Сълза в Окото на Прогреса

Конкурсите за разкази на Shadowdance... хлебарки, дракони и смърфове...

Moderators: Trip, Random, Marfa

Post Reply
User avatar
Martix
Jaghut Tyrant
Posts: 1930
Joined: Mon Aug 21, 2006 12:44 pm
Location: selfmade plain

Сълза в Окото на Прогреса

Post by Martix » Fri Jul 08, 2011 2:51 pm

Реших, че съдиите са достатъчно заети, че да обръщат внимание поотделно на всеки разказ, затова ще си пусна отрочетата тук, а някой ако му стиска да ги прочете. Поне са кратки. И някое мнение няма да върна. :)


Сълза в окото на прогреса

Слънчевите лъчи прогониха нощта, която плавно се оттегли, подканвана от светлината им. Както всяка сутрин, Зорницата се скри от небосклона. Този път малко по-прибързано от обикновено.

Млад козел с козина, черна като злорадстващата нощ, стоеше на тревата, като от време на време припряно потропваше с копита, сякаш чакаше нещо или някого. Той не идваше за първи път тук, на тази поляна. Не може да се каже дали тревата под копитата му го помнеше. Дали някъде дълбоко в самата същност на стръковете нямаше нещо като родова памет. Но едно е сигурно, ако тревата можеше да издава звук, различен от поклащането си от вятъра, сега тези стръкове щяха да пищят от болка. Съвсем скоро от тях остана само купчинка пепел, която бързо беше отнесена от сутрешния бриз. Козелът се премести малко по-нататък. Един шипков храст потрепери от ужас.

Последното листенце не се беше още съсухрило, когато най-после търпението на черния козел беше възнаградено. Той се втренчи в една точка във въздуха и зачака отново, този път наежил козината си с цвят на бездънна вечер, нервно пръхтейки. Вятърът неусетно се усили, понесъл листа, а съвсем скоро и дребни насекоми, към мястото, наблюдавано от козела. От отсрещната страна се понесе друга въздушна вълна, по-силна от предишната, носеща още шума и още живинки, недостатъчно силни, за да ѝ се противопоставят. Това беше само увертюрата. Вятърът се засилваше все повече и повече и от всички страни духаше към едно и също място. Малката купчинка от горска растителност скоро започна да придобива все по-застрашителни размери. Допреди минута спокойният бриз, вече доби скорост, на която би завидял и ураган. Отнякъде беше довята катерица, която потъна в листата, притискани от въздуха. Скоро и други по-големи животни бяха победени от силата на вятъра. Дори дърветата започваха да се огъват. А козелът продължаваше да чака, недосегаем за напора на природата. Загледа се нагоре. Там се беше образувала вихрушка, подобно на пясъчен часовник, всмукваща всичко, което попадне във водовъртежа ѝ. Един кралски орел се бореше с непреборимото. Силата на тази великолепна птица беше колосална. Орелът размахваше криле срещу стихията, но дори кралят на въздуха беше безсилен срещу повика, носещ го неумолимо към земята. Вятърът сякаш оживя. Подобно на идваща вълна въздухът се оттегли. За момент времето сякаш спря. И тогава сякаш небето се стовари върху гордата птица. Неудържимата маса повлече всичко след себе си. Ако можеше да се види въздуха, сега щеше да се види как той се вие и увива около себе си като гигантски възел, привързващ всичко в едно, докато границите между живо и неживо не се размият.

Множеството се превърна в едно цяло. Зароди се един голем, даващ живот на това, което вече е живо. Гордата глава на орела се подаваше от най-високия край на нещото и фиксираше черния козел с всепроникващия си поглед. Като косата на медуза, и този голем беше вечно в движение. Целият се виеше и пълзеше по себе си. Протегна се и сграбчи най-близкото дърво с това, което при него минаваше за ръка. Дървото беше полуизтръгнато от земята от току що прекратилата стихия и не затрудни духа. Краят му се уви около дървото, така както пръстите се увиват около сопа. Тогава нещото зарови другия край на дървото в земята и се опря на него, както старец се опира на патерицата си. Промени бяха започнали и у козела. Косъмчетата на козината му започнаха да се извиват и да се припокриват, изплитайки броня около тялото, започнало да се изправя изпод тях. Великолепните му рога се извиха един към друг, допряха се за момент, след което се насочиха обратно, увити като влюбени жирафи. Неусетно кога, от кост, те се превърнаха в метален шлем на главата на мъжа. Носът му беше прав и остър, брадичката - гордо повдигната, а в очите гореше огън, по горещ от Слънцето. Той също сграбчи едно дърво с дясната си ръка. То изрева безшумно, но не можеше да се противопостави на промяната. Мъжът извади блестящия меч от земята и поздрави стареца, подпиращ се пред него на закривената си тояга:

- Амнис Виридис, радвам се, че се отзова на поканата ми толкова бързо. Знаем колко се изнервям, когато ме караш да чакам. – докато говореше той размаха безгрижно меча си, разсичайки едно дърво, имащо лошия късмет да израсте точно на тази поляна.

