Усмивката на душата е по-силна от мрака - Black Sun (OLD 2)

[Roland]

Усмивката на душата е по-силна от мрака

Керванът се движеше бавно през равнината, започваща полекичка да се гъне като чаршаф между телата на любовна двойка. Хълмове и ридове издигаха извивки и гребени, препречвайки устрема им към губещото се напред плато и карайки пътя да се държи като пияна змия, като мързелива река срещу чието течение трябва да се движат с неизменно, кротко упорство. Не успяха да изминат и половината запланувано разстояние, когато слънцето падна ниско в очите им и освети облаците изотдолу в мека, оранжевопастелна светлина. Самият въздух посиня и се превърна в изтънчено покривало, заглаждащо разстояния, контури и размери. Полусинкава прозрачност, илюзия че всичко се е оказало на дъното на вир с кристално чиста вода.
Това беше миг преди истинския залез, най – удачното време да се спре, да се отбие от пътя и да се построи лагер на някое удобно място. Някъде на височинка, но близо до поточе, спускащо се на зиг – заг между женствените извивки на спускащите се от височината пред тях земни маси. Мъжете разпуснаха воловете и ги събраха в центъра на избраното място, а около тях наредиха в кръг каруците. Разпалиха огньове, спуснаха се до долчинката с поточето и донесоха вода, после се отпуснаха на земята, скръстили нозе и опрели гърбове на големите, прашни колела. Мълчаливо наблюдаваха как техните майки, съпруги, дъщери или сестри приготвят оскъдната, питателна храна, как шетат около огнищата и весело, по женски си бърборят техните си неща, свързани с манджи, деца, вироглави съпрузи и никога несвършваща домашна работа.
Сладка беше мисълта за предстоящата топла гозба, усещането от лулата в ръкатата, гледката на гъвкавия стан на любимата ти, шетаща около запаления от теб огън. А най – сладка беше мисълта, че там, където отиват, за тях има надежда, както никъде другаде. Там горе, отвъд ръба на недостигнатото днес плато, високо над сегашното им място се създаваше един нов град. Хората въртяха името му на върха на езиците си, суеверно несмеейки да го произнесат на глас. Усещаха го като невидим за очите, светещ за сърцата им фар. Маяк за надежтите, мечтите и желанията им. Той ги привличаше всичките, без значение кой какъв е. В кервана имаше търговци, бежанци, занаятчий и отчаяни ратай. Леки като пеперуди жени и достолепни вдовици на мъже, загинали в неотдавнашните жестоки войни, разстърсили тази плодородна, ала изстрадала земя. Всички изпитваха растяща, радостна тревога и нетърпение.
Копнееха по – скоро да достигнат до този нов живот, до намиращото се там някъде обещание за труд, защитен от силен и справедлив владетел, за благоденствие, щастие и вечери като тази сега. Със аромата й на дъхава почва, прясно опържени яйца, детска глъчка и женски смехове. Младите се събираха на буйно- срамежливи групички, по – възрастните пляскаха карти, семейни двойки се усамотяваха в някой от многобройните фургони. Беше съвършен миг и хората искаха да вярват, че там, в новия град, трудът им ще бъде благословен, а вечерите винаги ще бъдат като тази сега.

... В мрачни сънища, стрити на едно с чудовищни спомени, се гърчеше душата на разбойническия главатар. Сън, който идеше отново и отново, и скършваше отмората и почивката, която заслужава дори най – презрения звяр. Грабна го уродливото видение за пореден път , отнесе го на мътните си криле и го погълна :
“ Мрачни и страхови стоят двете армии една срещу други , наострили шиповете на своите копия и алебарди . Тежки щитове, черни погледи през процепите на спуснатите забрала. Мъже, обречени на смърт говорят тихо на своите брутални оръжия, прокарват с безумна ласка пръсти по страниците на двуръчните си мечове и сърповидните профили на жадните си за кръв секири.
Ето - прозвучават хищтни рогове и две стени, две решетки от преплетени брони, остриета, и вечна омраза тръгват една срещу друга. Войните крещят имена на легенди, неистови образи, изплували в отдавна пресъхнали океани от кръв, имена на древни богове и смъртни берсеркери оставили след себе си неизбродни полета с надгробни камъни. С техните имена в разпенените си морди двете обезумели от ужас и ярост маси се сблъскват, мачкат и преплитат като засилени една срещу друга решетки, изградени от шипове.
Ангелът на милосърдието върви след своя черен брат и милостиво, ласкаво разперва криле над ранените, падналите, озовалите се под нозете на прииждащите отзад редици.
Там, от където минат неговите бели криле, всички ранени стонове стихват завинаги.”
Разторг с цепещ пространството, глух стон се измъкна от безмилостната хватка на черния си сън и задиша тежко, бързо и отчаяно. Почувства се жалък и нищ, обречен да пълзи в тинята на собствените си духовни нечистотий. После мракът полека пръпълзя в отдавна осквернения храм на сърцето му и го изпълни със познатата нечиста мощ и жажда зло. Надигна се с проклятие и след миг подгони дружината си към наблюдателното място, кацнало почти на самия ръб на платото, една площадка, хищтно надвесваща се над плавния склон към равнината.
Там техните зорките очи с досада оттеглиха вниманието си от няколко твърде дребни групички пътуващи и с омраза просъскаха срещу един твърде голям отряд, охраняван от препускащи напред – назад конници с брони, издайнически бляскащи под косите лъчи на следобедната светлина . Вече мърмореха срещу бързащия да се оттегли ден, когато видяха своята плячка – сравнително многоброен керван със пренебрежимо слаба охрана. Главатарят прецени внимателно скоростта на пътниците, присви очи срещу почервенялото зад гърба му слънце и просъска името на мястото , където според него хората долу щяха да си направят бивак . Познаваше тази местност като петте си пръста и никога не бъркаше . Махна заповедно с ръка и хората му се стекоха като отровни насекоми нодолу по гънките на хълмовете и долините...

В тази чудесна вечер, след като се нахраниха, момчетата от задругата се търкулнаха като зрели плодове по още топлата земя и помолиха Белун Поревит да им посвири със цигулката. Той се засмя и в единственото му око проблесна момчешка, закачлива искра :
- Ще ви приспя с моета свирене и нощната земя ще ви изпие топлинката. Утре ще мърморите като старци. Знам ви аз.
- Ай де бе Белуне, не ни карай да те молим, виж как разваляш всичко, щото се пристискваш като девица. Тази цигулка само я носиш със себе си, умори ни от любопитство. Дай да ти чуем свирнята – разнесоха се добродушните натяквания на нахранени, унасящи се в заслужена почивка люде. Старият Венцеслав, който се водеше баш – майстора на групата от дърводелци и дърворезбари се обади някъде от тъмното :
- Не го припирайте момчета, че ако с цигулката е както с работата няма да спре до неделя. Ще трябва да му вържем ръцете, че да го укротим - думите на стареца предизикаха бърз като прелитащи лястовици смях. Белун се присъедини към волното, щедро велесие и опита да се измъкне настрани, но в този миг подслушвалата Лада, дъщерята на стария Венцеслав, се появи на светлината на огъня.
Тя се грижеше за тях, домакинстваше и в същото време водеше сметките на задругата, защото баща й вече не го биваше в главата, а повечето момчета разбираха от грамотност само колкото да си преброят платата. Държеше се с повечето от тях като със родни братя и в същото време ги караше да въздишат тайно по нея, без да смеят да я ухажват. Беше прекалено красива и умна, и едновременно ги привичаше и плашеше.
Застана Лада в центъра на групичката им и сложи ръце на тънкия си, гъвкав стан, карайки ги неволно да затаят дъха в гърдите си. Погледна я Белун и сърцето му за пореден път изпърха в гърдите, а очите му смутено се отместиха от разкошните очи, тежките плитки и нежния овал на лицето й. Към напиращата под дрехата гръд въобще не смееше да насочва поглед. Дори само мисълта за това му пресичаше дъха. Момичето се засмя, долавяйки смущението му и бисерния наниз на зъбите й проблесна между тъмнеещите в тъмното устни – череши :
- Ако аз пея ще ми пригласяш ли с цигулката си ? Мъжът само кимна, със залепнал за небцето език и с треперещи пръсти отвори калъфката на дълго мълчалия инструмент. За кой ли път изпита онази тънка тревога на поляната, чакаща глъчката на овцете, жуженето на пчелите и щурата усмивка на слънцето. Тънката тревога и боязън на чашата, копнееща за лисването на виното в нея. Копнежа на музиканта, чакащ господ да го докосне отново със сладката нега на магията, излизаща изпод струните. Ах каква болка беше това, да посегнеш, изпълнен с копнеж и смирение. Да се се засмееш, усещайки как смехът , сълзите и вятъра, пълен с солени есенни листа, напира изпод пръстите ти.

