Демон

[thorn]

Тази новела е резултат от предпразничните депресии, които ме тресат по това време и последвалата ги графомания. Имам желание да я завърша, което се надявам да не ме напусне скоро и затова като някакъв вид мотивация я поствам. Надявам се да ви хареса.




Седя на ръба на перваза и внимателно го наблюдавам. Прецизните движения на дългите, елегантни пръсти, леко приведените рамене, падналите върху лицето му кичури тъмна коса. Присъствието ми, докато работи, винаги го е изнервяло, въпреки че никога не ми го е показвал открито. Tака би признал, че има някакво значение за него. А това не бива да се случва, о не. Ще опорочи играта, която му натрапих от няколко години и която той прие толкова неохотно. Неизказаните неща са толкова по-забавни. Смехът ми го стряска и той преобръща една от стъклениците на работната маса. Тъмна и гъста като кръв течност потича, прояждайки дървесината. Той ругае невъздържано, докато се опитва да почисти. Не мога да спра да се смея и когато обръща лице към мен, гневът му е толкова явен, че усещам лек пристъп на паника.
- Вън! - изкрещява и аз приемам съвсем буквално заповедта. Отпускам се назад и политам надолу с разперени ръце. Вятърът шуми в ушите ми и чувствам обичайното замайване. Слънцето е болезнено ярко и аз затварям очи. В секундите, когато притеглянето става непоносимо, разпервам крила и се издигам. Нагоре, все по-нагоре. Вече съм на височината на прозореца и се смея в лицето му. Ан ме замерва с нещо, но не улучва. Прищява ми се да го докосна, но е по-разумно да се махам. Отлитам отвъд кулата, над парка и се приземявам в сянката на дърветата. Краката ми докосват чакъла, докато крилата ми пърхат, убивайки скоростта. Черни пера се разпиляват по алеята. За миг губя равновесие и се изтърсвам върху твърдия чакъл, подпирайки се на ръце. Острите камъни одират дланите ми и докато се изправям, съскам от болка. Оглеждам се наоколо, надявайки се да няма свидетели на унизителното ми приземяване. Слава богу, всички са в замъка, търсейки прохлада в горещия следобед. Докато вървя по алеята, разсеяно ближа кръвта по дланите си. Познатият метален вкус ме кара да примижа от удоволствие. Спирам рязко и избърсвам ръце в панталоните си. Толкова нецивилизовано - поклащам глава укорително, докато изкачвам стъпалата към входа на замъка. Влизам вътре и преходът от горещината вън и студът между камените стени е толкова рязък, че ме втриса. В огромното преддверие цари неописуема суматоха. Хора се суетят, разнасят се парцали и кофи със сапунена вода, прашни килими и гоблени се изнасят на терасите, огромни, тежки като ада мебели се местят насам-натам. Някой ме блъска и измърморва извинение, докато се опитва да ме заобиколи. Хващам момичето за ръката и тя вдига поглед към мен. Лицето й пребледнява, когато ме разпознава и тя се опитва да се отскубне, скимтейки нещо. Държа я здраво, докато я питам, надявайки се съвсем непринудено:
- Някой ще идва на гости?
- Моля ви, пуснете ме. - тя изобщо не чува какво я питам, докато се опитва да се откопчи от мен. Ама че досадно. Пускам я и тя буквално отлита нанякъде. Прекосявам преддверието и не мога да не забележа колко бързо всички се махат от пътя ми. Надничам в една от стаите на приземния етаж и както очаквам, Гилиам е вътре. Икономът е зад широкото си бюро и отмята нещо на списъците пред него. Вдига глава от книжата си, когато го доближавам и не изглежда доволен да ме види. Какво пък, кой ли е?
- Цялата тази суматоха - има ли някаква по-специална причина или е време за голямото почистване? - питам небрежно, докато се облягам на бюрото и надничам в листата. Оказват се безкрайни редове от имена.
- Явно още не са ви уведомили. - отвръща той.
- Че кой ще си направи труда. - казвам аз, хилейки се широко. Гилиам се преструва, че не ме е чул. Аз взимам един от листовете и присвивам очи, докато се опитвам да разчета дребния, педантичен почерк.
- Охо, явно всички важни клечки в областта ни идват на гости, а? Не ли е малко късно да изказват почитанията си? "Херцоже, не изгнихте ли вече в този очарователен замък?" - аз се привеждам в подигравателен поклон. - Или пък - осенява ме една идея - нашият любезен домакин лорд Мортимър е успял най-накрая да ожени някой от синовете си?
Гилиам издърпва листа от ръката ми.
- Негово Величество кралят ще ни посети.
Изненадата ми е толкова голяма, че стоя няколко секунди с отворена уста. Господи, нима ще ми причиниш това? Гилиам ме наблюдава с интерес. Предполагам, че този мой необичаен изблик на емоции доста го забавлява.
- Негово Величество лично ще съобщи на Негова светлост херцога за амнистията му.
Копеле, копеле, копеле. През цялото време е знаел и нищо не ми е казал. Проклет, самодоволен кучи син. Обръщам се и изхвърчавам навън, нагоре по стълбите, през коридори и вестибюли, докато най-накрая стигам до извитото стълбище на кулата. Изкачвам се нагоре, вземайки по две-три стъпала наведнъж. Когато стигам до горната площадка и отварям с трясък вратата, вече съм толкова задъхан, че дори не мога да проговоря. Стоя като пълен глупак, опрял ръце на бедрата си и се опитвам да си поема дъх. Ан се обръща при нахълтването ми и става от масата. Приближава се и се надвесва над мен - толкова шибано висок е. Аз вдигам лице към него и единственото, което успявам да изрека, са сквернословия на език, който дори не знае. Последвалият удар ме изпраща на пода. Държа се за бузата и се опитвам да се успокоя. Нищо добро няма да последва, ако се опитам да отвърна.
- Това е и за стъкленицата. - обяснява ми той. Усмихва ми се подигравателно. - Явно вече си научил.
Изправям се. Залитвам леко настрани и Ан ме хваща здраво за лакътя.
- Имаме уговорка - изсъсквам аз, отдръпвайки грубо ръката си. Нещо в мен започва да се променя и аз отчаяно се опитвам да го спра. Господи, имай милост над мен, грешния. Ан се отдръпва назад и като хипнотизиран наблюдава трансформацията ми. Отхвърлям глава в ням крясък, гръбнакът ми се извива назад до пречупване. Зъбите ми се оголват в грозна гримаса и седемте ми криле ми се разперват в цялото си черно великолепие. Още няколко секунди агония и всичко рязко свършва. Вдигам ръка към очите си - пръстите ми с дълги, остри като бръснач нокти все още треперят конвулсивно. Обръщам поглед към него. На лицето му е обичайният израз на отвращение и възхищение, който се появява щом се трансформирам в истинския си вид.
- Имаме уговорка. - повтарям аз. Дори гласът ми е различен - по-дълбок, по-... нечовешки. Той се покланя леко.
- Нима с нещо съм я нарушил? - усмихва се. Опитва се да ме предизвика. Аз протягам ръка към него. Пламъците избухват внезапно, ледено-студени, обгръщайки ме. През вертикалните ми зеници светът започва да губи очертанията си. Пронизителни стонове и крясъци нахлуват в тишината. Миризмата на разложение, на всякакви телесни секрети става непоносима. Под краката ни вече не е каменния под на кулата, а гниеща плът. Кървавочервено слънце, сякаш залепено на безцветното небе, хвърля дълги, черни сенки. Виковете стават все по-силни. Нещо се приближава с ужасяваща скорост. "Госссподарю", някакъв глас съска до ухото ми, "време е." Щраквам с пръсти. Всичко изчезва. Ние сме в кулата и светът отново е нормален. Ан изглежда по-блед от обикновено. Залита и се хваща за облегалката на стола. Навежда се и повръща на пода. После се отпуска тежко на стола, обхванал глава в ръцете си. Изчаквам търпеливо. За никъде не бързам.