Старецът болезнено присви очи. Той знаеше, че е безсмислено да убеждава Леонарс да се откаже от намеренията си. Не можеш да откажеш хищник от лова. Не можеш да отнемеш топлината от сърцето на огъня. За хиляден път се срещаха тук, на това свещено място, избрано от самата Троица за бойно поле. Дуелът се провеждаше от зараждането на човечеството, тук, както и навсякъде другаде в сърцата на хората. И щеше да продължи да се провежда на всеки хиляда години, докато балансът в природата не се изместеше прекалено много. Тогава едната стихия щеше да победи и да пороби човечеството, или да го освободи. Гласът на Амнис, идващ от хиляди гърла, преплитащ хиляди гласове и звуци, се разнесе по вятъра:

- Леонарс, настана времето избрано и аз се отзовах. Нужно ли беше да убиваш таз трева, растяща, без на никому вреда да стори? Почувства ли отрада като съсече Леска? Познавах туй дърво отдавна. Сърцето ти сковано е в леда на безразличието. Познаваш само твойта власт над всичко. А помня времето, когато бяхме заедно. Другари, равни пред свят и природа. Но твойта жажда намери си поточе в сърцето на човека. Безцеремонен ставаш като теб самия. Защо изобщо спазваш тоз дуел, защо не ме убиеш в съня ми?

Леонарсовата горна устна потрепери и се повдигна, оголвайки ръждивите му, но остри като кинжал, зъби. Стрелна напред лявата си ръка, точно навреме, за да я промуши през каишите на щита Аспис, материализирал се точно в този момент. В тон с останалото му снаряжение и щитът му беше ръждив, но блестящ с някаква вътрешна светлина и излъчващ такава жар, сякаш беше изкован не от метал, а от разтопена лава.

Не се чу камбанен звън, нито пък часовник удари дванадесет часа, но и двамата знаеха, че дуелът беше започнал – последният дуел. По стара традиция Леонарс нанесе първия удар. Замахна право нагоре с Лингва Серпентис, двуострия си меч, но тялото на Амнис се разедини в рояк пчели, недостижими за студената стомана. Леонарс моментално реагира. Той удари меча си в земята. Адските огнъове го близнаха с езиците си. Той се разтопи мигновено, превръщайки се в пламтящ камшик, раздвоен в края си. Леонарс развъртя камшика над главата си, изгаряйки стотици пчели. Продължи да върти адския език все по-бързо, докато не се образува фуния, която започна да засмуква рояка към сигурна смърт. Все повече пчели бяха засмуквани и скоро над главата на Леонарс се събра цял облак, жужащ и скупчен. Тогава Амнис атакува. Мигом се превърна в чиста вода. Цяло езеро, което се стовари върху Леонарс, удавяйки огнената вихрушка. Тогава Амнис се смрази, затваряйки противника си в ледена клетка. Но това не беше достатъчно. Аспис се уви около господаря си и се изстреля, разчупвайки леда, сковал тялото му. Амнис Виридис отново се беше превърнал в старец, древен като света. Леонарс се стрелна към него с нечовешка скорост, но старецът неочаквано пъргаво замахна с тоягата си отби атаката на Лингва, който отново имаше формата на двуостър меч. Двете стихии се вкопчиха в старомоден дуел. Нападаха се и парираха със светкавична скорост. Змийският език неведнъж се врязваше в дървото, но без да успее да го разсече. Нито пък ударите на Амнис успяха да достигнат до тялото на Леонарс, пазено неотлъчно от верния си щит Аспис. Старецът повика на помощ дивата природа, която винаги го беше спасявала от беди. Рояк оси се врязаха в битката. Промушваха се в бронята на Леонарс и го жилеха безмилостно. Глутница вълци го наобиколиха като не му позволяваха да достигне до Амнис. А той използва времето, което те щяха да му спечелят, за да призове последните си съюзници. Протегна свободната си ръка с дланта нагоре и я изпъна. Разпери пръстите си. Леонарс видя какво прави и изтръпна. Започна още по-яростно да съсича горските вълци. А Амнис Виридис започна много бавно да свива пръстите си в юмрук.

