StarCraft фенфик

Разкази, поезия, илюстрации...
Кътче за вашето лично творчество.

Moderators: Trip, Random, Marfa

Post Reply
Koronis
Smallfolk
Posts: 3
Joined: Thu Apr 14, 2011 8:48 am

StarCraft фенфик

Post by Koronis » Thu Apr 14, 2011 9:02 am

Здравейте,
От известно време се заглавичквам с един фенфик на StarCraft (с нея отраснах) и ми се иска да успея да го направя по такъв начин, че при прочит да радва хората, решили да му хвърлят едно око.

Ще публикувам тук пролога и първата глава за момента, понеже ми е пределно ясно, че няма нищо по-досадно от стена от текст (и последващите TL:DR реакции, които предизвиква). Нося на критика, възпитан съм, относително грамотен (макар че с членуването определено не се имаме, когато не пиша, а печатам) и склонен към диалог, така че не ме жалете. Даже и бира пия :)

Та ако някой всъщност го прочете, нека каже искрено каквото му е на ези...върха на пръстите.

----------------


ПРОЛОГ

2504 / 07 октомври / 1137
Управление ‘Хайфриндж’
Корал IV
Терански Доминион

Чудовището направи невероятен скок встрани миг преди откосът куршуми да профучи през мястото, където се бе намирало преди малко. Ноктестите му лапи задраскаха по каменистата почва, докато зерглингът се опитваше едновременно да се закрепи стабилно и да направи нов скок, този път към жертвата си.

Насеченият трясък на гаусовата пушка заглъхна, когато и последният куршум излетя от дулото. Ударникът тъжно прищрака, а електрониката започна да писука тихо, настоявайки да бъде поставен нов пълнител.

Такъв нямаше.

Порой от недооформени ругатни премина през главата му за частица от секундата. Хвърли мълниеносен поглед към индикатора на оръжието. Дори и някъде във цялата вселена да имаше свят, където чудеса наистина ставаха, този не бе един от тях. И трите цифри се бяха заковали на нула.

Вдигна поглед тъкмо навреме, за да види плонжиращия към него звяр.

Отчаяно се метна към камънака вдясно, избягвайки на косъм огромните нокти. Гадината тупна на земята и с ужасяваща целенасоченост се стрелна към него.

Някак си успя да забие ритник право в муцуната на озъбения зерг. Огромното стъпало на бойната броня разби челюстта на зерглинга, смазвайки с еднаква лекота и плът, и кости. Чудовищната фигура нададе оглушителен вой, бясно разклати глава и из въздуха се разлетяха капки гъста кръв, слуз и парчета попилени зъби.

Това му спечели скъпоценно време, стигащо горе-долу колкото да мигне два пъти или да скочи обратно на крака. Избра второто. Видял двата насочили се към него ноктести израстъка, издигна празната си пушка, опитвайки се да отбие атаката. Преди да успее да направи каквото и да било, израстъците се вкопчиха в метала на оръжието и го изтръгнаха от хватката му. Докато имплейлърът му отлиташе неизвестно накъде, той самият се видя принуден да отскочи назад, за да избегне замах на единия преден крак, насочен към стомаха му. Успя само отчасти. Дебелите нокти издраскаха по бронята със зловещо стържене. Пръснаха искри.

Единият израстък кухо издрънча върху дясното му рамо. Усети как нещо рязко дръпва краката му и се люшна в опит да запази равновесие, размахвайки бронираните си ръце във въздуха. В следващия миг бе блъснат от цялата тежест на зерга. Осъзнал, че пада по гръб, отвори уста да изкрещи. Не разбра кога уродливото чудовище се е озовало отгоре му. Панически го заблъска с все сила. Усещаше как металните му юмруци трошат кости, но онова изобщо не обръщаше внимание.

Опита се да се подпре, за да използва пълноценно възможностите на бронята и да отметне зеглинга от себе си. Звярът за миг се изправи на задните си крака, след което едновременно стовари предните върху раменете му.

Безнадеждността го задави.

Тежък замах на единия израстък потроши лицевия му панел. Затвори плътно очи, усещайки как стъкълцата се сипят по лицето му. Ревът на изрода вече се забиваше директно в ушите му, вместо да се разнася от аудиоуредбата на бронята. Инстинктивно вдигна в защита ръце пред лицето си. Отметна глава, за да изсипе острите парчета, и успя да отвори клепачи.

През пролуките между кръстосаните му метални пръсти го посрещна огнен взор, когато червените очи на зерга се забиха директно в неговите.

- Ефрейтор?

Бесният поглед на звяра като че помътня.

- Ефрейтор?

Червеното запулсира.

- Да му се не види, ефрейтор?! – гласът звучеше озлобен и пълен с раздразнение.

Искрящият поглед на зерглинга се претопи в матовото червено на двата индикатора на камерата, наблюдаваща го от половин метър разстояние.

Мъжът сепнато се дръпна назад. Гърбът му потъна в меката облегалка на стола. Пое си дълбоко въздух няколко пъти, без да обръща абсолютно никакво внимание на гласът, който отново изплющя от нищото.

Леко повдигна длани към лицето си и ги огледа. Не бяха облечени в метални ръкавици. Вече не. Поне не и в момента. Разбира се.

Разкърши се, без да става. И без това малкото запечатано помещение не му предоставяше кой знае колко място за второто. Невероятно тясна кабина от гладка неостомана и затъмнен плексиглас, чието цялостно обзавеждане се изчерпваше с един стол с облегалка, където в поставката някой се бе сетил да сложи алуминиева бутилчица с вода. И няколко малки камери, чрез които да го наблюдават от различни ъгли.

Вдигна мътния си, незаинтересован поглед към камерата пред себе си. Съзнаваше, че сивозелените му очи бяха изгубили нещо важно от излъчването си. И това не се дължеше на факта, че все още бяха кръвясали от скъсаните капиляри.

- Ефрейтор Рафърти, този процес ще приключи много по-бързо, ако разполагаме с Вашето пълно съдействие. Бих желал също отново да Ви напомня, че така ще облекчите и собственото си положение, понеже текущите Ви действия ще бъдат взети под внимание при определянето на крайното становище.

‘Да бе’ – помисли си Марк, - ‘ще приключи за вас, копелета гадни’.

Не разбираше какво точно очакват да чуят от него. Различия и противопоказания? Вече бе разказал всичко поне пет пъти на високопоставени военни с различни рангове, а след това дори и на някакво цивилно пресаташе на провоенна организация, чието название отдавна бе забравил. Не беше сигурен кой му вярва и доколко. Бе сигурен само, че разказът му се потвърждава от показанията на оцелелите. Оцелелите, в чието спасяване и той бе взел роля, да му се не види! И то немалка. Искаше всичко това вече да свърши. Искаше да се махне оттук.

Освен това имаше работа за вършене...

Маркъс Рафърти бе висок, добре сложен мъж на двадесет и шест години. Принадлежеше към бялата раса, произлизаше от добро семейство от средната класа и, въпреки родната му планета, нямаше нищо общо с Кел-Морианската организация. Родителите му се бяха преместили на Артезия Прайм когато бе едва тригодишен и бе прекарал по-голямата част от живота си в бляскаво осветеното сити на Ню София, милионен град от неостомана и стъклобетон, наречен на някаква забравена от всички светиня от старата Земя.