[JaimeLannister]

???

Интересно....

Лбопитно ми е да разбера за какво всъщност става дума....

[termit]

Харесва ми как е написано, откъсчето определено кефи.
Ще има ли продължение?

[thorn]

Ето и продължението. Останалите части изискват зверско редактиране, така че ще ги постна след няколко дена.


Нощта е безлунна и отчайващо тиха. След трескавите приготвления
всички спят непробудно. Аз отново седя на перваза и краката ми висят навън, в мастиленочерната тъмнина. Тихо подсвирквам някаква мелодия през зъби, докато удрям с пети стената на кулата. Изморен съм ужасно, но това не е умора, която сънят ще излекува. Винаги става така, когато се отнеса. Трябва да обмисля всичко много внимателно, но не мога да се съсредоточа. Облягам глава на студения камък. Ан спи дълбоко в стаята си над мен. Ако се заслушам внимателно, ще чуя равномерното дишане. Кръв и плът в безкрайния цикъл на смърт и възраждане. Разтварям челюсти безмълвно. Езикът ми опитва вкуса на нощта. Аз съм господарят на бездната.
Господи, научи ме на смирение... Твоята ръка ме води през долината на смъртта... да бъде Твоята воля.
Нечий смях ме пронизва. Извръщам глава към небето. Самотна звезда едва проблясва на изток. Не се ли молиш понякога, повелителю, дори и да знаеш, че молитвите ни са кухи и празни като нас самите.
Нощта не е моето време. Прехвърлям крака през перваза и се прибирам вътре. В стаята гори самотна свещ. На светлината й разглеждам хаоса на работната маса - кутии, стъкленици със странни форми, листа, гъсто изписани с формули, прашни томове, подвързани с черна кожа, изящни инструменти, писмо с разчупен печат. Опитвайки се да не поглеждам към писмото, взимам една стъкленица и я отпушвам. Подушвам я леко. Мирише на смърт. Оставям я обратно и ръката ми се придвижва към парчето хартия в средата на масата. Стоя замислен, върховете на пръстите ми почти усещат грапавината на хартията.
..."Писмото пристигна днес сутринта. Ако държиш, можеш да го прочетеш. В него става пределно ясно, че не съм молил за амнистия." Ан седи с гръб към мен, все така с лице в ръцете си. Не е молил, но се е надявал през всичките тези години. "Ще приемеш амнистията. Ще целунеш ръцете му и ще благодариш за годините изгнание." Най-накрая ме поглежда и лицето му е изкривено от гняв. "Какво ще поиска в замяна на милостта си? Надявам се не душата ти, защото тя вече е моя." Вече крещя и яростта ми заплашва да ме задуши. "Не смей да си играеш с мен! Да не си посмял да нарушиш уговорката ни!" Той се изправя рязко, вече напълно овладян. "Когато се успокоиш, ще поговорим. Междувременно бих искал да си почина." На вратата се спира и без да се обръща, ми казва: "Още нищо не съм решил, но не смятам да се отмятам от думата си." Не смятал да се отмята от думата си. Какво си мисли, че е уговорката ни - някакъв шибан рицарски обет?
Премятам листа хартия в пръстите си. Какво може да ми каже това писмо? Нищо повече от това, което знам. Нищо за политическите машинации, за скритите амбиции, за внимателно планираните ходове. За всичко е виновен спокойният живот тук. Самозаблуждавам се, че ще продължи така завинаги. Обхваща ме ленност, губя инстинктите си. Толкова е лесно да се отпуснеш по течението. Докато нещо не те удари по главата.
- Не съм казвал, че ще е лесно. - гласът ми вече звучи разумно. - Изобщо не съм смятал, че ще е лесно. Просто ми се искаше да е.
По дяволите, колко ми се спи. Сядам и отпускам глава на масата. Писмото се изплъзва от пръстите ми и пада на пода. Зад клепачите ми избухват огненочервени цветове. После просто заспивам.
...........................................................................................................................

