Изгревът на Зарафел

Конкурсите за разкази на Shadowdance... хлебарки, дракони и смърфове...

Moderators: Trip, Random, Marfa

Post Reply
User avatar
Ro#|#
Adept
Posts: 213
Joined: Mon Feb 21, 2005 1:53 pm
Location: Where Angels Dwell

Изгревът на Зарафел

Post by Ro#|# » Thu Jun 23, 2011 7:31 am

Здравейте!

Както и очаквах, моят разказ не успя да привлече овациите на оценяващите от Петия конкурс. Ако някой от тях иска да сподели впечатленията си, ще се радвам да го направи. За останалите важи същото, във връзка с което си позволявам да постна историята тук.
““““““““““““““““““““““““““““““““““““““““““““““““““““““““““““““““““““““““““““““““““
Пред тях се чу едва доловимо стенание и звук от нокти, драскащи по камък.
-Мисля, че не бе добра идея да минем оттук. Особено след като загубихме конете.
Калеб не отговори, макар да знеше, че съпругата му е права. Опита се да види източника на шума, но лунната светлина не бе достатъчно силна.
-Ирк – прошепна Калеб.
Малката кристална сфера напусна кесията, закачена на кръста му и се издигна над него. От нея се изля светлина, която озари цялото гробище. Калеб успя да преброи петима мъртъвци, които се надигаха от ковчезите си сред фонтани от пръст и прогнила дървесина. Отправи тиха молитва към Орим и свали щита, почиващ на гърба му. Миг по-късно дългият му меч бе в лявата му ръка.
-Холс мо дагита! – промълви Амбрия.
Малки капчици светена вода се появиха по цялото острие на меча и петте шипа на щита. Зомбитата се приближаваха. Калеб се затича, постави щита пред себе си, блъсна първия немъртъв и го изхвърли далече. Мечът му посече втори нападател. Осветеният меч премина през разложената плът и кости като през масло. С периферното си зрение видя леден заряд да се забива в черепа на третото, отнасяйки половината му тяло и покривайки със скреж земята около него. Останалите двама атакуваха едновременно. Калеб успя да отрази кокалестата ръка на единия, тя се плъзна по щита и започна да дими. Но вторият се подхлъзна по ледените останки, гмурна се под меча му и го захапа за подбедрицата. Зъбите пробиха кожените ботуши и оставиха дълбоки следи. Челзюстите на мъртвеца стискаха като менгеме. На Калеб му причерня. Костта започна да пука под огромния натиск.
Междувременно, другият ходещ труп мина зад него и зъбите му докоснаха врата на човека. Но вместо болка, Калеб усети хлад. Втори леден заряд отнесе немъртвия и го разби в близката надгробна. С последни усилия, Калеб нанесе няколко удара върху зомбито, което продължаваше да хапе крака му с нечовешка сила. И припадна.
Когато се свести, болката я нямаше. Неуверено докосна подбедрицата си, и установи, че е много по-добре, отколкото бе очаквал. Над него се бе надвесила Амбрия. В очите й се четеше облекчение. Една сълза се отрони от очите й и падна върху бузата му.
-Трябва да тръгваме – Калеб се изправи, прибра меча и щита си , хвана за ръка съпругата си и се затича към другия край на гробището.
Навсякуде около тях имаше зомбита. С неуверени стъпки описваха окръжност около тях, която се стесняваше около двойката. Амбрия започна да тананика.
-В името на Орим, Амбрия, не го прави! Изтощена си!
-Нямам друг избор...
Над гробището заваля обилен сняг. Зловещ вятър го насочи към немъртвите. Снежинките се натрупваха върху тях и скоро всички те бяха превърнати в ледени статуи.
Амбрия изстена и залитна. Калеб я взе на ръце и я понесе извън опасната зона.
Първите слънчеви лъчи проникнаха през гъстите облаци. Калеб забави крачка. Мускулине му изгаряха. Внимателно я положи на земята и се опита да поеме въздуха, от който се нуждаеше. Болка прониза дробовете му и го накара да падне на колене.
