Сиво Яйце - Крадец

Разкази, поезия, илюстрации...
Кътче за вашето лично творчество.

Moderators: Trip, Random, Marfa

Post Reply
User avatar
Drigan
Sorcerer
Posts: 456
Joined: Thu Oct 06, 2005 10:51 pm
Location: Neverwhere

Сиво Яйце - Крадец

Post by Drigan » Mon Jan 16, 2012 8:10 pm

Няколко пролога..

Първият и единствен сравнително сериозен роман, който съ успял да завърша. За съжаление качеството и стилът на написване така и не ми вдъхнаха оптимизъм, че става за нещо, и някак така и не остана време за пренаписване.

СИВО ЯЙЦЕ – КРАДЕЦ

04.11.08

ПРОЛОГ

“Напред. Не спирай.”
Ирина пълзеше през тесния тунел, острите нокти дращеха по меката земя и тласкаха гъвкавото тяло напред. Стените се стягаха около нея, ронливи и непривично тесни, тунелът сякаш се бе увил около тялото й като верига и тя не можеше да напълни гърдите си със застоелия въздух. От гърлото й се изтръгна мек звук на страх, докато погледът й се мъчеше да пробие мрака напред.
- Продължавай – изсъска старицата зад нея – Напред, глупаво момиче!
Ирина изстена тихичко, ушите й бяха сгънати в ставата и болезнено пулсираха. Но тя продължи напред, тласкана от мощта на желанието си, обладана от страст, по-могъща от самия живот.
“Толкова тесен, толкова пуст, толкова тъмен и крив” – пищеше глас в главата й, а козината на гърба й припукваше от напрежение и страх.
“Нокс, страдащ от клаустрофобия? Всераждаща матроне, наистина ли сме произлезли от утробата на земята? Как би могъл някой доброволно да се напъха в подобен тунел?!”
Самата Ирина бе родена под земята, сред веселия и многолюден сбор на Шейн, но там тунелите бяха далеч по-обширни и прави, с много изходи към повърхността. Помнеше още щурите игри с другите малки нокси, с които се гонеха из плетеницата на сбора, вършеха всевъзможни лудории и водеха своите детски войни – сблъсъци на бързина и лукавство, в които Ирина неизменно се проваляше. През третата година от живота й обаче нейните родителите се бяха преместили в Тирдъууп, сред южните хълмове, място, много по-различно от сбора на Шейн.
Тирдъууп бе селище над земята и там ноксите живееха в постройки от дърво и всеки ден наблюдаваха в захлас изгрева на слънцето и блещукането на нощните звезди. Занимаваха се със занаяти и вместо да дълбаят тунели в земята, те я обработваха и отглеждаха златна пшеница. Тирдъууп не бе място за веселие и безгрижно лентяйстване, а за бавна работа и печален размисъл. И както Ирина се свиваше под презрителните погледи на старите си приятели от Шейн, в редките случаи, когато делата им ги довеждаха сред златните хълмове, така и градчето се присвиваше под неодобрителното внимание на великите матрони, почиващи в своите бърлоги в недрата на света.
Тирдъууп, както и другите нокски селища над земята, бе мерзост в очите на достойните нокси. Но все повече и повече младежи се заселваха в тях, прогонени от глада и властното презрение на матроните. А още повече бягаха в големите градове, примамени от златото на Човека.
Горния свят – той принадлежеше на Човека. Жестокия, железен човек, който взимаше каквото поиска и даваше тъй малко в замяна. Но с него все пак можеш да се пазариш.
Сега обаче Ирина бе потънала дълбоко в утробата на света, далеч от яркото слънце и шепнещия вятър. В царството на великите матрони. Те не даряваха нищо, понеже тяхната дума бе закон. Такава бе подредбата на подземния свят още от времето, когато Всераждащата матрона снесла първото си яйце, за да може Конреелис да открадне Името от небесата и да разкрие мрачните тунели, в които се криело избавлението.
Волята на матроните бе желязна, поне тук, под земята. Живот можеше да започне само с тяхното благоволение.
Ирина изписка високо, когато големият й влажен нос се удари в твърда преграда.
- Тихо, момиче – сряза я спътницата й и я подбутна напред. – Стара съм вече. Ти ще трябва да пробиеш преградата.
Ирина облиза устни, задъхана. Пръстта пред нея бе здраво скрепена, напоена с нокски секрет. Този секрет се изпускаше от жлезата под късата опашка при полагане на големи усилия и заздравяваше стените на тунелите. Но за да пробие преградата, Ирина трябваше да изпусне друг секрет през носа, който да овлажни и разхлаби спойката. Но тя не знаеше как! Трябваше да си опитен копач, за да можеш да прилагаш това умение!