Някой безцеремонно ме разтърсва за раменете. Да, да, ставам по дяволите. Отварям очи и избърсвам слюнката, потекла от устата ми. Отвратително. Докато се опитвам да се фокусирам, чувам, че някой ми говори.
- ...така че е време да се приведеш в приличен вид.
- Ммм...Какво? - Ан се е надвесил над мен и не изглежда никак доволен.
- Пристигат днес. Мортимър отиде да ги посрещне и вероятно след няколко часа ще са тук.
Днес? Гледам неразбиращо и той обяснява бавно, като на дете.
- Негово Величество крал Едуард и свитата му пристигат днес. В писмото беше ясно написано.
- А, да, в писмото. - ставам и се протягам бавно. Гръбнакът ми изпуква. После се прозявам така, че челюстта ми почти се разкачва. Той набутва в ръцете ми чаша ужасно горчиво и гъсто кафе. Мръщя се, докато го пия. През това време той ми обяснява протокола, а аз изобщо не го слушам. Днес е облечен съвсем различно. Твърде ъъъ.... официално. На пръста му проблясва пръстен, който виждам за пръв път. Херцогският пръстен, предполагам. Той спира да говори внезапно и ме поглежда остро.
- Слушаш ли ме?
- Не - отвръщам откровено аз. - Не разбирам какво общо имам с това.
- Не се прави на глупак.
- Защо? Това са си твои работи. Моето присъствие изобщо не е необходимо.
За миг изглежда така, сякаш ще ме удари. После се изсмива и ми се покланя церемониално.
- За мен ще бъде чест, Ваша Светлост, ако благоволите да украсите с присъствието си приема.
- Не, не - отвръщам аз - честта е само моя.
Налага се да се преоблека. Докато закопчавам високата яка, хвърлям едно око към отражението си в голямото огледало. Изглеждам съвсем нормално. Черното определено ми отива. Излизам от стаята и се отправям към библиотеката на втория етаж. При влизането ми двамата се обръщат.Гилиам ме оглежда внимателно.
- Прав сте, Ваша Светлост, външният му вид не буди подозрения. Но никой не може да се спре прислугата да клюкарства.
- Мисля, че обитателите на този замък ми дължат достатъчно, за да си затварят устата за няколко дена. - озъбвам се аз.
Ан поклаща глава:
- Клюките и слуховете не ме интересуват. - после ме поглежда - Въпросът е дали ти ще се държиш прилично.
Успявам да добия обиден вид.
- Щом се налага - отвръщам сухо.
Гилиам не изглежда никак убеден в добрите ми намерения. Просвам се на дивана в ъгъла.
- Не знам какво повече мога да направя. - оплаквам се. - Едва ли предполагате какво усилие ще ми коства да се контролирам сред толкова много хора, сред толкова много плът, и кръв, и кост.... - отнасям се. Ан ме изритва силно в глезена. Отварям очи и се смея на физиономията на Гилиам.
- Прави се на интересен. - казва Ан, докато ме разглежда със зле прикрита погнуса. Гилиам се обръща към него.
- Господарю, мисля, че през тези години ви служихме вярно, доколкото ни позволяваха силите и положението, в което бяхте. Ако ни считате за достойни за милостта си и заради гостоприемството, което лорд Мортимър ви предложи, ви моля да не ни поставяте в толкова опасно положение. Ако някой заподозре истинската му природа, с нас е свършено.
О, това е наистина интересно. Дори и да се е разколебал за миг, Ан успява да го прикрие ловко.
- Всичко ще бъде наред. Повече няма какво да обсъждаме.
Гилиам се покланя и излиза. Ан сяда до мен. За известно време мълчим и накрая аз казвам:
- Може би не трябва да прибързваме.
Той обръща глава към мен и потрива чело.
- Необходим си ми. Ти ще си моите очи и уши.
Кимвам. Аз съм неговите очи и уши.

[thorn]

Продължавам да бълвам. Още малко редакция няма да му навреди, но вече ми писна. Надявам се все пак да става за четене.