... Глудницата му беше дисциплинирана и прекрасно обучена за своя занаят . Най добрите стрелци с първия залп сваляха водача и часовоите , останалите като един изскачаха от сенките и подлагаха на сеч изненаданите жертви . Ето и сега бандата му се примъкна полекичка към нищо неподозиращите хорица , залегна в сенките и с ловки , безшумни пропълзявания на колене и корем се приближи толкова близо, че все едно вече всичко беше свършило . За главатаря оставаше най – сладкото . Да си избере една жертва и да я простреля с черноперите си стрели , давайки знак на останалите . Тази вечер си избра мъж с прилично телосложение , белег през едното око и счупен в незнайна схватка нос . Заприлича му на опитен ветеран и реши да го тупне лично . Докато се приближаваше в сенките на храстите непознатият , застанал край огъня, отвори калъф на цигулка и извади от него .... цигулка ...
Изненадата на притаения стрелец беше съвсем искрена и за миг се поколеба дали да довърши намерението си веднага или да изчака малко и да порази музиканта в мига на неговото изпълнение . Второто му се стори по – интересно и той за миг отпусна напъна на тетивата . Жестока усмивка обезабрази лицето му , скрито под черната маска ...

Взе цигулката, погали я с любов, шепнейки й нежно и запря лъка за първото, най страшното движение, за първия звук. Сега вече можеше да погледне девойката право в очите, право в дългоногата снага, в тежката, стегната гръд. Сега, с вибриращата от готовност цигулка, можеше да се взира право в ослепяващото сияние на красотата й. А тя меланхолично се усмихна и си пое дъх преди да започне :

Да бях Небе, да бях Трева
щях с дъжд да те милувам,
под твойте стъпки да шумя.
Да бях Небе, да бях Трева.

Стонът на цигулката и ясният момински глас се извисиха към звездите , преплетоха се страстно над унасящия се в гореща и сънлива нега керван , затанцуваха се един с друг . Напреварваха се кой ще се подигне по–близо до усмихващата се луна и в същото време крепяха хармония помежду си , крехка като дихание в зимен ден . Разсъни се нещо мощтно и жизнено в душата на майстор Белун Поревит , сля се с обичта му към дървото , поемащо ласките на неговото длето и чук , съхраняващо в своите златисти жилки извайващата сила на въображението му и силата на търпението и мишците му . Надигна се зовът на цигулката и се вплете в извечната , мечтателна душа на вечерта , в ромона на звездите , кротко течащи в бездънния поток на времето , в думите
на тъжната , сладка песен .

Главатарят осъзна, че не може да вдигне ръце и да опъне лъка. Безкрайно очуден осъзна , че не може да насочи черноперия си удар към избраната жертва. Усещаше силата в ръцете си, гладът на заложената стрела за стремителен полет в мрака и докосване до беззащитна плът, готовността на очите си, безпогрешно претеглящи по инстинкт разстоянието до мишената . Но нещо в него искаше още миг да послуша кроткото, беззащитно вълшебство на момичешкия глас и молещата, зовяща звездите цигулка. Отдавна забравена слабост и желание да се отпусне в прегръдката на сянката, в която беше легнал, забравено желание просто да стои и безмълвно да се наслаждава на пърхащите към нощтното небе звуци и напиращия в тях копнеж за обич, уют, красота и вихрушка от детски гласчета, щуращи се в градината и дома, създадени с благосвовения труд на собствените ти две ръце.
Осъзна се за миг и процеди ядно проклятие към самия себе си, защото мига за стрелба е нещо, което не трябва с лекомислена ръка да се отминава. Напсува се тихичко и понечи да се прицели , но отново нещо в него го спря ... И изумен осъзна , че играещите лагерни светлини и сенки се размазват пред погледа му , че очите му се насълзяват като при насрещен вятър и мишената започва да играе пред безцелно люлеещото се връхче на опънатата върху тетивата стрела.
Думите на песента, галещият глас на девицата и вълшебството на цигулката минаваха през него като горещ, светъл вятър и отнасяха цялата му сила и готовност за мигновенно, лишено от мисъл и съчувствие действие. Зовът на цигулката громеше късове от сърцето му и ги хвърляше в краката на пеещата хубавица. Музиката галеше душата му и събуждаше съвестта му – а усещането беше като нахлуването на кръвта в крайник, дълго стоял в жестоки и стегнати пранги. Беше болка, избухваща незнайно къде в тялото му, задъхване, парене в очите, безумен солен вкус на сълзи върху небцето.
Разторг свали лъка и махна на хората си да се изтеглят. Никой не възропта, никой от посмя да попита защо. Тази вечер нямаше да се вършее с мечовете и толкова. Главатарят така беше решил. Чернодрехите стрелци и касапи ловко и безшумно се оттеглиха. Никой от нищо неподозиращите хора , от спящите и будуващите, от самотните и усмихващите се в очите на другите не разбра нито че са били тук, нито че са си заминали – черни сенки и невидими силуети на злото, търушуващо в дебрите на нощния мрак, в гънките на сенчестите долини , криещи тайни дори от любопитната луна над тях. Злото се беше доближило и се беше оттеглило разколебано и смутено от внезапно лумналото в гърдите му сребристо цвете...
Докато черните сенки се изплъзваха в мрака ги настигаше гласът на момичето и трептящите звуци на цигулката:

Да бях Река, да бях Гора
щях в тебе да се вливам
в сърцето ти да се разлиствам
Да бях Река, да бях Гора

Белун Поревит усети огъня на кръвта в слепоочията си, лекият натиск на хладния нощен въздух върху гърдите си. Тежестта на нечий горещ, влюбен поглед. Сладката паяжина на нежен глас, оплитащ звездите и искрите от огъня, милващ сенките , хвърляни от телата им под ранимата лунна светлина и отнасящ душите на омагьосаните си слушатели.

Да бях отронена Звезда
за тебе щях да падам
че в твоите шепи, обич моя,
копнея тихо да се спусна

[thorn]

Black Sun, разказът ти ми хареса много, най-вече заради емоционалната история и симпатичните герои. Но ако има нещо, за което да се заям и то точно заради гореизброените причини, това е за недобалансирания стил.

Разказът ти на моменти ми напомня доста на българските символисти. Което само по себе си не е лошо, но лично на мен ми е малко остаряло като звучене. Богатството на езика ти е неоспоримо, но цялата тази сантименталност ми е малко чужда. Твърде много копнежи, сладости, вълшебства и прочие в тоя стил.

Да не говорим, че в текста си смесваш модерното с архаичното и на моменти се обърквам. Стилът ти непрекъснато се сменя. Началото е малко като урок по география, после следва класическо фентъзи, след това става като в метъл песен, после ми заприличва на „Косачи” и накрая следва споменатата поетичност. Не зная защо не използваш един стил през цялото време. На места имаш известна маниерност в употребените изрази, другаде съзнателно търсена битовост, която не се връзва с общото усещане за нещо епично. Имам чувството, че текстът си е направо сблъсък на културите и ми оставя объркано усещане.

Другият според мен по-натрапващ се проблем е прекалената употреба на определения. Текстът ти изобилства от прилагателни и наречия и това натоварва изреченията излишно. По-добре да режеш повечето определения, които ти идват наум, независимо колко ти харесват като звучене. Понякога текстът се изгубва в прекалена поетичност и лирични отклонения. По-лаконично според мен ще е по-въздействащо. Стилово имаш страхотни попадения, но ми се струва, че трудно се ограничаваш. Ако прекаляваш с описателността, рискуваш да изгубиш вниманието на читателя. Твърде много разчиташ на поетичността в текста си. Ако я дозираш по-внимателно, ще е с по-добър ефект. Знам, че това е силата на текстовете ти, но в този разказ действието се загубва сред всичкия този лиризъм.

Другото, което ме притеснява, е прекалено силният глас на автора. Твърде много авторови констатации има в текста. Героите достатъчно добре се разкриват чрез действията си, за да е необходимо подчертаване на характерите им. Самите те са готини, разчупени образи и карат читателят да съпреживява с тях.

Чисто сюжетно доста неща остават недоизяснени, но ти използваш действието по-скоро, за да създадеш атмосфера и настроение и да развиеш някаква идея, отколкото да разкажеш история, така че предполагам, че въпросите относно къде точно се развива историята, каква е тази война, миналото на Белун и така нататък не са били от толкова голямо значение при писането. Все пак дооформяне на света няма да навреди на разказа.