- Аз – избъбра тя, мъчейки си да си поеме въздух – Никога не съм... Дълго живях над земята, не знам как...
Сълзи на срам премрежиха очите й. Старицата изсъска ядосано, после изпъшка и рязко я бутна напред. Ирина извика протестно, но без да й обръща внимание, старата нокска започна да тика главата й в твърдата, спечена земя. Устата на Ирина се напълни със суха пръст и прах влезна в гърлото й и запуши носа й. Тя опита да нададе алармен писък, но се задушаваше и пред очите й излизаха черни петна, докато старицата безмилостно я тикаше напред.
Притиснато в ъгъла, животното винаги взема връх. Ирина започна да се бори, за да се освободи, инстинктите й се задействаха и от носа й бликна мазна течност, която напои и размекна земята пред нея. Прозрачният външен клепач се спусна над окото й и ръбестата глава задълба през пръстта, докато здравите ръце я тласкаха напред като свредел. Спътницата й извика одобрително, без да спира да я избутва напред.
Най-накрая, след сякаш безкрайни усилия, Ирина проби преградата и по-хладен въздух погали лицето й. Със скимтене тя изпълзя от проклетия тесен тунел, докосвайки с наслада хладния, влажен под на огромната пещера. Сви се задъхана до стената, а старицата се измъкна до нея и притисна тялото си о нейното.
Уморени, двете си поемаха дълбоко въздух, докато чакаха очите им да се настроят за по-широк изглед. Старицата първа се съвзе и насила изправи Ирина на задните й крака, момичето се олюля несигурно, борейки се с инстинктивното желание да се подпре на предните крайници.
“Ние сме нокси, а не къртици. Ние се изправяме високо, като човека” – думите на стария учител от Тидърууп отекнаха в главата й. Ирина надигна главата си и огледа обстановката с присвити очи. Сърцето й изпусна няколко удара, когато истината най-после я осени.
- Успяхме! – извика тя, раздирана от хлипове на щастие – Успяхме!
- Разбира се, че успяхме – уморено отвърна другата. – Нали имаме сделка? Дъртата никога не лъже.
- Благодаря ти! Ще съм ти в дълг завинаги!
- Ти вече си плати, момиче. Никога не изисквам повече от предварително уговореното.
Мръсните жълти зъби се оголиха в мрака, а очите на старата нокска блестяха доволно. Ето това бе животът – да се промъкваш, да се криеш в мрака, за да изпиташ накрая удоволствието на удара по някой по-голям, по-силен и по-гаден от теб. За един нокс би било голяма чест да го наречеш бълха. “На бълхата не й пука, че си по-голям и по-силен от нея. На нея не й пука, че можеш да я смажеш с едно най-нищожно усилие. Тя ще те ухапе въпреки това. Нима не трябва да се възхитим на тази най-сладка наглост?”
- Вътре сме! Вътре сме! – неконтролируемите възклицания извираха от сърцето на Ирина и тя хлипаше от щастие.
- Да, вътре сме в Дупката на неродените души. Ако бъдеш по-тиха, може и да излезем оттук.
Ирина с мъка се укроти и плъзна поглед по безбройните яйца, струпани привидно безредно в огромната пещера. Ноздрите й се разшириха и се изпълниха с мекия, летаргичен аромат на недовършен живот, заспал и тръпнещ, както семето на дървото очаква пролетта, скрито в замръзналата земя.
Яйцата бяха струпани на малки купчини, така че да не пострадат, покриваха целия под, освен маркираните пътеки. Кафяви, зелени, жълтеникави, безброй и още толкова. Всичките – снесени от великите матрони през дългите изминали години.
- Най-накрая – мое детенце – проплака Ирина. Заради тази мечта тя и Джон бяха напуснали кроткия, бездушен Тидърууп. Бяха се преселили в дълбоките тунели на сбора Анграва, надявайки си да заслужат своето място в общността и да получат правото да отгледат наследник. Но човешките им имена и осветлена козина им бяха попречили да се впишат сред дълбокоземните нокси и старшите матрони бяха отказали дори да разгледат молбата им.
На нечестивците, позволили си да напуснат утробата на светата земя, не се полагаше най-великата чест, която една матрона може да окаже.
