Море - Trip (OLD)

[Roland]

Светлината се плъзна през въздуха по перата на спускаща се чайка и нахлу в пролетния лес, а в очите на детето се разляха зеленикави лъчи, през лъщящия листак, клонките, клепачите. Лъчите кацнаха върху тях и се протегнаха в многоцветни дъги. В основата на бука, нашарен от светлината, стоеше детето и слушаше. Съсъкът на бриза в листата на леса, и поклащащата се зеленина в краката донесоха плахото шушукане на солените пориви и полъха на отминал дъжд. Той се заозърта, но видя само прелитащите между дърветата пойни птички, които сякаш се люшкаха по блещукащите нишки на паяжините, и преобръщащите се в тревата буболечки и мократа шума. Мъникът се понесе напред, a гората над него ронеше капчици влага и оплиташе косата му в паяжини. Излезе на открито, на голяма, полегата ливада, хлъзгава от падналия дъжд. Стръкове трева блестяха яркобели под слънчевата светлина, а долу и отвъд ръба на скалата блестеше морето като огледало срещу небето. Отражението на слънцето се топеше в меките гънки и примигваше с хиляди очи на водната повърхност. Детето се заспуска надолу по сипеите.
Eто че най-сетне стъпи на брега, запрепъва се напред, досами границата с широката пенеста усмивка на морето върху влажния пясък. В главата му отекваше ехото на вълните – боботещи, преливащи, затихващи, и пак. Мъникът мъркаше в отговор, и вървеше в стъпките на прилива и отлива, навътре, по-навътре. Нещо просветна под водата. Течения го придърпваха и то се въргаляше мързеливо по дъното. Пълзеше и се отдалечаваше, светеше в сребристо. Мъникът топна ръка във водата и го загреба заедно със шепа пясък. Раковина. Мъникът я почисти, и погледна вътре. Празно, капчици вода. Помириса , близна. Люта сол. Допря ухо до нея, и се изкикоти. – Ъм? Кой е там?...
Той се носеше на място заедно с вълните и се усмихваше, слушаше шепнещата черупка, сякаш доверяваща съкровени тайни. – Хммм...мммм.Ммммм...

Морето се затвори около брадичката му, повдигна го и го отнесе нататък. Мъникът още слушаше, с широко отворени очи.

Очите се отвориха широко пред звездите в лилавото небето над нощта, плискаща се там където срещаше брега. Дълги черни нишки се бяха усукали около ръцете и гърдите му. Тя издиша тихо и измърка. Момчето се освободи от прегръдката й. Очите й не бяха напълно затворени и просвятваха, мътносиви през косата й. Огърлицата му се бе заплела в нея. Беше искала да я свали. Изглеждал смешно с нея, като хванат от гората, каза. Хванат, да. От морето. Глупава патица. Той се понадигна и я издърпа рязко от сплетените й коси. Момичето изскимтя и изхърка. Въздухът и пясъкът го задушаваха. Шумоленето на леса зад него го накара да потрепери. Би се разтреперал и от собствения си дъх, при липса на друго. Но винаги има. Друго. Зад гората, в града. Гласове, нелепи думи, шум, стъпки в маршов ритъм, тропане, трещене. Хора. Не, недей, недей. Гнусна купчина месо и шум... Догади му се. Teлесността му го душеше много по-неумолимо от горещата лятна нощ. Кожата му лепнеше, усещаше. Дъхът му смърдеше, знаеше. Нервния ритъм на сърцето му се подиграваше. Целият туптеше. Туп-туп, туп-туп, туп-туп, ще-спра, ще-спра, се-га, се-га..... Едвам си пое въздух. Трябваше да плува. Сега, преди сърцето му да спре, преди главата му да се пръсне под напора на тромавата тежест в нея. Запъти се към водата. Беше му студено. Влезе. Топлите летни течения успокоиха тръпките му. Поспря се за секунда, морето стигаше до шията му. Спомни си един момент, отдавна, когато бе оставил морето да го отнесе за първи път, спомни си отново, когато го отнесе пак, и трети път, четвърти...седем пъти, възкресяван сред тълпа от тъпи, онемели наблюдатели. Майка му, баща му. Забрани и сълзи. Забраните не го интересуваха. Сълзите не го трогваха.
Забраняват ми океана.Забраняваха му океана.
Той се изсмя и се гмурна в лунната диря, която се губеше някъде зад хоризонта. Винаги тръгваше по нея, с намерението да я последва до предела й. Само поредния жужащ бряг, скупщина от сблъскани вонящи тела. Не може ли да стигна някъде, на друго място? Но всеки път унесът го надвиваше някъде насред блестящия път. Щеше му се да го извърви поне веднъж преди морският сън да го впримчи завинаги, да го извърви, по мократа нагъната повърхност... като онзи пророк, как му беше името...или да разцепи океана, да върви по дъното...като онзи другия, как се казваше...и вътре да се вгледа в сенките на гиганти, от плът, така както никой човек не бе видял и нямаше да види никога. Молеше се на бездната която се въртеше под него сега, но винаги напразно. Макар че понякога...
Обърна поглед надолу, към раковините - странно, но тежаха повече във водата, опъваха нишката на която бяха нанизани, с всяко негово загребване. По средата беше най-голямата, първата, която бе намерил като дете. Всякакви спомени отпреди това се бяха стопили, от момента в който я окачи на врата си, както и толкова много, след това. Оттогава познаваше най-силно желанието, без минало и съвест които да го вплитат в човешката поквара, забъркана от вина и дълг и съвест. Вързани. Те се давят. Аз плувам. След това дойдоха следващите шест, по-малки, всяка поотделно плашещ шепот, нова смърт, заедно неземен песен. Имаше и думи, макар в усилието си да ги разбере, прогонваше смисъла обратно в подсъзнателните дълбини на ума си. Пропускам нещо, нещо голямо, велико. Като откровение в дълбок сън, което чезнеше с блясъка на утринното слънце. Крайниците му вече пореха водата сами, водеха го встрани и под лунната пътека, неподвластни на волята и мислите му. Водната тъкан беше хладен полъх, шепи копринен мрак, капещ от кожата и косата му, плискащите се вълни и пръските потушаваха писъците на предутринните чайки и звуците на света около него.
- Дете.
Момчето се ококори.
- Дете.
Тръсна глава и се заобръща. Морето бе изстинало, и притискаше дробовете му отвън. Но ехото не избледняваше. Сън, нали? След миг ще се пропълзи обратно в тъмното, а той ще забрави. Момчето се отпусна.
Нещо го сграбчи за крака и започна да го тегли надолу.
А!.... Нещо друго го сграбчи за гърлото, отвътре, теглеше нагоре, докато мускулите му се вцепеняваха и той потъваше. Спящ инстинкт се надигна и изрева в него, запокити съзнанието му години назад, в гората, светлозелените проблясъци, толкова ярки, милиони години назад, далеч от необхватния Океан, в дълбоките горещи пещери. Очите му горяха, той се давеше. Все по-навътре, размахвайки ръце и крака нагоре, не мога, лек натиск... Той изхъхри, а въздухът изплува в мехури от посинелите му устни. От водата изплуваха очертания, чертите на лице от замръзнали лунни лъчи. Водорасли, перли и раковини сплитаха косите й. Студеното течение го поднесе в ръцете й, тя го обгърна. Очи, сини,... толкова абсолютно сини..., се втренчиха в неговите.

