Другата страна - Eneya (OLD)

Работилничка за нови автори... и критици ;)

Moderators: Trip, Random, Marfa

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 29496
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Другата страна - Eneya (OLD)

Post by Roland » Sat Jun 10, 2006 7:26 pm

Вятърът зави подигравателно, плъзна се по улицата и се впусна във вихрен танц с нападалите листа, обичайните боклуци и миризмите. Лекият дъжд, който повече приличаше на ръмеж, правеше ходенето опасно, във въздуха се смесваше свежият му аромат и бензиновите пари, както и онзи лек дъх на обещание за зима, който го има само в късанта есен.
Бях се скрила горе долу в подлеза на спирката и чаках... чаках да дойде транспортът ми, със смътното усещане, че ако бях тръгнала пеша, няй-вероятно вече да съм вкъщи и да пия чай.
Е, всяко обещество си има своите дребни наказания, при нас май е транспортът.
Спирката не беше особено добро укритие от слабият, пръскащ дъжд, ала май и подлеза не беше по-добър като избор.
Изругах цветисто наум и изкачих последните десетина каменни, понапукани от времето стъпала и се облегнах на ронливия камък.
Беше вечер... и не точно. Онзи магически момент между залеза и отиващият си ден.
Светлините на града бяха запалени, колите блестяха като коледна украса и фаровете им се отразяваха в мокрият асфалт, а сфетофарите превръщаха дъждовната завеса във вълшебно пъстро покривало.
Как може градът да изглежда такава дупка и като съновидение (май кошмар с отсенки на бълнуване) едновременно?
Незнам...
И хората са други, стъпват като на пръсти, около тях се носи пъстра аура, сякаш всеки е размесил цветен пясък и го е разпръснал около себе си, а споменът още стои.
Плясъкът на крилете в нощта, многото ята птици, които отлитат... сякаш с тях си отиват тревогите и притесненията... ала заедно с тях тръгва занасам и едно обещание, обещание за нещо ново, което рано или късно ще се случи.
Нещо съм във философско настроение... всяка есен е така. През 10 месеца от годината съм спокойна, уравновесена, трезвомислеща , а през тези месец и половина се превръщам в... завеяна мечтателка-тире-философка-тире-романтичка. Май е от бензиновите изпарения.
Може би изкуфявам? Не, нямам как да е това, на 17 съм.
Незнам какво искам... искам да пътувам, да тичам, да се махна оттук, да се огледам, около себе си и в себе си. Но не мога, поне не тази година.
Тази година завършвам, а една завършваща няма възможност да се шматка на автостоп из страната.
А така... така искам да ида там. Хм, не знам кое е това там, но искам.
Мм, дали хората наистина не знаят какво искат или това се отнася само до женската половина? Или само до мен?
Силно дрънчене прекъсна мислите ми, в косата ми блестяха като скъпоценни камъни капки дъжд, а трамваят с тупуркане, скърцане и дрънчене спря на спирката.
Беше един от онези жълти стари трамвай, които наричат "народни".
човек почти очаква през прозореца да го зяпнат няколко пионерчета.
Беше стар и препатил трамвай, жълтата боя на места се беше олющила и за да я скрият бяха намацали някаква друга ярко-жълта, някоя фирма бе платила, за да го оплепят с реламата й. Приличше на стара примадона, която не иска да слезне от сцената, а вече отдавна е паднала завесата.
Хукнах под дъжда към него и успях да се кача тъкмо преди да затворят вратите. На спирката бях само аз и явно на ватмана не му се чакаше.
Седнах на най-близката седалка и се загледах през прозореца. Една баба, от съвесткият тип: със забрадка и всичко, се приближи към мен. Аз веднага станах да й остстъпя. Тя сякаш се намуси, че й направих място и я оставих без възможност да мрънка, колко сме лоши и гадни, и така нататък, като поколение.
Почти чувах мислите й. "Какво поколение... как може да се държат така, вече на нищо не ги учат ни в училище, нито в къщи. И как може да се обличат така? Изглеждат еднакви, не знаеш женско ли е, мъжко ли е, с тези отрязани коси... или с онези ужасни поли, как може майките им да ги пускат така по улицата?"
Усмихнах се и усуках кичур от късата си коса на пръста, с което си спечелих укоризнен поглед.
Загледах се в краката си.
Кецовете ми пропускаха, така че най-вероятно като се прибера щях да съм с модно-цветни чорапи.
Светлите ми дънки също бяха пострадали, някакво незнайно петно се мъдреше на джоба ми, най-вероятно... ами да, маркера, който бях прибрала "за малко" в джоба се беше разкапал.
Поне суичъра се беше разминал. Дебел, бяло-син с голяма риберна кост на него, той ми беше любимата дреха.
Пак се загледах в бързо минаващите край мен дървета, коли и какафонията от превозните средства и пешеходците.
Не мога така... не мога повече да стоя на едно място.. искам да сляза.... искам да се махна оттук...
сега!!!!!!

Трамваят спря рязко и аз изхвърчах като тапа от бутилка, мисля, че блъснах някой на стълбичката, но не съм съвсем сигурна, затичах се през шосето, а въздухът се изпълни в викове, псувни, клаксони и набити спирачки. Залитнах, хлъзгайки се в една локва, но продължих да тичам, чантата ме удряше равномерно в гърба, но не ми пукаше, знаех къде отивам. Парка "Възрождение" се тъмнееше пред мен.
А аз просто тичах и тичах и тичах...
Как може досега да не съм знаела какво искам, как?
**********************************************
Беше твърде рано. Слънцето още дори не беше тръгнало да изгрява, въздухът беше студен, лека мъгла се кълбеше, превръщайки по-далечните предмети и меща в странна архитектура и сякаш нарисувани.
шумът на колите беше едва-едва, беше онзи час, в който купонджийте заспиваха, а работещите си открадваха последните мигове сън, преди да станат и да се насочат пипнешком към банята.
"Възрождение" е хубав парк. С добре поддържани алеи, с хубава трева, гладко окосена и свежа, макар сега да бе покрита с нападали листа и да бе ппожълтяла, а сланата да я превръщаше в странна ледена склуптура.
Мъглата обвиваше дърветата в любовна прегръдка, кристализираше се кората и потичаше по ствола, сякаш дърветата плачеха.
Една фигура внезапно се появи от мъглата, сякаш от нищото.
Беше млада жена, на около двадесет, двадесет и три години. Изглеждаше симпатична, беше с официални дрехи, сако и служебно картонче, закачено на врата й.
Походката й беше пъргава, оглеждаше се твърде подозрително, а очите й сякаш опипваха всеки предмет, който забележеха.
Беше с дълга кместенява коса, която бе сплетена на дебела плитка, в ръката си държеше фотоапарат, а зад нея се маттериализираха още хора. Едра жена в широко лице и разделечени сини очи и дълга черна коса, от нея лъхаше на положителност, напомняше на нечия добра леля, зад нея пристъпваше спокойно младо момиче, може би тъкмо завършила с червени коси о големи очи, които се взираха странно, твърде стари очи, за толкова младо лице.
Момичето заобикли едно дърво, след което тихо извика.
-Далия, Ана, тук е.
Едрата чернкоса жена, която бяха нарекли Далия се върна, стъпваше необичайно пъргаво, за толкова едър човек, на краката й имаше хубави обувки, тип-мокасини. широки удобни пнаталони бпвиваха краката й, а официално сако завършваше тоалета й.
Ана кимна и заобиколи по пътеката, след което набра номер на мобилният си телефон.
-Идвайте, намерихме я.
Пътеката, по която вървеше рязко свършваше, малко по-нагоре и наляво имаше малко, своеобразно хлъмче, малко по-назад се виждаше някакъв пъстър куп.
Когато се приближи се оказаха дрехи. Кецове в небесно-синьо, прилежно поставени в тях бели чорапи, с няколко сини петна по тях. Изтъркани сини джинси, дебел, плътеб суичър, също син, тънка черна блузка и сутиен. До тях беше сложена зелена чанта с едно рамо.
Ана се наведе, сложи си ръкавиците и бръкна в чантата.
Там имаше учебници, лична карта и малък телефон.
На екранчето блесттеше напомняне за среща и три пропунсати разговора и четири съобщения.
Документите се оказаха на Лидия Корфиенко, на 17 г. жител на столицата, учаща в езикова гимназия. От снимката гледаше леко усмиханто момиче с невероятно сини очи и къса кестенява коса, изглеждаше жива, енергична и умна.
Анна погледна към завоят до хълмчето.
Стана, отупа коленете си и се приближи, покрай нея премина дребната девйка с неопределена възраст, очите й блестяха и изглеждаше твърде пребеледняла.
-Добре ли си Олга?
-Нищо ми няма... само... сле дмалко ще съм по-добре. Олга взе фотоапарата от Анна и отиде към дрехите да направи необходимите снимки.
Горе до хълма вече щъкаха оперативните работници, вездесъщата жълта лента бе опъната, почвечето изглеждаха бледи и млади, общото между всичките и мъже и жени, беше дългата коса.
Делия седеше и оглеждаше някаква странна фигура в тревата пред себе си.
Анна погледна и разбра защо на Олга й беше прилошало.
Тялото на земята изглеждаше като извадено от евтин филм на ужасите.
Главата сякаш бе птича, ала очите бяха човешки, устните бяха разтеглени до неузнаваемост и наподобяваха недовършен клюн, зъбите ги нямаше, имаше някаква странна каша.
Вратът бе странно извит, като пречупен, ръцете изглеждаха, сякаш някой ги бе усукал няколко пъти , а странните перца, която се появявах тук таме по кожата, подобна на пилешка, бяха някак хлъзгави.
Гърбът бе извит в дъга, невероятна болка бе накарала създанието да изрови пръстта около себе си, краката ги нямаше, на тяхно място имаше странни чукани, сякаш направени от пластелин, с нещо като птичи нокти накрая.
-Несъстояла се метаморфоза. Не са й стигнали силите, за да довърши, предала се е на средата.-промърмори тихо Анна. Това беше единственият и странен епитраф за вече не-човешкото същество на земята.
Жената откачи от колана малка записваща машинка и зпаочна да записва показателите: ме, години, пол, раса, местоположение, превръщенска форма.
чу се пращене в храстите и Олга се появи, изглеждаше далеч по-нормално сега, ала очите й блестяха странно.
-Не разбирам, как така не е успяла да се превърне? Не е била дете, какво е станало?
Далия наколни глава и записа нещо в папката в ръцете си.
-Било е първото й превръщане, виждаш ли перцата по ръцете й? А ноктите на краката й? Много късно, за първи път на превръщане, но да...
-А как не сме я засекли? Нали с това се знимават по цял ден онези от отдела? Само топлят задници.-гласът на Олга се снижи до съскане.
-Не си съвсем права, те си вършат работата, само че това е твърде голям град, за да може да се засече всеки, а виж, че това момиче явно не е била особено силна, за да се стигне до превръщане чак сега.
-Това ли ще кажем на родителите й? че не е била одстатъчно силна.
-Не... незнам какво ще се каже на родителите, може че е получила сърдечен удар... не, твърде е млада. За това ще се погрижат хората, ние трябва сега да си свърим рабоатат и да я върнем в началната форма.
Анна се изправи и се завъртя към двете жени.
-Тук нещо не е наред. Уж е била сама, а виж какво намерих.
Тя протегна пликчето, в което имаше дълъг, изскрящо рус косъм.
-Някоя съученичка?-предположи Олга.
-Не... тук са замесени и други, ще трябва да я отнесем в лабораторията за по-пълен анализ.Но първо...
Трите жени се изправиха и застанаха около трупа.
Останалите от екипа бяха приключили и се изнесоха бързо.
Анна събра ръце и замърмори тихо.
Олга изтегли един косъм от косата си и започна да го наплита, като мърмореше, Далия просто гледаше Лидия, без да се помръдне.
Сякаш лека мараня покри тялото, запълзя по него.
Очите се върнаха на мястото си, ръцете се изправиха и отпуснаха, гърбът възвърна първоначалната си форма, краката загубиха птичият вид и станаха нормални, обикновенни крака.
На земята лежеше обикновенно, голо момиче с широко отворени сини очи, вперени в небето... небето, което не бе успяла да достигне.
Олга се наведе и затвори очите.
-Да вървим в лабораторията... трябва да разберем защо не е успяла да се превърне. Дължим го на паметта й.
Далия погледна Олга и замлъча. Беше нова, пълна с идеали и надежди, свежа, нежна... незапозната с живота.
Колко такива гледки щеше да види, колко близки да загуби... колко мръсотия да полепне по нея. Няма как, това бе единственият начин да пораснеш, да се научиш и да разбереш.
-Как ми се иска понякога да не беше всичко толкова сложно-измърмори съвсем тихо тя..

И най-дългия път започва с първата крачка, а краят на Пътя, е гроба.

