Прераждане

[Black_Sun]

Прераждане

Две ярки звезди пронизаха атмосферата на безименната планета и затрептяха неподвижни над тъмната, тлееща земя, под изпъстреното с перести облаци синьо небе. Две могъщи присъствия, две непреодолими воли се взряха без очи в безжизнената планета, кротко чакаща свършека на вселената.

В далечината се излежаваха бели планини, огряни от златистото слънце, а пред тях стърчеше артефактът. Бяха го търсили през пулсиращи гравитационни вълни, разнасящи се от избухването на свръхнови, заради него бяха пресичали вибрациите на двойки от черни дупки и бели квазари, танцуващи в синхрон от срещуположните краища на татко Космос и майка Галактика.

Оглеждаха го с интерес - Олтарът, заради който бяха избродили просторите на Вселената, представляваше широка и грапава черна колона от стаена мощ, колос от груб тъмен камък, излъчващ неистово присъствие в една постоянно течаща, относителна вселена. В пръстен около него имаше издигащи се към центъра резени от същата вибрираща, тъмна материя - нещо в нея предупреждаваше, че е познала енергий, недостъпни на простосмъртна скала.

Бяха го намерили - Олтарът.
Вятър докосваше с прашинки обвивките им от сила и живот, и чиста енергия. Слънчеви лъчи пробягваха през пролуките от препускащите над тях облаци.
Бяха го намерили и не знаеха какво да правят от тук нататък.

Едната от звездите понечи да приближи съоръжението, оставено тук от предците им - толкова отдавна, че сега планетата плаваше под чужди съзвездия, толкова отдавна, че местното слънце раздаваше светлина, в която се усещаше червеното на космическата му старост.

" Не " - излъчи предупреждение по-предпазливата звезда. " Може да го задействаш ".

" Най-много да ме въплъти! " - нима може да бъде по-страшно от обикалянето между звездите без посока и цел, в продължение на епохи.

" Нима задоволяването на любопитсвото не е достатъчно?" - отвърна вторият потомък на изчезналите човеци - " Нима Вселената не е достатъчно голяма за твоята душа или пък Слънцата, покрай които летим, да не са достатъчно красиви за твоя гладен ум, може би се оплакваш, че тайните на мирозданието не са достатъчно дълбоки и мамещи... "

" Защо го търсехме толкова упорито тогава " - попита напиращата напред сфера живот и съзнание.

" Защото ни беше интересно - нека сега си вървим "

Двете звезди, двете непреодолими в своята жизненост звезди потрепнаха и се озоваха далеч от гравитационната прегръдка на планетата. Запиляха се във вечното си скитане, пътуване, наздъртане във тайните на космоса, в загадките на танцуващите слънца, във въпросите, които им поставяха тъмните и светли материй на божието творение.

Милиарди цветове, безбройни усещания, невероятни преживявания, велика самота...

Първата звезда се отдаде на размисли за собствения си вид и сякаш за пръв път си даде сметка колко далеч са стигнали "приматите от планетата Земя" в жаждата си за могъщество. Защото истината беше една - потомците на хората бяха създали и после използвали Олтарите не в търсене на мъдрост и познание, а за да се превърнат в безсмъртни и почти неуязвими сфери чиста енергия. Бяха получили точно това, което бяха искали - огромна мощ, невъзможна свобода, абсолютната сетивност и способности. Бяха се превърнали в нас - Метахомите!
"Ние - Следчовеците! А ние какво сме - сбор от умения? .... Можем да предизвикваме колебания в равновесието между обикалящи една около друга двойни звезди, създавайки ефирна музика от завихрена гравитация, да се плъзгаме по протежението на космисическите струни, да се гмуркаме в сърцата на гневните черни звезди... можем да пътуваме със скоростта на мисълта, къпейки се в синьото отместване на настиганата изотзад звезна светлина или направо да прескачаме неизмеримите пространсва от танцуваща сама за себе си материя... можем всички тези неща - но нима това е достатъчно, за да знаем какво сме?

Какво сме ние, Метахомите? Преди цяла вечност се пръснахме из Безкрая и прекъснахме потока от смърт и раждане, болка и надежда. Познахме неограниченото щастие, но също така забравихме вкуса на мъката и загубата. Получихме всичко и загубихме всичко..."

По-предпазливата жива звезда усети настроението на другата и се отдръпна, спря. Излъчи неодобрение от тази податливост на непривични, тягостни мисли и настроение. За миг се взряха със взаимно разочорование.... и вече не бяха заедно...

Тръгнаха си една от друга, сякаш никога повече няма да си простят - но всъщност имаха цялата Вечност, за да се сдобрят отново - защото дори гневът и раздялата нямаха значение, когато ви предстоят още поне десет милиарда години съществуване...

Нищо нямаше значение - освен ако не искаш да намериш такова. Първата звезда продължи да гони своята неудовлетвореност и чувство за неясен вътрешен глад. Продължи да търси онова, което дори не се явяваше като ясен образ пред съзнанието.

Продължи, а междувременно и наоколо слънца се раждаха и умираха, изригвайки в изблици пресътворена космическа плът. Търсеше, а около него - Следчовека - Галактиката пулсираше в ритъма на своийте безрой орбити, гонещи се светлини и предвечен мрак, непознал друго освен себе си.

И в един момент, незнайно далеч или близо, скоро или точно преди свършека на познатата реалност търсещия дух намери онова, което му бе липсвало, но не го бе съзнавал. Спасителна капсула, изстреляна от борда на вече несъществуваш междузвезден кръстосвач. Древната катедрала от стомана и атомна енергия сигурно отдавна беше станала на прах, разнасящ се незнайно къде... но съхранената в стазис спасителна капсула се реше в орбитата около готвещо се да избухне, старо слънце.

Обгърна я със мощта си и я отнесе надалеч, на безопасно разстояние от готвещия се за варварски пищното си погребание червен гигант. Чак тогава спря и надзърна вътре в защитното поле. Там вътре - свит на кълбо, се намираше негов предтеча.

Спомени, древни като вселената, се размърдаха и му припомниха, какво вижда - ето това е глава, това е тяло, това са нозе, това е коса.... това са очи - сега са затворени. Това са устни.... мигли, пъп... Кръглите, видимо меки неща под скръстените тънки горни крайници се наричаха гърди...