Дъхът го бе напуснал и животът му го следваше. Туп-туп, ще...спра...се...га.
Потъвам. Ей тук ще си умра, на проклетия мостик.
Напук на мъртвите ноемврийски води и огромният лайнер, който дори не се поклащаше докато си пробиваше път напред, мъжът водеше обречена борба с поредния пристъп на морска болест и с тресящите си се колене. Или със собствените си очаквания за следващия ден. Да ги вземат мътните, бедствени мисии, скапано милосърдие, проклети туземци, европейци, джапанки, да ги вземат мътните всички...Импотентните му клетвословия не го облекчиха ни най-малко. Мамка му. Мътните вече ги взеха. Щеше да му е много смешно, ако не беше толкова ужасяващо. Или по-скоро, ако стомахът му не искаше да надникне през гърлото му как е времето навън.
Защо просто не избухна Слънцето, или не ни тресна метеор, или не ме застреля някой бандит, мамка му, мре ми се...
Мъжът повърна обилно през палубата. Да ни залее скапаното море. Как го мразя само... Но моретата така или иначе не можеха да додрапат до вътрешността на континентите. Все още. Япония, Британските острови,Пиренеите... каква загуба. Нещо го жегна за миг, усети неприятния вкус в устата си. Да, и хора се удавиха, все пак... Няма по-голяма прахосница от тая лека безмозъчна курва, Природата. Стисна перилата, докато кокалчетата му не побеляха. Влагата във въздуха лепнеше по клепачите му и го правеше сънен. Гърбът го болеше. Пак ще вали. Мразя есента, мразя дъжда, морето, цялата проклета вода... Помисли си за златистокафяв бърбън без лед. В бутилка. Дъските на палубата изскърцаха току зад него, и дъхът му секна.
- Да те вземат мътните, човек! - Сърцето му щеше да изскочи.
Морякът се спря до него без да отговори. Гледаше напред. Мъжът се сети за бърбъна. Хайде, обратно вътре. Изсекна се във водата и пристъпи край моряка. Една-две-три чашки, може и повече, и после ядене, а после... - Да те вземат мътните и теб дано.
Мъжът изтръпна. Обърна се.
- Какво каза?
Другият примигваше срещу млечнобялото небе.
- А, нищо. Моряшки поздрав. Така обръщаме лошия късмет.
- Хубаво. - Мъжът се запъти отново към каютата си.
- Страх те е от морето.
Бе я млъквай!
- Да, теб не те ли е страх? - После промърмори на себе си. - Че защо? Нали е откачен. Всичките са откачени, да се носят по смъртта с някакви железни корита.
- Да, доста дойдоха с нас след като всичко започна. Някои не са съвсем в ред. Един юнга се хвърли в морето онзи ден. Видял покрива на къщата си под водата.
- Нищо чудно. Проклетите бури са попилели целия бряг. Какво пречи ей сега да се вдигне някоя вълна и да ни тресне?
- Нищо, всъщност. Но някои от нас просто си вършат работата. На борда има добри хора. Искат да спасяват други добри хора в беда... - Морякът млъкна и смръщи вежди. - Ти не искаш ли? Част от спасителния екип си, нали?
- Глупости. Аз съм дипломат.- Трябваше да се откопчи от този безмислен разговор скоро. Ставаше студено. Не знаеше колко още можеше да се сдържа. Искаше това да свърши. - Ей сега ще доведа някой спасител, да си бъбрите за горките хорица.
- Не мислиш, че заслужават да бъдат спасени ? - Морякът не изглеждаше твърде заинтересуван от собственото си питане. Нещо потракваше, докато го премяташе из ръцете си.
- Разхищение и риск на човешки ресурс. Де да знам дали ония заслужават да бъдат спасени. Но е безмислено. Неоправдано. Все тая. Аз ще си ходя.
- В смисъл, че нямат оправдание, за това че са се удавили?
Мъжът заскърца със зъби. Усети как му прилошава отново.
- Ами не, нямат, мамка му, да не съм ги вързал за къщите им, или децата им, или каквото там, че да се давят, по дяволите? Да са плували!
- А...
- Да те вз....
- Да, чух те първия път. Не се пресилвай, че ще ти пресъхне устата.- Морякът се обърна към него и овеси някакъв гердан на шията си. Пристъпи напред, сложи ръце на раменете на мъжа за секунда, погледна го, подмина го. - Не вярвам обаче, че ще трябва да се притесняваш за това.
Мъжът стоеше. Толкова вцепенен, че мускулите го боляха.
Всъщност не се страхуваше от водата. Не много, във всеки случай. От малък обаче се ужасяваше от това което живееше в нея. Щапукащите рачета, и стрелкащите се рибки, плаващите медузи, носещите се водорасли, всички те оплитаха ръцете му в кошмарите му, жилеха лицето му, гризяха го, късаха плът от петите му, а в дълбокото...
Знаеше какво ще види край опустошените брегове. Полуизядени подути трупове, и очите с които го гледаха всички бяха неговите собствени. А очите с които го гледаше морякът, когато го подмина, бяха....Тъмнина. Сякаш млечното небе внезапно угасна. Като в кошмар. Пелената от мрак, отвъд която не искаш, не можеш да погледнеш. Когато беше малък, и нощният свят в малката му стая скърцаше, шептеше, и тежеше върху малката лежаща фигура, тя не помръдваше. Само, от време на време, се подмокряше лекичко.
Мъжът се обърна. Топлината по краката му беше толкова приятна. Те поддадоха.

Небето се превърна във вълна.

[ta]

Оле-ле, Trip, запетайки... Доколкото разбрах, започнал си да учиш английска филология. Нищо лошо, но съвсем ще омесиш синтаксисите на двата езика. Ако вече не си го и направил. Необходими ти са специални упражнения, за да изгладиш проблема.
Понеже държа да докажа, че се престаравам, прилагам текста ти с отстранени синтактични грешки. Наистина на някои места и твоите варианти могат да бъдат приети за верни, но държа първо да научиш правилата, преди да можеш да експериментираш с тях.

За да сме честни, грешките ти са от няколко общи типа.
1. Запетаи при обособени части в по-дългите изречения. Не забравай винаги освен първата, въвеждащата запетая, да поставяш и затварящата. Лесно се опраделя къде свършва вметната част. Просто прочиташ изречението без нея и, ако пак звучи смислено, на прав път си.
2. При изреждане. Преди първо и, или, нито-нито и т.н. никога не се слага запетая. Е, винаги има изключения.
3. Които, с които, когато и много други. Тези, вярвам, си ги знаеш, просто са от недоглеждане. Изключение тук са подчертавщи(губи ми се терминът) думи като само, дори, едва. При поставяне пред когато например задължението да поставиш запетая отпада.
Ще се заяждам дори когато не правиш грешки.

Spoiler: show

Легендата тук е следната.

(!)-отбелязва, че тук е имало грешка

синтактичните знази са поставени правилно (поне според мен)

Светлината се плъзна през въздуха по перата на спускаща се чайка и нахлу в пролетния лес, а в очите на детето се разляха зеленикави лъчи(!) през лъщящия листак, клонките, клепачите. Лъчите кацнаха върху тях и се протегнаха в многоцветни дъги. В основата на бука, нашарен от светлината, стоеше детето и слушаше. Съсъкът на бриза в листата на леса(!) и поклащащата се зеленина в краката донесоха плахото шушукане на солените пориви и полъха на отминал дъжд. Той се заозърта, но видя само прелитащите между дърветата пойни птички, които сякаш се люшкаха по блещукащите нишки на паяжините, и преобръщащите се в тревата буболечки, (!) и мократа шума. Мъникът се понесе напред, a гората над него ронеше капчици влага и оплиташе косата му в паяжини. Излезе на открито, на голяма(!) полегата ливада, хлъзгава от падналия дъжд. Стръкове трева блестяха яркобели под слънчевата светлина, а долу и отвъд ръба на скалата блестеше морето,(!) като огледало срещу небето. Отражението на слънцето се топеше в меките гънки и примигваше с хиляди очи на водната повърхност. Детето се заспуска надолу по сипеите.
Eто че най-сетне стъпи на брега, запрепъва се напред, досами границата с широката пенеста усмивка на морето върху влажния пясък. В главата му отекваше ехото на вълните – боботещи, преливащи, затихващи(!) и пак. Мъникът мъркаше в отговор(!) и вървеше в стъпките на прилива и отлива, навътре, по-навътре. Нещо просветна под водата. Течения го придърпваха и то се въргаляше мързеливо по дъното. Пълзеше и се отдалечаваше, светеше в сребристо. Мъникът топна ръка във водата и го загреба заедно със шепа пясък. Раковина. Мъникът я почисти (!) и погледна вътре. Празно, капчици вода. Помириса, близна. Люта сол. Допря ухо до нея (!) и се изкикоти. – Ъм? Кой е там?...
Той се носеше на място заедно с вълните и се усмихваше, слушаше шепнещата черупка, сякаш доверяваща съкровени тайни. – Хммм...мммм.Ммммм...

Морето се затвори около брадичката му, повдигна го и го отнесе нататък. Мъникът още слушаше (!) с широко отворени очи.

