Страничен ефект

Разкази, поезия, илюстрации...
Кътче за вашето лично творчество.

Moderators: Trip, Random, Marfa

Post Reply
User avatar
gal.eon
Adept
Posts: 220
Joined: Thu Jul 31, 2008 2:10 pm
Contact:

Страничен ефект

Post by gal.eon » Wed Jul 04, 2012 2:47 pm

Мъжът на неопределена възраст стои на палубата на кораба и несъзнателно стиска перилата. Побелелите му кокалчета рязко изпъкват на фона на кожата му с плътен бронзов загар, събирала слънчеви лъчи сякаш цяла вечност. Погледът му – свидетел на безброй пустинни залези и лунни пътеки по вълните на неизброими морета – е изпълнен с трудно скривано вълнение и невиждащо обхожда тълпите изпращачи. Априлският вятър развява полите на палтото му, но не успява да охлади обзелото го безпокойство, както и трепетите на другите пасажери и техните близки, оставащи на брега. Хиляди очи се опитват да съхранят скъпи за сърцето образи; хиляди устни мълвят обещания и запечатват вкуса на вероятно последната целувка. Въздухът, зареден с предчувствие за съдбоносна промяна, потреперва от тътена на корабните сирени – същински тръби, предвещаващи Армагедон – и големият кораб величествено се откъсва от кея.

* * *

Пролетта в Каринтия събужда природата за нов живот, както и неизпитани досега тръпки в сърцето на младия Филип. Той е виждал Карина, дъщерята на кмета Гералд Феликсхаузен, почти всеки ден през изминалите години, но едва сега усеща привличането по нов, неустоим начин. Нещата са се променили – открил е красота извън астрономическите таблици и книгите с херметически текстове. Красивата девойка от своя страна му се усмихва разсеяно, ала го приема като неотменна, но несъществена част от декора.

След като пристигат в херцогството, Филип и баща му – лекарят Вилхелм фон Хохенхайм, – са приети радушно от Феликсхаузен, благодарение на добрите препоръки и възможността за допълнителен доход от облагането на медицинската практика на новодошлия учен. Момчето е начетено и борави умело с думите и числата, затова бива наето като чиновник в градската администрация срещу минимално заплащане, грижливо събирано за мечтаното обучение в университета в Базел. Обширните му познания и пъргав ум му помагат да приключва бързо с рутинните задачи и да посвещава свободното си време на астрологията, алхимията, медицината, ботаниката. Постепенно Филип доразвива древната идея за четирите основни елемента и я обогатява с нови три субстанции – tria prima, с помощта на които смята, че е в състояние да обясни всичко във Вселената.

Но времето, когато прашните ръкописи и колбите са били достатъчни, за да удовлетворят потребностите му, е отминало. Сега той се нуждае от начин да спечели сърцето на красивата Карина, но като повечето 16-годишни момчета се ужасява от идеята да я заговори и да сподели чувствата си. Затова решава да действа по единствения способ, даващ изгледи за успех – алхимичния.

От седмици подготвя заклинание (всъщност той предпочита да го нарича рецепта) за овеществяване на текст. Запазил е като скъпа реликва лист с бележка от Карина, с която тя го моли за дребна услуга - отдавна забравена от нея, но източник на вдъхновение за него. Оставя фамилиарното „Скъпи Филип” и грижливо заличава всичко останало. Допълва любовният палимпсест с нежни, според собствените му скромни представи и никакъв опит, думи, разкриващи любовта на Карина към него, изписани с най-близкото подобие на оригиналния почерк, което успява да възпроизведе след дълги тренировки. Идеята е да обработи листа с микстура от прецизно изчислени количества специални съставки, които да концентрират метафизичния поток на вселената и да преобразуват желаното, но фиктивно послание в реалност. Грижливо пресмята и отмерва от всяка субстанция – лесно е с тези, които представляват земята, въздуха, водата и огъня; трудното идва с новите, открити от него самия: живак като посредник на промяната; сяра за обвързване на абстрактния процес на промяна с неговия обект; сол за спояване и затвърждаване на резултата. Размисля и добавя още малко сол...

