"Ловът"

Конкурсите за разкази на Shadowdance... хлебарки, дракони и смърфове...

Moderators: Trip, Random, Marfa

Post Reply
User avatar
Black_Sun
Merchant
Posts: 84
Joined: Tue Aug 30, 2005 7:27 am

"Ловът"

Post by Black_Sun » Mon Jul 04, 2011 3:42 pm

“Ловът”

Слънцето се сгромоляса с безмълвен вик в земната гръд и настана тъмнина. Стъпките на вятъра по косите на заспалата трева родиха нощната тишина. Светът утихна в промеждутъка между пируетите на лястовиците и стрелканията на прилепите.

Така умря денят - с последните капки светлина в зениците на бягащата вълчица. Очите й станаха кехлибарени и светещи, а силуета й се сля с лунните сенки. Нежната Тъма се спусна над нея и я прикри под наметалото си. Опита да я защити от усилващия се тропот на копита, кучешки лай и смях на зли мъже.
Опита се с цялата си нежност и грижа на Богиня-Майка, …ала не успя!

Нейде наблизо се чуха бързите стъпки на гончетата и вълчицата разбра, че смъртта я настига. Понечи да се обърне срещу преследвачите, но в този миг я настигна почти гневен вой на мъжки вълк. Повелята на самеца събуди в нея последните капчици сила и тя се втурна към спасението. Към потъващите в тъма, източни хребети.
Никога досега... не беше... бягала..... така! Никога.... С всеки скок гърдите й поемаха и издишаха въздух като за последно. Цялата й плът затрепери неудържимо. Омразният кучешки лай и тропотът на копитата се чуваха все по близо...

Нямаше спасение - настигаха я, настигаха я, настигаха я...

Тялото й внезапно се вцепени и тя се търкулна през глава. За миг остана бездиханна, неспособна да помръдне... Предаде се, но в този миг огромно и пълно с любов присъствие я настигна. Вълкът я побутна напред със силното си рамо, накара я да изпружи нозе. Вдъхна й вяра в спасението. С негова помощ тя продължи със залитане и изведнъж се озова сред гъсталака на планинската гора. Конете и облечените в метал двукраки същества веднага изостанаха. Те не можеха да я достигнат тук. Не можеха, о да! Само злите, отвратителни песове - но тя знаеше как да се справи с тях.

* * *

Слънцето се превърна в погребална клада на самото себе си. Пропадна в пурпур и чернота – но с последните си капки светла кръв прокле ловеца. Накара го да язди върху собствената си сянка, върху съдбата си. Дори това не спря мъжа и той поведе черния си кон през полето от алени цветове. Стъпка ги, докато се покланяха на заспиващото Светило.

Копитата на животното му хвърлиха едри чимове пръст, заораха през нежната плът на маковото поле. Сториха го с тропот и тътен, над който се надигаше само истеричният лай на кучетата. Хрътките се втурнаха през равнината и скоро изчезнаха от поглед, но останаха верни на повелята му.

Да причинят смърт! Да са безжалостни като пръстите му, облечени в черни ръкавици. Да са зли като копието му от черен тис. И гладни за плът като острието на това оръжие – връх от черно като мрак желязо. Черно като наметалото му, като сърцето му.

О, да! С тези лишени от цвят гончета, със своето мрачно копие и сърце той ще убие двойката вълци! Трябва само да ги настигне, само веднъж да ги доближи....

Пожела кръвта им с цялата си душа. Поиска го с цялата си същност, ала не успя.

Провали се, макар че остави останалите ловци далеч назад. Равнината изтече под копитата на коня му и той безрасъдно, глупаво прокле планината. Опълчи дребната си човешка злоба на нейното величие – задето се изпречва на пътя му. Понеже е прикрила в пазвата си неговите изморени жертви. Прокле и бавния си кон, след което го изостави в ниското. Дръзко навлезе сам в утробата на планинския хребет. Сам, съвсем сам – захвърли копието и пристъпи в дъбравата с изваден меч.
Меч, който също беше черен...