Някои стилови забележки:

Хълмове и ридове издигаха извивки и гребени, препречвайки устрема им към губещото се напред плато – не схванах за чий устрем говориш

Не успяха да изминат и половината запланувано разстояние, когато слънцето падна ниско в очите им и освети облаците изотдолу в мека, оранжевопастелна светлина. – първо това прилагателно „запланувано” е малко неподходящо за стила, който използваш, второ има нещо объркано смислово в подчиненото изречение – не е ясно къде протичат действията: слънцето е в очите им, добре, но в същото време пада в тях и осветява облаците изотдолу, къде в очите им ли отново.

Самият въздух посиня и се превърна в изтънчено покривало, заглаждащо разстояния, контури и размери. – „самият” е излишно определение, така или иначе сега говориш за него за пръв път, „изтънчено” не ми е ясно като смисъл, „разстояния, контури и размери” – ето за такива думи имам предвид, че смесваш стилове

Полусинкава прозрачност, илюзия че всичко се е оказало на дъното на вир с кристално чиста вода. – не разбирам защо утежняваш конструкцията с „се е оказало” вместо с едно „е”, вместо илюзия не е ли по-добре сякаш

Това беше миг преди истинския залез, най – удачното време да се спре, да се отбие от пътя и да се построи лагер на някое удобно място. – по-добре ми звучи като „да спрат, да се отбият от пътя и да построят лагер...”

Някъде на височинка, но близо до поточе, спускащо се на зиг – заг между женствените извивки на спускащите се от височината пред тях земни маси. – повторение на „спускащ се”, „земни маси” пак е като за научен стил

Мълчаливо наблюдаваха как техните майки, съпруги, дъщери или сестри приготвят оскъдната, питателна храна – оскъдна или питателна, по-добре ги свържи с едно но

Там горе, отвъд ръба на недостигнатото днес плато, високо над сегашното им място се създаваше един нов град. – това със „сегашното им място” е тромаво, по-добре „над лагера им”

Копнееха по – скоро да достигнат до този нов живот, до намиращото се там някъде обещание за труд, защитен от силен и справедлив владетел, за благоденствие, щастие и вечери като тази сега. – като днешната

всички ранени стонове стихват завинаги – стоновете на ранените, самите стонове няма как да са ранени

с цепещ пространството, глух стон – мм, изразът е кофти, пък и стонът или е глух, или е силен

обречен да пълзи в тинята на собствените си духовни нечистотий. После мракът полека пръпълзя в отдавна осквернения храм на сърцето му и го изпълни със познатата нечиста мощ и жажда зло. – това е пресилване, вече си описал съня на Разторг, не разбирам защо са тези констатации

Там техните зорките очи с досада оттеглиха вниманието си от няколко твърде дребни групички пътуващи и с омраза просъскаха срещу един твърде голям отряд, охраняван от препускащи напред – звучи сякаш очите им просъскват

но в този миг подслушвалата Лада, дъщерята на стария Венцеслав, се появи на светлината на огъня. – „ в светлината на огъня”ми звучи по-добре

Застана Лада в центъра на групичката им и сложи ръце на тънкия си, гъвкав стан, карайки ги неволно да затаят дъха в гърдите си. – „да затаят дъх” е достатъчно, така или иначе няма къде другаде да го затаят

счупен в незнайна схватка нос – не ми е ясно какъв е смисълът на „незнайна схватка”, само „счупен” е достатъчно, тук POV-ът е на Разторг, така че няма как да знае за какво става въпрос

реши да го тупне лично – ъъ, да го тупне ли, някой друг, нетолкова шеговит глагол ще е по-подходящ

защото мига за стрелба е нещо, което не трябва с лекомислена ръка да се отминава. – кофти изречение

[tigermaster]

Black Sun, разказът ти ми допадна. Наистина. Има емоция и красота, има сила. Напомня ми за разказите на Йовков донякъде. Харесаха ми героите, харесаха ми човешките им черти. Това, че са нормални и истински хора, не стереотипни образи. Описанията са прекрасни. Както описанията на природните картини, така и на хората и отношенията им.

Така и не овладях описателния стил на писане, затова ще ми е трудно да напиша истинска критика. Ако имам забележки, те са точно към описанията. Наистина, страхотни са, но са прекалено много и прекалено подробни. На места тези описания изместват вниманието на читателя от това, което става в разказа.

Освен това, прави ми впечатление, че си писал в различни стилове. Началото на разказа ми напомня за приключенски роман, преминава в битова история, след това идва изречението "В мрачни сънища, стрити на едно с чудовищни спомени, се гърчеше душата на разбойническия главатар", което е далеч от битовите истории. На места разказът прилича на красива народна приказка, на други - на доста по-сериозно произведение.

Други забележки:
"Керванът се движеше бавно през равнината, започваща полекичка да се гъне като чаршаф между телата на любовна двойка" - мисля, че "влюбена" ще е по-подходящо.

"Хълмове и ридове издигаха извивки и гребени, препречвайки устрема им към губещото се напред плато и карайки пътя да се държи като пияна змия, като мързелива река срещу чието течение трябва да се движат с неизменно, кротко упорство" - ако махнеш едното от подчертаните, може би ще е по-добре.

"Застана Лада в центъра на групичката им и сложи ръце на тънкия си, гъвкав стан, карайки ги неволно да затаят дъха в гърдите си" - само "да затаят дъх" ще е по-добре.

"Мъжът само кимна, със залепнал за небцето език и с треперещи пръсти отвори калъфката на дълго мълчалия инструмент " - повече ми добада без "със залепнал за небцето език". Чувствата на Белун и без това са ни станали ясни в предишните няколко изречения.

Ами това е. Извинявам се, ако критиката ми не е на ниво и се надявам да съм помогнал.

[Black_Sun]

Абсолютно всичко, което казвате като критика, е вярно и правилно.
Поздравявам ви и за усета, с който сте усетили, че на текста му се губи целостта като стил - причините за това са конкретни и точно две.

Първата е, че разказът е публикуван на 01.02.2005г, тъкмо когато стигнах крайната точка на депресията в личния си живот и пожелах отново да бъда здраво същество, способно на позитивни чувства.
Паралелно с това сърцето ми се обърна от еспресионизма като начин на виждане на света към една по-естетична, по-мъдра и човечна гледна точка... Всъщност разказа, който в момента обсъждаме, бележи повратния момент в личния ми живот и начина на писане - за това е нормално да се усеща вътрешно противоречие в него.

И мога само да ви поздравя, че без да знаете всички тези неща сте усетили съвсем точно тази слабост на разказа.

Втората причина е свързана с един проблем, за който предупреждава Стивън Кинг - когато редактираш един текст много време, след като си го написал, са възможни " стилови пукнатини "... тяхното премахване иска време, което да се даде за пълно шлифоване на текста... при което се стига едва ли не до пълно пренаписване на текста....

П.П. Мерси, че сте оценили и положителните моменти в разказа.

[Roland]

Ок, общи приказки. Първо, искам да кажа, че разказът ме остави доста раздвоен. От една страна стилът не ми харесва, казвам го честно, а долу съм обяснил и защо, но от друга мисля, че от тази история може да се получи много красиво произведение, стига само да беше уцелена мярката на въпросния стил. За мен цялата поетика, излята в разказа, е силно невъздействаща, просто защото е твърде много, в твърде дълги изречения и съответно ме дистанцира силно от атмосферата, вместо да ме потопи в нея. Но в момента се повтарям с онова, което съм писал по-долу. Там съм дал няколко примера, които извадих, докато четях, и съм писал конкретни забележки по тях.

Вторият ми сериозен проблем с разказа е това, че не е нито фентъзи, нито фантастика. В смисъл, ако си искал да покажеш фантастичното в песента, която обърна престъпниците, то именно поетичният стил ти е изиграл голям номер, защото при един по-съвременно и по-сюжетно оформен стил, подобно развитие на историята би била наистина странна и нереална. Обаче при тази "скивайте ква поетичност и богатство на внушенията" ситуация този сюжет си стои съвсем на място и това е една съвсем типична риъл лайв история с арабски привкус. Ако пък наистина липсва фентъзи-елементът, защо не пусна тук нещо, което го има? Доколкото знам, си писал много подобни неща. Ти ще ни кажеш дали съм прав и ако да - кое от двете е случаят.




