Погребана надежда - Random (OLD 2)

Работилничка за нови автори... и критици ;)

Moderators: Trip, Random, Marfa

Post Reply
User avatar
Trip
Moderator
Posts: 6353
Joined: Sat Dec 31, 2005 7:30 am
Contact:

Погребана надежда - Random (OLD 2)

Post by Trip » Mon Aug 28, 2006 11:47 am

ПОГРЕБАНА НАДЕЖДА

Вятърът завършваше поредния си цикъл. Неизброими пъти беше изминавал своя безконечен път, бродейки през мъглите на времето. Преминаваше през океани от светове, където едни измерения бяха капки, а други – левиатани. И винаги носеше промяна. Едни земи прекосяваше бавно, стоварвайки върху им чудовищните бури на съдбата, други прерязваше бързо и неусетно като кинжал, а трети галеше с розови цветя на щастие и благоденствие. С всяко негово завъртане започваше нова епоха, за едни – Златен век, за други – потоп от сълзи. Той беше вестителят на съдбата, обречен да споделя цялата мъка и щастие на Вселената.
Последният свят се строполи обезкървен в безкрая, а вятърът препускаше, яхнал стихии, по-страшни от самия него. Боговете го наблюдаваха, скрити на сигурно в бърлогите си, и немееха. Едни го виждаха като гигантски забулен конник, възседнал чудовищен огнедишащ кон, други – като препускаща комета от изгаряща светлина, но всички го усещаха дълбоко в костите си, също както старите хора предчувстват бурята. А боговете бяха много стари. Но не колкото вятъра.
Краят на пътя се виждаше. Вятърът набра скорост, устремен към своя дом. Към Началото и Края на всичко. Към Гробището. Там беше създаден, изкован от спомените на едно грешно същество, изкован и проклет да не намери покой.
Вратата на Гробището зее очакващо. Звяр, застинал във времето, отворил широко пастта си и неспособен да довърши смъртоносната си захапка. Вятърът изсвистя през портата и навлезе в пустоща отвъд нея. Обитателите на гробището не можеха да го видят, но го усещаха. Усещаха прашинките, които той преобръщаше във въздуха и ароматите, които носеше със себе си. В Гробището цареше вечно безветрие, там нямаше движение, всичко стоеше замръзнало в пуста и сива картина. Минали бяха хилядолетия откакто прашинките бяха танцували из въздуха на този древен свят. Вятърът се беше върнал, цикълът беше затворен.
Прашинките се носеха над земята, вятърът ги нареждаше и изпридаше одеждата си, рисувайки фантастични шарки. Знаеше накъде отива, знаеше вярната посока. Напред. Не се извръщаше настрани, защото не се съмняваше какво ще види – безкрайно поле от гробове, пазещо безчет мъртви, непотребни души. И той би трябвало да е там, но уви.
След миг, а може би след цял век, достигна до центъра на Гробището. В него се издигаше гигантски храм. Сградата нямаше нищо общо с бляскавите катедрали и дори с обикновените църкви. Приличаше повече на гробница, както и на крепост. Черните му стени отправяха мълчаливо послание: Аз съм вечността.
Вятърът обиколи предпазливо сданието. Стените му нашепнаха своето позволение да влезе. Премина през масивния вход, на чиято врата беше записана едничка дума на Първия език – “Забрави”. Вятърът копнееше забравата. Искаше да отърси спомените, трупани с хилядолетия, спомени превишаващи броя на капките в океана, на прашинките в пустинята. Излезеше ли веднъж от храма, нямаше да помни нищо от последното завъртане. Само за да настъпи новият цикъл и с него да дойде новата вълна от спомени. Ех, защо ли на вратата не пишеше “Умри”?
Храмът беше също толкова мъртъв като Гробището. Мъртъв, но не и застинал. Призраци бродеха из мрачните тунели на сградата, плачеха и се смееха, шушукаха си и си играеха с вятъра. Мъртви. Само спомени, сенки от миналото, по-окаяни дори от погребаните души навън.
Лабиринтът от голи и студени коридори свърши, преминавайки в посторна зала. Стените на стаята бяха обсипани с картини и гоблени. Изображенията върху тях трепкаха несигурно и се сменяха, прожектирайки историята на цяла една вселена. В центъра на помещението зееше гигантска кръгла дупка. Сякаш някакъв колос беше пробил с шиш каменния под, отваряйки тунел чак до края на този свят, тунел продължаващ отвъд и пронизващ всички измерения. През този непрогледен тъмен цилиндър спомените на всеки свят рано или късно биваха източвани и впоследствие зазидани в стените на храма и в надгробните плочи навън. Тунелът оставаше черен като нощта по време на целия цикъл. Освен, когато вятърът дойдеше в същата тази стая.
Около пропастта, седнали на студения под, стояха три фигури. Пазителите на спомени, безстрастните счетоводители на Гробището. Един за миналото, един за настоящето и един за бъдещето. Най-масивният от тримата заговори, без да премества погледа си от чернотата на тунела:
– Добре дошъл, Тиам. Много време мина. – Тиам. Старото име на вятъра. Име, което едно време можеше да нарече свое – Чакаме те с нетърпение. Или по-скоро очакваме дъха ти. Прегърни спомените, Тиам, разпали огъня!
Вятърът се изви в бясна въртележка, набра скорост и с рязка чупка се гмурна в нищото на тунела. Понесе се диво надолу, жадувайки да излезе по-бързо от тази дупка. Силите на бездната го сграбчиха и заблъскаха по мразовитите стени, разнесоха прахта му до всяко едно кътче на прохода между световете. Вятърът усети как дъхът му дава начало на пламък, който бързо прерасна в лавина от горящи спомени. Огънят жадно протягаше пипалата си, но вятърът беше прекалено бърз. Достигна входа към тунела в последния момент и изхвърча със звукова експлозия в стаята.
– Огънят е запален – отсече единият от тримата пазители.
– Цикълът на хаоса е затворен – присъедини се вторият.
– Гробовете са пълни – допълни трети глас.
Настана тишина. Всички бяха вторачили погледи в бездната, от която се подаваха буйни огнени езици. Пясъчната фигура, която се беше офомила насред завихрянията на вятъра се взря с безокия си поглед в хипнотичния танц на стихията, рисуващ стотици картини и съдби.
Фигурата, заговорила първа, отново пое думата:
– Време е да запечатаме старите спомени, да успокоим настоящите и да приветсваме бъдещите. Както е било, както ще бъде – думите прозвучаха с категоричността на падаща брадва – Нека ритуалът започне. Тиам, определям те за свидетел. Чуй своите братя, чуй миналото, настоящето, бъдещето. Сега.
В този момент в стаята зазвучаха нечии чужди стъпки. Пазителите бавно се извърнаха, за да се озоват с лице към малко момиченце, босо и облечено в проста зеленикава рокличка. Русите му коси сякаш излъчваха своя собствена светлина на фона на сивия мрачен храм, който дори огънят не успяваше да освети и стопли. Големите му сини очи сякаш търсеха нещо, питаха жадно, но нямаше кой да им отговори.
Пазителите се спогледаха с безизразни лица.
–Коя си ти? – момиченцето не отговори. Само гледаше с питащите си очи. Едва ли беше на повече от десет години, но някак не се вместваше в тази възраст. Не че изглеждаше по-възрастно, напротив – сякаш въобще не беше докосната от времето и току що бе отворила очи за първи път – Защо си тук? – изкънтя гласът на първия пазител.
Момичето огледа лицата срещу себе си и бавно кимна към огъня.
– Не можеш да присъстваш на ритуала, никой освен нас четиримата не е участвал в него от съзиданието насам.
– Мога да дам отговор на вашите терзания – гласът иззвънтя като камбанка, толкова чист и чужд.
Пазителите отново се спогледаха, почти объркани. Погледите им се кръстосха на няколко пъти, след секунди бяха взели решение.
– Остани тогава. Виж този най-велик момент за изминалата епоха, полагащ основите на идните векове. И помни обещанието си. Дадена дума на това място обвързва с тежестта на планина. Питай Тиам... – момичето насочи поглед към пясъчната фигура, която потрепери и наполовина се разпадна.
Петимата присъстващи се подредиха около пропастта. Говорителят на тримата пристъпи напред, за да обяви началото. Той беше първият пазител, наричан още Създадетеля, архитект на Вселената и неин най-предан надзирател. Той познаваше най-добре корените на живота и затова на него беше отредено да успокои старите спомени.
Грамадата, която представляваше разказвачът, излезе напред, доближи се максимално до огъня и започна своя разказ, а в пламъка от бездната се заоформя нова страховита картина.