Докосна лицето й. Беше горещо. И друг път бе виждал магьосник да изпада в това състояние след силно натоварване. Нуждаеше се от вода. Отново инстонктивно посегна към колана си, където обикновено носеше мях, но от него бяха останали само кожени ленти.
–Вие екзорсистите все по често губите конете си, нали?
Калеб се сепна. Със забавено движение извади меча си и го насочи към странника. Той беше облечен в черна роба бродирана с червени рунически символи. Качулката падаше ниско над лицето му и под нея сякаш имаше само мрак. Изморената ръка, с която екзорсистът държеше оръжието потрепери и той трябваше да го хване и с другата. После погледна съществото, което непознатият яздеше. Първоначално бе решил, че е едър жребец. Но всъщност бе гарваново черен козел.
-Вземи! Трябва й! –той хвърли на Калеб малка делва. Екзорсистът пусна меча, за да я хване.
–Това е ментов чай с лимонов екстракт. Школата на водата, казват някои, е най-жестока към повелителите й. Обикновено бих препоръчал нещо по-силно, но разполагам само с това. Оставям ви Сянка – той слезе от гърба на козела. – Ще ви заведе до най-близото селце. Между другото, забравих да се представя. Наричат ме Здрач.
Странникът се превърна в мъгла, която бързо се разнесе.
Чукът падна на земята. Секунди след това и длетото го последва. Старецът притисна ръцете си една в друга в опит да спре тремора си, но не успя. Погледна отново статуята. Въпреки че бе помолил да бъде изнесена извън ателието му и слънцето грееше високо, образът бе силно изкривен и размит.
-Здравей, дядо Хорф. Как си днес? – попита младеж облечен в плетена ризница.
Старецът се обърна немощно.
-Ти...кой си? Не те познавам..
-Твоят внук – Ян
-Имам един внук...той стана войник...казваше се...
-Аз съм – обясни търпеливо. – Зачислиха ме към местната милиция, когато демоните нападнаха селото.
Мускулите му се стегнаха неволно при спомена. От тогава бе минала повече от година, но някои от сцените все още го преследваха в кошмарите му.
-Това май е най-добрата ти скулптура, дядо. Точно така си представях гаргойлите. – Ян докосна все още недовършената фигура. Масовни рога, няколко пепелянки вместо коса, дълги криле.
-Трябват ми...два камъка за очи. Зимна мъгла и солиден топаз.
-Да, знам за легендата. Топазът е за да вижда материалните заплахи, а мъглата – за духовете
-Имаш ли пари?
-Ще взема от кмета. Все пак, той поръча статуята.
-Тези камъни...ще ги вземеш от Крил.
-Разбира се, дядо. Не разбирам от къде намираш сили, за да дълбаеш камъка.
-Той...ме напътства.
Ян се усмихна.
-Да, казвал си ми, че истинските майстори са тези, които успяват да чуят гласа на скалата. До утре дядо – махна му за довиждане. – Ще ти донеса топла супа.
-Сега...вече тя наистина ми говори – промълви Хорф без да усети, че внукът му си е тръгнал.
Ян видя мъж и жена да се приближават към централния площад. Яздеха козела на Здрач. Като останалите селяни, и той не питаеше добри чувства към демонолога, но не можеше да отрече значимостта на помощта, която бе оказал миналата година. Беше му трудно да си го признае, но без Здрач селото сигурно щеше да е в руини.
Козелът спря до Ян. Двойката бе облечена в изподрани кожени дрехи. Върху почти всяка част от облеклото бе инкрустиран знакът на Орим.
–Извинявай, къде се намрира хана?-попита го мъжът. В гласа му се долавяше сила, скрита зад много умора.
-Последната сграда на тази улица – посочи Ян. – Дълго ли ще останете?
Екзорсистът го погледна подозрително, но все пак отговори:
-Няколко дни.
-Чувствайте се като у дома си в нашето селце – кимна им той.
На времето Ян бе считал, че ученията на екзорсистите са ненужни. Беше вярвал, че умелото владеене на стоманата бе достатъчно, за да му позволи да повали всеки враг. Но вече не бе така.
