Отмъщение

Разкази, поезия, илюстрации...
Кътче за вашето лично творчество.

Moderators: Trip, Random, Marfa

Post Reply
User avatar
hell _spawn
Smallfolk
Posts: 12
Joined: Fri Apr 06, 2012 12:16 am

Отмъщение

Post by hell _spawn » Tue Sep 04, 2012 12:53 pm

Атаката над крепостта Мейджо започна в първите часове на утрото, когато стражата беше най-малко бдителна. От свечеряване бяха изминали няколко часа, когато първият войн-нинджа достигна върха на външната стена. Той се бе катерил дълго, придържайки се само с острите си шипове-шуко. Внимавал беше да не отрони дори едно издайническо камъче, което можеше да означава провал на мисията. Накрая се надигна бавно над ръба на стената и безшумно се прехвърли между един от бойниците. Там застина неподвижно в сенките и зачака.
Скоро се чу тихото потропване от стъпките на приближаващите стражи. Двама изцяло снаражени самураи се приближиха и застанаха почти до него. Беше невъзможно да го видят – тъмносинята дреха и маската го сливаха в едно с нощната тъмнина. Нинджата изчака двамата да го подминат. Метален шурикен се заби почти от упор в тила на първия и самураят падна вцепенен без да издаде нито звук. Вторият се обърна веднага, но нямаше време да реагира. Прецизно насочен удар с късия меч го прониза под брадичката. Хигуре се над ръба на стената, сви шепи пред устата си и възпроизведе уговорения сигнал. Не след дълго отдолу долетя същият отговор. Нинджата размота въжетата които носеше около тялото си и ги спусна по стената.
Първа се качи куноичи Микото. Жената-нинджа беше без маска, но с изрисувано в тъмни бои лице. Красиво лице – такова което подлудяваше мъжете и ги караше да правят какви ли не неща заради него.
-Има ли още часовои? – попита я Хигуре с езика на знаците.
-В тази част на стената, не – отвърна също така безмълвно тя.
Беше проучила подробно плановете на крепостта. Беше съставила целия план за проникването.
-Някой сигурно ще дойде да смени тези. Къде са спалните помещения?
Микото посочи кулата, извисяваща се над тях. Хигуре се навъси. Това усложняваше задачата им.
-Трябва да минем първо през тях. Не можем да рискуваме някой да ни разкрие докато сме вътре в замъка.
Микото кимна. Беше се съгласила Хигуре да командва, въпреки че мисията беше нейна идея. Отмъщението също.
В този момент при тях се прехвърли Касаки. Братът на Хигуре беше по-нисък от него, но също така широк и мускулест.
-Трябваше да ги оставиш на мен – посочи той към мъртвите самураи. – Можех да се кача първи.
-Сега не му е времето – отвърна със знаци Хигуре.
-Разбрахме се да водиш, но това не означава, че ще свършиш всичко сам – погледът на Касаки се спря върху жена му. – Все пак сме тук заради нея.
Семейството на Микото беше избито малко след войната с Ками. Бяха си помислили че ще живеят в мир, но една нощ главорези бяха нахлули във фермата им и бяха опожарили всичко. Баща й не беше искал да продаде земята си на управниците в Товабара. Това беше коствало живота му, заедно с този на жена му и малкия им син. Дъщеря им, Микото наемниците бяха обезчестили и захвърлили полумъртва сред пепелищата на бившия й дом.
Хигуре познаваше гнева й. Неговото семейство беше загинало по време на войната. Отмъщението обаче никога не му беше донесло покой. То разцъфваше като лотус и го гризеше отвътре като мишка. Накрая избухна в драконови пламъци и изгори враговете му, също както и него.
Хигуре лесно виждаше как неопитния брат и жена му ще се провалят в тази мисия. Нямаха опит, нямаха подготовка, нямаха умения. Щяха да бъдат убити или по-лошо – да лежат в тъмниците на Мейджо до края на живота си. Мислеха си, че проникването в замъка е детска игра. Нямаше как да ги разубеди. Отмъщението вече беше разцъфнало.
Хигуре изчака огънят в него да отмине и отвърна със спокойни знаци:
-Добре, отиди да обезвредиш самураите на двора. Осигури ни чист път към къщата на даймиото. Ние с Микото ще се погрижим никой да не застъпи смяната на часовите.
Касаки кимна доволен, че най-после ще покаже майсторството си в убиването. Приближи се до Микото и притисна силно устните си до нейните през маска. После й каза със знаци:
-Обичам те. Скоро всичко ще приключи. Родителите ти ще бъдат отмъстени.
-Знам. Край на кошмарите.
Касаки кимна и тръгна без да се обърне повече.
Спалните помещения бяха разположени в главната кула. Масивната дървена врата през нощта беше заключена от вътре. Нямаше как да се влезе през процепите на бойниците, понеже бяха запечатани с дървени капаци. Време да чакат някои да излезе от вътре също нямаха.
Микото се приближи към вратата и допря ръцете си върху нея. Отпусна глава си назад и изпадна в някакъв вид транс. Пръстите й започнаха бавно да потъват в дървото сякаш не беше твърда повърхност, а ситен пясък. Тя пристъпи напред и цялото й тяло премина през вратата.
Хигуре беше виждал жената на брат му да прави подобни трикове и преди. След смъртта на родителите си, тя беше прибрана от пътуващи монаси. Те я бяха обучили в изкуствата на магията, някога преподавани в Минамо – училището, опожарено по време на войните с Ками. Умения, непостижими за повечето простосмъртни.
Само преди няколко дни Микото беше използвала тези умения, за да разбере кой е виновен за смъртта на семейството й. Наложи се да омърси изкуството си, призовавайки един от демоничните духове – они. Опасна сделка, имайки предвид коварството на тези създания. Дори запечатани в заклинание те не бяха съвсем безопасни. За Микото цената си струваше – тя научи , че владетелят на замъка Мейджо трябва да умре. Отмъщението започна да я гризе отвътре.
След малко се чу как резето се превъртя от вътрешната страна. Вратата се открехна достатъчно, за да може Хигуре да премине през нея. Двамата с Микото се промъкнаха в мрака до постелите на спящите самураи. Известно време се чуваше само свистенето на метал пронизващ плът и тихото предсмъртно гъргорене на прерязани гърла. Нинджите използваха своите къси мечове - нинджато, за да усмъртяват бързо и безшумно защитниците на крепостта. Повечето умряха в съня си, а останалите – непосредствено след като са се събудили.
След като приключиха с кървавата си работа, нинджите се спуснаха надолу по дългата стълба към основата на кулата. Дворът на крепостта беше добре осветен от множество фенери, но по него не се забелязваше движение. Двамата преминаха необезпокоявани по тесните каменни пътеки сред ниските розови овошки и между изкусно оформените дръвчета – бонсай. Прикриха се в сенките на вътрешната стена на къщата.