- Толкова много деца – мълвеше тихо Ирина през сълзи, без да се мъчи да спре пискливите звуци, изтръгващи се от гърдите й. Очите й алчно оглеждаха всяко яйце, радваха се на меката им повърхност, на нежните цветове. Накрая с изненада се спряха на единственото яйце, отличаващо се от останалите. Тъжно, сиво, повехнало, полегнало в края на купа яйца, изтъркаляно леко настрана.
Никога досега Ирина не бе чувала за сиво яйце. Разкъсвана от любопитство, тя приведе гърба си и запълзя към него, вперила изучаващ поглед в странното нещо. В един миг обаче старицата се метна на гърба й, запуши устата й с твърдата си длан и уви другата си ръка около гърдите й. С неочаквана сила тя издърпа съпротивляващата се Ирина назад, в дълбоките сенки. Момичето престана да се дърпа, когато ужасена видя трепкащата светлинка, осветила гърлото на доскоро тъмен коридор. Ирина притихна и се сви заедно със старицата в един тъмен ъгъл, единствено очите й влажно проблесваха в мрака.
Някой отмести корените, пазещи входа на пещерата, и вътре се вмъкна едър мъжкар, тъмната му козина и почти черните очи показваха, че никога не е излизал под слънцето. От толкова далеч Ирина не можеше да усети мириса му (и слава тебе земльо, понеже инак и той щеше да усети нейния!), но високото му положение си личеше в походката и погледа му. Може би това бе някой консорт на старша матрона?
Но мъжкарят привеждаше гръб угодно и свеждаше очи, късата му опашка бе увиснала надолу. Корените се размърдаха и през тях се подаде едра ръка, стиснала запален фенер!
Ирина едва не изпищя, плътните вътрешни клепачи се спуснаха над очите й, за да ги предпазят от внезапната светлина. Ярки експлозии избухваха в главата й, докато тя се бореше с инстинктивната паника и хленчеше тихо. Добре, че старицата я държеше здраво.
Когато успя да пренастрои зрението си тя предпазливо отвори очи и челюстта й висна надолу. Пред смаяния й поглед се изправяше човек! Загърнат в светла, стегната роба, плешив и мършав, но извисяващ се глава и половина над угодничещия мъжкар. В жилестата си ръка мъжът все още стискаше проклетия фенер и на трепкащата му, несигурна светлина (но твърде силна и не на място под земята!) оглеждаше купчините яйца.
Над земята Ирина бе виждала хора – търговци и селяни, понякога много по-големи от този човечец. Но в очите му имаше нещо зловещо, което я плашеше. Какво правеше тук, в светилището на матроните? Как бяха допуснали човек в светата утроба на закрилницата-земя?
- Задоволява ли ви това, което виждате, поднебесни господарю? – запита мъжкарят с несигурен глас, неудобството и страхът му бяха видни.
- Тук има повече от хиляда – изрече човекът, гласът му бе сух и чужд.
- Така е, поднебесни господарю. Не можем да ви дадем цялото си поколение. Но ако се върнете пак след десетина години, отново ще можем да преговаряме.
Човекът се наведе бавно и дългите му, груби пръсти се сключиха около едно яйце!
Сивото!
Ирина се задърпа и старицата трябваше да вложи цялата си сила, за да я удържи. Как смееше човек да докосва нокско яйце! Трябваше да се нахвърлят върху него, да го убият, да му изтръгнат очите! Утробата й се раздираше от болка, докато през сълзи гледаше как човекът оглежда малкото яйце от всички ъгли, подмята го в грубите си, мръсни ръце. Странни светлинки присветваха в очите му.
- Това е сиво – отбеляза той безизразно.
- Просто изтърсак, господарю. Срещат се и такива. Няма да бъде включено в товара, бъдете спокоен.
- Не. Добро е. Има живот в него.
Мъжът присви устни и презрително пусна яйцето на земята. Сърцето на Ирина удари силно, но черупката остана здрава.
- Можете да предадете на матроните си, че съм останал доволен – рече мъжът. – Цената си остава същата и сделката е валидна. Ако господарите ми останат също толкова доволни, то пред нас отново ще се разкрият добри перспективи за бизнес. Много скоро.
- За нас е удоволствие, господарю. Ако ме последвате, ще можем да обсъдим подробностите по предаването на стоката.
Ирина дишаше тежко, но успя да се въздържи, докато светлинката не се изгуби отвъд входа. Сетне с яростен вик тя се освободи от хватката на старата нокска.
- Какво беше това? За какво говореха те?