Очите се отвориха широко пред звездите в лилавото небето над нощта, плискаща се там, (!) където срещаше брега. Дълги черни нишки се бяха усукали около ръцете и гърдите му. Тя издиша тихо и измърка. Момчето се освободи от прегръдката й. Очите й не бяха напълно затворени и просвятваха, мътносиви през косата й. Огърлицата му се бе заплела в нея. Беше искала да я свали. Изглеждал смешно с нея, като хванат от гората, каза. Хванат, да. От морето. Глупава патица. Той се понадигна и я издърпа рязко от сплетените й коси. Момичето изскимтя и изхърка. Въздухът и пясъкът го задушаваха. Шумоленето на леса зад него го накара да потрепери. Би се разтреперал и от собствения си дъх(!) при липса на друго. Но винаги има. Друго. Зад гората, в града. Гласове, нелепи думи, шум, стъпки в маршов ритъм, тропане, трещене. Хора. Не недей, недей. Гнусна купчина месо и шум... Догади му се. Teлесността му го душеше много по-неумолимо от горещата лятна нощ. Кожата му лепнеше - (!) усещаше. Дъхът му смърдеше - (!) знаеше. Нервния ритъм на сърцето му се подиграваше. Целият туптеше. Туп-туп, туп-туп, туп-туп, ще-спра, ще-спра, се-га, се-га..... Едвам си пое въздух. Трябваше да плува. Сега, преди сърцето му да спре, преди главата му да се пръсне под напора на тромавата тежест в нея. Запъти се към водата. Беше му студено. Влезе. Топлите летни течения успокоиха тръпките му. Поспря се за секунда, морето стигаше до шията му. Спомни си един момент(!) отдавна, когато бе оставил морето да го отнесе за първи път, спомни си отново, когато го отнесе пак, и трети път, четвърти...седем пъти, възкресяван сред тълпа от тъпи(!) онемели наблюдатели. Майка му, баща му. Забрани и сълзи. Забраните не го интересуваха. Сълзите не го трогваха.
Забраняват ми океана.Забраняваха му океана.
Той се изсмя и се гмурна в лунната диря, която се губеше някъде зад хоризонта. Винаги тръгваше по нея, с намерението да я последва до предела й. Само поредният (!) жужащ бряг, скупщина от сблъскани, (!) вонящи тела. Не може ли да стигна някъде, на друго място? Но всеки път унесът го надвиваше някъде насред блестящия път. Щеше му се да го извърви поне веднъж преди морският сън да го впримчи завинаги, да го извърви(!) по мократа нагъната повърхност... като онзи пророк, как му беше името...или да разцепи океана, да върви по дъното...като онзи другия, как се казваше...и вътре да се вгледа в сенките на гиганти(!) от плът, така както никой човек не бе видял и нямаше да види никога. Молеше се на бездната,(!) която се въртеше под него сега, но винаги напразно. Макар че понякога...
Обърна поглед надолу, към раковините - странно, но тежаха повече във водата, опъваха нишката,(!) на която бяха нанизани(!) с всяко негово загребване. По средата беше най-голямата, първата, която бе намерил като дете. Всякакви спомени отпреди това се бяха стопили, от момента, (!) в който я окачи на врата си, както и толкова много(!) след това. Оттогава познаваше най-силно желанието, без минало и съвест,(!) които да го вплитат в човешката поквара, забъркана от вина и дълг,(!) и съвест. Вързани. Те се давят. Аз плувам. След това дойдоха следващите шест, по-малки, всяка поотделно плашещ шепот, нова смърт, заедно неземен песен. Имаше и думи, макар в усилието си да ги разбере, прогонваше смисъла обратно в подсъзнателните дълбини на ума си. Пропускам нещо, нещо голямо, велико. Като откровение в дълбок сън, което чезнеше с блясъка на утринното слънце. Крайниците му вече пореха водата сами, водеха го встрани и под лунната пътека, неподвластни на волята и мислите му. Водната тъкан беше хладен полъх, шепи копринен мрак, капещ от кожата и косата му, плискащите се вълни и пръските потушаваха писъците на предутринните чайки и звуците на света около него.
- Дете.
Момчето се ококори.
- Дете.
Тръсна глава и се заобръща. Морето бе изстинало (!) и притискаше дробовете му отвън. Но ехото не избледняваше. Сън, нали? След миг ще се пропълзи обратно в тъмното, а той ще забрави. Момчето се отпусна.
Нещо го сграбчи за крака и започна да го тегли надолу.
А!.... Нещо друго го сграбчи за гърлото (!) отвътре, теглеше нагоре, докато мускулите му се вцепеняваха, (!) и той потъваше. Спящ инстинкт се надигна и изрева в него, запокити съзнанието му години назад (!) в гората, светлозелените проблясъци, толкова ярки, милиони години назад, далеч от необхватния Океан, в дълбоките горещи пещери. Очите му горяха, той се давеше. Все по-навътре, размахвайки ръце и крака нагоре, не мога, лек натиск... Той изхъхри, а въздухът изплува в мехури от посинелите му устни. От водата изплуваха очертания, чертите на лице от замръзнали лунни лъчи. Водорасли, перли и раковини сплитаха косите й. Студеното течение го поднесе в ръцете й, тя го обгърна. Очи, сини,... толкова абсолютно сини..., се втренчиха в неговите.

Дъхът го бе напуснал и животът му го следваше. Туп-туп, ще...спра...се...га.
Потъвам. Ей тук ще си умра, на проклетия мостик.
Напук на мъртвите ноемврийски води и огромният лайнер, който дори не се поклащаше,(!) докато си пробиваше път напред, мъжът водеше обречена борба с поредния пристъп на морска болест и с тресящите си се колене. Или със собствените си очаквания за следващия ден. Да ги вземат мътните, бедствени мисии, скапано милосърдие, проклети туземци, европейци, джапанки, да ги вземат мътните всички...Импотентните му клетвословия не го облекчиха ни най-малко. Мамка му. Мътните вече ги взеха. Щеше да му е много смешно, ако не беше толкова ужасяващо. Или по-скоро, ако стомахът му не искаше да надникне през гърлото му как е времето навън.
Защо просто не избухна Слънцето(!) или не ни тресна метеор, или не ме застреля някой бандит, мамка му, мре ми се...
Мъжът повърна обилно през палубата. Да ни залее скапаното море. Как го мразя само... Но моретата така или иначе не можеха да додрапат до вътрешността на континентите. Все още. Япония, Британските острови,Пиренеите... каква загуба. Нещо го жегна за миг, усети неприятния вкус в устата си. Да, и хора се удавиха, все пак... Няма по-голяма прахосница от тая лека, (!) безмозъчна курва, Природата. Стисна перилата, докато кокалчетата му не побеляха. Влагата във въздуха лепнеше по клепачите му и го правеше сънен. Гърбът го болеше. Пак ще вали. Мразя есента, мразя дъжда, морето, цялата проклета вода... Помисли си за златистокафяв бърбън без лед. В бутилка. Дъските на палубата изскърцаха току зад него(!) и дъхът му секна.
- Да те вземат мътните, човек! - Сърцето му щеше да изскочи.
Морякът се спря до него(!) без да отговори. Гледаше напред. Мъжът се сети за бърбъна. Хайде, обратно вътре. Изсекна се във водата и пристъпи край моряка. Една-две-три чашки, може и повече, и после ядене, а после... - Да те вземат мътните и теб дано.
Мъжът изтръпна. Обърна се.
- Какво каза?
Другият примигваше срещу млечнобялото небе.
- А, нищо. Моряшки поздрав. Така обръщаме лошия късмет.
- Хубаво. - Мъжът се запъти отново към каютата си.
- Страх те е от морето.
Бе я млъквай!
- Да, теб не те ли е страх? - После промърмори на себе си. - Че защо? Нали е откачен. Всичките са откачени(!) да се носят по смъртта с някакви железни корита.
- Да, доста дойдоха с нас след като всичко започна. Някои не са съвсем в ред. Един юнга се хвърли в морето онзи ден. Видял покрива на къщата си под водата.
- Нищо чудно. Проклетите бури са попилели целия бряг. Какво пречи ей сега да се вдигне някоя вълна и да ни тресне?
- Нищо, всъщност. Но някои от нас просто си вършат работата. На борда има добри хора. Искат да спасяват други добри хора в беда... - Морякът млъкна и смръщи вежди. - Ти не искаш ли? Част от спасителния екип си, нали?
- Глупости. Аз съм дипломат.- Трябваше да се откопчи от този безмислен разговор скоро. Ставаше студено. Не знаеше колко още можеше да се сдържа. Искаше това да свърши. - Ей сега ще доведа някой спасител(!) да си бъбрите за горките хорица.
- Не мислиш, че заслужават да бъдат спасени ? - Морякът не изглеждаше твърде заинтересуван от собственото си питане. Нещо потракваше, докато го премяташе из ръцете си.
- Разхищение и риск на човешки ресурс. Де да знам дали ония заслужават да бъдат спасени. Но е безмислено. Неоправдано. Все тая. Аз ще си ходя.
- В смисъл, че нямат оправдание(!) за това,(!) че са се удавили?
Мъжът заскърца със зъби. Усети как му прилошава отново.
- Ами не, нямат, мамка му, да не съм ги вързал за къщите им(!) или децата им, или каквото там, че да се давят, по дяволите? Да са плували!
- А...
- Да те вз....
- Да, чух те първия път. Не се пресилвай, че ще ти пресъхне устата.- Морякът се обърна към него и овеси някакъв гердан на шията си. Пристъпи напред, сложи ръце на раменете на мъжа за секунда, погледна го, подмина го. - Не вярвам обаче, че ще трябва да се притесняваш за това.
Мъжът стоеше. Толкова вцепенен, че мускулите го боляха.
Всъщност не се страхуваше от водата. Не много(!) във всеки случай. От малък обаче се ужасяваше от това,(!) което живееше в нея. Щапукащите рачета(!) и стрелкащите се рибки, плаващите медузи, носещите се водорасли, всички те оплитаха ръцете му в кошмарите му, жилеха лицето му, гризяха го, късаха плът от петите му, а в дълбокото...
Знаеше какво ще види край опустошените брегове. Полуизядени подути трупове(!) и очите с които го гледаха всички,(!) бяха неговите собствени. А очите,(!) с които го гледаше морякът, когато го подмина, бяха....Тъмнина. Сякаш млечното небе внезапно угасна. Като в кошмар. Пелената от мрак, отвъд която не искаш, не можеш да погледнеш. Когато беше малък(!) и нощният свят в малката му стая скърцаше, шептеше(!) и тежеше върху малката лежаща фигура, тя не помръдваше. Само(!) от време на време(!) се подмокряше лекичко.
Мъжът се обърна. Топлината по краката му беше толкова приятна. Те поддадоха.

Небето се превърна във вълна.

Море

Стилът ти на писане е дарба свисше. Прочел си, мисля, много литература и си успят да извлечеш достъчно поука, за да създадеш собствен стил. Младежката ти гледна точка доставя идея за свежест, но не бих казала, че помага много за четивността на текстовете ти. Бих нарекла стила ти тежък. На един, очакваш текст за развлечение, читател разказът би се сторил сюрреалистичен.

Опитах се да вникна зад това, което си представил на хартията, но, трябва да призная, много неща останаха недоизяснени. Използваш контрастни гледни точkи, вмъквания под кожата на главния герой - все добри и интересни за мен похвати, но трябва да бъдат използани с мярка. И всеки писател сам решава лично за себе си докъде стига неговата мярка. Но твоята е доста големичка.

Докато четях текста, в него липсваше италикът, беше си просто plain text. Въпреки това успях да усетя кой кога и какво казва. Това е само в твой плюс, но се надявам да не се престараваш със заиграването с душата на главния си герой. Читателите са воайори, но не обичат порно;).

