Стъкленицата

Разкази, поезия, илюстрации...
Кътче за вашето лично творчество.

Moderators: Trip, Random, Marfa

Post Reply
User avatar
hell _spawn
Smallfolk
Posts: 12
Joined: Fri Apr 06, 2012 12:16 am

Стъкленицата

Post by hell _spawn » Fri Apr 06, 2012 12:19 am

"Стъкленицата" (Part 1)

„От незапомнени хилядолетия градове обгръщали една планета, чието първоначално име никой вече не помни. Постепенно те се пренаселвали, разраствали и се множели, докато накрая не се слели в един необятен мегаполис, наречен Равника.
В този град-планета се преплитали улици, оформяли се квартали и върху руини от отминали епохи отново никнели сгради. Когато цялата суша била застроена, градът започнал да се разпростира върху водните басейни и на дъното им да се полагат основите на нови здания. Строителството продължило нагоре, ниво след ниво, сграда след сграда, докато накрая отделни постройки се носели свободно във въздуха с помощта на магия. Природата била култивирана, опитомена и изтласкана в закътани горички и паркове. В Равника нямало място за тучни ливади и диви простори. Опасните същества, които в миналото обитавали девствените и неопетнени от цивилизация райони, били преследвани, изловени и избити. Градът станал дом на най-различни раси и култури - от елфи, гоблини и хора, разнообразието се простирало чак до ведалкени и локсодони.
Преди десет хиляди години това довело до нарастваща неприязън между различните общности и култури в Равника. Често избухвали конфликти, които прераствали в кръвопролитни сражения с множество жертви. За да се спре всичко това, се оформили Гилдиите. Различните части на планетата започнали да се управляват от десет отделни фракции, чиито лидери – Паруните, сключили примирие, за да прекратят откритите сблъсъци по между си. Това примирие останало известно под наименованието Гилдпакт.
Въпреки че Гилдпактът поделял властта между десетте гилдии: сенатът на Азориус, синдикатът Орзов, домът Димир, учените от Иззет, култът на Ракдос, главорезите от Голгари, кланът Груул, легионите на Борос, конклавът Селесния и биологистите от Симик, те не спрели непрекъснатата си борба за надмощие, като същевременно внимавали да не нарушат крехкия баланс по между си. Животът в града станал труден, а да го запазиш - още по трудно.“

***

Малжек изпсува цветисто, когато поредната помийна струя вода се изля почти отгоре му. Той знаеше, че каменните лица, изваяни в стените бяха изходи на тръби, свързващи отходната система различни части на града с общата канализация. За съжаление нямаше начин да се промъкне покрай тях, без да рискува от зейналата уста на някое изкривено лице да се изсипят фекалии и отпадъци. Зачуди се, що за майстор ще направи тези извратени произведения на изкуството, само за да останат скрити под земята, далеч от погледите на всички. Даваше си сметка, че повечето граждани на Равника дори не подозират за съществуването на тези канали или не искаха да знаят. Те обаче си бяха тук – отнасяха далеч помията на обществото… Часовете прекарани до колене във вода, пълна с най-различни градски мръсотии, действаха зле и върху нервите на наемника. Плъховете, или по-конкретно размера тези, които видя да пълзят по тръбите започваха да го безпокоят. Когато най-сетне стигна до посоченото на картата място, Малжек се обърна назад към другите двама от екипа си.
Летомир стоеше спокоен и невъзмутим, сякаш нищо не можеше да притесни силханския елф. Хааз пък беше изнервен и припрян – характерно състояние на неговата раса гущероподобни хуманоиди, наречени вашино. Двамата бяха най-добрите професионалисти, които Малжек можеше да намери за тази мисия, а също и единствените, достатъчно луди да го последват там, където отиваше.
Очитте му се спряха върху разгърната пред него карта. Изглеждаше стара и зацапана, линиите трудно се различаваха. В продължение на няколко часа беше следвал неотлъчно посочения маршрут. Каналите имаха разклонения надолу и надълбоко в земята. Никой не знаеше до къде точно водят и колко дълбоко свършват - може би до други по-стари канали, а може би и до самия център на планетата. Орзовският свещеник му беше обяснил единствено до кое място на картата трябва да стигне и от там да започне спускането си.
„Ще търсиш вход на пещера, водеща до кухина под земята – припомни си инструкциите му Малжек. – Там трябва да откриеш руините на отдавана затрупани постройки. Те са част от древните градове, съществували от преди появата на Равника. Потънали са в мрак и тишина от хилядолетия, но това не означава че са безлюдни. Понякога руините са любимо свърталище на такива създания, които никога не се показват на повърхността. Лесно е да загубиш живота си в Равника, но два пъти по лесно е да го загубиш в подземията му.”
-Много добре – каза на себе си Малжек и след това се обърна се към елфа и вашиното: - Това е мястото, което търсихме. От тук започваме слизането си.
Ръждясалите панти почти се раздробиха когато дребният наемник дръпна металната решетка пред краката си. В черната дупка на пода се виждаше началото на стълба, но той нямаше намерение на се доверява на здравината й.
-Ще се вържем с въже един за друг - нареди.
Без излишно обсъждане, двамата му колеги се заеха да разопаковат екипировката от саковете, които носеха на гърба си. Само след минута всичко беше на лице – единият край на осигурително въжето беше захванат за стабилна конструкция на тавана, а на разстояние от няколко метра тримата авантюристи бяха привързани към обратния му край. Малжек се захвана с ръце за най-горните метални пръчки на стълбата и краката му опипаха за стъпало в мрака.
-Бъдете изключително внимателни – напомни им водачът. - Надолу започва неизвестното. Ще се спускаме докато въжето свърши или докато не намерим място, от което да продължим нататък. Дръжте устите си затворени, а очите - отворени.
След което потъна в чернотата на тесния отвор. Елфът го последва, а Хааз влезе след тях. Започнаха да слизат. Бавно и внимателно преместваха крак след крак, една ръка след друга, напредвайки по влажните и лигави от мухъла стъпала. Едно грешно движение, една прибързана стъпка или едно подхлъзване можеше да повлече всички към черното дъно.
Колкото по-надълбоко отиваха, толкова по-топло и задушно ставаше. Въздухът сякаш беше застинал в адски усой и се дишаше трудно. Миризма на ръжда лъхаше право в носовете. Дрехите започнаха да се пропиват с пот и да лепнат по гърбовете им. Малжек периодично проверяваше с ръка дали около тях все още са стените на шахтата. В един момент студен полъх удари мокрия му гръб. Още няколко стъпала и кракът му стъпи във въздуха. Стълбата беше свършила.
-Това е краят…- прошепна тихо и другите спряха.
Около него беше непрогледна тъмница. Само малка точица мъждива светлина отгоре бележеше входа, през който бяха дошли.
-Запалете факла - нареди.
-Нали не искаше да привличаме внимание? – изсъска Хааз.
-А как да видя какво има наоколо? – сряза го Малжек.
С помощта на мускулестата си опашка и здравите крака, гущероподобният вашино се задържа на стълбата без помощта на ръцете си. Той извади факла и огниво от торбата си и я запали. Яркият блясък заслепи за миг всички. След това пламъкът започна да гори по-слабо, очите им привикнаха и можеха да се огледат.
Тясната метална шахта свършваше няколко метра над главите им и от нея висеше стълбата, в чиито край се намираха тримата. Около тях се образуваше нещо като каменна пещера, която продължаваше надолу в мрака. Срещу самата стълба видяха тясна площадка, от която ги делеше един скок разстояние.
-Нека първо да проверим колко още остава до дъното.
При тези думи Малжек пусна факлата. Светлината полетя надолу и бързо започна да се смалява. След известно време изчезна без да се чуе нито звук.
-Това трябва да е мястото – измърмори човекът и пое нова факла, която Хааз беше запалил. – Лето, колко въже остана неразмотано?
-Има още десетина метра – обади се елфът.
-Чудесно. Хааз, ще трябва да се развържеш и да скочиш.
За вашиното задачата не представляваше трудност. Той застана на едно от стъпалата с крака, а с ръцете си се захвана за това над него. Приклекна и се оттласна с лекота от стълбата. Превъртя се спираловидно във въздуха и се приземи в края на площадката. За миг се задържа на самия ръб, олюля се театрално, но щом се изправи, зъбата усмивка почти разполови лицето му.
-Клоун – вдигна очи с досада Летомир.
Малжек подаде единия край на неразмотаното въже и Хааз го опъна и задържа, така че останалите да могат да се прехвърлят по него. Скоро и тримата бяха на площадката. На светлината на факлата, успяха да различат тесния вход на тунел. Бавно и предпазливо поеха по него.
„Лесно е да загубиш живота си в Равника, но два пъти по лесно е да го загубиш в подземията му.”
Това предупреждение все още се въртеше в главата на Малжек. Не му беше харесало изражението на Орзовеца, нито пък тона с който го беше изрекъл. Още по малко му хареса мястото, на което се озоваха щом излязоха от другия край на тунела.
Подземна кухина с неопределени размери се простираше пред тях, до където можеше да обхване погледът. Бледо сияние се носеше от цепнатини в тавана и хвърляше призрачна светлина върху руините на полуразрушени здания, мостове и плетеници от напукани улици. Над главите си наемниците виждаха долните части на сгради, увиснали във въздуха и други поддържани от масивни каменни колони.
Колко от тях продължаваха и се издигаха на повърхността? Дали обитателите им изобщо подозираха, че подземията, мазите и избите им висят над град погребан под града?
Тишина, неестествен полумрак и застоял въздух, вонящ на влажна почва и мухъл ги обграждаше отвсякъде. Това място беше злокобно. Сякаш беше населено от духове, но много древни духове, такива, съществували още отпреди появата на Равника. Те не бяха като призраците в Агрием – квартала на душите. За разлика от тях, тези нямаха нито форма, нито можеха да взаимодействат с материалния свят около себе си. Малжек обаче можеше да усети присъствието им с всеки косъм по врата си.
-Как се е образувала тази кухина? – почеса се по тила Хааз. – Имам предвид, не трябва ли отдавна да е затрупана под тонове пръст и камъни?
-Може да е намесена наука, а може да е намесена и магия – отвърна Малжек. – И в двата случая не ви плащам, за да стоите и да размишлявате над безсмислени въпроси. Това е мястото, за която говореше Орзовският свещеник, имаме късмет, че изобщо го открихме.
Продължиха да се движат безшумно в полумрака, оглеждайки се и за най-малкия признак на живот. Тук обаче всичко беше мъртво и застинало във вечна летаргия. Масивни сгради, сякаш врязани в стените на пещерата, се издигаха нагоре и нагоре, докато погледа не бъде погълнат от белезникавото сияние. Дебели колони сякаш подпираха тавана, но и те сигурно бяха части от отдавна разрушени масивни жилища. На места си личеше настилка от някаква улица, водеща незнайно къде, но отдавна загубила формата си, погълната от земята и заличена от времето.
Скоро достигнаха до калния бряг на езеро. Над водата му се стелеше пушек от зеленикави изпарения, а миризмата беше толкова задушлива и нетърпима, че се наложи всеки да покрие с кърпа устата и носа си. Основите на кулата се издигаха извън задимената вода, но никъде не се виждаше вход. Изглежда единственият начин да се стигне до вътрешността й е бил свързващ каменен мост от съседната сграда, който сега беше рухнал в средата си и беше невъзможно да минат по него.
-Това е мястото. Някой трябва да опита да се качи до горе и да спусне въже на останалите – заяви Малжек.
Летомир свали екипировката си, но щом пристъпи напред, острата опашка на Хааз го възпря.
-Нека първо опитам аз.
Вашиното захвърли раницата си на земята, приклекна и напрегна всичките си мускули. След миг се оттласна и направи скок от мястото, където стоеше. Сякаш залепна за отвесната стена. С нечовешка бързина и ловкост започна да се издърпва нагоре, захващайки се с дългите си нокти за скалата. Ронеше едри парчета камъни и вдигаше невъобразим шум. Ако нещо се спотайваше наоколо, вече щеше да ги е чуло и да се е отправило към тях, помисли си Малжек
Хааз стигна до средата на разстоянието, което трябваше да изкачи. Направи крачка, после втора… Част от скалата не издържа на тежестта му и се откърти. Той полетя надолу, превъртя се няколко пъти във въздуха и се опита да се приземи на краката си, както беше направил на площадката по-рано. Височината този път беше твърде голяма. Чу се страховит трясък и вашиното удари земята, обгърнат в облак от прах и дребни камъчета.
Щом пушилката се разнесе, Хааз опита да се надигне, но единият му крак не се прегъна и той отново се строполи задъхан на земята.
-Мисля, че си счупих нещо – изстена, щом Малжек и Летомир притичаха до него.
-Глупав гущер! – наруга го човекът. – По-добре да си беше счупил тъпата главата!
-Защо не остави на професионалиста да си свърши работата? – усмихна се елфът.
Хааз само го изгледа злобно със змийските си очи, но после отново изстена от болка.
-Качвай се, нямаме време да се мотаем – каза Малжек. – Аз ще видя дали мога да му помогна.
Летомир остави двамата си спътници, отиде до стената. Силханските елфи живееха по най-високите етажи на Равника и катеренето по отвесни повърхности и тесни первази беше за тях като ходенето по улицата за останалите жители на града. Лек и грациозен, той започна да се захваща там където имаше процепи и пукнатини в старата плесенясала стена. Винаги намираше опора за ръцете и краката си, а понякога дори увисваше само на три или дори на два от четирите си крайника. Ловките му и отработени движения на катерач, ярко контрастираха с грубия и животински подход на вашиното. Щом стигна до горе, елфът спусна въже за Малжек.
-Гущерът се е навехнал лошо и ще се наложи да ни изчака – каза водачът на отряда щом се изкачи.
Летомир го изгледа мрачно.
-И на мен не ми харесва, но няма да се бавим. Взимаме това, за което сме дошли и се връщаме – заяви Малжек, след което с бърза крачка се отправи към входа на кулата.
Влязоха вътре и тъмнината ги обгърна. Липсваха прозорци. Беше почти както във шахтата, по която слязоха, с изключение на снопа слаба светлина, хвърлян от очертанията на вратата . Наложи се елфът отново да запали факла. Помещението се оказа крипта с каменен саркофаг в отсрещния край. Дебели увити колони се свързваха в арки, в чиито сводове се преплитаха в странни орнаменти. Плътен слой прах покриваше пода.
Летомир се зае да оглежда стените, обрасли с мъх и побелели от паяжини. На места мрежите бяха толкова дебели и наслоени, че беше невъзможно да се премине между две колони без да се заплетеш в лепкавата тъкан. На други места, макар и полу-заличени от времето, се виждаха странни символи, издялани в камъка. Не бяха букви на нито един от езиците, които елфът познаваше.
-Изглежда има някакво послание изписано по стените - отбеляза той, разчиствайки с ръка една от паяжините. – Не мога да прочета нито дума, но си личи, че мястото е наистина старо.
-Затова ли мирише дори по-отвратително отколкото в каналите? – изплю се Малжек.
Саркофагът прикова погледа му. Приближи се и го огледа внимателно от всички страни. Търсеше скрити спусъци и почти невидими нишки, които да задействат някакви капани. Не откри нищо подобно и подпъхна пръсти под капака му. Веднага се отдръпна.
-Целият е покрит с някаква слуз! - прошепна с погнуса, докато бършеше ръце в и без това омазаната си с мръсотия дреха.
-Избутай го с крак – предложи Лето, докато разучаваше един от надписите. – Сигурно и той е плесенясал, както всичко останало.
Тежкия камък се стовари на пода с трясък щом ботушът на наемника го изрита. Трясъкът отекна в кулата. Нещо се размърда в сенките между колоните, но движението остана незабелязано за двамата авантюристи. Елфът се беше задълбочил в древните послания по стените, а цялото внимание на Малжек беше привлечено от съдържанието на каменния гроб.
Вътре имаше скелет. Тялото му беше хуманоидно, с издължен череп и четири ръце. Нямаше прилика с нито едно същество, което наемникът беше виждал през живота си.
-Какво, да го вземат демоните, е това?
Летомир най-сетне се откъсна от надписите и се приближи, за да надникне в саркофага.
-Нямам представа – призна елфът. – Много раси са изчезнали от времената преди Равника. Може да е една от тях.
Малжек се изнерви. Орзовският свещеник трябваше да го предупреди. Всичко, което му каза беше да вземе някаква стъкленица от вътрешността на саркофаг, а не че ще се наложи да осквернява древна гробница с кой знае какви защитни проклятия и магии, прикачени към нея. Стъкленицата наистина беше там – побеляла от праха и положена в гръдния кош на скелета - „Кръвта на Маниба” – така я беше нарекъл.
-Да се махаме – заяви Малжек щом прибра артефакта в гънките на дрехата си.
Мястото все повече не му харесваше. Нещо зло витаеше във въздуха.
-Чу ли това? – обърна се елфът и присви очи към дълбоките сенки.
Единственото което долови Малжек беше звукът на капеща вода. Пльок....тишина....пльок... Летомир внимателно пристъпи към звука, държейки факлата пред себе си, но светлината разкри само гъсти паяжини и нищо повече. Разнесе се тихо гъргорене и в съзнанието на Малжек започнха да изплуват спомени. Капенето не беше от вода, нито слузта по саркофага беше мухъл. Беше слюнка.
-Лигавещ Гродион! - извика той, в отчаян опит да предупреди спътника си, но вече беше късно.
Една грамадна озъбена паст раздра плътните бели паяжини и се впи в лицето на изненадания Летомир. Кръв, кожа и лиги се разхвърча навсякъде, докато Гродиона размахваше тялото на злощастния елф сякаш беше парцалена кукла. Малжек стоеше и гледаше като хипнотизиран как хилядите кървави капки опръскват всичко наоколо – стените, пода, лицето му... За няколко мига, дълги колкото вдишване и издишване, всичко приключи. Гродиона се бе навел над разкъсаното тяло и се хранеше лакомо. Гледката щеше да накара всеки нормален човек да изхвърли съдържанието на стомаха си, но инстинктите за самосъхранение на наемника се оказаха по-силни. Той внимателно заобиколи съществото, плътно движейки се до стената.
Паяжини и прах залепнаха по ръцете и лицето, влязоха в носа му и започнаха да го давят, но той не издаде нито звук. От предната си среща с подобно същество, знаеше, че веднъж набелязал жертвата си, Гродионът не се отказваше, докато не я хване. Този екземпляр тук изглеждаше достатъчно изгладнял и Малжек не искаше да привлича вниманието му докато беше зает с ястието си. Също така беше около три пъти по-едър от човек, покрит с дебели твърди люспи и имаше странно извити предни крайници, наподобяващи щипки с шипове от вътрешната страна. Обилна секреция се отделяше от устата му и правеше лигави локви от слуз по пода. От там идваше и името му – Лигавещ Гродион.
Малжек тъкмо стигна до изхода, когато това от което най-много се опасяваше се случи. Гродиона надигна олигавената си в кръв глава и го изгледа злобно с лъскавите си черни очички. Наемникът моментално тръгна да бяга с всички сили назад по разрушения мост. Беше преценил, че туловището на звяра няма да може да премине през тесния отвор на вратата, но със сигурност имаше някоя по-широка дупка, през която то влизаше и излизаше от обиталището си. Залитайки и препъвайки се, Малжек достигна спасителното въже. Започна да се спуска.
-Гродион … - избълва задъхано щом стигна при Хааз.
-Какво? Тук? –Хааз се изправи и грабна раницата си.
Малжек успя да кимне докато си поемаше дълбоки глътки въздух, опрял ръце на коленете си.
-Преследва ме... Няма да се откаже...
-Летомир?
Малжек само поклати глава в отговор на това, което вашиното вече знаеше.
-Поне взе ли това, за което дойдохме?
-В мен е – отвърна наемникът и погледна към наранения крак на спътника си. - Ще можеш ли да вървиш?
-Ще се постарая – каза Хааз, но си личеше, че стъпва с усилие.
Малжек преметна ръката му на раменете си и го понесе към изхода. Бяха в тунела, когато зад себе си чуха рева на Гродиона. Преследваше ги и със сигурност щеше да ги настигне скоро, тогава не ги очакваше съдба по-различна от тази на елфа. Дори вашиното с острата си опашка на шипове и природната си сила не беше достоен съперник за масивния звяр. Мечовете и арбалетите им също нямаше да помогнат срещу естествената му костна броня.
Бягаха, препъваха се, падаха и пак ставаха. Коленете и дланите на Малжек се ожулиха и се покриха с кървави драскотини, но той продължаваше да мъкне вашиното и да ругае тихо при всяко забавяне. Вече не усещаше миризмата на подземния застоял въздух, а само собствената си кисела пот, стичаща се по лицето му. Внезапно Хааз се отпусна тежко на земята и двамата спряха.
-Какво има? – попита Малжек задъхан.
-Само те бавя, твърде съм тежък за теб. Така няма да успеем да му се измъкнем.
Малжек продължи да го дърпа преди да осъзнае, че Хааз няма намерение да помръдне и сантиметър повече от мястото си.
-Какво сега, на герой ли ще се правиш?
Хааз мълчеше.
-Хайде, ще ни настигне! – упорстваше Малжек.
-Така или иначе ще ни настигне, ако се движим с моята скорост – каза с пресъхнало гърло гущерът. – Съжалявам, шефе, съжалявам, че се покатерих на онази скала. Беше наистина глупаво.
-Хайде върви! Ще се измъкнем... и двамата!
Вашиното извади арбалета си и започна да го зарежда сякаш не беше чул последните думи на Малжек.
-Стига празни приказки. Не знам колко време ще го задържа, но те съветвам да започнеш да тичаш. Би трябвало да успееш.
Малжек разбра, че ако продължаваше да спори, най-много и двамата да умрат напразно. Хааз беше взел своето решение, затова последва съвета му и започна да бяга с все сила към края на тунела. Тъкмо стигна до площадката, където бяха оставили опънато първото въже, когато чу зад себе си нов рев, последван от пронизителен писък. Пренебрегвайки картините, които рисуваше въображението му, Малжек пусна факлата на пода и започна да се набира колкото можеше по-бързо по въжето. След секунди стигна до края и се хвана за металната стълба. Спря, за да си отдъхне за момент и погледна назад към изхода на тунела.
Гродиона беше там. Стоеше в мехура светлина, хвърлян от факлата и го наблюдаваше безмълвно. Огънят леко потрепваше от знойния му дъх.
-Мръсно изчадие – изруга под нос наемникът.
Гродионът не сваляше поглед от него и сякаш съжаляваше, че последната му жертва се е измъкнала така нелепо. Бавно и полека започна да отстъпва назад и скоро се скри в тъмнината на тунела. Малжек въздъхна облекчено, избърса с ръкав щипещата пот, стичаща се по клепачите му и започна да се изкачва по стълбата.
От тунела се чу трополене. Малжек отново погледна назад, само за да види как звярът изплува от мрака. Наемникът беше сгрешил – Гродиона не си беше тръгнал, а само се беше засилил, за да направи скок, с който да достигне стълбата и намиращия се върху нея човек.
С мощните си задни крака и извитите си предни лапи, той се оттласна от ръба на площадката и полетя право нагоре.

