System

[Lews]

Това е разказ по истинска история и реших да я споделя с вас. Надявам се да ви хареса.

System

Училищният звънец отекна оглушително и около мен се разнесоха весели викове и разговори. Аз обаче прибрах тетрадките си в и без това тежката чанта и излезнах навън. Приятелите ми искаха да ходим на дискотека, но аз не бях в настроение и вместо това се запътих към кварталният комютърен клуб. Реших да седна за един час и отидох до собственикът на залата като му подадх една смачкана банкнота от два лева. Той я взе без да ми обърне внимание и не каза нито дума. Зачаках миг, два и най-накрая попитах нетърпеливо:
- Ама трябва да ми върнете един лев…
Неможах да довърша, защото той ме изгледа заплашително и бях принуден да седна на компютъра си. Боже, колко мразя такива хора! Кръвта ми кипеше от гняв и реших да си изкарам нервит на Counter Strike. Пуснах си играта и набързо станах първи, водех се нещо като шампион на местно ниво. Това обаче ми омързна бързо и от скука реших да початя малко. Стартирах си Мирката малко песемистично, бях чатил няколко пъти досега и резултатите все бяха трагични. Програмата ми поиска да въведа ник и аз се замислих. Нямах нищо определено на ум, затова написах Nik, след като почти всичките ми приятели ме наричаха така. Даде ми грешка и този път опитах с Nik_i . Влезнах в канала на Стара Загора, тъй като съм от там и започнах да разглеждам. Бързо се заговорих с няколко юзъра и получих ротините въпроси, на колко съм години, откаде съм и имам ли снимка. Това е една от причините да не харесвам чатовете, мразя нагласените работи. Скоро ми писна и реших да излизам, но едно име ми привлече вниманието- system. Кликнах на ника и завързахме разговор. Оказа, се че това е момиче, с година по-малка от мен. Разговорът започна съвсем обикновенно, но усетих нещо различно този път. Глупавите теми се изчерпаха бързо,но точно когато ми стана интересно времето ми свърши и дори не успях да си взема довиждане с нея. Напуснах залата ядосано и се прибрах в къщи. Времето бе мрачно и валеше, но от време на време слънцето се показваше зад сивите облаци. На другият ден излезнах първи от училище и тръгнах отново към залата със забързани крачки. Този път седнах за по-дълго време и си пуснах веднага чата. С трепетно съце прелистих списъка с никовете и по устните ми заигра усмивка- та тя бе там! Оказа се, че ме помни и е радостна, че отново се засичаме. Отново завързахме разговор и този път преживяването бе прекрасно. За първи път в моя живот разкриваш душата си така пред някого. Тя се оказа много умна и мила и скоро затворих всички останали прозорци. Чатихме си с часове и между нас се създаде нещо дълбоко и неописуемо. Накрая вече трябваше да тръгавам и си уговорихме час кога да се видим отново. Тръгнах към къщи и се наслаждавах на топлото време, слънцето грееше ярко и сякъш ми се усмихваше от небесното си царство. Тази нощ не можах да заспа и се въртях в леглото до сутринта. С нетърпение броях часовете до уреченият час, момента когато отново ще говоря с моята system. Беше Събота и тъй като не бях на училище отидох още сутринта в залата. Унесен в щастливи мисли не забелязах промяната на времето и преди да стигна до клуба вече бях подгизнал от проливният дъжд, който се изспипа над града. Бях подранил много, но въпреки това си отворих Мирк и зачаках. С всяка изминала минута пусла ми се ускоряваше и най-накрая стана време тя да идва. Минутите се занизаха и сякаш, за да ми се подиграе, времето ускори хода си. Мина половин час, а нея все още я намаше. Уплаших се да не би да е забравила за мен, но бързо махнах тази мисъл от съзнанието си и упорито зачаках. След първият час вече загубих надежда, а на вторият просто си драсках нещо на лист хартия, дори вече не поглеждах към монитора. Накрая станах и платих на собственикът, доста пари ми взе, но на мен ми бе все едно вече. Тъй като бях забравил билетите си, трябваше да вървя пеш до нас, а дъждът се бе обърнал на порой . Закрачих напред без да бързам, а очите ми гледаха празно в пространството. Седмицата ми премина неусетно, бях изпаднал в едно сиво настроение и не ми се правеше нищо. Не бях стъпвал в зала от няколко дни и исках да забравя system, но не можах. В Сряда волята ми съвсем се срути и отново отидох в залата. Първо не исках да пускам чата, но накрая влезнах и зачаках. Не посмях да видя дали тя е там, вместо това си загасих монитора и зачаках.