Кожата беше по- бяла от светлината на квазарите, струите коса бяха по-тъмни от черни дупки, носещи се далеч от материя за поглъщане, чертите бяха по-финни от най-ефирната гравитационна симфония, която беше създавал... Без замисляне докосна кристалните закопчалки на стазисния саркофаг и изключи защитното поле, заменяйки неговото действие със собстената си жизнена обвивка.

Обгърна в прегръдката на личната си енергия спящото създание и много нежно и внимателно започна да го разбужда. Сякаш минаха еони, преди огромните, тъмни като съдбата очи да се отворят. Сякаш минаха няколко вечностти, в които Вселената угасна и се прероди, преди гърдите й да се повдигнат.

Тя осъзнаваше, че се носи в чистия космос и между нея и светкавичната гибел има красиво, златисто сияние, обгръщащо плътта й. Почувства волята, съзнанието, любопитството на носещото я между звездите създание. Усети грижата, с която то крепеше атомите в тялото й свързани един с друг въпреки колосалната скорост, с която се движеха. Усмихна се плахо на старанието, с която създаваше глътките кислород за повдигащите й се гърди... Първите глътки въздух след гибелта на нейния изтребител.

- Кой си ти? - произнесе тя, а за живата звезда, за безмъртния метахом въпросът беше едновременно мисъл и бавна, органна вибрация на излизащия от гърдите й газ. Интуитивно беше осигурил на своя предтеча необходимото, за да оцелее в прегръдката му.... но използването на архаичния отвор за дишане като средство за предаване на въпроси му се стори разстърсващо неразбираемо... докато спомените не нахлуха в съзнанието му... Спомени за нещо отдавна загубено, за преживяване, което си струва усилието да се разделиш наведнъж с целия ... дъх от тялото.... :
" Можеш ли да ми попееш " - неговият въпрос беше ярка светкавица, мълния, пресичаща сънения небосвод на нейното разбуждащо се съзнание. Тя разбра, проумя, че могат да разговарят с умовете си, но непознатото създание иска песен.

Носеха се в чистия космос - тя свита на кълбо, с коса, щръкнала във всички посоки заради статичното електричество, пробягващо по кожата й, обвита в прегръдката на реещия се покрай някаква синя звезда метахом.

" Помня една много стара " - отвърна на ум тя и пое дъх преди да започне:

Бяла тъга пренощува
тази нощ в мойта бяла душа,
бяла буря изви се, бушува
в бели мисли и бяла сълза.

С бели коне прекосявах
лабиринти от бели мечти
и бели лица преброявах
и взирах се с бели очи.
В своето бяло очакване
побеляла бях цялата аз.
Твоето бяло завръщане
ще бъде в най-белия час...

И в бялото утро, тъй ранно,
черните дрехи обличам,
заставам смирено на прага
и тъжна и черна... те чакам. *

Известно време се носеха край пищната синя зведа без да промълвят. Тя се бе отпуснала изтощена след усилието да пее след толкова хилядолетия стазиз... " Защитното поле не изморявало затворения в него... " - вече знеше че не е така... Нямаше сили дори да се усмихне на вълната от възторг, която я заля от всички страни и нахлу в самата й същност:

" - Прекрасно е това, което ме накара да почувствам " - отвърна в ума й метахомът.
- Познавах човека, който написа тези стихове - отвърна жената и тъгата й разстърси обгърналата я жива звезда, изградена от осъзната енергия.
- " Какво е това, което изпитваш в този миг " - проблясна въпросът в ума й.
- Тъга - отвърна тя - мисълта за човек, който беше още жив, когато изпаднах в стазис .... Тя се казваше Светла.
- Поетът се е казвал Светла?
- ТЯ... - отвърна с усмивка жената - се казваше Светла. По фамилия Стайкова... Не знаеш ли какво е жена?
- Какво е фамилия?
- Нещо съвсем просто - поредица от родители и деца, предтечи и потомство...

- " Деца? Не помня дори родителите си? Не помня дори кога и къде се превърнах в Следчовек, в метахом. В това, в което съм сега.
- Изглеждаш красиво. Сфера от златиста енергия. Това синьото от едната ти страна какво е.
- Светлината от Червения гигант, която настигаме изотзад ... Спирам повечето дължини на лъченията, за да предпазя очите ти.

Тя се засмя:
- Не съм толкова крехка, колкото ме възприемаш. Гените ми са подобрени десетки пъти спрямо тези на оригиналния хомо сапиенс. Може да не ми закриваш гледката.

Този път той отвърна с вибрация, която тя почувства като смях. После изведнъж космосът избухна около нея в цялото си великолепие от цветове, форми, обеми и разстояния. Тя видя розови облаци, изпъстрени с пауновите очи на раждащи се в рехавата им плът нови звезди. Съзря приливните ветрове на разнасяща се материя от избухнали преди хилядолетия свръхнови, усети придърпването на чернотатата и твърдата, ужасяваща прегръдка на ултравиолевите лъчи, изригващи от близкия син гигант. Засмя се, наблюдавайки въртенето на неутронна звезва, пръскаща в двойна спирала около себе си масивни електромагнитни струи. Пространството около нея беше пълно с движение, енергия, неизтощима присъственост на всичките тези неподдаващи се на осъзнаване в своя мащаб бясни енрегий, привличане и устрем.
Едновременно лунапарк и потънало в божествена тишина светилище...