Агнешкото не е съвсем добре опечено, но всичко останало е безупречно. Храня лакомо и прислугата явно разбира намека, защото чинията ми не остава празна. Моето място е в средата на масата между провинциалните благородници, дошли да видят Негово Величество за пръв и последен път в живота си. Всички ядат така предпазливо, сякаш добрият апетит е нарушение на етикета. Скъпият ни домакин лорд Мортимър седи от дясната страна на краля, надут като пуяк. Кой би си помислил, че тъмничарската професия е толкова благодарна. А само преди около час му се щеше да не се е раждал.
......Докато гостите се настаняват и Негово Величество си почива преди вечерята, двамата с Ан съобщаваме на Мортимър радостната вест за моето представяне в обществото.
- Какво? Какво?! Това е лудост! Ваша Светлост, така излагате себе си на риск. Излагате всички ни на риск! - Мортимър започва да пелтечи. - Г...господарю, имайте милост над мен! - той пада на колене пред мен, опитвайки да целуне ръцете ми. - Ако се появите на приема....ако някой заподозре какво става тук, ще изгорят всички ни живи.
Аз се смея високо и звънко. Ан се намръщва. Явно не очаквал такова паникьосване.
- Отче наш, Който си на небесата..... - все така на колене Мортимър се моли отчаяно, с истинска страст.
Веселието ми се изпарява за секунди. Кракът ми се забива в корема му и той пада по гръб. Навеждам се над него и го стисвам за врата.
- Колко още ще се опитваш да ме предизвикаш? - лицето ми е на сантиметри от неговото и аз усещам киселия му дъх. - Нямам нито време, нито търпение за глезотии.
Мортимър облещва очи и дишането му става пресечено. Сърцето му започва да пропуска удари. Ан поставя ръка на рамото ми.
- Това е достатъчно.
Аз се отдръпвам и оставям Мортимър да се свести. Както предполагам, повече дискусии по въпроса няма.
На вечерята ме поставят до някакъв благородник, който като научава, че нямам титла, пренасочва вниманието си другаде. Съседката ми отляво е далеч по-любезна. Докато ми обяснява колко е очарована от пасторалността на селския пейзаж, усещам как коляното й започва да се притиска до крака ми. Аз я поглеждам и тя ми намига. Мътните ме взели, точно сега не трябва да се разсейвам. Тя се навежда към мен, откривайки щедра гледка към деколтето си. Подушвам смесицата от парфюм, пудра и пот. Тя се смее леко, знаейки къде са се вперили очите ми.
- Всички мъже сте толкова предсказуеми. - шепне тя до ухото ми. Усещам нечий поглед. Извръщам глава и виждам, че Ан ме наблюдава над чашата си вино. По дяволите.
- Може би по-късно. - казвам й тихо. Тя въздъхва.
- Както искаш. - обръща се на другата страна, където седи нейна приятелка и двете дълго време се кикотят, хвърляйки ми красноречиви погледи.
Ровя в чинията си и си мисля за жертвите, които се налага да правя. Поглеждам към Ан. Той е отляво на краля - надменен силует в светлината на свещите. Лицето му изглежда уморено и студено. Храната остава недокосната в чиниите, които прислужниците сменят пред него. До него кралят е в отлично настроение. Храни се с апетит, докато разговаря оживено с Мортимър. Двамата с Ан не са разменили повече от няколко думи по време на вечерята. Но аз съм наясно, че това няма да е роднинско помиряване, още щом кралският конвой се зададе по алеята към входа на замъка.
..... Аз съм някъде отзад, в тълпата посрещачи. Ужасно топло е и яката ми започва да ме задушава. Кралят още не е пристигнал, а всичко това вече ми е досадило до смърт. Ан се е облегнал небрежно на бастуна си. Горещината не изглежда да го притеснява. На лицето му е изписано примирено отегчение. Точно когато краката ми вече не ме държат, се разнася тропотът на конски копита. "Пристигат!", обявява някой очевидното. Аз се повдигам на пръсти над раменете на хората пред мен. Кралските гвардейци се строяват. Кралската карета спира пред стъпалата. Изражението на Ан замръзва във високомерна маска. Кралят слиза, Ан се привежда над ръката му, кралят го прегръща, нарича го "скъпи братовчеде", изказва съжаление, че нещастните обстоятелства са им попречили да изгладят недоразуменията помежду си. Ан отговаря, че в годините изгнание не е изменил на лоялността си към короната. Колко мило. Внимателно разглеждам хората, които са пристигнали с краля. Свитата не е голяма и единственият, който привлича вниманието ми, е висок, слаб мъж с посивели коси - кралският прокурор лорд Джеферс, както по-късно разбирам. Той се покланя леко на Ан и минава бързо покрай него. Очите на Ан се присвиват, докато го проследяват.
Вече е почти десет и кралят става от масата, извинявайки се с умората си. Всички го приемат за знак, че вечерята е завършила и започват да се разотиват. Аз също ставам. Кралят казва нещо на Ан и после излиза, следван от Джеферс. Решавам, че задълженията ми за днес са привършили и тръгвам към стаята си в кулата. В коридора към витото стълбище усещам, че някой ме следва.
- Ан? - обръщам се и в този момент чифт ръце се обвиват около врата ми. Нечии устни се впиват в моите и аз едва удържам тежестта на тялото с познатия мирис на парфюм и пот. За миг в ума ми прелитат хиляди мисли, но после си казвам "Какво пък толкова..." и притискам към стената съседката си по маса. Тя се смее в устата ми, докато ръцете ми повдигат полите на роклята й. Дявол я взел тази натруфена мода с нейните фусти и корсети. Когато най-накрая пръстите ми докосват топлината между краката й, тя простенва и аз я захапвам до кръв по шията.
Някой се изкашля деликатно зад нас. Аз се стряскам и усещам как тялото до мен се сковава. Очите й се разширяват и тя трескаво започва да оправя роклята си. После бързо избягва, докато аз все още се опитвам да се осъзная.
- Надявам се, ще приемеш извиненията ми, че те прекъсвам в такъв момент. - Ан се приближава по коридора. Аз дишам тежко. - Не бих искал да те задържам, ако имаш по-важна работа.
- По-важна работа от какво? - питам аз.
- От среща с краля. - отвръща Ан.
- Сега ли?
Ан кимва.
- Ще ме придружиш ли?
Мой ред е да кимна. Ан посочва към панталоните ми.
- И се закопчай.
..........................................................................................................

