Валери. Прочети го, има какво да научиш от него.

Второ, разказът ти е изтъркан до болка. Не, сериозно, почти толкова изтъркан колкото този на tigermaster. Дори може би щеше да ми се струва и по-изтъркан от него, ако бях чел повече български автори и по-малко фентъзи. Тази история със сигурност съм я чел поне няколко пъти в различни вариации, а при теб пък е крайно опростена - единственото, което искаш да разкажеш е трагедията на Рая (това, че не си могъл да решиш за името й, бтв, е много тъпо извинение. Измисляш едно име и толкоз. Израз на неуважение е да пускаш разказ, в който един герой е с две имена, при положение че си наясно с това.) и Змея и толкова. Направил си го по абсолютно минималистичен начин - Рая и Змея се обичали, но Змея не бил за Рая, той избягал да коли турци в гората, после те се събрали, но Змея бил трагично убит... Да ми бяха казали това с още едно-две пояснителни изречения и нямаше да има нужда да го чета изобщо. В него не се случва нищо необичайно, нищо идейно, няма развитие на героите, които са оставени абсолютно плоски и с нищо не показват реално силата на любовта си. Нито пък виждаме защо Змея е такъв голям юнак, никъде го няма това. Само дето накрая го гътнаха безславно за един ред, пък нищо, че бил най-видният хайдутин в околията. Описанието на извора не разбрах защо беше нужно. Ако беше вкарал някоя самодива, която да се появява покрай него или нещо подобно, щях да го приема. Но сега - за къв ни е тоя извор? Някаква абсоютно стандартна легенда, която е разказана на две-три, без да впечелява с нищо, без да играе роля в повествованието. Може би си целял да постигнеш типичната за този тип разкази атмосфера, но не си уцелил начина. Едно, че трябва да имаш много солидни познания за тези времена, две, че трябва да познаваш фолклор, бит и т.н., трето, че трябва да умееш да правиш описания, граничещи с вълшебството и да градиш силни и запомнящи се герои... Тъй че - почети повечко Йовков примерно и си води бележки, ако наистина държиш да пишеш такива разкази. Аз лично не виждам смисъл от това, ако в тях няма внесен някакъв поне сравнително модерен елемент, независимо от какво естество. Някакси безсмислено е да копираш една отдавна умряла литературна традиция.

За алюзията със Свети Георги и Змея не мисля да си губя времето да коментирам. Тъпо, изсмукано и неоригинално. Сори, ама мен само ме подразни. Тябват ти поне 10 пъти по-оригинални хрумвания, за да впечетлиш читателя.

Героите - писах вече. Абс. стандартни и еднопластови. И тримата са си утвърденото клише от тоя тип литература, само дето дори не са развити в утвърдените традиции, а просто са скицирани с някакви стандартни изречения, описания и глупави диалози. За самите диалози - ами и те куцат доста. Седят изкуствено. Веднъж си говорят Рая и Змея за кръвта на християните, дето рукнала по поляните, после - Змея: "Ми яла при мен у чичо, после ше се оженим в гората"
Рая: (мисли - ми много искам, ама той не е за мен) " Ми хубу".
Така любов не се описва. Трябва да я видим тая любов, силата й, красотата й, все тая. Дали чрез случки, силни диалози, описания, ти решаваш.

Отделно - имаш известни пропуски в граматиката. На доста места забелязах изпуснати запетайки, ограждащи обособени части и подчинени изречения. Плюс няколко правописни грешки. Нищо кой знае колко сериозно, но щом дори без да внимавам, открих такива, трябва да поработиш и там.

"Едва изчакала слънцето да изгрее Рая грабна менците и излезе от дома си." – запетайка преди Рая.

"Поляната, където младите отиваха да се надиграват го обикаляше от юг, а от север – лесът, в който хайдутите излизаха по Гергьовден" – запетайка преди обикаляше.