Вятърът беснееше като демон около него, електрически чудовища изскачаха с оглушителен пукот от утробите на черните облаци, но момчето все така летеше и се смееше. Крилете му, макар и все още крехки, бяха далеч по-големи от самия него, ала момчето знаеше как да ги използва. Неговите учители яздеха въздушните течения редом с него. Гигантските туловища на драконите го обграждаха с телесен щит, пазеха го от тежките ледени капки, които можеха лесно да скършат крилата му, насочваха го, когато вятърът надвиеше младите му мускули.
Момчето се засмя отново и направи сложно завъртане в пращящия от електричетво въздух. Синият дракон от дясната му страна го сгълча нежно, а след това го погали с крилото си. Детето отвърна на милувката, а после направи завой нагоре и се отдели от ятото. Застинало за няколко мига във въздуха, то помаха с ръка на своите приятели и с неохота се гмурна в облаците.
Полетя насред непроницаеми мъгли, но сърцето му го ориентираше във вярната посока. Скоро различи светлината на собствения си свят. Момчето не обичаше родното си измерение. Копнееше по драконите и мечтаеше да заживее с тях, но имаше нещо, което го държеше здраво привързано към дома. Любовта към малката му сестричка беше неговата котва, неговата пътеводна светлина сред морето от светове.
Но сега пламъчето блестеше по-различно в мъглата. Трепкаше силно и в златния му цвят припламваха червени петна. Момчето усети дълбока и необяснима тревога. Трябваше да бърза, трябваше да спаси сестра си...

Майка му лежеше безжизнена на пода, наквасена в собстената си кръв. Баща му бе паднал на няколко метра встрани. Момчето, треперейки и постоянно извръщайки глава, огледа пръснатата глава на татко си. В ръцете си мъртвецът държеше нож. Момчето надуши чуждата кръв, тъй както можеше да усети аромата на гръмотевица от стотици километри разстояние. Надяваше се лошият човек да се е уплашил от ножа и от кръвта си, надяваше се, че лошият не е докоснал сестричката му. Но освен чуждата кръв усещаше и друга, позната до болка... А от детскта стая не се чуваше плач.
Момчето пристъпи плахо в малката стаичка. Приближи трескаво леглото, залепено до крайната стена и надзърна вътре, готово да извърне глава от ужасната гледка, която очакваше. Беше празно. Кръв обагряше белите чаршафи. Нейният мирис се смесваше с ароматите на стаята, допълвайки ги до съвъвшенство. Защото всичко в стаята ухаеше на неговата малка сестричка. Която вече нямаше да види.
Сълзите потекоха от очите му, но момчето ги избърса раздразнено и се хвърли към отворения прозорец. Започна да пада... да пада... Миг преди да се сгромоляса върху смъртоносния плочник крилете му се отвориха и го изигнаха нависоко. Ефирните мембрани отпреди бяха заменени от тежки и полураздрани дрипи.
Въпреки болката момчето се отдалечаваше все повече и повече. Вече нищо не го свързвше с този мъртъв, удавен в кръв свят.

Бурята беше замлъкнала, злокобна тишина беше похлупила драконовите планини. Единствено тъжната песен на някакви далечни птички се носеше из застиналия въздух.
Момчето с мъка се насочи към най-близкия връх. От крилете му бяха останали само нещастни парцали и полетът му беше преминал в безспирно падане. Едвам успя да улучи една равна скала. Използва крилете, за да смекчи удара. Уви се в пашкул с тях и се затъркаля по режещите камъни.
Когато най-накрая загуби скорост, пребито и обезобразено, се помъкна, накуцвайки, към близката пещера. По пътя единият му крак се скърши като суха клонка, но момчето само стисна зъби и продължи да се мъкне.
Сякаш след цяла вечност се добра до входа на пещерата. Мисълта, че спасението е съвсем близо, вля нови сили в клетата черупка, която представляваше немощното му телце. Влезе навътре, към дома на неговите единствени приятели.
Сълзи на радост изпълниха очите му при вида на полегналия син дракон, негов пръв другар и закрилник. Помисли си, че гигантът спи и започна да го буди въодушевено. Но драконът не се събуждаше. Момчето първо се смееше и го наричаше сънливец, ала постепенно започна да го обзема глождещо притеснение, предхождащо паника.
Вонята неочаквано възбуди носа му. Детето премести поглед по тялото на дракона, повдигна с мъка грамадния му крайник и прехапа усни при вида на страшната рана. Бутна мътвото чудовище – веднъж, два пъти, сякаш очакваше някакво чудо. Нов аромат погъделичка ноздрите му. Вече познат. Кръв се стичаше от огромните драконови зъби. Момчето знаеше чия е тази кръв и я желаеше. Искаше да източи всяка капка от нея, да я разпилее из световете, сякаш това щеше да върне досегашния му живот.
Гневът избухна като вулкан в момчето, искри засвяткаха в очите му, огън прогори гърлото му. То понечи да се изправи, но счупения крак поддаде. Яростта го полази като див пожар, прогори всяка негова клетка и от огъня то се въздигна преродено като феникс.
Крилете се разгърнаха на гърба му. Дрипите окапаха, на тяхно място израстнаха черни като нощта криле, тежки и смъртоносни. Момчето, което вече не беше момче, нададе гневен вик. Буреносните облаци като подплашени деца изпуснаха мехурите си и тежкият дъжд отново запраска по планинския склон. Гръмотевици замлатиха скалите, откъртвайки с грохот цели канари.
Момчето, което не беше момче, но и не знаеше какво друго може да бъде, размаха огромните си криле и излетя извън пещерата. Заиздига се към черното небе, а под него бурята разкъсваше планината парче по парче. В неговата глава, обаче, гърмеше една единствена мисъл – да намери Кръвта.


Разказвачът замлъкна, картините в огъня потрепнаха и се разпаднаха. Създателят огледа слушателите: двамата си братя, пясъчния човек във въздуха и малкото русо момиченце. Огромните очи на детето бяха приковани в огъня, продължавайки да търсят.
– Така свършва разказът от миналото – каза Създателят и се обърна към единия от пазителите – Твой ред е, братко.
Високата слаба фигура се изправи, размятайки черната си роба като гарванови криле. Лицето му беше скрито в мрак и полусенки. Вятърът познаваше и този пазител. Това беше самата смърт, безстрастният съдник на хората и регулатор на настоящето. Фигурата се доближи до огъня, от гърлото й се разнесе мъртвешки хриплив глас и новата й история започна да се оформя в пламъците...

Сабята изсвистя и се вряза във врата на врага. Главата изхврърча настрана, а от пресечените вени запръскаха фонтани от кръв. Войникът примижа, опитвайки се да усмири режещата болка в мускулите си. Миг по-късно се гмурна бясно в мелето, нанасяйки свирепи удари, поваляйки противник след противник. Оръжието му се прекърши, докато се опитваше да го изтръгне от плътта на повален от него войн, но без да губи време той грабна един дълъг меч, въргалящ се в кървавата прах, и продължи бясното клане.
Противниковата армия отстъпваше отчаяно. Победните орди, опиянени от боя и нехаещи за високата дан, която бяха платили, натискаха врага, жадуваха да го смачкат като мравка в земята. Командирите усмириха отрядите си и оставиха неприятеля да отстъпи, в опит да организират собствените си войници.
В очите на мъжа гореше безумие, те гледаха как монголоидните бойци се оттегляха и желаеха кръвта им. Кръвта... Беше я търсил с години. В началото се изненада колко лесно я намери. Отмъщението му беше ужасяващо, но не му донесе покой. Вместо това, той откри, че кръвта още живее на света. Усещаше я навсякъде, ставаше свидетел на всякакви зверства, а тя беше там. Капеща от ноктите на мъртва и изнасилена жена, пропита в парцал, откъснат от дрехите на убиеца, воняща и отравяща възуха. Мъжът първо беше ловец и като такъв преследваше кръвта, залавяше я и я наказваше. По-късно, обаче, осъзна, че няма полза да работи на дребно и стана войник. Всеки ден се разправяше с дузини носители, отърваваше света от тази гнусна зараза. Лудостта се беше срастнала с него, превръщайки го в оръдие на мъстта.
Противниците им се бяха оттеглили в лагера си, но краят им беше съвсем близо. След половин час пристигнаха подкрепления, а с тях и кавалерия. Хвърковатите части връхлетяха укрепленията на врага и пробиха защитата, разпиляха пазачите и отвориха портите. Ордата разбеснели се войници изпълни вражия лагер и помете като гигантска вълна съпротивата.
Мирисът на Кръвта плуваше във въздуха, кипваше мислите му и разтуптяваше сърцето му. Ниският мъж, чието оръжие изби, побягна към една полуразрушена къща. Ловецът хукна подир плячката си. Влетя като мълния в порутената сграда, където противникът се опита да го изненада. Ятаганът проряза лявото му рамо, но в лудостта си той нехаеше за себе си. Мечът му се впи в чуждата плът. Войникът издърпа окървавеното оръжие.
Пред очите му се разстели кървава пелена, неясни силуети се разшаваха около него, писъци проглушиха ушите му. Тъмна фигура изника пред заблудения му поглед, мечът описа смъртоносна дъга и непознатият се строполи на земята. Досами него избухна женски плач, нещо тежко се хвърли на рамото му и заби зъби в ръката му. Мъжът с премерено движение прекърши врата на нападателя и го отхвърли настрана. В стаята оставаше още един вражи войник, но този беше легнал в ъгъла, сигурно ранен или трескав. Още един съскащ удар, още един мъртвец.
Главата му се замая и той се строполи на пода. След време се събуди, а кървавото перде беше освободило взора му. Огледа страшната картина около себе си. На земята лежаха мъртви десетинагодишно момче и неговата майка. Разтреперан, войникът се доближи до окървавеното легло. Малко русо момиченце, загърнато в дебело одеало, се взираше в него с лишени от живот очи.
Усети болката да плъзва по тялото му, пареща и осезаема както никога. Лудостта най-сетне беше отстъпила от съзнанието му. Мирисът на кръвтта изпълваше стаята, по-задушлив от всякога. Същата кръв, която преследваше с цялата си омраза, неговата кръв, струяща от двете му ръце.