СТИЛ - СРАВНЕНИЯТА И ДЪЛГИТЕ ИЗРЕЧЕНИЯ:

"Керванът се движеше бавно през равнината, започваща полекичка да се гъне като чаршаф между телата на любовна двойка." - твърде дълго и затлачено изречение, а сравнението излиза тромаво и усещането просто се губи някъде между "полекичка" и "между"... Още нещо - "започваща" е абсолютно ненужно употребена тук. Това причастие, както и да се казваше, по принцип трябва да се избягва винаги, когато е възможно, защото "удебелява" текста и го, както вече писах, затлачва. В случая е възможно. Още - описанието ми е твърде сложно - не стига сложното сравнение, ами и равнината всъщност все още НЕ Е такава, ами и тепърва, "полекичка" започва да се превръща в такава. Твърде сложна картина се опитваш да обрисуваш, като за стартово изречение, и не мисля, че ти прави добра услуга това.



"Хълмове и ридове издигаха извивки и гребени, препречвайки устрема им към губещото се напред плато и карайки пътя да се държи като пияна змия, като мързелива река срещу чието течение трябва да се движат с неизменно, кротко упорство. Не успяха да изминат и половината запланувано разстояние, когато слънцето падна ниско в очите им и освети облаците изотдолу в мека, оранжевопастелна светлина." - някъде по средата вече забравих началото. Сериозно, предполагам, че си имал за цел да изградиш специфична "плаваща" атмосфера, която наистина се постига с дълги изречения, обаче, извинявай, просто си се олял. Специално това изречение е абсурдно дълго. Цялата картина се губи просто защото човек се опитва да обхване всичко от главната буква до точката, а то е твърде много и забравяме откъде сме тръгнали...



"Мъже, обречени на смърт говорят тихо на своите брутални оръжия, прокарват с безумна ласка пръсти по страниците на двуръчните си мечове и сърповидните профили на жадните си за кръв секири." - Едно, че епиката ми идва малко в повече, но отново - твърде много описателност, поетични сравнения и придадени човешки или животински черти - еми... не. Вместо да постигнеш някакво усещане, изпускаш мярката и стигаш до крайност, която спъва четенето вместо да увлича в него...



Като цяло твърде много животински и човешки сравнения по отношение на неживи предмети - то не са хищни рогове, не са жадни за кръв оръжия, не са женствени извивки на хълмове... Според мен подобна символика е нужно да е в много по-малки дози, за да се възприеме пълноценно, но разбира се може просто моята търпимост към тях да е по-ниска, другите ще кажат.



Също - дори да искаш да пишеш дълги изречения, избягвай думички, завършващи с "айки" (завършвайки, започвайки, припръцвайки) и "ащи" (бягащ, падаща, умиращи), защото тези форми утежняват стила и затормозяват четенето, когато иде реч за художествен текст. Разбира се не е възможно да не ги използваш изобщо, но като изключение и последна възможност, а не във ВСЯКО изречение, както е при теб. Истината е, че като цяло стилът ти противно на логиката би бил по-плавен и потопяващ в атмосферата на разказа с два пъти повече двойно по-кратки изречения. Всички тези свързващи думички, които не можеш да не използваш, когато искаш да връзваш по-дълги конструкции, дразнят.


СТИЛ - ИНВЕРСИИТЕ:

"...В мрачни сънища, стрити на едно с чудовищни спомени, се гърчеше душата на разбойническия главатар." - Предполагам, че инверсията е умишлена, но уви... никакво усещане не ми носи, само ми изглежда сбъркано. Разбира се проблемът може и да е в мен...



"Грабна го уродливото видение за пореден път, отнесе го на мътните си криле и го погълна" - Същата работа. Не ми носи някакво специфично усещане, само ме дразни...



"Застана Лада в центъра на групичката им" - Това пък за чий? Предният ти абзац е нормален наратив БЕЗ поетичност в него, и изведнъж като гръм от ясно небе, че и следващото ти изречение пак почва така...



СТИЛ - АРХАИЗМИТЕ:

"стан" - Дъъ? Извинявай, но ако ЦЕЛИЯТ ти текст беше архаичен като стил и изказ, тогава разбирам, обаче да хвърляш думи като "стан" в съвсем съвременно звучащ, ако и засукан текст, е просто пълна стилова нконсистентност. Освен това "стан" е снага, а не кръст, така че кви са тия 2-метрови ръце, които Лада успява да постави върху "стана" си? Добре, че беше Алексис да ме консултира...

"морда" - виж по-горе. Какво не й е наред на "паст"?



СТИЛ - ДРУГИ:

"Сега вече можеше да погледне девойката право в очите, право в дългоногата снага, в тежката, стегната гръд." - погледнал я право в тялото, демек? Дългоногата снага визирам. Кому е нужно това, след като всичко това, което изброяваш, се изписва къде по-точно с "погледна я"? Или ако искаш да наблегнеш конкретно на нещо, не изброявай ВСИЧКО ОСТАНАЛО, нали?



ПРАВОПИС:

"Й" в края на множествено число НЯМА, освен ако не е куул име на извънземна раса. В случая с "Духовни нечистотий" например може да става дума за човек с някакво странно славянско първо име и римска фамилия, но не и това, което искаш да кажеш А грешката е на много места из текста, по което съдя, че не е случайна, затова я и споменах.

"с-със/в-във" - пише се "със" единствено пред "с" и "з". "Във" се пише само пред "в" и "ф". Отново го споменавам, защото се среща на повече от едно място.

Пълният член и употребата му не са ти съвсем ясни. Няма да ти досаждам с правила, но след като си очевидно грамотен, мисля, че ще ти е само от полза да си поправиш тоя пропуск

Запетайките, както и всеки друг пунктуационен знак, освен голямото тире, се изписват сляти с предхождащата ги дума. Изключение е пряката реч, започваща с многоточие, когато трите точки са отделени от голямото тире, но са сляти със следващата ги дума, и скобите, при които отварящата е слята със следващата я дума, а затварящата - с онази пред нея. Другото изключение са малките тирета (които се пишат например при сравнителни и превъзходни форми като "най-грозен" и "по-тъп" или при думи от типа "зиг-заг", "тук-таме" или "това-онова"), които са винаги прилепени и с предходната, и със следващата дума.



ПРОФЕСИОНАЛНО ВЪЗМУЩЕНИЕ - Цигулките не се държат в калъфки, а в калъФИ или кутии! Пък! Освен това не вибрират, било то от готовност или каквото и да било друго. Сори, не мога да не се заям


Толкова от мен. Малко по-рязък излязох, отколкото исках, за което се извинявам Както казах, разказът е от типа, който принципно обичам, но така поднесен ми е като претрупана католическа църква в провинциално чешко градче - тежък, твърде шарен, с излишни елементи и по-скоро дразнещ, отколкото въздействащ. Пак излезе грубо, но си личи, че умееш да пишеш и мисля, че си в състояние да оформиш разказа така, че да стане наистина чудесен. Или просто да ме игнорираш, сега, все пак вкусове всякакви

[Trip]

1.Сюжет и развитие на историята :

Относно сюжета и самата история не мисля да навлизам в твърде големи подробности. Очевидно целта не е била да се постигне история, движена от ясно обособена фабула или някакви значими събития. Имайки предвид обаче търсената емоционалност и духовна интензивност на самата история, бих искал да отбележа един проблем. Мисля, че за да може подобна история да постигне желания ефект, трябва читателят да бъде добре потопен в обстоятелствата, в които тя се развива. С други думи, за да ни пука за героите и това, което става с/около тях, трябва да имаме малко по-ясно усещане за време и място, както и за тяхната история. Идиличното описание на кервана в първата част на разказа, като идея и като създаване на атмосфера, е много добро, но аз лично не можах да си изградя никаква представа откъде идват, защо идват, с каква цел отиват там, където отиват и т.н.

"...загинали в неотдавнашните жестоки войни, разстърсили тази плодородна, ала изстрадала земя."

Това е единственото обяснение за миналото на хората, пътуващи с керваните.

"Копнееха по – скоро да достигнат до този нов живот, до намиращото се там някъде обещание за труд, защитен от силен и справедлив владетел, за благоденствие, щастие и вечери като тази сега. Със аромата й на дъхава почва, прясно опържени яйца, детска глъчка и женски смехове. "

Това е единственото обяснение за целта им.

Вероятно много читатели биха ги счели за достатъчни, пък и някаква по-подробна информация би могла да разреди атмосферата, която се опитваш да създадеш, но аз мисля, че е нужно малко повече. Един-два разговора на някои персонажи на тема "Откъде дойдохме и накъде отиваме", съдържащи малко по-конкретна информация за обстоятелствата, в които се намират, биха спомогнали. А и атмосферата като че ли има нужда от разреждане.
Освен това подобни генерализиращи описателни сцени, като тази в първата една трета от разказа, са по-подходящи за повествованието тип "приказка" или "народна легенда", където не се задълбава в конкретни ситуации, за да се обхване по-широк диапазон от по-мащабни събития.
Но това в последния параграф са по-скоро мои лични предпочитания. Нещата биха могли да си останат и в тази форма. Но над нещата, които казах по-горе, мисля, че си струва да помислиш.
Освен това си отделил повече място на природните описания отколкото е съразмерно на толкова кратък разказ. Тези описания нямат твърде много отношение към случващото се, не мислиш ли? Аз бих ги посбил.

