Смъртта на сър Кастело

Разкази, поезия, илюстрации...
Кътче за вашето лично творчество.

Moderators: Trip, Random, Marfa

Post Reply
User avatar
Martix
Jaghut Tyrant
Posts: 1935
Joined: Mon Aug 21, 2006 12:44 pm
Location: selfmade plain

Смъртта на сър Кастело

Post by Martix » Sat Nov 13, 2010 1:21 pm

Ето едно кратко разказче за една легенда. Вдъхновено от Майк Резник, осрано от мен. :-)
От малко критика никой не е умрял, тъй че... :mrgreen:




Смъртта на сър Кастело

Сър Кастело беше жива легенда сред жителите на града, който така щедро му бе дал името си. Защитник на бедните или престъпник го наричаха, в зависимост от това кого питахте и никой не беше далеч от истината. Малцината, които имаха честта да го познават по отблизо, дори го наричаха гений. Той самият рядко можеше да бъде видян, от някой, от когото не желаеше да бъде открит, а пък мнението му за самия себе си си оставаше неразрешима мистерия. Една от особеностите на легендите е, че не можеш да застанеш с тях лице в лице. Сър Кастело не беше изключение. Като дух на Кастело той беше една невидима сянка, от която следи оставаха само под формата на подвизи, за които той получаваше много слава, но никога лично. Всяка монета обаче си има две страни, или поне монетите, приемани от кастелските търговци, са такива. Подвизите на сър Кастело му навличаха омразата на повечето заможни люде, наричани от бедняците иззедници, а между себеподобните си известни като благородната кръв на града. Наградата за главата на сър Кастело беше огромна. Всъщност не беше оповестено колко точно огромна беше тя, но на всички беше ясно, че с толкова пари човек или елф, а защо не орк (джуджетата бяха смятани за прекалено ниски, за да достигнат една толкова знаменита и без съмнение високо поставена глава) би могъл да си живее богато до дълбоки старини (за дълбоки старини в Кастело се смяташе възрастта от тридесет годишни цикъла). Тази награда беше и причината не всички бедняци да оказват на своя защитник нужното уважение. Всички знаеха, че той прекарва цялото си време в оказване на помощ на бедните и окаяни кастелци, но никой не се хвалеше, че сър Кастело му е помогнал с нещо конкретно, например, че е платил дълга му към лихварите. Такива мисли се въртяха в доста глави, но освен мисловни въздушни течения те не причиняваха нищо по-конкретно. С други думи казано, наградата си стоеше, сър Кастело продължаваше безнаказано да обира богатите, а те продължаваха да го проклинат, от което ефектът е минимален. Всеки знае, че единствено клетвите на просещите гадателки хващат и затова всички, които могат, ги отбягват. Това положение на нещата можеше да се задържи доста дълго ако сър Кастело не беше допуснал една съществена грешка. Спря да се ограничава с просто богатите и посегна на истинските градски първенци – тези с власт. Има хора, които след като ги обереш ще те проклинат и може би дори ще обявят награда за главата ти, но имаше и такива, които щяха да свикат градския съвет с една точка в дневния ред – смъртта на сър Кастело. А в това време някъде в градската джунгла случайно се срещнаха двама напълно непознати...

-Добър ти ден.
-И на теб добър и нека сър Кастело те закриля.
-О, той по цял ден това прави – лицето му за момент се изкриви в насмешлива усмивка, но бързо възвърна неутралната си маска и продължи – той закриля всички, така казват.
-Всички, които си заслужават да бъдат закриляни – човекът не даде да се разбере, че е забелязал сарказма в думите на елфа.
-Да, право казваш...


А в двореца на кастелския градски съвет се обсъждаше кажи-речи същото, но с ударение, поставено на противоположното място.