- Красиво е - промълви след часове хипнотизирано мълчание жената. Космосът я беше омаял и неговото величие я направи притихнала и неуверена. Дори чудото на личното й избавление избледня и й се струваше, че се носи в прегръдката на непознатото създание от хилядолетия.
" - Отново усещам в теб това чувство... тъга го нарече, нали?" - Въпросът му й помогна да се отърси от съзерцателното вцепенение и да си спомни за присъствието на незнайния й спасител.
- Как се казваш? - попита тя вместо отговор и почувства объркването му. Реши да помогне на внезапно затруднения си събеседник:
- Мен ме наричаха Елена Калокатис. А теб?
" - Как ме наричаха другите. Как ми беше името " - метахомът, живата звезда до такава степен се обърка, че шепата енергия, в която я държеше почти се пропука. Овладя се обаче и отвърна в ума й:
" - Накара ме да си спомня нещо отдавна изтрито от паметта ми. Нещо, което не би трябвало да е там, след като съм го премахнал като ненужно. "
- Кое е то? - полюбопитства тя, надявайки се че нещото ще е свързано все пак с простичкия й въпрос за името му.
" - Фигурата и лицето на съществото, което предало генетичния си материал на другия, по дребен човек, който ме е износил. "

В първия миг примигна объркано, но после проумя смисъла на казаното и гневът внезапно лумна в гърдите й:
- Това е бил баща ти – повиши глас тя - как си могъл да пожелаеш да забравиш образа му? Как може да наричаш майка си по този начин... " по-дребния човек, който ме е износил " .... тя е била бременна с теб, носела те е под сърцето си, в утробата си... обичала те е, а ти целенасочено и съзнателно си я изтрил от паметта си.... защо? ?
" - Защото тя и той бяха миналото. Онова, което отминаваш и повече не поглеждаш. Ние прекъснахме безкрайния поток от раждане и смърт, отрекохме се от старостта и безпомощното детство, ние метахомите запазихме само зрелостта..."
- Зрялост, която не дава плодове... в безплодни дръвчета сте се превърнали.... - жената затвори огромните си, тъмни очи в знак на неодобрение и отказа да разговаря повече с него.... Продължиха да се носят из нищото без посока и цел, без усет за течащото около тях времепространство. Накрая тя не издържа и попита:
- Защо въобще ме събуди?
" - Нещо неясно ме караше да търся и търся, и търся.... и когато те намерих в капсулата разбрах, че съм търсел друго човешко същество ".
- Самота? Нямаш ли приятели, познати? Ако и другите са като теб, нямате проблеми да се свързвате през разстоянията мигновенно, нали?
" - Няма какво да си кажем едни на други.... едни и същи присъствия, едни и същи умове в продължение на трийсет и седем милиона години... толкова си изкарала в своя стазисен ковчег Елена Калокатис. "
- Толкова много?
" - Толкова малко? “ - отвърна полунасериозно, полунашега метахомът и смени темата - “ спомних си, че съществото, което наричаш баща, ме прегръща и от зрителните му окончания излиза вода. В речта му има особени мудолации. Казва ми: Митко, майка ти е била точно до реактора, когато е избухнал. Няма я вече, синко. "

Тя не усети в обгръщащото я присъствие дори намек за емоция. Тя не знаеше какво да каже - обикновенно в такива мигове изпитваш съчувствие, неудобство, изричаш думи на състрадание... но съществото, което я носеше през космоса, не изпитваше нищо, освен слабо очудване, че помни нещо, случило се преди десетки милиони години.

- Димитър - сигурно цялото ти име е било Димитър! - отвърна тя и привлече вниманието му:
" - Усещам тревога в теб, Елена, защо? "
- Защото усещам намерение в теб, Димитре! Къде ме водиш?
" Ще видиш! "

Една звезда се гмурна към повърхността на планетата и затрептя над тъмната, тлееща повърхност, под синьото небе, изпъстрено с пробягващи перести облаци. Безтегловна топка живот, вибрираща от сила и осъзнала се ененергия, увисна точно до Олтара, все така невъзмутимо извисяващ се над безжизнената, гладка равнина.

- Какви са онези планини?
" Там има подземен град. Строителите на тукашния Олтар са използвали базата, докато ГО построят. "
- Това ли е..... - жената, свита на кълбо във вътрешността на звездата, любитно се вторачи във мрачното и в същото време красиво съоръжение. Трябваше й миг, докато проумее защо метахомът я е довел тук. Гневът й отново лумна:
- Ти си забравил не само какво е обич, но и какво е чест... нима ще ме качиш на върха на тази колона без мое съгласие?
" - Не мога непрекъснато да те нося със себе си. Трябва сама да се научиш да пътуваш и летиш.... Ще обикаляме заедно Космоса, ще те уча, ще те слушам, когато ми разказваш за миналото.... вече няма да съм самотен... "
- Не... пусни ме... пусни ме още сега... Ако ме превърнеш в метахом като самия себе си, ще си тръгна веднага... не ми давай нещо, което не искам...
" - Защо? Не искаш ли безсмъртието, свободата, лекотата, тайните на материята и времето, не искаш ли да живееш както никога не си могла. "
- Аз загубих моя изтребител в битка, от която зависеше оцеляването планета, пълна с живот. Воювах срещу Машините. Живях и се жертвах заради останалите човеци, заради нещо смислено... Единственото, за което съжалявам е, че не успях да стана майка... твоят безплоден, вечен живот не ме блазни....
" Жертвата ти е била безсмислена. Ние – метахомите - размазахме Машините като на шега. Цели армади от тях загиваха безпомощни, без да могат да уцелят дори една единствена жива звезда. Даже станаха досадни, когато започнаха да се крият и трябваше да ги преследваме из най-скришните ъгълчета на космоса. "
- Мощ? Примамваш ме чрез алчността за сила? Наистина ли не разбираш какво ме е движело? За какво съм се борела... Битките, които вие сте спечелили с такава лекота, не са войната, която ние губехме и изстрадвахме планета по планета...

Могъщият й спътник може би наистина не разбираше, защото я обгърна в объркано мълчание. Чак след няколко нейни дихания опита отново:
“ - Нима любопитството не те възпламенява, нима не искаш да знаеш какво е да си чиста енергия, рееща се отвъд ограниченията на простосмъртната материя. Не искаш ли да усетиш силата, усещането да си направен от мощ, от вибриращ живот, от неистовост и воля? ”
- Ако е така, защо имаш от мен по голяма нужда, отколкото аз от теб? Защо не знаеш какво означава думата щастие, защо ти и останалите следчовеци сте толкова самотни, че ако имахте плът, щяхте да си прережете вените? - последните думи ги извика, трепереща от гняв, защото метахомът безцеремонно я пусна върху площадката и се отдръпна, обикаляйки над главата й, в кръг около проклетата черна колона:
“ Разбирам, че не си съгласна! Но приемам това като реакция на жлезите в тялото ти от мисълта за неизвестното, от очакването за това, което ти предстои. Страхуваш се какво ще стане с теб, когато те поставя.... тук.... на площадката, на върха на олтара ”
- Постъпваш егоистично, копнееш за компания и ще ме превърнеш насила в свое подобие.
“ - После ще ми благодариш, Елена Калокатис, след малко. Ще видиш, че съм прав “

Той я остави сама и насочи вниманието си към стаеното полусъзнание на титаничното съоръжение, разбуди го, съживи го , примомни му усещането за колосални енергий, минаващи през вечната му скална плът. Отдаде се на творческия си екстаз, на сладостта да си едно с това съвършенно творение на великите и крехки предтечи, вложили в него неустоимия копнеж за непостижимото, който след трийсет и седем милиона години усещаше в самия себе си.