User avatar
hell _spawn
Smallfolk
Posts: 12
Joined: Fri Apr 06, 2012 12:16 am

Post by hell _spawn » Fri Apr 06, 2012 11:39 am

(Part 2)

Левиатанът се размърда в сумрака. Беше прекарал дълго, твърде дълго в летаргичен унес, свит на топка в последната пещера, която беше прокопал. Масивното му люспесто тяло се беше набръчкало и подпухнало от влагата и студа, които се просмукваха дълбоко под земята. Беше снабдено с множество дълги крайници – някой завършваха с щипки, други с пръсти и нокти, а трети се разклоняваха в пипала с вендузи. Всеки от тях си имаше предназначение, всеки служеше за хващане на различен вид плячка. Храната му обикновено се състоеше от всяко по-дребно същество, обитаващо подземията и понеже левиатанът беше най-едрият хищник в земните недра, общо взето всичко беше негова плячка.
Беше древен, създание живяло още от преди появата на градовете. Някога, много отдавна го нарекоха Грозот. Страхуваха се от него, почитаха го и го боготворяха. Вече нямаше живи същества, които да помнят името му, но Левиатанът и без това никога не го беше знаел, не беше се интересувал, нехаеше… Той умееше само да копае, да ловува, да яде и да спи. И сега беше гладен. Ако не се беше обадил празният му стомах, вероятно щеше да проспи и идния месец.
Разсънваше се много бавно и постепенно, но острото му обоняние веднага надуши жертвата. Беше нещо твърде малко и незадоволително, но щеше да свърши работа като за начало на лова му. Грозот вдигна уродливата си глава и насочи едно от пипалата си към отвора на шахтата, подаващ се от тавана на пещерата.

***

Следващите мигове бяха толкова наситени с действие, че Малжек дори не успя да разбере какво се случва. Когато по-късно си припомняше събитията, първо му изплуваше картината на летящия към него Гродион с разтворена паст, осеяна със стотици остри и жълти зъби, по които обилно се стичаше слюнка. След това се сети, че още преди скока, беше усетил как цялата стълба започна да трепери. Всъщност беше започнала да трепери цялата шахта, а фин прах и камъчета се бяха посипали по дрехите му. В този момент обаче, той не бе обърнал внимание на нито едно от тези неща. Не бе обърнал внимание и на острия стържещ звук, приличащ на далечно боботене, разнасящо се сякаш от много надалеч в шахтата. Всичко това се върна в съзнанието му часове по-късно. В онзи миг виждаше единствено озъбилия се към него Гродион и как той спря по средата на скока си. Това бе траяло само частица от секундата, но беше толкова внезапно и неочаквано, че съществото изглеждаше като замръзнало във въздуха. След това тялото му рязко промени траекторията си и започна да пропада надолу сякаш нещо го дръпна рязко и с огромна сила. Гродиона само изскимтя жално преди да се понесе с главоломна скорост към дъното на шахтата и към гибелта си. В последния момент Малжек успя да зърне едно черно пипало, увило се плътно около звяра.
Последва неестествена тишина и спокойствие. Наемникът постоя известно време притиснат към стълбата, забравил да диша и без да осъзнава какво се е случило. После шумно пое глътка въздух. Така и не разбра как беше стигнал до катакомбите в подземията на Орзовската катедрала. Опомни се едва когато седна на един хладен камък и събитията започнаха да се подреждат в главата му. От тук бяха тръгнали с Летомир и Хааз само преди няколко часа. Струваха му се години. Протегна ръката си напред - цялата трепереше. Прокара пръсти по наболата си брада, а после и по сплъстената си от пот и мръсотия прошарена коса. Всеки път беше едно и също, напрежение, страх, адреналин... а когато всичко отшумеше, оставаше само треперене и гадене в стомаха. Наближаваше четиридесетте и всички тези преживявания не му се отразяваха добре.
-Стига толкова – измърмори той. – Продавам проклетата стъкленица и приключвам!
Шепотът му отекна към сводовете на високия таван и се разнесе сред изронените статуи на отдавна умрели и забравени патриарси. Осъзна колко е сам сред тази тишина и тъмнина наоколо. Катакомбите имаха стотици зали и гробни камери, но само в тази, най-старата се намираше входът към канализацията на града. През годините мястото беше запустяло и обрасло в пълзящи лепкави растения. Пода беше наводнен и тъмната тиня сега стигаше до глезените. Снопове слънчева светлина едва се процеждаха през тесни прозорчета точно под високия таван и излагаха на показ танца на хилядите прашинки, носещи се във въздуха. Миризмата на застояла вода тук беше дори по-лоша от тази в шахтите.
Малжек осъзна, че е крайно време да се махне от това място и от спомените, които му носеше. Едва беше стигнал до изхода обаче, когато от другата страна се появи светлина. На каменната рамка на вратата застана огромен мъж, облечен в позлатена туника. Заплашителният му вид се допълваше от обръснатото му до блясък теме и извит нож, който стискаше в ръката си.
Дребният наемник отскочи назад, насочвайки с една ръка арбалета си към мъжа, а с другата извади меча си от ножницата. Беше разпознал Орзовския еутанист – послушник на църквата, който раздаваше правосъдие от нейно име. Обикновено това правосъдие идваше под формата на извития му кинжал, забит в нечии гръб.
Еутанистът не му обърна особено внимание и прекрачи в помещението, заставайки от едната страна на вратата. Втори, много подобен на него здравеняк, също влезе и застана от другата страна на вратата, стиснал факла в ръката си. Накрая вътре пристъпи и свещеникът Харкузян. Беше облечен в характерната за Орзов черна роба със златна плащеница отпред. На дебелия му врат висеше едра броеница, а на сребърна верижка, преметната през рамото му, бяха закачени пергаменти.
-Е? Взе ли я? – погледна го премрежено Орзовският свещеник.
-Няма ли да попиташ, къде са останалите от екипа ми? – Малжек снижи арбалета си, но не прибра меча в ножницата.
-Не ме интересува особено – махна с топчестата си ръка Харкузян. – Щом не са тук , вероятно са мъртви.
За момент на Малжек му се прииска да пререже дебелата шия на работодателя си, само за да види дали от там ще потече лой или злато. Този ход обаче нямаше да бъде особено разумен в присъствието на двамата въоръжени фанатици, застанали от двете му страни.
-Взе ли това, за което слезе там долу? – повтори въпроса си духовникът.
Малжек отвори торбата си и му подаде красиво инкрустираната стъкленица. Свещеникът я сграбчи алчно и веднага я набута в дебрите на робата си . На свой ред му подхвърли подрънкваща кесия.
-Предполагам, че щом няма с кого да делиш печалбата, всички тези зиноси остава за теб – ухили се мазно той.
-Така излиза – погледна го Малжек безизразно.
-Е, тогава, сбогом. Надявам да не се видим повече, – с тези думи Харкузян се обърна и понечи да се отдалечи, следван от бодигардовете си.
-Един момент – подвикна след него Малжек.
Орзовецът се спря, но без да се обръща назад.
-Можеш ли поне да ми кажеш за какво служи тази дрънкулка, заради която рискувах живота си?
Мълчанието бе нарушавано само от плискащата се около краката на Малжек вода.
-Делата на църквата Орзова не влизат в работата на обикновените граждани, включително и в твоите – дойде най-накрая отговорът. – По-добре за теб да не си вреш носа в работи, които не разбираш.
И се затътри нагоре по стълбите. Щом отново остана сам, Малжек извади нещо от вътрешността на дрехата си и се вгледа в тъмночервения цвят на течността вътре. За миг му се стори, че в през нея се стрелна миниатюрна огнена искра. Зачуди се, колко ли време щеше отнеме на божия служител, преди да разбере за подмяната на стъклениците.

User avatar
hell _spawn
Smallfolk
Posts: 12
Joined: Fri Apr 06, 2012 12:16 am

Post by hell _spawn » Sat Apr 07, 2012 4:43 pm

(Part 3)

Наша стоеше в градината на покрива и съзерцаваше залеза. Силханската елфка обичаше тези часове от деня. Само тогава можеше да остане насаме с мислите си, насаме с цветята, насаме с града под себе си. Това беше и единственото време, когато изключително придирчивите към степента на осветление зефирни орхидеи разцъфваха в прелестните си яркочервени, сини, жълти и бели цветове и пълнеха въздуха наоколо със сладостно ухание.
Градината беше огромна, простираща се върху покривите на няколко сгради и дори Наша не беше сигурна, че бе виждала всяко тътче от нея. Край малки декоративни фонтани, пълни с лилии се трупаха гълъби, за да утолят жаждата си. Арки от виещ се бръшлян се оплитаха над сводести арки, минаващи над мостчетата, свързващи покривите. Оранжериите от цветно стъкло бяха пълни с топлолюбиви растения, екзотични висящи цветя и обрасли в лияни колони. Райски птици отмаряха крилете си на дръвчетата, отрупани с нарове. Това беше едно от малкото изолирани кътчета в Равника, където природата доминираше над мегаполиса.
Наша застана на ръба на покрива и се надвеси над високия перваз, издигащ се стотици метри над улиците отдолу. Вятърът, свеж и ободряващ, започна да гали лицето й. Със всяко свое вдишване, тя усещаше дъха на топлия въздух, носещ се над сградите. Нямаше нищо общо с този в долните нива на града. Всяко ухание на този покрив й носеше спомена за отдавна отминали дни и заровени дълбоко в душата й чувства.
Докато наблюдаваше угасващото светило, елфката долови някакъв необичаен шум зад гърба си. Намираше се в един от най-отдалечените краища на градината, където рядко идваха други членове на гилдията. Обърна се рязко и едновременно кинжалът се плъзна извън канията на колана й. Нямаше никой. Само тихото пляскане на отдалечаващи се криле и леко раздвижване на въздуха, сякаш повей на вечерния бриз премина през градината, разклащайки зелените клони на портокаловите дръвчета. Наша се загледа към хоризонта, но после нещо друго привлече вниманието й.
Лежащ на земята свитък, сякаш нарочно оставен, за да го види. Беше пергамент, навит и защипан със златни скоби в двата си края. Елфката го вдигна внимателно, разгъна го и светлите й очи зашариха по изписаните редове. Когато го прочете, тя вече тичаше към изхода на градината и от там надолу по безбройните стълбищата на многоетажната сграда.