-Той вече преля чашата на нашето търпение – говорителят на търговската гилдия беше зачервен като домат, и то не от прелялата чаша, която беше изпил преди заседанието.
-Да, ние, занаятчиите, не можем спокойно да работим, докато този престъпник е на свобода – спокойно изрече главният занаятчия.
И другите гилдии на Кастело се изредиха да изказват възмущението си и това продължи, докато дойде ред на архимагът да говори. Тогава заседанието наистина започна, тъй като точно магьосниците стояха зад повишения интерес към сър Кастело. Не можеш да обереш архимаг и да ти се размине.

-Чу ли, че сър Кастело задигнал жезъла на архимаг Могаро.
-Да, дъртият пръч сигурно е побеснял от яд. Между другото, какво носиш под наметалото – острият елфически поглед не беше пропуснал издайническата издутина под дрехата на непознатия.
-А, нищо. Взех нова метла за жената, че нещо е позапуснала домакинството.


-... и затова смятам, че този долен престъпник не ни оставя никакъв избор. Нито градската стража, нито обявената награда успяват да попречат на този плъх да продължи с безнаказаните си кражби. Крайно време е да се обърнем за помощ към извора на Аска. Гилдията на магьосниците предлага безвъзмездно помощта си в призоваване на Съдник.
На последната дума архимагът натърти и то не без основание. Съдниците бяха духове на богинята Аска, които имаха една цел на пребиваването си в нашия свят – да открият и убият целта си. Излишно е да споменаваме, че нито един съдник досега не беше срещнал затруднение в изпълнение на нито една от двете задачи. Това беше крайна мярка. Може би най-крайната, но сър Кастело отдавна беше пристъпил крайността. Съветът с нежелание одобри призоваването.

-И освен това той е верен любовник.
-Да, за него казват: любов от пръв поглед, изневяра от втори – тук елфът дори не се опита да скрие насмешката си.
Човекът му отвърна с хладна усмивка. Не може всички мнения да съвпадат. Но и той се досети нещо.


В залата за призоваване на магическата кула на Кастело нямаше дори хладни усмивки. Всички бяха като в ступор – ту очакващи призоваването, ту надявайки се то да не се получи. Магьосниците напяваха на езика на Аска. Не че беше необходимо за магията, просто искаха да направят впечатление на високопоставените посетители. Всъщност единствен архимага вършеше истинска магия. Скоро концентрацията му даде резултат. Ритуалната осмолъча звезда в центъра на залата изведнъж бе заместена от мрак. Проходът към владенията на смъртта беше отворен. Всички затаиха дъх. Съдникът се появи без гръм и трясък. С появяването си безформената сянка заговори, по стар обичай сред духовете, по същество:

-Назови целта.
-Сър Кастело - Могаро му отвърна подобаващо.
-Назови заплащането
-Душата на сър Кастело.
-Сторено е.

В този момент съдникът изчезна внезапно, като в същото време се появи в дома на сър Кастело.

-Всъщност от колко време вилнее сър Кастело.
-Ами знам ли? Баща ми ми е разказвал за подвизите му като бях малък...
В този момент стражите, които се появиха прекъснаха и без това скучната история.
-В името на Кастело, стой! Сър Кастело, спипахме те най накрая. Не се опитвай да хитруваш. Предай ни жезъла или ще ти го отнемем насил...
Стражът не беше оставен да довърши заплахата си, тъй като сър Кастело просто изчезна. Така става като опиташ да арестуваш някой, притежаващ магически жезъл. Имаха късмет, че не ги превърна в жаби или нещо по-лошо. Но пък сър Кастело винаги беше закрилял бедните, дори това да са бедните стражи, опитващи да го заловят. След мигновеното разочарование те решиха поне да заловят елфа като съучастник, но и тук удариха на камък.
-Хаха, вие, стражите, никога не сте могли да различите имитатор от оригинала.
Преди слисаните стражи да успеят да отреагират елфът направи една от магиите, с които е известен народът му. Превърна се в дърво. За секунда стражите бяха оставени с един доста труден за арестуване субект, или да кажем обект. А и не беше склонен да отговаря на въпроси. В това време някъде недалеч, в двора на едно имение, едно дърво се превърна в елф.


