Шарената къща

Разкази, поезия, илюстрации...
Кътче за вашето лично творчество.

Moderators: Trip, Random, Marfa

Post Reply
User avatar
ProxyFantasy
Paragon
Posts: 615
Joined: Tue Jul 19, 2011 12:59 pm
Contact:

Шарената къща

Post by ProxyFantasy » Thu Aug 23, 2012 2:34 pm

Ненужен

Вечерята на семейство Фероу протичаше според установения ред.
Главата на семейството – Мадам Фероу, седеше на почетното си място, в средата на масата. За нея човек можеше да говори много. Тя беше от онези едрококалести жени, които с право можеше да наречеш тлъсти. За сметка на това пък беше доста охолно облечена. Носеше скъпа сатенена рокля в лилаво. По ръцете си имаше тонове гривни, пръстени и други дрънкулки. На Арън повече му напомняше на ритуална тулупа, на някой шаман от далечния юг, от колкото на жена.
До нея, от двете ѝ страни, седяха първородните ѝ синове – Кайт и Бадис. Двамата бяха близнаци и по нищо не различаваха един от друг. Дори движенията им често си съвпадаха. Самовлюбени боклуци, каза си Арън.
След тях седеше икономът – господин Хайн. За Хайн думите бяха излишни. Той беше мишка. За него можеше единствено да се каже едно „цър“.
Накрая на масата, на метър разстояние от иконома, седеше самия Арън – третият син от семейството.
Хафи, прислужницата, тъкмо носеше чиниите с вечерята. Пред Мадам Фероу бързо се озова чиния пълна с запечени до червено наденички и прясна салата от домати и краставици. Пред господата Кайт и Бадис имаше двойно по-малки порции от същото, докато в чинията на Хайн имаше само малки остатъци месо и импровизирана салата от обелките на краставиците. На второто си идване, Хафи донесе два прясно изпечени хляба и един малък стар комат. Горещите ухаещи парчета остави пред Мадам Фероу, докато стария комат подхвърли към Арън. Това щеше да е яденето му за целия ден.
Арън напсува малката нахакана прислужница и с отвращение се протегна да вземе коматчето. Отхапа веднъж и преглътна. Дори беше мухлясал. За добро или лошо, мухъла си беше храна, а за него всяка храна си я биваше. Започна да нагъва и да се усмихва. Виждаше обичайната гледка – Великото семейство Фероу изглеждаше недоволно от храната пред себе си. Колко бяха жалки. Имаше семейства, които нямат и мухлясал комат хляб, а те се оплакваха от прясно месо. Пък и този поглед, който му хвърляха. Те му завиждаха. Те искаха неговия крайщник, повече от наденичките.
-- Мамо, мисля да поканя госпожица Гратри на утрешната вечеря. Мисля, че си падам по нея…- изписка Бадис с тънкото си гласче.
-- Семейство Гратри държаха онази банка на площада, нали така?- изфъфли Мадам Фероу с пълна уста.
-- Да- отвърна от другата и страна Кайт.- Същите, на които Найгел Тран, първият царедворец беше предложил благородническа титла, но семейството от чест и уважение към благородниците не я приели. Много добър избор.
-- Аз на тяхно място не бих отказала такава привилегия - вметна Мадам Фероу.- Явно не са от най-интелигентните поданици на кралството. Затова и лорд Абалуз губи влияние в долините на мъглата.
-- Но мамо, те държат повече от половината пари в Берд. Само като се замисля и виждам новата ни бижутерия в скъпите квартали. Ще правим бижута от истински скъпоценни камъни, точно каквито е правел баща ни. Няма да се занимаваме с тези отрепки в Микон- изписка Бадис.
-- Берд, синко, е само един от бедните квартали в Дасус. Не трябва да падаш толкова ниско! Поне да го притежаваше целия! Та тя има само половин малко кварталче?! Не трябва да се примиряваш с толкова малко. Родителите на жена ти трябва да притежават най-малко половин Микон, ако не и целия. Не мога да приема нищо по-лошо.
Вярно беше, че Берд беше беден квартал, но в последните две години бе качил двойно класата си. Пък и беше толкова огромен. Простираше се от градската стена, чак до кулата Хидъл. Гилдията на търговците на скъпоценности с гордост обявиха квартала за новото си седалище. Това да притежаваш и една трета от парите там, значи че си много, много богат. Хубаво е майка ти да има амбиции за теб, но няма лошо те да са в границите на нормалното.
Продължиха да се хранят тихо. Арън още се мъчеше над преполовения комат, когато Мадам Фероу яростно тресна по масата и извика още не преглътнала хапката си:
-- Хафи, още една порция!
Това беше знак, че Арън трябваше да си довърши вечерята по-бързо, докато още не са почнали да го разпитват.
-- Мамо, чу ли за онези бижутери накрая на шарената улица? – този път беше малко по-сериозния глас на Хайт.
-- Какво за нея?
-- Чух, че са им отказали членство в гилдията на бижутерите. Какъв срам. Това не се е случвало от повече от двайсет години – измрънка Бадис.
-- Що за дрънкулки продават тези типове? - възмути се Мадам Фероу и дояде последното парче наденица от първата чиния.
-- На практика дори магазинът им още не е отворен. Набирали персонал. Как ли пък не. Сигурен съм, че не могат да се мерят и на малкия пръст на вашите имитации - изцърка Хайн.
Оставаха му само няколко хапки и щеше да се измъкне. Мадам Фероу обаче нагъваше с всичка сила. Само при вида на тази отвратителна гледка на Арън му се искаше да повърне. Тлъстата жена поглъщаше цели парчета наденица, без изобщо да ги е сдъвкала. Само след момент, чинията ѝ беше напълно празна.
-- Е, Арън? Как върви търсенето на работа? – изфъфли лоеното кълбо, преглъщайки безпомощната мръвка. Още малко му оставаше… Може би само хапка...
-- В процес на търсене съм. – отговори той като се опита да си придаде отнесен вид.
-- По-точно?
-- Доста ми е трудно да реша какво искам в живота…
-- По-точно? – натякна тя.
-- Навсякъде ми отказа.
-- Преди седмица ти споменах за срока, след който не те искам в къщата си. Нали?
-- Да.
-- Този срок свършва днес.
-- Не може ли няколко дена отсрочка? – попита Арън и прехапа устни. Знаеше отговора…
-- Не. Нямаме нужда от теб в тази къща. Това, че съм ти майка, не значи, че ще те глезя до старини. По традиция двамата първородни взимат семейния бизнес, а третия отива в градската стража. Какво да те направя, като имаш толкова дълго досие, че в стражата само ще ти се изсмеят. Събирай си партакешите и се махай.
-- Да, майко… - отговори снижено той и стана от масата.
„Какво съм виновен, че съм се родил трети?“ – запита се Арън, докато се качваше по стълбите към стаята си.
* * *