Смъртта отстъпи реда си на последния разказвач. Тъмното туловище, останало мълчаливо досега, зае мястото си. Повелителят на бъдещето, наричан още Звяра, представляваше размита фигура от мрак, от която гледаха две хищни сиви очи. Момиченцето срещна с поглед чудовището, но веднага го отмести към огъня, чиито пипала ваеха нов спомен. Само пясъчният човек забеляза, че в неразгадемите очи на детето напираха сълзи на едва стаена емоция – страх или може би мъка...

Наричаха го Тъжния. В този свят, а и в други.
Каляската подскачаше по паветата, а Тъжният наблюдаваше света, през който се извиваше пътя. Черни, опустушени земи се простираха надлъж и нашир. Изкривени и изродени дървета стърчаха изсъхнали от мъртвите земи, сред които бяха оцелели едниствено мутантите – ужасни безмозъчни същества, извадили лошия късмет да останат живи.
Облечени в черно конници ограждаха каретата. Това бяха рицарите на Тъжния, неговата Армия на спасението. Яздеха мощни жребци, на главите си бяха положили широкополи шапки, а на коланите им висяха тежки револвери. Също като каубоите от родния му свят. Защитници на правдата, отмъстители на злото, благородни бойци... Как ли пък не. Той и войниците му не бяха нищо друго освен банда главорези.
Пътят привършваше, а в края му се издигаше последният свободен град – Камелот. Огромни пробойни зееха в стените му, изровени от безмилостния огън на артилерията. Камелот го очакваше, за да предаде свободата си. С него погиваше и цялата планета, смазана под ботуша на Тъжния.
Стотината конници се изсипаха през порутените порти. Улиците на града пустееха, нямаше посрещачи. Кавалкадата продължи чак до градския център, където чакаше кметът на града.
Тъжният слезе от каретата и се изправи пред водача на селището. Посивелият кмет инстинктивно коленичи при вида на грамадния мъж. Тъжният можеше да бъде наречен красив. Катраненочерна коса се спускаше по гърба и раменете му, а загорялото му лице притежаваше елегантните черти на аристократ. Само да не бяха очите – мастиленосини и прорязващи като нож. По лицето му със сребристосин грим бяха изрисувани струйки сълзи, които изгледждаха почти истински. Слуховете шептяха, че всяка сълза отговаря на разрушен от Тъжния свят. Хората вярваха на слуховете. Сами бяха станали свидетели на залеза на собствената си цивилизация, покосена като сламка от безмилостна буря.
Без да продума на кмета и на помощниците му, Тъжният даде заповеди на войниците си. Стрелците се разпръснаха из града в изпълнение на задачата си. До един бяха особени хора, подбрани лично от своя командир. Всеки от тях можеше да надуши Кръвта, както Тъжния я наричаше, всеки от тях я носеше в себе си. Кръв на убийци. С рутина, придобита след дълги години практика, те затърсиха. Влизаха най-безцеремонно в хорските домове и подбираха чистите и незасегнати от Кръвта. Избраните бяха най-вече деца, малко жени и много рядко мъже.
Търсиха до здрач, а след това натовариха хората на огромни вагони с колела, високи колкото един човешки бой, и теглени от шестконни впрягове. По тъмно над две хиляди души излязоха през градските порти и поеха по обратния път. Никой от жителите на Камелот не ги спря. Градът можеше да смаже частта, но всички знаеха, че Тъжния ще се въздигне от пепелта и ще се върне отново. Беше се случвало и преди. В други градове, на други опожарени светове.

Огромните кораби един по един се отлепиха от повърхността и разкъсаха прегръдката на гравитацията. Бяха десет на брой и до един пълни. Над три милиона души напуснаха планетата с черните метални ковчези. Армията на спасението съставляваше едва една десета от пътниците.
Тъжният наблюдаваше отдалечаващата се планета от обсерваторията на флагманския кораб. Поредният свят, който беше съкрушил, вече едва се виждаше с просто око. Тъжният гледаше през телескопите, местеше взора си от град на град, от пустиня на пустиня. Беше оставил зад себе си една планета на убийци и кръволоци. Светът видимо умираше. Температурите постоянно скачаха от една крайност до друга, от небето падаха огнени дъждове, трусове разкъсваха земната кора. В опустушените от атомното му оръжие земи бродеха ужасни мутанти, а растителният и животинският свят бяха почти напълно анихилирани.
Стоте ракети изригнаха от стоманените търбуси на корабите и след минути намериха планетата, нанасяйки довършващия удар. Морета от прах и изпарения замъглиха взривовете. Тъжният си помисли за огнения ад под тези изкуствени облаци, за момент го обзе съжаление, но веднага тръсна решително глава и се оттегли в кабинета си.
Трябваше да начертае следващите си битки, да попълни армията си, да разшири щаб-планетите си. Водил бе стотици войни и знаеше, че е непобедим. Хора, дракони и ангели падаха по пътя му, а той продължаваше. Жадуваше идването на края, когато и последният свят ще загине, остърган и лишен от невинните си души. В този ден щеше да избие Армията на спасението, войник по войник, а после щеше да довърши и себе си, слагайки край на всичко. Как само се надяваше, че спасените от него ще устроят един нов и по-добър свят. Вярваше в този свят, но знаеше, че той не е възможен. Няма свят без зверства и безсмислени убийства. Дори Тъжният нямаше силата да промени законите на вселената. Поне не и сам.