С бавни стъпки, Калеб и Амбрия слязоха по стълбата, свързваща стаите за нощувка с трапезарията на кръчмата. Очите им бяха подпухнали. Кръчмата предлагаше удобства , с които екзорсистите не бяха свикнали, но безпокойството от предишната нощ не ги бе напуснало нито за миг.
Тръпки побиха Калеб, когато забеляза Здрач да седи на една от масите близо до стълбата. Мрачната фигура също ги видя и с недвусмислен знак ги покани да седнат при него. В този момент дойде кръчмарят и остави три порции ароматна пилешка супа и омлет със сушено месо.
-Имате нужда от силна храна.
Калеб погледна към Амбрия. Обикновено тя усещаше аурата на нечистите създания много преди него, а сега шестото му чувство крещеше, че Здрач е един от тези, чиято природа нямаше нищо общо с Орим.
Но тя или не усещаше нищо, или се владееше много добре.
-Трябва да то благодаря, за това, което си направил за нас. Има ли някакъв начин да ти се отплатим?
-Не е необходимо, освен ако не искате. Има нещо, но ще говорим за това по-късно.
Калеб стисна зъби. Нима щяха да сключат сделка с дявола?
-Когато разбрах, че има раздвижване около старото гробище, реших, че църквата на Орим най-накрая е уважила молбите на кмета и е изпратила отряд, за да освети криптите. Но явно сте твърде малко на брой и не дотам добре обучени да се борите с немъртви. Ще ми кажете ли каква е вашата мисия?
Амбрия се огледа нервно. Съседните маси бяха празни. Останалите посетители се бяха разположили така, че да бъдат на най-голямо разстояние от Здрач.
-Не ни е разрешено да обсъждаме това с никой – почти изкрещя Калеб.
-Особено с демонолози като мен, нали така? – Здрач вдигна глава и усмивката му се прокрадна под ръба на качулката .
-Зарафел...
Калеб и Амбрия трепнаха, след което замръзнаха.
-Знам, че сте дошли за него. Рано или късно, това щеше да се случи. Присъсътвието на този демон тук няма как да остане незабелязано за църквата на Орим.
Здрач въздъхна:
-Няма да ви моля да се върнете. Не очаквам да приемете присърце молбата на баща да оставите на мира този, който чувствам като собствен син. Това, което искам от вас е да прочетете тази книга – той извади прашен том и им го подаде – когато имате възможност. Това е оригиналът на Слугите на Ахра-ман. Той оневинява Зарафел и още половин дузина негови събратя. Те са създадени от Ахра-ман, но поради различни причини са били изгонени от неговата армия. В случая на Зарафел, импът не проявил никаква жестокост, а даже се е опитал да спаси няколко пленника. Бил оставен в Титания като изгнаник.
-Чела съм тази книга в централната библиотека, но там не пише нищо такова. Кой може да я е подправил, ако приемем, че това е оригиналът?
-Някой, който иска провалилите се слуги на злото да бъдат преследвани и премахнати...Може би трябва да ви запозная с него. Той е такова дете!
Здрач сложи малка черна стъкленица до книгата.
-Третирай с това следите от раните си. Дори най-малкото одраскване от зомби може да има повече от фатални последици, ако не се промие с разствор от плацента на прилеп вампир.
-Защо ни помагаш – Калеб протегна ръка към шишенцето. – Много добре знаеш, че следващия път, когато се срещнем, може да сме врагове.
Демонологът се усмихна отново.
-Няма. Вярвам във вас.
Здрач подхвърли няколко монети на масата и стана, оставяйки екзорсистите да намерят път в собствения си хаос от мисли.
През следващите два дни, Калеб и Амбрия се възстановиха почти напълно. Въпреки недоверието си, Калеб не можеше да отрече, че иначе отвратителната отвара действа много добре на замърсените му рани. Амбрия също бе по-добре и опитваше някои от по-простите магии като замразяване на вода или предизвикване на малък дъжд в буркан.