***

На всяка пета пълна Луна, в Равника се организираше специално тържище, предлагащо забранени и контрабандни стоки от всички краища на града-планета.
Лунният пазар нямаше постоянно седалище и винаги се провеждаше в различно място – по възможност някъде далеч от погледа на Легиона Борос. Само избрани хора получаваха покани и указания за местоположението му, но мълвата бързо се разпространяваше сред определени кръгове на обществото. Винаги се събираха тълпи от желаещи да разгледат стоките, които предлагаше. Някой от продаваните неща бяха толкова редки и непознати, че дори не фигурираха в черните списъци на градската стража.
Тази нощ Лунният пазар се бе разположил по продължението на широко стълбище, водещо към изоставено имение в беден квартал. Тази част от града беше включена в плановете за спешна реконструкция. На сутринта гигантски зомбита, наречени Хелдозери, щяха да развъртят чудовищните си метални боздугани и да сравнят зданията в околността със земята. Понякога жителите на квартала бяха уведомявани предварително за разрушителните дейности... понякога не. Във всички случаи Синдиката Орзов щеше да се сдобие с договорите за новите сгради, а гилдията на Голгари щеше да получи правата над телата на всички „инцидентно“ загинали по време на разрушението. Градските управници от гилдията Азориус също щяха да вземат своя дял и да си затворят очите пред факта, че Хелдозерите също така щяха да заличат и следите на нелегалното тържище.
Нехаещи за всички тези формалности, същества от всякакви раси, форми и размери се трупаха пред десетките сергии, обсипани със всевъзможни стоки и изделия. От някъде се чуваха протяжни и унасящи мелодии, в които се долавяха ударите на барабани, подрънкването на дайре и извивките на флейта. Уханията и миризмите, носещи се из въздуха бяха така тежки и натрапчиви, че накараха дори здравия стомах на Малжек да къркори и преобръща. Той с усилие си проправяше път сред тълпата от мърморещи, надвикващи се и спорещи обитатели на Равника, но поне това бавното напредване му даваше възможност да огледа щандовете около себе си.
А те бяха така богато отрупани, накичени и пъстри, че погледът неволно се плъзгаше по щедрото разнообразие от артикули. Сред феерията от форми и цветове, наемникът успя да различи няколко кафеза с екзотични райски птици. Пленените същества, които преди разпростирането на града бяха летели свободно в небето, сега превъзбудено скачаха в златните си клетки и подаваха глави извън решетките, пръскайки навсякъде дъгоцветните си пера. На друго място видя буркани, съдържащи резервни части за големи – най-различни модели ръце, крака и глави за скъпите механичните създания. Имаше също така сергии претъпкани с отвари и лекове, запечатани в безбройни по форми и размер стъкленици. Зачуди се дали някоя от тях дори бегло се доближава до стойността на стъкленицата, загърната в дрехата му.
Сергии с оръжия, сергии с храни, сергии с дрехи, сергии с домашни любимци и такива с магически предмети. Всичко това мина през погледа на Малжек, докато не стигна до прага на изоставеното имение. Портата беше стара, пантите й – изгнили, а едното й крило беше увиснало жално навътре. Преди да влезе, наемникът отново хвърли нервен поглед към жужащия отдолу пазар и потока от тела. Имаше чувството, че всяко негово действие се следи от някого. Въпреки че беше свикнал да се доверява на тези свои инстинкти, реши поне за сега да пренебрегне този, понеже нямаше особен смисъл някой да го наблюдава, без да се е опитал да вземе стъкленицата до сега. Реши да остави тези притеснения за по-късно и влезе през разкрилия се тъмен процеп на разбитата врата.
Озова се в огромно предверие, чиито под беше осветен от лунната светлина, идваща от широка дупка в тавана. От двете му страни се извиваха мраморни стълбища, покрити с отдавна разложил се върху стъпалата килим. По стените висяха избелели от годините гоблени, а на пода – точно под дупката в тавана се беше пръснал голям стъклен полилей и навсякъде се търкаляха висулки от него.
Малжек започна да се изкачва по витите стълбища, докато не стигна до втория етаж. По протежение на коридора имаше няколко врати от ляво и от дясно, но само една от тях все още беше здрава и цяла. Бутна я и след протяжно скърцане крилата й се отвориха.
-Малжек Кристомирян! – гласът на Димирския некромейдж беше тих и прегракнал, но се отрази във високите сводове на залата. – Закъсняваш, вече започвах да се чудя дали уговорката ни все още е в сила.
Стоеше с гръб към наемника, застанал до отворената амбразура, загледан в Луната, хвърляща призрачната си светлина над града. Беше облечен в традиционната за гилдията си тъмносиня роба, украсена с кости, които я пристягаха към тялото му.
-Надявам се да е в сила. Нося стъкленицата, както се разбрахме.
Малжек затвори вратата зад себе си, съпроводен от същото раздиращо скърцане и се огледа. Чак сега забеляза Гардовете, които стояха неподвижно в сенките от двете страни на залата. Домът Димир използваше немъртви скелети, чиито лишени от долна челюст черепи се носеха над енергиен навратник, държащ костите на телата им в едно цяло. Повечето от тях бяха въоръжени с алебарди, но двама или трима държаха по два извити ятагана пред гърдите си.
Некромейджът се обърна към Малжек, а черното му наметало се разгърна от появилото се течение на въздуха като разперени гарванови криле. Приближи се до наемника толкова, че противната маска, която носеше застана на педя пред лицето му. Малжек едва се сдържа да не отстъпи.
Маските на некромейджовете винаги го бяха отвращавали. На практика това беше кожата на нечие чуждо лице, бледа и безжизнена, но поддържана жива с магия и криеща незнайно какво зад себе си. Можеше да докарва изражения и да имитира емоции, но те бяха крайно неестествени и създаваха усещането, че мускулите й се движат, дърпани от невидими конци. Две тъмни студени очи, взиращи се от изрязаните дупки на маската, бяха единствената част, която в действителност беше собственост на Димиреца.
Некромейджът протегна напред длан, покрита до лакътя с тъмносиня ръкавица и зачака. Малжек се зае да рови в чантата си за стъкленицата. После се сети, че оригинала държеше на сигурно място в скътан вътрешен джоб на дрехата си. След като му я подаде, некромейджът я повдигна към изкуственото си лице и се зае да я разглежда на лунната светлина.
-Да, това определено е „кръвта на Маниба“ – кимна. – Интересно как си успял да се добереш до нея?
-Не беше лесно – огледа се нервно Малжек. – Спуснах се до място, където кракът ми не иска да стъпва отново и видях неща, които искам да забравя. Загубих добри спътници.
Гласът му заглъхна. Просто искаше най-сетне всичко да свърши и да получи това, за което беше дошъл.
-Да, но гилдията ми търси този артефакт от векове – продължи да дълбае некромейджът. – Знаеш на какво е способен домът Димир, когато търси нещо, нали? Затова намирам за крайно интересно, как си намерил точно тази стъкленица преди нас?
Малжек разбираше любопитството на събеседника си. Все пак Димир беше гилдия, изградена от шпиони и доносници. Никое скрито знание или добре охраняван план не бяха безопасност от техните агенти - призраците. Безплътните създания, върнали се от квартала на духовете - Агирем, бяха сред най-използваните им служители, тъй като освен недосегаеми и напълно лоялни, те можеха и безпрепятствено да минат през всяка стена или препятствие. Някой обаче беше успял да укрие стъкленицата и картата дори и от тях.
-Бях нает от един Орзовски свещеник – обясни Малжек. – Той ми показа как да стигна до мястото, където се намираше артефакта.
-Интересно – потърка брадичката си Димирецът. – Значи си го изиграл и си решил да дойдеш при нас.
Последното не приличаше на въпрос, а по скоро на констатиране на фактите. Малжек реши, че моментът е подходящ да замълчи. Не беше сигурен как димирецът възприема двойната му игра, затова очакваше следващото действие с нарастващо безпокойство. Съществуваха няколко възможности. Едната, която съвсем не му се нравеше, беше некромейджът да се отметне от сделката. Скелетите стояха смущаващо безмълвни в сенките до стените. Един жест от страна на господаря им и наемникът имаше много малки шансове да излезе жив от помещението. Лицевите мускули на маската се разтегнаха в неестествена усмивка.
-Много... “димирско“ от твоя страна – похвали го некромейджът .
Една обемиста кесия издрънча звучно в ръцете на Малжек.
-Вътре, освен зиносите за които се разбрахме, ще намериш и сигнета на Дома Димир. – заяви некромейджът. – Благодарение на него ще можеш безпрепятствено да се придвижваш в териториите ни.
Малжек внимателно извади сигнета от кесията и го завъртя в дланта си. Представляваше овална метална плочка – син паяковиден символ върху черен фон с отворено око в средата.
От известно време наемникът не принадлежеше на никоя от десетте гилдии в Равника, но това не му пречеше да изпълнява поръчки за всяка една от тях. Работата беше там, че през повечето време самите гилдии не можеха да се конфронтират пряко по между си. Гилдпактът имаше основна роля. Паруните не само бяха наложили условия които да пазят реда и законите в Равника, но и нещо повече – споразумението се самоподдържаше и самоприлагаше. Това ставаше благодарение на вплетените в него могъщи защитни магии, които гарантираха, че ако някоя от договорките бъде нарушена, това ще доведе до автоматични последствия за онзи, който ги е предизвикал.
Въпреки магическите защити обаче, гилдиите постоянно търсеха пропуски и вратички в закона. Извъртаха смисъла му до пределни граници и непрестанно се мъчеха да го заобиколят. Наемането на външни хора като Малжек беше една от тези вратички и наемникът често се оказваше забъркан в най-различни междугилдови конфликти. Плащаха му добре естествено, но не достатъчно добре, за да може да поддържа достатъчно висок стандарт на живот в града на гилдиите. Обикновено парите свършваха за два-три месеца и Малжек отново се появяваше по обичайните кръчми и барове, чакайки да се появи следващия му клиент.
Сигнетът беше това, което делеше обикновените граждани на Равника от членовете на гилдиите. Той даваше определени права, задължения и ограничения, в зависимост чии символ беше изобразен на него. Много отдавана Малжек беше притежавал един друг сигнет, този със скарабея – сигнета на Голгари. После го бяха отлъчили от гилдията и той беше станал наемник на свободна практика, незащитен и незачитан от никой. От тогава се мъчеше да открие начин да си намери нова гилдия и да се сдобие с нов сигнет. Току що го беше направил и побърза да закачи придобивката на колана под наметалото си. Това малко украшение беше за него по-ценно от златните монети, то означаваше, че вече има защитата на една от десетте гилдии на Равника, защитата на Гилдпакта.
-Благодаря. А сега какво?
-Сега най-важното правило, което трябва да научиш е, че нашата гилдия не съществува – некромейджът сниши тона си. – От подписването на Гилдпакта насам, ние манипулираме пешките в обществото – продължи, но беше забравил да свали усмивката от лицето си. – Рядко ни виждат и още по-рядко ни помнят. Хората усещат само страха, подтиснатия но все още пресен мирис на ужаса...
Малжек беше наясно с всичко това. Той самият знаеше за съществуването на Димир, единствено понеже тя често ползваше услугите му за подмолните си деяния. Не че не се бяха опитвали да изтрият паметта му със своите магии за забравяне и дори бяха успявали няколко пъти, но с времето той се доказа като достатъчно ценен и същевременно дискретен кадър, за да спрат да бърникат в главата му.
-Второто правило – продължи Димирецът. – е че ние обичаме да контролираме нещата зад завесите. Не се намесвай, когато можеш да прехвърлиш вината на някой друг, не цапай с кръв ръцете си, когато можеш да оцапаш нечий чужди ръце.
Малжек кимна разбиращо.
-Това е за сега – приключи лекцията си некромейджът. Останалото ще научиш, щом се срещнем отново.
Малжек не изгаряше от нетърпение да вижда пак противната маска.
-Как ще ви намеря? – още докато питаше разбра, че задава глупав въпрос.
-Забравяш с кого говориш, Малжек Кристомирян. – отвърна димиреца. – Ние ще те открием, навсякъде и по всяко време.
-Разбира се.
-А сега, ако нямаш други въпроси...
-Всъщност… – Малжек прочисти гърлото си. – Всъщност, исках да попитам още нещо.
-Слушам.
-За какво точно служи „кръвта на Маниба ”?
Димирецът се сети да смъкне усмивката си и го изгледа безизразно, сякаш преценяваше нещо.
-Е, предполагам че щом вече си част от гилдията, мога да ти дам тази информация…
Докато го казваше врата зад гърба на Малжек избухна в облак от трески. Ударната вълна събори него и некромейджа на земята. Настъпи суматоха, чуха се сподавени викове. Прахоляк покри всичко. Заедно с парчетата от бившата врата, в залата нахлуха и няколко ордрунски командоса, размахващи страховитите си двуостри брадви и тежките си морнингстарове. Те се наредиха в полукръг около входа и заеха бойни позиции, а Малжек се оказа приклещен между тях.
Ордрунските командоси бяха основната част на Бороския легион - бронирани минотаври, чиято груба сила можеше да се сравни само с изгарящата им любов към битките. Пращаха ги винаги в центъра на сражението, за да внасят смут и разрушение в редиците на врага.
-Стой долу на мястото си, човеко – изръмжа единият гърлен глас. Малжек надигна глава и успя да види само червената броня и острието на брадвата, която държеше командосът, разкрачил се над него.
-Пуснете оръжията и се предайте в името на града! – изрева друг от тях.
Този се отличаваше по златния обков на извитите си рога. Малжек съобрази, че това трябва да е командира на отряда. Знаеше от личен опит, че легионерите предупреждават само веднъж, затова побърза да легне по очи и внимателно да сложи оръжието пред себе си.
Димирецът, който вече беше застанал зад Гардовете си, не се оказа толкова разумен. Той даде безмълвен знак на скелетите и те се раздвижиха в сенките покрай стените. Подредиха се в редица, препречвайки пътя към господаря си, насочили алебардите към Бороските минотаври. Явно некромейджът беше решил, че схватката ще му осигури достатъчно време да се измъкне през отворената амбразура в другия край на помещението. Оттам по стъпаловидния покрив можеше да се спусне до пустите улички зад имението.
Той започна бързо да отстъпва към набелязания си изход. Началникът на ордруските минотаври се огледа иззад процепа на бронзовия шлем, обхващащ масивния му череп и се усмихна доволно.
-Обичам когато не се предават – прошепна той.
След което даде команда за атака. Битката приключи прекалено бързо, за да разбере Малжек какво се случва. Отскачане, размах, париране и удар... По пода се разпиляха кости, алебарди и магически нашийници, когато Ордрунските командосри просто минаха през стената от Гардове, сякаш въобще я нямаше.
Няколко от реанимираните скелети започнаха отново да се събират в едно цяло. Това обаче не беше достаъчно, понеже щом командирът с позлатените рога го забеляза, разпореди да се разрушат нашийниците. Костите веднага се превръщаха в сива пепел.
Междувременно некромейджът беше стигнал до прозореца и беше стъпил с крак на перваза, готов да прескочи навън. Командирът хвърли брадвата си и тя прелетя разстоянието от групата ордрунски командоси до Димиреца. Заседна в дясната му плешка и той рухна със стон на пода. Нещо стъклено се изхлузи от робата му и с тихо дрънчене се изтърколи по каменния под близо до една от колоните. Наемникът се огледа предпазливо. Командосите бяха твърде заети да довършват последните съпротивляващи се Гардове и не му обръщаха особено внимание. Той започна да пълзи към колоната…

User avatar
sitalk
Commoner
Posts: 34
Joined: Tue Jul 22, 2008 2:55 pm

Post by sitalk » Sat Apr 07, 2012 10:25 pm

Много добра работа, братле:)) Зарибен съм! Естествено има няколко нелогични и наивни момента, но и най-великите творби са груби канари преди да минат през шлифовката на редактора. Малко градивна критика - обърни внимание на диалога и ако нещо ти звучи клиширано или не на място по-добре го махни или си го отбележи, за корекция по-нататък. Иначе искрено се забавлявам (прим. "Понякога жителите на квартала бяха уведомявани предварително за разрушителните дейности... понякога не. " :lol: :lol: :lol: ), личи си, че ти е текнало вдъхновението, и очаквам следващия епизод!!!
Semper fidelis