Звярът се оттегли с блясък на задоволство в очите. Трите истории ни най-малко не бяха трогнали разказвачите. Пясъчната фигура, оформена от вятъра, ронеше сълзи от прах, а момиченцето все така гледаше покрусено в безмилостните пламъци. Създателят отново се изправи, за да постави край на ритуала.
– Разказите са чути, спомените са утешени, огънят скоро ще угасне и светът ще продължи живота си наново – изговори бездушно и се обърна към момичето – Е, ние изпълнихме молбата ти. Сега трябва да спазиш думата си. Открий ни тайната си, кой е Тъжният? Какво е това момче, което преобръща светове в яростта си?
Момичето не обърна внимание на въпросите. Изведнъж, с рязко и неочаквано движение то се хвърли напред в догарящия огън. Пазителите нададоха вой, но бяха безсилни.
В пламъците се оформиха нови образи. Пазителите и пясъчният човек се вгледаха в огненото гробище, което пещта показваше. Безкрайни полета от полузаровени и изпепелени призраци се простираха в огнените дълбини на тунела. Малкото момиче вървеше бавно и решително през тях, а очите му продължаваха да търсят. Този път, обаче, като че ли знаеха отговора на въпросите си.
Гробовете приютяваха спомени, всичките спомени на вселената, трупани с хилядолетия, разкъсани на невидими парчета, превърнати в безформена маса. Цялата мъка, щастие, любов на света лежеше в тези полета, обезобразена и лишена от смисъл. С края на всеки цикъл постиженията на света биваха изтръгвани от вселенската памет, всеки път световете биваха ограбени от своята история и спомени. За да може колелото да продължи въртенето си и механизмът да продължи да работи.
Златокосото дете се спря и коленичи на земята. Огледа пепелта, която я обграждаше от всички страни, и бръкна надълбоко в мъртвата материя. Ръката й затърси и в един момент очите на момичето се озариха – беше открила обекта на своето търсене. Пръстите й се разгърнаха, за да открият цвете от чиста светлина, лежащо на дланта й. Тя се усмихна и скочи.
В следващия момент беше обратно на старото си място. Звярът се нахвърли злобно върху нея, но Смъртта го спря миг преди да я разкъса. Създателят се доближи до нея и я попита:
– Какво направи току що? Какво си ти? Кой те изпрати?
Момичето го погледна замислено и кимна.
– Първо трябва да изпълня обещанието си, както казахте. Чудите се кой е Тъжният. Огънят ви го показа – момче с разбити чувства и объркано съзнание, надарено с прекомерна сила. Мислите си, че неговото повсеместно разрушение няма да успее и вие ще запазите света си. Мислите си, че в края на новия цикъл спомените на епохата отново ще бъдат заграбени от вашия тунел и всичко ще започне наново. Грешите. Тъжният е рожба на самата Вселена, която хилядолетия наред сте контролирали, спирайки развитието й и наливайки изкуствени елементи на хаос чрез това нещастно същество – вятъра. Вселената създаде това момче, за да се самоубие. Той е като тумор, за когото няма лек. Малко по малко ще срине всички светове, а това – ръката й показа златната роза – е вирусът, който ще унищожи вашето господство и вечния кръговрат, който сте установили.
– Едно цвете?
– Не просто цвете. Това е първата същност на Тъжния – малкото момче, което лети с дракони и обича сестричката си. Неговата любов, откъсната насила от него, изваяна от самата Вселена, направена несмилаема за вашия огън. Когато това цвете напусне гробището и обиколи световете, то ще предизвика тласък, ще даде основа, от която хората да почерпят знание за миналото и така да отхвърлят вашето господство. Тунелът ви вече няма да може да приема спомени, защото те ще бъдат смес от два различни цикъла, които ще се самоунищожат. Вселената го е пожелала, виждайки своята грозота, презирайки създателите си.
– А какво ни пречи да вземем цветето? Ти си беззащитна.
Детето се усмихна и промълви:
– Тиам. Ветре, връщам ти свободата, вече няма да обикаляш свят по свят в служба на тези болни същества. Ела при мен. Трябва да се махнем от това място, неговият живот достига своя край.
Пазителите като един се втурнаха към момичето в отчаян опит да му отнемат златната светлина, но вятърът беше по-бърз и от тримата. Той духна и пое в прегръдката си лекото като перце дете. Двамата излязоха от храма, прекосиха гробищните полета и изскочиха от портата в първия свят от огромния вселенски пръстен.
Зад тях се чу буботене от някакви колосални катаклизми, но никой не обърна поглед назад.
– Сега накъде, господарке? – прошепна вятърът.
– Ще започнем от този свят, Тиам. Имаме една епоха време до пълната разруха на Вселената. Трябва да покажем светлината на всеки един свят.
– Но защо? Нали Вселената така и така се самоубива? Какъв е смисълът?
Момичето се намръщи, сякаш отговорът беше очевиден.
– Тъжният, Тиам, е мой брат. Аз съм малката му сестричка, която той не намери в леглото й. Вселената желае смъртта си, но същество като нея има прекалено сложно съзнание. Докато една част от нея създаде смъртоносен тумор, другата проектира семе, което да засели един нов свят. Аз съм това семе. С теб трябва да обиколим съкрушените от Тъжния светове и да вдъхнем надежда на хората. Тези, които оцелеят, ще бъдат жителите на новия свят, в който спомените ще живеят вечно и хората ще ги надграждат постоянно, без да тъпчат постоянно на едно място.
– Значи мечтата на брат ти ще се сбъдне?
– Да, той ще получи своя свят-мечта. Макар че няма да го види. Тъжният, Тиам, е само останка от братчето ми. Истинският ми брат е тук – тя погали с пръсти златната роза.
Тиам дълго препуска, понесъл златокосото момиче със себе си. Мислеше си за гробове, за тъмни и алчни богове, за момчета и момичета, а накрая и за надеждата, която беше открил. Този нов свят можеше и да не просъществува. Имаше ги разлютените Пазители, имаше го и лудият Тъжен, но през целия си живот вятърът не се беше чувствал така изпълнен с надежда.

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 30165
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Post by Roland » Wed Sep 27, 2006 1:16 pm

Така, този път ще бъда съвсем кратък. Този разказ ми е много любим още от сивостенския конкурс насам, и сега, след всичките изписани и прочетени критики, не бих казал, че е загубил много от очарованието си за мен :)

Критиките ми са всъщност само две, така че няма да ги систематизирам по точки. Едната е конкретна, другата - обща.

Конкретната е следната - това начало е бозаво. От всяко изречение чакам да ми изскочи някой зловещ текст в стил "Няма начала и краища при въртенето на колелото на времето", нали разбираш :) Вятър, който минава през светове, затваря цикли... бля. Разказът има достатъчно индивидуалност, за да покаже колко нищо общо няма с Колелото на времето, но това начало може да създаде погрешни впечатления, както ги създаде на мен и при предишните четения, и при това сега. Не мисля, че му е нужна много промяна, просто няколко конкретни думи и изречения.

В този ред на мисли каубоите към края също са малко излишни :) Кинг е пич, моят неймсейк също, но човек, който е чел Тъмната кула, ще направи асоциацията, която изобщо не ти трябва ;)


Общата ми критика е стилова, но не знам доколко мога да съм ти от помощ с нея. Възможно е проблемът да се корени в това, че когато си писал разказа, си бил по-неопитен, но на доста места има конкретни думички, които развалят иначе чудесно изградената атмосфера. Най-често малкият бъгър е научен или твърде разговорен израз в епично описание, неподходящо съществително, или просто дума, изказана от неподходящ герой. Давам само няколко примера, но мисля, че ако прочетеш текста с тази мисъл наум, ще ги хванеш всичките:
Сякаш някакъв колос беше пробил с шиш каменния под, отваряйки тунел чак до края на този свят, тунел продължаващ отвъд и пронизващ всички измерения.
Пазителите на спомени, безстрастните счетоводители на Гробището.
Огънят жадно протягаше пипалата си, но вятърът беше прекалено бърз. Достигна входа към тунела в последния момент и изхвърча със звукова експлозия в стаята.
–Коя си ти? – момиченцето не отговори. Само гледаше с питащите си очи. Едва ли беше на повече от десет години, но някак не се вместваше в тази възраст.
Да не говорим, че тук изобщо да определяш възраст, еле па в години, имайки предвид кви вечности, безкрайности и безвремия се шматкат наоколо, е малко тъпо.
момичето насочи поглед към пясъчната фигура, която потрепери и наполовина се разпадна.
Гръмотевици замлатиха скалите, откъртвайки с грохот цели канари.
Това беше самата смърт, безстрастният съдник на хората и регулатор на настоящето.
Главата изхврърча настрана, а от пресечените вени запръскаха фонтани от кръв.
Гробовете приютяваха спомени, всичките спомени на вселената, трупани с хилядолетия, разкъсани на невидими парчета, превърнати в безформена маса.

Малко по малко ще срине всички светове, а това – ръката й показа златната роза – е вирусът, който ще унищожи вашето господство и вечния кръговрат, който сте установили.
И т.н. Останалото са дребни стилови забележки, както и една-две граматични, но нищо симптоматично, така че мисля, че е безсмислено да губя и твоето, и моето време в изброяване. Поздрави, чакам обаче вече да прочета нещо ново ;)

П.П. А, да, още нещо:
Дадена дума на това място обвързва с тежестта на планина.
Знаеш кво ше ти кажа, нали? ;)
And you can't dance with a devil on your back...

User avatar
Random
Ascendent
Posts: 4060
Joined: Thu Feb 05, 2004 12:18 am
Location: electromagnetic steamboat

Post by Random » Wed Sep 27, 2006 1:40 pm

Мерси, Рол, аз не съм и очаквал нещо кой знае какво от теб като критика, понеже ти все пак беше първият ми критик евър, точно за тоя разказ;)

Иначе, съгласем съм почти напълно. За Колесатото начало и Планината-Дълга - не мисля, че съм търсил нещо общо с Боби Джордан, но вероятно съм бил малък и не съм се усетил. А стрелците просто си ме кефиха като образ и явно пак са се самозалепили. Неща, които едва ли ще направя сега, макар че знае ли човек...

Критиката за думичките още преди си ми я давал и съм съгласен за повечето, стилът определено страда до някаква степен от това. Сега, друг е въпросът, че на мен някои от тези думички просто си ми харесват такива, примерно това за счетоводителите. НЗ, може да не стои добре, но така или иначе е твърде стар разказ, за да седна да го редактирам.

БТВ, той разказът не е участвал в сивостенския конкурс, друг беше там:) С този "пробих" в ШД:) А ново има вече и надявам се ще го прочетеш, макар че вече поотвикнах да пиша и не знам с какво качество ще е:/
Random's 23 cents.
===
S.M.I.²L.E.

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 30165
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Post by Roland » Wed Sep 27, 2006 8:48 pm

Поствам критикатан а Трип, защото той не може в момента:
Trip wrote:1. Сюжет.

