Нещо си

Конкурсите за разкази на Shadowdance... хлебарки, дракони и смърфове...

Moderators: Trip, Random, Marfa

Post Reply
User avatar
coldie
Forsaken
Posts: 2969
Joined: Fri Dec 05, 2008 10:20 pm

Нещо си

Post by coldie » Mon Nov 27, 2017 10:19 pm

Ей, тъй почнах да пиша нещо си без никаква идея, цел и посока.

Кучешки студ – помисли си Тазам, разтривайки уши за да постопли премръзналите си крака. Тази техника я беше научил от преписите на някаква си прастара книга, датираща от преди Войната на Анихилацията. Е както и да е – си рече той, час по скоро трябва да стигна тоя скапан Шамалон – един от седемте велики града от тази страна на Ерсет и столица на кралство Елаон. Велик преди да бъде опустошен и завзет от бунтовниците на Джар Едноокия. Поне тъй се говореше. Кралят на Елаон – Вендал заедно с част от благородниците били успяли да избягат през един от онези опасни портали на преображението и кой знае къде се намираха сега. Може би на другият край на Континента.. Това беше и задачата му - да потърси някаква информация на място, нещо което да подскаже къде ли може да се е дянал Вендал. Или поне част от задачата. Три месеца бяха минали откакто кралят бил изчезнал.
Хич го нямаше в язденето Тазам, тъй че си беше наел една дървена талига водена от кривокрако магаре. Ако можеше да язди, един добър кон щеше да го пренесе много по-скоро до крайната му цел, но пък талигата му позволяваше да си вземе доста повече провизии – храна вода и силно червено винце. Както и други полезни нещица. Всеки недостатък си има предимство и обратното, си казваше Тазам, докато крачеше около съскащият огън.
„Трябваше да спра за малко да се пораздвижа, да се постопля да събера сили, да се наям и да помисля. И да се изпикая разбира се. И най-вече да огледам картата“. Опитваше си да планира доколкото му е възможно, да подрежда детайлите преди да пристъпи към нещо. Е поне в повечето случаи. „Ето и сега, ако бях избрал главният път твърде вероятно щях да свърша с нож в корема и захвърлен в някой шубрак за храна на вълците“. Част от войниците на Вендал бяха избягали в горите без цел и посока и както изглежда бяха започнали да се събират на малки групички и глада и студа ги бяха превърнали в разбойници. „Но все пак бяха войници, и то войници на едно доскоро проспериращо кралство. Дали само студа и глада можеха да ги превърнат в престъпници.Вероятно да“, каза си Тазам. Дебнели за самотни пътници и слабо охранявани кервани, удряли бързо, отмъквали каквото могат със себе си и офейквали. Рядко убивали, но риска не биваше да се пренебрегне.
„Не съм човек на риска, нито воин, затова и избрах по-бавният и труден път, но пък е по-сигурен. Всъщност не беше никакъв път, а съвсем тясна ивица земя. От ляво висока и плътна борова гора, отдясно замръзналите води на широката Ерлинин, и добре че беше така – вятърът измиташе снега от крайбрежието навявайки го в гората. Беше толкова тясно, че от време на време му се налагашеда води талигата наполовина по леда, наполовина по сушата. Понякога, където ледът му се стореше по нестабилен, слизаше от колата за да намали тежестта. И Добре че колелата бяга обковани с тънки преплетени ивици железни въжета. Ето още няколкопредимства в недостатъка, още веднъж си припомни той.
В момента носеше дебели ботуши от свинска кожа, подплътени с вълна и с подметка обшита с тънки метални телчета. Памучни панталони и куртка покрити с тънка агнешка кожа, които донякъде го предпазваха от влагата и студа. Колана беше от обработени бамбукови влакна със семпла медна тока – така предпочиташе колана той, мек и да не стяга много. Ония благородници нека си се перчеха с обсипаните им с орнаметни, благородни метали и скъпоценни камъни коланища с огромни токи, я във формата на вълк я друг символ. Тъй или иначе не беше благородник. На главата си носеше овална треух, изработена от боброви кожи с четината навътре, покриваше добре главата от веждите до тила, освен това при необходимост предната козирка можеше да се сваля косо пред очите. Имаше и наушници, които в момента покриваха ушите му. Треух си беше предпочитана дълбоко на юг, където зимите бяха сурови, летата кратки и рядко топли, а пролетните и есенни сезони се размиваха между тях. „Да добре си е шапката“ си каза този път на глас Тазам, колкото да чуе човешки глас, макар и собственият си. „Подтискащо е да си сам“, беше тръгнал от Чофа преди близо две седмици и оттогава единственото което беше чувал бе воят на вятъра и скърцането на талигата. Няколко катерици, които бързо се скриваха нанакъде, щом го усетеха, а да, и един път чу бухането на сова.