Изборът на Дипломата

Разкази, поезия, илюстрации...
Кътче за вашето лично творчество.

Moderators: Trip, Random, Marfa

Post Reply
User avatar
Drigan
Sorcerer
Posts: 456
Joined: Thu Oct 06, 2005 10:51 pm
Location: Neverwhere

Изборът на Дипломата

Post by Drigan » Mon Jan 16, 2012 8:07 pm

Няколко пролога...

Това е началото на настоящия ми проект, който вече съм се зарекъл, че поне ще опитам да издам. Надявам се да ви хареса.

ИЗБОРЪТ НА ДИПЛОМАТА

ПРОЛОГ

Мъжът се спря задъхан на върха на кулата, гърдите му се свиваха болезнено и мачкаха бясно бумтящото сърце.
“Глупак. Глупак!”
Той прекрачи до парапета и се отпусна тежко, дългите му пръсти се вкопчиха в сивия камък, хрипкави звуци се изтърколиха с мъка от гърлото му и се понесоха надолу сред студения въздух. Мъжът се втренчи в далечната, кална земя, алчно захапала основата на кулата и шепнеща му примамливо за бърз край. Заслуша се в този шепот за миг, после вдигна бавно уморените си очи.
Пред него се бе прострял Града. Града на Падналата звезда. Плетеница от къщи и блокове, кули и замъци, улици и стени, увити едни около други според собствените си хаотични закони. Далеч на запад се издигаше тъмната маса на Коренището, от север пък надвисваше мрачната кула на Безименния магьосник, протегнала се предизвикателно към небесата. Мъжът вдигна поглед към далечния й връх, с горящите му сенки, после се покатери на парапета и разпери ръце, сякаш за да прегърне своя град.
“Глупак. Глупак, глупак, глупак!”
Звуците на Града изведнъж изригнаха навсякъде около него и го обгърнаха, бумтяха в ушите му с прашната монотонност на ежедневието. Той затвори очи и се усмихна. Това бе неговият град, неговият живот. Мразеше го, мразеше всеки миг от него, но не можеше да си представи нищо друго. Неговият град...
Усещаше Звездата. Трябваше да е някъде зад гърба му, във вечно осветената половина на Града. Усещаше светлината й, играеща по гърба му, усещаше стаената сила.
- Някога светът бил различен – изрече сух глас зад него. – Някога светът бил нормален. После Звездата се срутила от нощния покров, пропаднала сред изтерзаните небеса с ужасен писък и рухнала в един от безбройните градове. Откъдето минала, донесла промяна. И сега светът е такъв, какъвто е. Не можем да променим света, Мортимър.
- Мога да променя своя свят, Дан.
- Като паднеш? – в гласа на другия се промъкнаха иронични нотки. – Това не е промяна, а край.
Мъжът се завъртя рязко, все така стъпил на парапета. Лицето му беше безумно, сгърчено от силна емоция.
- Кажи ми, че мога да поправя нещата – избъбра той. – Че мога да се върна! Не искам да заминавам, приятелю! Какво ме чака отвъд? Какво има там? Не знам! Не искам да...
Тъмен силует се размърда в сенките на стълбището и бавно пристъпи напред под светлината на нощното небе. Мортимър видя сиво наметало, гънещо се лениво около ръбестия силует на променения револвер на кръста на другия. Лицето на Законника обаче остана в сянка.
- Не можеш да поправиш нещата, Морт. Ти наруши правилата. Магьосниците ще поискат главата ти, а Законът с радост ще им я връчи.
- Ти си ми приятел – прошепна Мортимър с умрял глас и се отпусна бавно надолу. – Ти си шибан Законник! Капитан Справедливост се вслушва в думата ти. Можеш, можеш да ме измъкнеш от това, да...
Законникът направи бавна крачка напред и Мортимър едва не политна назад.
“Глупак! Глупак...”
Лицето на Дан беше грозно, смачкано и белязано, а очите му зяпаха безизразно сред нагънатата плът. В тях нямаше милост, нито някаква надежда.
- Кой си ти, Морти? – попита той с тих, зъл глас. – Кой си ти? Никой. Нищо. И посмя да накърниш честта на един от тези с глас. Законът няма да те защити – присъдата ти е изгнание. Ако останеш, ще се изправиш не само срещу Гилдията, но и срещу Законниците. Аз няма да те защитя, Морт.
- Ти си единственият ми приятел, Дан – промълви Мортимър.
- Да. И какво говори това за теб, Морти? Какво говори това за теб?
Законникът поклати бавно глава и плащът му се развя като прилепови криле.
- Глупак – прошепна, а Мортимър не можа да срещне погледа му. – Ти си глупак, Морти. Но наистина държа на теб, колкото и да е странно. Затова сега ще те смъкна от тази кула и ще те заведа до някоя от портите. И после ще ти бия шута, Морти. Време е да промениш живота си.