В имението на сър Кастело беше тихо. Надеждата на хиляди бедни кастелци в момента спеше на разкошно легло, но не задълго. На леглото лежеше близо шестдесет годишен човек. Нещо твърде необичайно за хората. Къщата не беше голяма, но пък в нея имаше повече съкровища, отколкото в двореца на краля. Един млад елф тъкмо идваше към стаята по коридора, когато покоят на стареца беше нарушен от неземна сила. Безформеният сенчест облак надвисна над човека.

-Ти беше назован, време е.

Душата на сър Кастело дори не си направи труда да отвори вратата докато напускаше стаята.
Малко по-късно елфът стоеше над безжизненото тяло и точно привършваше елфическата молитва за спокойна смърт. Не че тя щеше да подейства на човек, просто чувстваше, че трябва да направи нещо за съименника си, за първия сър Кастело. Довърши молитвата импровизирайки:
-Бъди мъртъв в мир, сър Кастело. Ти, който успя да измамиш дори смъртта. Ти умря, но легендата ти ще живее вечно.

А в това време някъде в града сър Кастело задигаше короната на краля.
There are no rules! I'm gonna get you!

raylight
Sorcerer
Posts: 377
Joined: Sat Aug 28, 2010 8:21 pm
Location: Sofia
Contact:

Post by raylight » Sat Nov 13, 2010 9:12 pm

Идейно е :)
В традициите вграждаме себе си – ценностите си, светогледа си, паметта си, мъдростта си, себе си жертваме, за да предадем своите познания, но и страхове на бъдещите поколения през хилядолетията.

bsb
Paragon
Posts: 640
Joined: Sun Dec 06, 2009 7:33 pm

Post by bsb » Sat Nov 27, 2010 3:40 pm

Ако използвам израза в предишното мнение, бих казал, че за мен идеята трябва да се развие мъничко по-добре, а ползваните от Пратчет лафове трябва да се избегнат. Та според мен разказът се е получил нелош, като се нуждае от известно доошлайфане.

User avatar
Martix
Jaghut Tyrant
Posts: 1935
Joined: Mon Aug 21, 2006 12:44 pm
Location: selfmade plain

Post by Martix » Sun Nov 28, 2010 11:48 pm

Може ли едно бързо въпросче? Кои лафове съм заел от Пратчет. Ако има нещо такова не е било нарочно. :oops:
There are no rules! I'm gonna get you!

bsb
Paragon
Posts: 640
Joined: Sun Dec 06, 2009 7:33 pm

Post by bsb » Mon Nov 29, 2010 8:33 am

Което веднага ми се наби в очи, бе:
"Магьосниците напяваха на езика на Аска. Не че беше необходимо за магията, просто искаха да направят впечатление на високопоставените посетители. Всъщност единствен архимага вършеше истинска магия."

От "Фантастична светлина":
"Главите на осемте ордена принадлежаха към последния тип, традиционалисти до един, и приборите, струпани около октограма, имаха недвусмислено не-измишльотински, окултен вид. Рога от овен, черепи, метални принадлежности в стил барок и тежки свещи се виждаха навсякъде, въпреки откритието на по-млади магьосници, че Ритуалът Ашк Енте би могъл чудесно да се извърши и само с три малки парченца дърво и 4 куб.см. миша кръв."

Пак от там:
"- Следователно, аз предлагам щото да извършим Ритуала на Ашк Енте - изрече Галдър драматично.
Трябваше да си признае, че се бе надявал на по-добра реакция, нещо от рода на, ами "Не, само не ритуала на Ашк Енте! Човек не е предназначен да се бърка в такива неща!" В действителност се чу всеобщо одобрително мрънкане."