* * *

Кучетата загубиха дирите им, пръснаха се да ги търсят и загинаха глупаво. Двамата с нейния любим ги сдавиха едно по едно, напълниха устите си с влудяващия, неописуем вкус на плътта им. Убийствата ги опияниха и те надигнаха глава към звездното небе, нададоха вой. Отпуснаха силните си, изпълнени с първична радост гласове – възвестиха на Вселената, че те са живи, а враговете им мъртви. После нейният самец я остави да се засити с последния им преследвач и силите й се върнаха.

Подновиха бягството си навътре в планината и накрая облечените в метал двукраки същества ги оставиха на мира – всички, без един. Този ловец не беше най-едрият,нито най-бързият или ловкият... ала носеше най-силната воля сред подобните нему. Пред неговата упоритост отстъпиха пропастите, прегръдката на горския гъсталак, непроходимите височини. Той продължи след тях сам, упорит и неумолим като самата Смърт. Като проникващите навсякъде лъчи на Луната.

Накрая разбраха, че не могат да му избягат заради нея. Изплъзването от конете в равнината я беше изтощило напълно и тя се нуждаше от дълга, истинска почивка. Прималяла от слабост, младата вълчица се притаи близо до едно поточе и притвори очи, изскимтя като кутре. Нейният любим я близна по муцуната и за миг остана надвесен над нея, неподвижен като камък. После я близна още веднъж и се втурна назад по следата им. Отиде да спаси живота й с цената своя или този на неумолимия ловец. Тя долови с цялото си същество какво прави той, но се оказа прекалено слаба, за да го последва. Остана легнала по корем, с муцуна между лапите, почти вцепенена.

Постепенно дишането й стана равномерно и в съзнанието й се мярна образът как тръгва след своя любим. Вече се канеше да стане, когато преследвачът й се приближи до отсрещния бряг на вирчето. Носеше на рамо трупа на огромен, мъжки вълк... а
гледката я изпълни едновременно с отчаяние и всепомитаща ярост.

* * *

Ловецът увеси на колана си своя черен шлем и гривата му от лисича опашка се люшна като обърнат надолу пламък. После мъжът въздъхна и забърса с ръка лицето си, изпотено въпреки нощната хлад. Уморено се приведе над вирчето и посегна с шепа към течната му кожа. Спря сепнат, защото мярна отблясък на женско лице сред сребристата му повърхност. Мигом вдигна очи към отсрещния бряг, но откри единствено тъмнина. Зърна полюшвани от вятъра храсти, тъмни листа и светли сенки. Разбра, че от изтощение му се привиждат нелепици и се нуждае от почивка. Собствените му очи го лъжеха и това го изпълни със самопрезрение.

Сам си беше виновен, защото остави възрастния вълк да мине зад гърба му. Старото и опитно животно се впусна в смъртоносна игра на криеница, забави го до падането на нощта. Още можеха да се дебнат, но накрая зъбатата твар сгреши и го нападна. Скочи му сред храсталака на една долчинка и почти го достигна. За нещастие на звяра мъжът носеше меч вместо копие. Той се извъртя и посече сивото тяло в скока му, разцепи му главата на две.

Погуби вълка с един-единствен замах. Уби го с ловка сръчност, но изпусна самката, провали се в крайната си цел. Сега трябваше да се връща дълго и безславно назад – пеша, през мрак и неравности. Само че нямаше нужда да бърза толкова много към подигравките на останалите ловци. Можеше да преспи в планината и така да отложи смесицата от похвали и присмех на другарите си с поне една вечер. Мястото около вирчето му се стори хубаво и закътано. Примами го за почивка и той неохотно се поддаде на умората си.

Пусна от рамото си трупа на вълка и без излишно умуване се зае с приготвянето на лагер. Набързо стъкна огън и натрупа клони за ложе – твърдата му, калена в походи и битки плът не се нуждаеше от повече. Изпита глад, но умората се оказа по-силна и той
неусетно се унесе.