Цялата предпоставка, върху която си развил обстановката на историята, ми харесва много. Забелязвайки няколкото правописни грешки :), смятам, че разказът е сравнително стар. Освен това мисля, че разказът заслужава повече от това, което си постигнал с него първия път. Идеята ти има нужда от по-добра разработка (на белия лист, имам предвид) и от по-елегантно и непосредствено поднасяне.
В първата сцена очевидно си наблегнал много силно на картинния елемент, но аз лично бих имал нужда още мъничко, за да ми изглежда завършена. Най-вече имам нужда от малко уточнения. Имам нужда да си изградя по-добра представа за място и обстановка. Като например двете страни, които съставляват "божествената" част на вселената - създанията в Храма и Вятъра, от една страна, и Боговете, които споменаваш в едно-две изречения е началото, от друга. Казваш, че тези Богове (предполагаемо на световете, през които минава Вятъра) не са толкова стари, колкото него. Но колко стари са всъщност. Къде стоят спрямо трите гадини, които се грижат за затварянето на всеки Цикъл? Умират ли след края му? Или тяхна е задачата да претворят Вселената наново? Не знам доколко считаш подобни уточнения за нужни, но на мен биха ми помогнали да си изясня, в общи линии, космогонията, която се опитваш изградиш. Още повече, че по-нататък споменаваш други измерения, ангели, дракони, и т.н. Подобни неща според мен имат нужда от поне едно-две изречения, които да дават информация за тях. Също така мисля, че сцената би добила по-кохерентен вид, ако имаме мъъничко по-ясна представа за движението на Вятъра през Вселената и, най-вече, пристигането му в Гробището. Какво е Гробището? Планета? Измерение? Защото на мен ми звучи някъде "отвъд" Вселената, в някакво неназовимо и недостижимо място, където ония тримата дърпат конците. В края обаче разбирам, че те се са конкретно заплашени от унищожението, което Тъжния носи със себе си.

Ако можеш да поставиш пътуването на Вятъра към Гробището в малко по-конкретни рамки, според мен ще се получи по-добре. Просто метафоричността и, ъм, епитетността са доста пренаситени в първите няколко парагафа (а не са малко и по-нататък ;)) и правят ситуацията още по-мъглива.

Друго - появата на момиченцето ми се струва скалъпена. Както Създателя сам казва, никой друг никога не е присъствал на ритуала им. Монотонноста е нарушена, а те като пълни пънове си продължават, в замяна на отговора й "на техните терзания". Какви терзания? Нали тримата били безстрастни? Неутрални? Кои са терзанията им? Да не би да са предусетили какво ги чака от ръцете на Тъжния? Но как биха могли? Нали Цикълът се затваря? Тъжния няма ли да спре да съществува тогава? Каква въобще е същността на ритуала, който извършват, какви точно са ефектите от затварянето на всеки Цикъл? Защо тримата не започват да разпитват детето? Позволят й да присъства на базата на едно обещание, така сякаш това е изпитана практика. Но всъщност никога преди не се е случвало.

Първият спомен, този от детството на момчето, някак не ми се връзва с останалата част от историята. Моите лични вкусове ми казват, че щеше да бъде много хубаво, ако се наблюдаваше някаква възходяща прогресия от "обикновеност" към "вездесъщост" в историята на израстването и създаването на Тъжния. Ти обаче още в началото ни подпукваш с дракони и други измерения, така сякаш вече си установил тази част от сетинга, когато всъщност този е моментът, в който за пръв път виждаме подобно нещо. Още повече, че това прескачане от митичния във всекидневния тон на разказване на историята ми се струва не на място. Какво ще да е това момче, че да лети с дракони из гръмоносни облаци и после да се прибира у тях си за вечеря? Това беше едно от първите неща, които ми изникнаха в главата, докато четях тази част от текста. Твърде си сближил митичната и обикновената обстановки, вложил си елементи на реалистичност (в смъртта на семейството и на дракона, където кръвта по зъбите му предполага реален извършител), за да възприема тази част от текста като повече сюрреалистична, а и май не си я имал предвид като такава. Моментът с прераждането с внушението си също действа като твърде рязка смяна на тона, особено като се има предвид как започва следващата част от историята му.

Лично аз имах усещането, че втората част от текста разказва за различен човек. Като начало, в нея няма никакви митични елементи, като изключим "ужасяващото отмъщение", което той поднесъл на виновниците за смъртта на семейството му (или на Дракона?) , а има дори такива времеви уточнения като "след половин час". После, разправя се за войник, взимащ участие в сражение. Отново от mundane по-mundane. В смисъл, той е създание с невероятна сила, а тук ни е представен като обикновен войник, млатещ врага и трепещ невинните със сабята си. А преходния момент между миналото и настоящето на момчето, който си вкарал в лицето на това изречение с отмъщението и Ловеца, само действа още по-объркващо.

На третата част пък и липсва съвсем преходен елемент, мост между нея и останалите две. Единственото, по което съдим, че това е същата личност от предните две части е споменаването на Кръвта. Тук обаче липсата на някаква история-фон как той е станал това, което е, не пречи особено. Всъщност това е частта, която ми хареса най-много, заедно с образите на Гробището и Храма от началото. Но отново си смесил двата тона на разказване. Имаш такива неща като описание на външния му вид, на броя на хората, които напускат планетата, на срещата му (доколкото може да се нарече така) с управниците на Камелот, и същевременно как едва ли не цялата Вселена го знаела кой е, как повалял дракони и ангели (те универсални понятия ли са, за която и част от Вселената да става дума? ;)) и тем подобни генерализации. А и самият начин, по който показваш превземането на Камелот просто ми създава непреодолими затруднения да си представя, че той е в състояние да сложи край на Вселената, особено пък толкова бързо, колкото излиза, че това ще стане.

Всъщност мисля, че това е нещо, което трябва да промениш - избягал си по тъча с всичките тези гръмки епитети и мъглива поетичност. Трябва малко повече непосредственост, някой друг диалог, малко подробности в обстановката, а не само безкрайни пустини, обитавани от чудовищни изроди и мъртва растителност, черни облаци, обладани от беснеещи мълнии, и разпенени една срещу друга армии :) Така де, всичко това пак може да си е там, но така и така си започнал да слагаш някакви елементи на конкретност в някои от сцените, просто трябва да ги разшириш. Мисля, че това е важно.

Също така може да опиташ да вмъкнеш информацията, която даваш в самия край на разказа, малко по-елегантно. Това, което прави малката там, е в общи линии един инфодъмп. Не твърде груб и непоносим, но си остава инфодъмп. Освен това, обяснението с взаимното унищожение на двата цикъла нещо не ми стана ясно. А как така хората, които оцелеят, ще започнат наново, при положение, че Тъжния ще унищожи Вселената?

А, да, и какво става накрая, с тези катаклизми и прочие, когато двамата изхвръкнаха от Гробището?

2. Герои

Тук не смятам да пиша почти нищо, доколкото моменти, в които се разкриват някакви мотивационни и психологически дълбини у образите, почти липсват. Може би още нещо, над което би могъл да поработиш и да вмъкнеш като част от разширението на сцените.

Ще повторя въпроса си за това каква е мотивацията на онези тримата да пуснат момичето при тях. Всъщност, мотивацията им може да не е твърде дълбока, като се има предвид митичната атмосфера на цялата сцена, но поне се нуждае от ясно обяснение.

Също така, как така Вятърът беше освободен толкова лесно от малката? И, би ми било интересно да разбера малко повече за самия него. В началото имаш някакво изречение, което се отнася до произхода му, но нищо повече.

3. Стил и образност.

Някъде по-горе бях споменал накратко основния проблем на разказа в стилово отношение - твърде много, според мен, бомбастични епитети и поетизми. Твърде, твърде много прилагателни и опити да натовариш образите с метафорична смисловост в самия текст. Това води и до друг проблем - прекалената обяснителност на моменти. Почти не оставяш читателя сам да помисли над, и да възприеме внушението на образите. Допуснал си и няколко поетични клишета, макар че това не е голям проблем.


Неизброими пъти беше изминал своя безконечен път, бродейки през мъглите на времето.

...стоварвайки върху им чудовищните бури на съдбата.

Той беше вестителят на съдбата, обречен да споделя цялата мъка и щастие на Вселената.

...израстнаха черни като нощта криле, тежки и смъртоносни.

...вля нови сили в клетата черупка, която представляваше немощното му телце.

Надявам се, ще ми простиш, че съм дал примери от началото на текста, но го имам разпечатан и няма как да ползвам copy-paste. И все пак, това е тенденция, която се наблюдава през цялото време. Дори не съм сигурен дали ти ще видиш това като грешка или като част от стила си на писане, но мен лично всичките тези определения ме обременяват като читател. Доста често те са и оценъчни, неподходящи за сравнително неутрален авторов текст, и някак получавам впечатлението, че самият автор е някой, който сякаш жалее или е изпаднал в страхопочитание от сцената и образите, които се разгръщат в течение на разказа. Ако е възможно да "поокастриш" малко разказа в това отношение, да го отбремениш от някои вербални завъртяности, мисля, че ще се получи още по-добре.

Отново извинявай, че няма да обърна повече внимание на това в подробности, но ако го направя, то ще е, за да повторя в голяма степен стиловата си критика към Роланд за "Къде свършва пътеката". Рисуваш доста сцени пасивно, използвайки подчинени определителни изречения вместо да се опиташ да балансираш по-тромавите конструкции с движение и някаква активност в картината. И винаги можеш да опиташ да намалиш деепричастията ;) Още повече, че те са един от елементите които изграждат гореспоменатите висящи подчинени конструкции.
And you can't dance with a devil on your back...