Може да се сравни с предложението за призоваването в този разказ.

Осмолъчната звезда спрямо значението, което се придава на числото осем в Света на диска.

Ясно ми е, че жанрът си има известни условности, които би трябвало да се спазват. И не очаквам точно призоваването да се махне, след като върху него се гради развръзката. Просто показвам.

User avatar
Martix
Jaghut Tyrant
Posts: 1935
Joined: Mon Aug 21, 2006 12:44 pm
Location: selfmade plain

Post by Martix » Mon Nov 29, 2010 5:42 pm

Аха. Да има известна прилика. Не съм чел книгата, но пък съм гледал филма. Може оттам да съм прихванал нещичко. И съм поласкан, че си познал Пратчет в творчеството ми. :lol: :mrgreen:
There are no rules! I'm gonna get you!

User avatar
Martix
Jaghut Tyrant
Posts: 1935
Joined: Mon Aug 21, 2006 12:44 pm
Location: selfmade plain

Post by Martix » Wed Feb 08, 2012 1:54 pm

Адският студ нещо ме удари в главата и реших да си пооправя разказчето. Сложих малко увод(дали не е ненужен) промених няколко израза, които не ми харесваха, фикснах някои грешки тук-там, махнах пратчетизмите и ги замених с моя многу як свят със шестте Бога(for no apparent reason - спонтанна автореклама). Ако някой се излъже да го прочете - enjoy :)
Spoiler: show
Смъртта на сър Кастело

С какво е изпълнен един град? Сгради? Жители? Да, но най-вече с думи. Думи, яздещи вятъра, търсещи най-краткия път от устата до ухото. Това са тухлите на цивилизацията, а никой град не е изграден с повече тухли от Кастело. Построен на брега на Крайно море, Кастело беше първото място, където акостираха корабите, доплавали оттатък Края, с трюмове, претъпкани със съкровищата на Другия континент. Затова и по богатство, Кастело беше ненадминат от никой от останалите свободни ситиси. Но да не излизаме извън градските стени. По-интересно е какво се случва вътре.

Градски площад по протежението на Щастливата улица, един от многото, изпълнен с бърборенето на скучаещи граждани и роби. Сградата на градския съвет, дворец, останал от едни по-смутни времена, също изпълнена с думи, но не достатъчно интересни, за да се занимаваме с тях. Думите крият голяма сила. А още по-голяма сила крият имената. Това може да ви каже всеки маг, но не това имам предвид. В Кастело, а и не само, едно име беше набрало инерция, достатъчна за да събори каменен зид, и то без дори да се напряга. Представям ви сър Кастело.

