Гигантон

Конкурсите за разкази на Shadowdance... хлебарки, дракони и смърфове...

Moderators: Trip, Random, Marfa

Post Reply
User avatar
Martix
Jaghut Tyrant
Posts: 1930
Joined: Mon Aug 21, 2006 12:44 pm
Location: selfmade plain

Гигантон

Post by Martix » Fri Jul 08, 2011 2:59 pm

И вторият ми разказ. Няма повече. :lol: Този според мен има нужда от доста работа, затова ще съм благодарен на идеи как да стане по убедителен. И достатъчно непредсказуем.

Гигантон


Денят беше към своя край. Ярката звезда започна да се скрива зад хоризонта, а небето най-после изгуби болезнено светлия си блясък и започна да придобива оттенък, по-близък до червеното. Това беше знакът, казващ на колонията, че е време да се разбуди.

Заедно с всички останали се активизира и един млад събирач на име Зара-Лоск. Раздвижи антенките си, колкото да се отърве от обичайното след дълъг сън схващане. Протегна крилата си и усети лекия вечерен полъх над колонията. Дори отдели няколко мига, за да се полюбува на залеза. Беше наистина красив. Оттеглящата се звезда променяше яркостта на небето от дразнещо окото бляскаво в успокояващо мрачно. Но точно преди да се стъмни наистина, докато небето още беше осветено – тогава гледката беше най-красива. Светлината – прекалено слаба, за да нарани чувствителните очи на федератите, но все пак присъстваща. Зара-Лоск обожаваше този крехък баланс – приглушената светлина подчертаваше мрака.

Такива мисли се завъртяха в главата му, но набързо. Жителите на цивилизовани планети имаха цялото време на света да се наслаждават на прекрасната природа, да водят философски разговори и изобщо, да прекарват приятно свободното си време. Не беше така обаче на планетите, които още не бяха обезопасени за цялостна колонизация. За да са максимално ефективни, пионерите като Зара-Лоск, трябваше де спазват стриктен цикъл – половината време да почиват, а другата половина да работят. За да се постигне общата цел – една нова колония за Федерацията на народа, всеки трябваше да изпълни дълга си, програмиран у него от модификаторите.

Такива мисли не се завъртяха в главата на Зара-Лоск. Модификаторите отдавна бяха програмирали у цялата раса на народа любов и вярност към Федерацията. Тези толкова основни концепции имаха огромен ефект върху федератите. Всеки поставяше обществото над себе си и затова във Федерацията нямаше недоволство вече над седем хиляди поколения. Затова и Зара-Лоск бързо остави залеза да си върши работата и се замисли за нещо по-конкретно и важно – по-ефективни методи за събиране на ресурси. Биологичният му часовник, настроен още преди излюпването му, го извести, че е време да се нахрани, и той, както винаги, се подчини на импулса и закрачи на шестте си крака към хранилката.

Няколко минути и няколко стотин стъпки по-късно Зара-Лоск влезе в пролука между корените на едно от ненормално огромните дървета, срещащи се на тази дива планета. В коренището се беше образувало леговище, достатъчно голямо да побере стотина, и точно тук колонията беше ситуирала хранилката. Зара-Лоск се нареди на опашката пред един хранител. Както всяка друга опашка във Федерацията и тази напредваше със завидна скорост. Въвсем скоро се сдоби с порция – перфектно синтезирана да задоволи дневните му нужди от хранителни вещества. Отправи се към групичка от други събирачи и се зае с хранителната си каша. Във въздуха се носеше неангажиращ разговор, засягащ обичайната тема – храната, синтезирана от хранителите, беше не само засищаща, но и изключително вкусна, но на събирачите все им се струваше, че нещо липсва, че може да стане малко по-перфектна. Само ако можеха да намерят различни продукти, да разнообразят менюто, всички биха били толкова горди с тях. Зара-Лоск пръсна малко *съгласие ...* във въздуха, но вниманието му беше насочено другаде.