*****

-Не е точно вечер за спане, нали Таказаши-сан?
Младият самурай протегна ръцете си към играещия насреща му огън. Дните в равнината Товабара може и да бяха особено горещи, но за това пък нощите бяха мразовити.
-Ще свикнеш, Койоко-сан, предстоят ти още много такива вечери – измърмори по-възрастният войн. Беше се заел да чисти своя дълъг меч – катана на светлината на пламъците. – В началото винаги е трудно. После кожата загрубява, тялото притръпва и спира да ти прави впечатление.
-Не толкова студа, колкото тревожни мисли ме водят далеч от съня – усмихна се Койоко. – Навсякъде се чуват слухове за нападения и безредици. Войната свърши, но страната все още е размирна.
-На твое място не бих се притеснявал за това – каза ветеранът. – Бандите на Незуми бяха разбити и оцелелите се укриха в блатата на Такенума. Орочи изчезнаха в горите на Джукай, от където се бяха появили. Едва ли ще ги видим скоро. Останаха отделни бунтовнически кланове от ронини, но скоро владетелите на Товабара ще се обединят и ще се справят и с тях. Мирът ще дойде рано или късно.
Той се наведе да огледа за петна по повърхност на катаната. За стотни от секундата, това спаси живота му. Със злостно свистене двуострият шурикен прелетя над главата му и се заби в лицето на Койоко, преди младежът да успее да реагира.
Таказаши веднага скочи на крака само за да види как другарят му пада, сгърчва се и умира. Първата мисъл, която мина през главата му беше, защо никой не е вдигнал аларма? После осъзна, че той беше човекът, който трябва да предупреди останалите. Щом нападателите бяха стигнали до тук, значи стражите на стената бяха мъртви.
С предупредително свистене тънка метална нишка, завършваща с острие се впримчи около незащитената шия на самурая. Лунната светлина проблясна по повърхността й. Режеше като нож и веднага започна да краде въздуха от дробовете на Таказаши. Светът започна да почервенява, но някаква първична реакция го накара да действа. Добре наточената стомана на случайно изваденото му оръжие разряза смъртоносната нишка и му даде време за глътка живот. Таказши се обърна точно навреме, за да посрещне противника си.
Ниският нинджа го атакува с ярост. Той замахна веднъж с късото си нинджато към гръдния му кош. Острието беше насмолено с отрова и само леко одраскване означаваше сигурна смърт. Таказаши отскочи назад и вдигна катаната над главата си. Последва широк замах, който съсече тялото на маскирания убиец. Кръв плисна на струи от прецизния разрез на меча. Нинджата изпъшка, падна на колене и после по лице на земята.
Таказаши веднага се огледа за още нападатели. Мисълта е трябва да вдигне тревога дойде в същия момент, в който шурикен заседна между прешлените на гърба му. Тялото на самурая се изпъна и после се свлече като чувал пълен с кости.
Микото се хвърли върху тялото на мъртвия си съпруг, свали маската му и започна да целува окървавените му устни.
-Не, не – шепнеше тя и едри като перли сълзи капеха от очите й.
Хигуре се приближи и я изблъска грубо. Тя падна настрани, продължавайки да ридае тихо. Нинджата застана над брат си и се вгледа в широко отворените му към звездното небе очи. Затвори клепачите му с длан и бързо започна да прибира екипировката му, за да не попадане в чужди ръце.
-Ти го уби – изсъска той. – Ти и твоята игра на отмъщение. Той беше мой брат, единственият ми брат, а сега си нямам никого!
-Той беше мой съпруг също – промълви Микото през сълзи.
-И за това го въвлече в това, използва го! – не сдържа яда си Хигуре.
-Той сам поиска да дойде, умолявах го да не идва.
-Сякаш не си знаела, че няма да те послуша. Знаела си че ще тръгне след теб, защото те обича. А аз ще тръгна с него! Планирала си всичко, нали?
-Нищо не съм планирала, просто исках отмъщението си!
Двамата почти викаха и вече не ги интересуваше, че някой ще ги чуе.
-Отмъщението? Беше готова на всичко, за да го постигнеш. Дори през трупа на Касаки!
Микото го погледан отровно.
-И аз го обичах не по-малко от теб – прошепна и избърса сълзите от лицето си.
Една стрела изсвистя и се заби в рамото на Хигуре. Той изпъшка и залитна. Към тях тичаха трима самураи, извадили катаните си, а четвърти, зареждаше нова стрела в дългия си лък.
Хигуре прекърши дръжката на стрелата, за да не му пречи. Знаеше, че ако я извади изцяло, кръвта щеше да шурне от раната. Трябваше да действа и то бързо. Мускулите му се стегнаха. Микото беше извадила късото нинджато, но съзнаваше че няма шанс пред дългите катани и умелите ръце които ги въртяха.
За Хигуре провалът не беше опция. Той се затича право срещу самураите без да е извадил нито едно от оръжията си. Дистанцията беше скъсена и малко преди да ги срещне, нинджата направи скок във въздуха. Тялото му се озова над тях и после за едно мигване на окото вече беше обгърнал с мускулестата си ръка врата на единия самурай. Завъртя го заедно със себе си и се чу изхрущяване. Захвърли безжизнения труп, а катаната се бе озовала в ръцете му. Останалите двама атакуваха. Хигуре парира първия удар отгоре, а после и втория. Със свободната си ръка, хвана нещо на колана си и го захвърли в очите на втория самурай. Облак лютив прах моментално го обгърна и изгори очите и носа му. Самураят закри лицето си с ръка и започна да замахва на посоки, псувайки. Третият атакува с меча си напред, но Хигуре се отдръпна от пътя му. Металната нишка се уви около врата му и го дръпна на земята. Нинджата посече втория самурай през кръста и заби острието в главата на третия. До ухото му избръмча стрела. Два шурикена полетяха в посока на стрелеца, докато той зареждаше отново. С глух стон четвъртият самурай падна по гръб, а стрелата поставена в тетивата му излетя нагоре в небето.
Това не беше краят. Прозорците на една от къщите светнаха, а от вътре започнаха да излизат полу-сънени самураи. Щом видяха труповете разхвърляни под смокиновите дръвчета, веднага започнаха да крещят псувни и заповеди. Хигуре застана срещу Микото, хвана я за раменете и я разтърси от унеса.
-Спасявай се! – изкрещя й той, за да надвика врявата зад гърба си.
-Ами ти?
-Някой трябва да изпълни мисията.
-Аз ще я изпълня! Отмъщението е мое! – опита се да се отскубне от него Микото, но здравата му хватка я задържа.
-Вече е и мое. Ти няма да се справиш. Ще ми пречиш. Върви! Тази вечер даймиотао ще умре, бъди сигурна.
-Но защо го правиш? – погледна го с недоверие Микото.
-Брат ми те обичаше, а аз обичах него. Дано си е струвало.
-Няма да забравя…
-Знам. Ако оцелея, ще ти го напомня.
Хигуре я пусна и се затича към къщата. С няколко скока се покатери на едно дърво и влезе през един от прозорците на втория етаж.