User avatar
hell _spawn
Smallfolk
Posts: 12
Joined: Fri Apr 06, 2012 12:16 am

Post by hell _spawn » Sun Apr 08, 2012 9:11 am

(Part 4)

Малжек знаеше, че няма да се измъкне безнаказано с последната си измама, особено щом тя засягаше интересите на Синдиката Орзов. Гилдията, която представляваше грандиозна църковна организация беше и една от най-влиятелните сили, движещи нещата в Равника. „Гилдията на Сделките“ я наричаха някой и с право – за останалите гилдии не беше тайна, че зад привидната набожност и църковните канони се криеха подмолни кроежи и жажда за печалба. Не случайно казваха: „Ако искаш да намериш Орзов, следвай златото.” Беше истина – патриарсите, които управляваха Синдиката се ползваха с богатство и привилегии, които не знаеха граници. Това им позволяваше да имат всичко което поискат, дори да си купят безсмъртие и да продължат да управляват и след кончината си, под формата на безплътни призраци. Най-алчните, подмолни и интелигентни патриарси биваха включвани в така наречения Призрачен Съвет, който датираше чак от основаването на Орзов. Той представляваше сбор от древни духове, стоящи зад повечето решения, които се взимаха в гилдията.
Макар и някога да е била истинска религиозна църква, следваща каноните на вярата, днес единствените богове на Орзов бяха златото и среброто. Белезите на старата вяра се пазеха само, защото на тяхна основа беше изградена йерархията в управлението, да не говорим за контрола, който религията им даваше над простолюдието. Обикновените членове на гилдията бяха сред най-страдащите и подтиснати прослойки в обществото – тези които търсеха решение на проблемите си във вярата. О да, църквата Орзова раздаваше вяра щедро и прещедро, но с още по-голяма охота събираше даренията, които в повечето случаи бяха задължителни.
Бизнесът беше стихията на Орзов. Те продаваха и купуваха всичко, от магии до земя и роби. Освен църквите, гилдията държеше и повечето от банките в града, както и адвокатските кантори. Нерядко и трите институции се помещаваха в една и съща сграда и затова дълговете винаги се плащаха с всички лихви. Най-напред, адвокатите изготвяха непоклатими договори, важащи дори посмъртно. Ако някой се опиташе да се измъкне от тях, рано или късно биваше застигнат от Орзовските послушници – еутанистите, които му разясняваха, че скъперничеството е грях, който църквата не подминава с лека ръка.
Благодарение на умението си да търгуват винаги изгодно за тях, както и на някой добре преценени подкупи, изнудвания и заплахи, влиянието на Синдиката Орзов се усещаше осезаемо навсякъде – от Азориуските съдилища до най долните градски гета. Патриарсите се славеха с това, че печелеха от всяка една сделка, независимо, дали участваха в нея или не - единствено трябваше тя да се извършва на тяхна територия. Именно за това подмяната на стъкленицата с „кръвта на Маниба“ беше не само посегателство върху собственост на църквата, но и по-лошо – накърняване на безупречната й репутация. Малжек не се съмняваше, че скоро на вратата на скромното му жилище в бедняшките предградия, ще се почука и то силно. Той обаче нямаше да е там, за да я отвори.

***

-Един меч – обикновен , без украса, една кама – двойно заточена, чанта – кожена, една кесия – щавена кожа, зиноси – 200 броя, Димирски сигнет, съд с неопределена червена течност – Склададжията вдигна отегчен поглед от тефтера си . – Нещо което да не сте декларирали?
Малжек обърна дъната на джобовете си, за да покаже, че са празни. Склададжията повдигна едната си вежда, затвори тефтера и се изниза нагоре по каменното стълбище. Пазачът, който водеше Малжек – вмирисан на бъчва дебелак – го изблъска грубо в килията и затръшна вратата след него.
-Страхотни обноски, няма що! – извика Малжек.
-Оплачи се на Гранд-арбитъра, ако искаш – отдалечи се пазачът със злобно кикотене.
-Може и да го направя… - измърмори Малжек и се зае се да изследва килията, в която го бяха натикали.
Поне беше единична. Единственото осветление идваше от процепа, през който се подаваше храна отвън. Миришеше на застояло и мухъл. Обзавеждането се състоеше от тясна пейка в единия край и кофа, служеща за нужник в другия. Пейката явно се използваше и за легло, но Малжек не можеше да си представи как ще се побере върху нея. Очакваше го дълга безсънна нощ, свит на студения каменен под.
Седна и зачака. Не беше сигурен какво точно. Съд, присъда, помилване? Не знаеше какво е наказанието за присъствие на Лунния пазар, не бяха много случаите когато Легионът на Борос беше откривал такъв. Предполагаше, че до няколко дни ще го пуснат да си ходи, ако до тогава не го намереха еутанистите на Орзов или шпионите на Димир. Предпочиташе второто, макар и да не му се даваха обяснения как и при какви обстоятелства е умрял некромейджът им. Вероятно те вече знаеха, Димир рядко страдаше от липса на информация. В случая едва ли бяха доволни от наученото. За гилдия която иска да остане в тайна мълвата, че неин представител е бил убит на Лунния пазар щеше да бъде меко казано... неудобна.
В подобни мисли часовете започнаха да се нижат дълги и самотни за Малжек. Предимно седеше на пейката, подпрял брадичката си юмруци и размишляваше. Усети как лактите болезнено започват да се впиват в коленете му, затова стана и започна да се разхожда в кръг покрай стените. Спря се до кофата и облекчи пикочния си мехур. След това отново седна на студения камък и продължи да размишлява.
След незнайно колко време на вратата на килията се заблъска.
-Ставай и ела насам! – Беше дебелият смърдящ пазач. – Гаранцията ти е платена.
-От кого? – подскочи веднага Малжек.
-Аз пък от къде да знам? – отвърна пазачът. - Сякаш някой ми казва. Доведи го викат, и аз го водя, въпроси не задавам.
Пазачът отвори килията и го поведе по същия коридор, по който бяха дошли, нагоре по стълбището и през вътрешния двор на стражевoто поделение. Над тях небето беше изсветляло и няколко по-ярки звезди губеха своя блясък пред светлината на утрото.
Стигнаха до главната постройка. Както всяко друго здание на Легиона, и това беше лишено от всякакви излишни форми и стоеше прекалено ръбато и геометрично изчистено за стандартите на град като Равника. Липсваха му всякакви орнаменти и украси. Нямаше ги величествените мраморни колонади от административните сгради на Азориус или гротескните водоливници с форми на гаргойли, накацали по покривите на Орзовските катедрали, нито пък пищните бръшляни обвиващи храмовете на Селесния. Единствената украса на стражевoто поделение беше знакът на гилдията, изрисуван над входната врата – стиснатият юмрук, около който се подаваха лъчите на червено слънце.
Предверието, в което го въведе пазачът беше също така лишено и украса с голи бели стени, по които бяха симетрично наредени правоъгълни прозорци. Всичко вътре напомняше за ред, дисциплина и практичност. Четири ръбести колони подпираха свода, а между тях беше поставена груба метална маса с няколко стола, наредени около нея. На един от тях Малжек очакваше да види дебелият свещеник, заобиколен от еутанистите си.
Вместо това на среща му се усмихна стройна елфка, облечена в бялото и зеленото на гилдията Селесния. Беше по-ниска от него, нещо нетипично за нейната раса. Част от дългата й кестенява коса беше вдигната нагоре със сребърна диадема и сплетена в мрежа от тънки клончета, които образуваха елегантно украшение. Тя се изправи и подаде ръка за поздрав.
–Името ми е Наша, аз съм сагитар на Конклава Селесния.
Сигитарите бяха елитните стрелци на Конклава, за което свидетелстваха дългият лък и колчана, окачени на гърба й. Известна поговорката казваше, че сагитарите трябвало да използват карти, за да насочват стрелите си.
Малжек неуверено пое ръката й. Стори му се по-нежна и мека от всичко което беше докосвал до сега.
-Аз съм Малжек Кристомирян, но сигурно знаете това. Предполагам, че Вие сте платили гаранцията ми?
-Така е – отвърна Наша.
-Мога ли да попитам как въобще разбрахте, че съм тук? – наемникът си придърпа стол и седна, Караката го боляха, задника също.
Щом Селесния знаеха, значи Орзов и Димир не бяха далеч.
-Това няма значение, г-н Кристомирян. Важното е, че Вие притежавате нещо ценно за нас.
-И сте дошли да си го присвоите – кимна разбиращо Малжек.
-Ние не действаме така, г-н Кристомирян, - поклати глава Наша. – не сме варвари като Груул, нито подлеци като Орзов. Селесния е гилдия на хармонията и разбирателството.
Малжек беше чувал предостатъчно за техните хармония и разбирателство. Гилдията наистина представляваше общност от любители на растенията, чиято единствена цел беше да съжителстват в унисон с природата и да разпространяват това послание по цялата планета. Наставлявани от Хорът на Конклава – съвет от древни дриади – те приемаха за своя мисия да засеят семето на вярата си където и както е възможно. Много от жителите на Равника прегръщаха тяхното послание с отворени обятия и се присъединяваха към редовете им. На Малжек цялото това приобщаване и обединение към единна цел, му изглеждаше по-скоро като промиване на мозъци. Да не говорим, че Селесния, не бяха от най-миролюбивите природо-защитници, които можеше да си представи. Въпреки че бяха ревностни поддръжници на хармонията, те бяха смятани за не по-малки фанатици от сатанинския култ на Ракдос. Каузата им не винаги беше посрещана възторжено от другите гилдии и това много често водеше до кръвопролитни конфронтации.
-И какво предлагате? – попита най-сетне Малжек.
-Злато, протекция от другите гилдии, каквото пожелаете – ваше е. Аз ще ви ескортирам до Виту-Гази, седалището на Хора, където ще бъдат уточнени всички условия.
-Не знам дали сте на ясно, но аз вече сключих подобна сделка с Димир. Какво ще стане, когато те си поискат тяхното?
-До колкото разбирам, Вие сте им предали това, за което са си платили. Техен е проблемът, че не са успели да го задържат и то отново е попаднало във ваши ръце по стечение на обстоятелствата.
Малжек я погледна преценяващо.
-Сигурна ли сте, че не сте от Дома на Димир, понеже звучите точно като тях?
Наша се разсмя. Незнайно зашо този смях иззвъня в ушите на Малжек като песен.
-Това, че се борим за справедливи каузи, г-н Кристомирян, не ни прави по-малко целеустремени, когато искаме нещо.
-Ще ми обясните ли тогава, защо всички искат тази стъкленица?
Наша все така усмихната заобиколи стола му и застана зад облегалката. Наведе се към ухото му и прошепна:
-Боя се че дори и да знаех, не е в правомощията ми да ви кажа. Всичко ще ви бъде разяснено, когато се срещнете с Конклава.
Малжек се замисли и претегли всичко наум. Предложението на елфката изведнъж не му се стори чак толкова лошо. Най-сетне щеше да задоволи любопитството си относно предназначението на артефакта и дори можеше да се сдобие с нов сигнет – този на Селесния.. След случката с Димирския некромейдж, не беше сигурен дали сигнета с паяка все още му осигурява някаква защита. И без друго, едва ли имаше голям избор - иначе трябваше да си пробва късмета срещу търсещите го еутанисти.
-Да тръгваме тогава – кимна той и стана от стола.
-Много добре, г-н Кристомирян, вземете личните си вещи от склададжията, аз елате отвън.
Пред стражевото поделение ги чакаха два кентавъра, покрили с тежка броня както човешките, така и конските си тела. Държаха къси копия с широки остриета в ръцете си, а на хълбоците им се поклащаха масивни двуостри мечове. Ескортът се допълваше от огромен бял вълк, легнал кротко до входа на Бороското здание. Сребърна плочка покриваше челото и муцуната му, а поводи и седло го правеха да изглежда повече като ездитно животно, отколкото като свиреп хищник. Въпреки това Малжек никога не беше виждал вълк с подобни размери – беше голям почти колкото кентаврите.
Когато Наша се приближи до него, животното вдигна рязко главата си и наостри уши. Очите му светнаха, червени като рубини.
-Казва се Снежинка – прекара ръка по бялата козина елфката. – Благодарение на нея двамата ще стигнем възможно най-бързо до Виту-Гази.
-Двамата? Искаш да кажеш, че ще трябва да се кача на това нещо? – потръпна Малжек.
-Уверявам Ви, че Снежинка е безкрайно кротка.
Кентаврите внезапно избухнаха в несдържан кикот.
-Говоря съвсем сериозно – изгледа ги тя сърдито и двамата извърнаха глави, за да прикрият ехидните си усмивки. - Обучена е да атакува само по моя команда и няма да ти стори нищо лошо без да и заповядам.
Наша скочи на гърба на вълчицата, а на Малжек не му остана друго, освен да я последва с неохота. Намести се до колкото удобно можа на седлото и почувства как масивното тяло на Снежинка се изправи под него.
Групата потегли. Вълчицата се придвижваше на дълги тихи подскоци. Единият кентавър галопираше отпред, а другият ги следваше. Малжек беше обвил ръцете около тънкия кръст на Наша и се притискаше плътно до тялото й, понеже имаше чувството че всеки момент ще се изхлузи от гърба на тичащия хищник. Освен това му стана приятно - косата й имаше ухание на нежни зефирни орхидеи и приятно го галеше по лицето.
Скоро малката група започна да се изкачва по улици и мостове, които водеха все по-нагоре и нагоре из нивата на града. Малжек можеше да погледне надолу и да види под себе си отвесните стени на сгради, натрупани една над друга, слой над слой, издигащ се от двете страни подобно на дълбок каньон. В ранния сутрешен час тези стени бяха тъмни и сиви, но наемникът знаеше, че щом слънцето се вдигне над Равника, покривите щяха да се оцветят в златисто, а сградите да станат бели и блестящи. Безлюдните в момента улици щяха да се напълнят с гъмжило от народ - неспиращ, бързащ и бягащ за някъде, а утринната тишина щеше да бъде заменена от оглушаваща глъчка и врява. Слънчевите лъчи също щяха да станат жулещи и ослепителни, а не като сега – меки и почти галещи.
Групата прекоси няколко празни улици и безлюдни площади, където единствения звук, който се чуваше, беше този на подкованите конски копита на кентаврите. Стреснати от шумното им преминаване, ято гълъби се вдигнаха в пернат облак и загукаха сърдито.
-Значи ти си този, заради когото ни дигнаха на служба? – настигна ги задния кентавър. Дългата му коса, вързана на опашка беше рижа, както и гъстата му брада.
Малжек кимна.
-Защо беше в Бороския арест, ако не е тайна? – попита хибридът.
-Остави го намира, Саблаян – намеси се Наша.
Вълчицата под нея изръмжа, усетила настроението на господарката си.
-Какво толкова? – тросна се кентавърът. - Просто искам да знам що за човек ескортираме.
-Не съм престъпник, ако това те интересува – каза Малжек - Просто бях на неподходящото място в неподходящото време.
Саблаян го изгледа със съмнение.
-Лунният пазар – разясни Малжек.
-Чувал съм за това място – каза кентавърът. – Създали са го Орзов, за да има къде да извършват нечистите си сделки.
-Може би е било така в началото – вдигна рамене наемникът. – после обаче тържището се разрастнало и сега там можеш да намериш всяка стока, за която се досетиш. Дори и такива за които не си и подозирал, че се съществуват.
-Нищо не искам да намирам, дори предпочитам да не го виждам – навъси се Саблаян. – „Песента на Хора“ ни пази от изкушенията на този порочен град.
-Май доста сериозно взимате цялата тази работа с пеенето и хармонията? – подсмихна се Малжек.
-Не можеш да разбереш нещо, което не си изпитал със собствените си сетива. Нашето обществото е едно цяло с природата, живее сред нея и расте с нея...
Кентавърът млъкна и наемникът се зачуди дали има смисъл да продължава да говори по чувствителната тема. Ако искаше да бъде един от Конклава обаче, трябваше да разбере как точно мислят.
-Чувал съм, че съхранявате много растения, които са отдавна, изгубени сред градския пейзаж.
-Оранжериите ни са пълни с такива – изпъчи се Саблаян. – Ние им помагаме да растат и да пръскат семената си, помага ме им отново да завоюват това, което е било някога тяхно.
-Значи се опитвате да върнете планетата към облика, който е имала преди да бъде застроена?
-Ние не сме като Голгари, които използват растения, за да съживяват своите зомбита... Не сме и като Симик, които се опитват да създадат генетично изменени същества и да придават облик на природата според предпочитанията си. „Песента на Хора“ подпомага естествения процес на нещата Това което расте, му помагаме да порасте, това което се размножава, помага ме му да посее своите семена. Природа и град могат да съществуват в хармония, стига всички да приемат тази идея в сърцата и душите си и да спрат да се съпротивляват.
-И какво се случва с тези, които се съпротивляват? – реши все пак да разбере Малжек.
Бронираният кентавър го изгледа остро изпод рунтавите си вежди.
-Падат покосени от ордите на Конклава – отвърна той, сякаш това беше най-естественото нещо в Мултивселената.
Малжек потръпна. В какво се беше забъркал? Ако цената да преуспее в обществото, означаваше да се облича в зелено-бяло и да пее религиозни песни, възхваляващи природата, като същевременно прерязва гръкляна на всеки, който не е съгласен с него, то тогава по добре да си беше седял в гетото и въобще да не се беше замесвал с проклетата стъкленица. Веднъж започнал тази лудост обаче, трябваше поне да види до къде ще го отведе. Ако нещата тръгнеха на зле, винаги можеше да си плюе на петите.
-Не обръщайте внимание на всичко което казва – прошепна му Наша, щом кентавърът изостана малко от тях. – Обикновените войници в редовете на Конклава са обучавани в безрезервна лоялност към гилдията. Те не вникват напълно във философията, за която се бият, но са готови да убиват в нейно име.
-Предполагам, че само с пеене на песни не се печелят войни – съгласи се Малжек.
-Така е. Затова имаме евангелисти които проповядват учението ни и войни, които водят битките ни. Понякога някой от тях смесват функциите си.
-Ами този? – посочи Малжек яздещия на няколко метра пред тях кентавър. – Сякаш не е от най-приказливите.
-Владивод винаги е вглъбен в мислите си, но това не го прави по-малко ценен за редиците на Конклава. Той е един от най-опитните ни ветерани.
Наша посочи напред към мъжделивите върхове на сградите. В далечината, между шпиловете на високите градски кули, се виждаше дървото, дало живот на Конклава и станало негов символ – Виту-Гази. Урбанизацията може и да беше погубила по-голямата част от природата на планетата, но това исполинско растение се издигаше непоклатимо на мястото си от незапомнени времена. Всяка есен то пръскаше семената си по улиците отдолу и през пролетта децата му растяха в служба на Конклава. Сапролинги – така наричаха жителите на града малките ходещи растения, които пъплеха като мравки нагоре-надолу по клоните му и изпълняваха всяка заповед на гилдмейджовете. Така природата даваше своя дял в борбата срещу мегаполиса. Въпреки това строителството не беше подминало Виту-Гази и сега в безкрайните му клони се гушеха дворци, храмове и най-обикновени жилища. Дървото се беше превърнало в своеобразен град, извисяващ се сред най-високите нива на Равника.
-Идвали ли сте друг път във Виту-Гази, г-н Кристомирян?
-Имал съм щастието да го посетя един-два пъти, но никога не се съм срещал с Хора.
-Е, скоро ще имате тази чест.
Колоната мина през сенчеста уличка и навлезе в пространството между стените на няколко високи сгради. Те образуваха тясно площадче, в чиито център имаше отдавна пресъхнал фонтан. Самотната статуя на гаргойл беше отворила уста в безмълвен писък, но от нея вече не бликаше струя вода. Само зелено-кафеникав мъх бележеше пътя на вадичките, стичали се по изваяното от камък гротескно тяло.
Внезапно Малжек усети някакво странно затопляне под дрехата си, там където беше колана му. Сякаш катарамата му започна да трепери и вибрира и леко да го гъделичка по корема. Владивод забави ход и даде знак на останалите да спрат, малко след като подмина гаргойла и преди да навлезе в следващата сенчеста уличка, започваща в другия край на площада. Снежинка седна на земята с изплезен език, давайки възможност на Малжек и Наша да слязат от гърба й. Сагитарката извади изпод плаща си плочка с изрисувано на нея дърво, в чиито клони беше сплетено слънце – сигнета на Селесния. По гладката му повърхност премина електрическа вълна и цветовете на украшението потъмняха.
-Какво означава това? – вгледа се Малжек в светлие очи на елфката.
-Означава, че някой току що изключи всички магически защити на Гилдпакта, които ни пазеха. Сега всяка гилдия може да ни нападне без каквито и да било последствия.
Малжек усети как сърцето му се вледенява, докато тялото му започна обилно да се поти. Някой ги беше открил, но кой? Може би Орзов бяха платили доби пари на висшестоящ магистрат да неутрализира за известно време действието на Гилдпакта. Или бяха Димир, които вероятно бяха пуснали магическа завеса над тази чат от града. На Борос дори не им трябваше особено основание да пренебрегнат древното споразумение в името на закона.
-Защо тогава стоим тук и чакаме? Не трябва ли да бързаме към Виту-Гази? –попита нервно Малжек.
-Почти със сигурност по пътя напред ни очаква засада – отговори Саблаян, който се беше приближил към тях. – По-добре да обмислим заобиколен маршрут или да останем на място. Така вероятността да объркаме плановете на евентуалните нападатели е по-голяма.
Наша кимна в съгласие и добави:
-Освен това Гилдпактът скоро ще възстанови своята защита и ще можем да продължим безопасно.
Малжек не остана убеден.
-Ако тези, които са предизвикали това… магическо затъмнение, знаят че ще имат съвсем малко време да действат...
Наемникът направи няколко крачки по прашния площад, оглеждайки високите покриви над себе си. Пространството беше тясно. Слънцето започваше да напича отгоре, правейки сенките по-дълбоки и по-тъмни.
-Вероятно са ни следили... – прошепна почти на себе си.
Намираха се далеч от оживените улици. Единственият им изход бяха двете тъмни алеи, влизащи и излизащи от площада. Обърна се към спътниците си.
-Всъщност това място не е ли идеално за засада?