* * *

Тя дълго наблюдава спящия двукрак – Луната се плъзна по нежната тъмнина на звездното небе, вятърът дойде и си отиде. Дори нощните животни утихнаха, всичко замря - а тя остана будна. Така минаха часове и огънят на човека се превърна в жар, неговото дишане стана дълбоко и равномерно. Едва тогава вълчицата се надигна и нагази в плиткото вирче. Бавно, с почти женствени в своята предпазливост движения. Пристъпи неусетно и безшумно, без да надигне нито една вълничка с лапи или корем. Разстоянието до отпуснатия по гръб ловец се смали до два, три скока.

Точно преди нейното нападение спящият враг се размърда и тя замръзна на място. Доближи глава към течното огледало на водата... за дъх, вечност, трепване на клепачите... Накрая жертвата й отново пропадна в дълбината на съня си. Човекът така и не се събуди - и стана тихо, като преди убийство.

Тя изчака още малко и понечи да пристъпи напред, ала погледна отражението си във водата. Видя грациозен силует с малка глава и горящи в златисто очи. Съзря сивата си козина, с която вятърът и луната си играеха. Без думи и слова осъзна, че е красива – заради нея се беше пожертвал вълкът. Заради нея могъщият самец лежеше бездиханен. Със своето тъмно съзнание на хищник проумя, че той е преплел дирите си с общата им следа. Беше привлякъл върху себе си желязното оръжие на двукракия, за да живее тя. И никога вече няма да усети закрилящото му присъствие. Никога вече нямаше да почувства властните пориви на неговата първична мъжественост. Никога....

Догадката какво й е отнел спящият човек я изпълни с безпомощна ярост и тя едва сподави вълчия си вой. Затъкна в гърлото си дори най-тихото ръмжене и стон, наложи си да бъде тиха, много тиха. Внимателно пристъпи напред, скъси съвсем разстоянието, затаи дъх... Предвкуси кръвта му, напрегна лапи и....внезапно Луната се показа иззад един облак.

Сребристата светлина плисна върху хищницата и тя примижа, понеже видя във водата отражение на човешка жена... Неясно, едва загатнато, тъкмо изплуващо от тъмнината на уж плиткия вир. За дъх замръзна ужасена, неспособна да изръмжи.
Твърде стъписана дори за бягство.

А после стана прекалено късно и тя се превърна в човешка жена, която вижда вълчица в отражението си...

Разляха се още ефирни, сребристи лъчи. Още вода, мигове безмълвие... и върху огледалната повърхност на вирчето застана на колене и длани девойка. Черните й коси се стекоха като водопад по слабите рамене. Крехкото й, човешко тяло просия с нежната белота на голотата си – по-ефирно дори от светлото присъствие на безмълвната Луна.

Тогава тя погледна надолу и видя собственото си лице: Огромни и тъмни като смъртта очи. Нежно в своя овал, бяло като смъртта лице. Мъничък като на дете нос. И още по-малки, ала пълни, напъпили за целувка устни. Устни, алени като смъртта.


* * *

Звукът от нечии близки стъпки го събуди и той извади меча си от ножницата. Стори го още сънен, докато се изправяше. Почти нанесе удара си, когато ръката му сама спря. Върхът на оръжието замръзна пред корема на жена, облечена единствено в булото на косите си. Тялото й сякаш отрази светлината на Луната, заслепи го с нечовешката си белота и съвършенство... Десницата му трепна и той разбра - ангел, демон или смъртна вещица – каквото и да се възправяше срещу него, той нямаше воля за удар с меча си. Дори разтръси глава, премигна бързо, перна непознатата с крайчеца на погледа си. Отчаяно си пожела да е просто илюзия, та да я пребори с волята си.