След като предварителната подготовка е завършена, остава да се пристъпи към действие. Взема всичко необходимо със себе си в кметството, защото смята, че по-близкото разстояние до Карина ще даде по-добър резултат. Надява се да приключи бързо с текущите задачи, за да се захване колкото се може по-скоро с осъществяването на мечтата си. Само трябва да препише отговора на кмета по отношение на исканото от търговците намаляване на данъците, да довърши приветственото слово в чест на делегацията от Венецианската република и още няколко по-дребни задачи... Май има още нещо. За момент се замисля какво е забравил и погледът му се спира на бележката, донесена от прислугата. А, да – Крон Розенфелд му е отворил допълнителна работа.

***

Останал рано без родители, той няма големи очаквания. През целия си самотен, почти тридесетгодишен живот, Крон Розенфелд избягва да прави планове за бъдещето. Живее ден за ден, затворен в уютната сивота на свят на съмнително удовлетворение от усилния труд и оскъдните удоволствия, закотвен в безвремието между неразличимо вчера и недостижимо утре. Той е човек на действието и не губи време в излишно мислене – с готовност приема да обработва земя, да пасе стада, да работи за занаятчии и търговци.

Но това почти животинско отричане на времето, липсата на споделени спомени и очаквания, започва малко по малко да гаси неговия плам за живот. Отказът от трепети на тялото и духовни стремежи притъпява усета му за реалност, превръща го в сянка.

И така, без да го обмисля, без дори да го съзнава, Крон поема по пътя към света на сенките, крачейки по него дни и нощи, до сутринта, в която просто не се събужда. Издъхва тихо в съня си – сам, както е живял винаги. Сега мъртвото му тяло лежи сковано в отворения ковчег, заобиколено от пламъка на свещите. Малцина се отбиват да запалят по свещица в памет на самотния чудак, след което бързат да възстановят любимото му уединение.

***

Почти е готов, остава само да попълни смъртния акт на Крон Розенфелд. Филип потапя перото в мастилницата и изписва името на покойника и рождената му дата. Следващото топване в мастилото е съпроводено от шума на писарите, подготвящи се за тръгване. Юношата вдига глава от документа и отвръща на пожеланията им за приятна вечер. Сърцето му забива нетърпеливо, докато изпраща колегите си с поглед; има чувството, че туптенето му се чува по-силно от тежките стъпки по дъсчения под. За миг се чуди дали да довърши започнатата работа, но бумтенето в гърдите му властно отхвърля тази идея. Оставя перото настрана и изважда любовното признание, което трябва да бъде превърнато от прости символи върху хартия в реални човешки взаимоотношения, както и предварително подготвената субстанция. Треперещите му ръце полагат изписания лист върху другия, незавършен и с още незасъхнало мастило, без блуждаещият му ум да осъзнае какво върши. Изсипва живака, сярата, солта и всичко останало в плитка тавичка, вдига листа без да забележи, че за него е залепнал друг – любовта е сляпа! – и го поставя в съда сред алхимичната смес. Механично работещите му пръсти, мислено докосващи нежната кожа на Карина, едва не подпалват книжата по масата, докато поднасят пламъка на свещ под тавичката. Филип зашепва неразбираеми слова и заръчква припряно листа с показалец.
Нищо. Живакът и сярата вече се свързват в устойчиво съединение, а все още няма свидетелство за успех. Толкова проучвания, усилия и надежди ще останат напразни...
Обезсърчен, момъкът изважда листа от тавичката и безразлично констатира, че за него е залепнал документа, по който е работел преди това. Изсипва остатъците от химическата реакция в съда с отпадъци и отправя празен поглед към двете безсмислени хартии на бюрото – фалшиво любовно послание и смъртен акт без дата на смъртта.
В този момент вниманието му е привлечено от трепкащи светлини отвъд прозореца – съседната сграда гори.

***

В момента, в който свещта прокарва огнен език по метала под листите, се случват две неща. Карина, която разговаря с баща си, е обхваната плавно, но бързо от приятна топлина, която докосва сърцето ù и обърква мислите ù. Една нова истина се появява и загнездва в същността на девойката толкова плътно и удобно, сякаш я е носила цял живот – истина, жадуваща да бъде споделена.