На служба от приблизително пет години, той се бе записал в армията на Артезия Прайм на двадесет и една. Не че родителите му насърчаваха или дори одобряваха подобно решение – даже напротив. Майка му го обгръщаше с плътната мантия на задушаващо внимание, окачвана на ременете на онези, които имат честта да са единствено дете. Баща му, от друга страна, бе странна смесица от консервативни и либерални възгледи. Отдавна премислил какво бъдеще е приемливо за сина му, елегантния търговец го бе оставил да следва собствения си път към вече предначертаната съвкупност от крайни цели. Наричаше метода ‘проба-грешка-наказание’ и, изглежда, твърдо вярваше в него. Може би понеже сам бе израсъл по подобен начин.

След като разбраха, че се е записал доброволец във военните сили, и двамата реагираха крайно остро. Марк още помнеше смаяното изражение на бащиното си лице, както и зачервените очи на майка си, когато тя го стисна здраво за ръката. Помнеше и думите й – ‘Нима вече не ме обичаш?’. Помнеше ги с кристална чистота. И едва ли някога щеше да ги забрави.

А младежът ги обичаше, обичаше ги и двамата. Именно поради това не им разкри истинската причина, поради която постъпи в армията. Бъдещето му бе взело рязък завой към мрачните дебри на ‘наказанието’ и той отчаяно искаше да им спести това, което го очакваше – а и тях, ако бе останал.

- За Бога, ефрейтор! – гласът отново го измъкна от мислите за миналото.

- Да, сър! – отговори машинално войникът. – Сър, вече предадох цялата информация, с която разполагам, сър! При това – неколкократно. Сър, последният път беше по-рано същата тази сутрин, в същата тази кабина, все така с бутилка вода, имаща вкус на ръждясало желязо. Пред същото това събрание. Или поне мисля, че е пред същото, сър, понеже така и не получих възможността да видя членовете му, включително и Вас самия... сър!

Последва напрегната тишина. Той не знаеше какво става извън миниатюрния му свят. Вероятно в същия момент спореха, може би ожесточено, какво точно искат да правят с него. Не му пукаше. Искаше само да излезе оттук, за да може най-сетне да се заеме с това, което всъщност желаеше. Усмихна се мрачно при мисълта, че това ще е то. Неговото истинско бъдеще.

- Ефрейторе, - гласът този път бе различен, по-дрезгав и същевременно по-благ. – моля, вслушайте се в съвета ми и се дръжте подобаващо според Кодекса в присъствието на Ваши висшестоящи.

- Сър, да, сър! – отвърна Марк, рязко се стегна и се изправи в стола си. Нещо в този глас провокира промяна в него... сякаш в издаваните от трептящите гласни струни на човека звуци се криеше богата палитра от преливащи чувства. Инстинктивно усети, че този военен е високопоставен – много високопоставен. И разбра какво трябва да направи.

- Синко – ако ми позволиш това обръщение; повярвай ми, отлично съзнаваме какви чувства изпитваш. – за това Марк искрено се съмняваше. – Знаем, че си преживял много по време на битката за Артезия Прайм, но присъствието ти тук е абсолютно необходимо, за да установим с максимална точност случилото се, както и всичко онова, което произлиза от него.

- Тъй вярно, сър! – изстреля Марк, заби поглед директно в камерата и дори й козирува. – Готов съм да направя всичко по силите си, за да помогна.

- Много добре. – обади се отново другият глас, който досега го беше разпитвал. – И така, ефрейтор – към чина бе принадено мазно произношение, сякаш бе нещо по-низше от чистач на обществени тоалетни в бедняшки квартал нейде из затънтените селца на Пограничните светове – след като най-сетне изразихте съгласие с нашата позиция, то нека преминем към следващата точка.

- Да, сър. – въздъхна Марк.

- Прекрасно. Сега ще се опитам да изясня още нещо. Бихте ли били така любезен да обясните мотива за Вашето предателство?

- Предателство, сър? – примигна Марк, несигурен в какъв точно капан се опитват да го вкарат. Каквото и да очакваше, определено не бе това.

- Ами разбира се! Как иначе бихте нарекъл хладнокръвното убийство на генерал-лейтенант Даниъл Майкълс, главнокомандващ военните сили на Артезия Прайм? Та Вие сте го разстрелял по време на инвазията на зергите; всъщност точно по средата на битката за Ню София, ако не се лъжа...


ГЛАВА ПЪРВА


2499 / 18 октомври / 0730
Тренировъчен лагер Ремингтън /прием на новобранци - мъже/
Артезия Прайм
Теранска Конфедерация


Писъкът на скърцащи от недоволство спирачки си проби път през слушалките. Марк въздъхна тихо, отвори очи и се огледа, едновременно с това спирайки по средата поредната песен. И без това се въртеше вече за поне четвърти път на таблета му по време на дългото пътуване.

Тих и все пак настоятелен металически звук, наподобяващ звън на камбана, уповести на пътниците в автобуса, че бяха стигнали до местопредназначението си. Докато останалите пъшкаха и се протягаха в опит да успокоят схванатите си мускули, младежът прибра набързо джобното устройство и сръга задрямалия си спътник от съседната седалка. С лек яд си помисли, че ако онзи не се надигне в близките десет секунди, ще трябва да го прегази както е заспал. В противен случай рискуваше да бъде принуден да чака всички останали да се изредят, за да е в състояние да се измъкне на пътеката между двата реда двойни седалки, да си вземе сака от багажното отделение отгоре и да последва другите навън от превозното средство.


Още едно сръгване – този път малко по-силничко, свърши добра работа. Прекрачвайки някак си другия, успя да излезе на пътечката в момент, когато опашката за миг бе блокирана от някакъв бръснат тип, който без да бърза за никъде вадеше промазана раница. След минутка се озова навън, в хладното мрачно утро, само за да установи, че сипещия се под наклон лек дъжд е поне три пъти по-студен, отколкото коя да е охладена напитка, която можеш да си поръчаш в цивилните барове.

Докато следваше слезлите преди него към отдалечения на стотина метра ярко осветен вход на приемното здание, мрачно се усмихна на мисълта, че вече мисли за досегашния си живот като за ‘цивилен’. Може би някой ден, след като се уволнеше, щеше да се върне към него. Някой ден, когато всичко щеше да е погребано дълбоко в миналото.

И откъде би могъл да знае, че момичето е едва на четиринадесет? И че същият глупак, който го беше поканил на купона, е сложил в питиетата малко ‘специална’ подправка. Бе видял само една привлекателна девойка, която определено нямаше нищо против... и по-късно с безпокойство бе разбрал истинската й възраст. И че има влиятелен баща, пред когото е заявила, че е била дрогирана и изнасилена.

Благодарение на родителите на домакина на купона – и двамата известни адвокати, Марк бе узнал какво предвижда закона в неговата ситуация. В най-добрия случай щеше да лежи ‘само’ десетина години.

Целият му нататъшен живот щеше да бъде разрушен. Дълги години в затвора, последвани от изолираност от обществото, и то завинаги. Имаше дълъг списък с позиции и професии, които не могат да бъдат упражнявани от човек с криминално досие. Начертаните от родителите му до една попадаха в него.