“И стържещият звук от оня смотан бор, разбира се, който се счупи под наитска на лепкавият сняг и за малко щеше да отнесе Кривчо. Малко му стана криво, че нарече бора смотан, бора не му беше виновен, освен това Тазан изпитваше симпатия към дърветата. „Симпатия към дървета? – стана му смешно на Тазан от собствното му определение. Ама нали и той си беше дърво, тъй че май да изпитва симпатия към дърво не беше толкоз нелепо. Нали? А Кривчо? -така се казваше кривокракото магаре пред талигата, мда – мда името му прилягаше, но жестоката шега беше в това, че Кривчо не беше получил кривият си ляв крак по рождение, само името, просто след някаква злополука кракът му бил счупен, и след това зарастнал накриво. „Може би са прави тези които твърдят, че името на човека оказва влияние на живота му. Е в случая ставаше въпрос за магаре, но принципа може би е същият. Пък и май-доста хора са истински магарета. Глупаци ли бяха тези, които вярваха в суеверия? Може би, но все пак смяташе, че някои от тези суеверия не са празни приказки. И да, добре че в последният момент му хрумна да метне четири дъбови дъски в талигата, ако не ги беше взел, ще трябваше да рискува да заобиколи през замръзналата река дългото трийсетина жарака дърво което отгоре на всичкото беше начулипо леда на места. А шапката треух – с нея се гордееше. Май прекалено много. Беше измислил много удобно подобрение. Понякога гледаше изобретенията на други, древни или нови и му хрумваха идеи – две добри идеи можеха да се комбинират в трета още по-добра. Е не беше кой знае какво революционно подобрение но все пак беше практично и донякъде удобно – беше пришил между двата наушника три пръста широка лента от щавена и обработена с мас и сол заешка кожа, надупчена по средата, която донякъде пазеше носа и устата от жилещият вятър, като му позволяваше да диша, макар и по-трудно.
Върху дрехите си бе кръстосал меки ремъци на които откъм гърба бяха прикрепени две медни тръби с капаци. В едната носеше кожената карта, а в другата сгъвамият стрелолет. Ефикасна машинка с която дори зле обучен стрелец, като него, с подходяща опора можеше да порази целта. Стрелолет ли, по-добре да го бяха нарекли Самострел това нещо. Стрелолетите бяха околко педя и половина дълги и три педи на широчинана когато се разгънеха. Надобяваха миниатюрен арбалет, само че тялото на стрелотета беше обримчено от пет стрели – отгоре, от страни и отдолу. Метални влакна и стеги позволяваха сгъването и разгъването и всичко това се задействаше от желязна чавка. Натискаш и късата стрела полита, другите се завърхата и в цевта се появаваше следващата. И тъй можеше да се изтрелят всичките тези стрели без презареждане и за няколко мига. Кой би си го помислил до съвсем скоро, пък си помисли Тазам. Някакъв майстор от далечният югозапад го беше изобретил съвсем наскоро и както казваха идеята му хрумнала докато четял една от онези прадревни книги, книги написани далеч преди Всемирната Война и преписвани дълго след нея. Добре, че бяха оцелели частици от това древно знание. Ех какви могъщи хора са били тези древните, надарени с мъдрост и безкрайно знание. И макар някои днес да ги почитаха като богове, а други да ги ненавиждаха заради това, което са причинили на земята, Тазам не мислеше за тях нито едното, нито другото. Тъй ставаха нещата, превъртаха се и после пак идваше същото. Уж същото, но различно. Ония преди Свършека, сигурно не бяха кой знае колко по-различни от днешните хора, и сега имаше достатъчно алчни за власт и богатства хора, без морал и искаха всичко на цената на всичко. Е сигурно и тогава е имало от същите. Тъй си мислеше Тазам докато огризваше претопленият свински бут на фона на буйният огън.
