A magnanimous gesture
Prison. Despair. Guilt. Confusion.
Prison. Reevaluate assumptions. Block out pain. Kill emotion.
Prison. Rewind… ambulance. Rewind… a puppy. Rewind … Thomas Cortridge.
Oh yeah, I knew him. I was not sure whether to mourn him or be glad for him at the end.
Mind you, I had tried many times to bring sense into his actions. But his paranoid demeanour was frightening and excruciatingly unnerving. I had often wished he had been one of those gawking perverts that would knock on my door, pretending they want sugar whilst lustfully peering down my brassiere, their maddening eyes instilling utter disgust and pity. The deluded one was me, rejecting the epitome of male character for the sake of diversity.
Did I fancy him? Sure. He was smart, handsome, different. Everyone has their idiosyncrasies is how the saying goes. The problem was that he turned out to be a complete whacko, going way beyond the threshold of what’s considered quirky. His brilliant mind bordered on gruesome insanity. He would indulge my curiosity, woo me with brain teasers. I would literally find myself trying to ‘pass his IQ test’ by soaking his every word, meticulously analyzing philosophical ideas, pushing myself to the limit.
My infatuation with this distinguished Neurobiologist had stagnated my studying, my social life, my thoughts. And when I so frequently failed to comprehend the ‘complexity of the Myelin sheath’ and how our brains would inevitably stop functioning without it, he would snigger at me with what I thought he considered a magnanimous gesture.
‘Sophie, my gal, let me be. Aren’t you cute? Always the aspiring disciple, ha! Shouldn’t you be out with a young chap, enjoying the so transcendental frivolous pleasures that life offers but once? I have to work, you know!’
I honestly couldn’t understand how one can be so self-absorbed in his work. He didn’t have many friends, he hardly ever left his lab except when he had to procure some tech items for his innumerable projects or stack up the fridge. He was often crass when I tried to engage him in small talk on the stairwell. It was blatantly obvious to me that he wasn’t a bad man despite his self-centred nature. It was his complete lack of social skills that drove me crazy. I would ponder over the assumption that he was perfectly happy living without any social interaction at all!
Was he queer or simply dead inside? He did scare me though. Sometimes I’d cave in and quickly run upstairs. Apartment 4G, floor 53. Elevator was broken. I’d abstain from knocking just to evade his sanctimonious speech. His apprehension on occasion would ignite my desires even more. What was he hiding?
‘Oh, Sophie, it’s you… It’s late, please leave… No, I’m perfectly alright. Yes, depolarization of the neuron would prevent the current from travelling in two directions at once. Goodbye!’
One night while I was cooking veal stew I decided I had to let him know of my affections. I was on the verge of a nervous breakdown. I needed resolution. I swiftly found my way to his apartment. I noticed I was still clutching the knife with which I had been chopping the carrots. I paused.
I heard heavy moans inside his apartment and a dog whimpering. Apparently, there was someone else after all. The door was unlocked. He always kept it locked. That was my moment. I entered.
“Tom, I must tell youuuuuuuuuuu…”
Thomas Cortridge. Bestiality. Death…. Fastforward
The hospital. Nurse. Needle… Fastforward
Prison. Despair. Guilt. Confusion.
..................
Видях, че има.
Ще съм благодарен за всякаква критика.
A Magnanimous Gesture
Moderators: Trip, Random, Marfa
С този английски вероятно би се справил(а?) много добре на SAT или кеймбриджките сертификати, но според мен ти трябва още малко практика в писането на художествени текстове. Някои неща биха могли да се подобрят, и в художествения ти английски, и принципно в маниера ти на писане.
Първо английският. Проблемът ми не е, че го използваш погрешно (защото като цяло не го) - използваш го обаче тромаво. Текстът ти е много кратък, а бъка от многосрични латинизми, ненужни в поне 90% от случаите. Никой няма да се впечатли от тях (не и в тоя форум, но и като цяло) при положение, че пречат, а не помагат на историята ти. Първоначално си помислих, че може просто да си напаснал(а?) някакси стила към съдържанието, но и другият ти текст е написан по абсолютно същия начин.
Относно принципните проблеми, които бих имал дори да беше написано на български:
1. Нестандартните езикови конструкции в проза се използват рядко (колкото по-нестандартни, толкова по-рядко) - изреченията от по една дума спадат към тях. Започваш текста си не с една, не с две, а с три реда подобни конструкции. При това самата поредица от думи е предвидима и не ми запали интереса (каквото едно начало би трябвало да прави).
2. Използваш ужасно много епитети и разни емоционални заредени общи думички, но почти не използваш конкретика. Не искам да знам, че the maddening eyes на перверзниците instill-ват utter disgust and pity. Искам авторът да измисли ситуация, ако ще и в едно-две изречения, в която нито едно от тия чувства да не бъде споменато, но всички те да бъдат показани в действията на героите и детайлите от обстановката.