Олга премести неудобно свличащата се папка в по-удобна позиция и продължи ход.
Стъпките й отекваха глухо по коридора, макар че се опитваше да стъпва леко, чаткането на ботушите й по мозаечният под беше като камбанен звън. Караше я да се чувства неловко и сама.
Самата сграда излъчваше усещане за празнота, така си и беше.
Беше почивен ден а тези, които работеха и в почивните дни се бяха разпръснали по опeративни задачи, а техниците и анализаторите се бяха затворили в мазето и работеха.
Коридорът беше доста широк, боядисан в меки, кремави цветове,
от едната страна имаше високи прозорци, покрити с блиндирани щори, от другата имаше врати. Самите врати бяха еднакви, боядисани в зелено, с големи дръжки и остъклени в горната си част.
Зад една oт вратите се чуваше човешки говор и приглушен смях.
В момента, в който момичето приближи вратата, долови краят на изречение.
“... не и с алкохолно отравяне – казала вещицата и се свлякла”.
От вътре се чу откровенно хихикане, леко приглушено в опитите да се сдържи.
Олга бутна вратата и влезе. Стаята беше голяма и просторна, а точно срещу нея стеше дребничка жена с широка пола и светла блуза, в момента по лицето й се бе разляла широка усмивка, а по няколкото чина пред нея се хилеха няколко души. Бяха млади, възрастта варираше от 15 до 22 години.
Бяха само дузина, като се забелязваше превес на нежният пол. Преподавателката, защото жената беше такава, се обърна към Олга и й се усмихна.
-Благодаря, че дойде Олга, съжалявам, че те разкарвам в Събота, но всички останали са се побъркали по историята с вещицата.
Олга кимна и се приближи, след което подаде обемистият си товар. Жената пред нея беше малко по-висока от нея и изглеждаше на около четиредет и пет. Кестеняво-руси коси обрамчаваха дребно, сърцевидно лице с изпъкнали скули и тънки устни, бръчките бяха издълбали пътя си по лицето й, тези около очите и устните от усмивки бяха не по-малко от тези по челото и брадичката й. Изглеждаше стройна и слаба, но всички занеха колко се грижи тя за физическото си състояние.От нея обаче се излъчваше таква енергия, която действаше като удар в стомаха, силата излъчвана от нея бе почти осезаема.
Две кафяви очи се взряха в Олга и насмешлива усмивка изви устните на Татяна Бардевицки.
-Сядай Олга или вече нямаш нужда от моите уроци?
Момичето си намери място и сви устни. Татяна си беше същата, минаваше от усмивка в сарказъм за по-малко от пет секудни и обратно. Беше като зар, непрекъсанто изненадваше хората около себе си, независимо колко време общуват с нея.
Тя се занимаваше с новите, тези в току що открили способностите си, както и с по-стихийните, вършеше работата на психиатър и саркастична съвест едновременно.
Беше най-мразената и едновременно с това обичана преподавателка.
Познаваше всички по име, можеше да наднича в душите им, както се гледа в огледало.
-Така, стига толкова лирични отклонения , да продължим нататък. В тази папка, която Олга бе така любезна да донесе, е представено много сбито, семпло и удобно основното. Елате при мен.
Учениците послушно станаха и се приближиха, нямаше ръчкания, нямаше шегаджии, всички бяха сериозни. Олга не беше сигурна дали е заради Татяна или заради кардиналната промяна в животите им. Бяха минали момента с дивото удоволствие, че са различни, беше минал шока и ужасът, и сега се беше настанила изненадата.
Татяна я поледна с вдигнати вежди и момичето побърза да се присъедни към другите.
-Така... да почнем съвсем отначало, ще го кажа както го казвахме някога-гласът й прозвуча тържествено, а странното натъртване на някога говореше, че е било твърде отдавна, за да се коментира.
-Ние не сме хора, идваме от тях и при тях се връщаме, ала не сме като тях. Ние се Други, не всеки може да бъде Друг, не всеки може да го разбере, да го приеме, да го осъзнае. Ималое много Други, които не са го осъзнали, живели са като хора, били са щастливи или нещастни, накратко животът им е бил живот. С какво се различават Другите? Например почти всички художници и артисти са Други, малко от тях обаче желаят да направят последната крачка. Защото тези, които живеят като хора, но с души на Други са на ръба, те са все още хора, но и вече Други, животът не губи смисъл за тях, успяват да докоснат и двата свята. Не знам дали е проклятие или благословия.
Другите са различни, те черпят сила от себе си, когато се потопят напълно в себе си, те могат да манипулират с енергиите... не само със своята. Почти всички Други могат да контролират дребни неща като пирокинеза, да разбират повърхностните мисли в съзнанията, да местят разни предметчета и подобни детски щуротии.
Татяна замлъкна и огледа едно по едно лицата пред себе си, по тях се четеше безпокойствие и омая.
Олга усети, че също попада под магията на Татяна и на ненйят ракзаз. Независимо, че вече го бе чула, че вече знаеше тези неща.
-Но... сега ще ви разкрия голямата тайна. Ние не сме добри или Добри с главно Д, не сме и лоши, било то с главна или малка буква. Ние сме просто Други. Да, ние се различаваме един от друг, ние запазваме своята способност да избираме в какво да вярваме и за какво да се борим, но не служим на нещо толкова отвлечено като Голямото Добро.
Единственото добро и зло, което съществува е в душите и сърцата ни, и в нашите избори. Така както един вампир може да не е убиец, така и един маг може да злоупотребява със света около себе си.
Трябва да ви кажа нещо, ние сме малко. Дали защото хората, които са осъзнали какви са напълно и са успели да се влеят в себе си са малко, заради времето, в което живеем или заради предпочитанието и да живеят горе долу нормален живот, това не мога да ви кажа.
Малко са хората, които понасят животът на Друг. Да виждаш истината, да чуваш това, кето се крие зад думите, да си наясно колкос труват надеждите ти... може би това е побърквало Другите през Средновековието. Едгар Алън По отказа да премине последната крачка.
“Как да погледна дете на улицата, когато ще видя душата му? Ще видя колко му остава? Ще усетя болката му” И то не смо на него, на всеки един човек”. Пристъпите му са били своеобразен ключ към повечето способности на Друг и под тяхно влияние е написал онези негови творби. Хората винаги ги е био страх да захвърлят маските си, да се огледат, да отворят очи. Защото реалността не е приятна, тя е груба, тя е черна, тя те поглъща. Ако нямаш силата да се справиш, ти ще се стопиш. Хората вярват в Бог, във висши сили и така нататък. Не знам дали съществуват, а и не пука, аз никога не съм ги усещала около себе си, надявам се някога да разбера, ала не е днес този ден.
Виждам че ви стреснах, съжалявам, но вече е късно да се откажете, направили сте крачката, било то съзнателно или не. Въобще не е задължително да сте осъзнали съзнателно, дори и само подсъзнанието ви да знае, вие пак сте завъртяли мъничкото ключе и сте пристъпили в сенките си.
Татяна замлъкна и огледа всяко от лицата пред себе си, лицето й беше сериозно, очите изпълнени с някаква лека печал и съжаление към тези млади хора.
-Така, стига толкова философки разсъждения, да се върнем към нещо по-прозаично, като например ....
Едно от момчетата плахо отвори уста.
-Ще може ли да ви питам по какво се раличаваме едни от други?
Татяна затоври уста и се усмихна леко.
-Ще може. Вариантите са само няколко. Да бъдете посредствен, тоест вампир и върколак означава да се откажете от живота си, тоест, за вас животът ще стане кръвта, вие набавяте енергията си, която ви трябва като крадете чужда, вашата собствена може би е била слаба или неудържима и не сте успели да се справите. Малко поемат по пътя на нощните защото това е труден и трънлив път, нощните са ограничени от кръвта и страхът си. Малко са тези, които са успели да продължат вливането в себе си и след като са станало нощни, тези, които са успяли обаче са станали много по-силни и по-близки, ако мога така да се изкажа. Преминали са на следащото ниво. Предпочитат да не контактуват, крият се някъде и изпадат в летаргия... горко на озни, който ги прекъсне обаче.
Мигането беше почти комично, а Татяна без дори да се задъха продължи.
-За разлика от тях маговете черпят сила единствено и само от себе си, магът трудно може да използва чужда енергия а и самата идея донакъде го отблъсква, той е стихиен, черпи енергията от самият себе си, ала слабостта му е, че колкото по-често черпи, толкова по-зависим става, колкото по-често черпи, толкова по-навърте в себе си влиза, а не всички хора могат да понесат да открият оголеното ядро са истинските си личности. Колкото е по-силна волята на един човек, тлкова по-могъщ маг ще е той.
-Вещиците от своя страна не могат да използват пряко своята енергия, те трябва първо да я прехвърлят някъде, а чак след това да я изпозлват. Например като сплитат заклиание, те позлват косите си като проводници, могат да влагат енергия в най-различни вещи, една вещица не може да събере бързо много енергия, но ако има достатъчно време да сеподготви може да създаде нещо чудовищно като количество заключено във вещи и да я изпозлва когато желае. Като цяло вещиците са близко до дивото. За съжаление обаче вещиците трудно стават могъщи, защото освен сливането със себе си, те трябва да се откажат от суетата. Не сте ли се чудили защо всички силни вещици са стари, а някои, дори уродливи?
Те отдават от своята енергия и чар, онова нещо, което привлича хората около тях. Тяхна слабост е чуждата енергия, те могат да я привличат в себе си, да я изпозлват... за тях един силен човек е нещо неустоимо, навъртат се около него и пият от енергията му, вливат я в себе си. Напомнят на енергийни вампири, каквито всъщност няма. Те са така наречените енергийни вампири.
Те не могат да убият човек по този начин, не вредят. Всъщност могат да убия, но е трудно и след това си личи по аурата, която се е променила.
-Предпоследни оставана самовилите. Те са странни създания, повече духове, отколкото хора, те черпят своята енергия отвън, от природата. Самовилите рядко живеят в градовете, те се сливат със земята, с живота на природата. Една истинска самовила вече не е човек, не е дори Друг, по-скоро е част от природата. Да живее в простора, където енергията е чиста и свободна, където няма изкуствени ограничения... това е мечтата на всяка самовила. Повечето самовили започват да се превръщат донякъде в растения, кожите им придобиват зеленикав оттенък, създават способност да фотосинтезират, освен това са опасни. Наред с това са игриви и обичат да правят пеги с хората, появяват се в много фолклори, проявяват се и като зли убийци и като помощнички, но тяхна основна цел е да пазят енергията на Земята.
Татяна протегна ръка и всички видягха зеленикавите петна по кожата й, тъмно, като горските ели.
-Е, това беше... ще се видим другата седмица. – изведнъж жената се изправи рязко и тръсна коса и изправи рамене. Магията, която бе обвила слушателите й се разпръсна и тихичко с малко насилени сусмивки, и шеги се изнесоха.
Олга се изправи и сложи ръце на кръста си.
-Защо ме накара да дойда? Явно държиш да ми кажеш нещо, а това-тя махна към папката-беше просто извинение.
Бардевицки повдигна рамене и прибра папката в шкафа до нея.
-Брей, значи знаеш всичко, ами и това се сети сама? Анна ме помоли да поговоря с теб, изглежда трудно се приспособяваш и си изпълнена с омраза към себе си, заради случилото се с онова момиче?
Олга се изгърби на стола, бръкна в джоба си и извади кутия цигари, след което започна да рови за запалката си.
Татяна Бардевицки измъкна цигата от устата й и се намръщи.
-Ще имаш ли нещо против да не ме включваш в самоубийството си? Благодаря.
-Добре Татяна, ще ти кажа, макар че не разбирам защо Анна е решила да е бърка в живота ми.
-Защото една мразеща вещица е опасна, способна си да влееш тази омраза в хората около себе си, а ние не се стараем да ги пазим, за да можеш ти да съсипваш труда.-гласът на Татяна стана рязък и сух.
-Да бе, знам... –Олга махна с ръка.
Татяна се приближи до момичето и сложи ръка на рамото й.
-Знам от какво се страхуваш, плашиш се да не нараниш някой, както е направила онази вещица. Само че няма да ти се случи, имаш достаъчно самоконтрол, не случайно Анна пожела да поработиш оперативно, все някога трябва да се изправиш срещу света.
-Откъде знаеш? Знаеш ли колко ми е трудно особено по пълнолуние като с напълни с откачалки... всичката тази енергия... иде ми да вия от неудовлетвореност.-гласът на Олга бе съвсем тих, почти шепот.
-Ще се научиш, животът няма да се промени специално заради теб или ще се нагодиш, или ще умреш.-стоманените нотки, които се прокраднаха в гласа на по-възрастната жена накраха Олга да изсумти.
-Много успокоително, няма що.
-Не те успокоявам, времето на успокоението е отдавна минало, няма смисъл да се залгваш с глупости... да се криеш, да затваряш очи и да се надяваш, толкова глупаво, толкова ... човешко-Татяна изплю думата с отвращение.
Олга стана от масата.
-Благодаря за разговора Татяна, но ще трябва да тръгвам.
-Чакай, Анна каза да ти дам това, прдлага да излезеш малко извън града, ето ти адреса, където предлага да отидеш-Татяна подаде малък син плик. Момичето механично го пое и надникна вътре, имаше връзка ключове, карта и надраскана на ръка бележка.
“Знам, че искаш да си сама, нма по-добро място от това. Анна”
Олга наведе глава и погледна ограденото кръгче. Далече, далече от всичко и всички, да имаше нужда.
-Успех.
Олга не се обърна а продължи да крачи към вратата, след което леко я затвори зад себе си.
Зад нея Татяна се усмихна и леко й махна.