Сигурно изглеждах много странно, защото няколко глави се извъртяха към мен, но аз не им обърнах внимание. Мина минута, две и накрая с трепереща ръка включих отново монитора. Тя ми бе писала! Една сълза се спусна по бузата ми и падна върху клавиатурата, докато четях със затаен дъх редовете. Извиняваше ми се за предишният път, била на село и нямала достъп до Интернет. Тя каза, че съм и липсвал стращно много и се била уплашила да не би да не ме види повече. "Колко съм бил наивен и глупав" помислих си аз, и си казах, че повече няма да се осъмнявам в моята system. Разговорът ни продължи с часове, с всеки прочетен ред аз научаваш нещо повече за нея и скоро я чуствах толкова близко до сърцето си, сякаш бяхме станали едно цяло. Тогава дойде и голямата изненада, тя ме попита дали искам да се видим днес, на живо! Разбира се, че исках, но и бях притеснен, не исках магията между нас да се развали ако срещата не протечеше добре. Въпреки това си уговорихме място и аз тръгнах натам. Бях и казал, че ще ме познае по синята шапка, която носих тогава. Краката ми трепереха и стомаха ми се бе събрал на топка, но в същото време изгарях от нетърпение да се видя с нея. Стигнах до двора на едно училище, около което нямаше много хора и се заоглеждах за system. Едно красиво момиче, с права, тъмна коса и очи с цвета на безоблачно небе се приближи до мен и каза:
- Шапката ти е черна.
За миг останахме неподвижно и погледите ни се срещнаха, а в следващият момент и двамата се засмяхме и я прегърнах. Останахме така за дълго време, далеч от сивият свят на едно по-добро и чисто място. Накрая я пуснах и се наведох напред, за да я целуна. Устните ни се допряха и тя отвърна на целувката ми с желание. Този ден аз осъзнах, че досега не съм изпитвал никога щастие. Разхождахме се с часове, говорихме си, дори самото ни присъствие ни доставяще неописуема радост. Обичахме се. Когато най-сетне бе време да си тръгваме, раздялата бе тежка, но мисълта, че скоро пак щяхме да се видим ни успокояваше. Целунах я за последно, след което се прибрах в къщи. На път за стаята си баща ми се появи и с широка усмивка на лицето ми бутна един плик в ръцете. Отворих го с треперещи ръце и сърцето ми замръзна. Това бяха визи за Канада. След няколко години чакане, аз съвсем бях забравил за плановете ни да се местим и сега съдбата бе решила да ми се присмее. Думите ми замръзнаха в грълото и се вгледах в плика невярващо. На другият ден и се обадих и отмених плановете ни. Казах й, че няма да съм в града и затворих. Опитах се да я забравя, но вече бе твърде късно. Обичaх я с цялата си душа, в това бях сигурен. Но какво да правя? Заминавах след броени седмици и мисълта, че повече може никога да не я видя ме вледеняваше. Стоях по цели дни на терасата, вгледан в сивите облаци, които отново се бяха пуснали над нас. Нямаше го слънцето да разкъса мрака, единствено ужасната и необятна сивота. Спрях да отговарям на обажданията й, не влизах вече в чата. Вътрешно плачех, а отвън лието ми бе безизразна маска. Не исках да я нараня повече, знаеш че болката от раздялата ни би била твърде силна. Тя обаче усети, че нещо лошо се бе случили и седмица след злощастното писмо говорих с нея. Опитах се да й обясня, че заминавам, че никога повече няма да сме заедно, но тя не ми повярва. Не искаше да го приеме, не можеше. След това си тръгна без да се сбогува. За първи път не ми каза довиждане и аз знаеш, че вече най-лошото бе дошло. Дълго останах вледан в премигващият екран, а през ноща плах дълго време. На другият ден и оставих съобщение и заминах към летището. Не знам дали го е получила, а това вече няма значение. Пиша ви това две години по-късно от злощастната Канада. През това време не съм чувал повече от моята любима system, не очаквам и да чуя някога. Някой бе казал, че с времето болката минава. Явно той никога не е обичал истински.