3. Разчиташ изцяло на някакъв twist-ending, при това се съдържа в една-единствена думичка. Всичко дотогава е просто скучно и излишно, а и няма нищо общо с откритието на девойката в последните няколко реда.
Така или иначе, добрата новина е, че имаш поне езиковата база - за граматически грешки не съм се заглеждал, но и да се бях, едва ли бих намерил много. Знаеш дълги думички, което значи, че вероятно знаеш и по-къси, така че рано или късно ще се научиш да боравиш с тях, вместо с тези по-горе. Просто ти трябва практика и овладяването на няколко прости принципа
Първо английският. Проблемът ми не е, че го използваш погрешно (защото като цяло не го) - използваш го обаче тромаво. Текстът ти е много кратък, а бъка от многосрични латинизми, ненужни в поне 90% от случаите. Никой няма да се впечатли от тях (не и в тоя форум, но и като цяло) при положение, че пречат, а не помагат на историята ти. Първоначално си помислих, че може просто да си напаснал(а?) някакси стила към съдържанието, но и другият ти текст е написан по абсолютно същия начин.
Не мога да си представя нещо excruciatingly unnerving. Двете думи не се връзват една с друга. Добави към тях и това frightening, което на всичко отгоре е и ненужно (защото е обща приказка, без която аз лично мога).his paranoid demeanour was frightening and excruciatingly unnerving
Това ми е като извадено от викториански роман. Всъщност, всяко второ изречение би могло да ми послужи за пример. Ако мога да си позволя да цитирам един от големите американски философи Питър Грифин, този начин на писане на мен лично ми е a bigger buzz-kill than Buzz Killington.pretending they want sugar whilst lustfully peering down my brassiere, their maddening eyes instilling utter disgust and pity
Относно принципните проблеми, които бих имал дори да беше написано на български:
1. Нестандартните езикови конструкции в проза се използват рядко (колкото по-нестандартни, толкова по-рядко) - изреченията от по една дума спадат към тях. Започваш текста си не с една, не с две, а с три реда подобни конструкции. При това самата поредица от думи е предвидима и не ми запали интереса (каквото едно начало би трябвало да прави).
2. Използваш ужасно много епитети и разни емоционални заредени общи думички, но почти не използваш конкретика. Не искам да знам, че the maddening eyes на перверзниците instill-ват utter disgust and pity. Искам авторът да измисли ситуация, ако ще и в едно-две изречения, в която нито едно от тия чувства да не бъде споменато, но всички те да бъдат показани в действията на героите и детайлите от обстановката.
3. Разчиташ изцяло на някакъв twist-ending, при това се съдържа в една-единствена думичка. Всичко дотогава е просто скучно и излишно, а и няма нищо общо с откритието на девойката в последните няколко реда.
Така или иначе, добрата новина е, че имаш поне езиковата база - за граматически грешки не съм се заглеждал, но и да се бях, едва ли бих намерил много. Знаеш дълги думички, което значи, че вероятно знаеш и по-къси, така че рано или късно ще се научиш да боравиш с тях, вместо с тези по-горе. Просто ти трябва практика и овладяването на няколко прости принципа
-
kalendarа_ska4a
- Misting
- Posts: 338
- Joined: Mon May 30, 2011 6:26 pm
Прав си. Като се замислих, нито един от любимите ми автори не пише така. Хич не ми се нрави съпоставянето с викторианската литература (Tess of the D'Urbervilles - definitely not 
).
Има една блог, който превеждам от бг на енг, и постоянно се мъча и смея, тъй като тя пише страшно превзето. А ето, че и аз правя това само че не на български... Имам един друг разказ, който не е довършен и не "бъкаше от латинизми", както ти го каза. Не знам защо съм почнал да пиша така... Ah, fuck it.
Btw, в момента точно уча викторианска литература, която хич не ми харесва, но съм абсолютно сигурен, че не а това причината.
Мъж съм, lol. Просто имах 'writer's block' и ми се стори интересно да пиша от перспективата на женски разказвач, тъй като напоследък прекалено много са наслушах феминистки изцепки.
Много ти благодаря за обективната критика!
). Има една блог, който превеждам от бг на енг, и постоянно се мъча и смея, тъй като тя пише страшно превзето. А ето, че и аз правя това само че не на български... Имам един друг разказ, който не е довършен и не "бъкаше от латинизми", както ти го каза. Не знам защо съм почнал да пиша така... Ah, fuck it.
Btw, в момента точно уча викторианска литература, която хич не ми харесва, но съм абсолютно сигурен, че не а това причината.
Мъж съм, lol. Просто имах 'writer's block' и ми се стори интересно да пиша от перспективата на женски разказвач, тъй като напоследък прекалено много са наслушах феминистки изцепки.
Много ти благодаря за обективната критика!
Who is online
Users browsing this forum: No registered users and 15 guests