Относно втората сцена - сънят на Разторг. Не мисля, че в този си вид тя заслужава толкова място в разказа. Изглежда напълно несвързана с останалата част от текста. Мисля, че трябва да я свържеш с Разторг по някакъв начин. Защо той сънува подобни неща? Бил е участник? Споменаваш нещо за спомени. Какви? Каква е тази битка? С какво я свързва? Защо се чувства омерзен от този сън? Какво се е случило с него тогава? Въобще, какво точно отношение има сънят/споменът спрямо Разторг?
Това е добър начин да ни сближиш малко с персонажа и да оправдаеш съществуването на сцената в разказа въобще. С това изречение мисля да премина към

2. Герои и тяхното описание.

Мисля, че в описанието на героите си отново имаш склонност към генерализация.

"Почувства се жалък и нищ, обречен да пълзи в тинята на собствените си духовни нечистотий. После мракът полека пръпълзя в отдавна осквернения храм на сърцето му и го изпълни със познатата нечиста мощ и жажда зло."

Твърде поетично и бомбастично ми се струва. Силните думи от сорта на "осквернен храм", "нечиста мощ", "жалък и нищ", "духовни нечистотии", "жажда за зло" могат да бъдат прикачени към чувства, предизвикани от каквото и да е било. Не пораждат никакви конкретни впечатления у мен. Не ни казват нищо конкретно за усещанията на героя, губи се непосредствеността между читателя и героя. Не научаваме нищо за това кои мисли, спомени и т.н. са предизвикали такива силни чувства. Отново, обобщаващи описания на някои усещания на героя в някои моменти са неизбежни и помагат за яснотата на текста. Но не и в такива количества и концентрация, в каквито са в немалко части от този текст.

"Тя се грижеше за тях, домакинстваше и в същото време водеше сметките на задругата, защото баща й вече не го биваше в главата, а повечето момчета разбираха от грамотност само колкото да си преброят платата. Държеше се с повечето от тях като със родни братя и в същото време ги караше да въздишат тайно по нея, без да смеят да я ухажват. Беше прекалено красива и умна, и едновременно ги привичаше и плашеше."

Това е още един пример за обобщение. Тук обаче ми харесва как е представена, сбито, историята на девойката (макар и да мисля, че просто влиянието й над момчетата можеше да бъде далеч по-ефективно, ако беше онагледено в конкретна сцена, в която тя се шегува с тях или прави там каквото прави, за да ги накара да се почувстват неудобно). Последното изречение обаче е напълно излишно. След като цял параграф си разказвал за нея, едно подобно изтресено обобщение просто не е на мястото си. То казва същото като няколкото преди него и е неподходящо.

"Главатарят прецени внимателно скоростта на пътниците, присви очи срещу почервенялото зад гърба му слънце и просъска името на мястото , където според него хората долу щяха да си направят бивак ."

Тук много по-естествено би стояла малко пряка реч. Това, че само споделяш с читателя, че Разторг "просъсква името на мястото, където според него хората долу щяха да си направят бивак." ми говори, че нямаш ясна картина в ума си кое е това място и как Разторг призовава хората си да се разположат или че просто си я спестил. Мисля, че може да се получи доста по-добре и да ни даде още малко информация за Разторг и бандата му.

Още нещо - моментът, в който Разторг губи силата да пусне тетивата. Защо? Описваш в детайл чувствата, които преминават през него, но не казваш защо той се чувства по този начин. Песента му напомня на нещо? Може би го кара да мисли за нещо конкретно, което спира ръката му? Или просто силата на музиката е такава? Едно е да кажеш например "той се почувства слаб и нещастен", друго е да ни ПОКАЖЕШ слабостта и нещастието му и това, което ги причинява.

3. Стил и образност.

Тук, за съжаление, имам доста забележки. Ще започна с най-елементарните:

1) Граматика и правопис.

"Със аромата й на дъхава почва, прясно опържени яйца, детска глъчка и женски смехове."
"...със познатата нечиста мощ и жажда зло."
"...със пренебрежимо слаба охрана."
"...със цигулката."
"...със родни братя..."

На още много места правиш грешки в слагането на пълните и кратки форми на съюзите. Може да е резултат от недостатъчна редакция и да знаеш каквото ще ти кажа, но за всеки случай:

"със" и "във" се слагат само преди думи, започващи съответно със "с", "з" или "в", "ф". Във всички останали случаи се използват "с", "в".

"В кервана имаше търговци, бежанци, занаятчий и отчаяни ратай."
"...духовни нечистотий."

Окончанието за множествено число никога не може да бъде "й".

"...мигновенно" - мигновено.

"...хищтни рогове..."
"...хищтно надвесваща се..."
"...нещо мощтно..."
"...нощтното небе..."

В българския език не съществува комбинация "щт", освен ако "т" не е част от определителен член като в "нощта", "мощта", "помощта" и т.н.

2) Изречения.

"Самият въздух посиня и се превърна в изтънчено покривало, заглаждащо разстояния, контури и размери. Полусинкава прозрачност, илюзия че всичко се е оказало на дъното на вир с кристално чиста вода."

"Това беше миг преди истинския залез, най – удачното време да се спре, да се отбие от пътя и да се построи лагер на някое удобно място. Някъде на височинка, но близо до поточе, спускащо се на зиг – заг между женствените извивки на спускащите се от височината пред тях земни маси."
"Копнееха по – скоро да достигнат до този нов живот, до намиращото се там някъде обещание за труд, защитен от силен и справедлив владетел, за благоденствие, щастие и вечери като тази сега. Със аромата й на дъхава почва, прясно опържени яйца, детска глъчка и женски смехове. Младите се събираха на буйно- срамежливи групички, по – възрастните пляскаха карти, семейни двойки се усамотяваха в някой от многобройните фургони.

"Хълмове и ридове издигаха извивки и гребени, препречвайки устрема им към губещото се напред плато и карайки пътя да се държи като пияна змия, като мързелива река срещу чието течение трябва да се движат с неизменно, кротко упорство."

В текста има още подобни примери. Проблемите са два. Първо, имаш склонност към твърде, твърде дълги изречения, скачени от огромни количества дълги подчинени изречения. Описанията в тези изречения се получават пасивни, тежки и тромави. Кохерентността им се губи. Човек лесно може да се разконцентрира и да не е в състояние да възприеме образа, който искаш да създадеш. Съответно, може дори да забрави началото на изречението, докато достигне края му.
Освен това, както се вижда в примерите, които съм изнесъл, в текста изобилстват безглаголни изречения като

"Полусинкава прозрачност, илюзия че всичко се е оказало на дъното на вир с кристално чиста вода."

Според мен, това не е начинът да вържеш информацията от тези изречения с тази от изреченията преди тях. Звучи изключително странно и със сигурност се използва много рядко, и с добра причина, докато ти го използваш прекалено често. Едно тире би свършило далеч по-добра работа. Например:

"Самият въздух посиня и се превърна в изтънчено покривало, заглаждащо разстояния, контури и размери - полусинкава прозрачност, илюзия че всичко се е оказало на дъното на вир с кристално чиста вода."

Тогава обаче отново възниква първият проблем - огромната дължина на изречението. Затова най-доброто решение би било просто да намалиш дължината и да добавиш глаголи във всяко отделено с точка изречение.


3) Словоред

"...В мрачни сънища, стрити на едно с чудовищни спомени, се гърчеше душата на разбойническия главатар."

“Мрачни и страхови стоят двете армии една срещу други , наострили шиповете на своите копия и алебарди ."

"Разторг с цепещ пространството, глух стон се измъкна от безмилостната хватка на черния си сън и задиша тежко, бързо и отчаяно."

И в трите случая по-горе е нарушен нормалният български словоред. Понякога това се прави с естетична цел, разбира се, но в случаите, в които ти си го променял, нормалният словоред би свършил също толкова добра работа. Така както е, шансът читателят да възприеме лесно това, което му казваш, е доста малък. На мен със сигурност ми беше трудно и странно да чета подобни изречения, особено третото.

Ето как мисля, че биха могли да се променят горните изречения.

"Мрачни сънища, стрити на едно с чудовищни спомени, измъчваха (или какъвто глагол счетеш за необходимо) душата на разбойническия главатар."