Достопочтения Гералд Феликсхаузен не успява да скрие изненадата си, а след това и своето раздразнение, от пламенните думи на дъщеря си, че обича Филип и смята да прекара живота си с него. След кратка разправия временно разстроената, но щастлива Карина е заключена в стаята си, където остава в плен на сладки видения до сутринта.

В същото време по студеното тяло на Крон преминава топла, даряваща живот вълна, с която вселената отхвърля предишните си планове. Преди да отвори очи в безлюдната стая, мъжът размахва ръце, сякаш се брани от нещо чудовищно в кошмарен сън; една свещ пада и дарява с пламъка си близките завеси. Докато огнените езици обхващат цялото помещение, върнатият към живот, все още не успял да се отърси напълно от мрака, в който е живял месеци наред, се измъква от ковчега и къщата, и незабелязан потъва в нощта.

***

Филип бързо мушва листа, отрекъл безразличието, в стар том от архива, а другия, присмял се на смъртта – в лежаща на бюрото алхимична книга. Докато изтичва при сбиращата се пред горящата сграда тълпа, огънят почти е приключил лакомия си пир. Притеклите се на помощ хора успяват да спрат разпространението на пламъците към околните постройки, а тялото на Крон е обявено за изгоряло до неузнаваемост сред овъглените останки от къщата.. Филип се прибира посърнал и прекарва неспокойна нощ, сънувайки, че е обхванат от реални и метафизични пламъци.

На следващата сутрин е уведомен от кмета, че е необходимо да замине незабавно за Базел с важно поръчение. Великодушно му е позволено да остане и продължи образованието си в тамошния университет. Младежът събира вещите си като в сън, сбогува се с баща си и се отправя на път, без да успее да види Карина.

В Базел Филип неусетно се потапя в академичната атмосфера и не без помощта на една алпийска последователка на Хипатия забравя за девойката от Каринтия. С годините някогашният младеж оставя богато научно наследство, подписано с името Парацелз.

Карина, макар и принудена да се омъжи за местен благородник, остава подвластна на алхимията и никога не забравя Филип – явно е прекалил със солта.

***

Напуснал мрака, Крон жадно отваря очи за света. Документът, лишил го от смърт, го напътства невидимо, скрит сред книжата на Филип. Въздействията върху хартията неизбежно се отразяват на съживения, съдбите им са преплетени. Близостта на пещ в лаборатория запраща Розенфелд сред зноя на пустинята; преместването на сандъка с книгите в мразовито мазе го заточва отвъд полярния кръг; академичните диспути го хвърлят в битки.

Минават години, а Крон странства и се учи, сменяйки имена и професии. Първоначално жаждата му за живот, нови знания и усещания, пътешествия и приключения, е неутолима. Но той е различен, докоснат от смъртта, преди тя да отдръпне студената си ръка от него. С интерес, но и с ужас открива, че не старее. Външността му се променя слабо, но остава извън времето. Само очите му издават нещо – видели са отрязък от вечността по-голям от всеки друг, виждан някога. Фигурата му е стегната, резултат от дългогодишни физически натоварвания. Цветът на кожата му става меден в отговор на ласките на слънцето и вятъра – понякога нежни, често - бурни .

Печели и губи битки и слава, богатства и вяра, уважение и приятели. Опознава много земи и жени, но не нарича никоя своя страна; никоя - своя съпруга. Обикаля земното кълбо с Магелан, Дрейк и Кук, но среща себеподобни само в митовете и легендите.

Понякога решава, че е върнат към живот и дарен с дълголетие (безсмъртие?) с определена висша цел – тогава прегръща някоя кауза и я отстоява пламенно. Препуска с Желязната кавалерия на Кромуел; работи с Дидро по Енциклопедията; щурмува Бастилията; освобождава Южна Америка с Боливар. Нерядко се отказва по средата на важни начинания – не се знае кога качулатата фигура ще размаха косата си за него. Друг път мисли за себе си като за нов Матусал, след чиято смърт ще настъпи нов библейски катаклизъм и това го възпира от опит за самоубийство в моментите на самосъжаление и умора от живота.
Често се пита дали живее реално, или всичко е просто много подробен сън. Може би наистина е умрял, а светът е чистилището, което трябва да преброди, за да изкупи предишната си апатия?