*****

Хигуре тичешком прекоси безкрайната плетеница от коридори и стаи обхващаща къщата като в лабиринт. Всичко бе направено така, че да обърка и заблуди евентуалните нападатели, за да не могат да се доберат до покоите на даймиото. Нинджа обаче следваше най-краткия възможен път и с лекота избягваше поставените на пътя му капани и охранителни постове. Микото си беше свършила добре работата - схемите на цялата къща бяха в главата му. Той знаеше къде се намира елитната охрана от самураи и скоро стигна до плъзгащата се хартиена врата – шоджи, зад която беше спалнята им. Отмести съвсем малко, колкото да хвърли една от димните си гранати вътре. Самураите веднага наскачаха от постелите си, ала помещението вече се пълнеше със сълзлив газ.
Хигуре пое дълбоко въздух в широкия си гръден кош и влезе. Той можеше да задържа дъха си необичайно дълго, доста по-дълго от останалите хора. Това му даде достатъчно време да довърши замаяните самураи. Излизайки усети първата вълна от мощния взрив, избухнал някъде в двора. Стените на къщата започнаха да вибрират. Микото се беше добрала до някой от оръжейните складове и осигуряваше разсейване за стражите.
Паниката в двора на замъка се разпространи по-бързо и от пожара. Самураи мъкнеха кофи с вода и се нареждаха в живи вериги около сградите за да потушат огнената стихия. Пламъците облизаха сухите бали сено в конюшните и ги възпламениха. Постепенно се прехвърлиха върху дървените покриви на спалните помещения. От вътре започнаха да изскачат сънени полуголи мъже, които бързо се включваха в борбата срещу огъня. Началниците им крещяха като обезумели и раздаваха команди, но едва ли някой ги чуваше в бъркотията. Скоро огънят беше извън контрол и самураите се опитваха единствено да ограничат разпространението му, за да не обхване той къщата на даймиото. Една сянка незабелязано се покатери до един от прозорците в задната част и влезе вътре.