Земятя му отговори. Хоризонтът започна да се надига. Сякаш около двамата врагове израстваше планина. Скоро се озоваха в долина, която ставаше все по-дълбока. Още няколко секунди и земята щеше да се затвори над главите им, оставяйки ги във вътрешността на сфера. Леонарс знаеше, че няма да успее да се измъкне от такъв капан. Беше се сгорещил и осите бяха изгорели, но не можеше да нападне Амнис. Вълците го бяха наобиколили като жив щит. И други животни се събираха около него с намерението да умрат, но да не позволят на Лингва Серпентис да го прободе. Леонарс бързо постави верния си щит на земята и стъпи върху него. Започна бързо да се издига, носен от Аспис към бързо смаляващия се проход към свободата. Ято орли се спуснаха, опитвайки се да забавят демона, но той просто ги съсичаше с меча си. Две високи дървета, допреди малко растящи на стотици метри, в двата края на хоризонта, се срещнаха. Клетката се затвори... Но миг преди това демонът беше успял да се измъкне от прегръдката на земята. Леонарс, носейки се над Амнис на своя щит, се засмя.

Тук дуелът трябваше да се прекрати, за да се проведе отново след хиляда години. Но не това планираше Леонарс. Беше време да да се сложи край, по един или друг начин. Змийският език, Лингва Серпентис, се разпадна в ръката му. Парчетата от него се стриха на прах, още докато падаха към капана, който Амнис Виридис беше изградил, по ирония на съдбата, за себе си. Прахът потъна в почвата и започна да затяга връзки, да изгражда вериги. Амнис разбираше какво се случва, но беше безсилен да го спре. Беше изтощен от битката, но и противникът му нямаше достатъчно сила, за да го задържи. Опита да го вразуми:

- Леонарсе, предай се от идеята си скверна! Не можеш вечно да ме задържиш. И даже да успееш? Какво ще правиш? Ще концентрираш цялата си същност тук? Мечтата ти – да властваш над човека. А ти вместо това ще бъдеш мой пазач. Затворен в същия затвор от външнта страна. – но Леонарс беше решил. Самият той започна да се разпада. От небето се посипаха вериги, които се увиваха около клетката. Цялата същност на Леонарс се превърна в затвор за Амнис. Затвор, който щеше да изсмуква жизнените му сокове в продължение на столетия. Дори той нямаше да оцелее след такъв удар. Това беше бавна смърт, но каква друга смърт можеше да споходи природната стихия.

***

Минали бяха хиляда години. Леонарс беше изпил почти всичкия живот на стареца. Планината се разбуди. Една хилядолетна ключалка се отключи и Леонарс започна бавно да се събира. Беше още в полусънено състояние. Но нещо не беше наред. Стоеше върху черна вулканична скала. Въздухът беше мръсен, изпълнен с пепел. И не се чуваше никакъв звук. Преди той можеше да чуе желанията на всеки. Светът му беше изпълнен с мислите на хората. А сега – абсолютна тишина. Зави му се свят. Възможно ли беше? Потърси последните остатъци от Амнис Виридис. Тялото на стареца отдавна беше изчезнало в земята, от която се беше зародило. Но все още имаше остатъци от съзнанието му. Леонарс ги улови и се опита да ги събере. Амнис беше стоял буден през цялото време. Трябваше да знае къде са отишли всички хора.

- Говори старче, какво е станало докато ме е нямало? Защо не чувам нищо? – не беше останало много, но все пак мислите на Амнис успяха да се подредят за последен път, преди да изчезнат завинаги.

- Глупак си ти Леонарсе. Лекомислено реши да ме елиминираш, оставяйки ги без пастир. Туй твое стадо едвам изчака ме да легна в гроба, в който ти ме закопа. Война над моето наследство се надигна. Война без мечове, но зла, кръвопролитна. Измряха людете, които толкоз тачиш. Какво ще правиш ти без туй, на теб подвластно? Оставям те, владетелю всеземен.

Амнис Виридис, вестителят на живота, първият и последният, загина. Леонарс остана сам сред мъртвия пейзаж. Падна на коленете си и се подпря на ръце. Една сълза, първата в живота му, се спусна покрай правия му нос. Стигна чак до гордата му брадичка. Повися за момент и падна на сухата скала. Останалите я последваха.
There are no rules! I'm gonna get you!

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 2 guests