Селцето беше от онези с почти безлични имена, минаваш оттам и след час си забравил всичко.
Имаше си всичко, дежурните старци, които гледаха подозрително всички около сбе си, няколкото попрестарели клюкарки и задължителните двама, трима младежи, които се кълняха, че заминават наесен, ала посрещаха и следващата отново тук. Времето сякаш бе спряло напълно тук, сякаш бе приказна страна, нещо като Нарния, но без говорещите животни и другите романтични глупости.
Олга вдигна поглед към небето и примижа... изглеждаше толкова огромно и далечно, около нея имаше само земя, безкрайн, ширнала се земя, свободна и далечна, толкова по-различно от малката й квартира в шумният, многохиляден град.
В селцето я посрещнаха хем с объркване, хем с гордост, беше подробно огледана и запомнена от клюкарките, изкоментирана в далече по-различен смисъл от няколкото младежи и гледана любопитно от малките дечица. Явно беше най-интересната случка за последните няколко години. Никой обаче не прояви желание да я притеснява и това напълно я устройваше
Къщата, от която бяха ключовете беше малка, едноетажна с хубава фасада и занемарена градина. Въре си личеше че одавна никой не бе идвал и момичето прекара отморяващ и щастлив ден и половина в гоненето на генерацията паяци озурпирала тавана и изселването на всякви останали гадинки.
Банята беше селска мечта, нито твърде модерна, нито прекалено бедна, а леглото беше меко и удобно и съвсем леко миришеше на мухъл.
Олга отвори прозорците във всички стаи и отиде в кухнята, за да извади продуктите и да свърши останала домакинска работа.
Вечерта взе една бутилка водка и вървя нагоре по течението на малката рекичка, докаот се отдаечи достатъчно, за да не се притеснява от каквито и да е навлеци.
Бързо се стъмни, а невероятният залез я накара да затвори очи от болката, която се бе събрала в сърцето й. Една по една звездите се появиха на небето, студени и далечни, почти високомерни.
Олга пийна няколко глътки и примижа, водката бе силна и хубава, щеше да се е напила преди да е станало полунощ, позачуди се разеяно дали няма да измръзне, но сви рамене, май алкохола бе започнал да действа.
Селцето бе едно от онези, уж нищо никакво, безлично, такова, а само чакаше сгоден случай да се пъхне в сърцето и да завладее съзнанието, мечите и надеждите й. Малката бъбрива рекичка миришеше на лято, малки рибки се разбягваха уплашено, когато някой минеше по брега, а хорът на жабите се чъваше тържествено и силно.
Огромните звезди впиваха ледените си погледи в малките същества, които пъплеха далече, далече под тях.
Небето бе като от началото от времето, безкрайно, дълбоко, далечо, свободно, живо...
Пухкави бели облаци изглеждаха като нарисувани, а големите ниви пълни с жито танцуваха по вятъра, създавайки усещане за сладка мъка в сърцето.
“Майната му.... просто майната му”-мислеше си Олга и протегна крака колкото може, съзнаваше, че вече е пила доста, но това не й попречи да мисли трезво, заради което се наруга силно, все пак кава беше идеята да пиеш , ако не се напиваш, не забравяш и не спреш да мислиш логично?
Вместо това ядът я връхлетя с нова сила.
Съртта на онова момиче бе абсолютно безсмислено... какво ти момиче, имаха само две години разлика, изглеждаше толкова... жива и пълна с мечти, а накрая да свърши като купчина месо.
Разследването беше кратко и бързо, усещането, че бе имало и чужда намеса се оказа напълно вярна.
На другият ден бяха довели млада вещица, която изглеждаше ужасена и решена да не кажи нищо, едновременно.
Олга отпи още една глътка и се разсмя горчиво.
Вещицата видяла стихийната превръщенка и била привлечена от избухващата енергия, толкова много, толкова силна, толкова близо...
Не издържала и последвала момичето, а когато започнало превръщането...
Очите на Олга се напълниха със сълзи, дали от самосъжаление или за Лидия не беше сигурна.
После протегнала ръце и взела малко енергия за себе си, малко... ала смъртоносно.
Когато момичето започнало да се гърчи и да пищи вещицата загубила ума и дума и вместо да прекъсне потока енергия, увеличила количестовто на теглене, Олга бе видяла всичко в съзнанието й, бе усетила невероятният глад в тялото на вещицата, момичето се бе уплашило и се беше опитало да помогне, беше се опитало да премести Лидия, но не бе успяла, Олга чуваше забързаният пулс, страхът, ужасът и потресът. Вещицата бе станала съвсем скоро таква, още не знаеше какво може и как да се сдържа, бе стихийна, защото не бе имала от кой да учи или не бе поискала. Бе сгънала дрехите и бе подредила мястото, както го бяха намерили те, след което бе позвънила и бе съобщила. Беше се изхитрила по някакъв начин да прикире следите си. Не достатъчно добре, обаче, косъма, който бяха намерили беше от опита й да сплете магия за оздравяване, само че бе закъсняла и лекуването станало безсмислено.
Вещицата я чакаше затвор, може би смърт от мъка.
Две души бяха умрели... заради съмнителната чест да имат в себе си повече вяра, отколкото другите хора.
Какво излзиаше? Че както и да гледаш на света, винаги губиш?! Мамка му!
-Водка се пие не за здраве, а за болка в душата.-тих познат глас накара Олга да извие очи, за да види краката на Анна до главата си.
-Забави се, мислех, че по-рано ще дойдеш.-махна леко с ръка в покана да седне и Анна я послуша.
Луната я обливаше със светлина и посребряше косите й, а очите й се криеха в сянка.
-Очаквала си ме?-прозвуча по-скоро като констатация, отколкото като въпрос, но Олга не обърна внимание.
-Разбира се, все пак съм аналитик, пък и те познавам, не е чак толкова трудно.
Анна вдигна вежди впечатлена, след което сведе поглед към ръцете на Олга.
-Ще се напиваш значи... може ли малко?
Олга безмълвно й подаде бутилката
Анна отпи и пгледна Олга в очите.
-Какво искш да чуеш от мен или искаш да поговорим сериозно?
-Нямам нужда от повтарянето на азбучни истини, благодаря.
-Не се бях наканила да ти казвам азбучни истини, исках да ти обясня, само да си поговорим.
-Добре, обясни ми тогава... чакам.
-Вижм, всеки един, който е прекрачил онзи праг очаква нещо. Дали, че ще стане рицар със сияйна броня, който ще мори мрака, дали, че ще е разбрал всичко, но го очаква.
Олга поклати глава, но Анна се намръщи.
-Да си Друг не променя нищо, ти си същият като преди, само че вече носиш пълна и абсолютна отгворнсот на действията. Затова и създадохме учатсъка, за да се опитаме да ограничим последстията за хората, те са нашето начало, все пак, пък и ние не се размножаваме, можем само да потърсим продълженията сред хората, а това ни поставя задлжения. Да си с повече спобосности не променя нищо, само те кара да осъзнаеш колко по-тленен си, колко по... безпомощен.
Няма да се сбъскаш с огнедишащи дракони, зли демони , не, ще се сбълскаш със злобният съсед, със заядливата сервитьорка, с озлобеният чиновник. Как да се борим с това? Къде да поставим чертата? Хората не само черно и бляо, всичко е сиво, но това са азбучни истини, както ти каза. Само че как да променим света Олга? Кажи ми? Не можем, защото това са хора, те рпавят същите избори, които правим и ние, само че ние не можем така лесно да си измием ръцете след това, за разлика от хората И единственият, който ще се грижи за нас, се ние самите. Как да попречим на нещастията? Да постъпваме правилно, да помагаме, когато ние се сражаваме с мъгла? Ние сме просто големи пиявици, но ние пазим нашето стадо, подиграваме му се, но отчаяно мечтаем пак да станем пак от тях. Всеки нов Друг очаква, че ще чуе правила, че ще прочете договор едва ли не и че всичко ще му се обясни, всички минават и през твоят момент и на всеки един от тях трябва да се врне вярата, било те сами или с помощ. Всички разбираме в един момент, че сме появици, че зависим от хората, но върви обяснявай, че не можем нищо да променим, знаеш ли колко самоубийства има сред нас? Много, много повече отколкото можеш да си представиш. А ние трябва да продължим, без да знаем накъде, без надежда, просто да продължим да крачим напред, в мрака.... да помагаме, пазим, използваме.
Не е лесно, но няма кой друг да го направи за нас или вместо нас.
Омразата не върши работа, само знанието, а то е отровно понякога, ала няма с какво друго да го заменим.
Last edited by Roland on Thu Jul 20, 2006 1:17 pm, edited 1 time in total.
And you can't dance with a devil on your back...

thorn
Sorcerer
Posts: 488
Joined: Wed Aug 24, 2005 10:45 am

Post by thorn » Thu Jun 15, 2006 2:09 pm

Сюжет – много добро начало, оригинално и с интересно развитие. Има няколко адски силни сцени – дъждовната вечер на Лидия, неуспешната й трансформация (бъррр), нощта край реката. Това, което не ми допада е, че финалът е буквално ръшнат. Твърде много драматизъм за абсолютно некулминационен край. Всичкото това философстване, страдания и угризения от страна на героите и особено на Олга би трябвало да доведе до подобен драматичен финал, до някакво разрешаване на конфликта, а не до „Ами това е животът, оправяй се.” и кротък алкохолизъм край реката. Разказът ти страда от малко прекалена съзерцателност, която постигаш наистина умело и успяваш да създадеш настроение, но прекаляваш с пасивните изводи. Героите ти създават чувството, че се мотаят наоколо безцелно – особено в сцената с урока (за която да не забравя да отбележа и невероятната „морална” подкрепа от страна на Татяна). Освен това са доста статични и пасивни - основно говорят много и разсъждават изтежко за живота. А това ги прави доста несимпатични – особено Татяна с нейната арогантност, самодоволство и като че ли лек садизъм. Не ми стана ясна ролята на Далия – появява се епизодично, а й отделяш толкова подробно описание, като на основен герой. Анна е класическият ментор – много знае, а реално нищо не казва. Олга прекарва твърде много време в самосъжаление, за да я почувствам близка. Лидия е чудесен образ, но недовършен. Цялата мистерия около нея разказваш твърде набързо, като съобщение, въпреки че именно нейната история е това, което задвижва разказа ти, а не колко нещастни и недоволни от живота са Другите. На твое място щях да развия историята като криминален сюжет, за да имам място да разгърна героите си и да покажа трагичността на това да си различен по нетолкова директен и поучаващ начин. Не разбирам и цялата тази унилост, която следва след пролога, защото тя не ми се вързва с действията на героите ти. Ако положението е толкова отчайващо, защо продължават да намират смисъл в работата си. Нереалистично е и всички да имат еднакво мрачна представа за живота – поне един от героите ти можеше да прояви някакъв оптимизъм. „А ние трябва да продължим, без да знаем накъде, без надежда, просто да продължим да крачим напред, в мрака.... да помагаме, пазим, използваме. Не е лесно, но няма кой друг да го направи за нас или вместо нас. Омразата не върши работа, само знанието, а то е отровно понякога, ала няма с какво друго да го заменим.” Целият този примиренчески монолог на края поне за мен е неубедителен и вбесяващо неудовлетворителен. Още повече че въпросите на Другите не са по-различни от тези на всеки „обикновен” човек – какво да правя със себе си, има ли смисъл всичко това, как да се преборя със злото в себе си, с тъгата си. Щом повечето от нас намират начин да осмислят живота си, защо твоите надарени Други да не могат. Изводът ти, че да си различен, означава да осъзнаваш много по-интензивно безсмислието на съществуването си, според мен е пресилено драматизиране.
Светът, за който разказваш, е малко недовършен – така и не ми стана ясно с какво точно се занимават Другите, каква е тази агенция и как „пази” обикновените хора, защо изглежда, че почти всички в нея са жени, къде са останалите видове Други освен вещиците като Олга и самовилите като Татяна. Хареса ми разграничаването на видовете Други и ми се щеше да го беше поразвила, примерно като част от историята на Лидия, а не като предългия монолог на Татяна.
Стил – на места прекрасен, четивен и въздействащ, особено в началото, където може би ентусиазмът ти за писане е бил по-голям и изведнъж тромави изречения, неточен, на места неправилен изказ, повторения на една и съща идея, противоречащи си параграфи, твърде дълги, тромави описания, особено на външния вид на героите. Диалозите са или накъсани или твърде протяжни и обяснителни, не звучат естествено, единствено заради удобството на читателя героите си разказват неща, които вече знаят. Пробвай да четеш написаното на глас и така най-лесно ще усетиш къде са проблемните места.
В частта с откриването на тялото на Лидия сменяш твърде рязко гледната точка и това обърква и насича действието – в един момент говори разказвачът, изведнъж се появява гласът на един герой, след това на друг. Можеш от самото начало да използваш гледната точка на Олга (както и правиш по-нататък) – като новак в работата си тя ще е най-близо до читателя. Само да отбележа, че по принцип са твърд привърженик на идеята да има една-единствена гледна точка поне в отделните части на даден текст, така че можеш да го приемеш и като чисто субективна критика.
Граматика и пунктуация – по принцип не държа особено на тях, но в случая на моменти е нечетивно от грешки, повечето от които са от недоглеждане и бързане и затова дразнят още повече, трябваше да го прегледаш по-внимателно преди да го изпратиш,.
Като заключение – добра, сериозна и противоречива идея за разказа, но недовършена. Темата за различността е толкова често разработвана, че май разбирам защо си избрала подобен край, но твоят отворен финал оставя впечатление, че нямаш решение, а не че не искаш да го дадеш. Не знам, може това да не е целият разказ, ти ще кажеш. Мисля си обаче, че ако се опиташ да доразвиеш историята на Олга и Лидия, ако разкажеш повече за миналото им, за семействата им, за ежедневието им, ако щеш, решението на дилемата им ще се появи. Понякога историите сами се пишат, ако им дадеш възможност. Накратко използвай потенциала на разказа си.