В този миг Елена Калокатис усети събуждането на енергиите в сакалата под себе си, осъзна съдбата, която й се готвеше и направи единственото, към което я подтикваше сърцето.
Засили се и скочи.
За миг зависна във въздуха, бездната се простря под разперените й в полет нозе и ръце. За дихание усети, че ще умре, ще полети, ще затвори очи в безпомощен ужас. Изкрещя от болката в гърдите й, където дъхът за миг замря, изтласкат от порива да достигне отсрещния, черния, смъртоносен ръб на възвисяващия се срещу нея резен скала....

Метахомът усети, че тя се засилва, видя как скача и полита над бездната, наблюваваше я цяла вечност според своето по-бързо лично време. Не можеше да я спре, докато почти се е слял с Олатара и контролира събуждащите се в него енергий. За миг замря, когато нозете и докоснаха отрсещния ръб от горната му страна и тя се преметна надолу по гладкия, коварен ръб на единия от седемте резена, обкръжаващи централната колона... В този момент не можеше да я спре.... но точно това искаше.

Отдели се от съоръжението, внимателно и нежно приспивайки полусъзнанието му до предишната вечна дрямка. Освободи жизнените си нишки енергия и за миг я настигна и пресрещна.

Застана на пътя й и съзерцаваше как спокойно и ведро крачи към планините, вятърът развява черния шлейф на косите й и огромните й тъмни очи се взират със състрадание и добродушно презрение към него - вечния, безсмъртния, летящия между звездите.

" - Мога да те принудя "
- Някой неща - ако не са споделени - нищо не са! Дори вие, следчовеците трябва да осъзнавате това... Пусни ме да мина - аз отново направих своя избор.
" И какъв е той? "
- Да бъда човек. Тя го подмина и продължи с ведрата си крачка към белите плинини, излегнали се на ръба на хоризонта.
" В онази подземна база ще полудееш от самота... Нека ти подаря зведзите "
- Немо дат плус хабет - поклати тъжно глава жената и този път дори не се обърна да го погледне. Видя смисъла, значението на древните слова в ума й и откритото го опари, сякаш се беше гмурнал в някоя звездна корона. Обидата и гнева го изстреляха право нагоре към космоса, далеч от крачещата по тъмната равнина жена, далеч от това синьо небе с неговите разстилащи се перести облаци и златисто-червено слънце.

Издигна се в орбита оклоло местната звезда, но нямаше сили и желание да скита накъдето и да е. Нямаше къде да отиде, не усещаше вече порив да се къпе в привличащите прегръдки на звездите, да танцува с претуберансите им от плазма, разхвърчащи се в оргаистичен екстаз от енергия и ярост из необятното простнаство, не чувстваше тръпката да търси и намира неща, за които дори не подозира, че съществуват. Тайните бяха загубили своята примамлива загадъчност, тихото бълбукане на водорода и органната музика, издавана от милион милиардите орбити около него не го вълнуваха.

Искаше да знае какво беше накарало онова древно създание, да държи на своята плътна форма. Какво беше това, което е толкова ценно, а той дори не го осъзнава? Защо лесните победи на метахомите над древния враг, създаден от самите хора, за тази Елена Калокатис не струваха колкото едно единствено поражение на нейните съвременници. Какво беше усещането да стъпиш с нозе върху твърдата повърхност, да вдишваш кислорода от онази обезлюдяла планета, да докосваш не със нишки енергия, а с тези крехки, къси горни крайници, какво е вятърът да докосва кожата ти.... да излиза солена вода от очните ти отвори, да ... си част от разждането и умирането.... да знаеш, че няма да живееш вечно.

Какво е да знаеш, че няма да живееш вечно.... дали тогава енергията, която поглъщаш, придобива друг вкус? Дали нещата, които гледаш, имат за теб друга красота?... И въздухът, нахлуваш в архаичните ти дробове, не носи непостижима сладост?... Какво изпитваше самата тя, докато пееше онази дошла от мрака на миналото песен?

Знаеше, че е нещо повече от любопитство. Беше копнеж по забравеното и неразбираемото. Рееше се и наблюдаваше как наблюдаваната от него част от планетата потъва в мрака на собствената си сянка, в нещото, наречено нощ.
И когато дойде утрото се спусна, и докосна върха на олтара. Събуди силата му, вложи своята собсвена и насочи концентрираната енергия към самия себе си.

Небето се разтвори над него и спусна своята бяла светлина върху площадката, върху която стоеше. Скалата под него се разтърси и затрепери. Непоносимо раздиращо усещане, неистова агония, страховита болка - каквато не помнеше да е възможна - мина през всяка частица и квант от енергийната му същност. Изкрещя.
Изкрещя.
Изкрещя.
Не беше възможно така да изгаря, не можеше така да го разстърсва, не беше възможно, във Вселената нямаше толкова страдание, като това, което се спусна върху него.

Бяла колона от ослепителна смърт.
Бяла колона от изгаряща смърт
Бяла колона от разкъсващ същостта му порив.

За миг, само за миг, целия свят изчезна, концентриран в една точка, някъде дълбоко в него, където изригваше волята му да устои на космическата мощ, срутваща се върху него.

Стълб белота, размазващ го върху черната длан на скалата под него.
Колона събудена космическа мощ, връщаща го там, откъдето беше тръгнал - В самото начало на всичко.
Там, от където беше тръгнал - в плътта на тялото, което неговата майка и баща бяха създали.

Имаше колене и беше паднал върху тях, имаше ръце и ги беше разперил към изгарящото го небе в приемаща прегръдка. Имаше дробове и те крещяха.

Беше отново човек.


. ------------------------------------- .
" Бяло " от Светла Стайкова, Публикувано в Словото

Немо дат плус хабет - не може да дадеш онова, което нямаш.