Сюжетът. Струва ми се, че липсва. Идеята е започната, но скоро след това е захвърлена. Написал си една добра импресия, но, ако държиш да привлечеш повече читатели, да направиш разказа си по-комерсиален, са ти необходими още страници. В твоя случай ще са много повече от една, две. Начинът ти на писане предполага задълбочено разглеждане на героите и техните действия. Похватите ти за пресъздаване на действието са интелигентли, не бих казала неконвенционални, но поне избягваш бруталните клишета. Имаш възможност да напишеш нещо, което да бъде оценено от хора с интелигентност над средната (за страната). Само поискай и си намери добър критик, който да поправя грешките ти.

Герои. Момчето в началото е морякът от кораба. Но това успях да го схвана едва след второто четене. Образът на момчето в първата част е предаден повече като на сън. Един предубеден читател не би успял да разбере почни нищо от метафорите и творческите търсения. А всичко написано в един увод, интродукция ако предпочиташ, би трябвало да бъде обяснено в главното тяло на разказа. Иначе няма никакъв смисъл да говориш за тези неща. Спомените, усещанията трябва да имат основателна причина да се намират точно там, а не някъде другаде.

Стилитични грешки.
Намерих малко. Да си призная не си дадох труд да търся усилено. Вярвам, че имаш достатъчно опит да избягваш появявнето им. Но се усеща влиянието на английския език. Започваш да милсиш на английски. Проблем за всеки преводач е понякога предаването на едновременно смислени и граматически правилни конструкции от един език на друг - а какво остава за един начинаещ.

Той се заозърта, но видя само прелитащите между дърветата пойни птички, които сякаш се люшкаха по блещукащите нишки на паяжините, и преобръщащите се в тревата буболечки и мократа шума. - той се озърна. Защо? Заозърта предполага кратки, повтарящи се действия. След това в изречението имаш но видя, което е едно кратно действие. Не е ясно по време на кое от многократно повтарящите се е осъществено единичното действие.

Мъникът се понесе напред, а гората над него ронеше капчици влага и оплиташе косата му в паяжини - с паяжини. Защо? Не можеш реално да ми опишеш как една обикновена коса ще е съставена от паяжинни плитки.

Празно, капчици вода. Помириса, близна. Люта сол.
Синтаксис. Това е само предложение, за по-лек изглед:

Празно - капчици вода. Помириса, близна - люта сол.

Морето се затвори около брадичката му, повдигна го и го отнесе нататък. Мъникът още слушаше с широко отворени очи.

Очите се отвориха широко пред звездите в лилавото небето над нощта, плискаща се там където срещаше брега.

Първо имаш повторение. Второ - смислово несъответствие. В първото изречение оставяш момчето с отворени очи, а във второто то отново ги отваря, но нали вече е с отворени очи

Хванат, да. От морето.
Хванат-да, от морето.

Всякакви спомени от преди това се бяха стопили, от момента, в който я окачи на врата си, както и толкова много, след това.
Oт преди това или от момента - остави само едното. Но тогава смисълът ще потъне. Тогава замени спомени от преди това със стари спомени

Водната тъкан беше хладен полъх, шепи копринен мрак, капещ от кожата и косата му,(") плискащите се вълни и пръските потушаваха писъците на предутринните чайки и звуците на света около него.
Раздели изречението на две части.

След миг ще се пропълзи обратно в тъмното, а той ще забрави. Момчето се отпусна. - ще се пропълзи - да те питам, това струва ли ти се да е на български?

Той изхъхри, а въздухът изплува в мехури от посинелите му устни. От водата изплуваха очертания, чертите на лице от замръзнали лунни лъчи. Въздухут изплува на мехури. Така се казва на български език

Няма по-голяма прахосница от тая лека, безмозъчна курва, Природата.
Не се заяждам само защото си използвал цинизъм, но...
Trip, курвите винаги са леки (жени), няма какви други да са. Е, освен ако не са прехвърлили 150 килограма.

That`s all, bro.

[Roland]

Ооок, мисля, че тук имам малко повече за писане Сега, Трип, знаем се, ще бъда откровен с теб и разчитам, че няма да се засегнеш (все пак прекрасно знаеш колко позитивно съм настроен към теб, просто искам да помогна ) - разказът ти ми хареса... но само на отделни моменти. Като цяло мисля, че му липсва фокус - една идея, усещане или чувство, около които да се върти. Доста е накъсан, а има и някои стилови проблеми, за които ще пиша по-надолу. Все неща, които липсваха в разказа ти за Прометей, който наистина ме беше впечатлил, така че подозирам, че се дължат на липсата ти на по-сериозен опит в писането на български.


=========================================
Този път ще почна със стила, тъй като той е най-сериозният ти проблем (не се обиждай, нямам предвид, че е лош, а че най-вече там имаш пропуски )

Първото, което ми направи впечатление, е лекото прекаляване с описателната съзерцателна картинност (забележка, която направих и на Рандъм, просто съм силно чувствителен към този елемент). Слава богу това се изглади след първата третина на разказа, но преди това наистина прекаляваш. Синдромът е често срещан и аз също не съм се отърсил съвсем от него, но е хубаво човек да работи по въпроса. Ето какво имам предвид:
"Светлината се плъзна през въздуха по перата на спускаща се чайка и нахлу в пролетния лес, а в очите на детето се разляха зеленикави лъчи..." - Нарочно не довършвам изречението, щото краят му е за друга критика. Значи, имаме:
1 "се плъзна през въздуха"
2 "по перата"
3 "нахлу"
4 "в очите на детето се разляха"
Споменавам опорните точки на изречението, така както съм ги усетил аз. Твърде много е това, Емо Твърде голямо внимание отделяш на един тъп слънчев лъч все пак Ако ще напишеш импресия, която да се занимава САМО с та светлина в няколко абзаца - тогава ок. Но иначе тежи ужасно много.
"Той се заозърта, но видя само прелитащите между дърветата пойни птички, които сякаш се люшкаха по блещукащите нишки на паяжините, и преобръщащите се в тревата буболечки и мократа шума." - Тук имаш излишен "етаж" на описание. Стигни до "прелитащите между дърветата" пойни птички, ако държиш, макар че за мен и едните голи "пойни птички" са напълно достатъчни. Но ти не само ги надграждаш с това, че прелитали между дърветата, ами вмъкваш и втори пласт описателност, като обясняваш как се люшкали. Буболечките също мисля, че могат просто да са в тревата, а не да се преобръщат в нея. Тежестта идва и от преупотребата на деятелните причастия - твърде много "...ещи" неща има в разказа ти и не само тук, но не съм го отбелязвал повече в критиката, просто го имай предвид за цялото произведение
"Отражението на слънцето се топеше в меките гънки и примигваше с хиляди очи на водната повърхност" - образът ми се губи... Ако примигва, как го прави "на" водната повърхност и защо с хиляди очи, като е само едно? Ако пък НАмигва, значи това изречение е за долната ми критика и просто не е правилно от смислова гледна точка.

Което ме отвежда до смисловите неточности. Които на места доста спъват правилното възприемане на разказа. Наложи ми се да го прочета няколко пъти, за да разбера определени моменти от него, а два, за които ще пиша накрая, изобщо не ги схванах. Вианта не е само в смисловите неточности, но те играят съществена роля:
"Светлината се плъзна през въздуха по перата на спускаща се чайка и нахлу в пролетния лес, а в очите на детето се разляха зеленикави лъчи, през лъщящия листак, клонките, клепачите." - Нещо не схванах как зеленикавите лъчи се разляха в очите на детето през лъщящия листак, клонките, клепачите. Така поднесено, изречението е просто напълно неразбираемо. Не знам дали проблемът е в словореда, в подборката на думи или в липсващи глаголи, но за мен тук въпреки че успяваш да постигнеш картинност, тя се замъглява от смисловата неяснота.
"В главата му отекваше ехото на вълните – боботещи, преливащи, затихващи, и пак." - "и пак" какво? На мен ми е ясно, но изречението стои като отрязано с нож.
"Морето се затвори около брадичката му, повдигна го и го отнесе нататък. Мъникът още слушаше, с широко отворени очи." - много ми е трудно да гси о визуализирам това. Как се е позиционирал, че хем водата да се "затвори около брадичката му" (не ми допада впрочем този подбор на думи, аз бих намерил друг начин да напиша, че вече му е до над врата водата), хем после да го понесе. За целта на първото той трябва да е прав, а за целта на второто - да лежи. И широко отворените очи ми се струват силно излишни, някакси нямат връзка с останалата част от сцената. Защо да са му широко отворени очите?
"Очите се отвориха широко пред звездите в лилавото небето над нощта, плискаща се там където срещаше брега." - Ъмм, изключвайки техническата грешка с двойното членуване, аз не разбирам сега - нощта ли се плиска там, където среща брега, или? Ако да, споре мен подобен подбор на думи е много неуспешен като метафора и не ми създава никаква картина на нищо. Ако не, значи просто ти липсва някоя дума...
"Очите се отвориха широко пред звездите в лилавото небето над нощта, плискаща се там където срещаше брега. Дълги черни нишки се бяха усукали около ръцете и гърдите му. Тя издиша тихо и измърка." - нарочно пускам пак горното изречение, просто за да се види какво има пред последното - "Тя издиша тихо и измърка." Чак от следващото изречение разбирам за кого говориш , а ако спра дотук, се пуля и цъкля, чудейки се коя за бога е "тя", като досега имам само момчета (момче?). Ако не искаш да буташ допълнителни обяснения, просто сложи това изречение на нов ред, за да стане ясно, че не продължаваш предната мисъл, а започваш нова.
"Шумоленето на леса зад него го накара да потрепери. Би се разтреперал и от собствения си дъх, при липса на друго. Но винаги има. Друго. Зад гората, в града. Гласове, нелепи думи, шум, стъпки в маршов ритъм, тропане, трещене. Хора. Не, недей, недей. Гнусна купчина месо и шум..." - защо италик? Прилича ми на мисли, но ако са мисли, защо са в същото лице, както досега? Ако пък е обръщение, от страна на някакъв вътрешен глас, редно е да поясниш този момент по-ясно, ти сам ще измислиш начин. Иначе тук ми харесва много фрагментарността, наистина. По принцип страшно се кефя на накъсан коншъснес флоу Обаче това за съжаление е почти единственото място, където според мен си използвал фрагментарността по подходящ начин. Това обаче е друга критика и е по-надолу.
"Обърна поглед надолу, към раковините - странно, но тежаха повече във водата, опъваха нишката на която бяха нанизани, с всяко негово загребване." - Чак на второ четене на разказа схванах, че иде реч за огърлицата. Напиши го някъде, защото иначе обърква В началото на разказа си имал вадене на раковина от морето и някакси човек добива усещането, че и сега с случва нещо подобно.
"Оттогава познаваше най-силно желанието, без минало и съвест които да го вплитат в човешката поквара, забъркана от вина и дълг и съвест." - най-силно КОЕ желание? За КАКВО? И как може да бъде "без минало и съвест"? И защо точно тези две неща да вплитат някого в човешката ПОКВАРА точно? И защо тя да е забъркана точно от "вина, и дълг, и съвест" (това ше го бутна и в забележката си за запетайките ). Не мисли, че се заяждам, в крайна сметка може просто това да е твоето усещане, което да не съвпада с моето. Но тези неща не ми стават ясни от текста и трябва да си ги измислям, а мисля, че подобни крайни думи трябва да носят по-силен и точен заряд. Трябва с подобно изречение напълно да сринеш читателя и да не му оставиш възможност да спори с теб и да ти задава дребнави провокативни въпросчета