*****

Хигуре стигна до стаята, в която знаеше, че спи даймиото. С един замах разпори вратата на предверието, готов да посрещне огромното ловджийско куче. Нямаше ръмжене, нито атака. От вътре не излезе нищо. Нинджата внимателно пристъпи в тъмното помещение и остана вцепенен. Някой беше свършил работата му още преди да дойде. Кучето лежеше на пода с прерязано гърло, изцъклени очи и изплезен език, а кръвта се стичаше по снежнобялата му козина.
Нинджата пристъпи напред без да вдига шум. Прескочи трупа на животното и се приближи към спалнята на даймиото. Плъзна настрани шоджи. Беше тъмно, но погледът му вече беше привикнал. Успя да различи трупа на пода. Даймиото беше паднал по гръб, точно до постелята, облечен във вишнево кимоно от най-фина коприна. Катаната в ръката му не беше влязла в употреба. Убиецът му стоеше над него.
Незуми вдигна червените си очи, които оставяха диря в мрака. Плъхоподобният хуманоид беше от женски пол, облечен като нинджа от блатата Такенума, но не носеше нито един от отличителните знаци на бандите. Вместо това парчетата броня по тялото й бяха изрисувани с кървави йероглифи, които Хигуре не беше виждал преди. Въоръжението й се състоеше от нагината - късо копие с широко острие и верига в долния край, което държеше в едната си ръка, и танто – дълъг закривен меч в другата.
Хигуре не предприе никакво действие. Разбираше, че работата му е свършена и той може да напусне крепостта. Това обаче нямаше да бъде толкова лесно. Да обърне гърба си към нинджа-незуми означаваше шурикен между плешките. Застинал на място, той зачака някаква реакция от страна на плъха. Фокусира се върху това, да следи ръцете с оръжията.
-Значи успя – наруши мълчанието незуми. – Очаквах жена.
-Коя си ти? – попита я Хигуре. – От къде знаеш, че ще дойда.
-Името е Мастилени очи. Жена-магьосник беше пратена за отвличане на внимание. За да мога аз да убия даймио. Не съм очаквала някой да стигне до покои на даймио.
-Как така пратена?
Хигуре вече усещаше жилеща тръпка по гърба си. Тръпка която му казваше, че няма да си тръгне лесно от стаята, ако въобще си тръгне.
-Пратена от мой господар. Они.
Отговорът на Мастилени очи беше потвърждение на това което беше очаквал. Демонът ги беше измамил. Беше пратрил него, брат му и Микото да свършат мръсната работа на слугата му незуми. Вероятно даймиото дори не беше отговорен за смъртта на родителите на Микото. Брат му беше умрял напразно.
-Сега няма път назад – продължи Мастилени очи. – Ти видял мен и трябва умреш за това.
Опашката на плъхът незабелязано беше свалила един от шурикените на гърба й. Без предупреждение звездовидното острие изсвистя по посока на Хигуре, но се заби в хартиената врата. Нинджата се беше отдръпнал точно навреме. На свой ред човекът изстреля двата шурикена от колана си, но и те пропуснаха целта и се забиха в стената. Извитите крака на Мастилени очи я бяха изтласкали със скок към другия край на дългото помещение. Тя не се забави, а веднага атакува.