Арън вървеше по празните улици на Микон, нарамил малка торба с всичко, което успя да изнесе от вкъщи – малко дрехи, две ръчно изработени дрънкулки и три бронзови монети.
За негова изненада, единствено облекчение изпълваше съзнанието му. Усмихна се. Не можеше да стане по-зле, затова нямаше от какво да се притеснява.
Зави от главната улица и се запъти към единствения светещ прозорец. Захвърли един малък камък към него и зачака.
Облегна се на стената и се сви на топка. Прозя се леко и притисна краката си към тялото. По това време на годината си беше доста студено.
Тежката метална врата до него се отвори и от там изскочи младо чернокосо момиче.
-- Арън, ти ли си? – попита тя, като се оглеждаше.
-- Тук долу! – той докосна мина с ръка през глезена ѝ.
-- Ако баща ми разбере, ще те обеси на някое дърво! – скара му се момичето и седна до него. – Какво искаш?
-- Изгониха ме.
-- Какво си направил този път?
Той не отговори. Не му се занимаваше да ѝ обяснява. Просто се облегна на рамото ѝ и загледа звездите. Тя го избута грубо и погледна с онзи престорено сърдит поглед.
-- Казах ти, че вече имам годеник, не мога да продължаваме с тези детински жестове. Ами ако някой ни види?
-- И като ни види? Света ще се разцепи на две?
Шумът от ръката ѝ, блъскаща се в бузата му проехтя.
-- Не мога да повярвам какъв егоист си!
-- Сигурна ли си, че баща ти няма да ме вземе за свой чирак?
Тя закова погледа си в земята и леко се облегна на рамото му.
-- Няма такава вероятност… Решил е, че ще вземе за чирак Гевин и това е. Дори не ме слуша, когато му говоря за теб. При мен нещата са ясни. Ще трябва да се оженя за този глупак, а той ще наследи семейния ни бизнес.
-- Иска ми се да бях първороден. Така щях да мога… - тя сложи пръст на устните му.
Арън я побутна и се изправи на крака. Подаде ѝ ръка и плавно ѝ помогна да застане на крака.
-- Сбогом, Чари… - устните му сами произнасяха думите.
-- Какво ще правиш?
-- Имам една идея… Ще видим дали ще проработи.
Обърна се бавно и застина. Искаше да се обърне, но нещо не му позволяваше. Каквото и да бе това нещо, то беше в миналото. Първоначално закрачи бавно, но с всяка изминала крачка се затичваше, докато не премина в бяг.
* * *