***

Дълъг зов на рог отекна сред смълчаните хълмове, усука се из небе, изпълнено с човешки крясъци и гарванов смях, и промени света. Поне за онези, които щяха да загинат в този ден. Конниците се понесоха напред със страшен тътен, извряха от скривалището си в гъстите иглолистни гори, срутиха се като лавина по невъзможно стръмен хълм и прегазиха част от биещите се мъже. Сред бясната касапница една от двете армии, излезли на бойното поле, престана да съществува, превърна се в хаотичен сбор от бягащи, умиращи мъже, а кръвта им напои старата почва на северните хълмове.
Дори погромът не беше мигновен. Рицарите изтикаха победените си противници отвъд западния хоризонт, застилайки пътя си с тела. Сред бойното поле останаха единствено уморените пехотинци от победилата страна. Някои падаха на място, твърде изтощени след дългото сражение, за да останат на крака. Други пък обикаляха хаотично, търсейки изгубените си другари, плячка или понякога – мъчителната смърт на някой ранен враг.
Сред разораното поле крачеше жена. Тя бе загърната в проста бяла роба, лицето й беше скрито зад плътна маска, която не оставяше дори очите открити. Въпреки това в походката й не се усещаше слабост или неувереност. Тя знаеше накъде води всяка нейна крачка. От двете й страни тежко пристъпяха телохранители в бляскава броня, следваха още жени и мъже, облечени в бели одежди, всеки със своята бдителна охрана. Жената се спря пред берзредната тълпа войници, вслуша се за миг в стоновете на болка и умора, сетне вдигна ръце.
- Обещанието! – викна тя, красивият й глас отекна силно и привлече вниманието на живите и на умиращите. – Обещанието е спазено!
Мъжете пред нея се надигаха, лицата им се гърчеха под силата на странна емоция.
- Обещанието! – извика някой с хриплив глас.
- Обещанието! – изреваха няколко стрелци.
- Обещанието! Обещанието! Обещанието!
Цялото поле избухна с рева на армията.
- Империята не спира! – крещеше жената, по лицето й се стичаха сълзи на екстаз. – Обещанието е в сила! Съдбата е наша!
Един мъж се отдели от празнуващата тълпа. Носеше бляскава броня, опръскана с алени багри. Кръвта се стичаше от орловите крила на шлема му, по разкъсания плащ, провиснал като парцал от гърба му, по смачкания метал, белязан от десетки удари. Мъжът закрачи напред, пръстите му стискаха дръжката на дълъг меч, красивото острие се влачеше през влажната земя. Спря се пред жената, която не трепна пред ужасния поглед на безумните му очи.
- Четице – изрече той. – Свършихме ли?
- Ще има още една битка, генерале – меко промълви жената. – Ще я спечелим лесно. Северът вече е част от обещаните земи.
Мъжът кимна и главата му за миг се отпусна уморено.
- Вие се бихте доблестно, генерале – продължи четицата. – Послужихте за изпълнението на съдбата на Империята. Ще бъдете награден, а бъдещето ви е обещаващо...
Някакъв звук откъм мъжа я стресна и тя замълча за миг. С почуда осъзна, че от гърлото му се носи глухо ръмжене.
- Къде е той? – запита генералът. Ръката му се вдигна и пръстите за миг пробягаха леко очудено по окървавените орлови крила, украсили шлема му. – Къде е?
Четицата направи крачка напред и положи нежните си пръсти върху облечената в стомана ръка.
- Той не е част от пътя ти – прошепна тя. – Вашият двубой приключи. Забрави го. Съдбата има други задачи за теб...
Генералът изрева и я блъсна грубо. От събраните отзад се изтръгна глух стон, телохранителите скочиха напред, приготвили оръжията си, но четицата ги спря с бърз вик.
Мъжът свали шлема си и със страшен рев го запокити настрани. Мечът се надигна в ръката му, очите му се блещеха сред обляното в кръв лице.
- Четци! Пророци! Жреци! Той е мой! Ше пренапишете съдбата ми, ако трябва! Къде е Грей? Къде е? Не можете да ми отнемете кръвта му!
Маската на четицата бе разкъсана, бледото й лице се показваше изпод тъканта и тя гледаше ужасена. Един от загърнатите жреци пристъпи напред и й помогна да се изправи неуверено.
- Генерале – промълви тя. – Джулиъс Грей все още е с конницата на северните кралства. Търсят нашите рицари, без да подозират, че те вече са достигнали бойното поле. Но когато вестта за погрома го достигне, той ще напусне севера. Пътят му го води към място, където съдбата още не е начертана...
Генералът се намръщи и бавно отпусна меча си.
- Сивите земи – изръмжа той. – Долен страхливец... Но тук и сега аз давам своето обещание: Джулиъс Грей не ще избегне мъстта ми дори да се скрие в земите на смъртта и отвъд!
Около него гарваните се спускаха за поредното си пиршество.
Това също бе част от Обещанието.