[Dilvish the Damned]

Lews, прекрасно е!

[JaimeLannister]

.........
Хубаво е, да ....
Странно. Просто не знам какво да кажа....

[Havelock Vetinari]

Ми виж сега, аз знам какво ще кажа. "Да". Казвам го, тъй като не мога като наживо да кимна с глава. Това изглежда странно, но който ме познава по-отблизо, ще разбере, че това лудо ме е накефило. Аз кимам само когато съм влюбен в това, което съм чел/гледал/чул. Браво, Луз.

[Beric]

и на мен ми се е случвало веднъж дваж, не ходенето до канада де

истината е, че пред компютъра човек се разкрива по-добре и определено е по-лесно да започнеш нещо.

Дори самият начин, по който се събра в последствие екипа на ШД беше подобен.
Дългите нощи във форума на Бард. Знаменитите Хроники на Роланд. Първата среща, Втората среща. - Това си беше любов от пръв поглед. А после дойдоха купоните в Ян И тръпката от всяко следващо ходене в София

Луз донякъде те разбирам, защото и аз не мога да бъда с хората, които харесвам, ама какво да се прави живота е гаден.

А написаното не е зле. Само в началото на няколко места повтаряш бърз-набързо, но с една редакция се оправя )))

[Drizzt Do`Urden]

само тия "влезнах", "Излезмах" и някои правописни грешки дразнят, ма иначе не е зле.

[Lews]

Радвам, се че ви е харесало и мерси за хубавите думи
Берик, аз Хрониките съм ги пропуснал, но знам за какво говориш, определено на живо хората не показват истинксата си същност, така както пред компютъра.

[Marfa]

Аз съжалявам, че чак сега се изказвам, ама то е щото сега го прочетох, не за друго:)))))) Луз, разказът ти е много хубав, честно. Поздравления:) Не знам какво друго да ти пожелая освен да продължаваш твърдо в същия дух!

[Matrim]

Добър разказ, Луз.

[Moridin]

И мен ми хареса

[Regsa]

Много е хубаво! Ако всички неща, които пишеш са такива - изпрати ми още нещо, а! Че съм в много подходящо настроение.

[Roland]

Луз, трогателно е, наистина :) Честно казано имам доста сериозни пасиви по отношение на качествата му като *разказ*, но въпреки това е трогателно :)

[Lews]

Луз, трогателно е, наистина Честно казано имам доста сериозни пасиви по отношение на качествата му като *разказ*, но въпреки това е трогателно

Не можа да не се заядеш
Какво му е на разказа, кратичка история с минимални описания.

Regsa, нямам много подобни разкази ама ако напиша нещо ще ти го пратя, радвам се че ти е харесало

[Roland]

Ако не искаш критика, не пускай разкази по публични места. Ако пускаш разкази по публични места, недей да се обиждаш, когато те критикуват. Бях оптимално позитивно настроен, в случай, че не си забелязал. не знам, ако това третираш като заяждане, подозирам, че от истинското заяждане ще получиш инфаркт.

[Lews]

Ако не искаш критика, не пускай разкази по публични места. Ако пускаш разкази по публични места, недей да се обиждаш, когато те критикуват. Бях оптимално позитивно настроен, в случай, че не си забелязал. не знам, ако това третираш като заяждане, подозирам, че от истинското заяждане ще получиш инфаркт.

Спокойно де критика обаче би било да кажеш- стилът не ми харесва, много бавно се развива дейстивето или нещо такова. Това, че имаш сериозни пасиви е...