В търсене на отговор следва различни религии и духовни водачи; самият става учител за мнозина, привлечени от мъдростта му. Напразно – всички са самодостатъчни и налагат цензура върху реалността; изискват много, обещават всичко, а не дават почти нищо в ответ. Вечен живот? Няколко столетия самота са му достатъчни, за да изпитва сериозни съмнения към тази идея. Може би споделената вечност е нещо друго, но белите коси и сбръчкана кожа, тези пророци на самотата, го разубеждават от мисълта за обвързване.

Обиква изкуството в търсене на истината, а то многозначително му отвръща с нови въпроси: дали в миг на безпаметна лудост не е сключил сделка с дявола; дали някъде един портрет не старее вместо него?

***

Една сутрин, така неразличима от безброй предишни, докато прелиства „Le Temps", Крон си мисли, че отдавна не е бил в Америка, Италианците са използвали самолет за разузнаване над Триполи; Амундсен е обявил успеха на експедицията си до Южния полюс; в Париж изложба на алхимични книги и предмети е пожънала изключителен успех и сега се мести в Ню Йорк. Посяга да отгърне нова страница, но спира, тъй като засича нещо неочаквано и тревожно.

Едно име изплува от забравата, разбивайки ледовете на времето.

Авторът на статията с интерес говори за стар документ, открит в книга, считана за притежание на Парацелз - недовършен смъртен акт с името на Крон Розенфелд...

***

Крон оставя пълната чаша на бюрото и отново посяга към писалката. Три пъти вече сипва лед, удавя го в уиски и излива миниатюрния ледовит океан в гърлото си с усърдието на пожарникар, гасящ огън. Обхожда каютата си от стена до стена. Разбира се, алкохолът не избистря мислите му, нито му влива смелост да използва писалката и да довърши четиривековния документ, лежащ до гарафата.

Още в деня, в който новият кораб поема към Новия свят, Розенфелд научава без изненада, че алхимичната изложба е натоварена на борда. Столетният му опит с лекота му позволява да преодолее предохранителните мерки на службата за сигурност, само за да се сблъска с наразрешимата дилема как да постъпи със съдбовния лист хартия, вече намиращ се в ръцете му.

Оставя писалката и за пореден път взема чашата. Поднася я към устните си, но треперещата му ръка спира на височината на гърдите. Налага се да използва и другата си ръка, за да овладее конвулсиите. Течността се плиска в стените на чашата по същия начин, по който в ума му се сблъскват страх, надежда и облекчение. Дали да допише датата (може и бъдеща!), или да унищожи на момента брошурата, манифестираща собствения му паноптикум? А защо да не живее вечно, съхранявайки безценната си едноредова биография: “роден на...”?

Треперенето става неудържимо, капки течност вече се стичат по китките му и падат по пода. Погледът му на диво животно, готвещо се да прегризе собствения си крак, за да се освободи от капан, се стрелка бясно между писалката и пожълтялата хартия.
В един последен изблик на безсилна ярост Крон запраща чашата по бюрото и се свлича ридаещ на пода на каютата, разкъсван от нерешителност. Кехлибарени пръски улавят отраженията на последните слънчеви лъчи, пронизали илюминатора, и ги разсейват по листа; бучки лед се плъзгат към отдавна изписано име.

Титаник пори вълните и сладострастно вибрира в предчувствие на ледената милувка на айсберга.
В края на краищата няма жив човек, който да може да разбере другия, защото всеки от нас гастролира пред отделни хора с отделни, избрани измислици от собствения си аз!

User avatar
gal.eon
Adept
Posts: 220
Joined: Thu Jul 31, 2008 2:10 pm
Contact:

Post by gal.eon » Sat Jul 07, 2012 7:37 am

Моля за вашите отзиви за разказа ми (втори завършен). Надявам се той да не е последен и затова се нуждая от известна обратна връзка.
В края на краищата няма жив човек, който да може да разбере другия, защото всеки от нас гастролира пред отделни хора с отделни, избрани измислици от собствения си аз!