"Двете армии стоят една срещу друга...."

"Разторг се измъгна от безмилостната хватка на черния си сън с цепещ пространството, глух стон. Задиша тежко, бързо и отчаяно."

Ето и нещо друго:

"Застана Лада в центъра на групичката им и сложи ръце на тънкия си, гъвкав стан, карайки ги неволно да затаят дъха в гърдите си. Погледна я Белун и сърцето му за пореден път изпърха в гърдите, а очите му смутено се отместиха от разкошните очи, тежките плитки и нежния овал на лицето й."

Тук и в двете изречения според мен поетичната инверсия е използвана неуместно. Според мен този тип словоред е напълно нетипичен и чужд на прозата и не бива да се използва в нея, особено в описанието на битова ситуация, независимо от емоционалния й заряд.


4) Образност и употреба на езика

Както споменах в началото, описателността е твърде много като за сравнително кратък текст. Прекомерно използваш епитети и бомбастични думи и изрази като "мрак", "неистов", "чудовищни спомени", "страховит", "безумна ласка", "нечиста мощ", "жажда за зло" и др. Просто са твърде силни и климактични, за да се използват наляво и надясно. Да не говорим, че са изключително общи и образите стават неясни. Според мен трябва да намалиш прилагателните и да направиш някои от описанията и сцените малко по-активни, дори това да означава да ги разшириш с повече действие.

Понякога прекаляваш и с метафоричния език. Метафорите така и така изискват усилия от страна на въображението. Няколко подред, отнесени към едно и също нещо, вече са си истинско предизвикателство. Това се усеща особено в края на текста, въпреки че именно нея харесах най-много. Но мисля, че по-пестелива употреба на поетичността само би помогнала в случая.

Ето един красноречив пример:

"За кой ли път изпита онази тънка тревога на поляната, чакаща глъчката на овцете, жуженето на пчелите и щурата усмивка на слънцето. Тънката тревога и боязън на чашата, копнееща за лисването на виното в нея. Копнежа на музиканта, чакащ господ да го докосне отново със сладката нега на магията, излизаща изпод струните."

Твърде много, твърде дълги сравнения, а това с поляната според мен е излишно. Освен това силното одухотворяване на неща като поляна и чаша е малко неподходящо в случая. Мисля, че е възможно да се направят същите сравнения, без чашата да изглежда като живо създание. Например "за кой ли път той изпита копнеж, като празна часа преди виното да лисне в нея..." Така героят просто се оприличава на чаша.

На моменти улових и грешки в употребата на езика. Ще дам няколко примера от нещата, които намерих, заедно с предложения за редакция.

"Керванът се движеше бавно през равнината, започваща полекичка да се гъне като чаршаф между телата на любовна двойка. Хълмове и ридове издигаха извивки и гребени, препречвайки устрема им към губещото се напред плато..." - не можеш да имаш бавно движещ се керван и в следващото изречение да описваш движението му с думата "устрем".

"...и карайки пътя да се държи като пияна змия,..." - пътят не може да се "държи" по никакъв начин, той може да прилича на нещо.

"Мъже, обречени на смърт говорят тихо на своите брутални оръжия..." - мисля, че оръжията не могат да бъдат брутални. Това е епитет, който характеризира маниер на поведение и на мислене.
"...прокарват с безумна ласка пръсти по страниците на двуръчните си мечове" - какво е "безумна ласка"? Не можах да си го представя. "Страници на мечовете"? Отново не можах да си го представя. Мисля, че метафоричността ти отива далеч на моменти.

"Войните крещят имена на легенди, неистови образи, изплували в отдавна пресъхнали океани от кръв,..." - Така написано, излиза, че воините крещят имена на легенди и също крещят неистови образи. Ако идеята ти е подчиненото изречение "неистови образи, изплували в отдавна...." да е определение към думата "легенди", можеш да го отделиш с тирета или по някакъв друг начин, но не и със запетая, защото звучи объркващо. Освен това "изплували от/на повърхността на отдавна пресъхнали океани" е по-добра опция от "в".

"...цепещ пространството, глух стон." - писък може да цепи пространството, а не глух стон. Глухите звуци (донякъде "глух" е синоним на "притъпен", когато става въпрос за звуци) обикновено не могат да разцепят нищо.

"Там техните зорките очи с досада оттеглиха вниманието си от няколко твърде дребни групички пътуващи и с омраза просъскаха" - зорките очи не могат да изпитват досада, още по-малко пък да просъскат.

"Главатарят прецени внимателно скоростта на пътниците, присви очи срещу почервенялото зад гърба му слънце..." - Значи слънцето е зад гърба му, а Разторг присвива очи срещу него? Това не е възможно.

"подслушвалата Лада,..." - неудачно определение, според мен.

"разбираха от грамотност само колкото да си преброят платата" - могат да са грамотни или не, в различни степени, но не могат да "разбират" от грамотност.

"Главатарят осъзна, че не може да вдигне ръце и да опъне лъка. Безкрайно очуден осъзна , че не може да насочи черноперия си удар към избраната жертва." - Тук двете изречения реално казват едно и също нещо. Второто е излишно.

В заключение, като цяло, използваш поетичен език, който в твърде много случаи е неподходящ не само за текста ти, но и за проза по принцип. Поне аз съм неспособен да го възприема.

Знам, че се получи доста дълго, но всичко беше с най-добро намерение. Надявам се поне част от това, което съм написал, да ти помогне

[Roland]

Black Sun, разказът ти ми допадна. Наистина. Има емоция и красота, има сила. Напомня ми за разказите на Йовков донякъде. Харесаха ми героите, харесаха ми човешките им черти. Това, че са нормални и истински хора, не стереотипни образи. Описанията са прекрасни. Както описанията на природните картини, така и на хората и отношенията им.

Без да искам да обидя нито теб, нито автора, но би ли се аргументирал за "човешките черти" на тези "нормални и истински" хора, които не са "стереотипни образи"? Не за друго, ами защото на тях според мен им липсва всякаква характеризация извън поетико-епичните обобщения. Също, какви точно отношения между тях видя? Това не е нападка, бих се радвал просто ако конкретизираш малко повече.

[Random]

Така. Първо, Black Sun, добър разказ, браво. Има доста за дялане, за да доближи пълния си потенциал, но все пак е приятен разказ с топла атмосфера и въобще, на мен ми създаде приятни усещания.

1) Сюжет. Тук няма много какво да коментирам. Не останах с впечетление да си целял да разкажеш история или даопишеш свят. По-скоро си се опитал да предадеш преживяването на героите и топлата атмосфера. И въпреки това, би могъл да развиеш малко ситуациите. Ако разкажеш някоя дребна случка в стана, ако я предадеш през очите на някой от героите (Белун примерно), за читателя ще е доста по-лесно да навлезе в атмосферата, да се почувства малко по-приземен. В този вариант хвърченето в розовите облаци идва малко в повече.

2) Герои. Те като цяло няма как да куцат особено, тъй като разказът е твърде кратък, за да се орезилят. Ти си се справи добре с изграждането на образите, но ми се струва, че някоя друга страничка би била в доста голям плюс. И така е добре, още повече, че благодарение на малкия обем усещането се концентрира много успешно. Но въпреки това, с по-убедителлни и развити герои би могъл да предадеш по-силни усещания. Защо не доразвиеш образа на Белун, разкрий увлечението му по Лада, покажи за какво си мисли, какво го вълнува, плановете му за новия град. Можеш спокойно да разкажеш част от разказа от негова гледна точка и така описанието на стана ще звучи доста по-реално и осезаемо. Също ми се струва, че трябва да развиеш образа на Разторг. Твърде постен ми е. Един такъв "жесток" и "свиреп", а всъщност не си дал нещо, което наистина да го покаже в такава светлина. Сънят му не е нищо кой знае какво, че да го изкара чак "звяр". Такива битки са ги преживели хиляди мъже, не всички са страшни като нашия, нали? Дай някаква информация за него, за миналото му, постави го в някаква ситуация, за да се види какъв е наистина, а не да разбираме за качествата му само от прилигателните, които използваш. Разказът ти е малко в стил "Индже" – главният герой извървява трънливия път от "разбойничеството" до "покаянието". Дори и да приемем, че Разторг не се "покайва", а просто пожалва стана, трогнат от песента, пак трябва да е с достатъчно дълбочина като характер, за да може едно такова "размекване" да ни трогне. Лада също ми е много схематична – хубава, умна, плашеща младежите (стига бе, това да не е Джордан?), с тежки плитки и стегнати гърди... Постави я в една ситуация с Белун, дай й няколко реплики и ще бъде доста по-близка. Оттам и много по-добре ще успееш да пресъздадеш красотата на песента й, защото вече ще я познаваме, ще знаем за заигравките между нея и Белун, можеш спокойно по този начин да уцелиш някаква ала Йовкова атмосфера – двама млади се надиграват/надсвирват и любовта им разцъфва в изкуството им... или нещо съшо толкова розово:) Толкоз за героите. Просто не са достатъчно убедителни.