thorn
Sorcerer
Posts: 488
Joined: Wed Aug 24, 2005 10:45 am

Post by thorn » Thu Jun 15, 2006 2:19 pm

Редакциите ги давам отделно:

Вятърът зави подигравателно – какво му е подигравателното на завиването, плъзна се по улицата и се впусна във вихрен танц с нападалите листа, обичайните боклуци и миризмите. Лекият дъжд, който повече приличаше на ръмеж – казваш едно и също, явно е ръмеж, щом е лек, правеше ходенето опасно, във въздуха се смесваше – се смесваха свежият му аромат и бензиновите пари....

Беше вечер... и не точно – по-добре го слей със следващото изречение: Беше вечер - онзи магически момент между залеза и отиващият си ден.

Как може градът да изглежда едновременно такава дупка и като съновидение (май кошмар с отсенки на бълнуване) едновременно? – нещо не е наред в сравненията, нека има симетрия – такава...такова, иначе се губи ритъмът.

Една баба, от съвесткият тип: със забрадка и всичко – какво всичко

Тя сякаш се намуси, че й направих място и я оставих без възможност да мрънка, колко сме лоши и гадни, и така нататък, като поколение – не е необходимо на края.

Залитнах, хлъзгайки - подхлъзвайки се в една локва...

шумът на колите беше едва-едва – какво едва-едва

Слънцето още дори не беше тръгнало да изгрява, въздухът беше студен, лека мъгла се кълбеше, превръщайки по-далечните предмети и меща в странна архитектура и сякаш нарисувани –тромаво, твърде описателно, губи се ефектът.

Една фигура внезапно се появи от мъглата, сякаш от нищото – или се появила от мъглата, или от нищото, избери.

С добре поддържани алеи, с хубава трева, гладко окосена и свежа, макар сега да бе покрита с нападали листа и да бе ппожълтяла, а сланата да я превръщаше в странна ледена склуптура – прекаляваш с описанията: тревата или е жълта, или е свежа, или е побеляла от скрежта.

Изглеждаше симпатична – значи тук въпросът е кой разказва, на кого изглежда симпатична – на автора, на страничен наблюдател

Походката й беше пъргава, оглеждаше се твърде подозрително – кой, походката ли й се оглежда и освен това да не имаш предвид, че погледът й е подозрителен, а не самият акт на оглеждане

Беше с дълга кместенява коса, която бе сплетена на дебела плитка, в ръката си държеше фотоапарат, а зад нея се маттериализираха - от какво, по-добре се появиха още хора

Едра жена в с широко лице и разделечени сини очи и дълга черна коса, от нея лъхаше на положителност – кофти израз, напомняше на нечия добра леля – твърде дълго описание, махни едно от последните две

Едрата чернкоса жена, която бяха нарекли Далия се върна, стъпваше необичайно пъргаво, за толкова едър човек – вече знаем, че е едра на краката й имаше хубави обувки, тип-мокасини. широки удобни пнаталони бпвиваха краката й, а официално сако завършваше тоалета й. – цялото това описание на дрехите е излишно, още повече че разваля драматичния ефект от откриването на трупа.

Пътеката, по която вървеше рязко свършваше, малко по-нагоре и наляво имаше малко, своеобразно хлъмче, малко по-назад се виждаше някакъв пъстър куп – объркано описание.

До тях беше сложена зелена чанта с едно рамо – това с една дръжка ли означава.


От снимката гледаше леко усмиханто момиче с невероятно сини очи и къса кестенява коса, изглеждаше жива, енергична и умна – не е необходимо, читателят вече го знае.

Стана, отупа коленете си – защо ги отупва, нали само се е навела, а не е коленичила и се приближи, покрай нея премина дребната девйка с неопределена възраст – не звучи добре и не е необходимо, нали е девойка, значи можем да определим горе-долу на колко години е

Горе до хълма вече щъкаха оперативните работници, вездесъщата жълта лента бе опъната, почвечето изглеждаха бледи и млади – това последното за лентата ли се отнася, работниците или са млади или не, а бледостта какво общо има. Можеш да го преработиш като: Горе до хълма край опънатата вездесъща жълта лента вече щъкаха оперативните работници.

Главата сякаш бе птича, ала очите бяха човешки, устните бяха разтеглени до неузнаваемост и наподобяваха недовършен клюн, зъбите ги нямаше, имаше някаква странна каша – къде, това някакъв, някак и прочие паразитни изрази ги избягвай по възможност, само показват, че и на автора не му е ясно какво иска да каже.

а странните перца, която се появявах тук таме по кожата, подобна на пилешка бяха някак хлъзгави – паразитен израз.

-Несъстояла се метаморфоза. Не са й стигнали силите, за да я довърши, предала се е на по средата.-промърмори тихо Анна. Това беше единственият и странен епитраф за вече не-човешкото същество на земята – излишно драматична констатация.

Жената откачи от колана малка записваща машинка и зпаочна да записва показателите

чу се пращене в храстите и Олга се появи, изглеждаше далеч по-нормално сега, ала очите й блестяха странно – това го знаем от по-горе. Може да добавиш ...ала очите й продължаваха да блестяха странно.

а виж, че това момиче явно не е била особено силна, за да се стигне до превръщане чак сега. – няма смисъл

-Не... незнам какво ще се каже на родителите, може че е получила сърдечен удар... не, твърде е млада. За това ще се погрижат хората - кои хора, ние трябва сега да си свърим рабоатат и да я върнем в началната форма. – много тромаво

Олга премести неудобно свличащата се папка в по-удобна позиция и продължи ход.

Самата сграда излъчваше усещане за празнота, така си и беше – излишна констатация.

Бяха млади, възрастта варираше от 15 до 22 години.
Бяха само дузина, като се забелязваше превес на нежният пол - малко като формуляр, по-елегантни описания.

Жената пред нея беше малко по-висока от нея

...бръчките бяха издълбали пътя си по лицето й, тези около очите и устните от усмивки бяха не по-малко от тези по челото и брадичката й - тромаво.

От нея обаче се излъчваше таква енергия, която действаше като удар в стомаха, силата излъчвана от нея бе почти осезаема.

В тази папка, която Олга бе така любезна да донесе, е представено много сбито, семпло и удобно основното – и едно прилагателно е достатъчно.

Учениците послушно станаха и се приближиха, нямаше ръчкания, нямаше шегаджии - по-добре шеги или подмятания, всички бяха сериозни. Олга не беше сигурна дали е заради Татяна или заради кардиналната промяна в животите им. Бяха минали - беше преминал моментът на момента с дивото удоволствие, че са различни, беше минал шока и ужасът, и сега се беше настанила изненадата – къде се е настанила, може да го замениш с „беше ред на почудата”.

-Ние не сме хора, идваме от тях – нещо пак не е ясно

Олга усети, че също попада под магията на Татяна и на ненйят ракзаз. Независимо, че вече го бе чула, че вече знаеше тези неща – а де.

Целият монолог на Татяна - как да го кажа, текстът реално само ни засипва с трудно смилаема информация и показва арогантността на говорещия, което се съмнявам да е била целта, какво е по-различно за Другите освен способностите им, смяташ, че само хората на изкуството могат да съпреживяват ли, тогава за кого творят, за себеподобните си ли.

Те не могат да убият човек по този начин, не вредят. Всъщност могат да убия – ами да вземе да реши могат или не, но е трудно и след това си личи по аурата, която се е променила – кое си личи, по чия аура.

Наред с това са игриви и обичат да правят пеги с хората, появяват се в много фолклори, проявяват се и като зли убийци и като помощнички – пак кофти изказ, смесване на стилове

Бардевицки повдигна рамене и прибра папката в шкафа до нея – смисълът на папката ми се изгуби, тя чете от нея ли или показа нещо, не си ли ги знае тези неща, че й трябва.

-Защото една мразеща вещица е опасна, способна си да влееш тази омраза в хората около себе си, а ние не се стараем да ги пазим, за да можеш ти да съсипваш труда. – чий труд, неточен изказ

-Чакай, Анна каза да ти дам това, прдлага да излезеш малко извън града, ето ти адреса, където предлага да отидеш-Татяна подаде малък син плик.

Олга не се обърна а продължи да крачи към вратата, след което - след кое, след краченето ли, логиката на действията липсва, нали първо трябва да отвори вратата леко я затвори зад себе си.

Зад нея Татяна се усмихна и леко й махна – ако Олга е с гръб към нея, какъв е смисълът на махването.

Селцето беше от онези с почти безлични имена, минаваш оттам и след час си забравил всичко – това на името ли се дължи или на нещо друго.

Времето сякаш бе спряло напълно тук, сякаш бе приказна страна, нещо като Нарния, но без говорещите животни и другите романтични глупости. – кофти сравнение, пак объркващо, или селото е абсолютно обикновено, или е вълшебно. Селцето бе едно от онези, уж нищо никакво, безлично, такова, а само чакаше сгоден случай да се пъхне в сърцето и да завладее съзнанието, мечите и надеждите й – чудесно изречение, напълно е достатъчно вместо тези сравнения с Нарния по-горе.

Олга вдигна поглед към небето и примижа... изглеждаше толкова огромно и далечно, около нея имаше само земя, безкрайн, ширнала се земя – ами какво друго освен земя да има, вместо това може да използваш клишето с хоризонта

Никой обаче не прояви желание да я притеснява - с какво, поясни, че става дума за разговори, с погледи и коментари вече са го направили

Къщата, от която бяха ключовете – лош изказ, по-добре, в която се настани

...а невероятният залез я накара да затвори очи от болката, която се бе събрала в сърцето й – затваря очи или от залеза, или от болката

Огромните звезди впиваха ледените си погледи в малките същества, които пъплеха далече, далече под тях – вече разбрахме за звездите от Една по една звездите се появиха на небето, студени и далечни, почти високомерни.

На другият ден бяха довели млада вещица, която изглеждаше ужасена и решена да не кажи нищо, едновременно – ъ?

Вещицата бе станала съвсем скоро таква – отскоро беше открила силите си

само че бе закъсняла и лекуването станало безсмислено. – и опитът за лекуване бил безсмислен.

Вещицата я чакаше затвор, може би смърт от мъка. – кофти израз, където може би щеше да умре от мъка

-Какво искш да чуеш от мен или искаш да поговорим сериозно? – защо двете неща да са взаимно изключващи се.

можем само да потърсим продълженията сред хората – какви продължения, на какво или на кого

User avatar
Random
Ascendent
Posts: 3998
Joined: Thu Feb 05, 2004 12:18 am
Location: electromagnetic steamboat

Post by Random » Thu Jun 15, 2006 2:50 pm

Много се извинявам, не искам да бъда груб, но... някакси не мога да не попитам... този разказ гавра ли е? В смисъл, гавра към всички, които уж сме се събрали да пишем в Уъркшопа. Или е това, или е плод на тотално заебаване на всякакви правила за правопис и граматика. Сори, ама едно е да допускаш много грешки при писане, друго е след това да те домързи да направиш една елементарна редакция. За да не се пеня само, ето няколко примера:

Членуване
Е, всяко обещество си има своите дребни наказания, при нас май е транспортът.