User avatar
Trip
Moderator
Posts: 6353
Joined: Sat Dec 31, 2005 7:30 am
Contact:

Post by Trip » Sat Jul 07, 2012 7:47 am

Ще нахвърлям някои неща до края на деня :), може би в edit към този пост.

User avatar
ProxyFantasy
Paragon
Posts: 615
Joined: Tue Jul 19, 2011 12:59 pm
Contact:

Post by ProxyFantasy » Sat Jul 07, 2012 2:49 pm

Първото ми впечатление беше огромната тежест на текста. Докато стигна до половината вече се чудех какво съм прочел. Като имам време и мога да се концентрирам, ще си изкажа и аз мнението.

User avatar
Ordo Malleus
Mistborn
Posts: 1453
Joined: Fri Apr 23, 2010 9:59 am

Post by Ordo Malleus » Wed Jul 11, 2012 5:44 pm

Честно казано, на мен ми хареса. Смятам, че имаш доста силни моменти в текста. Темата е малко клише, но то пък коя ли не е? Аз лично не хванах някакви особено очевидни грешки, за по-подробен литературен анализ трябва вероятно да изчакаш Трип :wink:

Но го прочетох и не съжалявам, браво!
What froze me was the fact that I had absolutely no reason to move in any direction. What had made me move through so many dead and pointless years was curiosity. Now even that had flickered out.

User avatar
gal.eon
Adept
Posts: 220
Joined: Thu Jul 31, 2008 2:10 pm
Contact:

Post by gal.eon » Thu Jul 12, 2012 12:50 pm

@Trip: Доста дълъг ден :) Дано да не си се отказал, надявам се някой ден да покажеш каквото си нахвърлял - ще се радвам!

@ProxyFantasy: Благодаря за мнението. Огромната тежест може би се дължи на факта, че се опитах да побера в малък обем много неща.

Идеята за този разказ се мотаеше из ума ми много дълго време и не знам дали щях да го реализирам някога, ако не бях разбрал за начинанието на Човешката библиотека "Копнеж за къси фантастични разкази". Ентусиазирах се и за 2-3 дни написах първия вариант. Оставих текста да отлежи няколко седмици без изобщо да го поглеждам или мисля за него. Когато реших, че е крайно време да му направя окончателна редакция, се оказа, че инициативата вече е приключила и затова се отказах. Мина поне още толкова време, през което бях почти забравил за разказа.
Миналата седмица стигнах до извода, че е добре да прегледам и редактирам текста и да го пусна тук.

Според изискванията на Човешката късите разкази бяха ограничени до определен размер и това се отрази и на крайния резултат, макар той вече да не е предназначен за "Копнежа". В стремежа се да наситя текста с повече информация (преди всичко фактологична и емоционална) явно съм се престарал. Наистина след твоя коментар се усетих, че някои изречения са ненужно дълги и "затлачват".

@Ordo Malleus: Благодаря! Радвам се, че си харесал разказа. А аз си мислех, че темата е оригинална :)
В края на краищата няма жив човек, който да може да разбере другия, защото всеки от нас гастролира пред отделни хора с отделни, избрани измислици от собствения си аз!

User avatar
Trip
Moderator
Posts: 6353
Joined: Sat Dec 31, 2005 7:30 am
Contact:

Post by Trip » Thu Jul 12, 2012 4:52 pm

Ок, ще пробвам по-накратко, че иначе все ми заминават много часове, докато си пиша отзивите.

Харесва ми епизодичната структура, най-малкото защото не я опитват много хора. Но съм съгласен с Прокси:

Текстът ми беше много затлачен, образите - размити с излишни думи.

Много ми преобладаваха "съществителните" фрази, които карат текста да звучи по-малко като повествование и повече като синопсис на повествование. Ето това примерно е брутално: "благодарение на добрите препоръки и възможността за допълнителен доход от облагането на медицинската практика на новодошлия учен. За подобни неща мога само да те посъветвам: оглаголявай. Където можеш да развиеш някой образ/парче информация в изречение/я със сказуемо, направи го. Няма значение дали ще са повече думи. Аз лично ще ги прочета по-бързо и ще ги усвоя по-лесно.