В крайна сметка предпочете единствената друга предоставена му алтернатива. Армията – позната още като последното убежище на всякакви съмнителни типове, които бягаха от нещо, било то нещастна любов, проблеми със закона или дори мафията. Армията не се интересуваше от това кой си, какъв си бил и какво си правил преди. Пълна защита. Съдействие за ‘изясняване на ситуацията’ на бащите на непълнолетни момичета, твърдящи, че са изнасилени. Минимум осем години професионална служба – при това с пълна заплата, осигуровки и премии; след което можеш да се върнеш обратно към цивилния живот. И то с чисто досие. Или да продължиш до пенсия.

Звучеше далеч по-добре от затвора, съсипаното бъдеще и нещастните му родители, които цял живот щяха да бъдат сочени зад гърбовете им като ‘отгледали изнасилвач’ от същите хора, които днес формираха семейния им приятелски кръг.

С недоволство видя, че първите в редицата бяха заставени да спрат току пред навеса на входа на сградата. Задните, сред които и той самият, нямаха избор, освен да заковат на място и да се наслаждават на просмукващата се в косите и дрехите им вода. Да не говорим за неприятния вятър, който сякаш само бе чакал да спрат, за да задуха отстрани. Марк се наруга, че не е облякъл нещо с по-висока яка. Едно е да те вали, докато дрехите ти постепенно станат вир-вода както са си на теб, съвсем друго е да усещаш стичащите се по кожата ти ледени струи, докато гадният вятър продължава да те шиба през лицето и сякаш някое ехидно божество по неведом начин продължава да ти излива чаша след чаша вода директно във врата.

Някъде изотзад се чуха приближаващи се шляпащи стъпки. Само след миг беше задминат от едра фигура, на чиято глава се мъдреше широкопола тъмна шапка. В сумрака не успя да различи добре чертите на лицето на мъжа, но му се стори, че е на средна възраст. Онзи продължи да крачи енергично напред, без да обръща внимание нито на вятъра, нито на дъжда, нито на плитките локви, в които нагазваше отвреме-навреме. Всъщност на Марк му се стори, че сивата униформа на човека изглежда подозрително суха, сякаш природните стихии избягваха да си имат работа с него. Усмихна се от абсурдността на подобна мисъл. Просто не можеше да различи хубаво детайлите на слабата светлина.

След като униформеният и шапката му стигнаха най-отпред, пристигналите с автобуса получиха официално приветствие за добре дошли, след което най-сетне бяха поканени вътре, за да могат да ‘следват по-нататъшните процедури’.

Със самото влизане към дрехите на всеки се прикачваше малък електронен дисплей, указващ приемния му номер. Отведоха ги до дълъг коридор, пълен с метални шкафчета, където да оставят багажа си под съотвестващия номер. На Марк му отне известно време, докато намери своето, означено с 776. Дръпна вратичката, която напук не помръдна. Намръщи се, хвана по-здраво и дръпна отново. Нулев резултат.

- Откачи таблетчето с номера си и го приближи с дисплея напред към черния сензор над дръжката. – подсказа му съседа вляво, нисък младеж с леко криви зъби и дръпнати очи, скрити зад очила.

- Знаеш ли, понякога се чуствам като последния глупак, - отвърна Марк, докато се чудеше как кандидатурата на другия изобщо е била одобрена. Изглеждаше прекалено дребен, за да може някой сериозно да си помисли, че от него би излязъл годен пехотинец. – Благодаря!

- Аха. – гласеше отговорът. – Подочух го от останалите, докато си търсех шкафа. Инак и аз като теб щях да вися като истукан и да се чудя как се отваря.

Този път вратичката не оказа съпротива. Бледа лампичка от вътрешната страна се включи с отварянето и блесна с удивително студена светлина. Тясното пространство бе достатъчно, за да поберат поне три не особено големи раници, но само ако са сложени една върху друга. След кратка битка Марк се призна за победен и натика вътре сака си, изправяйки го вертикално. Тъкмо отстъпваше назад, когато нечия ръка със замах затръшна вратата току под носа му.

- Хей, друже, тук съм аз. Хайде, вземай си бъкиите и се омитай!

Марк извърна глава, озовавайки се лице в лице с новопоявилия се рошав и леко брадясал мъж. Кафявите очи срещу него му отвърнаха с леко насмешлив взор. Носът на претендента бе малко крив – незнайно дали по рождение или спомен от отминала свада.

‘Май ще си имаме проблем’, каза си наум.

- Съжалявам, ‘друже’, но си прецакан. – каза на брадясалия и му смигна. – Не ти достига само една единица.

- А? – не разбра онзи.

- Седмицата има слава на магическо число. Носи късмет. Това тук е номер 776, и, ако както твърдиш е твоя, не ти достига една-единствена единица до трите седмици.

Мъжът тъкмо се накани да отговори, когато към тях се приближи един от приемащите офицери:

- Проблем ли има?

- Съвпадение на номерата, сър! – намеси се отстрани дребосъкът с очила, който бе подсказал на Марк как да отвори шкафа си. – Брадясалият дойде със закъснение, след като другият тъкмо се бе нанесъл.

Офицерът изхъмка и поиска идентификация и от тримата.

- Редник Фентън; Лимс А., приемен номер 774, сър! – изстреля веднага съседът на Марк.

- Редник Мел; Ейдриън С., приемен номер 776! – това беше брадаткото.

- Редник Рафърти; Маркъс В., приемен номер 776! – Марк се включи последен.

Униформеният срещу тях ги изгледа един по един от главата до петите, след което скръсти ръце, извърна глава и се вгледа за миг към царящия наоколо хаос. Десетки новоприети се щураха из коридора, шкафове се отваряха и затръшваха, дочуваха се множество разговори и приглушени смехове. Марк го чу да въздиша тихо и се зачуди дали всичко това не дразни човек, който като професионален военен сигурно е свикнал с ефикасно и бързо приключване на поставените задачи. След това си даде сметка, че чувствата на мъжа можеше и да произтичат от факта, че като приемащ новобранци сигурно постоянно се сблъсква с все нови и нови източници на раздразнение. Осъзна, че в момента тъкмо той бе един от тях.

- Първо – 776-ти, към офицер се обръща със званието ‘сър’. – не стана ясно точно към кой 776 се обръща, тъй като погледът му зашари между двамата. – Второ, никой от вас тримата, всъщност никой в този коридор, не е редник, докато не завърши обучението си. Ясно ли е, новобранци?

- Да, сър! – отвърнаха двамата номерирани еднакво, докато нисичкия Лимс изстреля някак прекалено ентусиазирано своето ‘Сър, да, сър!’ и с това си заслужи някак по-особен поглед от страна на приемащия.

- Трето, не е възможно системата да ви е дала един и същи номер. Дай ми това. – щракна с пръсти и посочи към таблета на Ейдриън. Огледа го за миг, почука го леко с пръст и цъкна с език. Разклати го и, явно най-сетне удовлетворен, го върна на притежателя му. Едно от диодчетата едва сега бе светнало, превръщайки последната цифра от 6 на 8.

Без да каже нищо повече, офицерът тръгна да се обръща, когато Лимс изстреля поредното си ‘Сър!’, изпъна се и отдаде чест. Това не направи никакво впечатление на заминаващия си, но двамата доскоро спорещи за 776 го изгледаха с лека неприязън, а един от другите новобранци наоколо се изхили.

- Имаме си натегач. – измърмори не-редник Ейдриън Мел, докато заемаше намиращия се вдясно от Марк 778. Отвори вратата, без да поглежда вътре засили раницата си и затръшна шкафа.