[Black_Sun]

• • • • • “Прераждане”

Две ярки звезди пронизаха атмосферата на безименната планета и затрептяха неподвижни над тъмната, тлееща земя, под изпъстреното с перести облаци синьо небе. Две могъщи присъствия, две непреодолими воли се взряха без очи в безжизнената планета, кротко чакаща свършека на вселената.

Изгря слънцето и далечината се очертаха бели планини, огряни от златистото слънце, а от сивотата на нощната тъма изплуваха ъгловатите очертания на артефакта. Привидната му невзрачност ги накара да се почувстват странно заради мисълта, че са го търсили през бездните на Времето и Пространството, през пулсиращите гравитационни вълни на звездните купове и вибрациите на двойки от черни дупки и бели квазари... И ето, че сега се извисяваше пред тях!

Огледаха го с интерес - Олтарът, заради който избродиха просторите на Вселената, представляваше широка и грапава черна колона от стаена мощ, колос от груб тъмен камък, излъчващ неистово присъствие в една постоянно течаща, относителна вселена. В пръстен около него имаше издигащи се към центъра резени от същата вибрираща, тъмна материя - нещо в нея предупреждаваше, че е познала енергий, недостъпни за простосмъртна скала.

Бяха го намерили - Олтарът.
Вятър докосна с прашинки обвивките им от сила и живот, и чиста енергия. Слънчеви лъчи пробягаха през пролуките от препускащите над тях облаци.
Намериха го и не знаеха какво да правят от тук нататък.

Едната от живите звезди понечи да приближи съоръжението, оставено тук от предците им - толкова отдавна, че сега планетата плаваше под чужди съзвездия и местното слънце раздаваше светлина, в която се усещаше червеното на космическата му старост.

" Не " - излъчи предупреждение по-предпазливата звезда. " Може да го задействаш ".

" Най-много да ме въплъти! " - нима може да е по-страшно от обикалянето между звездите без посока и цел, в продължение на еони.

" Нима задоволяването на любопитсвото не е достатъчно?" - отвърна вторият потомък на изчезналите човеци - " Нима Вселената не е достатъчно голяма за душата ти? Слънцата, покрай които летим, не са ли достатъчно красиви за твоя гладен ум? Може би се оплакваш, че тайните на мирозданието не са достатъчно дълбоки и мамещи... "

" Защо го търсехме толкова упорито тогава " - попита напиращата напред сфера живот и съзнание.

" Защото ни беше интересно - нека сега си вървим "

Двете звезди, двете непреодолими в своята жизненост звезди потрепнаха и се озоваха далеч от гравитационната прегръдка на планетата. Запиляха се във вечното си скитане, пътуване, наздъртане във тайните на космоса, в загадките на танцуващите слънца, във въпросите, които им поставяха тъмните и светли материй на божието творение.

Милиарди цветове, безбройни усещания, невероятни преживявания, велика самота...

Първата звезда се отдаде на размисли за собствения си вид и сякаш за пръв път си даде сметка колко далеч са стигнали "приматите от планетата Земя" в жаждата си за могъщество. Защото истината не подлежеше на двумсислено тълкуване - потомците на хората бяха създали и после използвали Олтарите не в търсене на мъдрост и познание, а за да се превърнат в безсмъртни и почти неуязвими сфери чиста енергия. С прословутото си чувство за хумор Съдбата им дала точно това, което поискали – създания с огромна мощ, невъзможна свобода, абсолютната сетивност и способности. Позволила им да се превърнат в нас - Метахомите!

"Ние - Следчовеците! А ние какво сме - сбор от умения? .... Можем да предизвикваме колебания в равновесието между обикалящи една около друга двойни звезди, създавайки ефирна музика от завихрена гравитация. Умеем да се плъзгаме по протежението на космисическите струни и да се гмуркаме в сърцата на гневните черни звезди... Способни сме да пътуваме със скоростта на мисълта, къпейки се в синьото отместване на настиганата изотзад звезна светлина или направо да прескачаме неизмеримите пространсва от танцуваща сама за себе си материя... Притежваваме всички тези познания и сили - но нима това е достатъчно, за да знаем какво сме?

Какво сме ние, Метахомите? Преди цяла вечност се пръснахме из Безкрая и прекъснахме потока от смърт и раждане, болка и надежда. Познахме неограниченото щастие, но също така забравихме вкуса на мъката и загубата. Получихме всичко и загубихме всичко..."

По-предпазливата жива звезда усети настроението на другата и се отдръпна, спря. Излъчи неодобрение от тази податливост на непривични, тягостни мисли и настроение. За миг се взряха със взаимно разочорование.... и решиха всяка от тях да продължи сама пътя си...

Тръгнаха си една от друга, сякаш никога повече няма да си простят - но всъщност имаха цялата Вечност, за да се сдобрят отново - защото дори гневът и раздялата нямат значение, когато ви предстоят още поне десет милиарда години съществуване...

Нищо нямаше значение - освен ако не искаш да намериш такова. Първата звезда продължи да гони своята неудовлетвореност и чувство за неясен вътрешен глад. Продължи да търси онова, което дори не се явяваше като ясен образ пред съзнанието й.

Продължи, а междувременно и наоколо слънца се раждаха и умираха, изригвайки в изблици пресътворена космическа плът. Търсеше, а около него – Следчовека, живата звезда - Галактиката пулсираше в ритъма на своите безрой орбити, гонещи се светлини и предвечен мрак, непознал друго освен себе си.

И в един момент, незнайно далеч или близо, скоро или точно преди свършека на познатата реалност търсещия дух намери онова, което му е липсвало, но не го е съзнавал. Спасителна капсула, изстреляна от борда на вече несъществуваш междузвезден кръстосвач. Древната катедрала от стомана и атомна енергия сигурно отдавна беше станала на прах, разнасящ се незнайно къде... но съхранената в стазис спасителна капсула се реше в орбитата около готвещо се да избухне, старо слънце.

Обгърна я със мощта си и я отнесе надалеч, на безопасно разстояние от готвещия се за варварски пищното си погребание червен гигант. Чак тогава спря и надзърна вътре в защитното поле. Там вътре - свит на кълбо, се намираше негов предтеча.

Спомени, древни като вселената, се размърдаха и му припомниха, какво вижда - ето това са глава, тяло, нозе и коса.... това са очи - сега са затворени. Устни.... мигли, пъп... Кръглите, видимо меки неща под скръстените тънки горни крайници се наричаха гърди...