Примерно: "Имаха добри препоръки, а и херцогът щеше да спечели, като обложи медицинската практика на учения."

Като цяло, внимавай за фрази с предлози: А от Б, А на Б, А за Б и т.н. С тях рискуваш да те повлече инерцията да доуточняваш до смърт кое откъде е, за какво е, на кого е и т.н. Това не ти трябва.

Също - страдателния залог и неща, които звучат като него. Нека е ясно кой извършва действието и нека той/тя/то да е подлогът, а не този, *върху когото* се извършва то.

"Момчето е начетено и борави умело с думите и числата, затова бива наето като чиновник в градската администрация срещу минимално заплащане, грижливо събирано за мечтаното обучение в университета в Базел." - Тук имаш първо "бива наето", което не само е страдателен залог, но и звучи като от социалистическа записка с това "бива". Момчето не е наето – някой/и го наема/т. После, "грижливо събирано" създава същото усещане за "страдателност" – заплащането не е „грижливо събирано“, *момчето* го събира грижливо, – а и отново му трябва оглаголяване, за да не звучи тромаво: "което той грижливо събира, за да учи в великолепния и прочут базелски университет."

В този пример направих, ако и доста heavy-handedly, нещо друго: позволих на читателя да си изведе сам отношението на момчето към университета, като го вкарах в две прилагателни, които достоверно биха изникнали в ума му, ако реши да описва мечтания университет – вместо просто да го маркирам с „мечтания университет“.
Имай това наум: всяко по-абстрактно понятие, което въвеждаме – мечтаност, напрегнатост и всякакви други „–ости“, може да се разработи в конкретика.

Ако трябва да го облека в терминологията от блога на Рандъм, не трябва просто да въведем обекта, не трябва да го дефинираме рудиментарно (с по едно, две определения/наречия), а трябва да го манипулирам и още по-добре, да изманипулираме определен набор от конкретни обекти, така че нещата да се споят в този по-голям, абстрактен обект.

Това е принципът на метонимията, когато оставяме някаква част или части да представляват цялото, като ги подредим така, че да изградят колкото е възможно по-въздействаща представа за цялото. И между другото, това действа на всички възможни нива на повествованието.


1. Ако искаме да внушим колко е прекрасна любовта на двама млади, няма да напишем „любовта им беше прекрасна“. Ще я разработим в ситуация/и – в различна степен на визуална конкретика и компресия на времето, де, не е нужно да представяш всяка сцена секунда по секунда с детайли като от hd-камера. Но все пак ще я разработим.

2. Във всяка от тези ситуации пък няма да създадем усещането за прекраност с неща като „той я докосна по дланта с нежността на плах пролетен бриз. Пръстите й бяха тъй елегантни, очите й, нереално теменужени, като на принцеса от приказките.“ Макар че сме тръгнали добре, разработвайки любовта им в конкретна ситуация, в самата ситуация сме въвели просто още абстрактни понятия. Някаква нежност. Някаква елегантност. Някаква нереалност. Все неща, които трябва да стоят под текста, не в него.

Дори когато трябва да разпишем някоя част от историята много по диагонал – като горния пример с това как Филип си намира работа, – пак трябва да е ясно и енергично. Точно за да мине читателят максимално бързо през тези общи приказки и да ги намести безпрепятствено в общата картинка.

Така де, встрани от моите общи приказки, горните примери разкриват, че си се старал прекомерно да наблъскаш колкото е възможно повече инфо в текста си, но повсеместната литературна практика в последните 130-ина години цели не да блъска информация в текста, а да я загатва. Това важи и за светостроенето, и за охарактеризацията на героите. Художественият ефект не е в информацията сама по себе си, а във връзките, които подтикваш читателя да направи между различните части от нея. Затова ми беше по-интересно да гадая на какъв принцип си си подредил повествователните сегменти, а не да газя през купищата уточнения на ниво изречение.