Кралят седи срещу камината, увит в кожи. Ан се покланя леко и Едуард му посочва креслото до него.
- Да ви представя своя секретар - казва Ан. - Томас Уейл.
Аз също се покланям. Кралят ме поглежда за миг.
- Разговорът ни е конфиденциален.
Ан сяда в креслото и протяга дългите си крака към огъня.
- Досещам се. - отвръща. - След като сте решили, че присъствието на лорд Джеферс е необходимо. - той поглежда към кралския прокурор, който стои до прозореца с гръб към нас.
Кралят изсумтява.
- Спести нахалството си за по-подходящ случай, Ан.
Ан подпира буза на юмрука си.
- Ще ми простите, ако годините изгнание са се отразили на обноските ми, Ваше Величество.
Едуард се изсмива високо.
- Чухте ли, лорд Джеферс. А как ли би му се отразил ешафодът? - той отново се обръща към Ан. - Уви, братовчеде, след толкова години не се убедихте, чe изгнанието е най-голямата милост, на която може да се надявате.
- Не съм молил за нея. - отвръща сухо Ан.
- И аз не бих ви я оказал, ако не бях принуден от обстоятелствата. - кралят раздразнено отмята кожите от коленете си. - Пресвета Дево, Ан, за всичко, което сте извършили, и смъртта не е достатъчно наказание. Само Господ може да ви е съдник.
Нищо в изражението на Ан не се променя, когато казва:
- Преди десет години ви казах да постъпите според съвестта си и да изпълните дълга си.
- Освен кралски имам и роднински дълг. - отвръща с равен тон Едуард. - Ако не го бях спазил, нямаше да водим този разговор.
Ан се усмихва мрачно.
- Да, вече щях да съм изгнил в гроба.
Кралят се заглежда в огъня.
- Херцоже, лорд Джефърс носи документите за амнистията ви и аз ще ги подпиша при едно условие.
Ан изкривява уста.
- Знаех си, че ще се стигне до този момент.
Кралят продължава, игнорирайки забележката.
- Винаги сте се ползвали с доверие в малкия двор. Бих желал след пристигането си в столицата да прекарвате повече време там.
- Имате предвид да шпионирам?
- Щом предпочитате така да се изразите. - Едуард кръстосва ръце. - Няма да крия, напоследък Нейно Височество започна погрешно да тълкува загрижеността ми към ставащото в двора й. Страхувам се, че снаха ми твърде много се вслушва в мнението на роднините си и забравя дълга към страната си. Така че, както и да го наречете, имам нужда от доверено лице, което да противодейства на влиянието на тъста ми.
- И как точно смятате, че ще стане? Да не мислите, че ще ме приемат с отворени обятия, знаейки чия ръка е подписала амнистията ми?
- Но, херцоже - отвръща с невинен вид кралят. - именно Нейно Височество настоя за помилването ви.
За пръв път усещам у Ан нещо друго освен обичайното безразличие.
- Нейно Височество?
- Снаха ми неколкократно вече ме е молила да преразгледам присъдата ви. В крайна сметка реших да изпълня желанието й. Така че няма от какво да се притеснявате, херцоже. Ще бъдете повече от добре дошъл в двора й.
Ан започва да се смее.
- Мисля, че надценявате и себе си, и мен, Ваше Величество.
Кралят също се смее, но когато спира, лицето му става жестоко.
- Ан, не мислете, че ще си играете с мен. Кълна се в Бога, по-добре да гниете тук до второто пришествие, отколкото да стъпите в столицата ми. Въпреки това ще ви дам шанс да докажете лоялността си към короната. - подигравката в последните думи е смазваща. - Кой знае, така може да изкупите част от греховете си.
- Лоялност! - Ан буквално изплюва думата. - И защо си мислите, че можете да разчитате на някаква лоялност от моя страна?
Джефърс проговаря внезапно, без да се обръща.
- Ваша Светлост, преди десет години подписахте в мое присъствие един документ, в който признахте всичките си престъпления. Тогава ви бе обещано, че той няма да види бял свят, ако приемете доброволно изгнанието си.
Ан се озъбва злобно.
- Не вярвах, че всичко ще се сведе до нескопосано изнудване.
Джефърс продължава невъзмутимо.
- Негово Величество не е виждал този документ и в името на всичко свято се надявам никога да не го види. Но ако се наложи, ще обявя признанията ви публично. - той хвърля поглед към Ан. - Дори това да означава да понеса цялата тежест на правосъдието за укриването им през всичките тези години.
Ан не отвръща нищо. Едуард казва тихо:
- Смятате ли, че снаха ми би се застъпвала така горещо за вас, ако узнае какво точно сте извършили?
Ан се обляга назад в креслото си. Лицето му отново става непроницаемо.
- Правете каквото искате.
Едуард въздъхва.
- Упорството ви заслужава възхищение. Ако предпочитате да прекарате останалия си живот тук, аз няма да ви попреча. Но ако решите да приемете амнистията, ще се наложи да правите каквото ви заповядвам. Животът ви ще ми принадлежи. Решението е ваше.
Ан се изправя.
- Вървете по дяволите всичките.
Едуард казва, без да отклонява поглед от пламъците в камината.
- Имате време до утре сутринта да ми отговорите, херцоже.
Ан го поглежда, но не отвръща нищо. На вратата се спира и подхвърля през рамо:
- Кажете, лорд Джеферс, как е семейството ви?
Кралският прокурор се обръща и в погледа му има толкова омраза, че аз инстинктивно облизвам устни. Ан се изсмива и излиза навън.

[Black_Sun]

Добро е! Искам още!!

[thorn]