Беше го уловил още на влизане, но все още изчакваше с отговора на персонално съобщение, адресирано само до него. Беше съвсем просто формулирано – *Спешен повик! Молба за помощ! Тревога! Ароматът на Тора-Сара. ...*, и най-важното – всичко това вплетено в неговия личен външен аромат – съобщение, което само получателят може да разчете. Ако изпращачът му беше непознат Зара-Лоск едва ли щеше да отговори. Федератите нямаха какво да крият едни от други. Но изпращачът не беше кой да е, а Тора-Сара. Всъщност беше тя. Една точно определена Тора-Сара, доста позната на Зара-Лоск.

Беше решил да отговори, още щом позна аромата, но все пак трябваше да се държи на ниво. Не би било редно да доприпка при първият, изпратил му личен повик. И все пак го направи. Тора-Сара го чакаше малко встрани от другите. Не се хранеше. Само чакаше. И излъчваше *Тревога!...*. Той изстреля, без да се замисля:

- *Отклик. Готовност! Помощ? ...* - почувства се глупаво като го каза. Държеше се като помощник. Не знаеше за какво става въпрос, а и не беше работа на събирачите да помагат на другите. Но той го искаше. Искаше ли го? Отговорът на модификаторката прекъсна колебанието му:

- *Признателност. Облекчение! ...*

И преди да успее да отговори Зара-Лоск получи още едно персонално съобщение. То беше много по-обемно. Разбра защо Тора-Сара беше толкова притеснена и защо се беше обърнала за помощ към един почти непознат събирач, вместо към разпоредителите. Да, тяхната работа беше да научават за проблеми с плана, да откриват най-оптималното решение, и да разпореждат изпълнение на необходимите мерки. Вършеха тази си работа ефективно и бързо. Можеха да определят оптимален маршрут за преместване на колонията или пък най-бърз начин за справяне с враждебно местно население. Бяха незаменими за триумфа на Федерацията. Но в никакъв случай към задължнията им не спадаше организиране на спасителни операции. В обществото на народа нямаше нищо по заменимо от отделния индивид. Не, че им липсваха любов и загриженост за близките. Всеки се привързва малко или много към някого. Всеки обича родителите си. След като си отидат обаче, от всеки се очакваше да ги забрави и да продължи с живота си. Не това обаче възнамеряваше да направи Тора-Сара с баща си, изчезнал преди ден, докато изследвал кухината - в неначертаните територии.

Щом осъзна безумното намерение на модификаторката му причерня пред очите. Ако не беше стъпил здраво на земята с шестте си крака, щеше да залитне.

Да го спаси? В неначертаните територии? Даваше ли си сметка къде се намират? Планета, обитавана от същества, толкова огромни, че единственото, което понякога спасяваше федератите, имали лошия късмет да срещнат, така наречените гигантони, бе фактът, че бяха прекалено незначителни, за да бъдат забелязани. Планета, където хищници избиваха народа, противно на факта, че не можеха да си набавят никакви хранителни вещества от чуждоземните тела. Не му стигаше лошият късмет, че се беше излюпил в колония, имаща за цел да озапти най-опасната планета в сектора, но и тя искаше от него да напусне дори тази измамна сигурност, за да се отправят към сигурна смърт. Да опитат да спасят някакъв изследовател, бил той неин баща. Работа на изследователите беше да рискуват живота си, за да проучат неначертаните земи. Той беше обикновен събирач. Извличаше ценни ресурси от начертани местности и ги носеше за преработка. Нищо повече. Как би могъл да ѝ помогне? А как да ѝ откаже, без да я обиди?

- *Съжаление. Подкрепа. Отказ(най-учтивия, който можа да синтезира)...* - държеше се като страхливец. Дано не я обидеше...

Тя просто се обърна и си тръгна... Той не я последва.