"Изворът им бе една купчина камъни с неголеми размери – като тези в основите на къщите." – първо, самият извор не може да бъде купчина камъни, може да има нещо, изградено от камъни, около него, но самият извор си е... извор. След това – сравнението "като тези в основата на кушите" звучи много ламерски и нехарактерно. Един човек от онова време няма да се изрази така, все едно, че знае за какво говори, но си няма представа как да го нарече. Подобно сравнение издава само, че не си достатъчно запознат с материята, с която работиш. Не че аз съм запознат с тази специално, но ти пишеш за това и се предполага да си проучил тогавашната реалност, специфичния език, бит и т.н.

"За теб ме е страх. Някой може да ни е видял и беят да потърси сметка за делата ми от теб. Ела с мен в планината. На сигурно място. Там, сред старите букове и самотните орляци, сред моите другари ще се венчаем и ще заживеем спокойно." – И как точно ще заживеят "спокойно" в гората, сред хайдути, чието ежедневие е да рискуват живота си, питам аз?

"Аз съм Змеят, ще се оправя." – ЗмеЯ трябва да е, понеже е прозвище.

"Щом съзря хайдутинът Рая разбра, че мъка е налегнала сърцето му." – запетайка пред Рая.

"- Трябва – отвърна старият воевода – Предизвикателството е древно и свещено. Никой няма право да се оттегли ако иска да защити правотата си. Защитавате ли правотата си? – подвикна той към двамата младежи с голи ятагани в ръцете си." – както казах, аз нямам особени познания в тази област, но сигурен ли си, че съществуват точно такива древни обичаи? Щото пишеш разказ, който отчетливо НЕ Е фентъзи, а спада към определена традиция и съответно всичко в него, засягащо бита на хората и фолклора, трябва да е достоверно.

Основна критика, която споменавам и по-горе – май не си съвсем наясно с нещата, които описваш, а именно живота на тези хора. Поне текстът не звучи, като да е писан от някой, който има солидни познания в тази област. Това го прави да звучи леко комичен дори за непознавач като мен.

Не съм чоплил текста на ниво детайли, понеже мисля, че ни си заслужава просто. Твърде ми е схематичен и неоригинален, откровено скучен, че да успея да се съсредоточа в по-малък мащаб. Сори, но истината е, че още след първата третина знаех как точно ще свърши и не сбърках и на йота.

Ако беше изпълнил изискването да включиш фантастичен елемент, със сигурност щеше да има поне малко раздвижване. А, уверявам те, тази област има доста потенциал и може много приятно да бъде обвързана с фантастичното без да губи специфичната си атмосфера и красота. Настоящият разказ, за съжаление, е много слаб, поне според мен. Надявам се обаче, че това няма да те обезкуражи, а ще те накара да пуснеш нещо и за следащия кръг.
Random's 23 cents.
===
S.M.I.²L.E.

thorn
Sorcerer
Posts: 488
Joined: Wed Aug 24, 2005 10:45 am

Post by thorn » Sun Oct 08, 2006 4:42 pm

Night Wanderer, малко трудно ми е да преценявам текстове като твоя, защото имам известни предубеждения към тях. Разказът ти е кадърно написан, на моменти искрено ме зарадва с добре замислени детайли, ОК, че си свързал легендата за свети Георги със своята история, но както и да го въртя, си оставя пример за феномена, наречен българска битова литература. А и историята сме я чели вече толкова пъти, че чак боли. Да не говорим къде са ти фентъзи или барем приказните мотиви в нея. Все пак държа да кажа, че лично на мен първата, по-ранно написана част ми хареса много повече, има малко по-модерно звучене и някакъв нереализиран потенциал. Втората част обаче е абсолютно клише като звучене и идеи. Липсват детайлите, които придават известна индивидуалност на стария текст и отгоре на всичко историята се развива напълно предвидимо.
Не само идеята на текста ти е остаряла безнадеждно, но и самият език, който използваш. Да не говорим, че си личи, че е недостатъчен за това, което искаш да кажеш. Тук-там вкарваш бая неподходящи изрази за стила, който по принцип доста последователно следваш: „неголеми размери”, „което образуваха други камъни”, „провокира”, „нелепа имитация”.