Следващите ми забележки по тази тема са за словореда (да, знам, че съм досаден, но това ми е важен момент ):
"В основата на бука, нашарен от светлината, стоеше детето и слушаше." - това предполага ние да знаем за кое дете иде реч. Тъй като ние не знаем кое е това дете, аз бих го написал или като "Едно дете стоеше в основата на бука и слушаше" (бтв, това, че е "нашарен от светлината" също ми е в повече, ама този момент е за по-предната графа) или като "В основата на бука стоеше (едно) дете" (без членуване). Тъй като обаче подозирам, че членуването е било умишлено, бих ти предложил да сложиш "детето" в началото на изречението, а самото изречение - на нов ред (подобно на забележката ми за появата на момичето).
"Нещо просветна под водата. Течения го придърпваха и то се въргаляше мързеливо по дъното." - в правото си си да ме изядеш, но за мен словоредът на второто изречение е ЧИСТО английски, особено съотнесен с първото. Всъщност дори не съм убеден, че проблемът е в словореда, може би едно членуване би оправило всичко - теченияТА. Така обаче изобщо не звучи правилно на български, просто на нашия език нечленуваните съществителни се използват твърде рядко по начина, по който си го използвал тук, ако преди тях няма поясняващи членувани прилагателни ("силните" течения, "грозните" течения, "на-баба-ти-хвърчиловите" течения и т.н.). Според мен членуването тук оправя всичко.
"Кожата му лепнеше, усещаше. Дъхът му смърдеше, знаеше" - този словоред ми е напълно излишен и откровено противен. Ясно ми е, че е нарочен, но не схващам смисъла му. Може би искаш да създадеш усещане за задъханост и френетичност, аз така само си го обяснявам, но мисля, че не се е получило съвсем добре. Т.е., създава ми И такова усещане, но най-вече ме дразни.
"След това дойдоха следващите шест, по-малки, всяка поотделно плашещ шепот, нова смърт, заедно неземен песен." - Ъ? Тука словоредът толкова ме шашардиса, че дори не можах да схвана какво точно искаш да кажеш. Тук е пък обратното на забележката ми за фрагментарността (за нея след малко), макар че всъщност ефектът пак е такъв - твърде много неща, набутани в едно изречение и отделени само със запетайки. А когато имаш много запетайки, някои от които изпълняват различна функция от други, става манджа с грозде На твое място бих помислил или за разделяне на изреченията, или за разнообразяване на препинателните знаци Използвай тирета, двоеточия, че дори и скоби, ако поискаш. Ок, това май не беше за тук...

Фрагментарността и накъсаността на изреченията, която си използвал тук-таме, не ми допада, тъй като не обхваща целия текст, а само откъслечни моменти от него, при това смислово необосновани да бъдат фрагментарни. Според мен подобен похват трябва или да е навсякъде, или на достатъчно места, за да не прави впечатление на изолирани случаи. Давам няколко примера, за някои от тях дори не съм писал коментари, мисля, че са излишни. Просто да знаеш какво имам предвид в този параграф:
"Мъникът топна ръка във водата и го загреба заедно със шепа пясък. Раковина. Мъникът я почисти, и погледна вътре. Празно, капчици вода. Помириса , близна. Люта сол."
"Би се разтреперал и от собствения си дъх, при липса на друго. Но винаги има. Друго." - тук бих могъл да го приема, защото (май) са мисли и там е типичен похват да се накъсва повествованието. Но пак това "но винаги има. друго" не ме кефи. Всъщност лъжа - кефи ме МНОГО Но просто само ако се среща по-често. Може би, както писах и по-горе, дори не целият разказ да е в такъв стил, но да го има на достатъчно много места, за да може човек да го приеме за принцип, а не изключение.
"Спомни си един момент, отдавна, когато бе оставил морето да го отнесе за първи път, спомни си отново, когато го отнесе пак, и трети път, четвърти...седем пъти, възкресяван сред тълпа от тъпи, онемели наблюдатели. Майка му, баща му. Забрани и сълзи. Забраните не го интересуваха. Сълзите не го трогваха.
Забраняват ми океана. Забраняваха му океана." - Тук искам най-вече да те поздравя за настроението, което създаваш. Играш си със средства и това ми харесва. Особено последният ред е страхотен, макар и да не съм сигурен доколо е на място. Харесва ми и отговорът на забраните и сълзите. Всъщност, така и така съм тръгнал да хваля, целият този абзац от момента, в който пичът става от мацката, ме кефи страшно много. Описанието ти на погнусата му от него самия спроед мен е страшно добро, изключая критиките, които съм писал наоколо.
НО отново си твърде фрагментарен. Не ти трябват толкова много къси изречения, нито, мисля, ще изгубиш от усещането, което искаш да създадеш, ако се лишиш от тях. Някакси се постига просто списък от несвързани явления, вместо задъхан текст. Как "Майка му, баща му" се комбинира със "Забрани и сълзи"? Или с предходното изречение? Липсва ми спойка, но как да я постигнеш не мога да ти кажа Според мен просто понамали изреченията за сметка на дължината им, без разбира се да се отказваш от стила си.

Следват няколко рандъм стилови забележки, които нямам как да вмъкна в обща графа

"Стръкове трева блестяха яркобели под слънчевата светлина, а долу и отвъд ръба на скалата блестеше морето като огледало срещу небето." - повторение
"Мъникът топна ръка във водата и го загреба заедно със шепа пясък. Раковина. Мъникът я почисти, и погледна вътре." - повторение

"Детето се заспуска надолу по сипеите.
Eто че най-сетне стъпи на брега" - ами не че нещо кой знае колко сериозно, но "ето че най-сетне" е подходящо, ако не си имал преди това само едно просто изречение, което да покаже изобщо придвижването. Дори и ако целиш някаква приказност/поетичност/отнесеност/зебра със спин, пак е нужно да сложиш дума-две за слизането, за да си позволиш да използваш подобен израз после.

"Щеше му се да го извърви поне веднъж преди морският сън да го впримчи завинаги, да го извърви, по мократа нагъната повърхност... като онзи пророк, как му беше името...или да разцепи океана, да върви по дъното...като онзи другия, как се казваше...и вътре да се вгледа в сенките на гиганти, от плът, така както никой човек не бе видял и нямаше да види никога." - тук ми харесва много начинът, по който си си изградил изречението, наистина. Прочетох си го няколко пъти просто ей така, за да му се радвам Губи ми се смисълът обаче на това да не си спомня имената. Ако е толкова откъснат от реалността, намери начин да го покажеш още някъде из текста.

"Нещо го сграбчи за крака и започна да го тегли надолу.
А!..." - Еми извинявай, ма това ми е все едно пичът тъкмо се е сетил къде си е забравил ключовете Някакво такова убер не на място възклицание


=========================================
Следва малко граматика и по-специално запетайките, които по принцип са ти слаба страна. Не по "неграмотен" начин, но по такъв, който да дразни, имайки предвид иначе високото ти ниво на езикова култура Основната ти грешка е, че на места ги ръгаш излишно, но има и други грешки. Давам няколко примера:
"Очите й не бяха напълно затворени и просвятваха, мътносиви през косата й." - Така поднесено, изречението твърди, че са мътносиви, защо са през косата й, а не че проблясват през нея и са мътносиви. Подобна вметната думичка трябва да се огради със запетайки и от двете страни.
"Всякакви спомени отпреди това се бяха стопили, от момента в който я окачи на врата си, както и толкова много, след това." - Тук всъщност дори не разбирам какво точно искаш да кажеш, но каквото и да е, примерът е чудесен за излишната запетайка преди "след това" Принципно запетайките се слагат на места, на които по време на говорене би си поел дъх. Тук би ли си поел дъх?
"Оттогава познаваше най-силно желанието, без минало и съвест които да го вплитат в човешката поквара, забъркана от вина и дълг и съвест." - Също като в първото изречение, но в по-голям мащаб - ВСЯКА вметната или пояснителна част в едно изречение, колкото и да е голяма, трябва да е оградена от запетайки. В случая имаш простото изречение "Оттогава познаваше най-силно желанието". Всичко друго са ти добавки. Имаш добавката "без минало и съвест" с нейното пояснение "които да го вплитат в човешката поквара", оградено от запетайки. Ще дам един малоумен пример за всичко това, което изприказвах до момента:

"Ждруьо *запетайка* който тайно *запетайка* но неискрено и някак по детски *запетайка* е гей *запетайка* си бръкна в носа *запетайка* изплолзван междувременно *запетайка* и не съвсем етично *запетайка* от сластна гъсеница за вертеп *запетайка* отиде при Жмульо *запетайка* макар той да бе умрял от туберколоза преди повече от четири минути *запетайка* за да му отхапе носа."