Веригата й полетя със страничен замах и разцепи пространството на две, карайки Хигуре да отскочи. Това даде време на незуми да скъси дистанцията и да започне да нанася бързи удари. Замахна първо с нагинатата, после с тантото, а накрая и с двете. Хигуре избегна първия удар, пускайки го да просвисти край него. Вторият беше по-прецизно насочен и се наложи да го отклони с нинджатото. Третият вече блокира и двете оръжия на Мастилени очи се вкопчиха в неговото. Стържещ звук на метал, целуващ метал. Двамата напрегнаха мускули, но човекът беше по силен от дребната незуми. Той я оттласна назад и използва залитането й, за да нанесе ритник в корема. Тя се претърколи назад, но бързо се изправи и зае отбранителна позиция. От устата й излязоха думи на непознат език, от който космите по гърба на Хигуре настръхнаха. Кървавите йероглифи по бронята й започнаха да светят ярко.
Хигуре усети, че има още някой в стаята. После видя раздвижване до леглото. Някой се надигна от мрака и започна да се приближава към него. Когато стигна до светлината на прозореца, нинджата видя, че това беше мъртвият даймио. Някаква тъмна сила го беше върнала от какуриу – светът на духовете. Крачеше бавно, все още стискайки катаната си, а изцъклените му празни очи сякаш се бяха втренчили някъде към тавана. Тялото му беше странно изкривено, вратът му килнат на една страна. Хигуре изпита ужас и отвращение. В стаята беше нахлула нечестива и покварена енергия. Енергията на демона – они.
Хигуре се приготви да посрещне съживения труп на даймиото и да го прати отново в какуриу – този път за винаги. Внимаваше и за действията на Мастилени очи, която стоеше зад марионетката си и чакаше удобен момент да атакува. Не предвиди обаче белият мастиф с окървавена козина, който разпори хартиената стена и се хвърли отгоре му. Челюстите на ръмжащото куче се заключиха около китката на Хигуре и болката изведнъж прониза сетивата му. Той извика и отстъпи назад. Не можеше да си позволи да загуби контрол точно сега.
Нинджатото прониза бялото куче през главата, минавайки от двете страни на черепа му. Захапката се отпусна и животното се свлече на пода. Даймиото вече беше вдигнал своята катана нагоре и замахът му разцепи въздуха. Хигуре обаче не беше на мястото си. Той посече мъртвеца през корема и после през гърба. Даймиото само изпъшка но не падна. Вместо това се извърна и замахна странично с катаната. Хигуре мина под оръжието и този път навря своето в гърлото на противника си. Дръпна дръжката нагоре с две ръце и главата се разцепи подобно на диня, пръскайки навсякъде телесни течности. Даймиото падна, най-после беше намерил покой в смъртта си.
Мастилени очи обаче беше получила своя момент да нанесе подъл удар. Хигуре почувства хладна болка, която се разля по гърба му. Той падна на колене, а после и по лице на пода. Не можеше да помръдне. Ръката му отпусна хвата на нинджатото. През кървавия си поглед видя косматите крака, заставащи до него. Веригата на нагинатата се влачеше до тях.
-Никой не застава на пътя на Мастилени очи – чу съскащия глас. - Господарят Они ше бъде доволен от нов слуга.
Стаята се завъртя. Това ли беше всичко? Провалих ли се? Предадох брат си. Предадох Микото. Не успях да отмъстя за никого. Оставих само трупове и празни надежди след себе си. А сега ще се превърна в жив мъртвец да служа на някакво демонично божество. Отмъщението изгори и мен в крайна сметка.
Стаята започна да се пълни с бял сладникав газ. Същият като от някоя от моите димни гранати, помисли си Хигуре. Но как е възможно това? Беше твърде уморен да мисли. Очите му се затваряха, умът му заспиваше, не усещаше тялото си, искаше му се единствено да се отнесе в безбрежието на забравата. Светът загуби очертанията си…