Миг по-късно тя пристъпи към него, а той отклони острието от нейната плът. Отблизо долови аромата й – облак речна мокрота, а под него намек за истинска, нежна плът. Неповторимия, неизразим аромат на жена, която се е галела в дланите на водата и Луната.
- Какво си ти? – думите му се разнесоха над смълчаната поляна. Разкъсаха паяжината на нощната светлина и безмълвието на звездите... ала тя не изчезна.
- Аз съм Айя. – тя почти долепи гърдите си до кожената му риза. Протегна ръка към него и едва сега видя собствената си длан. Тънка, бяла като корема и гърдите й. С фини пръсти и дълги, остри нокти.
- Ти човек ли си? – настоя въоръженият мъж - Какво правиш тук?
- Не ме ли искаш? – тя си спомни как да използва своите ръце. Пресегна се изящно и първата връзка на дрехата му се разтвори с недоловим звук – А толкова дълго ме преследва днес?
- Ти? – мечът потрепна кръвожадно, но собствената му плът се възпротиви срещу убийство – Ти не си човек!
- Дарът на Нощната Господарка – тя умело разкопча ризата му и усети как оръжието минава зад гърба й - ... ми дава избор между броя на нозете. Женската ми хубост е колкото вълчата. Богинята винаги дава истински облик...
- Върви си! – в противоречие на собствените си думи той усети как лявата му длан хваща върха на меча. Ръцете му притиснаха плоското на острието към тънкия й кръст. Придърпаха топлото й присъствие към него, ала устните му се разтрепериха.
- Какво има? – в гласа й се доловиха гърлени, дълбоки като орган звуци.
- Ще се превърнеш в чудовище и ще ми прегризеш гърлото, нали? Ще умра като добиче!
- Глупав мъж. – тя се засмя сладко и тихо – Аз съм истинска жена в момента. Не мога да се превърна във вълчица за един дъх.
- Тогава си върви! – изведнъж го обля студ... ала не защото непознатата го съблече и остави гол под ласките на нощната хлад – Върви си!
- Късно е... – тя събуди мъжкия му пламък с няколко ловки докосвания. На лицето му се изписа екстаз и дори затвори очи. Дъх по-късно тя се пресегна назад със свободната си ръка и отне с лекота меча от десницата му. Силните му пръсти покорно й отстъпиха дръжката на оръжието и жената се усмихна в тъмното. Освободените му длани се плъзнаха по извивките на гладките й хълбоци, погалиха я по гърба. А тя извъртя с усилие тежкото за нея острие и заби върха му. Под масивните мускули на мъжката гръд. Отляво, точно в черното, зло сърце:
- Късно е... – крехкото й тяло не удържа тежестта на рухващия войн и той се струполи в нейните нозе - ...ти посече вълка, който прикри следите ми от теб и откупи моя дъх с живота си. Ти уби любимия ми...

* * *

Слънцето се надигна с безмълвен вик от земната гръд и настана светлина.
Разнесоха се птичи песни и животът се събуди из тревите и хълмовете на планината. Светът премина от пърхането на прилепите към проблясващите черно-бели мълнии на лястовиците.

Така се роди денят – с първите слънчеви лъчи в зениците на легналата вълчица. Очите й постепенно станаха кротки и златисти. Силуетът й изплува от нощната безформеност заедно с първите ясни сенки. Тъмата оттегли покривалото си от нея и я разкри за оцъклените зеници на падналия до нея, гол мъж. Тя срещна неподвижния му поглед и го съзерцава дълго, много дълго. После се отвърна с презрение от него и близна сивото тяло на вълка от другата й страна. Езикът й беше топъл и ласкав, но козината на нейния любим й отвърна със студа на смъртта. Той никога вече нямаше да тича с нея по нощните пътеки. Оставаше тук, облян в алената светлина на утрото!
Осъзнаването на неговата загуба премина като болка през тънкото й, леко тяло и тя изскимтя. Близна го още веднъж, ала това не го стопли и тя с ново изскимтяване се надигна. Побутна огромния вълчи труп с нослето си и бавно, много бавно отстъпи заднишком.

После разбра, че няма къде да отиде без него и отново легна по корем.

* * *

... Така я завариха останалите ловци...
Ефирен сън е Вечността
рояци пеперуди
те мене - спящия - сънуват.