3) Стил. Тук ми е малко трудно. От една стана, описваш достатъчно добре, за да създадеш много приятна и топла атмосфера, основен фактор разказът да ми хареса. "Оранжевопастелната светлина" и "дъното на вир с кристално чиста вода", както и още някои неща, доста ми харесаха. Обаче доста често прекаляваш с описателността. Изказът става твърде, твърде тежък, когато описанията преобладат до такава степен. Затова и си мисля, че ще е много добре да въведеш гледната точка на някой от стана, за да балансираш описанията и действията. Ще дам няколко примера за стилови грешки, почти изцяло от първата половина на разказа. Грешките са общо-взето сходни и мисля, че ще схванеш какво имам предвид.

"Керванът се движеше бавно през равнината, започваща полекичка да се гъне като чаршаф между телата на любовна двойка. Хълмове и ридове издигаха извивки и гребени, препречвайки устрема им към губещото се напред плато и карайки пътя да се държи като пияна змия, като мързелива река срещу чието течение трябва да се движат с неизменно, кротко упорство." – Равнините обикновено не започват да се гънат, да се издигат и т.н. Това е природен релеф, остава си еднакъв, освен ако Каладан Брууд не си изпусне чука, примерно:) Не че не може да ползваш точно тази думичка но поне я сложи в активна форма. "Тя започна да се гъне..." или нещо от сорта. Освен това, ползваш твърде често деепричастия и глаголни форми, завършващи на "-ща", "-щ". Те също доста утежняват и накъсват. Най-добре си карай в активна форма и ползвай гореизброените рядко, така че да постигнеш максимален ефект чрез тях. И си поскъси изреченията. "Любовна двойка" пък май не е много правилно. Може просто да оставиш само "тела на любовници". Това води до друга забележка, която ще развия малко повече долу – подбирай си по-добре определнията, сравненията и словосъчетанията.


"Самият въздух посиня и се превърна в изтънчено покривало, заглаждащо разстояния, контури и размери." – същите критики като горе. "Самият" пред "въздух" леко ми излишнее. Покривалото не знам по каква логика е "изтънчено", какво искаш да кажеш с това и мислиш ли, че звучи добе? Аз лично – не.

"Някъде на височинка, но близо до поточе, спускащо се на зиг – заг между женствените извивки на спускащите се от височината пред тях земни маси." Повторение на "спускащо се"

"оскъдната, питателна храна" – тук пак се струпват много определения в едно и без това доста дълго изречение. Питателна пък не е точно определение, което ми се връзва с малко "народната" атмосфера, която се опитваш да създадеш, но може пък в мен да е проблемът.

"Хората въртяха името му на върха на езиците си, суеверно несмеейки да го произнесат на глас." – ето тук деепричастието направо звучи комично.

"В мрачни сънища, стрити на едно с чудовищни спомени, се гърчеше душата на разбойническия главатар." – пообъркан словоред.

"Грабна го уродливото видение за пореден път , отнесе го на мътните си криле и го погълна" – пак сбъркан словоред. Може да го запазиш, ако искаш да пресъздадеш усещане като от народна песен или приказка, но тогава трябва да засилиш употребат на тези изразни средства, за да не стоят като кръпки, напльоскани тук и там. Изобщо, това е доста централен проблем – реши каква точно атмосфера искаш да предадеш на читателя и подбирай всичките си изразни средства спрямо тази цел.

"брутални оръжия" – принципно, уцелил си значението, но на български "брутални" хич не звучи подходящо.

"се сблъскват, мачкат и преплитат като засилени една срещу друга решетки, изградени от шипове." – първо, образа на решетките си го въвел по-горе и се получава повторение, което утежнява изказа. И второ, тук "решетки" изобщо не е подходящо определение. Не знам как две решетки, пък били те и изградени от шипове (ВТФ?!), могат да се "мачкат" и "преплитат". Явно се поувличаш малко в образното писане. По-добре или се удържай, или пък обмисляй по-дълго за подходящи образи.

"цепещ пространството, глух стон" – пак същото. Хич не мога да си представя как стонът цепи пространството, а ти?

" пляскаха карти" – това си е яко словосъчетание:), но по-скоро бих очаквал да го чуя в някое студенстко общежитие или на пейката на улицата, отколкото в подобен разказ. Не че хората от стана не могат да се изразят и по този начин, но не мисля, че той спомага за постигане на атмосферата, която целиш. Твърде е жаргонно.


"задиша тежко, бързо и отчаяно" – тук пък твърде претрупваш с определения. Като цяло явно това ти е проблем, този цитат го извеждам само като пример. Дори само "тежко" да оставиш, пак ще е ясно за какво става дума. Когато са ненеужни, просто изхвърляй определенията, гледай всичко да е максимално изчистено. В речта – устна или писмена – най-силно на ума въздействат глаголите и съществителните, защото те са по-конкретни и динамични като значения. Стреми се те да преобладават в текста. В твоя разказ атмосферата е много важна част, затова и в него прилагателните наистина би трябвало да играят важна роля. Само че, дори в този случай, трябва да ги пестиш и по-скоро да ги подбираш възможно най-въздействащи, отколкото да ги стоварваш на камари по белия лист.

"Почувства се жалък и нищ" – ето пак. Още на следващия ред отново има излишък на прилагателни. Махни "нищ" и толкова.

"хората му се стекоха като отровни насекоми" – мммхубаво, звучи яко, ама що пък точно отровни? Това, че звучи добре, не винаги значи, че е на място.

"бандата му се примъкна полекичка" – по-скоро "промъкна"

"Сладката паяжина на нежен глас, оплитащ звездите и искрите от огъня, милващ сенките , хвърляни от телата им под ранимата лунна светлина и отнасящ душите на омагьосаните си слушатели."

"Полусинкава прозрачност, илюзия че всичко се е оказало на дъното на вир с кристално чиста вода." – доста често ползваш конструкции като горните две. Това, което казваш с тях е красиво и въздейства, но тази безглаголна конструкция е по-характерна за английския и на български прави изказа тежък. Затова, когато я ползваш, олекоти я като звучене и сложност на изречението и я се старай да е съвсем на място, като естествено продължение на предходното изречение. И за да не се набива на очи, употребявай я по-рядко.

Ами мисля да спра дотук. Има още доста примери, които мога да дам, така че съм много далеч от изчерпателността. Проблемът ти, според мен, е, че твърде много описваш и не си подбираш внимателно думите. Орежи поне с 30% описанията и полирай внимателно останалото, добави малко повече действия за баланс и би трябвало да стане доста по-добре.


4) Малко технически забележи. В разказа има известно количество правописни изцепки като "хищтни", "глудницата" и други. Предполагам, че са плод най-вече на невнимание, но гледай да ги изчистваш, не правят никак добро впечетление, все пак правописните правила са си фундамент в писането.
Когато имаш неща от сорта на "най-добрия", "по-умния" и т.н. недей оставя интервали между димите и тирето. То трябва да е малко. Голямото е за пряката реч и за обособяване на синтактични конструкции. No big deal, просто е доста по-прегледно така. Същият проблем при запетайките и точките – интервал след запетаята(точката) и без интервал преди нея.
"Със аромата", "със познатата" – "със" се пише само преди дума, започваща със "с" или "з". Както е и с "във" модела – пред думи с "в" или "ф". За в-тата не видях, но със с-тата го правиш този номер много често, явно не знаеш правилото. Най-добре го научи, елементарно е, а непознаването му е леко комично състояние за човек с аспирации в писането.
Освен това мернах няколко сбъркани члена, но те са си гадни копелета – колкото и да са елементарни, все някой се промъква, щом се разсееш:)

Това е. Мисля, че се получи твърде повърхностно, но се надявам да ти помогне поне малко. При всичката критика, пак повтарям – разказът ти ми хареса доста. С някои корекции би могъл да е наистина много добър. А, щях да забравя. Може би е добре да измислиш по-добро заглавие. И това става, но е доста дълго и малко помпозно. За разказ като твоя и нещо простичко би свършило добра работа.