Прекарваха много време в изучаване на книгата. Калеб четеше на глас, а Амбрия се опитваше да си спомни разликите с тази, която бяха изучавали в университета на Орим.
-Какво мислиш за това, Калеб? Може би най-добре е да се върнем в Катедралата и да покажем книгата. Може би Здрач е прав. Може Зарафел да е добър...демон...
-И какво ще обясним? – тросна й се съпругът й. – Срещнали сме демонолог, който ни е лекувал и нахранил. За това сме решили да прекратим мисията ни, възложена от самия Висш Свещеник. Това е глупаво.
-Глупаво? – на свой ред повиши тон тя. –Нека Орим ми прости, но беше глупаво да бъдем изпратени сами срещу Зарафел. Нали си спомняш пасажа, в който запалва сто квадратни разкрача, за да спре преследвачите си. И го прави само с шепот. Не знам какво мислиш ти, но според мен това е самоубийствена мисия.
Калеб погледна към оръжията си, които стояха облегнати на стената. Не обичаше, когато тя подлагаше на съмнение решенията на Висшия Свещеник. Това бе почти като да хулиш самия Орим.
-Не за това се присъединих към църквата, Калеб. Исках да бъда лечител. Или да проповядвам. Може би дори да се грижа за децата на падналите екзорсисти. Но да гледам как любимия ми човек рискува живота си като се бори с почти безсмъртни демони...-няколко сълзи се отрониха от очите й-...не мога повече така, Калеб. Това ме убива. По дяволите, дори Орим няма право да иска това от мен.
На вратата се почука. Амбрия бързо избърса сълзите си. Калеб остана тих, надявайки се, че този, който чука ще се откаже. Но шумът се повтори отново и отново. Екзорсистът отвори вратата. Срещу него се показа дребен човечез със завит мустак и старомодни селски дрехи. Непознатият свали каскета си
-Аз съм Рингсли, кмет на Липово. Извинявам се за безпокойството, но трябва да поговоря с Вас. Удобно ли е...може ли да вляза?
Калеб кимна неуверено.
-С Ваше позволение – кметът старателно изтри обувките си в платчето пред вратата преди да влезе и направи реверанс. – Няма да Ви отнема много време. Идвам с молба за помощ. Вчера нашият милиционер Ян бе изпратен да купи два скъпоценни камъка от близкото градче, но така и не се върна. Тази сутрин, един дървосекач е открил меча му близо до пещера, пред която се разхождали безбожни изчадия – кметът преглътна и се почеса по брадата. – Искам да дам награда от 500 златни монети за този, който успее да го върне...жив или мъртъв, но няма да я обявя както обикновено. Не искам всички младежи да се втурнат натам и да пострадат. За това предложението... молбата ми важи само за Вас. Бих се обърнал и към Здрач, но хората не го обичат, а и кметските избори са скоро... а и вярвам повече в Църквата на Орим.
Калеб погледна Амбрия въпросително.
-Ако отново трябва да се бием с изчадия на злото, това най-малкотп ще ни изтощи и тогава и дума не може да става да продължим с начинанието.
-Нека поне да хвърлим един поглед. Може да се справим с една две молитви.
Амбрия придърпа Калеб към себе си и прошепна в ухото му:
-Ако трябва да избирам между изчадията от пещерата и Зарафел, най-верояятно няма да избера импа.
Ян продължаваше да сънува. Всичко бе започнала пред пещерата. След като я подмина, той чу блеене на малки агънца. Огромна усмивка озари лицето му. Спомни си безгрижните детски дни, прекарани във фермата на чичо му сред дестеките пухкави животни.
Обърна се и видя цели шест агънца да подскачат пред пещерата. Направи една крачка към тях, но мечът му издрънча в плетената ризница. Агънцата се изплашиха и избягаха.
“Лош меч” – каза си той, свали го от колана си заедно с ножницата и го хвърли на земята. “Сега вече няма да плаши малките създания.”