Нощта му продължи, но съзнанието му остана в хранилката. Не спря да мисли за Тора-Сара. Представяше си я – сама, бродеща под светлината на чуждата луна. Далеч от колонията, далеч от сигурността. Повече никога нямаше да я види. Модификатор не би издържал в дивото и час. Сред зверове, можещи да разкъсат дори войн за секунди. И сам не разбра кога беше взел решението. Просто се опомни пред люпилнята. И сега какво? Попита някакъв модификатор за Тора-Сара. Не я беше виждал от ден. Подобен отговор получи и от следващите, които пита. Тора-Сара не беше идвала в люпилнята. Това можеше да означава само едно нещо – тръгнала бе сама. Трябваше да я настигне на всяка цена!

За да излязат извън сигурността на начертаните територии, на федератите им трябваше сериозна подготовка. Нещата не опираха само до провизии и екипировка. Всяка планета си имаше особености, с които трябваше да са наясно. А на тази конкретна планета особеностите до една бяха смъртоносни. Зара-Лоск дори не помисли за това. Главата му сякаш бе пълна с биогел. Имаше само една мисъл – да настигне Тора-Сара преди кухината. Ако ѝ се случеше нещо...

Губеше му се дори как бе тръгнал. Опомни се в края на начертаните територии. Беше минал най-много един час и нощта тепърва набираше сили. Въздухът бе пълен с тихите звуци на тварите, събуждащи се за нощен живот. Ароматът на чуждоземната гора се носеше навсякъде и изпълваше обонянието му с непознати миризми. Някои от тях го омайваха, други го приспиваха. Трябваше да се съсредоточи. Вече втори път за една нощ съзнанието му заспиваше. Докато събираше ресурси в добре познатите и охранявани находища, това беше полезно. Пестеше енергия и отморяваше ума. В дивото можеше да му коства живота. Продължи по криволичещата пътека, като се стараеше да не бърза прекалено много. Не беше изминал и стотина крачки, когато я видя. В края на утъпканата от войнските патрули пътека. Нататък се простираше непознатата земя. Пътеката продължаваше, отъпкана от кой знае какви ужасии, бродещи през деня из гората. А след нея се издигаше колосалната кухина, в самото начало на неначертаните земи. Тя стоеше там, без да помръдне, вперила поглед в това чудо на природата, в чиито недра беше изчезнал баща ѝ. Зара-Лоск се приближи колебливо. Лъхна го *Непреодолимо Безсилие....*. Тя го усети и се обърна. В изражението ѝ се разчиташе същото. Дали беше изненадана да го види? Не си даде време да се разколебае, а започна първи:

- *Молба. Прошка!...*

- *Промяна?...*

Какво можеше да ѝ отговори? Защо беше решил да си рискува живота за една половинка? Щеше да има и други, които миришат правилно. Защо точно тази? Започваше да се разколебава, а не трябваше! И тогава спонтанно реши да ѝ признае. Отговорът му съдържаше само един аромат - нейният, пречупен през собственото му обоняние. Тя се замисли за момент... И му отговори със същото.

Ароматът миришеше по същия начин.

Значи затова го беше избрала измежду всички свои приятели и познати. Сега вече всяко колебание се изпари, сякаш никога не го бе имало. Тя му разказа как се бе вцепенила на границата. Как не могла да се насили да пристъпи невидимата линия, разделяща познатия свят на Федерацията от непредсказуемостта, простираща се отвъд, докъдето ти стига погледът. Мястото на модификаторите беше в люпилнята. При ларвите, които трябваше да подготвят за живота. Той осъзнаваше какво е за нея да напусне това. Трябва да обичаше баща си наистина силно.