Той бързо крачи напред по коридора. Опитвам се да не изоставам.
- Ан.
- Какво? - продължава да върви, без да се обръща.
- Не смятам да се надбягваме.
Той спира и ме изчаква. Когато се изравнявам с него, обръща лице към мен.
На лунната светлина очите му изглеждат празни като на мъртвец.
- Това беше доста неочаквано.
Той ме гледа сякаш ме вижда за пръв път.
- Кое от всичко?
- Ами новината, че си направил самопризнания.
Той повдига рамене.
- Какво значение има?
Аз накланям глава на една страна.
- Има. - казвам. - Това променя плановете ми.
Той отново тръгва напред.
- Това си е твоя работа.
Аз изругавам на ум и го последвам.
- Освен моя е и твоя. - съобщавам на гърба му. - Защото ще се наложи да приемеш предложението му.
Той спира рязко и аз почти се блъскам в него.
- Май не чух правилно.
- Ан - казвам аз внимателно. - знам, че е малко непоследователно, но в светлината на новите обстоятелства...
Той леко извръща глава към мен.
- "В светлината на новите обстоятелства" - имитира ме подигравателно. - В светлината на новите обстоятелства най-добре да млъкнеш и да не ме занимаваш с всяка дивотия, която ти хрумне.
Цялата тази снизходителност започва да ме дразни.
- Напротив - отговарям заядливо. – Ще се наложи да чуеш и мен.
- О, боже! - казва тихо.
- Ако на теб ти все едно дали ще изгниеш тук или ще те обесят, то на мен алтернативите не са ми по вкуса.
- Охо – казва той – бързо си променяме мнението.
- Щом се налага. Няма да седя безучастно, щом Едуард е решил, че може да се разпорежда със съдбата ти. „Животът ви ще ми принадлежи.” - аз кривя лице в злобна гримаса. - Какво си въобразява? Не той е този, който решава.
Ан притваря очи.
- Необходимо ли е да го обсъждаме точно тук? – пита уморено.
Трябва да призная, че е прав, макар това не ми пречи да мърморя по целия път. Изкачваме стръмните стъпала нагоре. Ан отключва вратата на спалнята си и аз го последвам вътре. В стаята е нетърпимо студено и аз щраквам с пръсти. Огънят се разгаря в огнището. Свещите се запалват, хвърляйки неспокойни сенки по каменните стени. Ан съблича връхната си дреха и я захвърля небрежно върху неоправеното си легло. Аз протягам ръце над пламъците в огнището.
- Кой би си помислил, че дори през лятото ще е такъв студ в този замък? – казвам замислено.
- Искаш ли? - Ан налива вино от гарафата до леглото си.
- Не, благодаря, изпих достатъчно на вечеря. - отговарям.
Ан избутва един стол до огнището.
- Сядай.
Аз се подчинявам.
- А сега можеш да споделиш какво точно те безпокои.
Той стои прав срещу мен, с чашата вино в ръка и изражението на някой, който иска по-бързо да привърши с досадно, но неизбежно задължение.
- Ан, случайно ли кралят се появява точно сега с амнистията в единия джоб и признанията ти в другия? Искат да знаят дали струваш повече от въжето, с което ще те обесят.
- Мисля, че отдавна трябва да са наясно, че няма какво да очакват от мен.
Аз поклащам глава.
- Никой не разчита на това. Вече са те намесили в интригите си и ако няма да вървиш по свирката им, ще се отърват от теб.
- И какво предлагаш?
- Приеми предложението на Едуард. - той ми хвърля смразяващ поглед, но аз не се предавам лесно. -Тук не става въпрос за гордост, а за оцеляване. Аз ще се погрижа за останалото. Ще сторя всичко, което е необходимо.
- Не искам да правиш нищо.
Аз изсъсквам.
- Втръсна ми десет години да слушам една и съща песен - нищо не искам, нищо не ме интересува. Себе си ли заблуждаваш с тези демонстрации? Няма живо същество, което да не копнее за нещо - храна и топлина, живот или смърт. Време е и ти да решиш какво желаеш.
- Това те побърква, нали? Когато не се налага да разиграваш обичайните фокуси. - той ме гледа насмешливо. - Единственото, което искам, е да ме оставиш на мира, но, о, боже, нима това някога ще се случи, колкото и да ми се иска?
- А тази жена, която се е застъпила за теб? Не изпитваш ли нещо? - аз го следя внимателно с очи. - Като ...признателност например.
Той се смее тихо.
- Каква проницателност само. Понякога си толкова прозрачен в тези твои изтънчени кроежи.
- Страх ли те е, Ан? Страх ли те е, че някой ден ще се наложи да изповръщаш всичко подтиснато? И че няма да има кой дори да те изслуша?
- Но нали ти ще си тук? - той се навежда към мен и устните му почти докосват ухото ми.
- Моята досадна сянка, моят верен спътник в ада, моето божие наказание. - прошепва той. Аз се размърдвам нервно на стола.
- Не разчитай на това. Търпението ми не е безкрайно.
Той се изправя и ме гледа с неразгадаеми очи.
- Ако наистина ме е грижа за някого, бих ли пуснал злото сред хората, които обича?
- Достатъчно е да ми заповядаш и аз...
- Самото ти присъствие е достатъчно проклятие за всички ни.
- Не аз съм коренът на всяко зло. Вие решавате чия воля ще следвате. - аз поглеждам лукаво. - Нима имаш някакви угризения за избора, който ще направят други?
- Нямам угризения за нищо.
- Тогава направи това, за което те моля.
- Не разбирам какво те притеснява. Ако ме екзекутират, веднага получаваш душата ми.
- Аз решавам кога ще умреш, а не ти или някой друг и сега не е времето. – аз се колебая да продължа. Ще ми се да не се налагаше да го казвам. - Има и нещо друго...ако те убият след всичките тези години не заради това, което си сторил, а заради нечия корист, има вероятност да...
- Какво?
- Има вероятност да ти... да ти бъде простено. - избълвам най-накрая.
Той ме гледа невярващо за известно време и след това избухва в бурен смях.
- Това надминава всичко.
- Нищо не разбираш. Никога нищо не си разбирал. - аз се опитвам да звуча безучастно. - В своята милост Той може да стори всичко.
- В своята безкрайна милост... - той отмества поглед от мен.
Аз кимвам, опитвайки се да подтисна неконтролируемото треперене, което ме обхваща.
Той поглежда към мен и в очите му се появява нещо жестоко.
- Кажи ми, как мислиш, дали в своята безкрайна милост Той би опростил твоите грехове?
Аз обгръщам с ръце тялото си.
- Ан, това не е....
- Отговори ми. - .
- Ан, не го прави. - в гласа ми освен молба започва да се прокрадва и нещо друго.
Той повтаря все така неумолимо.
- Отговори ми.
Аз мърморя нещо, докато се поклащам назад-напред в успокояващ ритъм. Пламъците на свещите се раздвижват, сякаш в стаята е нахлул вятър. Огънят в огнището изведнъж лумва.
- Говори по-високо, мътните те взели. - казва раздразнено той.
Аз вдигам очи към него и единственият звук, който се чува от гърлото ми, е ниско ръмжене. Той почти отскача назад, когато най-накрая проговарям
- Не знаеш с кого си имаш работа. Дори не подозираш. - очите ми го следят с напрегнатостта на хищник. Ръката ми се изплъзва надолу и върховете на ноктите ми драскат пода. Няколко въглена се изтъркалят до крака ми.
- Аз съм отказаното приношение, изкупителната жертва, Ааврамовият козел отпущения. - казвам тихо. Изведнъж пламъците в огнището избухват, разпръсквайки хиляди искри.
- Това, което е мое, не ще ми бъде отнето. - гласът ми става по-силен. Огънят плъзва по пода към мен. Дрехите ми започват да горят. Пламъците предпазливо се изкачват по тялото ми и после впиват езици в него. Кожата ми се разцепва от горещината, оголвайки мускулите отдолу и стаята се изпълва с натрапчивия мирис на горяща плът.
- Аз съм носителят на всичките ви грехове, аз съм гласът в пустинята, аз съм владетелят на царството земно. - изправям се в пламъците. Огънят смъква кожата от лицето ми. - Нима ще се отречеш от мен?
- Отговори ми. - казва отново той. Пламъците танцуват около него, без да го докосват.
- Проклет твърдоглав глупак! - изкрещявам и вече нищо не може да спре стихията да погълне всичко. Едва виждам Ан през пламъците. Подпорните греди на тавана вече горят и върху главите ни се сипе жар.
- Престани, това ще те убие. - хриптя аз, докато огънят изпепелява дробовете ми.
Въпреки рева на огъня чувам гласа му - тих, но настойчив:
- Отговори ми.
Прозорецът на стаята не издържа напора на пламъците и стъклата се пръскат на хиляди парчета. Свежият нощен въздух нахлува в стаята и огънят се разгаря още по-яростно. Някъде из замъка се разнасят викове "Пожар!". Чува се как се отварят врати и паникьосани гласове крещят: "Кулата гори! Донесете вода!". Някой изкачва на бегом стъпалата. Удари отекват по вратата.
- Ваша Светлост, вътре ли сте се?
- Разбийте вратата!
- Отговори ми.
- Да! Да! - крещя аз, докато се разпадам на пепел и искри. - Той може да ми дари това - цялата жестокост на опрощението.
Вратата е изкъртена от пантите си и докато някой се втурва, за да измъкне Ан от горящата стая, миг преди течението да ме отнесе нанякъде, чувам отговорът му:
- Тогава ще направя, каквото искаш.