ала май и подлеза не беше по-добър

фаровете им се отразяваха в мокрият асфалт

Онзи магически момент между залеза и отиващият си ден
Айде, членовете карай да вървят, ще го изчистиш нататък. Но, ако отворим дума за правовис:
кместенява коса
маттериализираха
широки удобни пнаталони бпвиваха краката й
девйка
почвечето
епитраф
зпаочна да записва показателите: ме, години, пол, раса, местоположение, превръщенска форма.
Тези грешки едва ли са плод на чак такава немощ в спазването на правописните правила. По-скоро са чисто невнимание и липсата на желание за такова. Според мен, дори ако ти липсва чувство на самоуважение или пък желание за естетичен вид на творбата ти, то поне може като израз на уважение към другите да прилагаш редакция върху текстовете си. Да не говорим, че аз поне адски трудно чета нещо, което на всеки втори ред изобилства на фрапантни грешки и което те кара да се гнусиш от езика си. Вярвам, че примерите, които съм дал илюстрират идеята ми, а всъщност те са капка в морето от чисто технически грешки, които си допуснала. Така че съветът ми е - ограмоти се доколкото можеш и следващия път отдели поне един час на редакцията преди да пускаш разказ в такъв вид. Изобщо не целя да съм гаден, но честно ти казвам - ако и следващия път текстът ти е на същото техническо ниво, аз едва ли ще го прочета докрай.

Кофти се получава, не би трябвало основата тежест на критиката да пада върху техническата грамотност, но аз специално, дори от много качествен разказ, но изпълнен с толкова грешки, изобщо не бих се впечетлил. Именно защото толкова гафове ти отнемат от вниманието и пречат да оцениш идеята и художественото оформление. За това, Енея, моят съвет е - работи най-вече в тази насока, защото това си е абсолютният фундамент, който е нужен при писане на каквото и да е.

Освен това в разказа има и доста стилови грешки, които предполагам се дължат основно на нарушената пунктуация, а оттам и от усещането за вътрешна логика в изреченията. Например:

Едра жена в широко лице и разделечени сини очи и дълга черна коса, от нея лъхаше на положителност, напомняше на нечия добра леля, зад нея пристъпваше спокойно младо момиче, може би тъкмо завършила с червени коси о големи очи, които се взираха странно, твърде стари очи, за толкова младо лице.

Еми това изречение си е пълен миш-маш и при една редакция и ти самата не би го оставила, така си мисля поне. Има и други примери, но тук май опираме по-скоро до фундаментални пропуски, които ако изчистиш постепенно, ще премахнат и следствията си.

За самия разказ като идея... Ами, той си е чист клонинг на Лукяненко и патрулите. Сори, ама аз нищо оригинално не открих, абс. нищичко. Не че не можеш да пишеш и така де, но дори, когато толкова грубо ползваш чужди идеи (вещици, патрули, магове, превъплъщенци, Други, млади оперативни работници, разочаровани от живота, стари опиянчени оперативни работници, етц.) трябва да ги ползваш майсторски и да дадеш нещо от себе си, за да се получи нещо качествено. В Другата страна имаше една съвсем банална история, без нито един запомнящ се герой или събитие. Началото не беше зле. Малко наивно написано с доста стилови грешки, но все пак, ако не беше се поддала на изкушението да се мяташ към Лукяненко, вярвам, че си могла да измислиш нещо далеч по-оригинално. Имаш различното виждане за нещата, началото донякъде създава нужната атмосфера. Така че вторият ми съвет е - бъди оригинална. Не е нужно да пишеш за нещо твърде епично, твърде магическо или пък куул като света на патрулите. Може и да е нещо съвсем обикновено, само с щипка фантастично, но тогава ще си е твое и вероятно ще се получи доста по интригуващо.

Мога да критикувам и още, но мисля, че няма смисъл на този етап. Когато:
а) си оправиш правописа и граматиката и започнеш да редактираш
б) вложиш оригинална идея,
мисля че ще имаме текст, който си струва да нищим в детайли - стилово, сюжетно и т.н. А си мисля, че с повечко усилие би написала нещо доста добро - на мен лично Лидия ми допадна като герой, имаше дълбочина в нея, а имаше и шанс да покаже оригиналност, ако не я беше убила:) Ами толкова за сега, като се понапълни темата, може още.
Random's 23 cents.
===
S.M.I.²L.E.

User avatar
ta
Merchant
Posts: 89
Joined: Thu Apr 20, 2006 5:44 pm
Location: By the river

Post by ta » Thu Jun 15, 2006 3:31 pm

Eneya, izvinqvam se mnogo.
V momenta nqmam kompiutur dostatu4no dulgo na razpolojenie da nabera mnenieto si(napisala sum go de:), puk i kirilizatorut, koito polzvam ne ba4ka.
Utre ste se popravq. Ne me biite mnogo, molq:)
Всеки миг аз търся оцеляля част от мен
Пропилявам ден след ден


Manche erinnern sich nicht an den Schreiber,
sondern an das geschaffene von seiner Hand Worte.

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 29496
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Post by Roland » Thu Jun 15, 2006 4:33 pm

Такаа, първо искам да поздравя Енея за разказа. Изисква се много желание и в крайна сметка воля, за да завършиш толкова дълго произведение и въпреки многото ми критики, се надявам да съм ти от помощ, а да не те отказвам от писането. Според мен имаш потенциал, но тепърва трябва да го развиваш :)


Няма да карам по точки, а просто ще изброя нещата, които са ми направили впечатление.


Първо - сюжетът. Излишно е да казвам, че ми напомня твърде много на Патрулите на Лукяненко. Лошото е, че е твърде близо. Това можеше лесно да се избегне, ако действието просто се развиваше В този свят. Така обаче приликите са много, а особено руският сетъп е вече напълно излишен. Дразнещо е, че си се опитала по изкуствен начин да се разграничиш от Лукяненко, например накрая, когато героинята казва нещо в стил "колко е наивно някой да очаква едва ли не договор", но такива неща само затвърждават приликите и карат разказа ти да изглежда краден. Според мен ако действието се развиваше в братска Америка или в крайна сметка тук - в България - усещането щеше да се намали. Така почти дразни.

Също така в него има и доста нелогични неща. Ето някои примери:
"Трябва да ви кажа нещо, ние сме малко" - мацката току що е казала, че ВСИЧКИ хора на изкуството са такива. Дори и ако приемем, че много малък процент се осъзнават, отново се натрапва усещането, че потенциалните Други са УЖАСНО много. Дори и логически да го обясниш, усещането за противоречие остава.
"Селцето бе едно от онези, уж нищо никакво, безлично, такова, а само чакаше сгоден случай да се пъхне в сърцето и да завладее съзнанието, мечите и надеждите й. Малката бъбрива рекичка миришеше на лято, малки рибки се разбягваха уплашено, когато някой минеше по брега, а хорът на жабите се чъваше тържествено и силно." - никакво описание не предхожда подобно съждение, а даденото продължение не е достатъчно. Подобна реплика трябва да бъде предхождана поне от един поглед към селото и отбелязване на елементи, а най-добре и от някаква интеракция със самото място или хората, които живеят там. Така изглежда като "ами щото да има атмосфера..." и е автогол :)
"От снимката гледаше леко усмиханто момиче с невероятно сини очи и къса кестенява коса, изглеждаше жива, енергична и умна." - особено кофти похват е да използваш един източник за цялото описание на даден герой, особено когато този източник сам по себе си чисто логически не е достатъчен за целта. Как, за бога, може да се извлече чак толкова много информация от една снимка? При това паспортна, за които, както знаем, има конкретни изисквания? Избягвай описанията, тип "той беше умен, красив, смел, добър, предан, кестеняв, добър в леглото и страхотен готвач", защото изглеждат опростенчески и нервират много. Дори да имаш малко място или ТОВА да е единствената ситуация, в която да можеш да дадеш описанието, разшири я, сложи повече "ако"-та или "може би"-та, някакси трябва да избегнеш усещането, че всичко това е сдъвкано от мама и пъхнато директно в човките на пиленцата.

Също на места използваш неправилни според мен определения, да речем тук - "от нея лъхаше на положителност" - твърде общо, твърде неясно. Да, разбира се какво искаш да кажеш, но думата определено не е добра.

Най-сериозният проблем за мен обаче е кръпката, зашита по средата на разказа, а именно клишето, което аз поне наричам "синдром на мъдрия магьосник" - вкарваш герой, който да разясни какъв е светът, как функционира и на какви правила почива. Ето какво имам предвид:
-Ние не сме хора, идваме от тях и при тях се връщаме, ала не сме като тях. Ние се Други, не всеки може да бъде Друг, не всеки може да го разбере, да го приеме, да го осъзнае. Ималое много Други, които не са го осъзнали, живели са като хора, били са щастливи или нещастни, накратко животът им е бил живот. С какво се различават Другите? Например почти всички художници и артисти са Други, малко от тях обаче желаят да направят последната крачка. Защото тези, които живеят като хора, но с души на Други са на ръба, те са все още хора, но и вече Други, животът не губи смисъл за тях, успяват да докоснат и двата свята. Не знам дали е проклятие или благословия. Другите са различни, те черпят сила от себе си, когато се потопят напълно в себе си, те могат да манипулират с енергиите... не само със своята. Почти всички Други могат да контролират дребни неща като пирокинеза, да разбират повърхностните мисли в съзнанията, да местят разни предметчета и подобни детски щуротии.
Твърде синтезирано, твърде подробно и твърде много "за читатели". Не твърдя, че е абсолютно наложително да се избягва на всяка цена този похват, но трябва да се поднесе много по-ненатрапчиво, а най-добре - в отделни реплики, разпръснати из произведението.
Те отдават от своята енергия и чар, онова нещо, което привлича хората около тях. Тяхна слабост е чуждата енергия, те могат да я привличат в себе си, да я изпозлват... за тях един силен човек е нещо неустоимо, навъртат се около него и пият от енергията му, вливат я в себе си. Напомнят на енергийни вампири, каквито всъщност няма. Те са така наречените енергийни вампири.
Те не могат да убият човек по този начин, не вредят. Всъщност могат да убия, но е трудно и след това си личи по аурата, която се е променила
Тук пък се оплиташ стилово и повествованието започва да изглежда като обърканите разяснения на Dungeon Master, вместо дори като "мъдрия магьосник". Един вид "значи то е така, така и така, а, всъщност може и така, ама не точно, в смисъл, нали, като е така, става така" - правила на игра, а не обясненията на мъдра стара вещица, примесени с философия.

И последен цитат:
-Предпоследни оставана самовилите. Те са странни създания, повече духове, отколкото хора, те черпят своята енергия отвън, от природата. Самовилите рядко живеят в градовете, те се сливат със земята, с живота на природата. Една истинска самовила вече не е човек, не е дори Друг, по-скоро е част от природата. Да живее в простора, където енергията е чиста и свободна, където няма изкуствени ограничения... това е мечтата на всяка самовила. Повечето самовили започват да се превръщат донякъде в растения, кожите им придобиват зеленикав оттенък, създават способност да фотосинтезират, освен това са опасни. Наред с това са игриви и обичат да правят пеги с хората, появяват се в много фолклори, проявяват се и като зли убийци и като помощнички, но тяхна основна цел е да пазят енергията на Земята.
Сега, те или са повече духове, отколкото хора, или са дриади, каквито ги описваш две изречения по-долу. Но това е малък проблем, и по-скоро стилов, доколкото просто е трябвало да отделиш още едно изречение на това в какъв точно контекст са по-скоро духове. Проблемът за мен идва в това, че те са стихийни създания, искащи свобода и живеещи в дивото, където няма "изкуствени ограничения", а в следващия миг ТИ им създаваш едно наистина изкуствено ограничение, изкарвайки ги някакви градинарки. "Тяхната основна цел е да пазят енергията на Земята" е изречение, НАПЪЛНО лишено от покритие и неподготвено по никакъв начин от предходния пасаж, което го прави изкуствено и не на място. Освен това си противоречи със съвременния сетинг и отново бие на РПГ. Ся, разбирам да бяхме в някоя фентъзи-кралство, където всякакви елфо-и-дриадоподобни твари да си влязат удобно в клишираната роля на трийхъгъри, но тук не е така, нали? :)


Друг момент - стилът. Личи си, че имаш идеи, но боравенето ти с езика не успява да ги изрази качествено. Вместо това се оплиташ в клишета - примадоната, която не искала да слезе от сцената, въпреки че й е време, е твърде типично описание и вече носи по-скоро раздразнение, отколкото нужното впечатление. Същото важи и за изрази от типа на "големи очи, които се взираха странно, твърде стари очи, за толкова младо лице". Всяко описание или израз, които човек може да разпознае дума по дума преди да е дочел, вредят...