Мисля, че ясно си личи коя част какво се пада в изречението, ако не - ще обяснявам допълнително. До момента, до който бях стигнал, всъщност грешки нямаш, просто използвах случая да направя едно анализче по повод изречение, подходящо за целта, тъй като на доста други места ПРАВИШ грешки от подобен род и реших, че би могло да ти е от полза. Тук грешката е накрая. Когато изброяваш, се слага запетайка и пред "и", включително и пред първото, защото нямаш две еднакви неща, свързани с "и" (т.е. тук то не е съюз), а още второто е част от списъка. Правилното е "...забъркана от вина, и дълг, и съвест".


=========================================
Последната част от критиката ми е посветена на сюжета. Общо това, което не ми хареса, е неяснотата, породена от неточната на места картинност и твърде голямото разчитане, че като напишеш нещо отнесено, читателят ще схване какво всъщност се случва. Уви, не навсякъде е така. Друго, което не ми допада, е сюжетната несъвместимост между пръвите две части и третата. В тях всичко е на ниво импресия, вътрешния свят на героя, копнежите и чувствата му. И изведнъж в последната част се намесва някакъв постапокалиптичен сюжет, който, ако беше доразвит, би бил на място, но тъй като ти не даваш никаква информация за него, остава като снаден абсолютно излишно в цялото.

Ето един пример за неяснотата, за която говорех в началото:

"Нещо го сграбчи за крака и започна да го тегли надолу.
А!.... Нещо друго го сграбчи за гърлото, отвътре, теглеше нагоре, докато мускулите му се вцепеняваха и той потъваше. Спящ инстинкт се надигна и изрева в него, запокити съзнанието му години назад, в гората, светлозелените проблясъци, толкова ярки, милиони години назад, далеч от необхватния Океан, в дълбоките горещи пещери. Очите му горяха, той се давеше. Все по-навътре, размахвайки ръце и крака нагоре, не мога, лек натиск... Той изхъхри, а въздухът изплува в мехури от посинелите му устни. От водата изплуваха очертания, чертите на лице от замръзнали лунни лъчи. Водорасли, перли и раковини сплитаха косите й. Студеното течение го поднесе в ръцете й, тя го обгърна. Очи, сини,... толкова абсолютно сини..., се втренчиха в неговите." - Съжалявам, този абзац просто чисто сюжетно не го разбрах. Някаква морска нимфа ли го набара? Някакси нищо подобно няма другаде из разказа. И какво беше това, дето го притискаше отвътре? Щото, ноу ъфенз, ма ми заприлича на резултат от тентикъл рейп Просто ми остана ужасно мътен моментът и бих те помолил да ми го разясниш, ако можеш.

И най-големият ми въпрос - това в трите части от разказа, за бога, ЕДИН герой ли е, трима различни, или? Защото на мен ми изглежда все едно първите две ситуации са с един персонаж, а третата - с друг. Ако, разбира се, пичът от втората част наистина умря, както ми се стори. Както казах, тази част ми остана мътна и мисля, че разказът ще спечели, ако го пообработиш там с цел по-голяма яснота. А може би морякът от третата част Е момчето от първите две? Мотаеше някакъв гердан, доколкото си спомням, но ако е той, трябваше да пишеш, че герданът е от раковини

Неясно ми е и последното изречение. Човекът падна през борда ли? Ако да, опитай се да го опишеш малко по-ясно.

Съжалявам за неясните си на свой ред критики, но наистина не мога да ти предложа конкретни решения на много от нещата, които виждам като проблеми. Но имам доверие в способността ти да анализираш, така че просто ще оставя това на теб И дано съм ти бил от полза, защото има моменти в разказа ти, които стилово бяха наистина страхотни и ако си в състояние да напишеш цяло произведение, използвайки именно тях, ще се получи нещо адски добро, както беше с Прометей

[thorn]

Добър стил и прекрасни описания, но много тежки за възприемане. При първо четене по-голямата част от тях просто се губят като картини. Може би на по-кратки изречения ще могат да се възприемат, както заслужават.
Сега чисто сюжетно – нещо липсва на текста в началото, за да ни въведе в разказа като идея и усещане. Лично на мен ми се струва, че е от изместването на гледната точка. Не знам дали ще се получи по-добре, но пробвай да опишеш света като видян от детето, с повече чувства от негова страна, както правиш във втората част. За мен точно там стилът ти получава заслужения ефект. Ако в първата част ми е малко безцелна поетичността, втората успява да създаде въздействаща картина.
Единственото, което ме притеснява, е мизантропията в нея. Не виждам смисъл в този контраст хора-природа. В крайна сметка благодарение на описанията разбирам защо героят се влюбва в морето. Тези мисли някак звучат чуждо за героя, твърде рязко и в дисхармония с образа на природата. Героят ти избира морето, не защото е разочарован от света, не е ли доста млад за това, а защото то може да му даде много повече. Или поне такова чувство оставяш у мен.
Третата част ме притесни най-много. Първо сюжетно – досега от разказа ми стана ясно, че героят презира хората, а изведнъж го откриваме на кораб със спасителна мисия. И не само това, но и раздава правосъдие за същото прегрешение като своето. Струва ми се лицемерно.
Другият герой, дипломатът, според мен е извинение героя да се развихри. Подхождаш малко клиширано към ситуацията. Имаме герой, който е а) богат, б) с положение в обществото и в) страхливец. Не виждам как това да го прави достоен за съдбата му освен като някаква форма на социален протест. Значи това е човек, на когото явно му се е събрало много – смърт, разруха, паника, морска болест. Някак ми е разбираемо в такъв момент човек да говори необмислено и жестоко. Ако причините да повярваме, че ги мисли наистина, са изброените по-горе три, целият психологизъм отива по дяволите. Диалогът, а аз го четох няколко пъти за по-сигурно, не подкрепя твоята теза, а малко по-горе, макар и доста завоалирано дипломатът все пак показва, че го е грижа за хората:
„ Да, и хора се удавиха, все пак... Няма по-голяма прахосница от тая лека безмозъчна курва, Природата.”
Мда, в този момент идва въпросът защо героят ти се занимава да раздава правосъдие, а не да спасява хора. Не виждам логика да владее сила да убие някого, а да не може да спаси. И то след репликата му: „На борда има добри хора. Искат да спасяват други добри хора в беда... „ С какво точно се занимава, освен да води диалози на кораба не е ясно. Нещо в цялата ситуация не е наред.
Второ, стилово. Вътрешните монолози и диалогът са като съвсем различна, почти пришита част към текста. Твърде разговорни и твърде груби като звучене. На фона на описанията дисхармонират твърде много. За монолозите мога да го приема като опит да погледнем в душата на героя, но диалогът... Не знам, според мен дипломатите са образовани хора, а твоят герой не звучи така.

Малко стилови заяждания:

Лъчите кацнаха върху тях и се протегнаха в многоцветни дъги. – мисля, че има нужда да уточниш, че става дума за очите на детето, а не за листака или клоните.

Отражението на слънцето се топеше в меките гънки и примигваше с хиляди очи на водната повърхност. – или с хилядите очи на водната повърхност или с хиляди очи върху водната повърхност. Иначе има двусмислие.

Допря ухо до нея, и се изкикоти. – не знам, разсмя се не е ли по-приемливо за дете

Той се носеше на място заедно с вълните и се усмихваше, слушаше шепнещата черупка, сякаш доверяваща съкровени тайни. – по-добре която сякаш му доверяваше

Тя издиша тихо и измърка.
Момичето изскимтя и изхърка. – в тези изречения натоварваш героинята с много еднотипни действия, по-добре махни едно от тях

Кожата му лепнеше, усещаше. Дъхът му смърдеше, знаеше. – тази напевност е готина, но аз ще те посъветвам да разделиш действията с по едно „и”

Сега, преди сърцето му да спре, преди главата му да се пръсне под напора на тромавата тежест в нея. – тромава се отнася за движение, което не се вързва с тежест.

Спомни си един момент, отдавна, когато бе оставил морето да го отнесе за първи път, спомни си отново, когато го отнесе пак – отново двусмислие, пак си спомни или си спомни за втория случай

да го извърви, по мократа нагъната повърхност... като онзи пророк, как му беше името- знам, че съм sucker за фактологии, но Исус не е пророк, поне не според християнството

Морето бе изстинало, и притискаше дробовете му отвън. – отвън е излишно, подразбира се

Очи, сини,... толкова абсолютно сини..., се втренчиха в неговите. – абсолютно е излишно

Дъхът го бе напуснал и животът му го следваше. – като изключим, че структурата е кофти, за въвеждащо изречение в третата част е твърде рязко

Импотентните му клетвословия не го облекчиха ни най-малко. – значи имаме латинска дума и до нея друга, леко архаична, но определено българска. Или замести импотентни с безсилни или клетвословия с ругатни.