Сър Кастело беше жива легенда сред жителите на града, който така щедро му бе дал името си. Защитник на бедните или престъпник го наричаха, в зависимост от това кого питахте и никой не беше далеч от истината. Малцината, имали честта да го познават по-отблизо, дори го наричаха гений. Той самият рядко можеше да бъде видян, от някого, от когото не желаеше да бъде открит, а пък мнението му за самия себе си си оставаше неразрешена загадка, не че някой се опитваше да я разреши. Една от особеностите на легендите е, че не можеш да застанеш с тях лице в лице. Сър Кастело не беше изключение. Като дух на Кастело той беше една сянка, от която следи оставаха само под формата на подвизи, за които той получаваше много слава, но никога лично. Всяка монета обаче си има две страни, или поне монетите, приемани от кастелските търговци, са такива. Подвизите на сър Кастело му навличаха омразата на повечето заможни люде, наричани от бедняците иззедници, а между себеподобните си известни като благородната кръв на Кастело. Те ненавиждаха този бандит, присвоил си не само повече богатства, отколкото който и да е човек може да изхарчи, но и името на техния град. Да кажем, че за главата на сър Кастело имаше награда, беше все едно да кажем, че на главата на кралския наместник има някаква смешна шапка от някакъв жълт метал. С толкова пари човек би могъл да си живее богато до дълбоки старини (за дълбоки старини в Кастело се смяташе възрастта от тридесет годишни цикъла). Тази награда беше и причината не всички бедняци да оказват на своя защитник нужното уважение. Всички знаеха, че той прекарва цялото си време в оказване на помощ на бедните и окаяни кастелци, но никой не се хвалеше, че сър Кастело му е помогнал с нещо конкретно, например, че е платил дълга му към лихварите. Такива мисли се въртяха в доста глави, но освен мисловни въздушни течения те не причиняваха нищо по-конкретно. С други думи казано, наградата си стоеше, сър Кастело продължаваше безнаказано да обира имащите, а те продължаваха да го проклинат, от което ефектът е минимален. Всеки знае, че единствено клетвите на просещите гадателки хващат, и затова всички, които могат, ги отбягват. Това положение на нещата можеше да се задържи доста дълго ако сър Кастело не беше допуснал една съществена грешка. Повярва в себе си. Спря да се ограничава с просто богатите и посегна на истинските градски първенци – тези с власт. Има хора, които след като ги обереш ще те проклинат и може би дори ще обявят награда за главата ти, но имаше и такива, които щяха да свикат градския съвет с една точка в дневния ред – смъртта на сър Кастело. А в това време на един от седемте моста над Щастливата улица случайно се срещнаха двама напълно непознати...

-Добър ти ден.
-И на теб добър и нека сър Кастело те закриля.
-О, той по цял ден това прави – краищата на устните му за момент се повдигнаха, показвайки лека усмивка, но елфът бързо възвърна неутралната си маска и продължи – той закриля всички, така казват.
-Всички, които си заслужават да бъдат закриляни – човекът не даде да се разбере, че е забелязал сарказма в думите на елфа, нито се постара да скрие този в своите.
-Да, право казваш...


А в двореца на кастелския градски съвет се обсъждаше кажи-речи същото, но с ударение, поставено на противоположното място.

-Той вече преля чашата на нашето търпение – говорителят на търговската гилдия беше зачервен като домат, и то не от прелялата чаша, която беше изпил преди заседанието.
-Да, ние, занаятчиите, не можем спокойно да работим, докато този престъпник е на свобода – спокойно изрече главният занаятчия.
И другите гилдии на Кастело се изредиха да изказват възмущението си и това продължи, докато дойде ред на архимагът да говори. Тогава заседанието наистина започна, тъй като точно магьосниците стояха зад повишения интерес към сър Кастело. Не можеш да обереш архимаг и да ти се размине.

-Чу ли, че сър Кастело задигнал жезъла на архимаг Могаро.
-Да, дъртият пръч сигурно е побеснял от яд. Между другото, какво носиш под наметалото – острият елфически поглед не беше пропуснал издайническата издутина под дрехата на непознатия.
-А, нищо. Взех нова метла за жената, че нещо е позапуснала домакинството.


-... и затова смятам, че този долен престъпник не ни оставя никакъв избор. Нито градската стража, нито обявената награда успяват да попречат на този плъх да продължава с безнаказаните си набези. Крайно време е да се обърнем за помощ към извора на Ая. Гилдията на магьосниците предлага безвъзмездно помощта си в призоваване на Съдник.
На последната дума архимагът натърти и то не без основание. Съдниците бяха духове на бог Томнор, които имаха една цел на пребиваването си в нашия свят – да открият и убият целта си. Излишно е да споменаваме, че нито един съдник досега не беше срещал затруднения в изпълнението на нито една от двете задачи. Това беше крайна мярка. Може би най-крайната, но сър Кастело отдавна беше пристъпил крайността. Съветът с нежелание одобри призоваването.

-И освен това той е верен любовник.
-Да, за него казват: любов от пръв поглед, изневяра от втори – тук елфът дори не се опита да скрие насмешката си. Човекът му отвърна с хладна усмивка. Реши да смени темата. Или по-скоро да си дойде на думата.