[Trip]

Първата е, че разказът е публикуван на 01.02.2005г, тъкмо когато стигнах крайната точка на депресията в личния си живот и пожелах отново да бъда здраво същество, способно на позитивни чувства.
Паралелно с това сърцето ми се обърна от еспресионизма като начин на виждане на света към една по-естетична, по-мъдра и човечна гледна точка...

Аз лично бих могъл да разбера влиянието на тези фактори, но най-вече върху съдържанието. Имайки предвид коментарите на другите, проблемът като че ли е най-вече в стила. Освен това влиянието на депресията ти винаги би могло да бъде заличено при една редакция на бистра глава. Стилът е по-скоро техническото умение да обличаш цялата си емоционалност и реещите се фантазии в думи, а думите са нещата, които най-лесно се променят в редакцията. Така че не би трябвало да зависи чак толкова от външни фактори. Стилът не идва толкова "отвътре", не е някаква стихийна река, която се "излива спонтанно" от автора и едва ли не е различна в зависимост от състоянието му. Идеите, концепциите - да. Но не и думите на страницата. Стилът на човек се изгражда, променя, шлифова и подлежи на контрол. Без това да означава, че прозата му е "изкуствена".

Зелазни например, автор, в чиито стилови умения мисля никой не се съмнява, в свое есе дава указания дори за това колко на брой физически характеристики на един герой могат да бъдат описани, без това евентуално да натовари въображението на читателя. Освен това, в не едно свое произведение той съвсем съзнателно е смесвал стилове, писал е в чужди стилове ("Една нощ през самотния октомври" и "Черния Трон", написан в стила на Едгар Алан По) и т.н.

Втората причина е свързана с един проблем, за който предупреждава Стивън Кинг - когато редактираш един текст много време, след като си го написал, са възможни " стилови пукнатини "... тяхното премахване иска време, което да се даде за пълно шлифоване на текста... при което се стига едва ли не до пълно пренаписване на текста....

Това също е възможно, но от друга страна, след като си написал разказа преди повече от година и половина, не значи ли това, че си имал времето, необходимо за редакция? Пък и аз лично бързо навлизам в "духа" на разказа си, когато го редактирам, за да избегна стиловите пукнатини.

Разбира се, бидейки авторът на текста, може да не си имал правилната перспектива, дори в такъв голям период от време, но аз мисля, че препятствието в твоя случай е, че твърде много обичаш думите си (както и, предполагам, обичаш думите по принцип ) и не смееш да ги пипаш, поне не в степента, необходима за една сериозна редакция. Както казва един от първите Професори по английска литература в Кеймбридж - сър Артър Куилър Кауч - Murder your darlings.

[Black_Sun]

1)
Може би трябва да изчакам всички да си кажат мнението, за да не се наложи да потретвам това, което сега ще кажа за втори път. Написах разказа в преломен момент от личния си живот. Точно когато излизах от няколкомесечна депресия, отхвърлях влиянието на експресионизма върху светогледа си и осъзнавах желанието си да се върна в Даная.

Нормално е в текста да има вътрешна противоречивост, лутане между стилове, вмъкване не думи, несвойствени за атмосферата и т. н. и т. н.

2)
Препоръките, които получавам, ще взема да ги изпълня. Като начало ще напиша наново целия разказ, без да гледам стария текст. Това на практика ще бъде напълно различен разказ, защото вече пиша година и половина по този начин и съм си огладил личния стил (а дали личния ми стил може или не може да се категоризира като фентъзи, фантастика или магическа реалност ала Йовков .... въобще не ме интересува!).
После ще направя пълна редакция на стария текст според критиката, която в момента му правите. Накрая ще им направя структурен анализ по Н. Георгиев и ще видя какво още може да се поправи.

3) Във връзка със критиката и предложенията ми хрумва следната идея - да се разреши на желаещите да участват с един и същ разказ в два последователни кръга. Условието ще е да са го редактирали според дадените препоръки от останалите.

[Black_Sun]

[
... Стилът е по-скоро техническото умение да обличаш цялата си емоционалност и реещите се фантазии в думи, а думите са нещата, които най-лесно се променят в редакцията. Така че не би трябвало да зависи чак толкова от външни фактори. Стилът не идва толкова "отвътре", не е някаква стихийна река, която се "излива спонтанно" от автора и едва ли не е различна в зависимост от състоянието му. Идеите, концепциите - да. Но не и думите на страницата. Стилът на човек се изгражда, променя, шлифова и подлежи на контрол. Без това да означава, че прозата му е "изкуствена".

Ужасно не си прав! Стилът наистина подлежи на шлифоване и контрол, но това въобще не означава, че е "техническо умение да обличаш цялата си емоционалност и реещите се фантазии ..." Също така стилът наистина - повярвай ми - се променя според доминиращото емоционално състояние на твореца - това най-ясно си личи при художниците, при които едно единствено драматично събитие от личния им живот може да доведе до драстични промени в така наречената от теб "техника"...

Истината е, че стилът е ЧАСТ от съдържанието, ЧАСТ от идеята и концепцията, която претворяваш на белия лист! Това е истина, която осъзнах интуитивно, а по късно я видях логически обоснована в "Лайла" на Р. Пърсиг (това е продължението на Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет).

[thorn]

Black Sun, с риск да прозвучи като заяждане, ще кажа, че текстът ти не е толкова проява на някакво душевно състояние, колкото на нежелание за редакция (което май пак е душевно състояние). Както и да е, имаш и стилови, и граматични грешки, които не знам как се обясняват с някаква емоционална криза. На текста му липсва дисциплина на писането и това си личи не само по грешките и смесването на стилове, но и по задръстването му с описания. Щом си знаел какви са проблемите му, щом имаш еволюция в писането, редактирай го и толкоз. Колкото си по-критичен към писането си, толкова по-малко критични ще са другите.
Що се отнася до това дали стилът съзнателно се контролира или не и дали е проява на дълбокия подсъзнателен живот на душата, не знам. Аз не съм в нещата толкова навътре, признавам си. Зная обаче, че след творческата, сиреч „подсъзнателната” част, ако щеш, идва моментът за въпроса дали написаното става за четене. През цялото време трябва да си наясно накъде отива текстът и ако се налага, да озаптяваш творческите си напъни. Каквото и да ни разправят за възвишеността на писането, то си има правила като всичко останало и изисква една техническа грамотност, за да те вземат насериозно. Точно както в рисуването. Едва когато тези неща са изчистени, можем да водим спорове за литературата като огледало на човешката душа.
Освен това мисля, че Роланд те питаше не какъв е стилът ти, а жанрът, в който си написал разказа.

[Black_Sun]

1)
Нямах време да го редактирам, защото получих предложението за участие твърде късно. По-късно се оказа, че текстът е бил загубен и пак ми го поискаха - по спешната процедура.

Това естествено не е оправдание, нали? С оглед на това, че съм дал нередактиран текст трябва да си понеса последиците. Тоест изпитвам желание да си оттегля участието, но отстрани сигурно ще изглежда като цупене, така че трябва да остана.

Мога да направя само едно - незабавно да подложа разказа на редакция и да го публикувам наново, но вече извън уоркшопа, в творчество и изкуство. Ползата от това ще е, че който ми е дал своите препоръки искренно, с мисъл наистина да ми помогне, ще може да хвърли едно око и да види какво се е получило. В края на краищата това е основната цел на уоркшопа, да?
2)
В какъв стил? Ако кажа, че се опитвам да пиша в моя си стил... сигурно ще звучи мегаломански.... затова.... нека кажем, че не се опитвам да приличам нито на Йовков, нито на Маркес, Бредъри или някой друг.
... Абе това в какъв стил пишеш (или жанр) винаги ми е звучал малко глупаво като въпрос, но нейсе - повдигна се като тема...

[thorn]

Black Sun, няма смисъл да се сърдиш заради критики и то съвсем добронамерени. И за да не те карам да пишеш повече оправдания, само ще добавя, че aко изпратиш нещо за публикуване, никой няма да те пита какво е било душевното ти състояние като си го писал или колко време си имал за написването му.
За стила и жанра явно няма да се разберем.

а дали личния ми стил може или не може да се категоризира като фентъзи, фантастика или магическа реалност

- това се нарича жанр и за това питаше Роланд.

[Black_Sun]

1)
Не се сърдя, бе брат - туко що престъргах едно парченце от текста и видях какъв ужас е!!
... Не че сега е идеално... това не е шлифовка, а кърпене, рязане и пренаписване на ново...
В момента мога да изпитвам само благодарност - така че споко!
2)
Магическа реалност... как само звучи!
Това би било най-точно като определение за стила на разказа, ако не беше вътрешната му противоречивост - на мен ми е любопитно дали стилът на текста ще се изчисти, като довърша редакцията.