Картинността е другият проблем на стила - не успяваш да я уловиш като хората. Липсва реализъм, описанията стоят като залепени и изкуствени, особено в първата част, когато преобладават. Личи си, че над тях е мислено твърде много (или пък твърде малко, а са слагани както дойде).
На места са и съвсем нелогични - как е възможно момичето да казва като как блестят капките по косата й, при положение, че гледната точка е нейна? Косата й е твърде къса, за да я вижда, а около нея няма огледала, или поне не са споменати. Ето и други:
"Една фигура внезапно се появи от мъглата, сякаш от нищото" - кое от двете? От мъглата или сякаш от нищото? Независимо, че мъглата може да се асоциира с въпросното нищо, самият факт, че току що си дала конкретно място, от което се появява човекът, вече прави "от нищото" не на място като израз.
"изглеждаха бледи и млади" - човек може да изглежда млад, но или е, или не е блед, няма как да "изглежда" такъв.
"От вътре се чу откровенно хихикане, леко приглушено в опитите да се сдържи" - или е откровено, или е приглушено. А и думата не е на мястото си в този контекст, просто досега не е имало някакви по-леки форми на смях, че да се стигне до "откровено" по-тежка.
"Селцето беше от онези с почти безлични имена" - няма почти безлични неща, има такива, които са, и такива, които не са. Освен това "безличен" е епитет, който се използва най-вече във визуален аспект. Името не може да бъде "безлично", но ДОРИ да използваш тази дума, пак е невъзможно да е "почти" - едно име или се запомня, или не се. В този ред на мисли "незапомнящо се" е по-добър вариант.
"Слънцето още дори не беше тръгнало да изгрява, въздухът беше студен, лека мъгла се кълбеше, превръщайки по-далечните предмети и меща в странна архитектура и сякаш нарисувани." - Така, първо ако слънцето дори не е тръгнало да изгрява, значи светлина просто НЯМА. Оттам нататък мъглата може да направи нещата "сякаш нарисувани", макар че чисто стилово тук поне на мен ми се струва, че "сякаш" не се връзва. Конструкцията ти би стояла по-добре с "като нарисувани". Сякаш предполага още някаква дума, например "сякаш СА нарисувани". Проблемът обаче идва в "странна архитектура". Как точно един храст, да речем, може да бъде описан като "странна архитектура"? Всъщност може и да може, но тук случаят не е такъв и именно подобно сравнение изглежда изкуствено залепено и не на място.

Нещо, което мен лично ме подразни, е липсата на редакция. Нямам предвид корекция, а редакция. Някои изречения са недовършени, липсват думи, например в това изречение - "шумът на колите беше едва-едва". Беше "едва-едва" какво? Или може би "се чуваше" едва-едва? Или "ала не е днес този ден" - или "не и днес", или "не и този ден", макар че второто не предполага днешния" ден, а някакъв си ден, за който се е говорело преди. заедно обаче хептен не се връзват. Поне можеше да е "ала не и днес, не и този ден", макар че и тогава втората ми забележка стои.
Това имам предвид под липса на редакция. Понякога е хубаво подобно нещо да го прави външен човек, защото авторът лесно свиква с написаното от себе си и грешките не му правят впечатление, особено когато е по-неопитен. Така че това не е чак толкова сериозна грешка и не е точно твоя такава. С натрупването на опит подобни неща така и така ще намалеят от само себе си.

Друга забележка, която имам за стила, са твърде дългите изречения, особено в обяснителната част по средата. Подобно нещо затормозява силно четенето и пречи на потапянето в атмосферата. А и не е лесно да се разбие на няколко по-малки.

Също, твърде много повторения. Примери има буквално във всеки абзац, ето ти един - "огледа всяко от лицата пред себе си, лицето й беше сериозно". Отдавам го отново на липсата на редакция, не на твоя грешка.

Имаш и малък проблем с думи като "да" (в конструкцията "макар да" например), а също и класическите "бе" и "беше", които и на мен са ми голям проблем. Що се отнася до първото, не винаги е нужно в едно изречение да сложиш "да" навсякъде. За съжаление примерът ми избяга, но така или иначе когато пишеш по-дълги изречения с изброяване, не винаги си длъжна да използваш пълното описание, след като веднъж си го направила. При "бе" и "беше" това е особено важно и се набива много на очи - "Той беше зелен, и беше грозен, но жена му му бе казала, че трябва да не му пука, a децата му бяха облечени в пуловерите, които им бе оплел". Капанът е труден за откриване и не по-малко труден за избягване, но трябва да се внимава въпреки това. "Бе" и "беше" могат и трябва да се избягват, просто преобразяваш изречението по начин, който да не ги изисква. Това също доста наопмня на преводност - в английския има сто минали времена, които при нас всичките се превеждат като "беше" и затова ни се е натрапило като едва ли не единственият начин да изразим минало. Не е :)



Нататък - граматиката и правописа. Знам, че повечето хора гледат с пренебрежение на подобни неща, но за мен това е показателно за културата, интелекта и самоуважението на автора и ми носят невероятно отрицателно впечатление, когато ги гледам.

Правописът ти има доста пропуски. Например "незнам" ми е една от най-дразнещите (и най-често срещани, не си мисли, че си сам ти :)) грешки. Принципът, който може би не е правилно формулиран, но пък е верен и се запомня лесно, е следният - ВИНАГИ, когато имаш "не" и глагол (в нормална форма, да речем разни извращения като "незнаейки" наистина са една дума), "не"-то се пише отделно. Друго, което ме подразни, беше "й" в множественото число на "трамвай". По закон - "й" НИКОГА не може да се пише в края на множествено число.

Що се отнася до граматиката, пълният член определено не ти е ясен. Тук отново съм си извел едно любителски формулирано правило - пълен член имаш само при думи, свързани с онзи, който извършва действието в изречението. С уговорката, че глаголи като "съм" също са действие. При теб интересното е, че грешката е от по-редкия тип - ти не изпускаш пълния член (както примерно повечето хора, казвайки "боли ме фара" :mrgreen: ), а вместо това го слагаш под път и над път на места, където не е нужен.


И последно, няколко общи неща - Езикът ти все още е малко беден. Това според мен ще се поправи от само себе си с трупането на опит, но няма да е зле съзнателно да обръщаш внимание на това докато пишеш, а и докато четеш - да видиш хората какви конструкции използват.

В този ред на мисли, нещо, което вече зачекнах малко по-горе - на твърде много места словоредът ти не е естествен за българския. Не мога да дам примери, не съм си ги отбелязал, но ми правеше впечатление приликата с превод от английски. При това слаб (не се засягай, не го казвам обидно), защото добрият превод не му личи, че е превод. А тук имам чувството, че чета не оригинална, а преводна литература. Това е общ дефект, коренящ се втова, че всички четем НАЙ-вече именно такава, но е хубаво да се мисли за начини да се избегне.

Отново може би поради лека неопитност, но доста от сцените са като по модел и предвидими - сякаш още по средата знам как ще протече разговорът/сцената. И лошото е, че твърде често съм прав.

Според мен не си дала достатъчно данни за главната героиня, образът й не е достатъчно плътен. И не го казвам за принципа, тъй като пълнокръвието не е задължително за един персонаж, но лошото е, че си й вменила някаква драма, някакъв морален, психологически и т.н. проблем, който ние не можем да съпреживеем с нея, понеже изглежда като да й е чучнат ей така от нищото, понеже не знаем и не сме почувствали нищо за нея, за да видим за какво се фъчка толкова.

И последно (наистина ;)), сюжетът е УЖАСНО небалансиран. Първо чисто стилово е инконсистентен - съзерцателност в началото, делнична забързаност + лекция в средата, а после пак съзерцателност + философстване. Това разваля усещането за цялост, изглежда като парчета, снаждани допълнително (а дори и да Е така, не мога да знам, нали, е важно да не му личи). Финалът е абсолютно отрязан и наникъде. Просто това място, при досегашното темпо на сюжета, е напълно нелепо за завършек. Ако искаш тази сцена да е последната, тя трябва да е предхождана от много повече "терзания", много повече сюжет, който да я направи подходяща за финал, и т.н. (все пак да не ти пренаписвам разказа, нали). Общото усещане е за недовършеност и сецване едва ли не насред изречение.


И така, това е от мен. Съжалявам за огромната критика, разчитам, че няма да те обезсърчи или засегне. А и най-малкото фактът, че съм си дал целия този труд трябва да ти говори достатъчно за отношението ми :) Разказът има потенциал, но трябва да претърпи сериозни изменения преди да успее да го развие истински. При все това мисля, че можеш да го направиш ;)
Last edited by Roland on Thu Jun 15, 2006 10:06 pm, edited 1 time in total.
And you can't dance with a devil on your back...

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 29496
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Post by Roland » Thu Jun 15, 2006 4:55 pm

Да, и една добавка, след като прочетох постовете на другите (впрочем, торн, раницата е точно с една презрамка, има си и такива ;)):

За да се избегне поне правописната вакханалия, прекарвай разказите си през обикновен уърдовски спелчекър. Той хваща всичко, макар и някои думи да ги смята за грешни, когато не са, но със сигурност ще премахнеш грешките от бързане :)
And you can't dance with a devil on your back...

User avatar
Last_Guardian
Commoner
Posts: 39
Joined: Wed Jun 07, 2006 8:07 pm
Location: In her dreams... :)
Contact:

Post by Last_Guardian » Thu Jun 15, 2006 7:15 pm

Ами... Разказа като цяло е добър. Напомня ми малко на Нощна Стража или на книгата на Сергей Люканенко(не се сещам как се казваше) ...
Може би единствената ми огромна забележка е следната:
Сюжета е СУПЕР накъсан според мен. Докато си чета за момичето изведнъж се озоваваме в някакъв парк и съм стигнал до половината на частта с парка, когато разбирам, че въпросното момиче от първата част не фигурира в геройте any more ... Същото се случи и с приятелката ми, която помолих да го прочете именно заради това мое объркване... Просто четеш, четеш и изведнъж изпитваш някакво дразнещо желание да скролнеш няколко реда нагоре и да видиш аджеба к'фо четеш...
Няма да критикувам правопис etc. понеже моят разказ е същия - това е нещо която се оправя с времето и с редакциите.
Края ме остави с малко двойствени мисли но мисля че и така е добре...
Иначе - good job!
Pain from life never fades away,
by light I have been betrayed,
Fallen, for my dark sins
forsaken from what I love,
I march on to the kindom of the dead
I am the Angel, The Angel of Death
Image

thorn
Sorcerer
Posts: 488
Joined: Wed Aug 24, 2005 10:45 am

Post by thorn » Thu Jun 15, 2006 8:16 pm

Roland of Gilead wrote:впрочем, торн, раницата е точно с една презрамка, има си и такива
Да, бе знам - и аз имам такава :lol:. Просто изразът "с едно рамо" ми е непознат, та затова питах дали означава с една дръжка или презрамка или както там се вика.

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 29496
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Post by Roland » Thu Jun 15, 2006 10:08 pm

Last_Guardian wrote:Ами... Разказа като цяло е добър. Напомня ми малко на Нощна Стража или на книгата на Сергей Люканенко(не се сещам как се казваше) ...
Сергей Лукяненко се казва и "Нощна стража" (тука е преведено като "Нощен патрул", освен ако филма нямаш предвид) Е негова книга.
And you can't dance with a devil on your back...

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 29496
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Post by Roland » Thu Jun 15, 2006 10:12 pm

Поствам критиката на Трип, тъй като той няма достъп до комп:
Trip wrote:Хм, ще се опитам да наложа някаква структура на настоящата критика с надеждата да изложа това което мисля по възможно най-разбираем начин (не че ще стане, но ще пробвам).

Мисля да разделя забележките си в няколко категории.

1. Сюжет и развитие на историята

2. Герои и гледна точка

3. Стил и образност



1.
Така както е в момента, разказът ми прилича по-скоро на фрагмент от по-голяма история. След края оставам с впечатлението, че трябва да има и още от тези герои извън обема на текста, за да успеят да се запечатат по-ясно в съзнанието ми. При това положение просто не получавам достатъчно от тях и от това което правят за да възприема цялостността на текста. Някак не успях да хвана единната нишка от събития която да образува основния сюжет в историята, както и откъде тръгват или накъде отиват.
Мисля, че ще е възможно структурата да се стегне още някъде в началото. Първата част, тази с Лидия, ми звучи повече като есе отколкото като част от история. Получаваме достъп до мислите и чувствата й, достатъчен за да ни накара на повярваме, че тя ще е главната героиня оттук нататък, а описаните досега неща ни въвеждат в цялата история. Оказва се обаче, че тя умира някъде в първата третина на разказа. Така както аз го разбрах, тя се явява двигател на вината и объркването на главната героиня Олга.
Проблемът в случая беше, че самата първа част не ми предостави достатъчно събития и информация, за да почувствам Лидия по този начин. А че трябва да я почувствам по този начин ми беше важно, защото иначе не можех да симпатизирам на терзанията на Олга. Това че Лидия е изглеждала "жива, енергична и умна" не ми е достатъчно.
Малко от реалния й живот, от взаимоотношенията с хората с които е свързана, или поне нейните мисли за тези неща бихи били полезни в това да я опознаем достатъчно, за да съжаляваме за пропиления й живот. Сюжетно разказът може дори да остане в този си вариант в началото, в смисъл да отразява само последните часове от живота й, но според мен е нужно малко по-ясно описание от това, че иска "да се махне и да отиде някъде" и че някакъв необясним импулс я тласка към парка "Възрождение". Знам че в реалността всички ние нерядко действаме според някакви неясни пориви, но в разказите трябва да се стремим към малко по-голяма яснота. Това е една от причините хората да четат художествена литература - да опознаят по-добре другите хора, пък били те и измислени, да опознаят мотивите им, действията им, мислите им. Това е възможно само чрез добре изградено описание и подреждане на тези елементи в нещо което читателят не само да може да осмисли, но и с което да стане съпричастен.
Така че в първата си част разказът е добър (като изключим някои неща засягащи гледната точка и стила на които ще обърна внимание после), но просто недостатъчен.