Кожата сияеше по- бяла от светлината на квазарите, струите коса се виеха по-тъмни от присъствието на черни дупки, носещи се далеч от материя за поглъщане, чертите на лицето изглеждаха по-финни от най-ефирната гравитационна симфония, която някога е създавал... Без замисляне докосна кристалните закопчалки на стазисния саркофаг и изключи защитното поле, заменяйки неговото действие със собствената си жизнена обвивка.

Обгърна в прегръдката на личната си енергия спящото създание и много нежно и внимателно започна да го разбужда. Сякаш минаха еони, преди огромните, тъмни като съдбата очи да се отворят. Сякаш минаха няколко вечностти, в които Вселената угасна и се прероди, преди гърдите й да се повдигнат.

...........................................................................................

Тя осъзна, че се носи в чистия космос и между нея и светкавичната гибел има красиво, златисто сияние, обгръщащо плътта й. Почувства волята, съзнанието, любопитството на носещото я между звездите създание. Усети грижата, с която то крепеше атомите в тялото й свързани един с друг въпреки колосалната скорост, с която се движеха. Усмихна се плахо на старанието, с която създаваше глътките кислород за повдигащите й се гърди... Първите глътки въздух след гибелта на нейния изтребител.

- Какво си ти? - произнесе тя, а за живата звезда, за безмъртния метахом въпросът й се оказа едновременно мисъл и бавна, органна вибрация на излизащия от гърдите й газ. Интуитивно беше осигурил на своя предтеча необходимото, за да оцелее в прегръдката му.... но използването на архаичния отвор за дишане като средство за предаване на въпроси му се стори разстърсващо неразбираемо... докато спомените не нахлуха в съзнанието му... Спомени за нещо отдавна загубено, за преживяване, заради което си струва да отдадеш наведнъж целия ... дъх от тялото.... :
- "Можеш ли да ми попееш"? - неговият въпрос изригна като ярка светкавица, мълния, пресичаща сънения небосвод на нейното разбуждащо се съзнание. Тя разбра, проумя, че могат да разговарят с умовете си, но непознатото създание иска песен.

Носеха се в чистия космос - тя свита на кълбо, с коса, щръкнала във всички посоки заради статичното електричество, пробягващо по кожата й, обвита в прегръдката на реещия се покрай някаква синя звезда метахом.

- "Помня една много стара" - отвърна на ум тя и пое дъх преди да започне:

След хиляди
лунни изгреви
помня очите ти.

Студени сънища
и ледени утрини
носи ми вятъра

На утрото сляпа е
зеницата синя
и сънища спят
в душата ми пуста

Кънти самотата
в сърцето което
след хиляди
лунни изгреви
помни очите ти.

Древните слова се отрониха до последното от нейните устни и тя се отпусна изтощена заради усилието да пее след толкова хилядолетия стазиз. Нямаше сили дори да се усмихне на вълната от възторг, която я заля от всички страни и нахлу в самата й същност:
- "Прекрасно е това, което ме накара да почувствам" - докосна ума й метахомът.
- Познавах човека, който написа тези стихове - отвърна жената и тъгата й разстърси обгърналата я жива звезда, изградена от осъзната енергия.
- "Какво е това, което изпитваш в този миг"? - проблясна въпросът в съзнанието й.
- Тъга - отвърна тя - мисълта за човек, който още е живеел, когато изпаднах в стазис .... Той обичаше да го наричат Черно Слънце.
- Поетът се е наричал така?
- Псевдоним... - отвърна с усмивка жената – Истинското му име звучеше съвсем нормално. Казваше се Антон, но не помня фамилията му...
- Какво е фамилия?
- Нещо съвсем просто - поредица от родители и деца, предтечи и потомство...

- "Деца? Не помня родителите си? Не помня дори кога и къде се превърнах в Следчовек, в метахом. В това, в което съм сега”.
- Изглеждаш красиво. Сфера от златиста енергия. Това синьото от едната ти страна какво е?
- “Светлината от Червения гигант, която настигаме изотзад ... Спирам повечето дължини на лъченията, за да предпазя очите ти”.

Тя се засмя:
- Не съм толкова крехка, колкото ме възприемаш. Гените ми са подобрени десетки пъти спрямо тези на оригиналния хомо сапиенс. Може да не ми закриваш гледката.

Този път той отвърна с вибрация, която тя почувства като смях. После изведнъж космосът избухна около нея в цялото си великолепие от цветове, форми, обеми и разстояния. Тя видя розови облаци, изпъстрени с пауновите очи на раждащи се в рехавата им плът нови звезди. Съзря приливните ветрове на разнасяща се материя от избухнали преди хилядолетия свръхнови и твърдата, ужасяваща прегръдка на ултравиолевите лъчи, изригващи от близкия, син гигант. Засмя се, наблюдавайки въртенето на неутронна звезва, пръскаща в двойна спирала около себе си масивни електромагнитни струи. Пространството около нея беше пълно с движение, енергия, неизтощима присъственост на всичките тези неподдаващи се на осъзнаване в своя мащаб бясни енергий, привличане и устрем.
Едновременно лунапарк и потънало в божествена тишина светилище...

- Красиво е - промълви след часове хипнотизирано мълчание жената. Космосът я омагьоса и неговото величие я направи притихнала и неуверена. Дори чудото на личното й избавление избледня и на нея й се стори, че се носи в прегръдката на непознатото създание от хилядолетия.
- “Отново усещам в теб това чувство... тъга го нарече, нали"? - Въпросът му й помогна да се отърси от съзерцателното вцепенение и да си спомни за присъствието на незнайния спасител.
- Как се казваш? - попита тя вместо отговор и почувства объркването му. Реши да помогне на внезапно затруднения си събеседник:
- “Мен ме наричаха Елена Калокатис. А теб”?
- “Как ме наричаха другите. Как ми беше името" - метахомът, живата звезда до такава степен се обърка, че шепата енергия, в която я държеше, почти се пропука. Овладя се обаче и отвърна в ума й:
- “Накара ме да си спомня нещо, отдавна изтрито от паметта ми.... Което не трябва да е там, след като съм го премахнал като ненужно"?
- И то е във връзка с името ти? – полюбопитства спътницата му.
- “Мисля, че да.... Фигурата и лицето на съществото, което предало генетичния си материал на другия, по дребен човек, който ме е износил".