User avatar
hell _spawn
Smallfolk
Posts: 12
Joined: Fri Apr 06, 2012 12:16 am

Post by hell _spawn » Mon Apr 09, 2012 12:27 am

(Part 5)

На вратата на кабинета се почука колебливо. След като не се получи никакъв отговор от вътре, младият легионер отвори и надникна. Зад масивно грубо-сковано бюро, затрупано с документи седеше командирът на поделението и се взираше в някакъв лист. Цигара тлееше, забравена в едната му ръка, а димът й го обгръщаше в никотинов облак.
-Сър? – опита се да привлече вниманието му легионерът.
Командирът бавно вдигна поглед от листа си. Не изглеждаше доволен, че го прекъсват.
-Какво има? – изкашля се той.
Легионерът се поколеба.
-Някой иска да говори с вас.
-Ако отново е някой хленчещ търговец от Тин-Стрийт, казвал съм ти хиляди пъти да не ме занимаваш! – тросна се началникът. – Има редови капитани, които да изслушват оплакванията им!
-Не е ...- успя само да вмъкне легионерът, преди някой да го избута встрани и да нахлуе в помещението.
Беше жена. Или поне си личеше по формите на тялото, прикрити под дълга бяла пелерина, извезана с червено по краищата. Брошката, която я държеше отпред беше с юмрука на Борос - също бяло-червена. Дълбока качулка покриваше по-голямата част от лицето й.
-Какво си позволяваш, демоните да те вземат? – стана ядосано команадирът от стола си.
С плавно движение на ръката, бялата качулка се смъкна назад и в стаята изведнъж лумнаха хиляди огньове. Не само, че светлината се усили стократно, но и топлината в помещението стана почти нетърпима. Командирът изпусна цигарата, която държеше и тя падна в купчината документи, прояждайки грозна дупка в центъра им. Той неволно отстъпи крачка назад, заставайки зад стола си. По челото му започнаха да се стичат потни вади.
-Аз... нямах предвид… – гласът му се сниши до мънкане. – Просто израз, нали разбирате...
Ангелът изглеждаше така, сякаш не му обръща повече внимание отколкото на мебелировката в стаята. Нито една бръчица не нарушаваше спокойствието на опънатата бялата кожа по лицето й. Вишнено-червените й устни не трепваха. Очите й – бели и безплътни се рееха в нищото. Огнената й коса се мяташе във всички посоки зад главата й, подобно на буен пламък. Което докоснеше, мигом обгаряше и потъмняваше до черен въглен.
-Търся този, който е бил доведен тук като нарушител.
Гласът й отекна силен и властен, сякаш идваше от всички страни едновременно и от никъде конкретно. Изискваше моментален отговор.
-А-аз, не знам за кого говорите...- запелтечи командирът. – В нашите тъмници има много нарушители.
-Този, чието име е Малжек Кристомирян.
-Т-трябва да проверя – докато говореше, командирът направи знак с ръка на вцепенения легионер до вратата. Младежът не дочака второ нареждане, за да изскочи моментално навън от кабинета.
Продължиха да стоят в мълчание. Командирът се потеше обилно, а пръстите му все по- здраво се впиваха в тапицираната облегалка на стола. Не беше предполагал, че деня му ще се развие по такъв начин и със сигурност не беше предполагал, че ще разговаря на очи в очи с Бороски ангел. Та те бяха свещени създания, отделени от земната същност на града, служещи като вдъхновение, напътствие и праведна сила за войните на Борос, вдъхващи им кураж в битката. Ангелите не се замесваха в стратегия и политика, рядко раздаваха заповеди и почти не говореха дори с най-висшите генерали на гилдията. Единствено изключение правеше парунът на Легиона – древният архангел Разия, която лично беше подписала Гилдпакта преди десет хиляди години и все още ръководеше нещата в Борос. Тя както и останалите от вида й, живееха в пищния небесен палат, наречен Пархелион, който се рееше свободно над града. Само във времена на голяма нужда Пархелионът се спускаше и прикрепяше към гладкия изравнен покрив на Слънцедом – крепостта на Легиона.
Младият легионер се върна твърде скоро и по мъртвешкото изражение началникът му предусети, че ще си има неприятности.
-Боя се, че Малжек Кристомирян не е при нас – каза прегракнал. – Платили са гаранцията му и са го освободили тази сутрин.
Огненокосият ангел не трепна.
-Кой я е платил?
Тонът й не беше ядосан, а просто настоятелен и очакващ незабавен отговор.
-Някаква елфка, сагитар от Конклава Селесния.
Мълчание. За миг, на командира му се стори, че вижда два чифта криле, които обгръщаха ангела вместо белия й плащ. Броня с цвета на вино, меч - изтъкан от огън, допълваха видението. След това всичко изчезна, сякаш беше само миг от илюзия. Качулката отново скри главата на ангела и стаята притъмня. Без да промълви нито дума повече, загърнатата женска фигура напусна охладнялото помещение.

***
Нападаха ги.
Малжек разбра това още щом чу изщракването сред тишината на площада. От опит знаеше как звучи механизмът на тежък арбалет. Не се поколеба и веднага скочи на земята, събаряйки Наша със себе си. Стрелата прелетя над тях и се изгуби някъде. Други три стрели обаче уцелиха Владивод. Първата се заби в бронята на човешкото му тяло, втората в бронята на конското тяло, а третата го прониза право в гърлото. Краката му се прегънаха и кентаварът се свлече надолу. Човешкото му тяло остана изправено, но някак странно прегърбено и клюмнало.
От задната уличка полетяха още две стрели. Едната се плъзна по бронята на Саблаян и се отклони нагоре. Другата беше предназначена за Снежинка и потъна в задното й ляво бедро, оставяйки кървава роза по козината й. Вълчицата първо изскимтя, но след това се извърна с ръмжене, наострила уши, с приведено тяло и зъби, оголени до венците. Левият й заден крайник трепереше.
-Стани от мен – изпъшка Наша.
Малжек се беше озовал лице в лице с елфката, тялото му беше притиснало нейното към земята. Усещаше учестения й дъх в челото си.
-Съжалявам – измънка той и бързо скочи на крака. Мечът му излезе с груб стържещ звук от ножницата. Веднага опипа дрехата си, за да се увери, че стъкленицата е непокътната.
-Фонтанът! – извика Саблаян докато отстъпваше. – Прикрийте се вътре!
Наша се приближи до Снежинка и прошепна нещо в ухото й. Вълчицата я последва.
Пресъхналото съоръжение беше достатъчно дълбоко и широко, за да побере всички. Те приклекнаха на зеленясалото дъно и зачакаха. Тишината на площада сега се нарушаваше единствено от едва доловимото гърлено ръмжене на ранения звяр.
-Дали не се отказаха? – прошепна Малжек. – Може да са се уплашили, че защитата на Гилдпакта ще се възобнови скоро.
-Не ми се вярва – отвърна Наша докато полагаше стрела в тетивата на лъка си. – Това са ракдоски убийци. Те няма да се откажат.
-От къде разбра какви са?
-Не видя ли стрелите? – Саблаян посочи тази останала в крака на вълчицата. - Черни и вероятно намазани с отрова
„Ракдос!” завъртя се името в главата на Малжек. Култът наречен на името на своя демоничен парун. Гилдия съставена единствено от психопати и сатанисти, за които идеята за добро прекарване на времето, обикновено включваше измъчвания и убийства. Ракдос изгаряха от желание да залеят с кръв улиците на града и да превърнат това в един вечен празник на болката и страданието. Нима и те се бяха намесили в играта? Нещата започваха да излизат от контрол и то много бързо. Не стигаше, че го преследваха еутанистите на Орзов и шпионите на Димир искаха да си поговорят с него на четири очи, а сега се опитваха да го очистят и ракдоски убийци. Трябваше да се отърве колкото се може по-скоро от проклетата стъкленица.
-Предполагам, че са използвали тежките арбалети и то най-вече за да спрат движението ни извън площада – измърмори Саблаян, докато оглеждаше през ръба на фонтана: – Ракдосците и без това не обичат да стрелят. Предпочитат оръжията за близък бой и особено такива, които оставят кървави каши след използването си. Предполагам, че всеки момент ще се появят, за да довършат започнатото.
В потвърждение на думите му, от сенките на уличката пред тях се показаха три фигури. Черните и червени цветове на облеклото им подсказваха за гилдовата им принадлежност. Първият беше с качулка, прикриваща лицето му и два закривени ножа във всяка ръка. Другият от ляво, с плашещо мършаво тяло и въртеше дълга верига, завършваща с назъбен метален край. Третият бе дребен гоблин хванал два метални бокса с шипове.
-Мисля, че е крайно време да почнеш да стреляш по някого – предложи Малжек.
Наша го изгледа намусено, изправи се зад ръба на фонтана и тетивата на лъка й иззвъняха. Качулатата фигура се свлече по гръб на земята. Бели те пера на стрелата стърчаха от главата му и леко вибрираха.
-Така добре ли е? – усмихна се елфката накриво, докато вадеше втора стрела.
Малжек също се надигна, за да погледне зад ръба. В този момент лежащият на земята ракдосец се изправи и извади стрелата, забита в челото си.
-Зомби – отбеляза отчаяно Малжек и се смъкна отново на влажното дъно. – Стрелите няма да са от особена полза тук.
Наша изсумтя и захвърли лъка и колчана си настрана. Дълго, тънко и закривено острие се плъзна извън ножницата й.
-Поне сме трима срещу трима – каза тя.
-Трима срещу шест – поправи я Саблаян, който оглеждаше от другата страна на фонтана.
От задната уличка бяха излезли още три фигури, също така облечени в черно и червено, закачулени и размахващи мечове, боздугани и секири. Сега страничният наблюдател, разположен на покрива на някоя от сградите, можеше да види как шестте ракдоски убиеца бяха обградили кръглия фонтан и бавно стесняваха обръча си.
-Аз и ти поемаме първите трима – разпореди се Саблаян. – Наша и Снежинка – новите.
Малжек кимна. Ако щеше да умира, поне нямаше да се даде без бой. А и сега имаше кой да му помага, при други обстоятелства можеше да бъде и сам срещу ракдосците.
Наша прошепна нещо на вълчицата си и тя изръмжа тихо.
–Хайде – каза кентавърът и с боен вик прескочи ръба на фонтана.
Малжек хвърли последен поглед към Наша и се помоли да има възможност да види отново прекрасното й лице.След това последва Саблаян.
Отначало всичко беше като през размазана кървава пелерина. Малжек се наведе, за да избегне веригата засилена към главата му, след това, меча му срещна стомана, плът и кости. Действаше по инстинкт, избягна удар, парира и посече нещо. Някаква ръка хвръкна отрязана във въздуха.
После всичко започна да се избистря. Кентаварът се беше засилил и беше помел този с веригата, изхвърляйки го във въздуха сякаш беше парцалена кукла. Ударът щеше да убие всеки обикновен човек, но зомбито се изправи и отново тръгна напред с хладна решителност. Малжек беше отрязал ръката на този с качулката, в чиято глава беше попаднала стрелата на Наша. Той обаче все още беше опасен с ножа в другата си ръка.
Междувременно гоблинът се беше опитал да заобиколи наемника и сега приближаваше внимателно откъм гърба му. Малжек замахна с меча си към него, но пъргавото дребно същество отскочи назад. Наемникът знаеше, че оръжието му дава предимство пред кинжалите и боксовете на опонентите му и благодарение на по-големия си обхват можеше да ги държи на разстояние. Не искаше обаче да бъде заобиколен и атакуван от две страни едновременно, затова а отстъпи до най-близката сграда и застана с гръб към стената й. Така нямаше как да отстъпва повече, но поне гърба му щеше да е защитен.
Успя да зърне как в другия край на площада, Снежинка подхвърля нечие тяло в челюстите. Наша изглежда също се справяше добре, танцувайки с меча си между двама противници и отбивайки умело атаките им.
-Хайде, де! – опита се да подразни ракдосците Малжек. – Гилдпактът ще се възстанови скоро, какво чакате?
Вместо отговор едноръкото зомби запрати ножа си към главата му. Само сантиметри разделиха лицето на Малжек от лъщящата стомана, която се удари в стената до него. Усети повея на острието и глухото му дрънчене, когато то рикошира в камъка. Гоблинът с боксовете се възползва от разсейването, за да скочи към него. Малжек замахна с меча, но дребничт нападател се оказа демонски бърз и мина под дъгата, която описа оръжието. Острите му боксове бяха насочени право към корема на наемника. Той едва успя да се отдръпне, залитайки настрани и падайки на земята. Използва краката си, за да спъне засилилия се нападател и да повлече и него долу заедно със себе си. Пъргаво се изправи и заби меча си в гърба на гоблина. Почувства как стоманата мина през плътта му, между ребрата и дори усети хрущящия звук на острието засядащо в пясъка под тялото. Остави го така, прикован и мятащ се предсмъртно. Веднага се огледа се за другия нападател и го видя да се навежда към падналия си кинжал. Скочи напред и го изрита в корема. Зомбито се претърколи настрани ръмжейки, но след това яростно се хвърли към Малжек. Човекът реши че сега е моментът с един замах на меча си да отдели главата от тялото и да приключи с ракдосеца. Оказа се че не е толкова лесна задача да срежеш вкочанена плът с износеното острие, особено когато тази плът е в движение.
Малжек уцели, но от удара във вратните сухожилия ръката му изтръпна и той изпусна оръжието си. Това почти не забави устрема на зомбито и то връхлетя, събаряйки Малжек на земята. Наемникът изгуби ориентация за ставащото и започна да действа по инстинкт. Осъзна, че стиска китката на ръка, завършваща с пръсти, чиито дълги жълти нокти бяха способни да смъкнат кожата от лицето му. Тези нокти неумолимо се приближаваха сантиметър по сантиметър към него. Зомбито гледаше безмълвно, а очите му бяха пълни с кръв. Дъхът му вонеше на разлага. Нямаше да се умори или откаже докато не приключи с Малжек. Силите на наемника бяха на привършване, а не можеше да си позволи да пусне китката, за да се пресегне за падналия си меч. Можеше единствено да се надява Саблаян да приключи по-бързо с противника си и да му се притече на помощ.
След няколко болезнено дълги мига, в които Малжек достигна ръба на изтощението и подгизна в лепкава пот, нещо тежко изтласка зомбито настрани. Кентаварът го беше набучил на копието си, а с меча си отсече главата му.
-Добре ли си? – попита го Саблаян, докато му помагаше да се изправи от земята.
Малжек отново провери дали стъкленицата е цяла. Проклетото нещо като по чудо си седеше непокътнато в скътания му джоб.
-Може да се каже. Ти?
-С изключение на някоя друга драскотина…
-Наша! – сети се Малжек и се затича към другия край на площада.
Елфката беше коленичила и положила главата на тежко дишащата Снежинка в пазвата си. Наоколо бяха разхвърляни насечените и разкъсани тела на ракдосците. Снежинка се беше справила добре с битката, но сега лежеше и скимтеше жално.
-Отрова – вдигна поглед Наша щом двамата се приближиха до нея. Очите й бяха навлажнени от сълзи. Тя ги забърса, подсмърчайки и попита:
-Някой от вас ранен ли е?
-Само драскотини – каза Саблаян отнесено, погледа му се бе приковал помръкнал в издъхващото животно. После добави сякаш за да убеди себе си: – Нищо сериозно.
Малжек подозираше, че Саблаян вижда пред себе това, което щеше го сполети съвсем скоро – отровата. Не беше сигурен на негово място дали щеше да се ядосва, да стене или просто да седне и да чака смъртта.
Изведнъж Снежинка изхриптя, бяла пяна потече от устата й и тя спря да мърда. Наша я прегърна, разтресена от безмълвни ридания и зарови лице в бялата й козина. Не мина повече от минута и елфката надигна зачервеното си лице.
-Трябва да заведеш Малжек до Виту-Гази и то възможно най-бързо – обърна се тя с решителност към Саблаян, бършейки очите си. – Щом ракдосците знаят за стъкленицата, значи вероятно не са единствени.
Саблаян кимна отсечено.
-Побързайте, аз ще тръгна след вас съвсем скоро.
Кентавърът приклекна и погледна Малжек очакващо. Наемникът въздъхна тежко, но знаеше че няма смисъл да спори. Затова прибра меча си в ножницата и с неохота се метна на гърба му.