***

Там, където студените северни хълмове се срещат с прашните равнини на Ниските земи, се издига Змийската плетеница. Стара, нагъната планинска верига, не твърде висока, нито красива по някакъв особен начин. Сухите склонове на планините от векове са се сблъсквали с дивите северни бури и меките южни дъждове, разделяйки земи и народи. Някога кръв и слава са обагряли с алени цветове проходите, свързвали обитателите на различни войнстващи кралства, но падането на Звездата бе разтърсило земята и Змийската плетеница се беше поместила, за да отдаде чест на великия катаклизъм. Планините се бяха свили, сякаш за да потърсят опора едни в други. В рамките на една нощ проходите се бяха затворили, пътищата се бяха изкривили, крепостите бяха рухнали. С едно махване на невидимата четка на някой бог, Севера бе отделен от Ниските земи.
Планините все още бяха проходими, разбира се, за тези, които са достатъчно смели или дръзки. Армиите обаче вече не можеха да се прехвърлят, а търговските кервани трябваше да поемат по дългия път на изток, да се спуснат по брега на Тъмното море там, където Змийската плетеница смирено свеждаше глава пред биещите вълни, и да прекосят несигурните пътеки сред равнините, където властваха бандити и конни номади.
Сам човек обаче все още имаше свободата да се спусне директно през Змийската плетеница, да се изправи на южния склон и да обхване с погледа си Ниските земи, тихи и спокойни.
Когато слънцето се скри зад хоризонта и студен вятър повя от пустия север, самотен пътник се промъкна през тясна пътека, виеща се към стръмен склон. Вървеше с бавна, уверена стъпка, без да се колебае откъде да мине. Спря се на ръба на бездната, но вместо да зяпне към ужасното спускане, което го очакваше, обърна очи към Ниските земи.
Светлини припламваха сред спускащата се нощ. На юг от него огньовете се разгаряха в Юмрука на боговете, далечни клади, пронизващи нощта като копие, захвърлено към небето. На югозапад просветваха светлинките на малки градове, разхвърлени из малки държавици. Те бяха като нежна бисерна огърлица, обграждаща плътния мрак, където се намираха Сивите земи.
Сивите земи, поредната рожба на падналата звезда. От пет века слънчев лъч не ги бе докосвал, нито пламъка на огън бе припуквал сред тихата им хармония.
Мъжът остана прав, загледан в Сивите земи, докато нощният мрак се сгъстяваше около него. Лунната светлина хвърляше сенки върху мършавото му, изпито лице. Призраци на усмивки се криеха около стегнатата му в крива линия уста, звездни светлинки танцуваха в празните сиви очи. На кръста на мъжа висеше употребяван меч в захабена ножница, някога бял плащ украсяваше раменете му с изяществото на мъртва мечта.
Сред мрака зад него, сянката му се протягаше невидяна. Мъжът обърна за миг поглед назад, към Севера, който беше напуснал така скоро. Но там вече нямаше нищо за него. Скоро и последните му приятели щяха да са мъртви, а замъците и домовете им щяха да попаднат в ръцете на империята на пророците.
Някакъв звук се изтръгна от гърлото му. Може би беше хлип, стон, някаква проява на тъга. Може би.
Той извърна поглед и за миг погледна на югоизток. Там също имаше светлини, пръснати нестройно сред равнините. Градове, държави, племенни сборове. Всичко на изток от Юмрука на боговете обаче също лежеше в краката на империята. В ръцете на неговите врагове. В ръцете на неумолимата съдба.
- Джулиъс Грей – изрече някакъв глас. Очите на мъжа се присвиха, но той не погледна назад.
- Джулиъс Грей – повтори скритият глас. – Там няма нищо за теб. Плановете, които издигаш в мечтите си, ще се разлетят под лъчите на слънцето и хаоса на човеците. Отдръпни се. Изгний в севера или пропълзи в някоя друга дупка. Не стори ли вече достатъчно?
Джулиъс Грей бавно се наведе и здравите му пръсти се вкопчиха в твърдата планинска земя. Без да обърне поглед назад, той запълзя надолу по склона, впит в планинското лице с хватка, неумолима като смъртта.
- Недей, Джулиъс – повтори печално гласът в настъпилата тишина. – Не се връщай у дома...
Мина още време и сянката на Джулиъс Грей бавно го последва.
"Ние сме просто хора и боговете са ни създали за обич. Това е голямото ни величие, това е славата ни и най-голямата ни трагедия."
Емон Таргариен

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 13 guests