Втората част на разказа предполагам цели да ни запознае с това какъв е живота "от другата страна", и да ни покаже хората там. Но по начина по който е направено, мисля че това не е правилният фокус, правилният ъгъл откъдето да се покажат нещата.
Фактически цялата информация за това кои са Другите, какви са и за какво се борят, е изсипана в една преголяма порция в лекцията на Татяна пред учениците. Нещо, което за мен лично е излишно, тъй като прилича на енциклопедична справка, изкуствено отделена от останалата част от историята, и то представена ни през гледната точка не на някой, който като нас я чува за пръв път, а на някой който вече я знае. Най-добре би било ако подобна информация се пуска на късчета през подходящи моменти в историята. Ти сама създаваш тези моменти, и според мен трябва да ги използваш.
Сцената на местопрестъплението в началото е чудесен момент в който читателят може да получи ненатрапваща се информация относно какво всъщност се случва или може би се е случило, и по този начин да получи впечатления от Другите, при това в акция. И би било логично да получим тази информация, защото Олга е стажант-оперативен работник, и следователно трябва да се стреми да бъде на много места, да гледа, да слуша, да учи. Това е прекрасна предпоставка и ние да понаучим някои неща за Другите, било то от разговори, или действия, или впечатленията на Олга от случващото се. Според мен не е нужно фокусът в тази сцена да пада толкова силно върху мъртвото тяло, но дори и така да е, реакциите на героите можеха да са малко по-разкриващи ни някои неща.
Друг много подходящ момент беше, когато Олга се намираше в работната си обстановка. Вместо да влиза и да слуша цялата лекция на Татяна, можеше да свърши далеч по-интересни неща. В края на краищата, това е работа/училището й и интеракцията с колегите/съучениците е най-естественото нещо. Безценен, според мен, шанс да ни запознаеш още със същността на Другите, а и да вкараш някой друг интересен образ в историята, и за обогатяване на атмосферата. Разговорът с Татяна и бездруго се оказа само няколко думи и предаване на бележка. От друга страна се оказва , че огромна част от нейните пояснения по време на лекцията нямат никакво отношение към предишното, или по-нататъшното развитие на историята. Например, обясненията й за маговете и вампирите и върколаците не намират приложение никъде, и въпреки това заемат доста място. Мисля си, че ако на нещо е отделено значително внимание като обем текст, читателят би очаквал това нещо да е включено като сравнително важна част от сюжета.
Олга е вещица, а случилото се убийство също е извършено от вещица. Можеш да фокусираш нещата в тази насока. Отърви се от излишната информация. Винаги можеш да напишеш разказ за върколак, или маг, където да я поднесеш.

В края някак ми се размиват рамките на историята. Последните пасажи, думите на Анна, отново звучат твърде като есе, твърде поучително. Разказвателният елемент избледнява. Хубаво би било ако след разговорът между нея и Олга последва някаква реакция от страна на Олга или някакво действие, за да се придаде усещане за завършеност.

Дано досега не съм те оставил с впечатлението, че ситуацията е едва ли не безнадеждна. Всичките неща, които споменавам са много повече пропуски, отколкото грешки, и могат да бъдат попълнени с няколко подходящи пасажа.

2.
Героите и гледната точка. В първата част на критиката споменах, че в началото на разказа тежестта по отношение на героите е малко неравномерно разпределена. Повествованието е концентрирано върху Лидия, но въпреки това тя не ни е представена в достатъчен фокус, за да постигне ефекта си като образ, а и освен това умира твърде скоро.
Нещо друго обаче ми е правело впечатление всеки път когато съм четял тази първа част на разказа ти, и не го осъзнах докато не започнах да пиша критиката. Гледната точка в първата част е в първо лице, което автоматично означава, че някой разказва на някого нещо което му се е случило в миналото. И нещо от което, пак автоматично се подразбира, е оцелял. Но Лидия не оцелява. Тогава кога, и на кого, и как тя е в състояние да разкаже това което разказва? Това е само едно от ограниченията на повествованието от първо лице. За да илюстрирам още едно от тях, ще си послужа с пример от разказа ти.

"...в косата ми блестяха като скъпоценни камъни капки дъжд..."

Разказващият не е в състояние сам да види косата си и капките дъжд в нея, камо ли да ги сравни със скъпоценни камъни. ;)

Поради тези, а и други причини, ти предлагам една малко по-драстична мярка като решение, а именно, да измениш гледната точка от първо в трето лице. Единствената необходимост ще бъде да смениш "аз" с "тя", "Лидия" или нещо от сорта. От друга страна гледната точка в трето лице дава огромната свобода на автора постепенно да приближава и отдалечава гледната точка от героя, както прецени в течение на разказа и ситуациите в него и да представи широк диапазон от гледни точки - от най-съкровените му мисли та чак до чистата кинематографична перспектива, където няма нищо повече от описание на външния вид на героите и техните действия.
Помисли за това и в бъдеще, когато се впуснеш да пишеш в първо лице. Трето лице в доста случаи дава по-големи възможности. А може би ти казвам това просто защото не мога и ме е страх да пиша в първо лице :)

В сцената с местопрестъплението също имаше (поне за мен) леко разминаване в гледната точка. В описанието на парка и впоследствие на Другите които се материализират там използваш доста окачествяващи думички и изрази като "твърде", "дори", "паркът е хубав", "изглеждаше симпатична", "твърде стари очи за такова младо лице", "от нея лъхаше на положителност" и т.н.
Подобни прояви на "лично мнение" са характерни, ако действието се развива от гледната точка на някой герой, който изкривява наблюденията си през призмата на собственото си отношение към света. Първия път когато прочетох разказа си помислих, че сцената започва все още от гледната точка на Лидия, и после доста се обърках като разбрах, че всъщност е мъртва. Това което разбрах накрая е, че началното описание в тази сцена не е от ничия гледна точка.
Най-доброто решение в този случай според мен, особено ако си решила да водиш повествованието от нечия,или нечии гледни точки, е да държиш чисто описателните параграфи (тези които са от ничия гледна точка) неутрални и обективни, все едно "камерата" ни показва пейзажи и сцени, сякаш все още ни държи встрани от нещата които ни показва. После може да се приближи и да влезе в ума на определения за целта персонаж.
В момента е просто леко объркващо, защото когато аз поне чуя прилагателни от сорта на "твърде", "горе-долу", "някак", "дори", очаквам че те са използвани от определен човек, представящ своята перспектива върху нещата. В случая просто няма такъв човек (освен теб, автора, разбира се, но идеята не е да привличаш внимание върху себе си а върху героите и това което става с тях), и бих те посъветвал да поорежеш окачествяващите изрази от началното описание на сцената.

Сега, малко за Олга. Според мен малко уплътняване на образа й би било полезно. В първата част споменах как някои от сцените които си създала могат да бъдат разширени с нейно участие. Все пак тя е главния герой, трябва й повечко екранно време :) Освен това, тя изпитва сериозни противоречия относно силите си и мястото си в света. Можеш да покажеш малко повече именно от тези двете, за да я обогатиш като персонаж - първо, покажи мястото й в света чрез нейните взаимоотношения с останалите, не само чрез кратките разговори с Анна и Татяна (то разговорът с Анна накрая си е почти монолог) , а и чрез взаимоотношенията с връстниците. Тя не живее във вакуум все пак. Второ, покажи нещо повече от силите й, а и от силите на другите персонажи, в края на краищата основните герои тук са свръхестествени създания, колкото и да приличат на хора. Също това е един много добър начин за поднасяне на информация относно вещиците, не като ни кажеш за силите им, а като ги покажеш. Така ще оставят доста по-силно впечатление у читателя.

Накрая, едно нещо за Татяна. Някъде в началото на разговора й с Олга тя споменава за дълга на Другите да пазят хората.

"-Защото една мразеща вещица е опасна, способна си да влееш тази омраза в хората около себе си, а ние не се стараем да ги пазим, за да можеш ти да съсипваш труда..."

Малко по-късно в разговора между двете Татяна "изплюва" думата "човеци" с "отвращение". За мен тези две реакции са доста рязко несъответствие в характера и поведението на Татяна. За щастие може да се поправи със смяната на половин изречение. Ако мислиш, че е нужно, можеш просто да решиш кой тип поведение би бил подходящ за нея - първият или вторият - и да промениш.


3.
Сега, за стиловите неточности, които ми направиха впечатление.

Първо, леко неясната на моменти образност. Ще започна от по-едрите неща. Доколкото схванах, според имената на действащите лица, действието трябва да се развива в Русия. Мисля, че разказът би бил облагодетелстван от създаване на малко "по-руска" атмосфера. Просто защото на мен лично ми беше типично българска :) Това ми усещане беше подсилено от това, че Лидия веднъж споменава "Е, всяко обещество си има своите дребни наказания, при нас май е транспортът." Това "нас" още в началото ме накара да асоциирам веднага с България.
Другите неточности са предимно на нивo отделни изрази, изречения и метафори, като ще дам няколко примери с някои кратки коментари какво ми е попречило да ги възприема :

За един тролей
"Приличаше на стара примадона, която не иска да слезне от сцената, а вече отдавна е паднала завесата."

Метафората не ми се струва твърде удачна, особено във връзка с тролей. Не бих го окачествил като "примадона", нито пък бих казал, че тролеят е въобще в състояние да "иска" нещо.
Оригиналността на метафорите, поне според мен, е далеч по-маловажна от това дали са подходящи. Това е основното, мисля. Трябва да се ползват сравнително пестеливо и да доизграждат или разкриват същността на това към което са лепнати. Например, би било тъпо в уестърн чието действие се развива в пустинята на Аризона, да съществува нещо от сорта на "ездачите се пръснаха като стадо уплашени риби." Просто не се връзва. Хубаво е метафората да е в тон с атмосферата. На мен лично престарялата примадона не ми се връзва с образа на тежък, скърцащ, социалистически тролей.

Oще няколко примера за неточни, според мен, сравнения и изрази:

"Ние сме просто големи пиявици, но ние пазим нашето стадо, подиграваме му се, но отчаяно мечтаем пак да станем пак от тях."

Пиявици + стадо?

"Няма да се сбъскаш с огнедишащи дракони, зли демони , не, ще се сбълскаш със злобният съсед, със заядливата сервитьорка, с озлобеният чиновник."

Най-малкото няма да се сблъсква само с обикновени хора, ще се сблъсква и със свръхестествени създания, все пак е агент на такава организация.

"Банята беше селска мечта, нито твърде модерна, нито прекалено бедна, а леглото беше меко и удобно и съвсем леко миришеше на мухъл."

Аз лично не знам как изглеждат баните "селска мечта" :) Така че тук образът ми е малко мъгляв.

"...имаше някаква каша."

Тук има пропуск по скоро в словореда, мисля че трябва да се добави нещо. В следващите няколко мисля, че неточностите пак са свързани със словореда, и ако изречението се перифразира, нещата ще се оправят.

"-Какво искш да чуеш от мен или искаш да поговорим сериозно?"

Тук единият въпрос предполага точен отговор, а другият изисква "да/не". Не мисля че могат да съществуват в едно изречение, свързани с "или".

“Дали, че ще стане рицар със сияйна броня, който ще мори мрака, дали, че ще е разбрал всичко, но го очаква.”

Има още няколко такива момента, в които българския словоред не е, хм, в ред, :), или където мисълта не е завършена, а изречението е, но при малко по-внимателна редакция мисля че ще отстранят без никакъв проблем.
Също така, би се получило по-ясно ако вместо огромните, свързани със запетайки изречения, особено в пряката реч, сложиш прости такива. Сменяш запетайката с точка и готово :)

Мисля да приключа с една забележка относно описателността в текста. На моменти описанията, особено на хората, са твърде подробни и натоварват възприятивните способности на читателя (така де, моите :)). Визуализацията ми беше трудна с тези описания на очи, скули, бръчки, обувки, дрехи и т.н. Според мен, като за начало читателят се нуждае от два-три детайла максимум, и после, ако историята го налага, може да се вмъкнат още един-два.


