Малкото червено камикадзе

[raylight]

МАЛКОТО ЧЕРВЕНО КАМИКАДЗЕ

ПРИКАЗКА С ПОУКА





Имало едно време... в една побъркана страна на герои, императори и почетни самоубийства... едно малко момиченце.

То било камикадзе. Дъщеря на камикадзе и наследник на дълъг и горд род жени камикадзе (те не се отправяли на мисия, преди да родят дете).

Майка му много го обичала и го гледала от семейния храм на предците му като призрак (тя го учила какво е да си камикадзе, а това се показвало само веднъж). Момиченцето като лоялен наследник на рода си, почитало предците си, като им палело ароматни свещи в храма и обсъждало ежедневието с духовете им и най – вече с призрака на майка си.

Един ден майката му казала:

- Мила дъще, дойде време и ти да станеш камикадзе. Време ти е да ивършиш онова, което ти показах и заради което се преселих в храма на предците ти.

- Но мамо, не ми ли е рано да съм камикадзе, искам да поживея, да имам свои деца, преди да изпълня дълга си? – Примолило и се момиченцето.

- Няма как дъще, трябва да взривиш баба си, която е позор за рода си – камикадзе, доживяло до дълбока старост! Дори родът ни да свърши ще е по – добре от неговото обезчестяване чрез нейната естествена смърт! – Произнесла сурово майката камикадзе.

Нямало как, детето се примирило, че ще спаси честта на дома с цената на камикадзе. Нарамило кошничка с петкилограмов ръчен боен снаряд (подобен на противотанковите снаряди, връчвани на децата от Хитлерюгенд точно преди превзимането на Берлин от СССР) и тръгнало през горичката за къщата на баба си, като несъзнателно размахвало кошничката и си тананикало, поставяйки живота си на карта.

Вървяло, вървяло, вървяло, стигнало до една полянка и там го очаквал един мъдрец. Личало му по дрехите – окъсани, по брадата – дълга, рядка и прошарена, но най – вече по това, че не знаел накъде отива то.

- Мило дете, къде отиваш? - Попитал го мъдрецът.

- Отивам да връча тази бомба на баба – показало то кошничката си, в опит да уплаши мъдрия старец.

Старецът не се уплашил и го попитал:

- Но защо, мило дете, та животът е пред теб, защо се нагърбваш със задача, която можеш да свършиш само веднъж и нищо след нея?

- Защото това е дългът към предците ми – да предотвратя тяхното обезчестяване, като бъда камикадзе за баба – рекло момичето.

- Но нима радостта от живота не е по – голяма от това, нима желанието някой ден и ти да имаш свое камикадзе не е по – силно? – Попитал я мъдрецът. – Нима дългът е всичко за теб?

- Децата са си деца, но дългът си е дълг – рекло момичето със съжаление и продължило по пътя си.

Мъдрецът решил да спаси живота на това дете и поел по една пряка пътека, която го извела до къщата на бабата (тя била негова съседка).

Там почукал на вратата. Бабата я отворила със замах:

- Пак ли ти?! – Не успяла да завърши, защото мъдрецът духнал някакъв тайнствен прах, който полепнал по нея и тя се взривила като яйце във вентилатор.

Мъдрецът свалил своите дрехи и облякъл други от гардероба на бабата (той обичал да пипа женски дрехи и дори да ги облича понякога), след което почистил къщата от кръвта и парчетата от тялото и. След това зачакал да се появи малкото червено камикадзе.

Малкото червено камикадзе весело подскачало по пътеката, размахвайки кошничката със снаряда си (той отдавна да бе избухнал, ако не бе кошничката с меки стени), но всъщност било угрижено. Мъдрецът посял семето на съмнението в нея – единственото, което можело да поникне е предателството, защото нямало да има зрялост, в която „да бъде плодна нива за оранта мъжка”. Момичето мислело за бъдещите си деца и за това как им показвало какво е да си камикадзе, като завършек на живота си и така стигнало до къщата на баба си, без да знае дали ще и хвърли снаряда или просто ще и го даде.

То почукало на вратата и тя се отворила.

- Кажи мое дете... с мазен глас казал мъдрецът.

Малкото червено камикадзе веднага познало мъдреца по брадата (надвишаваща по дължина тази на баба му, макар и по - рядка):

- Какво направи с баба?! – Викнало то.

- Какво пък, спасих ти живота като я убих аз, и без това никога не ми даваше чаша захар, когато и исках – весело и рекъл мъдрецът.

Момичето светкавично отскочило и с рязък плонж назад хвърлило снаряда към мъдреца.

Снарядът го ударил и избухнал.

Момичето било издухано и щяло да оцелее, ако отломките на къщата не го били прерязали на две.

Поуката е, че насилието никога не води до добър резултат.

http://raylight.blog.bg/zabavlenie/2009 ... dze.407200

[thia]

благодаря ти. забавно и много сладко. на фона на повечето неща тук е изключително добро и се откроява много ярко. не съм критик и не мога да пиша разни умни неща, но се чете леко и с истинско удоволствие.