- Какво ще кажеш да започнем начисто? – Марк не виждаше разлика, особено като така и така започваше отначало целия си живот. – Готов съм да ти простя опита да завоюваш моята собственост.

- Собственост на армията, имаш предвид. – Другият все още бе намръщен, но под брадата се мерна тънка усмивка. – Тук аз, ти, който и да е – никой от нас няма нищо. Единственото, което вече притежаваме, друже, са собствените ни задници. Но не, всъщност не е така. Те вече са техни.

Двамата си стиснаха ръцете.

*************

Приемните процедури бяха прости, макар и да отнеха бая време. Първо ги вкараха в огромна официална зала, където им разясниха какво ги очаква и какво се изисква от тях. Напомниха им, че според сключения договор всеки от тях има правото да се откаже и да се върне към цивилния живот. Трябваше само да изявят това си желание в рамките на седмица Една седмица, броено от следващия ден, когато по план започваше фактическото обучение.

След полагането на клетвите бяха разделени на групи по десет. Последователно преминаха първо през бръснарска автоматична станция, където ги подстригаха по военно му и – за неудоволствие на Ейдриън, бяха гладко обръснати. Докато ги викаха по групи към следващия коридор, Марк постоянно прекарваше ръка през непривично късата си прическа и се мъчеше да запамети имената на заобикалящите го не-редници. Час по-късно бе капитулирал, главата го болеше и размишляваше колко голяма част от индивидуалността на човек всъщност се диктува именно от окосмението на главата. Имаше чувството, че поне половината от мъжете в помещението са близнаци или поне братя.

Поне още час измина в чакане, докато неговата група най-сетне влезе в огромно и претъпкано помещение с вид на хангар за космически кораби, използван за склад. Установили размерите им, служители в цивилно облекло им раздадоха униформи с военна разцветка. Получиха също тагове с имената, които се прикачваха към гърдите, както и невероятно корави обувки, достойни да служат като броня на боен крайцер, спускателен кораб или най-малкото на някой танк.

Понеже не остана време за обяд, всички бяха прегладнели и чакаха с нетърпение вечерята. Още със самото си влизане в огромната столова на базата, Марк бе обзет от неприятно предчувствие. С право – опашката едва се точеше, а както изглеждаше, само на няколко човека преди него възникна скандал, който заплашваше да отложи още повече получаването на заветната му дажба.

- И к’во точно е т’ва? – питаше смугъл мъжага, гледайки намръщено неизвестната
субстанция, с която сипващият бе удостоил пластмасовия му поднос.

- Храна. Яж.

- Храна, ‘ма друг път. Мяза на л’йна. Мирише на л’йна. И съм готов да се ‘бзаложа, че има вкус на л’йна.

- Стандартна дажба. Яж. – измърмори онзи с престилката, без дори да вдига очи.

- К’во яж бе, да не съм подписвал договор да ям гнилоч! К’во изобщо тря’а представля’а?

- Боб. – кратък момент на размисъл, после прибави – И царевица.

- Царевица? Царевица ли к’за? – обърна се негодуващият към следващия на опашката. Мъжът сви рамене.

- Боб с царевица го рече, друже. – услужливо подвикна Ейдриън от мястото си точно зад Марк.

Гигантът метна навъсен поглед към тях, след което се извърна обратно към сипващия. Отвори уста да каже нещо, запъна се, почна наново, пак се отказа. Направи гримаса и изтърси:

- Боб с царевица, дръжки! Вземай си л’йната и ми дай нещо, ‘дет да ста’а за ядене.

С периферното си зрение Марк долови движение някъде встрани. Погледна натам и видя как от една от вече заетите маси се надигат три мускулести индивида, които носеха отличителните знаци на вече завършили. Тримата имаха вид, сякаш са расли със свинете в кочината. Марк се видя принуден да преобмисли някои от стереотипите, които си бе изградил за професионалните военни.

- Леле, друже, кавалерията идва на помощ. Пък аз си мислех, че в армията най-сетне ще се науча да бъда чист и спретнат. – ухили се Ейдриън и машинално вдигна ръка да се почеше по брадата. Явно се сети, че вече бе гладко обръснат, и пръстите му застинаха във въздуха. – Извини ме за малко.

Заобиколи няколкото човека, постави ръка на рамото на мургавия мъж и му прошепна нещо. Кимна на кухненския работник зад рафта, след което поведе извисяващия се с цяла глава над него мърморещ тип към масите. Пътьом смигна на Марк, който видя как тройката се спряха неуверено, поколебаха се за миг, после неохотно се върнаха към вечерята си.

Когато малко по-късно дойде неговия ред, мълчаливо стисна устни, докато сипващият безрецемонно изпльоска кафеникавото желе на подноса му. Изчака да му добавят парче хляб. Взе още един поднос от поставените встрани и го подаде очаквателно. Онзи му отвърна с незаинтересован поглед, а от опашката се чу тихо подсвирване.

- За приятеля ми. – уточни той и кимна в посоката, където Ейдриън и канарата бяха окупирали една от масите. Нямаше си и идея дали тук сипваха допълнително.

Поредната топка лигава маса се изтърси на подноса, последвана от обичайното парче хляб. Без да каже нищо повече, Марк прекоси столовата и седна на масата при другите двама. Подаде едната порция на Ейдриън.

- Както тъкмо ти казвах, Винс, не всичко е толкова зле. Ето виж, сервирането по масите например е на ниво. – ноздрите му трепнаха леко. – Което за жалост не може да се каже за самата храна. Както и да е, благодаря ти, Марк. Запознай се с едрия ми приятел, Агапито Винсенти.

- Викай ми Винс. – протегна ръка здравенякът.

- Марк Рафърти. Какво беше това с престилчицата зад щанда? Любов от пръв поглед?

Ейдриън се изсмя:

- Е, нали ако вярваме на старата поговорка, любовта при мъжа минава през стомаха му! Но пък трябва да ви предупредя, другари, че май успяхме да разширим приятелския си кръг. Трите прасенца горяха от желание да се опознаем по-отблизо.

- Да з’повядат ‘гат им е удобно. – измърмори Винс, отново впил яден поглед в желето в чинията му. Храната сякаш го гледаше в отговор.

Над масата се настани кратко мълчание, докато и тримата изследваха порционите си. Марк установи, че хлябът бе съвсем приличен – макар и явно вчерашен, но определено не беше достатъчен, за да засити глада му. Желето може и да имаше някакви хранителни качества, но пък вкусовите му бяха под всякаква критика. Мрачно си помисли, че сигурно подобни кулинарни специалитети са с ограничено приложение – вари го пет минути, пльоскай го в гаванката и тъпчи с него прасетата, клошарите в социалните кухни и войниците-новобранци.

- И г’де точно е царевицата в т’ва? – не издържа Винс на втората минута.

- Там, където е и боба. – измърмори Марк.

- Сигурно наистина е боб с царевица. – каза замислено Ейдриън. Другите двама го погледнаха навъсено. – Или може да е било, когато на Земята тепърва са се подготвяли да излетят за пръв път в космоса.

Гигантът се намръщи още повече, а Марк не успя да се въздържи и се усмихна. За пръв път задържа непреглътната хапка за повече от пет-шест секунди и усети как лигавото вещество изведнъж спихва в устата му. Усещането бе сякаш нещо се разлага директно върху езика му. Челюстите му се разтвориха в знак на солидарност към гърлото, което трескаво се опита да изхвърли навън всяка микроскопична частица гадост. Върнатото потече по устните му и се проточи обратно в чинията, за да се смеси с все още неизяденото.