Ян влезе в пещерата и когато очите му привикнаха към оскъдната светлина, видя малките сгушени едно в друго. До тях имаше огромна купчина вълна. Внезапно Ян се почувства много изморен. Легна и мекота го обгърна от всички страни. Вълната започна да се преде сама, а нишките започнаха да се увиват около него. А той се чувстваше приятно. Много приятно.
В пещерата влязоха мъж и жена. Ян ги познаваше от някъде. О, да, бяха екзорсистите. Много се радваше да ги види. Може би и те бяха дошли да си поиграят с агънцата. Едно от тях закачливо се втурна да ги посрещне. Мъжът бързо свали щита си и го погали по главата. Две други агънца наскачаха жената и я събориха, след което весело подхвърлиха мъжа във въздуха. Той се спря на една от стените на пещерата и заспа. Фини нишки, като тези около Ян, ги обвиха и двамата.
-Не, Фел, няма начин, дори не си го помисляй!
Малкият имп подскачаше неудържимо из стаята. Четирите му рогчета от време на време издълбавах дупчици в тавана. Опашката му оставяше огнена диря след себе си, заплашвайки да подпали магическите книги на Здрач.
-Не можем да се изправим срещу друг демон. Това противоречи на етикета на демонолозите. Ако не бях следвал това правило, сигурно нямаше да съм тук до теб.
Зарафел започна да пищи.
-Съжалявам, че съновникът е заловил екзорсистите и онзи милиционер. Аз също много ги харесвам, но не мога да се намеся.
Фел запрати огнено кълбо към каменната ваза в ъгъла и я превърна в лава. Здрач вдигна ръце.
-Добре, но само ще те придружавам. И после да не си се оплакал от главоболие или пресъхнало гърло.
Ян се събуди първи и разтри изтръпналите си китки. Целият бе в някаква гнусна паяжина. Закашля се. Миришеше на силно препечено месо.
-Надявам се, че не си се изгорил.
Ян се стресна и подскочи.
-Спокойно! Не само че няма да те нараня, но дори ще ти помогна да изпълниш поръчението си.
Здрач пъхна ръката си в масивната торба, която носеше на рамо, извади оттам кесийка и я хвърли към милиционера.
-От къде знаеш за това?-промърмори Ян, докато проверяваше съдържанието й. Камъните бяха точно такива, каквито бе поръчал дядо му.
-Скалата ми каза – усмихна се Здрач. – А сега отивай в селото и успокой господин кмета. Напрежението му идва малко повече в последно време.
Ян побърза да изпълни заръката на вещера.
Екзорсистите се събудиха малко след това, почти едновременно. Амбрия поздрави Здрач , след това погледна към останките от ужасяващите огромни гъсеници с паешки крака, овнешки глави и вълна на як. Направи ужасена гримаса.
-Това са психотропи, нали? – попита Калеб. Здрач кимна.
-Рядко се срещат на групи. Така са изключително опасни. Добре че Зарафел има способността да усеща демони от километри, както и да вижда през очите . А и огнените му екзокринни жлези плачеха за разруха. Не нанасят почти никакви рани, но могат да те поддлудят, ако си под властта им твърде дълго.
-Значи, трябва да му благодарим – каза Калеб.
-Още сега ще имате тази възможност.
Зарафел изхвърча от чантата и кацна на рамото на Амбрия. Целуна я по бузата, след което скочи към Калеб и прегърна ръката му. Накрая направи няколко задни салта, седна на обувката на Здрач и скръсти крачета. Екзорсистите се засмяха.
-Той наистина е дете. Трудно ми е да си представя защо църквата би искала да му навреди – каза Амбрия.
-Не подценявай способността му да подпалва разни неща.
Калеб прочисти гърлото си.
-Благодарим ви за всичко. Ще занесем книгата на Висшия Свещенник. Надявам се да бъде разпознат като оригинал.
Зарафел изскимтя
-Иска да му идвате на гости – поясни Здрач.
-Разбира се – усмихна му се Амбрия. –Ти си най-симпатичният демон, който сме срещали.