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 30165
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Post by Roland » Wed Sep 27, 2006 9:00 pm

Аз имам критика към Трип. Не съм съгласен, че е нужно да видим как момченцето е станало толкова ангелоподобно, нито виждам чак такъв битовизъм в това, че трябва да се върне у дома. За мен разказът има достатъчно "легендарен" фийлинг, дори в най-техническите си части като да речем последната трета, която си е чист сай-фай, за да може много от нещата, които не са ти станали "ясни" или не са "доизведени", да се приемат за просто "факти от живота". Рандъм има доста радващия ме навик да пише в малко зелазниев стил на места и идеята на доста от "недоизяснените" моменти е просто да те понесат по течението. Няма да твърдя, че навсякъде се получава, но това е концепцията, а на такава концепция пълно извеждане и фактология, или дори "повече от загатнато" такова просто й прецаква идеята.
And you can't dance with a devil on your back...

User avatar
Trip
Moderator
Posts: 6353
Joined: Sat Dec 31, 2005 7:30 am
Contact:

Post by Trip » Wed Sep 27, 2006 9:29 pm

Имах предвид това, че летенето с драконите има нужда от изречение-две бекстори, мъничко, защото елементът според мен е вмъкнат сякаш съвсем отникъде, а и не е доразвит никъде другаде в разказа. Освен това нямам нищо против битовостта сама по себе си, а твърде резкия контраст между двете.

А против техническия, сай-фай елемент не съм имал и нищо против по принцип. Отново малко резкия контраст ме притеснява. Примерно подробностите, които Рандъм вкарва в последната част създават едно впечатление за способностите на Тъжния, а фактът, че е призван да затрие Вселената създава друго. Мисля, че има нужда от приближаване на двата "моуда" на разказване.

thorn
Sorcerer
Posts: 488
Joined: Wed Aug 24, 2005 10:45 am

Post by thorn » Wed Sep 27, 2006 9:52 pm

Рандом, разказът ти ме остави с малко смесени впечатления. От една страна е пълен със оригинални идеи, има действие, преплитащи се истории, мащабни светове. От друга на моменти се губи чувството за преход, историята се лута и текстът се затлачва с експозиции и описания. Чудя се дали този текст ти е по-ранен от предишния разказ, защото на чувство ми е по-незрял като звучене и структуриране.

Сюжет – ами, аз вече го казах, но е малко разнопосочен. Твърде много сюжетни линии и в първия момент човек не може да ги възприеме като едно цяло. Наистина накрая ги навръзваш всичките, но дотогава се чувствах малко като в мъгла. Още по-объркваща е липсата на главен герой в тесния смисъл на думата. В първия момент се чудих върху чия история да се съсредоточа – върху тази на вятъра, на момиченцето или на момчето. Дори сега, след като го прочетох няколко пъти, не мога да кажа, че имам ясна идея чия история е всъщност водещата. Използваш и гледна точка, максимално отдалечена от героите и разказът звучи като хроника, с което губиш от емоционалността на разказаното. Трите истории за Тъжния са толкова различни като сетинг, стил и усещане, че ако не беше мотивът за кръвта (на който се изкефих на макс), нямаше да ги възприема като една. Мисля, че някакъв по-плавен преход между различните превъплъщения на героя няма да навреди. Разказът ти е достатъчно последователен, за да не е тип patchwork от истории и светове, но според мен трябва да събереш повече отделните му части или да вкараш повече общи мотиви. Хареса ми навръзването на фентъзи и сай-фай елементи в разказа, макар на моменти заради тях да сменяш стила твърде рязко и употребяваш термини, които стряскат в първия момент с внезапната си поява.

Световете, за които разказваш, с изключение на тези на Гробището и на Камелот, не са съвсем доизпипани. Липсват някакви отличителни разлики между тях. Не е болка за умиране, но малко детайли тук-там, също като уестърн мотивите в Камелот само ще са в плюс за разказа.

Героите са доста схематични с изключение на Тъжния, който все пак търпи някакво развитие. Разбирам, че всички други са олицетворение на някакви природни сили и не се нуждаят от някакъв задълбочен психологизъм за действията си и затова няма да се заяждам излишно. Ако има нещо, което да ме притеснява в тази връзка, е споменатата по-горе липса на главен герой, защото от тази гледна точка на разказа му липсва акцент, тъй като дори Тъжния, като най-разчупен и завладяващ образ, не получава достатъчно внимание и някак се губи сред останалите нетолкова развити герои.

Стил – малко повече от необходимото описателен. В предишния ти разказ редуваше диалог, описания и действия достатъчно ритмично. Тук през повечето време прекаляваш с описанията. Текстът и без това е трудно смилаем като вложени идеи, с тези описания допълнително затормозяваш читателя. Отвреме-навреме изпадаш в излишен драматизъм и гласът ти като автор е твърде явен – „клетата черупка, която представляваше немощното му телце”, „син дракон, негов пръв другар и закрилник” . Тук-там имаш грешки в точността на изказа, което също липсваше в предишния разказ, като „да довърши смъртоносната си захапка”, „наквасена в собстената си кръв”, „смъртоносния плочник”, „вонята неочаквано възбуди носа му”, „тежкият дъжд отново запраска”, „скачаха от една крайност до друга”.

Някои корекции

Приличаше повече на гробница, както и на крепост. – „както и на” е кофти, може само на гробница или крепост

масивния вход – масивната арка на входа или нещо подобно, самият вход не го виждам като масивен

спомени превишаващи броя на капките в океана – повече от капките в океана е достатъчно

нямаше да помни нищо от последното завъртане – завъртане на какво

Храмът беше също толкова мъртъв като Гробището. Мъртъв, но не и застинал. – само храмът беше мъртъв като Гробището. Следващото противопоставяне не го разбирам.

Лабиринтът от голи и студени коридори свърши, преминавайки в посторна зала. – завърши с просторна зала или премина в просторна зала

Стените на стаята бяха обсипани с картини и гоблени – отрупани, покрити, обсипани е за нещо дребно

Сякаш някакъв колос беше пробил с шиш каменния под – този шиш хич не ми харесва

През този непрогледен тъмен цилиндър – тунел или нещо подобно, цилиндър е твърде неописателно и общо

но някак не се вместваше в тази възраст – разбирам какво имаш предвид, но нещо в израза ме смущава

Грамадата, която представляваше разказвачът, - Разказвачът, грамада от... или нещо подобно, но не и този тромав израз

обграждаха с телесен щит – по-добре като

но имаше нещо, което го държеше – само нещо го държеше

леглото, залепено до крайната стена – прилепено

Ефирните мембрани отпреди – или доскорошните, или без нищо

нещастни парцали – жалки

започна да го обзема глождещо притеснение, предхождащо паника. – започна да го гложди притеснение, заплашващо да се превърне в паника или нещо подобно

пресечените вени – прерязаните е по-добре, а ефектът на фонтана се получава от артериите

натискаха врага - притискаха

Хвърковатите части – това летящи или бързи означава

Ятаганът проряза лявото му рамо – прониза

Стотината конници се изсипаха през порутените порти – имах чувството, че излизат, а не влизат в града

Катраненочерна коса се спускаше по гърба и раменете му – щом стига до гърба, стига и до раменете

Само да не бяха очите – защо очите му да не са аристократични, не разбрах

струйки сълзи – капки, и без това по-долу казваш, че са отделни, щом всяка е за по един унищожен свят

User avatar
Random
Ascendent
Posts: 4060
Joined: Thu Feb 05, 2004 12:18 am
Location: electromagnetic steamboat

Post by Random » Thu Sep 28, 2006 12:45 pm

Разконспирирахте ме, разказът е доста стар. Всъщност е вторият ми завършен разказ и е на около две години и половина. Тъй че, относно стиловите неточности, нямам намерение да коментирам критиката ви. И на мен ми е ясно, че стилът е твърде описателен, а по-дребните грешки ги забелязвам и сам на повечето места. Вероятно ще е добре текстът да бъде донейде разтоварен от гъстата описателност и бомбастичността, но мисля, че като звучене стилът пасва на точно този разказ.

Цялата идея на разказа, както каза Рол, е да създаде някакво "легендарно" усещане, да нахвърля един свят, който да накара въображението на читателя да оцвети щрихите. Не знам доколко съм се справил, на мен разказът ми звучи доста добре дори и сега, но аз съм пристрастен, разбира се.