Или по-скоро, ако стомахът му не искаше да надникне през гърлото му как е времето навън. - Или по-скоро, ако стомахът му не искаше да надникне през гърлото му, за да види как е времето навън.

[ta]

да го извърви, по мократа нагъната повърхност... като онзи пророк, как му беше името- знам, че съм sucker за фактологии, но Исус не е пророк, поне не според християнството

Thorn, тук се визира Петър (Симеон), който тръгва след Исус по водата. А доколко учeниците на Исус могат да се обозначат като пророци...

[Roland]

да го извърви, по мократа нагъната повърхност... като онзи пророк, как му беше името- знам, че съм sucker за фактологии, но Исус не е пророк, поне не според християнството

Thorn, тук се визира Петър (Симеон), който тръгва след Исус по водата. А доколко учeниците на Исус могат да се обозначат като пророци...

А аз подозирам, че идеята най-вече е, че момчето е толкова откъснато от всичко това, че дори бърка месия с пророк. Но бтв това е безсмислено обсъждане, нека Трип да си каже. Което ще стане днес, очаквам

[Random]

Разказ, който хем много ми хареса в определени отношения, хем ме разочарова донякъде в други... Трип, справяш се страхотно с описанията. По самият ти стил има доста трески за дялане, но в основата си описанията ти са страхотни. Създават великолепна атмосфера на меланхолия, хармония, редуваща се с дисхармония, лекинко ми напомнят на Ериксън дори (странно сравнение, знам, но някакси така добре си хванал духа на морето, та ми напомни за пустинята Рараку...). Може би още един фактор, заради който ми хареса разказът е, че едно време и аз имах идея за нещо подобно и сега текстът резонира с моите мисли.

В същото време описанията ти правят много мръсен номер. Прекрасни са, но като че ли прекаляваш с тях. Ясно е, че разказът ти не залага на сюжет, но пък си мисля, че все трябва да има някакъв такъв. При теб дори наченките на нещо подобно се губят в изобилието от описания. Прави ми впечетление, че в историята ти за Прометей също се забелязваше подобна тенденция - липсваше кой знае какво действие, преобладаваше наситената карртинност. Там обаче текстът действаше достатъчно силно на въображението, за да може читателят сам да си поизгради страничната картина. Тогава ти препоръчах да вкараш още сюжетни линии, за да стане разказът още по-добър, но той и в онзи си вид беше много силен. Все пак там се описват Архангели, Промеетеевци, Апокалипсис, Бог до някаква степен... такива нещата предизвикват активни асоциации в съзнанието и карат моторът на въображението да запали. В "Море" описанията, както казах са прекрасни, но по-скоро са пасивни. Описваш една красива картина, пълна с меланхолия и обич към природата, но тя си остава именно картина. Моето лично мнение е, че остро ти трябват сюжетни линии. Не е нужно те да изместят картинността като централна идея, но трябва да ги има. Може би нещо повече от живота на детето, някакви подробности около потопа, може би дори някакви действия в самото море с цялата му магия, прелест и мощ. Това би се харесало на читателя, защото ще добави някаква интрига и мистерия към разаказа, каквато на него му липсва. Знам, че идеята не е да критикуваме основната идея на автора, но виждам, че при теб май е тенденция да пишеш само картинно, така че ти го давам като съвет. Колкото и да са красиви описанията, те рядко биват запомняни, ако липсва някаква история, пък била и тя дори съвсем леко загатната. Дори си мисля, че на теб не ти трябва истинска история в случая, следвай духа на сегашния текст, но се опитай да нарисуваш някакъв щрих в заден или среден план, който да оформя някакъв сюжет. Може би ако само подсилиш образите в разказа - девойката от морето, способностите на детето, самия потоп... от личен опит знам, че тогава историята се ражда сама. А идеята ти е страхотна, нещо което аз захванах преди няколко години, но реших, че е твърде трудно. Морето, представено като една одухотворена стихия, като един огромен непознат свят, пълен с тайни и мрак... Е, мен това ме грабва много. Пак казвам, звучи ми като силно смекчен вариант на Ериксън, но в добрия смисъл и по-скоро в приказно-фантастичен аспект. Толкова по личните (да натъртя, ЛИЧНИТЕ) ми виждания относно това кое е добро в случая.

Сега, малко по-обективни критерии. Пак за описанията. Явно английският доста силно ти влияе при писането на български. Изпозваш доста често конструкции, характерни за английския език.

Очите й не бяха напълно затворени и просвятваха, мътносиви през косата й.
Излезе на открито, на голяма, полегата ливада, хлъзгава от падналия дъжд.

Кожата му лепнеше, усещаше.
Дъхът му смърдеше, знаеше.

Тези и още на немалко места. Теоретично не знам как стоят нещата, използването на подони прийоми предполам биха допринесли за поетиката, но толкова често използавани, както при теб, на мен ми навяват силен англицизъм, който не ми стои добре в български текст. Освен това при по-дългите изречения се отплесваш и пак пишеш по английски - с много елементи в изреченията, разделени със запетайки. Получава се твърде непривичен текст, който бих очаквал при Ериксън в оригинал, да речем, но не и в български разказ. Тази употреба може би си я наложил заради описателността, която си целил, но така текстът става тежичък и донякъде твърде, твърде плътен откъм описания. Да не говорим, че самите ти описания са с няколко идеи по-наситени отколкото им е нужно. Чудесни картини, но както писах, твърде тежки и пасивни като внушение. Добре би било, ако ги олекотиш и вкараш повече действия и развитие, защото именно около глаголите се конструктира историята и същността на всеки повествователен текст.

Другата ми забележка е относно пунктуацията. Извинявам се предварително, тия дни не съм във форма, гледам много да не се вися пред компютъра, затова и няма да давам цитати от текста, по тази причина съм давал толкова малко горе. Трип, трябва да поработиш над запетайките. На мен ми направиха впечетление основно три типа грешки - пропускане на запетаи при повтаряне на съюзи от рода на "и..., и...", "или..., или..." и тем подобни; пропускане на запетаи при съюзи от рода на който, които, както и т.н.; излишни запетаи при поредици от прилагателни, които не изискват запетаи между отделните определения. Съжалявам, че съм толкова кратък, надявам се някой друг да е засегнал по-подробно темата. Друг проблем относно запетаите, който споменах по-горе, от по-скоро стилистична гледна точка, е именно английският маниер написане, при който се натрупват твърде голям брой пунктуационни знаци.

Това са ми основните критики. Обективните, мисля си, са достатъчно важни, но не са нещо толкова централно. Субективните, от началото, според мен представляват по-важен момент, за който обаче ти ще си решиш дали съм прав. На мен лично разказът ми остави много приятно чувство, но някак ми избяга усещането, че съм напипал сърцевината му, че съм разбрал целта му. А това предполагам се дължи именно на липсата на сюжет и на твърде голямата описателност.

Надявам се да съм бил поне малко полезен

[Trip]

Благодаря на всички за отговорите. Ще се постарая да напиша нещо възможно най-бързо. Просто не мога да си позволя да вися по клубове (нямам нет в стаята) и да пиша отговора си в големи подробности. Вероятно ще постна утре. Предварително се извинявам.

[Trip]

Мисля, че е редно, преди да започна отговора си, да се извиня на всички за неприлично голямото закъснение. Нямам адекватно оправдание за него, така че няма и да си търся. Съжалявам също, че отговорът ми едва ли ще е толкова изчерпателен колкото заслужават критиките ви. Все пак ще се опитам да обърна внимание на основните неща, които сте засегнали (имам предвид в този пост, а иначе е нормално да помисля над тях по принцип).


1. Сюжет и развитие на действието.