- Браво бе, сега определено ми ст’на по-д’бре! – тросна се Винс и бутна с един от масивните си пръсти подноса си към вътрешността на масата.

Ейдриън беше застинал неподвижно с каменно лице. Върху здраво стиснатите му устни трептеше намек за усмивка. В следващия миг очевидно изпита в устата си същия процес, изстрадан преди малко от приятеля му. Марк го изгледа съчувствено, докато онзи си бършеше устата и гледаше с отвращение към масата, където се бе появила втора смесена пихтия.

- Съгласен съм. Наистина. Може и да е боб с царевица, може. Но втора употреба. – усмихна се той.

- Ако ще ни хранят с т’ва всеки ден, аз се отказвам отс’я. Т’ва си е чисто без’бразие. Ник’ва седмица ня’а им чакам. – Винс свиваше и разпускаше огромните си юмруци, явно едва сдържайки се да не си опита късмета с кухненския работник и тримата му приятели.

- Спокойно, съмнява ме случаят да е такъв. По-скоро е някакво специално отношение в чест на новобранците.

- Гле’й го па тоя! – не мирясваше гиганта. Посочи към съседната маса, където Лимс енергично изсипваше в устата си лъжица след лъжица. – Нагъва, сяк’ш му е за последно!

- Като го гледам какъв е, май има нужда да качи някой и друг килограм. – вметна Ейдриън.

- Ако накрая тръгне д’си обира ч’нията, кълна се, ще го цапна!

- Мисля, че е време да сменим темата. – отбеляза Марк. – Пък и освен това съм сигурен, че угощението е ексклузивно за тази вечер. На бас, че утре ще има друго.

- ‘бещаваш ли? – гневните очи се впиха в него.

Марк се спогледа с Ейдриън, който повдигна леко едното си рамо.

- Обещавам.

**************

2499 / 18 октомври / 2122
Тренировъчен лагер Ремингтън /прием на новобранци - мъже/
Артезия Прайм
Теранска Конфедерация


Спалното помещение представляваше поредният гигантски хамбар без прозорци и с подредени койки на две нива покрай стените. Осветлението, подобно на температурата и влажността на въздуха, се контролираше автоматично. Всичко бе просмукано от чувство за едва доловим дискомфорт.

Разпределението на легловата база беше оставено по тяхно собствено усмотрение. Без да се замисля, Марк се тръшна на долния матрак на избраното от него легло. Протегна се, неуспявайки да сдържи прозявката си. Денят бе изморителен. Следващият се очертаваше да бъде още по-тежък.

- Нещо против? – прекъсна го Лимс по средата на второто прозяване. Дребният младеж кимна към все още незаетия горен матрак.

Марк просто сви рамене и се загледа нататък, докато онзи се набираше горе. Ейдриън бе заел долната част на съседния нар и тъкмо смяташе да се изтегне, когато една огромна мургава фигура надвисна отгоре му.

- Слуш’й, к’лко кила си?

- Седемдесет, седемдесет и пет. Защо?

- Аз съм над сто и д’сет. Зат’ва просто исках да си изясним отрано всичко. Сигу’ен ли си, че искаш тежкият ми задник да виси отгоре ти всеки път, д’кат спиш?

Осветлението изгасна точно в момента, когато Рафърти полагаше глава върху възглавницата. ‘Все пак не е толкова лошо’ – помисли си. Всички истории, които бе чувал от приятели и познати, по медиите и откъде ли не, явно бяха просто преувеличени. Спомни си инцидентът с шкафчетата и отношението на приемният офицер, който разреши проблема. Малко или много се отнасяха към тях с уважение.

Е, вярно, все пак всеки имаше право да се откаже в рамките на първата седмица. Може би просто не искаха да губят хора. Говореше се, че въоръжените сили из цялата Конфедерация изпитват чудовищен недостиг на доброволци.

Може би само след седмица нещата щяха да се променят към по-зле. Все пак, дори и преувеличени, всичките онези слухове все би трябвало да имат някаква основа. Иначе изобщо не биха тръгнали, нали така?

Знаеше обаче, че дори и в него случай няма голям избор.

Бе сигурен само, че следващите дни щяха да бъдат доста интересни...

User avatar
Black_Sun
Merchant
Posts: 84
Joined: Tue Aug 30, 2005 7:27 am

Post by Black_Sun » Mon Jun 06, 2011 12:10 pm

С уговорката, че самият аз оглаждам собствения си стил. В момента изпитвам тих срам от предишния си начин на писане. Не съм сигурен, че мога да уча другите на нещо. Приеми написаното по-долу като предложения.

Написал си:
Чудовището направи невероятен скок встрани миг преди откосът куршуми да профучи през мястото, където се бе намирало преди малко. Ноктестите му лапи задраскаха по каменистата почва, докато зерглингът се опитваше едновременно да се закрепи стабилно и да направи нов скок, този път към жертвата си.

Насеченият трясък на гаусовата пушка заглъхна, когато и последният куршум излетя от дулото. Ударникът тъжно прищрака, а електрониката започна да писука тихо, настоявайки да бъде поставен нов пълнител.

Как ти се струва, ако се направи така:

Чудовището отскочи и картечният откос се изсипа върху предишното му място. То веднага заби нокти в каменистата почва, извъртя се и връхлетя върху ужасения стрелец.

Крехкият човек изпищя и пресрещна полета му с нов залп. Хвана го на мушка, но в този миг ударникът прищрака. Последният куршум излетя от дулото и пушката млъкна.

Опит за обяснение:

Винаги се стремя към лаконичност. В кратката фраза отделната дума тежи повече. Също така малките изречения имат по-добри смислови връзки помежду си. И най-важното: думите в две съседни, кратки изречения имат по-здрави асоциативни "мостчета".

Опитвам се да спазвам точния смисъл на сказуемите. Например като казвам, че откосът се е "изсипал". Изсипват се плодове от каца, учебници/книги от чанта и т.н. Тоест нещо твърдо, държано в по-голяма от него по обем кухина. Самият глагол е свързан и с падане, с взаимодействие между тежест и гравитация. Тоест с възможност да бъдат причинени поражения на това, върху което се изсипва предмета.

Лично аз имам проблем със свързващия съюз "и". Често го използвам, а после при редакцията е трудно да сведа употребата му до приемлива честота.

Специално за битките:
Избягвам вметнатите изрази - те поначало имат пояснителна функция в езика ни. Използвам ги за описание на пораженията от някой удар, за забавяне на "темпото" и когато има належаща нужда.
Въпросът е, че най-важното нещо в една батална сцена е да предадеш "усещането за темпо".

Избягвам глаголите, които пряко или косвено намекват протяжност. В такава сцена не ми трябват глаголи като: задраха, замлъкна и т.н.

П.П. Всъщност става въпрос за оглаждане на текста. Може да го направиш и сам с повече търпение. Може и да ми се обадиш на лична.
Ефирен сън е Вечността
рояци пеперуди
те мене - спящия - сънуват.