Bhaal
Smallfolk
Posts: 15
Joined: Mon Jul 04, 2011 6:09 pm

Post by Bhaal » Mon Jul 04, 2011 7:53 pm

Стилът е много приятен, не е затормозяващ, а направо се лее от дума на дума. Самият разказ е стегнат, точен и много визуален - фантастичните картини и усещането, което те създават са нещото, което най-много се отбеляза в съзнанието ми. Историята, обаче, е задвижвана от по-дълбока логика, от колкото е видно на пръв поглед поне за мен, и придобива по-различен вид и по-дълбок смисъл погледната така, метафорите, които на пръв поглед изглеждат само като сравнения, препращат към една митична реалност, която е сцена на цялото действие.

Накратко - майсторски написано, увлекателно и харно.

User avatar
Black_Sun
Merchant
Posts: 84
Joined: Tue Aug 30, 2005 7:27 am

Post by Black_Sun » Tue Jul 05, 2011 1:57 am

Мерси за похвалата, брато.
Радвам се, че ти е харесало.

А за метафорите - ние всички все още сме езичници. На едно по-дълбоко ниво възприемаме всеки залез и изгрев като слънчева смърт и възкресение.
Ефирен сън е Вечността
рояци пеперуди
те мене - спящия - сънуват.

User avatar
Trip
Moderator
Posts: 6353
Joined: Sat Dec 31, 2005 7:30 am
Contact:

Post by Trip » Tue Jul 05, 2011 8:49 am

Аз обещавам до края на седмицата да пиша, че се затрупах с работа.

User avatar
Black_Sun
Merchant
Posts: 84
Joined: Tue Aug 30, 2005 7:27 am

Post by Black_Sun » Tue Jul 12, 2011 10:50 am

До края на миналата седмица или на по-следващата? :wink:
Ефирен сън е Вечността
рояци пеперуди
те мене - спящия - сънуват.

User avatar
Trip
Moderator
Posts: 6353
Joined: Sat Dec 31, 2005 7:30 am
Contact:

Post by Trip » Sun Aug 21, 2011 3:13 pm

Началото е ударно – за съжаление, не по добрия начин.

То, а и разказът, приличат на делакрусканска поезия в проза: крайно сантиментални, скъсват словото в опити да го опънат като струна с всички тези фино-словесни похвати (метафори, олицетворения, епитети, какво ли още не). Ако трябва да сумирам реакцията си, тя би била – моля те, не пиши така.

Ето два примера:

"Слънцето се сгромоляса с безмълвен вик в земната гръд..."
"Стъпките на вятъра по косите на заспалата трева родиха нощната тишина"

В първото слънцето се сгромолясва (като гюлле), докато крещи (крещящо гюлле), само че безмълвно (!?), и смазва гръдния кош на земята.

Във второто вятърът стъпва върху косите (сиреч, върху главата) на тревата (следва въпросът как така тревата ще *има* коси, когато *тя самата* цялата представлява само това?), а стъпките му имат свойството да раждат, при това тишина, при все че ако нещо ще "ражда" тишина, то ще е отсъствието на вятър в тревата.


И в двете изречения си смесил мъртви, клиширани езикови метафори (нещо ражда нещо друго; земната гръд) с живи такива - понеже имам избор да прочета всичко като мъртви метафори или всичко като живи, логично избирам второто и се получава гореописаният комичен ефект.


"Така умря денят - с последните капки светлина в зениците на бягащата вълчица."

Така "умира" денят – сиреч, като в първия абзац? Не, оказва се, че "така" е " с последните капки светлина в зениците на бягащата вълчица." Пак разнопосочни сигнали, този път не в образите, а в повествованието.


"Очите й станаха кехлибарени и светещи, а силуета й се сля с лунните сенки. Нежната Тъма се спусна над нея и я прикри под наметалото си. Опита да я защити от усилващия се тропот на копита, кучешки лай и смях на зли мъже.
Опита се с цялата си нежност и грижа на Богиня-Майка, …ала не успя! "

Тъма, че и нежна, се спуска над нея и прикрива, не с друго, а с наметалото си. Смехът неизменно е на "зли" мъже. Нежността на тъмата е повторена, в комбинация с грижа, вече е и Богиня-Майка. Грижите й.... не успяват!