*****

Проблясъци. Едвам дишаше. Глас. Не усещаше краката и ръцете си.
Някой го влачеше.
Бяха в някакъв тунел. Микото напъваше деликатните си си ръце, за да премества отпуснатото му тяло. Хигуре започна да осъзнава какво се бе случило. Единственото което успя да изстене:
-Отмъщението… Касаки… аз се провалих.
Микото спря и го подпря на стената. После нежно избърса потта от лицето му. Маската я нямаше.
-Не си се провалил, понеже няма в какво – каза му тихо тя, сякаш успокояваше малко дете. – Аз търсих отмъщение, а намерих само болка и смърт. Загубих човека когото обичам и ти остана най-близкото, което имам до семейство. Сега не търся отмъщение. Търся изкупление… от теб.
Тя го подхвана под мишниците и продължи да го влачи. Нямаше да стигне далеч. Хигуре беше прекалено тежък, а тя прекалено малка. Раната му беше прекалено дълбока. Сигурно щяха да ги хванат някъде в горите около крепостта Мейджо. Или Мастилени очи щеше да ги намери преди това. Защо не избяга когато можеше?
-Ще го получиш… - отвърна с последни сили Хигуре и отново се унесе в безвремието.

User avatar
hell _spawn
Smallfolk
Posts: 12
Joined: Fri Apr 06, 2012 12:16 am

Post by hell _spawn » Tue Sep 04, 2012 12:54 pm

Каквито и да е отзиви ще са добре дошли. :)

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 7 guests