Изобщо когато разказваш своя версия на позната история, легенда, приказка и т.н., имаш, много опростено казано, три варианта. Първият е стилът да е преднамерено архаичен за достоверност, но аз лично не съм фен на този вариант, защото малко хора успяват да го накарат да звучи естествено и четивно, пък и тогава точно историята/версията ти трябва да е максимално оригинална или поне гледната точка върху нея.
Вторият е да използваш съвременен език и гледна точка, но тук трябва да внимаваш много за детайлите и особено за диалозите, за да не се окаже в един момент, че героите говорят и мислят съвсем като наши съвременници и да изгубиш връзката с първоизточника.
Третият е балансирането между старо и ново, но то изисква да ти идва естествено, да владееш стила си до съвършенство и историята да го позволява (както в разказа „Атентатът” на Йоан Владимир, който е перфектен пример за навръзване на познати и оригинални мотиви, на твърд сай-фай и приказно, на историзъм и измислица). Между другото ако се интересуваш от различен поглед върху история с познати мотиви от народните приказки, виж нейният „Какавидата” – не е най-силният й текст, но определено е оригинален и е чудесен пример за първия вариант.

Разбира се, има и доста още комбинации и всичко зависи най-вече от майсторството на пишещия. Но по принцип за какъвто и да е текст поне нещо трябва да е различно - стилът, идеята, развръзката, героите, каквото и да е. И понеже в твоя разказ не виждам нищо такова, се питам защо изобщо трябва да се занимаваш с тези истории, без да вложиш нещо различно - имам предвид класическите змея, момата, турците, хайдутите, извора, менците и прочие раздъвкани до безкрайност мотиви не само в литературата, но и в разните народни песни. Никой не може да те спре да добавяш някой познат мотив в текста си, но поне казвай нещо ново и различно с него или поне по нов начин. Например Гео Милев, дето си го цитирал в началото, само заема мотива за змея и момата за експресионистичните си стихове.

Стилово ще те заям за две неща основно. Първо използвай безлични глаголни форми, само ако се налага и след това не вкарвай и извършващия действието в същото изречение, защото смисълът се обърква:
„Между краката му беше подпрян приклада на пушка, а върху цевта й той бе отпуснал лявата си длан.” – ъ, кой, какво, защо.
„Дясната му ръка отмяташе топчетата на кехлибарена броеница, а лявата бе отпуснал до крака си.” – същата работа.
Второ, необходимо ли кажи-речи всяко съществително в разказа ти да получава по едно ужасно мелодраматично определение. То не бяха черни касапи, кипяща кръв, гибелна рана и т.н. Всъщност си се развихрил във втората част на разказа – още една причина да я смятам за доста по-слаб текст.
Липсва ти и плавен преход между историята на извора и срещата на Рая със Змея.

Някои конкретни забележки:

Когато Рая наближи – не става ясно какво е наближила.

На колана му висеше гол ятаган, с изографисано острие. Щом го забеляза сърцето на Рая подскочи от радост и тя се засмя. – ятагана ли е забелязала

Знаеше, че скоро усамотението му ще бъде нарушено от разбудилата се къща, знаеше и какво ще види. – така написано излиза, че знае какво ще види, когато семейството му се разбуди, а не как Рая ще мине покрай къщата му

Рая не запомни идването на Георги. – по-добре срещата си с Георги

Още малко време Змеят продължи да идва при извора всяка сутрин. – струва ми се, че „време” е излишно

Беят разказва само за победите си, но не и за жертвите, които дадоха черните му касапи, докато вземат своя дан. – времето на „вземат” е странно, „когато взеха своя дан” е малко по-добре, а и имаш малко повече от нужното подчинени изречения

Майката на Ясен е потънала в мъка. Сякаш скоро ще се изгуби в нея. – логическата връзка между двете изречения ми се губи

народни дрехи – нищо не вдявам от етнография, но имало ли е други дрехи освен народни носии по това време

отговори Георги толкова тихо, че дори огнените езици успяха да заглушат думите му – описанието е ОК, но смисълът, който влагаш, е неясен, ако го е казал толкова тихо, чул ли го е някой изобщо

обагряйки дрехите й с винено – във винено, пък и какво винено, по принцип е винено червено

протегна дланта си – ръката си, дланта е само част от нея

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 2 guests