Колкото по-близо стигаше, толкова по-абсурдна му се виждаше идеята. Сигурно минаваше полунощ, а той отиваше на интервю за работа. Чудеше се защо, но щом е решил да отиде на момента, нека така да бъде, нямаше какво да губи. Ако не друго, щеше да се разходи и да разгледа.
Арън очакваше да види малка празна улица, студена и неприветлива. Не видя това. Пред него се простираше пустош. Нямаше къщи, нямаше дюкяни, нямаше складове, нямаше нищо. Все едно не беше в средата на града, а по-скоро средата на нищото.
Мъгла като лавина нахлу от никъде и земята се разклати. Огромни шипове започнаха да излизат от земята напълно безшумно. Шиповете образуваха тунел, като всеки шип напомняше ребро, а цялата постройка наподобяваше гръден кош.
Арън изтръпна. Страхуваше се. Но не беше само това, имаше и нещо друго. Искаше да разгледа. Да обиколи и да пипне. Да се докосне до всичко това. То беше толкова далеч, а всъщност беше на една ръка разстояние.
Прекрачи напред и докосна едно от ребрата. Беше толкова гладко и нежно. Тръгна по тунела, напред към тъмнината. Искаше да разбере какво се крие там.
Всяка негова крачка беше съпроводена от рязко разместване около него. Той пристъпи напред, после назад. После повтори. Осъзна, че мъглата повтаря движенията му по-някакъв свой начин. Беше красиво. Завладяващо.
Накрая на тунела имаше метална врата. В центъра ѝ беше изрисуван красив череп. Арън го погали с ръка и усети същото гладко и нежно докосване. Вратата се отвори отвътре.
Цялата мъгла наоколо се всмука през вратата за няколко секунди. Събра се на един сноп и малко по малко от нея се оформи стар човек, с прошарена коса и черни петна под големите си бели очи. Старецът имаше бяла като тебешир кожа и изпъкнали скули.
-- Влезте, не се стеснявайте! – подкани го дядото с мек и разтеглен глас.
Арън влезе и се огледа. Беше красиво. Наистина беше красиво. Само това можеше да каже. Виждаше красивите бели форми по стените и те го караха да ахне. Не беше виждал такова изкуство. Беше феноменално.
-- Седнете тук, моля ви! – старецът показа тапициран люлеещ се стол. – Не сме свикнали на гости, моля да ни извините.- мъжът седна срещу него в един стол, който от части приличаше на трон и продължи. – Дошли сте за работата, нали?
Арън не отговори. Само леко кимна с глава.
-- Благодаря, че се отзовахте на поканата ми. Аз съм Паскимон, портиерът. Искате ли чай?
Мъжът стана трудно от стола си и отиде в един от тъмните ъгли на стаята. Взе една кана и изля съдържанието й в две порцеланови чаши. Разнесе се мирис на липа. Арън се отпусна и потъна в стола си. Леко се олюля напред назад, за да се успокои напълно. Вече се чувстваше у дома си.
Старецът се наведе и му подаде едната чаша. Другата остави на малката масичка между тях.
Арън отпи леко и изтръпна. Чаят беше леденостуден. Мислите му започнаха да се избистрят. Нещо наоколо не беше наред.
-- Къде съм? – попита младежът, докато оглеждаше за втори път стаята. Красивата бяла материя подобна на порцелан се стелеше на три етажа над тях. На всеки етаж имаше четири скулптури, по една във всеки ъгъл. Скулптурите наподобяха зверове, но не съвсем. Челюстите им бяха разкривени, така че изглеждаха ужасяващо на меката светлина идваща от свещниците по стените. Погледът му трудно стигаше до тавана, но и от далече си личаха непознати за него символи.
-- Още си в столицата Ракумус. Градът си остава Дасус, кварталът си е още Микон, а това си е Шарената къща в средата на шарената улица.Точно накъдето беше тръгнал. – мъжът отпи
-- Какво е това място? – самоувереността на момчето се изпаряваше. Усещаше как треперещите си ръце и учестеното си дишането. Настръхна.
Паскимон погали с ръка козята си брадичка и малко се намуси.
-- Ти вървя по черния път на Белиал. Гордея се с теб. Сигурно си изморен. Утре е първият ти работен ден. Отвъд тази врата – старецът посочи вратата в дясно от него – има стълбище, което води до таванско помещение. Почини си.
Арън не стана по своя воля. Нещо вътре в него използва тялото му и изпълни заръките на портиера.
Когато влезе в таванското помещение, първата му работа беше да погледне през прозореца. Намираше се доста на високо и от тук успя да различи Шарената улица, такава каквото я помнеше. Не разбра как, но това му донесе огромна доза облекчение. Облегна се в леглото, прегърна багажа си и заспа като малко дете.

User avatar
ProxyFantasy
Paragon
Posts: 615
Joined: Tue Jul 19, 2011 12:59 pm
Contact:

Post by ProxyFantasy » Thu Aug 23, 2012 2:36 pm

Това е новото ми деяние. Надявам се от него да започна нещо като "странична линия", с която да се осъвършенствам малко или много :Д.

Надявам се да съм изчистил повечето грешки от миналия път. Ако не съм значи повече тренировки и повече четене.. :Д

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 14 guests