User avatar
Morwen
Shadowdancer
Posts: 13468
Joined: Sat Dec 20, 2003 1:20 am

Post by Morwen » Thu Jun 23, 2011 12:49 pm

Ще започна с малко дребнавото отбелязване, че имаш доста печатни грешки като мускулине, инстонктивно, знеше, челзюстите и много други. Все неща, които очевидно знаеш как се пишат, но просто не си забелязал. Това не е болка за умиране, но освен че дразни читателите, ги кара и да се чудят дали разказът не е написан на прима виста. А разкази писани на прима виста и непогледнати после рядко са в най-добрата си форма.

Лично за мен в този разказ има съществен проблем с представянето на героите - те просто изникват, без никакво предисловие, без читателят да си е създал картина, в която те съществуват... И това се случва не само с героите, но и с места и събития, които внезапно се оказват факт, без читателят да е имал идея за тях. Имам чувството, че разказът е част от книга, началото на която съм пропуснала.
Пред тях се чу едва доловимо стенание и звук от нокти, драскащи по камък.
Това ти е първото изречение, което някак хвърля направо в дълбокото. Кои тях? Колко са поне, какви са? Къде се е чуло това драскане?
После имаме Калеб, жена му и Амбрия. В началото не става ясно, че двете са едно и също лице.
Калеб успя да отрази кокалестата ръка на единия, тя се плъзна по щита и започна да дими.
Калеб или е отразил удара на ръката или отклонил самата ръка, но едва ли я е отразил.
Но вместо болка, Калеб усети хлад. Втори леден заряд отнесе немъртвия и го разби в близката надгробна.
Надгробна плоча, вероятно. Освен това е малко нелогично при замразяването на предишния немъртъв да замръзва и земята около него, а при този магията да е толкова точна, че Калеб да усеща само хлад.
Отново инстонктивно посегна към колана си, където обикновено носеше мях, но от него бяха останали само кожени ленти.
–Вие екзорсистите все по често губите конете си, нали?
Калеб се сепна. Със забавено движение извади меча си и го насочи към странника.
Хубаво е да си вкарал странника в действието, преди Калеб да насочи меч към него. Най- малкото с "... и го насочи към странника, който беше произнесъл думите". Можеш и да споменеш нещо за това, че се е появил напълно безшумно и т.н., защото така звучи просто като да се е телепортирал до тях.
Школата на водата, казват някои, е най-жестока към повелителите й.
"... повелителите си." Иначе звучи сякаш е най-жестока към повелителите на Амбрия.
–Това е ментов чай с лимонов екстракт. Школата на водата, казват някои, е най-жестока към повелителите й. Обикновено бих препоръчал нещо по-силно, но разполагам само с това. Оставям ви Сянка – той слезе от гърба на козела. – Ще ви заведе до най-близото селце. Между другото, забравих да се представя. Наричат ме Здрач.
Странникът се превърна в мъгла, която бързо се разнесе.
Чукът падна на земята. Секунди след това и длетото го последва. Старецът притисна ръцете си една в друга в опит да спре тремора си, но не успя. Погледна отново статуята. Въпреки че бе помолил да бъде изнесена извън ателието му и слънцето грееше високо, образът бе силно изкривен и размит.
-Здравей, дядо Хорф. Как си днес? – попита младеж облечен в плетена ризница.
Добре, имаме странник и двама екзорсисти и после от небето падат чук и длето, дядо и внук... По някакъв начин трябва да индикираш, че си сменил мястото и героите на действието. Дали ще сложиш един или няколко празни реда, дали ще добавиш ред с "***" или просто ще посочиш, че действието се развива другаде - твоя работа. Но просто не може да сменяш сцени, без никакво предупреждение.
Същото е и при:
Калеб погледна Амбрия въпросително.
-Ако отново трябва да се бием с изчадия на злото, това най-малкотп ще ни изтощи и тогава и дума не може да става да продължим с начинанието.
-Нека поне да хвърлим един поглед. Може да се справим с една две молитви.
Амбрия придърпа Калеб към себе си и прошепна в ухото му:
-Ако трябва да избирам между изчадията от пещерата и Зарафел, най-верояятно няма да избера импа.
Ян продължаваше да сънува. Всичко бе започнала пред пещерата. След като я подмина, той чу блеене на малки агънца. Огромна усмивка озари лицето му. Спомни си безгрижните детски дни, прекарани във фермата на чичо му сред дестеките пухкави животни.
Мъжът бързо свали щита си и го погали по главата. Две други агънца наскачаха жената и я събориха, след което весело подхвърлиха мъжа във въздуха. Той се спря на една от стените на пещерата и заспа. Фини нишки, като тези около Ян, ги обвиха и двамата.
-Не, Фел, няма начин, дори не си го помисляй!
Малкият имп подскачаше неудържимо из стаята. Четирите му рогчета от време на време издълбавах дупчици в тавана. Опашката му оставяше огнена диря след себе си, заплашвайки да подпали магическите книги на Здрач.
И така нататък.