Хм, ами тези врати на преображението? Някакво необяснимо чудо оцеляло от преди Анихилацията. Знаеше се, че в Ерсет съществували седем такива и всеки от великите градове имал по един от тях. Опасни неща са това, пак си рече наглас, могат да пренесът човек на хиляди левги разстояния до някой друг такъв. Само че... само че по някой път ставали странни неща. Можело да влезеш в портала със зелени очи, а да излезеш с червени, че някой път и без очи, беше чувал мълвата, че веднъж един станал на лепкава пихтия, друг пък излязал с два носа на мястото на ушите и ухо на мястото на носа. Предпочиташе да не вярва много на слухове, но пък във повечето от тях имаше зрънце истина. Обикновено. Той лично никога не беше виждал това...нещо, но знаеше, че само владетелят на всяко от седемте кралства и неговият таен писар знаят къде са скрити. Освен туй се ползвали много рядко. Тъй било, щото един път задействан порталът остава активен в продължение на 360 удара на сърцето, след което не можел да се ползва в следващите 360 дни. Пък и с тия всички непредвидими последици малко хора са ги ползвали въобще. Но ето, че кралят – Вендал го бил направил. Може би, а може би просто слух или преднамерена лъжа пусната от хората на Едноокия. Да, и освен това за да премине човек през портала трябвало да се съблече чисто гол, без косъм дреха и зрънце накит. Дали има още от тия от другата страна на Кълбото? Някой път авантюристи-мореплаватели от северните брегове на Ерсет потегляха дълбоко на север в търсене на тамошните земи. Той лично не беше сигурен дали някой се е завърнал, но отнякъде през вековете беше достигнал откъслечен слух, че земите далеч на север съществуват наистина и някакви диви получовеци ги обитавали. Знаеше ги тези неща от един от свитъците на Гилмон – бил един от седемте тайни писари преди доста години, на кой крал и кое кралство не знаеше, и как свитъка е стигнал до библиотеката на Чофа. Знаеше обаче че самият Тазам е писар в Чофа, жалко писарче всъщност и нещата не се бяха получили както му се бе искало. Жалка плата, и прахче надница, едно хекте седмично, колкото да си купи дървена кутийка с 50 къса тамхин за пушене и храна, колкото да не остава гладен. Все пак донякъде бе доволен и на това, само дето... малко по-малко му увеличаваха задълженията. Уж трябваше да преписва това-онова да подрежда лавиците със свитъци и книги, да преначертава карти и още няколко дребни задължения, да ама в един момент някой лентяй от кметството беше решил, че между другото може и да разнася съобщения насам натам. В скапан общински вестоносец го бяха превърнали. И за това не му даваха и петак допълнително. Не стига това, ами и пътните разходи му ги плащаха в края на месеца. Един път се беше опитал да поиска малко повишение на платата. „Все пак почнах аз при едни условия, сега работата ми се увеличи, ами може би е честно така малко заплащането да се попромени и то“. „Е, ами то това всъщност е добре за теб бе момче“, му беше отвърнала Минде – тая стара развратница, нацапана до ушите с помади. „Нали тъй, няма само да седиш в оная дупка, дето и викате Писалище, какво Писалище, една прашясала стаичка си е онова, а тъй ще походиш на чист въздух, ще се раздвижиш – добре е за здравето“, тъй му каза Минде и уж му намигна, ама между другото изтърси, че много молби за работа я затрупали тия дни. „Ей го на, виж го тоя“. И размаха един лист пред очите му. Завършил бил четмо и писмо в съседното село“. Мда намек – демек като не ти отърва, ще си намерим кой да те замести.