- *Баща? Тора-Сара....*

- *Дита-Тора. Безрезервна Любов!...* - и продължи, *...*

Значи баща ѝ беше син на прост хранител – Дита, а беше станал изследовател - Тора. Това беше рядко срещано сред народа – дете на представител на балансиращите професии – войн, хранител, събирач или помощник да избере да стане част от прогресивните – изследовател, конструктор, разпоредител или деятел. Тя му разказа и за мисията на баща си. За наблюденията му над местните форми на живот в търсене на разум. Разум? У тези ужасяващи чудовища и безмилостни хищници? Още в началото колонистите бяха опитали стандартните методи за комуникация с местните същества. Без никакъв успех. Имаше много видове, които притежаваха предсамоосъзнат интелект, но според модификаторите, те нямаше да придобият разум още хилядолетия. Но вероятността някой разумен вид да се е укрил си оставаше. Федерацията имаше прекалено богат опит, за да остави нещо на случайността. А нищо не беше по-опасно от разума. Само разумен вид може да се защитава от колонизация достатъчно ефективно и адаптивно. Това, което наистина изуми Зара-Лоск, беше мисията на Дита-Тора. Беше му възложено да търси разум у гигантоните. Същества, толкова огромни, че дори нямаше да забележат ако цялата планета стане членка на Федерацията. Те бяха отвъд обхвата на всяко оръжие с локален обсег, което конструкторите бяха създавали. В момента две конструкторски колонии бяха заети само и единствено с разработване на оръжия за борба с гигантоните на тази планета. И все още не знаеха как да изтребят исполините, без да увредят непоправимо околната среда. Разум у тези противни твари? Мисълта беше плашеща. Зара-Лоск още асимилираше новата информация. Тора-Сара вървеше мълчаливо след него. А нещо, непритежаващо и една разумна мисъл в главата си, ги дебнеше в мрака.

Продължиха да напредват по криволичещата пътека, надявайки се да не срещнат тези, които я поддържаха проходима. Наближаваха входа на пещерата, водеща до кухината. И я достигнаха. Зад поредния завой Зара-Лоск съзря пукнатината, разцепила непривично гладката повърхност на скалата, изграждаща кухината. Според изследователите тази цепнатина стигаше до огромна вътрешна каверна, заемаща по-голямата част от тази исполинска планина. А тази каверна, наречена кухината, била местообиталище на гигантоните 3,Х,6, които бащата на Тора-Сара изследвал...

Писъкът ѝ прекъсна мисълта му. Бързо се обърна и я видя. Беше паднала на земята, а в хитиновата ѝ броня се бяха впили чифт челюсти, принадлежащи на един от ужасите на тази планета. Беше омнияд 1,8,17. Почти целият животински свят на планетата принадлежеше към първи тип. Това, което правеше седемнадесетия вид толкова опасен, беше, че освен интелект от клас осем, той притежаваше и изключително добре развита прецивилизационна организация. Подобно на народа, и тези омнияди бяха ролево разпределени. Видът им беше може би най-процъфтяващия на планетата, и макар да не преминаваха границата на самоосъзнаването, постигана при интелект от клас единадесет, те бяха сериозен проблем за Федерацията. Бързоадаптивни и силно териториални, тези създания забавяха колонизацията осезаемо.

А този конкретен екземпляр се опитваше да откъсне средно голямо парче от корема на Тора-Сара. Младият събирач се нахвърли върху нападателя. Омниядът беше по-дребен и тежестта, стоварила се върху него, го принуди да отпусне захапката. Зара-Лоск нямаше намерение да го остави да се измъкне. Ако успееше да сигнализира базата си, скоро тук щеше да гъмжи от войни и те двамата с Тора-Сара щяха да са загубени. На свой ред той захапа все още омаломощения омнияд, опитвайки се да откъсне феромонната торбичка на коремчето му, преди да е повикал помощ. Създанието се защитаваше яростно. Дереше с всичките си шест крайника, докато се опитваше да извърти глава, за да вкара в работа и челюстите си. А устата на Зара-Лоск започна да се пълни с непознати феромони, които го давеха. Беше на косъм да освободи омнияда и тогава въздухът щеше да свърши останалото, когато съвзелата се Тора-Сара наклони везните в тяхна полза. Стовари се върху нападателя и го притисна в земята. Натискът върху Зара-Лоск отслабна и усилията му най-после дадоха резултат – торбичката се разкъса с хрущящ звук и челюстите му достигнаха до безценната награда. Забиха се във фероотделящата жлеза безмилостно - писъкът на омнияда проглуши тишината, която до този момент съпътстваше битката. Въпреки погнусата, събирачът започна да преглъща течността, събрала се между челюстите му. Не можеше да я остави да се разпространи с вятъра. Доубиха съществото, което след загубата на феромоните си загуби и желание за борба и се остави да му бъде прекършена шията.