Прави сте – почти липсват в разказа, в този му вид. За съжаление не е само защото това е било намерението ми, а защото нямах време и възможност да го "донапиша", така да се каже. Всъщност, почти нямах възможност и да го препрочета критически преди да го пусна. Може би пък така се е получило по-добре в някакъв смисъл, доколкото имахте по-богат материал за забележки Всъщност основната идея, чисто формално, беше да го разделя в четири части, отговарящи на четирите сезона – исках по още един начин да обвържа повествованието с идеята за Природата, а и да предам усещането за някакво развитие. Както е видно от текста, той е изграден само от три части – Пролет (детето), Лято (момчето) и Есен (моряка) – като впослествие получих забележка от Рол, че отграничението в първите две не е ясно.
Съгласен съм с всички, че разказът е твърде недоизведен сюжетно. Това, което мъждукаше в главата ми беше следното – детето е омагьосано, преносно и буквално, от океана, който го изтръгва от хватката на сушата (исках също, в началото на разказа, да сложа и още деца, играещи в гората, от които малкият се откъсва) и отчуждеността, съзнателно и несъзнателно, се засилва докато той расте. Силата, с която е дарен, е едновременно в негова власт и го използва като инструмент за някакъв Апокалипсис ™ (не знам, влече ме този шаблон нещо ). В края на живота си той е изморен, а може би и изоставен от невероятната мощ която е обладавал преди, и помага на рибар в пост-апокалиптичния свят да се спаси от бурята в която е попаднал (или нещо не толкова тъпо). Както виждате, нищо особено – така че бих разчитал на атмосферата, ако изобщо разчитам на нещо в произведението. Но е вярно, сега го осъзнавам, че съм бил твърде неясен, очевидно във всеки възможен аспект. Просто параболата, която сюжетът описва, е твърде елементарна за да не бъде подплътена от друго, някаква задна история или малко повече действие. Съветът на Рандъм в тази насока е точно на място. Мисля, че така ще може да се постигне някаква по-голяма дълбочина в представянето на самата ситуация, за да станат нещата по-ясни.
В тази връзка, ще си позволя да отговоря конкретно на критиката на Торн относно противопоставянето. Тук, предполагам, нещата опират до идеологически виждания, но аз считам, че противопоставяне винаги има. Не може да съществува подобно крайно отношение "за" природата (примерно, както е в моя текст), ако то не е съчетано с отношение, вероятно също крайно, "против" хората (или най-малкото, пълно безразличие към, и някакво отвращение от тях). Особено като се има предвид контекста на нашия съвременен свят – казвам това не за да дървенофилософствам, а просто защото историята (поне началото) се развива горе-долу в наши дни и колкото и да няма реално значение това за развитието на действието, трябва да се вземе под внимание като обща рамка. Вероятно трябва да добавя още няколко елемента, които да подсилват мизантропията, за да се постигне някакъв баланс с описанията.
Относно проблема с идентификацията на героя през различните части – явно и това не съм доуточнил като хората. Все пак си мислех, че щом в първата част имаме дете, мъник и прочие, във втората имаме момче с момиче в обятията си, а в третата имаме моряк с гердан на шията (а другите споменавания на гердан в разказа са достатъчно ясни и недвусмислени), няма да е толкова трудно да се схване. Явно ще са необходими още няколко изречения от по-обяснителен характер.

2. Герои

Изключвайки проблема с идентичността, със забележките ви по отношение на това как главния герой е "изразен" съм почти напълно съгласен. Твърде много накъсаност, твърде голяма "враждебност" към читателя. На моменти сякаш текста нарочно пречи на човек да схване за какво иде реч. Отново, както и при описанията, ми липсва малко действие, което да изясни нещата. Но това отива повече към забележките ви за стила, така че ще го оставя за момента.
Но тук ще продължа обръщението си към Торн, което започнах в частта за сюжета. Героят ( и тук може би отново не съм бил достатъчно ясен) е повече избран от морето, отколкото го избира сам. А силата и въздействието на разочарованието от света върху младите хора вече се е превърнало в убийствено клише, което оправдава (макар и да не говори добре, след като съм го използвал), според мен, мотивацията на младежa. В смисъл, нормално е младите (по-чувствителни) хора да са разочаровани от света, и ми е чудно, че не го считаш за обичайно.
Защо откриваме героя на кораб със спасителна мисия. Едно обяснение би било, че това са единствените кораби, които се осмеляват да пътуват в условия на океански Апокалипсис ™. Друг е въпросът, че морякът просто се появява от време на време по тези кораби, и няма никаква реална "работа" там, в смисъла на работата, която вършат останалите спасители. Той просто наблюдава, и да, разговаря с хората на тези кораби. Нещо, което не схванах – кое е това прегрешение на хората, което е същото като неговото? Кое е неговото прегрешение? А защо не спасява хората? Ами защото той предизвиква Апокалипсиса. Защо да ги спасява? Освен това целта ми беше същността му донякъде да се слее с тази на Океана, да придобие неговата полусъненост, безметежност, и липса на всякакъв интерес към хората. В този дух написах и първите две части, а в репликите му към дипломата се опитах да вкарам някаква ирония. Добрите хора спасяващи други добри хора в беда. Дипломатът мисли, че не заслужават да бъдат спасени? Морякът е нарочно наивен, и точно тази нарочност и ирония мисля, че донякъде е естествена, ако имаме предвид поведението му във втората част, а и снизходителното му отношение в края на разговора.

За дипломата – всъщност просто исках вторите две части да са от различни гледни точки, и героят да бъде видян през чужди очи. Исках да имам друга гледна точка по отношение на хората, на бедствието. Не мисля, че подхождам клиширано към ситуацията, а по-скоро реалистично. Значи, няма писано правило, че дипломатите са богати и с положение в обществото. Такива са само определен вид дипломати, а аз никъде не съм казал, че този е нещо специално. Привилигирован е само с това, че са му отредени повече удобства на кораба и нищо повече. Освен това гледната ми точка не можеше да е на спасител, защото на тях действително им пука за хората, които спасяват (или ако не, то поне не ги е страх от водата, така както се страхува дипломатът), а и защото някои от тях са луди. Кой пътува със спасителна мисия освен самите спасители?Администратори. Просто няма как героят да е друг, освен такъв.
Настроението на дипломата е породено от нежеланието му да се намира там, където се намира – не само защото не го интересува, а и защото вече го е правил, и му е писнало, и е отвратен. Доброто му отношение към хората, което забелязваш, е по-скоро плод на моя стилистична неточност. Исках дипломатът, в мислите си, да слага хората просто между другото, без да му пука и без да осъзнава, че всъщност милионите загинали са най-голямата трагедия в това, което се случва.
Относно вътрешните монолози и диалога – мисля, че е ясно, че вътрешните мисли на всеки човек никога не са сложни и особено кохеретни, независимо колко е образован. Сложна и подредена вътрешна мисъл е възможна само когато човек си го наложи, когато трябва да обмисля нещо внимателно и най-често когато обмисля нещо, което после трябва да каже на глас, или да напише. Ясно е, че с дипломата случаят не е такъв. Горе-долу същото се отнася и до диалога. Мисля, че си твърде много позволяваш на стереотипа да те води, вместо поведенито на човека, така както съм го описал. Първо, той разговаря с нищо и никакъв моряк, намира се по средата на пристъп на морска болест, а морякът му е изкарал акъла секунди по-рано. Пък и какво пречи и на Нобелов лауреат да има каруцарски речник, когато не се налага да използва професионалния си такъв? Пък и дипломат не означава непременно високоинтелигентен и начетен човек. И така нататък. Твърде много възможности има дипломатът да говори така както съм го описал, за да е необичайно подобно описание.


3. Стил и образност.

Тук вероятно коментарът ми ще бъде най-кратък, но не защото няма какво да се коментира. По-скоро точно обратното. С 99% от казаното от вас съм напълно съгласен. Ще трябва да се разсее тази наситеност на жалка псевдо-поетичност, първо защото не стои стабилно в цялостната структура на разказа, и второ защото сама по себе си е превзета и пресилена. Напевността и поетичният изказ имат своето място в прозата, но аз съм прехвърлил чертата драматично (както между другото се уверих и след като прочетох няколко поеми на Уърдзуърт и Кийтс – такава поетичност, постигната с (почти) прост английски език! Трябва да си взимам бележки от подобни неща) Както казах по-горе, повече действия биха помогнали, както и повече завършени изречения (моите не са фрагментарни – не заслужават подобна изтънчена дума). Въпреки това се радвам, че голяма част от смисловите недоразумения могат да се оправят къде с изменянето на дума-две, къде с добавянето или премахването им. Кратките изречения обаче според мен, въпреки една (всъщност много) от забележките на Рол, имат своето място, ако не другаде, то в първата част. Там гледната точка е отчасти на детето, отчасти на разказвача, и се опитах да предам нещата предимно чрез сетивността, изкривена чрез възприятията на детето, които носят духа на полуреалност. Затова и в "Празно, капчици вода. Помириса , близна. Люта сол." няма думи като "усети", или пък по-ясно изразен синтаксис. Мисля си, че така би се отнела непосредствеността на момента.
Относно другите, по-едри моменти на дву(без)смислие – по-скоро моментът с нимфата (да, такава е ) и тентакъл рейпа. Всъщност това което го сграбчва отвътре, е именно инстиктът за самосъхранение, който работи на най-базово ниво у всеки, особено в критични моменти. Морето обаче се оказва по-силно. Това "отвътре" и "сграбчването" явно ще трябва да си отидат, за да стане по-ясно. Както и да уточня, че неясните гласове и спомени са предишните седем срещи с хората-рибоци. Макар че на мен и така ми харесва. Така де, трябва ли да има нещо друго такова в разказа, че човек да схване, че нашия го прибарва нимфа? Нещо го хваща, дърпа го надолу, показва се образът на русалката, тя го придърпва към себе си...схваща се, не е като да е невъзможно

А относно края – ми не, всъщност не пада, ами пред него се вдига едно голяяяяяяяямо цунамо

[Roland]

Аз бих искал само да отбележа по отговора ти, че за връзка между момчето и Апокалипсиса НИКЪДЕ не се дори намеква в разказа. А ако се, аз тотално съм го изпуснал на всички четения

[Trip]

Не се, така е. Следствие от сюжетната обърканост и неяснота.

[ta]

Всъщност идеята за пост-Апокалиптична спасителна служба ми харесва. Само дето никъде не я хванах в текста. Останах с впечатлението, че действието се развива най-малкото в миналия век. Причината е, че тогава хората са били толкова близо до природата, та да позволят на морето да ги обсеби. Сега са обсебени от по-тривиални ...и по-електронни неща.

[Trip]

Има много хора на тоя свят, нали така? Нищо не пречи на нашто да е селянче или нещо от сорта.

[Roland]

Е, някакси потопените страни ми звучаха достатъчно футуристично на мен поне

[ta]

Е, някакси потопените страни ми звучаха достатъчно футуристично на мен поне

Мда, но аз си мислех, че са тръгнали да спасяват някакви корабокрушенци.
Пак съм бляла някъде.