А сега и това, що пък него бяха пратили на това пътуване. Ама май знаеше защо. Щото пак щеше да им свърши работата като за без пари. Е поне му бяха дали колкото за Кривчо, заедно с талигата, припасите и част от дрехите. И четири хекте – месечната му заплата всъщност, долу горе толкова трябваше да му отнеме пътуването. „Защо поне не бяха пет“, рече си Тазам, все пак пет звучи някак си по плътно, някак си по закръглено и тежко“. И на четири беше доволен, ама не беше честно, не беше.
Денят преди на напусне Чофа кмета го беше привикал при себе си. Джисмун – тъй се казваше кмета, си беше една истинска върлина, мязаже за бор, ама тънък и съсухрен бор без зеленина по себе си. Тазам беше по-висок от средният ръст, всъщност твърде рядко му се налагаше да гледа някой отдолу, повечето в околността бяха по-ниски от него. Но не и Джисмун. „г-н Джисмун, поправи се наум Тазам“. Джисмун имаше добра репутация, твърде добра, не делеше хората, справедлив изглеждаше и будеше доверие. Но не и в Тамаз, ама Тазам си беше мнителен по природа. „Е Тазам, седни“ подкани го кмета и дори му наля пълна чаша с пенливото абджо – тази лека и пивка напитка. „Така момче, знаеш какво е станало в столицата, какво мислиш ти по този въпрос“. „Аз ли, че кой съм аз да давам мнение по въпроса“ прехвурли си наум Тазам, но си и призна, че колкото и нищожен да е в йерархията все пак работата му беше свързана с информация. Повечето пъти преписваше механично, но не и когато ставаше въпрос за политиката и важни за хората неща, макар някои да не разбираха това, обичаше и да чете исторически романи, както и по принцип да чете, не кой знае колко често, но и работата му даваше тази възможност, дори го налагаше. Пък и това беше едно от малките му забавления в това малко, скътано в планината градче. А на кмета отговори така „Амии, Едноокия трябва да е зъл човек, превзел е Шамалон, разрушил го бил, избил много хора“. „Точно така момче, Джар е лош човек, подъл и глупав, но това е само част от истината. Подъл и глупав, но мъти мозъците на селяците с тия приказки, че кралят бил несправедлив и държавата залинявала, отслабвала и куп други глупости. А и, като писар, може би знаеш, че „джар“, на джарбурански означава „тираничен“. А и ги знаеш ги какви са повечето селяци, нали, все недоволстват. Бедните все завиждат на богатите, все те са им виновни. Гледат да си живуркат само за себе си мислят и не си дават сметка с колко много отговорности е натоварен един монарх, нали?“. „Да, така си е“ призна на глас Тазам. Така беше но и не беше така – звънна едно тихо гласче в главата му. „Но г-н кмете, не разбирам защо точно аз трябва да ходя до столицата, не съм нито боец, нито смелчага, и дори да съм висок никой не се страхува от мен, мисля, че не съм подходящ за задачата“. „Точно защото не си такъв, си подходящ“- отвърна Джимсун, точно такъв човек ни трябва в момента – безобиден, кротък, не будещ съмнение, пък и ще видиш този велик град, сигурно често си си го мечтал“, не остави Тазам да отговори и продължи – „всъщност задачата ти не е толкова сложна, просто трябва да предадеш един писмо на доверен човек в Бизалт, Знаеш, на снежните гълъби не може да се разчита, ами ако съобщението попадне в неподходящи ръце? а пък в Шамалон не било толкова зле, колкото твърдят слуховете – Джар приемал добре всеки новодошъл, който обяви, че не поддържа краля. Така и ще направиш. Просто ще пообиколиш този величествен град, ще пийнеш хубаво винце в някоя страноприемница, ще подпиташ насам-натам и се прибираш. Пък и си умен при това, а и да не забравя – като се върнеш ти удвоявам платата“. Тазам само седеше и слушаше и кимаше. „Ето“ подаде му един кожен навит пергамент запечатан с кафяв восък „и когато стигнеш в Бизалт, намери хан на име „Спокойствие“, и скришом предай това на на ханджията – казва се Чалме, кажи му че те праща Джисун. Той, ще ти осигури всички необходимо. И ако случайно някой те попита как ти е името – кажи, че се казваш Инван“. „И още нещо, момче – не вярвай на никой освен на мен и на Чалме, разбра ли?“. „Разбрах г-н кмете, отвърна Тазам. „Добре, айде отивай наспи се добре сега“.