В първия миг примигна объркано, но после проумя смисъла на казаното и гневът внезапно лумна в гърдите й:
- Това е баща ти – повиши глас тя - как си могъл да поискаш забрава на образа му? Как може да наричаш майка си по този начин... " по-дребния човек, който ме е износил" .... тя е била бременна с теб, носела те е под сърцето си, в утробата си... обичала те е, а ти целенасочено и съзнателно си я изтрил от паметта си.... защо?
- "Защото тя и той са миналото. Онова, което отминаваш и повече не поглеждаш. Ние, метахомите нямаме нужда от безкрайния поток на раждане и смърт. Отрекохме се от старостта и безпомощното детство и запазихме само зрелостта...".
- Зрялост, която не дава плодове... в безплодни дръвчета сте се превърнали.... - жената затвори огромните си, тъмни очи в знак на неодобрение и отказа да разговаря повече с него. Продължиха да се носят из нищото без посока и цел, без усет за течащото около тях времепространство, но след малко тя поднови разговора:
- Защо въобще ме събуди?
- "Нещо неясно ме караше да търся и търся, и търся.... и когато те намерих в капсулата разбрах, че съм търсел друго човешко същество".
- Самота? Нямаш ли приятели, познати? Ако и другите са като теб, нямате проблеми да се свързвате през разстоянията мигновенно, нали?
- "Няма какво да си кажем едни на други.... едни и същи присъствия, едни и същи умове в продължение на трийсет и седем милиона години... толкова си изкарала в своя стазисен ковчег Елена Калокатис".
- Толкова много?
- "Толкова малко“? - отвърна полунасериозно, полунашега метахомът и смени темата - “спомних си момент, в който съществото, което наричаш баща, ме прегръща и от зрителните му окончания излиза вода. В речта му има особени мудолации. Казва ми: Митко, майка ти е била точно до реактора, когато е избухнал. Няма я вече, синко"!

Тя не усети в обгръщащото я присъствие дори намек за емоция. Това я обърка и тя не намери какво да каже - обикновенно в такива мигове изпитваш съчувствие, неудобство, изричаш думи на състрадание... но съществото, което я носеше през космоса, не изпитваше нищо, освен слабо очудване, че помни нещо, случило се преди десетки милиони години.

- Димитър - сигурно цялото ти име е било Димитър!? - отвърна тя и привлече вниманието му. Но вместо отговор на полувъпроса, полуналучкването й, той й зададе насрещен въпрос:
- "Усещам тревога в теб, Елена, защо"?
- Защото усещам намерение в теб, Димитре! Къде ме водиш?
- "Ще видиш"

..............................................................................

Една звезда се гмурна към повърхността на планетата и затрептя над тъмната, тлееща повърхност, под синьото небе, изпъстрено с пробягващи перести облаци. Безтегловна сфера живот, вибрираща от сила и осъзнала се ененергия, увисна точно до Олтара, все така невъзмутимо извисяващ се над безжизнената, гладка равнина.

- Какви са онези планини?
- "Там има подземен град. Строителите на тукашния Олтар са използвали базата, докато ГО построят".
- Това ли? - жената, свита на кълбо във вътрешността на звездата, любитно се вторачи във мрачното и в същото време красиво съоръжение. Трябваше й миг, докато проумее защо метахомът я е довел тук, след което гневът й отново лумна:
- Ти си забравил не само какво е обич, но и какво е чест... нима ще ме качиш на върха на тази колона без мое съгласие?
- "Не мога непрекъснато да те нося със себе си! Трябва сама да се научиш да пътуваш и летиш. Ще обикаляме заедно Космоса, ще те уча, ще те слушам, когато ми разказваш за миналото.... вече няма да съм самотен..."
- Не... пусни ме... пусни ме още сега... Ако ме превърнеш в метахом като самия себе си, ще си тръгна веднага... не ми давай нещо, което не искам!
- "Защо се противиш? Не искаш ли безсмъртието, свободата, лекотата, тайните на материята и времето, не искаш ли да живееш както никога не си могла".
- Аз загубих моя изтребител в битка, от която зависеше оцеляването планета, пълна с живот. Воювах срещу Машините. Живях и се жертвах заради останалите човеци, заради нещо смислено... Единственото, за което съжалявам е, че не успях да стана майка... твоят безплоден, вечен живот не ме блазни!
- "Жертвата ти е била безсмислена. Ние – метахомите - размазахме Машините като на шега. Цели армади от тях загиваха безпомощни, неспособни да уцелят дори една единствена жива звезда. Даже станаха досадни, когато започнаха да се крият и трябваше да ги преследваме из най-скришните ъгълчета на космоса"!
- Мощ? Примамваш ме чрез алчността за сила? Наистина ли не разбираш какво ме е движело? За какво съм се борела... Битките, които вие сте спечелили с такава лекота, не са войната, която ние губехме и изстрадвахме планета по планета...

Могъщият й спътник може би наистина не разбираше, защото я обгърна в объркано мълчание. Чак след няколко нейни дихания опита отново:
- “Нима любопитството не те възпламенява, нима не искаш да знаеш какво е да си чиста енергия, рееща се отвъд ограниченията на простосмъртната материя. Не искаш ли да усетиш силата, усещането да си направен от мощ, от вибриращ живот, от неистовост и воля”?
- Ако е така, защо имаш от мен по голяма нужда, отколкото аз от теб? Защо не знаеш какво означава думата щастие, а ти и останалите следчовеци сте толкова самотни, че ако имахте плът, щяхте да си прережете вените? - последните думи ги извика, трепереща от гняв, защото метахомът безцеремонно я пусна върху площадката и се отдръпна, обикаляйки над главата й, в кръг около проклетата черна колона:
-“Разбирам, че не си съгласна! Но приемам това като реакция на жлезите в тялото ти от мисълта за неизвестното, от очакването за това, което ти предстои. Страхуваш се какво ще стане с теб, когато те поставя.... тук.... на площадката, на върха на олтара”.
- Постъпваш егоистично, копнееш за компания и ще ме превърнеш насила в свое подобие.
- “После ще ми благодариш, Елена Калокатис, след малко. Ще видиш, че съм прав“.