User avatar
hell _spawn
Smallfolk
Posts: 12
Joined: Fri Apr 06, 2012 12:16 am

Post by hell _spawn » Mon Apr 09, 2012 10:43 pm

(Part 6)

Харкузян не беше в покой със себе си. Беше минал през фазите на гняв, ярост и отчаяние още щом разбра за фалшивата стъкленица, пробутана му от онзи долен наемник без гилдия. Последва фазата на страха. Какво щяха да кажат Патриарсите, когато разберяха за провала му? Сега, когато и еутанистите не бях намерили онзи мошеник, единственото което му оставаше беше да се моли.
И той се обърна с молитва към тъмните си богове.
В приглушената светлина на катедралата се носеше само мелодично напяване. Древните ритуални думи, използвани от Орзовските свещеници в продължение на хиляди години имаха унасящ и хипнотизиращ ефект за обикновените граждани. Въпреки това двата реда пейки покрай пътечката, водеща към олтара бяха празни. Единствените които присъстваха на древния религиозен ритуал бяха двата ниски прегърбени трула, придържащи съда с осветена течност. Ала тази скромна публика не притесняваше Харкузян. Безмозъчните същества бяха верни до глупост и можеха само да служат безропотно. Нямаше да кажат на никого.
Цветните лъчи, минаващи през мозаечните икони на високия прозорец притъмняха щом последните думи на молитвата бяха изречени, Харкузян се изправи от коленичилата си позиция и пръсна малко от осветената вода върху олтара. Зачака. Не знаеше какво точно трябва да се случи. Никой не беше извършвал този ритуал от векове или поне не си беше признавал. Ангелът на отчаянието в никакъв случай не беше от най-често използваните инструменти на църквата. Изгоненият от Пархелион изгнаник идваше само в най-тежки моменти и обикновено оставяше разрушение и погром след себе си, за които се говореше с години наред. Само влиянието и парите на Орзова успяваха да затворят устите на хората и да превърнат недискретните му посещения в слухове и приказки за сплашване на децата.
Зад Харкузян отекнаха стъпки от нечии ботуши. Тлъстото тяло на свещеника се извърна тромаво, за да види кой смее да го безпокои, след като изрично беше забранил на еутанистите да пускат когото и да било в катедралата. Към него се приближаваше фигурата на жена, стройна и загърната в черен плащ с качулка. Под плаща се беше облечена в лъскава черна дреха по тялото с изрязан кръг под високата яка, точно в горната част на стегнатите й гърди.
-Говори! - изсъска ангелът щом се доближи до объркания Харкузян.
Думите й отекнаха високо в сводовете на катедралата. Труловете изтърваха съда с водата и побягнаха нанякъде. Дори каменните гаргойли отгоре се размърдаха нервно. Свещеника опита да запази самообладание. Всичко ставаше прекалено бързо и без формалностите, които беше очаквал. Жената срещу него обаче предизвикваше първичния му ужас, следователно не трябваше да бъде прекалено взискателен.
-Има един човек, когото трябва да намериш - изломоти. – Казва се Малжек Кристомирян.
Черният ангел остана безмълвен.
-Трябва да вземеш една стъкленица от него – Харкузян усети че гласа му заглъхва и той прочисти гърлото си. – И след това да ми… да ми я предадеш лично.
Свещеникът неволно извърна поглед щом изрече на глас искането си. Не можа да понесе празния черен поглед на ангела.
-Заплащането? – попита внезапно тя.
Харкузян трескаво зарови в паметта си за някакви записи в старите книги, споменаващи заплащане. Не се сети за нищо.
-Разбира се, ще получиш колкото злато поискаш – отвърна.
-В кръв – промълви ангела.
-Моля? – не разбра Харкузян.
-Заплащането винаги е било в кръв.
Свещеникът едва потисна надигащия се в него ужас, осъзнавайки колко сериозна каша е забъркал. Но връщане назад нямаше.
-Убий когото срещнеш на пътя си – каза с хладна примиреност.