[Ro#|#]

Свалям си го за по-късна употреба. Беглия поглед, който му хвърлих ми подсказа, че ще е доста интересно. Thorn, пожелавам ти депресията да ти обърне гръб

[Black_Sun]

Отдавна не бях чел нещо, от което да ми настръхнат косъмчетата по тила. Страхотен текст, а предусещането за идещата трагичност се разнася из ума като вкуса на следващата хапка гараш.

[Ghibli]

Разкошно, много ми хареса От редакция реално няма нужда (само трябва да се оправят три-четири правописни грешки).
Страшно ми харесва и като идея, и като стил; надявам се да видим продължението тук. И по-бързо

Въпрос към thorn: друго от теб може ли да се прочете някъде?

P.S. Знам, че не е много ценно такова мнение на безкритично одобрение, но наистина рядко се възторгвам така. Много добро начало и ако развитието е в същия стил, ще бъде нещо страхотно.

[Invisible Child]

много добро и искам още от него.

(как пък една критика не ми идва, на места има клиширани изрази, но какво пък, не могат винаги да се избягват, иначе стилът е великолепен, историята и фикшънът - засега оригинални, какво повече)

[thorn]

Уау, благодаря на всички за мненията ви. И най-вече, че отделяте време да го четете. Колкото до въпроса на Ghibli - това е първото (но надявам се не последното) нещо, което поствам някъде. Просто е първото ми писане, което се събра във походящ вид за тази цел - каквото и да означава това . Както и да е, ето и следващата част.


Лицето му, когато ме изправят пред него.
Защо е избран най-милосърдният сред тях?
Той се моли, докато ме оковават. Аз не съм този, за когото е предназначена молитвата му. Името, което изрича, отдавна не е мое.
- Не се нуждая от милостта ти, сине Божии. - крещя, когато желязото се впива в плътта ми.
Аз коленича под тежестта на метала, кръвта ми попива в сухата пръст.
Притискат челото ми о земята, докато заключват веригите. Извръщам очи настрани. Слънцето залязва над пустинята, червено и гневно.
- Да бъде волята Tи, Господи. - гласът му се разнася неочаквано ясен.
Земята се разтваря под мен и ме поглъща. Пръст и камъни ме затрупват.
Скалите ме смазват под тежестта си, костите ми се трошат като стъкло. Устата ми се пълни с пепел и прах. Пропадам в бездна от мрак и студ.
Следва моята безкрайна нощ.
...Господи, защо ме изостави?

...............................................................................