Този проблем отеква и в тона на написаното (който е още един от много композиционни слоеве), например символните паралели ми дойдоха твърде очевидни в първия сегмент. Последни целувки, обещания, пустинни залези неизброими морета, съдбоносна промяна, Армагедон, величественост. Може би си целял да е такъв регистърът, по-извисен, по-внушителен, но мисля, че има нужда от малко по-старателна реализация. В настоящия случай просто си нахвърля думи с богат емоционално-асоциативен потенциал с надеждата те да ти свършат работата вместо теб - малко като тъжната цигулка, която ти подсказва да съчувстваш на сирачето, дето продава кибрити в снега. Може би ще се повторя, но накарай епичните, емоционални внушения да изплуват в главата на читателя, *без* да ги маркираш по в текста с епични, емоционални думи.

На първо замисляне това ми хрумва :)

Btw, някаква конкретна причина да е в сегашно време?

User avatar
gal.eon
Adept
Posts: 220
Joined: Thu Jul 31, 2008 2:10 pm
Contact:

Post by gal.eon » Thu Jul 12, 2012 7:15 pm

Trip, благодаря за отзива! Знаех си, че има смисъл да пусна "разказа" тук - поне може служи за пример как да не се пише :)

Отзад напред: сегашното време е останка от един от етапите, през които преминах, докато мислено разработвах идеята. Мислех си за разказа като за сценарий (за късометражен филм), дори и заглавието щеше да съдържа думата "сценарий". В крайна сметка схематизирах дори и сценария и го превърнах в нещо като "словесен" сториборд. От там идва и тази безглаголност - повече си представях сцените като застинали изображения (което в икакъв случай не е нещо хубаво). Така че сегашното време ми се стори най-подходящо за повествованието - в случая описание - като думи на човек зад кадър, който изучава сториборда и го облича в думи.
За да бъда честен, трябва да кажа, че преминах към сегашно време чак по време на последната редакция, защото миналото ми изглеждаше още по-тромаво. Но освен всичко казано дотук, исках по някакъв начин да премахна миналото време в разказ за непостигнатата вечност.

За многото "съществителни" фрази и недостига на глаголи - макар по-горе дадох някакво обяснение, то не може да служи за извинение за моята неспосбност да направя текста четивен. Ще имам предвид съветите ти когато и ако продължа да пиша.

Съгласен съм и за схематичността - осъзнавам, че съм писал общи приказки, които по никакъв начин не харектиризират нито героите, нито развитието на сюжета. Изпадам в самоцелно псевдо-философстване и ще трябва да внимавам.

Епизодичната структура ми допада и затова опитвам да я използвам. Също така може би съм повлиян от съветите на Вонегът, който предлага да се започва колкото се може по-близо до края. Но не исках да имам кратък епизод, загатващ (както тогава си мислех - разбирам, че съм се престарал) за края, а след това две дълги линейни части.
В края на краищата няма жив човек, който да може да разбере другия, защото всеки от нас гастролира пред отделни хора с отделни, избрани измислици от собствения си аз!

User avatar
ProxyFantasy
Paragon
Posts: 615
Joined: Tue Jul 19, 2011 12:59 pm
Contact:

Post by ProxyFantasy » Thu Aug 23, 2012 2:11 pm

Така, първо да се извиня, че чак сега го поствам, но лятото не прощава на никой.
За мен това, което ти липсва е глаголността, за което Трип се е изказал. Другото, което аз мога да кажа е абстрактността, но и за нея Трип се е изказал... :Д
Иначе евала, знам колко труд е да напишеш нещо подобно, така че дерзай и с нетърпение чакам следващия ти разказ! ^^

User avatar
gal.eon
Adept
Posts: 220
Joined: Thu Jul 31, 2008 2:10 pm
Contact:

Post by gal.eon » Thu Aug 23, 2012 9:23 pm

ProxyFantasy: Благодаря, ще имам предвид коментарите ти.
Относно абстрактността - съзнавам, че героите ми са безинтересни, сюжета - също. Писах разказа с мисълта за края и предполагам, че това се усеща. Героите и случките можеха да бъдат всякакви, оттам идва и абстрактността - откъснатост от конкретни характери, събития и описания.
Надявам се, че при следващия ми опит в писането ще се справя по-добре.
В края на краищата няма жив човек, който да може да разбере другия, защото всеки от нас гастролира пред отделни хора с отделни, избрани измислици от собствения си аз!

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 7 guests