Само в първите два абзаца имаш "земна гръд", "коси на тревата", "стъпките на вятъра раждат", "умиращ ден", "Нежна Тъма", "смях на зли мъже", "нежност и грижа", "богиня-майка" и един смел удивителен знак в края на втория абзац. Осем фрази, целящи да ме подтикнат към емоция, без въобще да знам с какво да я свържа. До момента в разказа ти не се е случило нищо. Описани са краят на деня и бягаща вълчица. От мен се иска да плача, да се умилявам, да мразя "злите мъже", но нищо в самото повествование не ми казва (още) защо. Тази тенденция продължава с равномерна скорост до самия край.

Вярвам, че всички по-общи ефекти от една творба са съвкупност от частните ефекти на абзац, изречение, фраза, дума. Много, много малко са произведенията, които констистентно не се справят на частно ниво, а са добри в общ план. Затова работи върху частното. Там е и по-лесно, защото задачата ти е ясна и конкретна:

1. Направи го максимално кратко спрямо ефекта, който искаш да постигнеш. (Сиреч, не претрупвай.)

2. Направи го максимално богато и плътно спрямо количеството думи. (Сиреч, не претупвай.)

3. Бягай от клишета като дявол от тамян.

Когато човек се фокусира върху конкретна писателска задача – ако ще и 1000 страници роман да пише, – винаги пише добре.

User avatar
Black_Sun
Merchant
Posts: 84
Joined: Tue Aug 30, 2005 7:27 am

Post by Black_Sun » Sat Aug 27, 2011 1:28 am

Сори, Трип.
Разминаването между нас е пълно.

Целях именно сантиментален разказ. Такъв, в който има метафори, препратки към митовете и емоционални клишета.

С цялото ми уважение към теб - опитай да разделяш "какво" от "как".

П.П. Нямам никакво намерение да споря с теб. За мен дискусията приключва сега.
...А, само да добавя - аз пък се смях искрено на твоя литературно-критичен "анализ". Развил си способността да "разчиташ" буквално метафорите.
Ставаш все по-добър като критик. :)

С уважение: Черно Слънце
Ефирен сън е Вечността
рояци пеперуди
те мене - спящия - сънуват.

User avatar
Trip
Moderator
Posts: 6353
Joined: Sat Dec 31, 2005 7:30 am
Contact:

Post by Trip » Sat Aug 27, 2011 8:49 am

Слънце, там е работата, че аз никак не съм убеден, че знаеш какво е метафора и как се борави с нея.

Aз съм и писател, знаеш (а може би не знаеш). Тъй че айде без поредната скодоумна поляризация критик/писател, м? Че почвате да ми писвате. А това, че си *целял* да пишеш зле за мен говори повече от всичко друго, ако ще и една седмица да бяхме спорили. Аз лично ще си спестя смеха за някого, който ми е забавен, а не за някого, който ми е тъжен.

С разочарование: Емо

User avatar
Black_Sun
Merchant
Posts: 84
Joined: Tue Aug 30, 2005 7:27 am

Post by Black_Sun » Sat Aug 27, 2011 3:18 pm

Разочарованието е взаимно.
Ефирен сън е Вечността
рояци пеперуди
те мене - спящия - сънуват.

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 30165
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Post by Roland » Sat Aug 27, 2011 5:30 pm

Аз само да вметна, че не съм нито критик, нито писател, но не можах да мина отвъд първите три реда...
And you can't dance with a devil on your back...

User avatar
Rentless
Scholar
Posts: 149
Joined: Fri Aug 06, 2010 7:44 pm

Post by Rentless » Sat Aug 27, 2011 9:37 pm

Пробвах се и аз. Егати препъващия текст. Сякаш авторът е заредил картечницата със случайни думички от речника и е стрелял по белия лист напосоки. Което съзнавам, че е идиотско сравнение, но не съм писател, толкова мога. :lol:

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 30165
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Post by Roland » Sun Aug 28, 2011 8:56 pm

Впрочем...

Трип: Метафорите ти не връзват смисъл и не работят.
БлекСън: Аз нарочно съм сложил метафори!
And you can't dance with a devil on your back...

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 5 guests