И така, накрая се надявам (да си прочела критиката, знам че е ужасяващо дълга) и да не си се отчаяла от това, че посочвам само неточности в текста ти. Най-малкото, вече знаейки за тях и техния характер, няма да ги допускаш :)
And you can't dance with a devil on your back...

User avatar
Last_Guardian
Commoner
Posts: 39
Joined: Wed Jun 07, 2006 8:07 pm
Location: In her dreams... :)
Contact:

Post by Last_Guardian » Thu Jun 15, 2006 10:53 pm

Roland of Gilead wrote:
Last_Guardian wrote:Ами... Разказа като цяло е добър. Напомня ми малко на Нощна Стража или на книгата на Сергей Люканенко(не се сещам как се казваше) ...
Сергей Лукяненко се казва и "Нощна стража" (тука е преведено като "Нощен патрул", освен ако филма нямаш предвид) Е негова книга.
Имах предвид филма, да. Извинявам се за грешката в името - просто пръстите ми пишат 10 минути преди мозъка! :)
Pain from life never fades away,
by light I have been betrayed,
Fallen, for my dark sins
forsaken from what I love,
I march on to the kindom of the dead
I am the Angel, The Angel of Death
Image

User avatar
ta
Merchant
Posts: 89
Joined: Thu Apr 20, 2006 5:44 pm
Location: By the river

Post by ta » Fri Jun 16, 2006 12:26 pm

Eneya - Другата страна
Bдъхновител Лукяненко – Великий Оной (не знам дали се пише така, ще ме извините. Руският ми хич го няма:))

Докато го четях, настръхнах. Мисля, че това е по-красноречиво, отколкото да кажа: “Мда, хареса ми, добро е.” Ти сериозно ли си на 17 и сериозно ли си момиченце!?-just kidding :) Защото за 17-годишна имаш доста философски поглед върху нещата. Аз на твоите години бях, еxей, колко по-неориентирана. А за момиченце добре се справяш със съспенса в сюжета. Няма романтични отклонения и прекалено влагане на описания.

Като цяло творбата ти добре се е получила, но оставя чуството за есе, не за разказ. Стилът ти на писане подхожда повече на човек, пишещ стихове. Уникалните сравнения и свежите идеи, които внасяш, някак контрастират с глaдкотечащия разказ.

Вятърът зави подигравателно, плъзна се по улицата и се впусна във вихрен танц с нападалите листа, обичайните боклуци и миризмите.

Светлините на града бяха запалени, колите блестяха като коледна украса и фаровете им се отразяваха в мокрият асфалт, а сфетофарите превръщаха дъждовната завеса във вълшебно пъстро покривало.

И хората са други, стъпват като на пръсти, около тях се носи пъстра аура, сякаш всеки е размесил цветен пясък и го е разпръснал около себе си, а споменът още стои.

Беше като зар, непрекъсанто изненадваше хората около себе си, независимо колко време общуват с нея.


Началото леко ме стресна. По принцип не съм привърженик на разкази, в който действието се представя от първо лице. Някака тромави изглеждат (ограничени само в гледната точка на разказващия), но ти си преодоляла този момент в интродукцията.

Прави лошо впечатление обаче факта, че пишеш както ние си говорим на улицата. Използваш много улични изрази, които аз лично не мога да приема като част от писмената реч. Мисля си, че трябва наред с упражненията да създаваш свои, добри неща, да отделиш повечко време да четеш чужди добри неща.:) Имаш нужда да обогатиш културата си на писане. Не ме разбирай погрешно, нямам нищо против жаргонните изрази, но един автор трябва да е наясно кога е разрешено да ги използва, без от това да страда текстът му. Ти трябва да овладееш разнообразни начини на писане. Казано е, че за една изключителна творба са необходими 1% талант и 99% труд. Ти вече имаш 80% талант, сега ти трябват само 20 % труд, за да изградиш стил и добра култура на писане. Btw. Не знам – не се пишe слято :)

Имам няколко забележки относно структурирането на текста.

Като изключим, че явно си леко скарана с граматиката (и пунктуацията:)) – трябват ти упражниения и тук! – забелязвам, че пишеш прекалено дълги изречения. Могат да бъдат разделени на 2 или 3 по-кратки. От това няма да пострада смисълът, само ще помогне за по-лекото му възприемане от читателя. Виж едно предложение тук-
Spoiler: show
Трамваят спря рязко и аз изхвърчах като тапа от бутилка, точка мисля, че блъснах някой на стълбичката, но не съм съвсем сигурна,точка затичах се през шосето,точка а въздухът се изпълни в викове, псувни, клаксони и набити спирачки. Залитнах, хлъзгайки се в една локва, но продължих да тичам, точка чантата ме удряше равномерно в гърба, но не ми пукаше, точка знаех къде отивам.

За разлика от тях маговете черпят сила единствено и само от себе си, точка магът трудно може да използва чужда енергия а и самата идея донакъде го отблъсква, точка той е стихиен, черпи енергията от самият себе си, точка ала слабостта му е, че колкото по-често черпи, толкова по-зависим става, точка колкото по-често черпи, толкова по-навърте в себе си влиза, а не всички хора могат да понесат да открият оголеното ядро са истинските си личности. Колкото е по-силна волята на един човек, тoлкова по-могъщ маг ще е той.
Новите редове също понякога ги използваш неуместно. Например тук няма нужда от тях. –
Spoiler: show
Беше млада жена, на около двадесет, двадесет и три години. Изглеждаше симпатична, беше с официални дрехи, сако и служебно картонче, закачено на врата й.
Z/ Походката й беше пъргава, оглеждаше се твърде подозрително, а очите й сякаш опипваха всеки предмет, който забележеха.

Там имаше учебници, лична карта и малък телефон.
Z/На екранчето блесттеше напомняне за среща и три пропунсати разговора и четири съобщения.
Z/Документите се оказаха на Лидия Корфиенко...


Хареса ми, че персонажите са женски. Да живее еманципацията! – Лидия си ти, нали?:). Проблем за мен е обаче, че не са ясно въведени като образи. Далия и Анна не успях да ги усетя като отделно присъствие. Сливат ми се. Ако Олга не беше непримиримият образ в разказа, и тя щеше да се размие покрай тях. От този пасаж тръгва всичко.

Беше млада жена, на около двадесет, двадесет и три години. Изглеждаше симпатична, беше с официални дрехи, сако и служебно картонче, закачено на врата й.
Походката й беше пъргава, оглеждаше се твърде подозрително, а очите й сякаш опипваха всеки предмет, който забележеха.
Беше с дълга кместенява коса, която бе сплетена на дебела плитка, в ръката си държеше фотоапарат, а зад нея се маттериализираха още хора. Едра жена в широко лице и разделечени сини очи и дълга черна коса, от нея лъхаше на положителност, напомняше на нечия добра леля, зад нея пристъпваше спокойно младо момиче, може би тъкмо завършила с червени коси о големи очи, които се взираха странно, твърде стари очи, за толкова младо лице.
Момичето заобикли едно дърво, след което тихо извика.


И може би отново са виновни новите редове и липсата на достатъчно количество точки:)

Сега за Татяна. Тя е сполучлив образ, особено със зелените петна по ръцете :). Но не мога да приема начинът, по който си представила разказаната от нея история. Една безкрайна пряка реч с типичните грешки при използването й. Давам ти следния съвет: Добре, написла си нещо. Харесва ти. Но спри за момент и си представи, че си страничен читател. Представи си, че четеш текста за първи път и не знаеш как ще свърши всичко. Опитай се да решиш дали всичко е казано достатъчно ясно, изчистено и образно, за да го възприеме някой страничен.

И когато пишеш пряка реч, представяща история, отдели малко внимание и на необходимите вметки, които описват разказващия. Например:

…- Каза тя замислено и поглади косата си, след това продължи с удвоени сили. - …

Това олекотява изказа и действа като своеобразни паузи, които карат читателя да си поеме дъх, за да може да възприеме целия текст.

Хареса ми теорията за енергиите. Виждам, че имаш афинитет в областта на мистиката и езотериката ;). Можем да си поговорим на тази тема някой път. Има какво още да научиш.;) Самовилите са същества от българската митология, но не ги ли биркаш със самодивите. Самодивите са горските вещици, скитащи свободно из природата и …подиграващи се с безпомощните смъртни при всеки удобен случай.

Като заключение искам да кажа: Моят разказ = твоят разказ.
Като изключим сюжета - темата и основната идея са абсолютно еднакви. Все едно, като сме писали, сме черпили вдъхновение от един и същ източник. Моята духовна близначка.;)

Тук сте си позволя да се заям с няколко изречения.-
Spoiler: show
GOOD
Лоша съм. Като видя нещо добре написано, просто не коментирам;)

Ние не сме хора, идваме от тях и при тях се връщаме, ала не сме като тях.

Беше като зар, непрекъсанто изненадваше хората около себе си, независимо колко време общуват с нея.

Ако нямаш силата да се справиш, ти ще се стопиш.

Една по една звездите се появиха на небето, студени и далечни, почти високомерни.


BAD

Онзи магически момент между залеза и отиващият си ден.
(Отиващият си ден не е ли всъщност залеза?!)

Как може градът да изглежда такава дупка и като съновидение (май кошмар с отсенки на бълнуване) едновременно?
(Помисли за читателя туk)

Хм, не знам кое е това там, но (oпределено го) искам. :)

Аз веднага станах да й остстъпя (). Тя сякаш се намуси, че й направих място и я оставих без възможност да мрънка, колко сме лоши и гадни, и така нататък, като поколение. (Първото изречение си е чисто жаргонно. - Ставам, за да отстъпя място)

...маркера, който бях прибрала "за малко" в джоба се беше разкапал. (разтекъл)

шумът на колите (се чуваше) беше едва-едва - Виждаш ли за какво говоря

Изтъркани сини джинси, дебел, плътеб суичър, също син, тънка черна блузка и сутиен.
Dебел и плътен са синоними. A сутиен някак пресилва ситуацията. Ако искаш да намекнеш, че става дума за момиче, просто използвай, черна женка блузка.

зад нея пристъпваше спокойно младо момиче, може би тъкмо завършила с червени коси о големи очи, които се взираха странно, твърде стари очи, за толкова младо лице.
...
Анна погледна към завоят до хълмчето.
Стана, отупа коленете си и се приближи, покрай нея премина дребната девoйка с неопределена възраст, очите й блестяха и изглеждаше твърде пребеледняла.

Парадох


загубиха птичият вид и станаха нормални, обикновенни крака.
На земята лежеше обикновенно, голо момиче с широко отворени сини очи, вперени в небето... небето, което не бе успяла да достигне.
(Нормално-обикновено повторение на думи;))

Олга премести неудобно свличащата се папка в по-удобна позиция и продължи ход. (Още едно.)

Въобще не е задължително да сте осъзнали съзнателно, дори и само подсъзнанието ви да знае, вие пак сте... (Обърках се)

Селцето беше от онези с почти безлични имена, минаваш оттам и след час си забравил всичко.
Имаше си всичко, дежурните старци, които гледаха подозрително всички около сeбе си...
_____________________
Editted:
Съгласна с Trip:

Trip wrote:
"-Защото една мразеща вещица е опасна, способна си да влееш тази омраза в хората около себе си, а ние не се стараем да ги пазим, за да можеш ти да съсипваш труда..."

Малко по-късно в разговора между двете Татяна "изплюва" думата "човеци" с "отвращение". За мен тези две реакции са доста рязко несъответствие в характера и поведението на Татяна. За щастие може да се поправи със смяната на половин изречение. Ако мислиш, че е нужно, можеш просто да решиш кой тип поведение би бил подходящ за нея - първият или вторият - и да промениш.
Всеки миг аз търся оцеляля част от мен
Пропилявам ден след ден


Manche erinnern sich nicht an den Schreiber,
sondern an das geschaffene von seiner Hand Worte.

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 29496
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Post by Roland » Fri Jun 16, 2006 2:17 pm

Бтв, дискусия няма как да се получи без активното участие и на автора :/ Сега, мисля, че беше достатъчно ясно, че тоя уъркшоп изисква активност в някаква степен, та ако Енея не се весне до края на деня и никой друг няма какво да добави по разказа, утре просто ще отключа този на Та. Кофти се получава, но има не бива да се затлачва уъркшопът, дори и да има обективни причини Енея да не може да пише тия дни.
And you can't dance with a devil on your back...

User avatar
Trip
Moderator
Posts: 6353
Joined: Sat Dec 31, 2005 7:30 am
Contact:

Post by Trip » Sat Jun 17, 2006 12:18 pm

Така или иначе всеки/всяка от нас си е изградил/а собственото си мнение за разказа й, и ако тя реши да отговори на някакъв по-късен етап, ще е възможно. Не мисля че би ни натоварило толкова, когато тя реши да пише тук, да си прочетем собствената критика, за да си припомним какво сме казали, и да подновим (по-скоро въобще да започнем :)) дискусията. Дано се случи все пак.

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 1 guest