Тазам хвърли кокала от изгризаният свински бут в последните отблясъци на притихващият огън и се наруга, че отново се е отплеснал в размишления. А сега, дай да видим къде трябва да се намирам в момента. Пресегна назад, извъртя капачката и извади кожената карта. Значи, рече си Тазим една обиколка на колелото на талигата се равнява на един жарак – беше сложил една пластина от пресована брезова кора, която прошумоляваше при всеки пълен оборот на колелото. Е без съмнение не съм ги броил и записвал кой знае колко точно, ама досега ще съм да минал около тринайсет хиляди жарака, значи колко прави това? Хм – хиляда жарака правят един гилай, значи тринайсет гилая. Тъй, значи продължи да си говори той, мерейки с пръст по картата, трябва да съм някъде тук. Показалецът му сочеше картата някъде около средата между Чофа и Бизалт. Бизалт беше най-близко отстоящото до Шамалон градче. Май се движа твърде бавно. Все още имаше едно чувалче сухари и торба опушено свинско, но водата и виното бяха на привършване. Е вода, ще се намери, все пак вървя край планинска река, обаче виното? Хайде да тръгваме Кривчо, трябва да ускорим хода каза на себе си Тазам, докато се покатери на капрата, хвана юздите и подвикна „дий коньо“. – да всъщност си магаре ама те искам да побягаш, айде поне един тръс да удариш, нещастно магаре такова, поне за малко, и плясна юздите. И Кривчо се затътри унило напред.
Джисмун гледаше през матовият кметски прозорец отдалечаващият се Тазам, постоя още няколко мига, после отиде до писалищната си маса, хвана писалеца в лявата си ръка, топна го в мастилницата и започна да изписва кодирано съобщение, което малко хора можеха да разчетат. Но тези които можеха щяха да прочетат следното:
„До Шамал – кмета на Бизалт. Случайно научих, но от достоверен източник, че опасен убиец е пратен по петите на Джар. Получих последното ти снежно съобщение, братко, съгласен съм с теб – крал Вендал, само за три години откак наследи короната от чичо си успя да направи толкова много поразии и тази доскоро процъфтяваща държава започва да се срутва. Избрах страната на Джар, също като теб и съм уверен, че той е човекът, който ще възвърне мира. Убиеца изглежда безобиден, но това е неговото прикритие. Има крив нос и големи уши. Прави се на глупав, покорен и доверчив. Ще се появи с талига теглена от кривокрако магаре. Ще се представи под името Инвин. Не го задържай, остави го да мине необезпокоявано през града ти.
Джисун, кмет на Чофа, твой приятел и съмишленик. И стар съдружник“
След това кметът на Чофа, дръпна едно чекмедже от кметското си писалище, извади сива и дребна кожена кесийка, смачка написаното на три и на четири, пъхна го вътре, завърза кесийката със сив конец, топна си палеца в мастилницата, после го набучи върху кожената кесийка и чукна три пъти по малкото звънче върху писалището. На вратата се почука и влезе Зимгун, местният Пращач. „Зимгун“, рече кмета, „вземи това, избери най-издържливият снежен гълъб и го прати до Пращача в Бизалт. И не забравяй до го закрепиш добре към крачето на птичето с бронзово щтракало“.
Тазам дръпня юздите на Кривчо и магаренцето се закова на място. Някаква глава сякаш надничаше иззад трънака в самият край на боровата гора. „трънак в борова гора, трънаци не растат под боровете“ светкавично си прехвърли Тазам. „И глава, човешка глава?“ Малко не беше добре със зрението Тазам, ама все пак там имаше някаква глава и не надничаше, просто...седеше. „Как може глава да седи“ си метна наум Тазам, ама после успя да забележи че към тая глава има и врат, торс, че и цяло тяло. Човек, и този човек изглеждаше като умрял. Първовигнално му хрумна да скочи и да провери дали човека наистина е мъртъв, може би не беше, може би можеше да му помогне. Само че, веднага го връхлетя една обезпокоителна мисъл. Доколкото знаеше, понякога разбойниците използваха тази тактика – някой от тях се прави на умрял, на ранен, или на някой нуждаещ се от помощ. Виждаха се червени петна в белият сняг, вероятно кръв, но Тазам имаше слабо обоняние, не му замириса на нищо друго освен, на студ, но за сметка на това имаше много силен слух. Сякаш му се дочу, че човека зад храста изпъшка. Едва доловимо. „Е, добре това е премерен риск“. Тазам скочи от талигата и се приближи бавно до човека. Отчупи една трънлива клонка и се присегна с нея към този...