***

Малжек наблюдаваше отнесено как вратата на кръчмата се люлее напред назад с минаването на всеки залитащ елф, подхълцващ гном или джудже, пеещо мръсни песни. Поколеба се дали въобще да влиза, но имаше силна нужда от питие. Трябваше да спре треперенето в ръцете си.
Мислите му го върнаха на площада, превърнал се в кървава сцена на трупове, болка и смърт. Затвореше ли очи, във вътрешността на парещите си клепачи виждаше отпуснатото тяло на кентавъра Владивод, скимтящата и бавно издъхваща Снежинка и… Саблаян. Кентавърът беше паднал, покосен от отровата след като известно време беше препускал към Виту-Гази с Малжек на гърба си. Наемникът го положи в един затворен контейнер за отпадъци на една от задните улички. Така поне нямаше да го гризат плъхове и кучета докато някой не го намери. Сега трябваше да стигне сам до Виту-Гази, но треперещите му крака сами го отведоха до вратата на кръчмата. Вътрешността й беше дори още по претъпкана, от колкото Малжек предполагаше. Членове на всякакви гилдии, наемници и обикновени граждани изпълваха масите с присъствието си, а въздуха – с миризмата на вкисната бира и задушлива пот. Смях, викове и разговори се чуваха от всеки ъгъл и сърцето на Малжек се сви от тревога. Мястото беше прекалено оживено. Всеки един в тази кръчма можеше да знае за ценния товар, който носи и да се опита да му го отнеме. Всеки можеше да е агент на някоя гилдия, който да търси стъкленицата.
Докато се промушваше между масите и посетителите, Малжек не можа да се отърве от усещането, че нечие хладно острие, ще намери пътя си до меката плът на гърба му. Потрепваше всеки път щом някой го погледнеше или направеше рязко движение до него. Накрая стигна края на бара и седна, озъртайки се. Коремът му къркореше. Не беше ял от кой знае кога, а и устатата му беше пресъхнала. Поръча си порция гъбена яхния и халба бира. След като му ги донесоха, започна лакомо да се храни и да се налива със студеното питие на големи глътки. Почти беше свършил, когато усети как някой седна близо до него. Малжек напипа камата на колана си и обхвана здраво дръжката с пръсти. В тясното пространство на кръчмата това оръжие щеше да му свърши по-добра работа от дългия и тежък меч.
-Здравей, Малжек – стресна го гласът на натрапника.
Обърна се към новодошлия, готов всеки момент да извади камата си. Не можеше да се определи дали е елф или човек, но ясно се виждаше, че бе умирал и съживяван множество пъти. Кожата му, потъмняла и зелена, стоеше съсухрена по слабото му тяло, покрито от черна роба. На мястото на едната му ръка се мъдреше растителен израстък, чиито възлести влакна се преплитаха в подобие на длан с пръсти и остри нокти. Огърлица от дребни черепи и странни листа висеше на врата му.
-Езок? Какво правиш тук? – изненада се Малжек.
Той познаваше твърде добре карномансера от бившата си гилдията Голгари. На времето именно той беше станал причината да изгонят Малжек от там и да трябва да се прехранва като наемник.
-Търся теб, колкото и странно да звучи. Идвам с най-добри намерения, повярвай ми. Нека загърбим миналото и да говорим делово.
-Малко е нахално, не мислиш ли? Да идваш и да искаш нещо от мен, след всичко.
-Май наистина нямаш представа в какво си се забъркал, Малжек – поклати глава Езок. - Ти си един много загазил човек и аз съм може би единственият ти шанс да се измъкнеш от създалата се ситуация.
-Сигурно ще ми обясниш каква точно е тази ситуация? – повдигна една вежда Малжек.
-Тази сутрин получих анонимно писмо, както предполагам и всеки гилдмейдж в града. От него става ясно кой си ти и какво притежаваш.
Някой искаше да тръгнат да го търсят. Може би Харкузян? Но защо?
-И какво притежавам? – попита с привидно спокойствие наемникът.
-Хайде, Малжек – наклони глава Голгарецът. – Нещо, за което всеки гилдмейдж в града копнее. Повечето по-скоро биха го взели със сила, от колкото да се пазарят с теб. Дори да се отървеш от артефакта по някакъв начин, всички ще продължат да те преследват само, за да се уверят, че наистина е така.
-Предполагам ти имаш някакво решение на въпроса?
-Така е – кимна Езок.
-И сигурно включва сделка между двама ни, в която аз ти давам стъкленицата?
-Подробности – гилдмейджа се усмихна в беззъба усмивка. - Виж сега, това което ти предлагам е да живеещ. Но за да живееш, първо трябва да умреш.
-Логично – каза с доза ирония Малжек, която Езок не усети.
-Не се безпокой – побърза да добави Езок. – Ще те съживя скоро след това и дори ще ти направя някой подобрения, ако желаеш. – Той показа с гордост растителния си крайник. – Въпросът е, че всички ще те помислят за мъртвец и „кръвта на Маниба“ вече няма да е твое притежание.
Малжек едва сдържа ехидния си коментар относно предложението. Гилдията Голгари беше известна с особената си философия за живота и смъртта. Техните карномансери бяха едни от най-опитните магове в Равника, вещи във връщане на мъртвите от гроба и пращане на живите в него. За тях беше естественото колелото да се върти от живота към смъртта и от смъртта към живота, стига те да контролираха в коя посока. Ако живота и смъртта са нещо естествено, тогава каква разлика имаше кое идва първо? В крайна сметка те само ускоряваха естествения кръговрат, за да може животът в Равника да се прероди към нещо по-добро.
Наемникът нямаше намерение да изпита на собствен гръб какво е усещането да умреш и да бъдеш прероден като някакво изменено подобие на себе си. Дали въобще щеше да бъде същия човек или просто тяло със спомените на някаква несъществуваща вече личност?
-Първо ми кажи какво прави проклетата „кръв на Маниба“! – опита се да измъкне още малко информация Малжек преди да откаже на абсурдната оферта. – Искам да знам заради какво си навлякох всички тези неприятности!
Езок мълчеше присвил очи замислено. После се огледа и направи приканващ жест към наемникът да се приближи. Малжек бавно се наведе напред към сбръчканото лице на карномансера. Толкова се беше съсредоточил, че за малко да пропусне сиянието, появило се от лявата ръка на Езок. Отдръпна се точно на време, за да избегне фаталния допир.
Малжек познаваше тази Голгарска магия - едно докосване от тъмнозеления пламък и плътта му щеше да започне да се разлага, уловена в неумолимия ход на времето, ускорен и приложен в една единствена точка. Ножът, който беше стискал до този момент под дрехата си, проблесна освободен от канията и замахна по посока на Езок. Тъмна ивица се появи на гръкляна на карномансера, а лицето му застина в изкривена гримаса на изненада и ужас. Главата му се отпусна напред и тежко удари дървения плот на бара.
Малжек огледа помещението, готов да скочи и да побегне при най-малкият признак за неприятности. Няколко от близко-седящите посетители на кръчмата побързаха да се изнижат през вратата след разигралата се пред тях сцена. Други вдигнаха глави от чашите си само, за да дарят Малжек с безизразни погледи и отново продължиха с яденето си сякаш нищо особено не се беше случило.
Защо проклетият Димирски сигнет не го беше предупредил за опасността от нарушаване на Гилдпакта? Сигурно карномансерът го беше дезактивирал с някакво заклинание по време на разговора им.
Щом се увери, че никой не му обръща внимание, с все още трепереща ръка, Малжек избърса острието на ножа си в дрехата на клюмналия на бара Голгарец. Черната кръв под главата му беше образувала огромно петно и се стичаше в локва на пода. Стана и се приготви да се изнесе по най-бързия начин от кръчмата.
Направи крачка, но внезапно усети, че не може да помръдне повече. Сякаш всичките му мускули се бяха стегнали и свили на топка. Извърна безпомощно очните си ябълки наляво и на дясно, понеже беше невъзможно да раздвижи скования си врат. Нещо го приковаваше на място с неестествена сила. Тогава видя азориуският аетърмейдж, загърнат в белия си плащ, под който се подаваше синя броня. Беше се изправил до една от масите в дъното на кръчмата, където сенките бяха най-гъсти и от насочената му към Малжек десница струеше бледосиньо сияние.
Вече нямаше измъкване. Гилдмейджовете на Азориус ползваха една от най-могъщите блокиращи магии, известни в Равника. Тя им позволяваше да възпрат практически всяко по нататъшно действие на опонентите си. Много хора подценяваха Сената Азориус, смятайки ги за разглезени бюрократи, които само правеха законите в Равника. Те обаче разполагаха с едни от най-вещите магове на планетата, изучаващи в тънкости тайните на между-пространствената материя, наречена Аетър. Сенатът също така командваше и голям брой тежко-бронирани паладини, чиято цел беше да въдворяват ред по време на дебати и съдебни процеси. Гилдията се определяше като последната и единствена защитна стена пред самоунищожението на Равника. Законите им бяха потискащи и сурови, но такава беше и целта им – да предпазят града-планета от всяка новост или изменение, които можеха да разстроят крехкия баланс на обществото.
Аетърмеджът започна с бавни крачки да се приближава към прикования на мястото си Малжек.
-Очаквах срещата ти с ксеномансера да приключи – гласът се появи направо в главата му, без да има нужда азорецът да движи устните си. –Знаех, че в крайна сметка, някой от двама ви ще се окаже мъртъв, а аз просто ще трябва да довърша другия.
Сияещата му ръка стоеше все така протегната напред, а доволната усмивка не слизаше от лицето му. Явно никой друг не чуваше телепатичния му монолог.
-Радвам се, че ти се оказа по-бърз, - продължи Азореца. – понеже сега дори няма да ми се наложи да търся пробиви в Гилдпакта, за да взема това което носиш. Гранд-арбитър Августин ще бъде безкрайно доволен от мен...
Нещо светна под плаща на Малжек. После още една светлина се появи по бронята на аетърмейджа, там където се намираше синьо-белия му сигнет с формата на триъгълник. Той свали поглед надолу към гърдите си, а после погледна с изненада към наемника.
-Демоните да те вземат! – чу отчаяния вик в главата си Малжек и в същия момент усети как цялото му тялото се отпусна и се върна отново под негов контрол. Азорецът от своя страна беше спрял на няколко крачки от бара и ръката му все още сочеше напред, макар и синият пламък около нея да беше изчезнал.
-Най-после проклетият Гилдпакт да послужи за нещо – изсумтя Малжек докато наместваше Димирския сигнет на колана си. – Аз мисля да си тръгвам, а ти можеш да предадеш на Гранд-арбитъра моите поздравления.
Аетърмейджът беше замръзнал в статичната си поза и не мърдаше. Изцъклените му очи се взираха невярващо в Малжек, който се насочи към задната врата на кръчмата. Преди да я отвори, чу отново гласа на Азореца в главата си:
-Можем да се споразумеем – този път тонът на аетърмейджа беше умолителен. – Ще получиш привилегии и богатства каквито не си и сънувал, ще изживееш живота си в охолство!
Малжек се поколеба само за миг, но след това си припомни най-често използваното кредо в Равника: „Не вярвай на никого!” и излетя през задната врата.
Едва беше излязъл, когато се сблъска с нечии широк гръден кош. Вдигна поглед и видя над себе си огромен брадат мъж, гол до кръста и с тъмна кожа. Зелени и червени татуировки покриваха цялото му тяло. Без съмнение това беше шаман от гилдията Груул.
-Аз съм Отакус и съм дошъл за стъкленицата – заяви Груулеца с дрезгав глас.
-И ти ли? – промърмори невярващо Малжек.
Въобще не му се забъркваше с тази гилдия, състояща се от отделни кланове, обединение под лидерството на циклопа Борборигмус. Заради несправедливото отношение към таях при подписването на Гилдпакта преди хиляди години, сега тяхната единствена цел сега беше да разрушават, разграбват, мародерстват и безчинстват. Всяка следа от цивилизация, на която се натъкнеше Груул, беше заличавана и връщана на дивата природа. Затова Азориус ги поставяше извън закона, а Борос ги преследваше като престъпници.
-Идваш с мен – изръмжа Отакус.
-Не мога ли просто да ти дам стъкленицата и да си ходя?
-Не, Борборигмус каза, че иска да му доведа също този който я носи. Затова идваш с мен.
Малжек беше на път да се примири, че ще трябва да тръгне с тъмнокожия гигант, но думите му останаха неизречени. Татуировките по тялото на Груулеца внезапно засияха с бледа светлина. Вероятно служеха, за да го предупредят за наближаваща опасност. Той се огледа, но така и не видя от къде дойде яркия пламък, който го погълна. Само след секунда на мястото му стоеше овъглен скелет, който се разпадна на сива пепел щом Бороският ангел мина през него.
Малжек присви очи пред заслепяващото сияние на видението. Броня с цвят на засъхнала кръв покриваше изящното тяло. Маска със същия цвят защитаваше лицето, а зад нея се вееше коса, изтъкана от бели и червени пламъци. Шит със знака на Бороския легион беше прикрепен към едната й ръка, а другата държеше дълъг меч с покрита от предпазител ръкохватка. Огненокосият ангел пристъпи към наемника и гласът й изпълни пространството между двамата.
-Малжек Кристомирян.
Малжек не разбра дали му задава въпрос или просто констатира факт.
-Не съм аз – опита се да излъже той.
-Идваш с мен - не му повярва ангелът.
Е поне нямаше да го убие веднага. Борос може да бяха неумолими и безмилостни в борбата си срещу всеки извън закона, но поне имаха понятие за чест и справедливот. Поне до тогава, докато това понятие не влезеше в противоречие с интересите на гилдията.
Внезапно над тях се чу някакво свистене, вой и сякаш нещо бързо приближаваше. Огненокосиата ангелка извъртя врата си назад и се ослуша. Не чака много дълго. Очите й се разшириха и тя се обърна да посрещне това, което я връхлиташе. Твърде късно. Едно черно кълбо падна направо от скупчените облаци в небето, помете ангела и заедно с него нима през тухлената стена зад Малжек.
Наемникът, затрупан от отломки и прах, успя да се измъкне от развалините и да се отдалечи от мястото на сблъсъка, поклащайки се и кашляйки. Начупените греди и съборените тухли се размърдаха зад него. С трясък огненокосият ангел се изправи и се огледа за това което го беше нападнало. Малжек също не можеше да види нищо заради лепкавата прах, която се стелеше във въздуха. Когато мъглата се разпръсна обаче, то стоеше точно зад Борския войн. Създание, за което Малжек само беше чувал, но се беше надявал да не види никога през живота си.
Приличаше на красива млада жена със снежнобяла кожа и черни дрехи. Главата й беше обръсната до голо и татуирана с древни символи. Очните й ябълки – изцяло черни. Черни крила с пурпурни оттенъци излизаха от гърба й. Ангелът на отчаянието вдигна ръката си напред и постепенно светлината в тясната уличка започна да намалява. Около десницата й се оформи меч, обгърнат в черен дим, който сякаш засмукваше всеки уловен слънчев лъч в собствената си безкрайна тъмнина.
Мечът на Огненокосият ангел на свой ред изригна в конус от блестящ огън. Той го насочи напред и този пламък полетя подобно на драконов дъх към Ангелът на отчаянието. Последният вдигна своето оръжие с две ръце, в опит да се предпази. Огънят го погълна и за миг не се виждаше нищо друго, освен горящо кълбо на мястото, на което стоеше. После кълбото се пръсна и остави само разтопена каша от камък и чакъл върху улицата. Черният ангел стоеше в същата поза, незасегнат от пламъците.
Без да губи време той разтвори черните си криле и се понесе напред. Замахна и ударът му беше блокиран от щита на Огненокосия. Тътен и светлина. Последва замах отдолу, но този път острието беше посрещнато със острие и двата меча се сблъскаха за първи път. Мракът срещна огънят. Тъмнината срещна светлината. Издигна се пара, нещо изсъска и замириса на ръжда. Когато заревото свърши, мечът на Бороският ангел беше изгаснал и от него капеше разтопен метал.
-Побеждавала съм стотици като теб през вековете – каза тихо и с подигравателната усмивка Ангелът на отчаянието. – Още си твърде млада, за да ми се противопоставиш.
Огненокосият поклати глава. Пламък избухна като ореол около него и подобно на комета той се изстреля към своя противник. При сблъсъка двата ангела се изгубиха в кълбо от бял огън и черен дим.
В този момент Малжек реши, че колкото и запленяваща да беше гледката, не си струваше да изчака, за да види кой ще излезе победител от двубоя. Предпочете да използва липсата на внимание към него, за да спаси собствената си кожата. Изправи се и започна да тича по тесните улички. На следващия ъгъл го чакаше поредната изненада. Облечен е в типична синьо-червена униформа със златни кантове, много орнаменти и копчета, го пресрещна Иззетски флектомасер.
-Трябва да поговорим – вдигна ръка флектомансера. Носеше малки кръгли очилца, чиято функция беше да предпазят очите му от взривоопасните магии, с които се занимаваше.
-Не мисля – отвърна Малжек и рязко смени посоката на тичане към една от страничните улички.
-Чакай! - чу гласа на гилдмейджа след себе си и усети как едно огнено кълбо облиза стената зад гърба му.
Май наистина целия град го търсеше. Тъкмо реши че се е измъкнал, когато за малко да се блъсне в друг гилдмейдж. Този беше слаб и висок елф с механични приставки по гърдите и раменете си. Биомансер на Симик, без съмнение.
Малжек се обърна и пое по ново разклонение на тесните улички. Това се оказа грешка, понеже в края му откри само високата каменна ограда на двор. Намираше се в задънена улица. Извади меча си, макар да съзнаваше, че има съвсем малък шанс срещу магията на гилдмейджовете на открито. Чуваше приближаващите им стъпки. Всеки момент щяха да се появят зад ъгъла.
Нещо го хвана за раменете и рязко го дръпна нагоре. След малко вече виждаше фигурките на гилдмейджовете, които се маляваха под него. Все повече се издигаше над земята, над къщите и над града отдолу, понесен от нечии огромни криле.

User avatar
hell _spawn
Smallfolk
Posts: 12
Joined: Fri Apr 06, 2012 12:16 am

Post by hell _spawn » Tue Apr 10, 2012 10:42 am

(Part 7)

***

Просветваха разноцветни светлини и по стените на задънената уличка се очертаваха силуетите на дуелиращи се гилдмейджове. Двамата бяха започнали с прости нападателни магии, които да им дадат представа за потенциалната сила на противника. В същото време всеки от тях подготвяше своя завършващ удар, с който да приключи двубоя.
Иззетският флектомансер реши да пробва пръв. Енергията започна да се плъзга от дланта по пръстите, канализирайки се във върховете им. Върху приставката на ръката му, две овални светлини засияха в синьо, а устройството на гърба му започва да трака и да пуши, усилвайки ефекта на магията. В съзнанието му бушуваха светлини и образи, който се оформяха в думи и излязоха през устата му като монотонно напяване. Избухна пламък и кълбо от енергия премина с искри през цялото му тялото, за да бъде насочена чрез ръката му към Симикския биомнасер.
Нищо не се случи.
Пламъкът присветна и угасна, а искрите се пръснаха в сумрака на отиващия си ден, подобно на светулки. Иззетеца имаше чувството, че сякаш никога не бе изричал магията, а същевременно беше изхабил цялата си енергия в прилагането й. Биомансерът се усмихна, разчиствайки с ръка остатъка от светлинките във въздуха.
-Е, поне всичкото това ръкомахане и арканично бръщолевене, които направи, бяха впечатляващи - каза той и се приготви за ответен удар.

***

Малжек беше седнал удобно в меко тапицирано кресло и въпреки това се чувстваше като върху тръни. Хвана се, че гледа с разширени очи как огромната синя котешка лапа налива чай. Два остри и дълги като ножове нокътя деликатно бяха захванали фината дръжка на порцеланов чайник и горещата течност се изливаше в украсена с рози чашка, разнасяйки благоуханна пара.
-Една или две бучки захар? – попита Сфинкса.
Малжек се поколеба. Все още не можеше да повярва, че седи в оранжерия с кръгла масичка в центъра, а същество с тяло на лъв, глава на човек и птичи криле му сервира чай.
-Нека са три – реши да се пробва наемникът.
Гладкото лице на Сфинкса се сбръчка в разочарован гримаса.
-Ще се изгуби вкуса на хубавия чай, но твоя воля – изсумтя съществото и с нежелание пусна три бучки от абсурдно миниатюрната захарничка в димящата течност. След това му я подаде. Малжек пое внимателно чашката от лапата и я сложи в скута си без да отпива.
-Вече трябва да е изстинал – гледаше го с очакване Сфинкса.
Малжек не помръдна.
-И не е отровен – добави съществото, отпивайки от собствената си чашка, за да го докаже.
Малжек се огледа докато кръстосваше нервно един крак върху друг. Таванът беше овален и стъклен, разделен на множество квадратни прозорци. Между тях пълзяха бръшляни и други увивни растения. В единият край стъклата на оранжерията бяха натрошени и вятърът свободно свистеше през отворите. По всичко личеше, че съоръжението беше старо, но не и запуснато. Градината, която заобикаляше чаената масичка беше подредена и поддържана. Храстите – внимателно подрязани и оформени, а дръвчетата – наторени и привързани към колчета. Правоъгълни участъци от цветя образуваха лехи в симетрична форма и ред.
Още докато се носеше над града, понесен от Сфинкса Малжек забеляза, че оранжерията бе част от по-голямо здание, приличащо на стара обсерватория, което се извисяваше на самотен хълм сред морето от къщи на Равника. До колкото успя да разгледа, всички страни на възвишението бяха отвесни и достъпът беше невъзможен освен по въздуха. Явно Сфинксът беше единственият, който влизаше и излизаше от там.
-Хубаво местенце – отбеляза Малжек. – Отдавна ли живееш тук?
-Отскоро – отвърна небрежно Сфинксът. – Въпреки че моето и твоето понятие за време се различават доста.
-Сам ли си? Някакви посетители?
-Това му е най-хубавото – гласът му се сниши до шепот. – Легендите за злият Сфинкс, живеещ тук ги държат настрана.
Разсмя се на собствената си оригиналност.
-Не скучаеш ли? – продължи да го разпитва Малжек.
-От време на време правя разходки до различни части на града. Кацам на някой покрив и предимно съзерцавам ежедневието на хората. Така видях теб и малкото затруднение, в което беше изпаднал.
Малжек се поотпусна. Изглежда Сфинксът нямаше нищо общо със стъкленицата и не искаше нищо от него.
-Значи не принадлежиш към някоя гилдия?
-Гилдии, гилдии, гилдии. Всеки в този град иска да принадлежи към някоя от тях. Защо?
-Без гилдия си никой – отвърна Малжек. – Изпитал съм го
-Така е понеже те контролират живот на всички. Целия град се върти около интересите на една или друга, а те постоянно се карат, заяждат, забиват си нож в гърба и воюват като хищници за територия и власт. Хиляди съдби се решават от прищевките им.
-Но без тях живота в Равника щеше да е хаос. Гилдпактът…
-Гилдпактът е едно споразумение за поделяне на контрола над града. Нима сега няма сблъсъци, кръв, смърт и насилие? Нима ти самият не си виждал как Гилдпактът се заобикаля всеки ден? Единствената разлика с миналото е ,че сега насилието е организирано, а животът на всеки един гражданин е дребно колело от машината им за контрол. Да, наистина хаосът е заменен от спокойствие, но от спокойствието на робството и подчинението.
Малжек се замисли над думите на Сфинкса. Защо някой да иска да принадлежи към която и да е гилдия? Единственото, за който се сещаше беше слепия фанатизъм. Да вярваш в идеите, насадени ти от друг без дори да ги подложиш на съмнение и за какво? За да може вечната борба за влияние в града да продължи? По-добре да спре да се занимава с гилдиите, да се отърве от прокълнатата стъкленица и да изчезне от погледите, докато всички забравят за него.
-Знаеш ли, току що ми помогна да взема решение – заяви наемникът и изпи на един дъх чая си. – Не ми трябва гилдия!
-Отлично – усмихна се Сфинксът. – И от къде смяташ да започнеш новия си, лишен от гилдии живот?
-Първо смятам да се отърва от това нещо –Малжек изкара стъкленицата от скътания си джоб. Течността вътре улови един лъч светлина и припламна в огнен отблясък.
-Интересно. Какво представлява?
-Не знам. Така и не научих.
-И искаш просто така да го захвърлиш, без да си разбрал?
Малжек сви рамене. Предметът му беше донесъл само смърт и нещастие и едва не му беше струвал живота на няколко пъти. Може би беше по-добре да не знае.
-Ти случайно да имаш представа какво е „кръвта на Маниба“? – попита наемникът.
Сфинкса поклати отрицателно глава.
-В обсерваторията имам обширна библиотека, която съдържа много древни ръкописи. Може в някой от тях да има описание на този твой артефакт. С удоволствие ще се разровя и ако намеря нещо…
-Няма нужда. Ще ти го дам да правиш с него каквото поискаш, – Малжек му подаде стъкленицата. – но запази каквото научиш за себе си. Не искам да знам.
-Разбира се… - промълви Сфинксът и протегна лапата си напред.
В последния момент преди да я вземе, Малжек улови лукавата усмивка, разтегнала се на лицето на съществото. Пламък на алчност и злоба проблясна в очите, фокусирани върху стъкленицата. Малжек опита да дръпне ръката си, но беше късно. Дългите нокти захванаха като клещи артефакта, а свободната лапа на Сфинксът замахна с неочаквана сила и бързина. Наемникът излетя от стола, прекатури се няколко пъти и се удари в нещо твърдо. Мрак обгърна съзнанието му.