В залата за призоваване на магическата кула на Кастело нямаше дори хладни усмивки. Всички бяха като в ступор – ту очакващи призоваването, ту надявайки се то да не се получи. Магьосниците напяваха на езика на Ая. Не че беше необходимо за магията, просто искаха да направят впечатление на високопоставените посетители. Всъщност единствен архимага вършеше истинска магия. Скоро концентрацията му даде резултат. Ритуалната шестолъча звезда в центъра на залата изведнъж бе заместена от мрак. Проходът към владенията на смъртта беше отворен. Всички затаиха дъх. Съдникът се появи без гръм и трясък. Безформен облак от мрак, неподатлив на стотиците свещи в залата, само от врема на време осветяван за момент от две миниатюрни гръмотевични бури, бушуващи в главата му, стига да приемем, че детето на Ая и Томнор има глава. С появяването си сянката заговори, по стар обичай сред демоните, по същество:

-Назови целта.
-Сър Кастело - Могаро му отвърна подобаващо.
-Назови заплащането
-Душата на сър Кастело.
-Ще бъде сторено.

В този момент съдникът изчезна внезапно, като в същото време се появи в дома на сър Кастело.

-Всъщност от колко време вилнее сър Кастело.
-Ами знам ли? Баща ми ми е разказвал за подвизите му като бях малък...
В този момент стражите, които се появиха, прекъснаха, и без това скучната, история.
-В името на Кастело, стой! Сър Кастело, спипахме те най-накрая. Не се опитвай да хитруваш. Предай ни жезъла или ще ти го отнемем насил...
Стражът не беше оставен да довърши заплахата си, тъй като сър Кастело просто изчезна. Така става като опиташ да арестуваш човек, притежаващ магически жезъл. Имаха късмет, че не ги превърна в жаби или нещо по-лошо. Но пък сър Кастело винаги беше закрилял бедните, дори това да са бедните стражи, опитващи да го заловят. След мигновеното разочарование те решиха поне да заловят елфа като съучастник, но и тук удариха на камък.
-Хаха, вие, стражите, никога не сте могли да различите имитатор от оригинала.
Преди слисаните стражи да успеят да отреагират елфът се свърза с елементина във въздуха, призова древните съюзници на расата си – дриадите, изпрати мисловен сигнал по паяжината на света. Накратко, направи една от магиите, с които е известен народът му. Превърна се в дърво. За секунда стражите бяха оставени с един доста труден за арестуване субект, или да кажем обект. А и не беше склонен да отговаря на въпроси. В това време някъде недалеч, в двора на едно имение, едно дърво се превърна в елф.


В имението на сър Кастело беше тихо. Надеждата на хиляди бедни кастелци в момента спеше на разкошно легло, но не задълго. Беше близо шестдесет годишен човек. Нещо твърде необичайно за хората, дори в град като Кастело. Къщата не беше голяма, но пък в нея имаше повече съкровища, отколкото в двореца на кралския наместник. Един млад елф тъкмо идваше към стаята по коридора, когато покоят на стареца беше нарушен от неземна сила. Безформеният сенчест облак надвисна над сър Кастело.

-Ти беше назован, време е.

Душата на сър Кастело дори не си направи труда да отвори вратата докато напускаше стаята.

Малко по-късно елфът стоеше над безжизненото тяло и точно привършваше елфическата молитва за спокойна смърт. Не че тя щеше да подейства на човек, просто чувстваше, че трябва да направи нещо за съименника си, за първия сър Кастело. Довърши молитвата импровизирайки:

-Бъди мъртъв в мир, сър Кастело. Ти, който успя да измамиш дори смъртта, умря, но легендата ти ще живее вечно.
А в това време, някъде в града, сър Кастело задигаше короната на краля.
There are no rules! I'm gonna get you!

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 13 guests