User avatar
Trip
Moderator
Posts: 6353
Joined: Sat Dec 31, 2005 7:30 am
Contact:

Post by Trip » Fri Jun 17, 2011 7:14 pm

Уф, извинявай, че ми отнема толкова дълго да ти пиша отговор, но текстът ти е дългичък и ми иде да започна да давам примери от през ред, но не съм сигурен, че имам мотивацията за това точно сега.

Но като цяло съм напълно съгласен с Black_Sun

(Между другото BS, радвам се, че си решил да пишеш вече лаконично - ако трябва да съм брутално прям, аз изпитвах тиха неприязън към предишния ти начин на писане именно заради количествата поетизми и епитетности... Дано не се засегнеш :))

Конкретно, ще използвам един от неговите примери, за да илюстрирам някои мои принципни идеи за писането.

Версия А
Чудовището направи невероятен скок встрани миг преди откосът куршуми да профучи през мястото, където се бе намирало преди малко. Ноктестите му лапи задраскаха по каменистата почва, докато зерглингът се опитваше едновременно да се закрепи стабилно и да направи нов скок, този път към жертвата си.

Насеченият трясък на гаусовата пушка заглъхна, когато и последният куршум излетя от дулото. Ударникът тъжно прищрака, а електрониката започна да писука тихо, настоявайки да бъде поставен нов пълнител.

Версия Б
Чудовището отскочи и картечният откос се изсипа върху предишното му място. То веднага заби нокти в каменистата почва, извъртя се и връхлетя върху ужасения стрелец.

Крехкият човек изпищя и пресрещна полета му с нов залп. Хвана го на мушка, но в този миг ударникът прищрака. Последният куршум излетя от дулото и пушката млъкна.
Моят вариант:

Версия В
Със скок звярът се размина с откоса, вкопчи се в земята, хвърли се към стрелеца.
Пушката млъкна, (индикаторът) писна: празна.
Защо е такъв?

Заради различия (и на трима ни) в двата най-важни процеса в писането.

1. Визуализация – не само на сетивните детайли в сцената, но и всичко, което може да ти хрумне за предистория, информация за света на историята като цяло, технически обяснения и т.н. Този процес захранва сцената с информация.

2. Подбор на информацията – какво в сцената ти трябва за сцената, какво ти трябва, но не за нея или за по-късно в нея, или за по-рано в нея, и какво не ти трябва въобще. По някое време подборът ще прелее отново във визуализация и т.н.

Та, ако изхождаме от това, нека направя разбор на информацията във Версия А:

Чудовище – скок, невероятен – посока (встрани) – откос, от куршуми – фучене – времева отпрадка (миг преди) – някакво "място" – времева отпратка (преди малко) – лапи, с нокти – драскане – почва, камениста – зерглинг (име на чудовището) – опити, за закрепване, стабилно – скок, нов – жертва.

Трясък, насечен – пушка, гаусова, – заглъхване – куршум, последен – летене – дуло – ударник – прищракване, тъжно – електроника – писукане, тихо – настояване – поставяне, на пълнител, нов.

Първо изречение – 16 парчета информация, 7 от тях с уточенения.
Второ изречение – 12 парчета информация, 7 от тях с уточнения.


Разбор на информацията във Версия Б:

Чудовище – скок – откос, картечен – изсипване – място, предишно. То (чудовището) – времево уточнение (веднага) – забиване – нокти – почва, камениста – извъртане – връхлитане – стрелец, ужасен.

Човек, крехък – писък – пресрещане – полет – залп, нов – хващане – мушка – този миг (времево уточнение) – ударник – прищракване. Куршум, последен – излитане – дуло – пушка – млъкване.

Първо изречение – 13 парчета информация, 4 от тях с уточнения.
Второ изречение – 14 парчета информация, 3 от тях с уточнения.


Разбор на информацията във Версия В:

Скок – звяр – разминаване – откос – вкопчване – земя – хвърляне – стрелец.

Пушка (празна) – млъкване – (индикатор) – писване.

Първо изречение – 8 парчета информация, нула с уточнения.
Второ изречение – 3 или 4 парчета информация, 1 от тях с уточнения.

Ако сцената беше филмирана както си я написал ти, щеше да има купища забавени каданси, близки кадри на ноктестите лапи на чудовището (може би в забавен каданс), ужасен човек (понеже си го нарекъл "жертва"), още близки кадри на пушката, на последния куршум, драматична музика, когато прищраква ударникът (защото прищраква "тъжно"), някакъв кадър на някакъв електронен индикатор, пискане (тихо), и т.н.

Също така щеше да има странни несъответствия – в момента, в който напишеш това " мястото, където се бе намирало преди малко", аз си представям едновременно момента, в който зегът се е намирал на това място, и момента, в който вече не е там. Тоя double vision ме обърква. Също така си представям някакъв относително дълъг отрязък от време, в който трясъкът на пушката заглъхва, което пък ме кара да си представям как зерга драпа след скока си в продължение на бая време, и нещата стават малко комични.

Във втората версия нещата са поорязани откъм уточнения, но проблемите според мен са във втората част. Първо ми се казва, че е посрещнал чудовището със залп, а след това (ако схващам правилно) се оказва, че само е имал това намерение, защото всъщност куршумите са свършили. Получава се неприятно разместване във визуализацията. Първо си представям как стреля, после трябва да си коригирам картинката, защото всъщност не е стрелял. А и неща като "крехкия" човек се опитват да предизвикат насила (поне за мен) някаква емоционална идентификация/реакция у читателя. Писъкът е мелодраматичен, доколкото си представям човек в истерия.

В третата версия нещата са още по-орязани. Тук вече като че ли е време да кажа нещо за подбора на елементи информация. Нещата, които съм запазил, са само тези, които съм счел за *абсолютно* необходими за сетивно предаване на момента без да предизвикам объркване на читателя. Целта е очевидна: скорост. Това не значи, че една екшън-сцена не може да има други цели, на които повече подробности да пасват по-добре. Решил съм тази да е бърза. Затова, отново за нещата които съм запазил, съм избрал колкото се може по-малко срички (чудовището – звярът; започна да писука – писна). Други неща пък не съм запазил. За трети съм решил, че ще ги вмъкна по-късно – че почвата е камениста, че пушката е гаусова, че пищи електрониката й.

Това е, в опростена форма, процесът, през който според мен минава всеки писател – колкото по-наясно е човек, че тоя процес съществува, толкова по-добре за него. Как ще си го структурира и как ще работи, това е друг въпрос. Със сигурност ще има интуиция и анализ в някакви пропорции, но осъзнаването, че тия неща *се случват*, много помага. Много начинаещи писатели пропускаме често втората стъпка, а именно тя и финото боравене с нея са в основата на това, което прави едно произведение добро.

Jane Undead
Smallfolk
Posts: 5
Joined: Sat Jun 18, 2011 12:57 am

Post by Jane Undead » Sat Jun 18, 2011 1:01 am

Здрасти!

Аз изчетох частта от фенфика, която си пуснал и трябва да ти кажа, че много ми хареса. "Войната на Либърти" може само да му диша праха.
Освен това стила ти ми харесва така, както е. Не мисля, че трябва да го променяш.
Много ще се радвам обаче, ако пуснеш още. Много ми се чете. :)

Koronis
Smallfolk
Posts: 3
Joined: Thu Apr 14, 2011 8:48 am

Post by Koronis » Sat Jun 18, 2011 4:48 pm

Black sun и Trip, благодаря ви за помощта! Съзнавам колко време и усилия отнема съставянето на един дълъг пост с градивна критика и се надявам да не съм успял да ви почерня настроението с моите драсканици :)
Абсолютно прави сте за скоростта на сцените с битки, която следва да поддържа напрегнатост у читателя.