дядо. Плещив беше и изглеждаше кожа и кости. Шипчетата на клончето леко се плъзна по голото теме на стареца. Ако беше трик, вероятно щеше да усети някаква реакция, нали?, си рече Тазам. Реакция на тялото не последва, но отново чу приглушен стон. „Ама и моята мнителност е май, като този стон, този човек вероятно умира, но все още е жив а, аз се чудя какво да правя“.Тазам се обърна, с два тромави скока се озова до талигата, надигна платнището, свали едната си ръкавица, която в момента му пречеше и набара малкото пакетче с жарен прах, скрито в оная кожена торба намазана със свинска мас в която държеше и меха с вино, е вино вече нямаше, не, всъщност имаше още малко останало в меха, взе го и него, и малко по надясно малкото дървено съндъче с разни неща нахвърляни набързо малко преди да напусне Чофа, дръпна металният жлеб на сандъчето и шивашката ножица се озова в ръката му. Що я беше взел не знаеше, но май можеше да му свърши работа. Скок и половина към сухия трънак, нахлузи си свалената ръкавица и трескаво и безразборно взе да реже с ножицата в ръка. Тъй му течаха и мислите – трескаво и безразборно. „Сега какво“, и след едно тупване на сърцето „ а,да“. Пак обратно към талигата – още загубено време. Грабна една от дъбовите дъски и платнището. Пак обратно – към тази глава, е глава с тяло и всичко останало. Повдигна плешивата глава съвсем леко, пъхна дъбовата дъска под нея, нави прибързано платнището и го постави над дъската. Отпусна главата на човека върху тях. Струпа трънливите отрязани клонки на десет пръста от врата на човека, хвърли отгоре им от жарният прах, поредният къс тахмин, който висеще в устата му вече догаряше, дръпна го от устата си и го хвърли отгоре. И лумна пламък. Миг ли мина, или два или, 120 мига но умиращият плещивец потрепна. Конвулс от дясното му рамо, после лек трепет от лявото. Главата му се кюлна половин пръст надясно, очите му се отвориха. По-точно едното, завъртя се нагоре и човека изхърка „Азз съмм тайният писар нааа Вендаааааал. Тиии, не знам, кой си тии но, меее стооплии...и...и. И нещата не винаги са такива, каквито изглеждат, успя да каже този, вече с твърд и стабилен глас“. И после окото му бавно се затвори, тялото му се сгърчи и сякаш издъхна. Тазам беше потресен, все пак събра сили и опипа пулсовите точки на страеца. Не долови нищо. „Какво да правя“ си рече Тазам. „ Да го погреба ли? Да изгубя часове в копаене на дупка, и то в този лют студ. И без това съм останал без сили. Или пък да пръсна остатъка от жарния прах и да го запаля? Бих могъл да го направя, но това ми се струва неправилно... да се изгори човек е... неправилно. А и да прахосам последната жарна прах за това? Да го затрупам със сняг? – съвсем скоро щеше да бъде изровен и да нахрани месоядните животни. Тогава, какво? Какво? И докато си повтаряше „какво“ хвана дъртака под мишниците, издърпа го до жалката си талига, тя и без това беше почти празна, хвърли платнището в опразнената част, внимателно сложи тялото на този странен човек и го покри с ямурлука, който беше взел за всеки случай, скочи на талигата и този път подвикна „дий Кривчо“. И Кривчо препусна в тръс, който почти премина в лек галоп. Е всъщност Кривчо не беше просто магаре, каквото и да си мислете Тазам. Кривчо беше мелез, баща му беше породист жребец, породист но прекаляваше със зоба, а майка му – ами тя беше.. майка му.

User avatar
coldie
Forsaken
Posts: 2969
Joined: Fri Dec 05, 2008 10:20 pm

Re: Нещо си

Post by coldie » Sat Dec 09, 2017 7:10 pm

Това по-погрешка го пуснах тук, само да поясня, трябваше в по-долният раздел, ако може да се премести там, в никакви компетиции и състезания не искам да участвам. Освен това е пълно с правописни грешки. гррр

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 7 guests