Той я остави сама и насочи вниманието си към стаеното полусъзнание на титаничното съоръжение, разбуди го и му припомни усещането за колосални енергий, минаващи през вечната му скална плът. Отдаде се на творческия си екстаз, на сладостта да си едно с това съвършенно творение на великите и крехки предтечи, вложили в него неустоимия копнеж за непостижимото. Същия този копнеж, който след трийсет и седем милиона години усещаше в самия себе си.

В този миг Елена Калокатис усети събуждането на енергиите в сакалата под себе си, осъзна съдбата, която й се готвеше и направи единственото, към което я подтикваше сърцето!
Засили се и скочи.
За миг зависна във въздуха, бездната се простря под разперените й в полет нозе и ръце. За дихание усети, че ще умре, ще полети право надолу, ще затвори очи в безпомощен ужас. Изкрещя от болката в гърдите й, където дъхът за миг замря, изтласкан от порива да достигне отсрещния, черния, смъртоносен ръб на възвисяващия се срещу нея резен скала....

Метахомът усети, че тя се засилва, видя как скача и полита над бездната, проследи я в своето по-бързо лично време. Не можа да я предпази, защото почти се беше слял с Олатара и събуждащите се в него енергий. За миг замря, когато нозете й докоснаха отсрещния ръб от горната му страна и тя се преметна надолу по гладкия, коварен ръб на най-северния от седемте резена, обкръжаващи централната колона... В този момент не можа да я спре.... но точно това си пожела!

Отдели се от съоръжението, внимателно и нежно приспивайки полусъзнанието му до предишната вечна дрямка. Освободи жизнените си нишки енергия и за миг я настигна и пресрещна.

Застана на пътя й и в продължение на няколко нейни дихания съзерцава как спокойно и ведро крачи към планините, докато вятърът развява черния шлейф на косите й. Смути се, когато осъзна, че огромните й, тъмни очи се взират със състрадание и добродушно презрение към него - вечния, безсмъртния, летящия между звездите!

- "Мога да те принудя" – наруши мълчанието той, но тя само поклати глава:
- Някой неща - ако не са споделени - нищо не са! Дори вие, следчовеците трябва да осъзнавате това... Пусни ме да мина - аз отново направих своя избор.
- "И какъв е той"?
- Да бъда човек! Тя го подмина и продължи с ведрата си крачка към белите плинини, излегнали се на ръба на хоризонта.
- "В онази подземна база ще полудееш от самота... Нека ти подаря зведзите"!
- Немо дат плус хабет!* – усмихна му се почти съжалително тя и отвърна поглед от него.

Той докосна нейния ум, разчете смисъла, значението на древните слова и откритото го опари, сякаш се гмурнал в звездната корона на син гигант. Обидата и гнева го изстреляха право нагоре към космоса, далеч от крачещата по тъмната равнина жена, далеч от това синьо небе с неговите разстилащи се перести облаци и златисто-червен залез.

Издигна се в орбита оклоло местната звезда, но нямаше сили и желание да скита накъдето и да е. Не откри посока, в която да тръгне, не усети порив да се къпе в привличащите прегръдки на звездите и да танцува с претуберансите им от плазма, разхвърчащи се в оргаистичен екстаз от енергия и ярост из необятното пространство. Не почувства нищо от досегашния си копнеж да търси и намира неща, за които дори не подозира, че съществуват. Тайните бяха загубили своята примамлива загадъчност и и органната музика, издавана от преплитането на милион милиардите орбити около него, вече не го вълнуваше.

Поиска да разбере какво накара онова древно създание да държи на своята плътна форма. Какво е това, което е толкова ценно, а той дори не го осъзнава? Защо лесните победи на метахомите над древния враг, създаден от самите хора, за тази Елена Калокатис не струват колкото едно единствено поражение на нейните съвременници. Какво е усещането да стъпиш с нозе върху твърдата повърхност, да вдишаш кислорода от онази обезлюдяла планета, да докоснеш не чрез нишки енергия, а с тези крехки, къси горни крайници. Какво е вятърът да докосне кожата ти.... да излезе солена вода от очните ти отвори, да ... си част от разждането и умирането?

Да знаеш, че няма да живееш вечно...
и всяка секунда и дъх...
са безценни!

“Какво е да знаеш, че няма да живееш вечно? Дали тогава енергията, която поглъщаш, придобива друг вкус? Дали нещата, които гледаш, имат за теб друга красота?... И въздухът, нахлуваш в архаичните ти дробове, не носи непостижима сладост?... Какво изпитваше самата тя, докато пееше онази дошла от мрака на миналото песен”?

Призна пред себе си, че изпитва нещо повече от любопитство. Беше копнеж по забравеното и неразбираемото. Призна го, докато се рееше, а съцерцаваната от него част от планетата потъва в мрака на собствената си сянка, в нещото, наречено нощ.
И когато дойде утрото се спусна, и докосна върха на олтара. Събуди силата му, вложи своята собствена и насочи концентрираната енергия към самия себе си.

Небето се разтвори над него и спусна своята бяла светлина върху площадката, над която левитираше. Скалата под него се разтърси и затрепери! Непоносимо раздиращо усещане, неистова агония, страховита болка - каквато не помнеше да е възможна - мина през всяка частица и квант от енергийната му същност. Изкрещя!
Изкрещя!
Изкрещя!
Не можеше така да изгаря и разтърсва, не беше възможно във Вселената да има толкова агония, колкото спускащата се върху него.

Бяла колона от ослепителна смърт.
Бяла колона от изгаряща смърт
Бяла колона от разкъсващ същостта му порив.

За миг, само за миг, целия свят изчезна, концентриран в точка, скрита някъде дълбоко в него – там, където изригваше волята му да устои на космическата мощ, срутваща се върху него.

Стълб белота, размазващ го върху черната длан на скалата под него.
Колона събудена космическа мощ, връщаща го там, откъдето е тръгнал - В самото начало на всичко!
Там, от където Е тръгнал - в плътта на тялото, което неговата майка и баща са създали.

Имаше колене и стоеше върху тях, имаше ръце и ги разперваше към изгарящото го небе в приемаща прегръдка. Имаше дробове и те крещяха.

Беше отново човек.


. ------------------------------------- .

*Немо дат плус хабет - не може да дадеш онова, което нямаш.