@Трип
Начи, малки разяснения по историята и структурата на света, за които спомена. И аз не знам дали са точно това, което съм си мислел едно време, но поне са приблизително близо:)
Въпросната Вселена е по-скоро една Мултивселена, съставена от безброй светове, всеки един безкрайно разнообразен сам по себе си. Богове, ангели и дракони, пък и други същества, които не нямам идея какви са, си щъкат из сички тия светове, естествено. И те са продукт по-скоро на силите, които са характерни за всеки отделен свят на Мултивселената. Трите гада от Гробището вече са друга бира. И аз не ги знам точно какви са, дали ги е раждала Mother Dark или пък ги е споуннал Father Light, или пък имат Eleint blood, хабер си нямам. Те просто са намерили начин да контролират Мултивселената, като отнемат спомените и периодично и я карат да цикли все в едно и също - възходи и падения, благодат и кърви... Мисля си, че това му е ценното на един такъв свят - че той не ти поставя рамки и не е нужно да му бистриш всяко разклонение. А ако и читателят разбере цялата тая неограниченост и просто приеме, че сетингът е твърде обширен, за да бъден описан, за мен е екстра. Може би всичко това не е доизведено достатъчно ясно в текста, понеже явно не на всички е достатъчно като информация. Друга грешка, явно е, че повече съм използвал думичката "Вселена". Ако се бях придържал към "мулти-", сигурно щеше да е по-ясно, но не си спомням дали тогава изобщо съм разсъждавал по същия начин.
Относно Тиам - ами той вероятно е някакво същество на възраст, съперничеща си с тази на Тримцата Гробари. Същество от някаква предишна система от светове, която е била по-първична и неограничавана от регулатори. Докато не била създадена сегашната "Вселена/Мултивселена", която явно е развила свое собствено колосално съзнание и, отвратена от неспособността си да надмогне мъката и да се развива, е предприела мерки да се самоунищожи.
Тук идват образите на момчето/момичето, които са творения на това космическо съзнание (което е доста по-младо от Тримцата).
Друго - появата на момиченцето ми се струва скалъпена. Както Създателя сам казва, никой друг никога не е присъствал на ритуала им. Монотонноста е нарушена, а те като пълни пънове си продължават, в замяна на отговора й "на техните терзания". Какви терзания? Нали тримата били безстрастни? Неутрални? Кои са терзанията им? Да не би да са предусетили какво ги чака от ръцете на Тъжния? Но как биха могли? Нали Цикълът се затваря? Тъжния няма ли да спре да съществува тогава? Каква въобще е същността на ритуала, който извършват, какви точно са ефектите от затварянето на всеки Цикъл? Защо тримата не започват да разпитват детето? Позволят й да присъства на базата на едно обещание, така сякаш това е изпитана практика. Но всъщност никога преди не се е случвало.
Може и просто да ме е мързяло да развия момента по-добре, но си мисля, че читателят би трябвало да може да си допреведе ситуацията, пък било то и на малко по-късен етап. Пазителите знаят, че момиченцето трябва да е наистина особено, за да е способно да стигне до Храма, а имайки поглед върху феномена "Тъжния", са заинтригувани да получат информация. Това, че твърде бързо се решават да я допуснат... ами може би е дървено, но може би просто гадините са твърде Древни и съзнаниета им са твърде Неразбираеми за нас. Клише, знам, но идеята е разказът да е кратичък. Иначе, ако се развият всички герои и бексторита, и сетинги, би се получил твърде разтеглен, за да е функционален
Първият спомен, този от детството на момчето, някак не ми се връзва с останалата част от историята. Моите лични вкусове ми казват, че щеше да бъде много хубаво, ако се наблюдаваше някаква възходяща прогресия от "обикновеност" към "вездесъщост" в историята на израстването и създаването на Тъжния. Ти обаче още в началото ни подпукваш с дракони и други измерения, така сякаш вече си установил тази част от сетинга, когато всъщност този е моментът, в който за пръв път виждаме подобно нещо. Още повече, че това прескачане от митичния във всекидневния тон на разказване на историята ми се струва не на място. Какво ще да е това момче, че да лети с дракони из гръмоносни облаци и после да се прибира у тях си за вечеря? Това беше едно от първите неща, които ми изникнаха в главата, докато четях тази част от текста. Твърде си сближил митичната и обикновената обстановки, вложил си елементи на реалистичност (в смъртта на семейството и на дракона, където кръвта по зъбите му предполага реален извършител), за да възприема тази част от текста като повече сюрреалистична, а и май не си я имал предвид като такава. Моментът с прераждането с внушението си също действа като твърде рязка смяна на тона, особено като се има предвид как започва следващата част от историята му.

Лично аз имах усещането, че втората част от текста разказва за различен човек. Като начало, в нея няма никакви митични елементи, като изключим "ужасяващото отмъщение", което той поднесъл на виновниците за смъртта на семейството му (или на Дракона?) , а има дори такива времеви уточнения като "след половин час". После, разправя се за войник, взимащ участие в сражение. Отново от mundane по-mundane. В смисъл, той е създание с невероятна сила, а тук ни е представен като обикновен войник, млатещ врага и трепещ невинните със сабята си. А преходния момент между миналото и настоящето на момчето, който си вкарал в лицето на това изречение с отмъщението и Ловеца, само действа още по-объркващо.

На третата част пък и липсва съвсем преходен елемент, мост между нея и останалите две. Единственото, по което съдим, че това е същата личност от предните две части е споменаването на Кръвта. Тук обаче липсата на някаква история-фон как той е станал това, което е, не пречи особено. Всъщност това е частта, която ми хареса най-много, заедно с образите на Гробището и Храма от началото. Но отново си смесил двата тона на разказване. Имаш такива неща като описание на външния му вид, на броя на хората, които напускат планетата, на срещата му (доколкото може да се нарече така) с управниците на Камелот, и същевременно как едва ли не цялата Вселена го знаела кой е, как повалял дракони и ангели (те универсални понятия ли са, за която и част от Вселената да става дума? ) и тем подобни генерализации. А и самият начин, по който показваш превземането на Камелот просто ми създава непреодолими затруднения да си представя, че той е в състояние да сложи край на Вселената, особено пък толкова бързо, колкото излиза, че това ще стане.
Не знам, на мен пък идеята за градацията не ми харесва особено. Момчето е създадено от вселената все пак, трябва от малко да живее необикновен живот. Нали едната му част е създадена да унищожава, а другата - да гради (розата). Мисля, че именно невинността от първата част символизира розата, а убийствата и изчезването на сестричката - отделянето на розата и появата на Убиеца, Тъжния. Втората част пък цели чисто и просто да покаже лудостта, до която Кръвта докарва момъка. Може и да е твърде обикновена, но това е и една от целите - да се покаже многоаспектността на мултивселената. Вярно, че в такъв случай е малко глупаво да се описват все човешки и сравнително типизирани светове, но иначе би станало твърде сложно. Тъжния вярно би трябвало да може да унищожава светове с лека ръка, но от една страна - той трябва да е някакво доста възрастно същсетво все пак, за да покори толкова измерения и вероятно или методите му са различни в различните светове, или пък претърпява някакви реинкарнации... Отново, и на мен ми е мъгливо, но не смятам, че това е проблем, ако читателят приеме, че не е задължително да разберем на всяка цена законите на мултивселената (баси, тъпо ми стана вече, все едно някъв астрофизик си развива теории:)) Отделно ги има факторите лудост и това, че той все пак се старае да спаси "невинните", а не просто да затрие световете.

@Торн
Всъщност, надявам се отговорът към Трип да изяснява въпросителните, които имаш към историята. Ако имаш някакви конкретни въпроси - давай.

Давайки тия обяснение по бекграунда на разказа, който всъщност си мислех, че би трябвало да може да бъде усетен на някакъв процент от читателя, би ми било интересно да прочета предложенията ви как тези неща да бъдат направени по-ясни, макар че държа да не се разказват директно. Това, за което аз се сещам, е просто да изчистя малко стила, за да не затормозява възприемането на останалото и да полирам "терминологията", която обяснява връзките, така че да няма противоречия. Не че съм се засилил да редактирам де, но един-два различни погледа биха ми били от полза.
Random's 23 cents.
===
S.M.I.²L.E.

User avatar
Trip
Moderator
Posts: 6353
Joined: Sat Dec 31, 2005 7:30 am
Contact:

Post by Trip » Thu Sep 28, 2006 7:29 pm

Ами, по отношение на стила, наистина смятам, че трябва да го "разтовариш". Вероятно перфектно знаеш това, но усещане за "легендарност" не се създава (или поне не изцяло, мисля) с многосричкови епитети ;) Много си ги използвал просто. Ще ти дам пример с Книгата на Новото Слънце, защото в някаква степен това, което си направил, ми напомни на нея. Там няма бомбастични описания, а е наблегнато на частното на фона на общото, което носи съответните Епични импликации в съзнанието на читателя. Примерно разходката на Севериан с Главния Библиотекар или описанието на Цитаделата и мавзолея, който е любимото му място. Мисля, че трябва да вмъкнеш няколко такива "по-частни" моменти на описание с малко по-простичък и непретенциозен стил. Щото така, както е, в много случаи на мен лично ми се струваше, че ме дърпаш за ръкава и ми викаш "Гледай това колко е велико и епично!"