Стилът ми на писане, колкото го има, е абсолютно суров. Изключително рядко сядам да записвам идеи, в резултат до момента да имам написани няма и десетина кратки разказчета. Това тук е първия ми опит за нещо по-обемно, над 1000-1500 думи. Затова и си търся възможно най-много съвети и критика, за да се опитам да се усъвършенствам в процеса на писане, вместо да напиша всичко и едва след това да затъвам в опити за редакция. Това е, образно казано, моята тренировъчна площадка - новела по един свят с вече определена история, собствена логика и закони (как е българският термин, сумиращ това всичкото?).

Ще използвам класифицирането на различните варианти, използвано от Trip:

A (моят) - с оглед на предложенията ви определено съм съгласен, трябва да направя редакция и изглаждане на темпото. Същевременно с това се налага и да вметна елементи, ясно причисляващи тона на цялата творба към посочения свят. За мен тези котви се явяват думите 'зерглингът' и 'гаусовата'. Отлагането им за по-нататъшни параграфи би било като да проектирам кораб и да сложа котвата му не на носа, а във втора или трета секция. Напълно е възможно и да греша, особено предвид, че нямам опит и изобщо база, на която да стъпя. Дори ентусиазмът ми се убива от ежедневието и ми остава само малко въображение. Но просто това съм си аз - понякога дори правя неща, за които съм сигурен, че са погрешни - просто защото ми се харесват повече :lol: , и си знам, че ще си нося кръста после.

Б (на Black Sun) - определено предложеното от теб ми звучи далеч по-изчистено. Честно казано, не се бях замислял особено за конкретната тежест, придавана от индивидуални думи и най-вече глаголи върху цялостната конструкция на изречението. Логично звучи, особено примерът ти с 'замлъкна'. Сега ми се струва далеч по-подходящо да го заместя с друг, по-рязък вариант - напр. като 'секна', докато по-бавните ги запазвам за удачни места от сорта на края на някоя сцена.

Като си помисля за това и ме заболява главата. Мисълта при редакция да се съсредоточавам върху това е горе-долу като да изсипя пред себе си безброй пакети от различни зърнени култури и да трябва да ги сортирам. Но докато последното би ми отнело само ужасно много време, то правилният подбор на думи изисква бая повече и мога само да се надявам, че е във възможностите ми да се справя. Но предполагам това е едно от онези неща, които отделят истинските писатели от драскачите :) .

Занаятът е бая по-труден, отколкото някога съм смятал.

В (на Trip) - проблемът при мен като че ли произтича от първия процес, а именно визуализацията. Често в съвместни проекти ми се е възлагало да се грижа за детайлите, понеже там съм сравнително добър. При писането си представям нещата именно като на филм, както казваш ти. И поради склонността ми към отклоняване към дребните неща се презатрупвам - пр. ако става дума за човек, стоварващ се на земята, то веднага задълбавам в неща като ъгъл на падане, как пада, върху коя част на тялото си, в какво положение са крайниците му - опитва ли се да смекчи падането, какво си мисли; върху какво пада - почва ли, цимент ли, ако е почва - какъв цвят е, затревена ли е, какъв вид е тревата, какъв цвят, колко голяма... изобщо, кошмарът е пълен.

Случвало се е именно поради тази си склонност да отбелязвам някои значителни успехи, но в същото време и да съм се провалял с гръм и трясък в някои начинания.

Такъв съм си просто. Поради това и предложеният от теб вариант ми се вижда твърде кратък и някак безсъдържателен - поради това, че включва най-важното, а няма нито едно детайлче. Същевременно и ми се струва малко насечен - представяйки си го, сякаш не гледам кратка сцена от филм, а прожекция на отделни кадри. Първи кадър - застинал звяр, докато куршумите за замръзнали във въздуха до него; втори - звярът докосва с лапи земята; трети - отласква се от нея.

Не казвам, че някой от двама ни е прав и другият греши. Не съм никакъв, че да мога да заявя подобно твърдение. Просто писането по подобен начин не е за мен, въпреки че високо оценявам предимствата, които той предоставя и които си изяснил в поста си.

Относно вторият процес - тук отчасти важи същото, което казах и на BS относно правилния подбор на думите. Не съм се замислял особено на тази тема - коя част от сцената къде да отиде в самата сцена. Просто съм я 'прожектирал' в ума си и юруш да я запиша, горе-долу все едно преразказвам филм. Благодарен съм ти, че ми обърна внимание върху това - още нещо за работа и още нещо, с което не съм уверен, че ми е по възможностите :) . Не говоря за желание, а именно за възможност - както някои хора са зле с математиката, колкото и да се упражняват. Ще положа старание, дано да успея да изчистя писането си за в бъдеше.

Ето част от една друга сцена с бойни действия. Дано тук да съм успял да се представя по-добре, дори и със съвсем малко:
Въпреки че тримата не стреляха, отпред стрелбата продължаваше.

Марк се подпря на една ръка и изви тяло, поглеждайки нагоре по хълма. Нечие тяло лежеше неподвижно на земята, Винсенти стреляше в тъмнината отдясно, а отвъд него някой тичаше нагоре по пътя, изоставяйки другарите си. Един зерглинг направи невъзможен скок, приземи се сред пехотинците, захапа за крака най-близкия и мигновено се изстреля нататък, повличайки пищящата жертва със себе си в мрака.

Ксиуки се извъртя, изпращайки звяра и плячката му с дъжд от куршуми.

В мига, в който очите на Марк се спряха на дребния мъж, от земята зад редникa се надигна нещо.
Възможно е да я съкратя далеч повече, оставяйки само най-важното, скелетът на действието. Но по този начин се чувствам все едно готвейки само главната съставка, без да слагам нищо друго за подобряване на вкуса. Напълно е възможно маниерът ми е да е погрешен. Днес ми се струва добре. Утре може да смятам друго. След 2 години може да съм на мнение, че е като писано от петокласник.

Отново ви благодаря и на двамата! Определено ми показахте някои неща от изключителна важност, върху които се надявам да успея да отбележа напредък в бъдеще. Понеже дискусията протича върху батална сцена, надявам се останалото действие, описанията и диалозите да са ви се сторили поне приемливи :) Или че поне не ви е било неприятно да се занимавате с мен :)

Jane Undead, благодаря ти за мнението. Ще вметна обаче, че съзнавам необходимостта си от изглаждане на стил на писане и изобщо усъвършенстване. Радвам се, че ти е харесало прочетеното, но защо да не успея да го направя още по-добро? :)
Ако искаш, бих могъл да ти пратя и нещо друго за четене. Както казах, не съм писал много, имам само още 1-2 разказа по СтарКрафт; а от текущата новела - още една глава. При желание се свържи с мен на ЛС.

Поздрави на всички! Наслаждавайте се на хубавото време и приятно прекарване на уикенда!