- Нечисти сделки – тихо отвърна старицата. – Случват се такива неща, момиче. Макар да не бях очаквала, че покварата ще докосне сърцето на Анграва. Тук земята е дълбока и гласът на миналото екне в тъмните тунели.
Ирина запълзя между купчините яйца, в гнева и вълнението си се беше отпуснала на четири крак и бързаше напред. Накрая стигна до малкото сиво яйце и трескаво го подуши от всички страни. Въпреки отвратителната воня на човека, тя усети, че всичко е наред. Изпусна облекчена въздишка и нежно плъзна пръсти по меката повърхност, треперейки от възбуда и очакване. Нежно вдигна яйцето и го притисна до малките си гърди.
- Ти ще си мое детенце – прошепна тихичко. Думи, които чакаше да изрече тъй отдавна!
Старицата бавно дойде при нея.
- Трябва да се махаме – спокойно изрече тя.
- Не можем. Чу какво каза човекът. Те ще вземат яйцата! Не можем да го допуснем. Трябва да ги вземем всичките, да ги скрием...
- Не. Не можеш да отнесеш всички яйца. Колкото и да скриеш, човеците ще вземат своето – насила, ако трябва. В крайна сметка матроните ще те намерят и дори това единствено яйце, което имаш шанса да спасиш, ще бъде загубено навеки.
- Но...
- Няма но.
- Бих рискувала, за да спася всички тези дечица! – викна Ирина – Ще се изправя, ще говоря! Това кощунство не бива да се допуска!
- Но то се допуска. И няма как да бъде спряно. Какво знаеш ти, малко момиче – старата нокса клатеше глава. – Знаеш ли как съм се родила аз? Не в топлата, сигурна утроба на майка, нито дори под задника на някой самотен мъжки, поискал да измъти яйце. Не, излюпих се сред товар яйца, натикани в студена камера, теглена от четирикраки коне по път от камък. Излюпих се под синьо небе, деформирана и слаба, и измръзнала, понеже още неродена аз съм била продадена, заедно с още десетки. Но някой – някой нокс като теб и мен, дребен и безпомощен – бе пуснал нагорещен камък сред товара яйца. И ми бе дал шанс да се събудя. Дал ми бе шанс за живот. В памет на този нокс аз върша това, което върша. Защото този шанс си струваше. Нима ще го откажеш на своето дете?
Ирина сведе очи, пречупена.
- Не – прошепна тя, притиснала силно малкото сиво яйце до тялото си. Чувстваше малкия живот, тръпнещ близо до кожата й.
- Не – повтори тя.
Старицата се наведе към яйцето в обятията й и го огледа внимателно.
- Наистина ли ще вземеш това? Та то е сиво.
- Е и? Човекът каза, че в него има живот. Нима този живот не заслужава шанс?
Старицата отнесено обърна светлите си очи към яйцето и го докосна с влажния си нос.
- Има живот – рече тя бавно, сякаш премисляше нещо. Сетне изведнъж се разтрепера и отдръпна рязко главата си.
- Земльо мила... Момиче, избери друго яйце, моля те.
- Защо?
- Защото го усетих! В това яйце шава най-великият крадец, който някога ще броди по тази земя.
Ирина се вгледа в старицата смаяна. “Вещица. Неродена от жена, а излюпена, и то под небето! Вещица!”
Но момичето скри отвращението и страха си.
- Да си крадец е достойно призвание. Най-великите ни герои са крадци!
- Остави яйцето тук – промълви старицата – И човешките магьосници ще го използват за тъмните си експерименти и животът в него никога няма да бъде. И светът ще остане непроменен още поне хиляда години!
- Не!
Старицата изсъска отчаяно.
- Знай, момиче! Това дете ще бъде най-великият крадец! Но името му ще бъде най-черното проклятие под синьото небе векове, след като той си е отишъл от тази земя!
- Може би светът има нужда от промяна – тихо рече Ирина, загледана в гладката сива повърхност, мъчеща се да види какво се крие отдолу – Всеки заслужава своя шанс за живот.
- Добре тогава – отчаяна рече старицата – Изречи тогава името му, и нека бъдещето да знае пред кого да трепери!
Ирина нежно допря устни до малкото сиво яйце. Вкуси живота в него, тръпчив и земен, чакащ своя шанс. Нейното дете щеше да отрасне далеч от този мрак, реши тя изведнъж. Под синьото небе. Той щеше да е бъдеще, а не минало.
- Аерис – изрече тя тихо, надявайки се нероденото дете да я чуе по някакъв начин – Ще се казваш Аерис.
"Ние сме просто хора и боговете са ни създали за обич. Това е голямото ни величие, това е славата ни и най-голямата ни трагедия."
Емон Таргариен

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 5 guests