По отношение на сетинга, това обяснение за Мултивселената наистина беше много важно. Аз не получих впечатление за Мултивселена от това, което прочетох. Всъщност, хрумна ми, в следствие на твърде рязко контрастиращите си типове повествование в отделните части на разказа, че може би нещата се развиват в отделни "реалности" или нещо от сорта, но пък в текста ти самия не подкрепяш подобно разсъждение от страна на читателя. Просто липсва достатъчно информация. Знаеш ли как съм виждал да го прави Зелазни в някои от разказите? В общи линии, точно както си го направил ти в началото - подпукваш нещата наедро, едва ли не чиста експозиция от тип "Всезнаещият разказвач ни въвежда в обстановката в стил "Имало едно време една Вселена, където имало един свят, който, и т.н."

Нещо, отделено от сюжета, но същевременно достатъчно красиво и елегантно поднесено, за да не е твърде груб инфодъмп.

Относно Тримцата и момиченцето, мисля, че моментът трябва да се доизпипа, пък било то и с две-три изречения в легендарен стил (то и бездруго тая част от разказа е в митичен тон) от сорта на "И те я обхванаха с взор, зад който дебнеше памет отвъд безкрайностите на на Всемирното и Всепоглъщащо Време, и видяха, че тя е такава и такава, и я попитаха бла бла бла"

Щото така тя влиза, те почти се изненадват и я питат "А, ма ти кво праиш тука?" и тя "Ми аз да погледам, пък после ше ви кажа нещо важно", и те "Ми това е прецедент в историята на Мултивселената, ма на, заповядай, седни да погледаш, ма трябва да обещаеш да не шмекеруваш."

Нищо не пречи в основата си ситуацията да е едва ли не същата, но трябва да я повдигнеш като тон, за да и добавиш тежест и да принудиш читателят да си suspend-не disbelief-a, въпреки попретупаната логическа обосновка.

thorn
Sorcerer
Posts: 488
Joined: Wed Aug 24, 2005 10:45 am

Post by thorn » Thu Sep 28, 2006 10:15 pm

Хм, аз също като Трип ще ти предложа да направиш по-лични, по-приземени и нетолкова епични нещата. Да използваш гледната точка или на Тиам, или на момиченцето, с повече спомени, емоции. Ако не ти е твърде нагласено, можеш да ги сменяш една с друга по време на наратива. Момиченцето е особено подходящ образ, ако например смесиш човешкото у нея с божественото и я покажеш по-подчертано като някой, който носи неясни и болезнени спомени и в същото време бремето на някакво предназначение. Разчупи я като образ, мисля, че ще се получи много добре. Освен това в разказа липсва някаква ирония, всичко е твърде сериозно и драматично. Момиченцето може да е този елемент, ако с отношението към пазителите покаже известно пренебрежение и презрение като към нещо осъдено да загине. За задълбочаване на света можеш да използваш завръщането на Тиам в Гробището, като опишеш част от световете, през които преминава, промените, които предизвиква, последиците от тях и реакциите на обитателите на световете и на самия Тиам. Така и неговата функция, и безсмислието на цикъла, който извършва, ще са по-ясни. Лично аз дори ще направя пътешествието на Тиам поне една трета от разказа. Може някъде да срещне и Тъжния, това ще е добър преход за по-късното му представяне. Пък и ако го покажеш през очите на Тиам, и двамата ще получат по-добра характеристика като образи.

User avatar
Random
Ascendent
Posts: 4060
Joined: Thu Feb 05, 2004 12:18 am
Location: electromagnetic steamboat

Post by Random » Thu Sep 28, 2006 11:22 pm

Мерси за предложенията, добри са:) Със сигурност няма да седна да редактирам, защото разказът ми е твърде далечен, a и ми е твърде хубав спомен, за да го пипам. Но съветите са ценни и полезни.
Random's 23 cents.
===
S.M.I.²L.E.

User avatar
tigermaster
Elder God
Posts: 6439
Joined: Wed Jun 14, 2006 11:39 am

Post by tigermaster » Mon Oct 02, 2006 8:48 pm

Random, след като ти разкритикува(абсолютно основателно) моя разказ, напълно ще те разбера, ако решиш да не се вслушаш в критиката ми. Всъщност не видях и много какво да критикувам, затова няма и да пиша много.

Сюжетът – добър определено. Имаш оригинални идеи и си ги показал добре. Поне според мен.

Героите са приятни. Тъжния ми хареса особено много. Хареса ми как е развит, но не разбрах как и защо е започнал да лети с драконите. Може би да обясниш само в едно изречение ще е по-добре.

Стилът също ми допадна, макар че имам няколко забележки. Първия абзац едва успях да го прочета. Вероятно причината е в мен, не знам. Твърде много ми напомняше за някое друго произведение. Може би “Колелото на времето”, не знам.
Някакси връзката между първия и втория абзац ми се губи. Отново сигурно причината е в мен. Но може и да не е.
Финалът ми дойде доста внезапно. Думите на момиченцето на финала звучат твърде обяснително.
На места ми се струва, че си използвал прекалено дълги изречения. Например това:

“Последният свят се строполи обезкървен в безкрая, а вятърът препускаше, яхнал стихии, по-страшни от самия него.” – може да са две изречения.

“Знаеше накъде отива, знаеше вярната посока.” – същата забележка.

“Искаше да отърси спомените, трупани с хилядолетия, спомени превишаващи броя на капките в океана, на прашинките в пустинята.” – същата.

Имаш няколко такива изречения, които лесно могат да се оправят.

На няколко места си използвал думи, които не ми се виждат съвсем на място, например:

“С рутина, придобита след дълги години практика, те затърсиха.” – вместо “рутина” мисля, че ще е по-добре да бъде “усет”. Имаше няколко такива случая, които мисля, че лесно ще редактираш.

“– Не можеш да присъстваш на ритуала, никой освен нас четиримата не е участвал в него от съзиданието насам.” – в началото леко не загрях чия е тази реплика. “– Не можеш... – каза Пазителят” или нещо подобно, може би. Не знам, ти ще решиш.

Като цяло разказът ми хареса. Това, което съм критикувал, е нещо дребно, което не разваля впечатлението от иначе наистина добър разказ.

User avatar
Couatl
Sorcerer
Posts: 492
Joined: Wed Feb 02, 2005 8:24 pm
Location: In the temple of the purple feathers

Post by Couatl » Sat Oct 07, 2006 11:42 am

Ето го и другото:

Така, тук няма да съм дълъг.

Да започнем от нещо което ми се стори малко странно:
Защо пазителите се съгласиха толкова бързо да допуснат момичето да гледа? Някак странно ми беше това. Само две разменени реплики и хоп – айде идвай. Според мен няма да е зле или никой да не закачи момичето или, ако държиш да обявиш от самото начало, че то идва да дава отговори направи диалога малко по-дълъг или малко по-задълбочен.

Така. В изречението “..., изкован и проклет да не намари покой” думата проклет е използвана неправилно. Би трябвало да е “прокълнат”.

“Вратата на гробището зее очакващо” – това сегашно време тука ми се стори доста странно на фона на останалия текст.
“Приличаше повече на гробница, както и на крепост” – нали се усещаш колко е безсмислено? Или ще прилича повече на гробница, или повече на крепост, или ще прилича “както на гробница, така и на крепост”.
“Изображенията върху тях трепкаха и се сменяха, прожектирайки историята на цяла една вселена” – това прожектирайки не пасва добре на стила на останалата част от текста. Прекалено модерна е думата, за да бъде използвана на такива места според мен.
“...рано или късно биваха източвани и в последствие зазидани в стените на храма и в надгробните плочи навън” – разбира се това може да бъде техническа грешка, но все пак трябва да е “зазидвани”, а не “зазидани”
“Пазителите на спомени, безстрастните счетоводители на гробището” – извинявай, ама като прочетох това изречение се съсипах да се смея. Прожектирам не е дума за такъв текст, какво остава за “счетоводител”. Това изречение много повече би подхождало на някакъв хумористичен от колкото на твоя.
“Вятърът беснееше като черен демон около него, електрически чудовища...” – Цялата атмосфера на текста до сега е фантастична и се очертава да продължава да бъде фантастична (и за известно време тя е) – термин като “електрически” стои като кръпка, като парченце от друг свят.
“..., те гледаха как монголоидните бойци...” – това с монголоидните бойци стои също като горното “електиречски”
“По-късно, обаче, осъзна, че няма полза да работи на дребно и стана войник.” – това работене на дребно много повече би паснало в мислите на някакъв кръчмар, отколкото в устата на един пазител.
Не мога да цитирам изречение, щото те са две. Локализират се в началото на третия разказ и там доста ме обърка едновременното наличие на каляска и мутанти.
“Ръката й затърси и в един момент очите на момичето се озариха – беше намерила обекта на своето търсене” – Според мен всичко след тирето е излишно и може да бъде премахнато.
...

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 8 guests