User avatar
Trip
Moderator
Posts: 6353
Joined: Sat Dec 31, 2005 7:30 am
Contact:

Post by Trip » Sat Jun 18, 2011 5:57 pm

Такъв съм си просто. Поради това и предложеният от теб вариант ми се вижда твърде кратък и някак безсъдържателен - поради това, че включва най-важното, а няма нито едно детайлче. Същевременно и ми се струва малко насечен - представяйки си го, сякаш не гледам кратка сцена от филм, а прожекция на отделни кадри. Първи кадър - застинал звяр, докато куршумите за замръзнали във въздуха до него; втори - звярът докосва с лапи земята; трети - отласква се от нея.
Детайлите не са нужни на сцена, която си решил, че трябва еквивалентно да предаде събитие с времетраене две-три секунди ;) Детайлите са добри, ако имаш пространство (и във времево, и в буквално пространствено отношение). Също така са силно излишни в екшън сцени. Влагането на детайли в сцената се случва най-добре *преди* да се случи екшънът, за да може човек вече да ги е смлял в съзнанието си и да остави действието да се вихри в главата му.

Съдържанието не е само в детайлите. Както бях писал в една друга тема - съдържание = ефект върху съзнанието на читателя. Ако ефектът е богат и пълен, може и с две думи да е постигнат - това пак е съдържателност. Не казвам, че моят пример го постига този ефект, само ти обръщам внимание, че е възможно и с много малко думи да се постигне.

Мисълта ми конкретно за този пасаж (както и този, който си дал за пример сега) е, че не може 10-ина секунди да четем и осмисляме действие, което се случва за 2-3, освен ако нямаш конкретна причина да го удължаваш изкуствено.

Колкото до котвичките - определено не са нужни, когато искаш корабът ти да плава с максимална скорост ;) Котвичките се пускат, когато сцената има място да диша.

Ето това примерно:
Един зерглинг направи невъзможен скок, приземи се сред пехотинците, захапа за крака най-близкия и мигновено се изстреля нататък, повличайки пищящата жертва със себе си в мрака.
Това вероятно отнема отново 2-3 секунди. Създава ми впечатление за повече време. В целия пасаж има много деепричастия (-ейки, -ийки), които по принцип са окей, но не и във всяко изречение, да не говорим, че забавят действието по подразбиране.

Думи се сблъскват смислово - зерглингът се изстрелва (светкавично действие), а пък повлича (тромаво действие); При това се изстрелва "мигновено", които са две думи с много подобен смисъл. Мисля, че когато си го прочетеш отново, ще разбереш коя е излишната :)

Ясно е, че трябва да се търси баланс между прекалена насеченост и разтеглеността - и аз имам подобни проблеми в обратната посока :) Човек просто трябва да мисли за тия неща, и докато пише, и докато чете.

Приятен уикенд и на теб :)

User avatar
Black_Sun
Merchant
Posts: 84
Joined: Tue Aug 30, 2005 7:27 am

Post by Black_Sun » Mon Jun 20, 2011 4:11 pm

Системата на Трип е много интересна. Май съм я използвал интуитивно при прередактирането на всичките си текстове.

Забелязвам няколко интересни неща:

На първо място:
Вариант А
Първо изречение – 16 парчета информация, 7 от тях с уточенения.
Второ изречение – 12 парчета информация, 7 от тях с уточнения.

Вариант Б
Първо изречение – 13 парчета информация, 4 от тях с уточнения.
Второ изречение – 14 парчета информация, 3 от тях с уточнения.

Изводът е, че и двамата пишем с почти еднакво тежки изречения. Разликата е, че с много мъки съм се научил да избягвам уточненията. Или поне да са двойно по-малко.
Целите ни обаче са сходни. И двамата рядко описваме чисто батални сцени. Обикновенно гоним и някаква друга цел - въвеждане на някаква информация и т.н. Виж по-долу

На второ място:
Трябва да имаш ясна представа дали описваш чисто батална сцена или имаш по-комплексни цели. В случая едновременно пресъздаваш бойни действия и въвеждаш читателя в художествения свят. Следователно е неизбежен компромисът между информативност и динамичност.
В този смисъл вариантът на Трип е съвършенния пример за описание на сцена, която внушава динамичност.

Със скок звярът се размина с откоса, вкопчи се в земята, хвърли се към стрелеца.
Пушката млъкна, (индикаторът) писна: празна.

Якото е, че вариантът съдържа привидна простота - само наужким е простоват. Всъщност има сериозна игра с "очудняването" на езика, с промяната на пропорциите му. За доказателство - застани пред огледалото и прочети на глас варианта на Трип.
Почувства ли се странно? Знаеш ли защо? Защото без да искаш си прочел текст, написан по правилата за мерена реч.

Обяснявам.
Избраната от него структура (последователно свързване на повече от две кратки и неподчинени изречения) те принуждава да го изговориш наведнъж, да се задъхаш леко и да повишиш интонацията. (проверих - при мен е така).
При четене наум това не ти се случва наяве, обаче... мозъкът в някаква степен реагира така, все едно наистина си го изговорил.

Във второто изречение на Трип има един друг приьом от меренета реч - много удачно използван между другото.
В обикновенния език ще кажем така:
Пълнителят се изпразни и пушката млъкна.
В изречението на Трип имаме обърнат словоред, изрязана е думата "защото" и е вкарана заигравка със скобите. Те ти намекват, че може да прочетеш изречението без думата в тях.

Съветът ми е - пиши бойните сцени като Трип, като добиеш опит и когато преследваш неговите цели: привидна простота, динамичност и емоционалност.
Имай предвид обаче, че въвеждането на информация (за света, героите и всичко останало) чрез бойните сцени е мъчна работа.
Ефирен сън е Вечността
рояци пеперуди
те мене - спящия - сънуват.

User avatar
Trip
Moderator
Posts: 6353
Joined: Sat Dec 31, 2005 7:30 am
Contact:

Post by Trip » Mon Jun 20, 2011 4:29 pm

Много ти благодаря за готините бележки, BS :)))

В интерес на истината, винаги много внимавам за ритъма на изреченията, точно защото влияе силно на (полу)подсъзнателно ниво - поне у мен, когато чета. За щастие не съм тръгнал да внимавам насила за тоя елемент от нещата, просто езиковият ми усет така е устроен. Често някакви мои изречения/последователности от изречения се оказват в мерена реч, след като съм ги редактирал няколко пъти без да се опитвам нарочно. Понякога това пречи на прозата обаче и трябва да ги депоетизирам.

Колкото до (индикатора), всъщност работата е там, че наистина не бях сигурен трябва ли му на изречението тая дума, понеже е твърде многосрична, а пък от друга страна би било странно да напиша, че пушката е писнала, понеже празните пушки обикновено не пищят. От трета страна, по-скоро бих я разкарал в името на звученето, а ще вмъкна някакво споменаване защо пищи пушката в някое от следващите изречения :)

И да - не е никак лесно да се дава информация по време на битка. Някакви енигматични загатвания по-скоро, които да действат в посока "атмосфера", а по-подробните обяснения за след това.

User avatar
RRSunknown
Elder God
Posts: 9513
Joined: Thu Nov 01, 2007 9:54 am

Post by RRSunknown » Mon Jun 20, 2011 4:40 pm

Аз като ви чета анализите имам чувството че ще редактирате и Война и Мир като твърде раздута и с уточнения докато Толстой се върти в гроба :lol:

User avatar
Trip
Moderator
Posts: 6353
Joined: Sat Dec 31, 2005 7:30 am
Contact:

Post by Trip » Mon Jun 20, 2011 4:45 pm

Война и мир е написан (докъдето съм го чел) с блестяща словесна икономия всъщност :)

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 12 guests