Също така Зарафел е описан много повърхностно като се има предвид ролята му в разказа. Не е ясно и защо Здрач му помага, защо Зарафел много иска да помогне на екзорсистите... Самият Зарафел се оказва безсловесен и палав дух, който дори повече ми прилича на домашен любимец, отколкото на дете. Въпросът е, че читателят не очаква това, когато му кажеш "имп" или "демон" и съответно би било нормално да се отдели малко повече място за описанието му, а не само да се споменава като факт, като че ли се подразбира. Това, разбира се, не значи, че трябва да има подробна биография и мотивационно писмо на Зарафел, но описанието да не е толкова лаконично и внезапно като сега.

За мен беше изненадващо, че нямаше поне две-три изречения за това как Фел и Здрач са победили психотропите, това на практика орязва развръзката. Просто хората бяха пленени и се събудиха освободени.

Мисля, че ползваш някои понятия твърде свободно - ок, милиционер е служител на милицията, но за огромна част от социалистическия блок, това носи твърде много конотации с едновремешните полицаи. А демонолог е човек, изучаващ демони, защо тогава самият той е описан като демон.

Освен това често се споменават неща, които след това нямат развитие в разказа - за религията, нашествието на зомбитата и т.н. Това може и да е добро в книга, но от една страна читателят ти губи представа кое е съществено за разказа (аз например упорито се чудех дали свещениците няма да се окажат лъжци и защо са наизлезли зомбитата), а от друга читателят може да остане разочарован накрая. Няма лошо да не обясняваш всичко като за идиоти (това всъщност е чудесно), но не оставяй твърде много "кукички", за които да се хваща читателят, без зад тях да има нещо.

Хареса ми леко хумористичния момент с импа, но според мен за да е съвсем на място, трябва като цяло да си пасва с атмосферата в разказа.

Ще използвам малко идиотска метафора, за да опитам да опиша проблема в този разказ. Чувствам се като че ли съм се качила за кръгче с увеселително влакче, но по време на обиколката по някаква причина, без каквото и да е предупреждение минавам с влакчето през зоологическата градина, операта и музея на модерното изкуство, а освен това забелязвам и че локомотива периодично си сменя цвета.

Иначе историята всъщност си има потенциал и описанията (където ги има) са доста добри. Просто трябва да отделиш повече време на разказа, да си изясниш вътрешната му логика, както и на фантастичния свят, за който пишеш и накрая да я изясниш и на читателите.:)
I don't wanna die
But I ain't keen on living either

User avatar
Ro#|#
Adept
Posts: 213
Joined: Mon Feb 21, 2005 1:53 pm
Location: Where Angels Dwell

Post by Ro#|# » Thu Jun 23, 2011 10:50 pm

Благодаря

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 2 guests