Огледаха пораженията. Раната на корема на Тора-Сара не беше дълбока. Зара-Лоск отдели малко биогел, успокояващ нервната система регенерант, и я намаза, с надеждата, че това ще е достатъчно, за да зарасне раната. Най-малкото щеше да притъпи болката. Самият той не беше ранен. Само се молеха омниядът да не е бил войн – слюнката на войните беше отровна.

Побързаха да се отдалечат от мястото. Дори и да не повикаше помощ, наличието на един омнияд означаваше, че наблизо има още хиляди. Никой от двамата не повдигна въпроса за връщане. Мълчаливо влязоха в пещерата. Входът ѝ беше широк, но бързо започна да се стеснява. На няколко пъти трябваше с мъка да провират твърдите си тела през теснините, за да продължат. Зара-Лоск не беше много запознат с подземните твари, и точно затова беше още по-нащрек. За щастие не срещнаха пещерни хищници. Скоро пещерата започна да се разширява, докато иззад една скала пред тях се откри самата кухина. Беше неописуемо огромна. Сякаш се намираха на открито, а не във вътрешността на планината, но таванът, намиращ се на поне триста стъпки над тях, доказваше противното. А отсрещната стена беше поне два пъти по-далеч. Никога нямаше да открият Дита-Тора, ако не беше едно щастливо обстоятелство. В кухината нямаше вятър. Явно беше добре запечатана и в застоялия въздух още можеше да се усети ароматът на изследователя. Щом го усети, Тора-Сара пренебрегна всяка предпазливост и се затича по дирята. Зара-Лоск нямаше избор, освен да я последва. Повърхността на кухината беше толкова гладка, че дори ранена, модификаторката нямаше затруднения в придвижването. Баща ѝ беше все по-близо. Миризмата започна да се усеща все по-ясно и дори започваха да улавят смисъл в нея. Тогава го откриха. Зад един сталактон, толкова огромен, че им трябваше минута, докато го заобиколят. Той беше там. Поне това, което беше останало от него. Тялото му беше премазано от нещо огромно и Зара-Лоск се досещаше от какво. Тора-Сара падна като покосена. В този момент Зара-Лоск разчете съобщението. Започваше с неразпознаваеми за него биометрични данни, но завършваше с *Всепроникващ Ужас! Гигантон 3,Х,6! Смърт.*. Не трябваше изобщо да идват. Не трябваше да остават и минута тук.

- *Бързо! Бягство! Спасение!...*

Тора-Сара въобще не реагира. Отделяше нечетивна какафония от миризми, придружаваща *Нежелание за Живот.* Гигантонът можеше да се върне всеки миг. Опита с нейния собствен аромат, пречупен през обонянието му.

В този момент някъде отвисоко бликна ярка светлина. Зара-Лоск беше парализиран от изненада. Светът му сякаш изгуби опора. Очите му изгаряха, а преди да успее да се опомни, целият под под краката му се разтресе. Не виждаше нищо, но звукът беше толкова мощен, че вибрациите го удряха като шокови вълни. Сякаш цялята кухина се срутваше. Усети *Ужас!...*. Тора-Сара се беше опомнила, но беше твърде късно. Гигантонът си беше вкъщи. Смъртта не му остави време дори да се ядоса на избраницата си.

- Мамо, мамо, виж! Смачках две бръмбарчета. – Майката на малкия Тими погледна и въздъхна. Пак трябваше да му пере чорапите. И да изчисти пода на тоалетната. Кой знае какви зарази пренасяха гадните хлебарки.

- Браво, моето момче!
There are no rules! I'm gonna get you!

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 1 guest