User avatar
hell _spawn
Smallfolk
Posts: 12
Joined: Fri Apr 06, 2012 12:16 am

Post by hell _spawn » Tue Apr 10, 2012 9:42 pm

(Part 8) - Final

Малжек се събуди с тъпа болка в главата. Беше завързан за същия стол, на който седеше в оранжерията, само че този път нямаше масичка за чай. Вместо това пред него се разкриваше панорамна гледка на града.
-Интересно как се развиват нещата, г-н Кристомирян – чу се гласът на Сфинкса зад него. Звучеше много по-самоуверен и жесток от преди, но Малжек нямаше как да се извърне, за да го види.
-Нещо което си мислил за вече изгубено, идва при теб по сложни и мистериозни пътища - продължи той. – Когато дадох картата на онзи заблуден от алчност Орзовски свещеник, дори не предполагах колко много ще трябва да се постарая преди „кръвта на Маниба“ най-сетне да попадне в ръцете ми. Естествено нещастникът си мислеше, че е надхитрил пазителя на съкровището! – Сфинксът се разсмя злобно. – Мислеше си, че когато открие артефакта, ще може да го използва, за да облагодетелства собствената си гилдия. Глупак! Остана доста разочарован, когато дойде при мен и му казах, че са му пробутали просто евтин фалшификат с червена течност в него, която дори не беше кръв.
Малжек напъна въжетата в опит да ги развърже, но възлите не подадоха, а само се натегнаха още повече.
-Използвал си фактът, че Орзовецът не знаеше как изглежда истинската стъкленица. Хитро от твоя страна, Малжек Кристомирян, признавам. Представи си разочарованието ми когато разбрах, че това което трябваше да дойде при мен на поднос, беше изчезнало заедно с някаква долна отрепка от бедняшките квартали.
Последва кратка пауза, в която Сфинксът овладя гласа си.
-После се досетих, че най-вероятно ще се опиташ да пробуташ артефакта на някоя друга гилдия. Малко са тези, които знаеха за какво служи и Димир беше най-сигурното предположение. Трябваше да насоча градската стража към Лунния пазар, за да разваля малката ви сделка. После само трябваше да направя така, че всички десет гилдии в града научат точно какво прави стъкленицата и в кого се намира в момента. Кой гилдмейдж не би искал да притежава мощта да издигне себе си и фракцията си над останалите веднъж и за винаги? Всички се втурнаха да те търсят под дърво и камък, а за мен остана единствено да следвам дирята от магическите пропукванията в Гилдпакта.
-Добре де, какво прави проклетата кръв и кой е този Маниба? – ядоса се Малжек.
Сфинксът се засмя, развеселен от невежеството му.
-Маниба е бил велик магьосник, живял на Равника в първите дни на градовете – обясни му като на несхватлив ученик. - По късно открил „искрата“ в себе си и станал плейнсуокър.
-Плейнсуокър? – повтори Малжек непознатата за него дума.
Сфинксът въздъхна отегчено:
-Не си ли чувал за същества с почти божествени сили, които могат да пътуват от една вселена в друга за по-малко от мигване на окото? За целта използват време-пространствената материя, така наречения Аетър. Плейнсуокърите не остаряват, могат да приемат всякаква форма, която пожелаят и да използват невъобразимо количество мана, за своите цели. Те нямат нужда от храна, вода или сън. Могат да създават или унищожават цели светове със силата на мисълта си… Наскоро открих в един от старите пергаменти описание на живота и делата на Маниба. Оказа се, че малко преди да стане плейнсуокър, той запазил малко от кръвта си в стъкленица. След това изчезнал и никой не го видял повече. Станал плаейнсуокър. Кръвта му обаче била запазена по магически начин и предавана през поколенията. Вярвало се, че съдържа „искрата“ му, нужна за да направи от обикновения простосмъртен всемогъщ плейнсуокър.
-И ти мислиш, че тази така наречена „искра“ може да се прехвърли в теб? – не се сдържа да попита Малжек.
Сфинксът не отговори веднага. Остави вятърът да отнесе думите на наемника и после каза:
-Ще те оставя на първия ред да гледаш как ще срина този град до основи. Всичките ми врагове, всички които някога са ме гонели, презирали и мразели. Всички гилдии и техните последователи. Ще залича всичко това и всякаква следа, че тук някога е имало цивилизация. Равника ще се върне към първоначалния си облик.
-Ти си ненормален – изсумтя Малжек, но усети, че вече е сам на терасата.
Сфинксът вероятно беше отишъл да извършва древните си ритуали, които щяха да го превърнат в безсмъртното и всемогъщо същество, за което говореше.
Малжек се разсмя истерично. Колко дребни изглеждаха сега ежедневните му грижи как да напълни кесията си и притесненията към коя гилдия да се присъедини. Скоро всичко това щеше да е минало, както и той самият. А през цялото време беше държал средството това да не се случи. Единственото, което трябваше да направи беше да разбие стъкленицата на дребни парченца, когато имаше шанса. Е, станалото, станало, нямаше от къде да знае – успокои се той. Само дето не му звучеше като особено успокоение в момента.
-Мисля, че Ви казах да отидете във Виту-Гази възможно най-бързо, г-н Кристомирян.
Малжек едва не си прехапа езика от изненада. Усети нежния допир на елфката, докато развързваше ръцете и краката му.
-Как ме намери?
-Мога да следвам диря в града както предците ми са я следвали в горите. - Наша застана пред него прашна, раздърпана и с ожулени длани и колене. Гледаше сърдито. - Трябваше да се катеря по отвесни скали и стени на сгради, за да ти спасявам кожата, а ти не можа да стигнеш до Виту-Гази без да попаднеш в лапите на някой откачен сфинкс.
-Толкова се радвам да те видя! – пренебрегна мъмренето й Малжек и я прегърна силно. Тя се първоначално се смути, но после също обгърна с ръце кръста му.
-Ти чу ли го какви ги приказваше тоя? – Малжек се отдръпна, разтърквайки ожулените си китки.
-Чух достатъчно.
Тя подаде меча на наемника. Сигурно го беше намерила в оранжерията.
-И какво ще правим сега? Сфинксът иска да затрие града.
-Аз нямам нищо против Равника да се върне към първоначалния си облик: без сгради, без тълпи и без гилдии - вдигна рамене елфката. – Този лунатик обаче направи нещата лични! Заради него изгубих добри спътници…
-Аз също – стисна зъби Малжек. – Искам да го видя как страда.
-Значи да отиваме да му развалим веселбата? – каза Наша, докато сваляше лъка от рамото си.
-И още как!

***

Атмосферата в библиотеката беше ритуална. Стари лоени свещи, окапали и дебели, бяха заели всяко свободно място, където нямаше книги. Странна миризма се носеше във въздуха, на нещо лютиво, едновременно дразнещо, изострящо сетивата и някак опияняващо. В далечния край срещу вратата имаше маса под закрития с плътни завеси прозорец. Пред нея Сфинксът беше приседнал на задните си крака. Опашката му нервно потупваше по пода, крилата му потрепваха.
Той рязко вдигна лапа с нокти, сочещи към тавана. Една стрела с бели пера беше застинала във въздуха на няколко сантиметра от гърба му. Наша веднага зареди втора и я пусна, но стрелата отново спря преди да е стигнала целта си.
-Закъсняхте – каза Сфинксът с глас много по-дълбок от преди. Свали ръка и стрелите паднаха на пода. Той се обърна и хвърли стъкленицата пред краката на Малжек. Празният съд се пръсна на стотици малки парчета. –Ритуалът е завършен и „искрата на Маниба“ е в мен. Вие ще сте първите свидетели на могъществото ми.
-И сега какво? – прошепна Малжек към Наша. – Как се спира безсмъртен пелйнс…
Елфката не го изчака да довърши, а измъкна тънката си сабя и се хвърли напред с яростен вик. Крещеше, ругаеше и кълнеше като обезумяла.
-Разбира се ще го нападнем и ще се надявам да ни убие бързо – довърши мисълта си Малжек.
Но какъв избор имаше? Дълбоко в себе си знаеше, че не може да я остави сама. Ако трябваше да умрат, то поне щеше да е заедно. Затова той просто извади меча си и последва Наша, към каквото и безумие да го беше повела.
Сфинксът стоеше неподвижно на мястото си и спокойно изчака първия замах на елфката към него. Дори не опита да се предпази, просто се разтвори във въздуха и изчезна.
-Къде отиде? – огледа се Наша. После извика към Малжек: - Зад теб е!
Наемникът се обърна тъкмо на време, за да види как в пространството се отвори дупка и от нея излезе Сфинксът. Съществото се опита да го сграбчи, но той инстинктивно замахна и меча му разряза протегнатата към него лапа. Сфинкът се спря. Малжек също стоеше и гледаше, изненадан че е успял да го рани. По разцепената плът обаче нямаше кръв. Пред очите му раната просто се затвори и зарасна, все едно никога не я е имало.
-Не очаквах, че трансформацията ще е толкова бърза и плавна – отбеляза доволно Сфинксът. – Нематериално тяло, пътуване през Аетъра… Предполагах, че това ще изисква известно време и практика, но аз явно се уча бързо.
Той започна да обикаля с хищен поглед около Наша и Малжек. Елфката държеше меча си вдигнат, готова да продължи да се бие, но наемникът стоеше отпуснат. Той осъзнаваше, че физическата сила и стоманата нямаше да им помогнат. Реши да използва единственото оръжие, което му беше останало – думите.
-Не мисля, че си станал плейнсуокър все още – подхвърли той на Сфинкса.
-Така ли? И защо?
-Нали каза, че те можели да създават или унищожават светове единствено със силата на мисълта си - докато му говореше Малжек започна небрежно да крачи към него. – Евтините панаирджийски номера, които видях, ги може всеки гилдмейдж в града.
-Разбирам – замисли се Сфинксът. – Искаш да видиш нещо по-впечатляващо, преди да умреш. Е, аз наистина ти обещах гледка от първия ред.
Той застана на едно място, затвори очи и се съсредоточи. Нищо не се случи.
-Демоните да го вземат! – изруга Сфинксът и тропна по пода.
На мястото, където удари върху килима се образува обгорена по краищата следа от лапа.
-По-сложно е от колкото си мислех – измърмори и се съсредоточи отново, затваряйки очи.
От напрежението тялото му започна да трепери и въздуха около него засия. Стаята започна да се тресе, пода завибрира и книгите започнаха да падат от люлеещите се лавици. Моментът беше най-добрият, който Малжек някога щеше да получи. Опитвайки се да запази баланса си, той прескочи разстоянието, което го делеше от Сфинкса и замахна с дълъг разсичащ удар към врата му. Острието беше на сантиметри от целта си, когато… Сфинксът отвори очи и отново изчезна.
Понесен от инерцията си, Малжек залитна напред, превъртя се и падна. Стаята беше спряла да се тресе, беше се възцарила тишина. Двамата с Наша се оглеждаха напрегнато, за да видят от къде ще излезе този път плейнсуокъра. Може би, просто беше отишъл на друго място, от където да довърши разрушителното си дело.
Едно малко лилаво петно се появи във въздуха в средата на стаята. То бързо започна да се разширява, оставяйки черно петно в средата си и накъсана междупространствена материя по краищата. Беше дупка в Аетъра, през която се телепортираше Сфинксът. Той се подаде през нея и понечи да излезе, но тялото му мина само на половина. Нешо го задържа и го дръпна рязко навътре.
-Какво…? – едва успя да изрече изненадано, когато дупката започна да се свива и да го засмуква.
Той отчаяно заби нокти в пода, ала силата която го теглеше беше твърде голяма, за да й се противопостави. Ужасяващ стържещ звук съпроводи дълбоките резки, които оставяше след себе си. Малжек видя как очите на съществото се разтвориха невярващо малко преди дупката да го погълне изцяло и да се затвори, изчезвайки като розов отблясък.
-Какво се случи току що? – попита объркано Наша, седяща още в напрежение.
-Не съм сигурен, но май Сфинксът не беше овладял силите си, толкова добре, колкото си мислеше – отвърна Малжек докато се изправяше от пода. – Сигурно Аетърът, през който е пътувал е бил нестабилен и да го е запратил на място, което не е очаквал.
Наша прибра сабята си в ножницата. След това с бърза крачка се приближи към наемникът, обхвана с ръка шията му и притисна силно устните си в неговите.
-Това за благодарност ли е? – попита Малжек смутен.
-Не разваляй момента, моля те.
Наша се притисна към гърдите му и прошепна:
-Как мислиш, дали ще се върне?
-Може би… някога, след като овладее пътуването в пространството или времето, но това може и да е след хиляда години.
-Да се надяваме повече – усмихна се тя. – Какво ще правим сега? „Кръвта на Маниба“ я няма, а ти все още си без гилдия. За съжаление едва ли ще сключим сделка с Хора на Конклава без артефакта.
-Нищо, и без това вече не ми се ходи там – погали я Малжек по косата – Никога не ме е привличало пеенето на хвалебствени песни в името на природата.
-Какво смяташ да правиш тогава? Да си търсиш друга гилдия?
-Те са толкова много, толкова различни и всяка със своето място и предназначение в Равника, всяка със своите планове, кроежи, конфликти и войни. Не мисля че принадлежа на която и да е от тях. Известно време живях без да се съобразявам с ничии правила и мисля, че ми хареса.
-Но как ще оцелееш в град, управляван от тях? Те ще продължат да те издирват.
-Като за начало ще се скрия някъде, докато споменът за мен и „кръвта на Маниба“ избледнее.
Малжек се огледа. Обсерваторията едва ли щеше да потрябва скоро на Сфинкса. Той хвана брадичката на Наша с два пръста и надигна лицето й към своето.
-Това място изглежда подходящо като за начало, не мислиш ли? – намигна и я целуна.

„Трудно е да се опише Равника на някой, който никога преди не е виждал мегаполисът, простиращ се върху цяла една планета. Представете величествени готически катедрали, дворци и кули, изваяни от мрамор и гранит, площади, фонтани и статуи, на всеки ъгъл и разклонение, градини и паркове, простиращи се върху покривите на най-високите сгради, морета и реки, застроени с висящи над водата жилища, преградени от мостове, бентове и акведукти, индустриални райони с леярни и ковачници, в които цари вечна жегата от горящи пещи и преливащ се метал, бедняшки квартали, простиращи се от хоризонт до хоризонт, застроени с ниски порутени къщурки и набраздени с мръсни кални улички, руини от отдавна заличени и забравени цивилизации, обрасли в лиани и потъващи в прахта. Представете си всичко това и все още няма да имате дори най-бегла представа, какво е да видиш със собствените си очи…
…Равника.“

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 9 guests