Свестявам се в парка около замъка, сгърчен върху хладната трева, вкопчил пръсти в меката пръст. Не мога да дишам. Кашлям и плюя, опитвайки се да изгоня отвратителния вкус на сажди и пушек в устата си. Ставам внимателно, разтягайки до болка мускулите си и чувствам движението на костите в ставите, вихъра на кръвта във вените. Примигвам срещу луната. Над мен е само нощното небе и вече мога да си поема дъх.
Тръгвам напред, надявам се, в посока към замъка. Вървя неуверено и на няколко пъти се подхлъзвам върху влажната трева. Когато почти излизам от гората, ме посреща оцветено в оранжево-жълто небе, сякаш изгревът е решил да подрани. Облягам се на един кестен и наблюдавам като хипнотизиран собственото си творение. Кулата гори като гигантска факла, осветявайки извърнатите лица на събралото се множество. Скупчени на безопасно разстояние от пожара, по нощници и леко сънени всички изглеждат развълнувани като деца на празненство с фойеверки.
- Мастър Уейл!
Поглеждам в посоката, от която идва гласът. Моята позната заедно със своята приятелка. Приближавам се към тях.
- Дами. - покланям се учтиво.
- Разтревожихме се за вас, сър. - казва тя, поклащайки глава. - Решихме, че сте останал в кулата.
- Излязох за малко да се поразходя. Мисля, че страдам от безсъние. - казвам замислено и после се усмихвам виновно. - Надявам се, не съм ви причинил излишни тревоги.
- О, не. Негова светлост бе така любезен да ни уведоми, че не сте бил с него в кулата.
Аз се оглеждам наоколо.
- Той се прибра в замъка и уверявам ви, не е пострадал. - намесва се приятелката й, прочела мислите ми.
Аз се обръщам с усмивка към нея. Разбира се, че не е пострадал. В противен случай всички щяхте да сте мъртви.
- Знаете ли какво е причинило пожара? - интересувам се небрежно.
- Нямаме представа.
- Негова светлост предположи, че свещ е подпалила завесите в стаята му, докато е спял.
- Истински късмет, че са успели навреме да го изведат.
- Да те събудят посред нощ заради пожар. Помислихме, че някой си прави шега. После Джени видя, че кулата гори.
- Дори не успяхме да се преоблечем.
- В известен смисъл беше доста неловко. Джени пищеше през цялото време, сякаш тя се бе подпалила.
- Мислех, че ще умрем.
- Глупости. Изобщо не беше толкова страшно.
Рояци искри се носят към нас от нощния вятър.
- Не се ли опитаха да угасят пожара?
- В началото. Но огънят е толкова силен, че единственото, което можеше да се направи, бе да вземат мерки да не се разпространи.
- Лорд Мортимър каза, че не ни остава нищо друго освен да изчакаме пожарът сам да утихне.
- Поне гледката си струва.
Аз кимвам. Не ще и дума. Пожарът реве като звяр в клетка. Пламъците почти докосват луната. От време на време горящ отломък пада с оглушителен трясък върху каменните плочи на двора. Лениво се чудя колко още подпорните греди ще издържат на огъня, когато една мисъл ме осенява.
- По дяволите, вещите му. - казвам тихо аз. - Той ще ме убие.
Тя ме поглежда с осветени в червено ириси.
- Надявам се, няма да се втурнете да ги спасявате от огъня.
- Мисля, че е вече малко късно. - отговарям и в този миг кулата рухва под собствената си тежест в облак от пепел, хоросан и черен дим. Тежките каменни блокове затрупват свързващата я със замъка галерия.
- Най-накрая. - казва някой с сух, драскащ глас. Джеферс заедно с краля е застанал леко встрани от тълпата. И двамата са облечени в дрехите си от вечерта - явно никой от нас не си е лягал тази нощ. Кралският прокурор се закашля тихо и притиска към устните си кърпичка. По белия плат се разлива тъмно петно. Той се обръща и погледът му среща моя. Аз навеждам очи.
- Трябва да изчакаме още малко. - казва Мортимър високо. Лицето му е бяло като мляко и той прекарва трепереща ръка през устата си. Всички чакаме учтиво, докато работниците хвърлят пръст върху тлеещите пламъци сред руините на кулата.
- Ще ни изпратите ли до стаята ни, мастър Уейл? - тя ме докосва леко по ръката.
- За мен ще е удоволствие. - казвам аз разсеяно. Трябва да намеря Ан. Минаваме покрай Мортимър и той се опитва да ми каже нещо, но аз се преструвам, че не го забелязвам. Пробивам си път през тълпата, следван от двете жени. Вътре в замъка цари оживление. Всички чувстват леко облекчение, сякаш са успели да се скрият от проливен дъжд. Някой предлага да пийнат по нещо преди да се върнат в стаите си. Предложението се посреща с одобрение. Мортимър дава нареждания да донесат закуски, кафе и чай.
- Ако предпочитате да се подкрепите. - казвам аз на моята позната.
- Не, благодаря, по-добре да се върнем в стаята. - отвръща тя.
Изкачваме стълбището и завиваме по коридора към западното крило. Спираме пред една от вратите в дългия, облицован в синя коприна пасаж.
- Мастър Уейл, благодаря ви за всичко. Съжалявам, че обстоятелствата ни попречиха да се радваме по-дълго на компанията ви. - казва тя.
Аз се покланям.
- Ако отбиете в столицата, за нас ще е истинско удоволствие да ни посетите. Чувствайте се добре дошъл по всяко време. - тя се засмива с всякакви обещания в гласа. Аз се навеждам и целувам ръката й. Те се прибират в стаята си. Аз стоя и се усмихвам пред затворената врата.
- Лорд Мортимър би искал да разговаря с вас. - чувам гласа на Гилиам зад себе си.
- Не сега. - казвам аз. - Трябва да намеря Ан.
- Със сигурност бихте могли да отделите няколко минути, преди да обезпокоите Негова Светлост. Той си почива в библиотеката.
Обръщам се. Гилиам стои в коридора и лицето му е в сенките. Приближавам се неприлично близо до него. Той едва се сдържа да не отстъпи назад. Аз показвам зъбите си.
- Щом настоявате така учтиво. - казвам.
Той се обръща рязко и тръгва напред, без да погледне дали го следвам. Аз вървя след него и се сещам за онзи разговор отпреди няколко години.
...Преди три години той идва при мен, за да моли за живота на дъщеря си. И понеже никога преди не е искал нищо от мен, и защото винаги щом ме погледне, очите му са студени и безизразни, аз го изслушвам с известен интерес. Всъщност не ме моли, о, не. Той изисква, почти ми заповядва със същия оскърбителен тон, със същите презрителни очи. Казва, че знае, че нищо не е даром, че е готов да плати цената. "Нима?" отвръщам аз. "Защото не знаете какво мога да поискам." Той отговаря, че мога да отнема живота му още сега, но да не докосвам детето. Аз се разсмивам и му казвам, че ако спасението на душата на дъщеря му е толкова важно, да я остави да умре. Защото тяхно е царството небесно. Той стои безмълвен, а изражението му бавно се променя. После пада на колене пред мен.
Гилиам отваря вратата на малкия салон на втория етаж. Влизаме вътре. Мортимър неспокойно кръстосва стаята и при появяването ни се втурва към мен.
- Господарю, смирено ви моля за прошка. - устата му започва да трепери. - Имайте милост.
Аз се облещвам насреща му.
- Това пък какво означава?
Той продължава да дърдори несвързано.
- Най-покорно ви служа толкова години. Никога не бих си помислил да проявя неуважение. Но днес се уплаших. Трябва да разберете. Беше неочаквано.
Най-накрая схващам. Досмешава ме.
- Господи, нима си решил, че ще опожаря целия замък, за да ти дам урок?
- Но, но...
- Това беше инцидент.
Той ме гледа неразбиращо.
- Инцидент, инцидент. - повтарям аз. - Като например свещ да подпали завеса. Да ти го кажа буква по буква ли?
Облекчението се разлива по лицето му. Той се изкашля смутено и се опитва да си върне достойнството.
- Господарю, ужасно се притесних. За семейството си, за гостите ни. Ако пожарът се беше разпространил и някой беше пострадал... - изведнъж млъква и лицето му се сковава.
- Ще решат, че това е заговор срещу краля. - изтърсва той крайно сериозно.
- Глупости. Стаята му се намира в другия край на замъка.
- Това няма да ни се размине.
- Напротив, за скъпите ни гости пожарът не е нищо повече от малко среднощно приключение.
Той ме гледа недоверчиво. Аз го потупвам насърчително по рамото.
- Повярвай ми, Мортимър, утре ще има далеч по-интересни теми за обсъждане от тази за разрушена кула и притеснен домакин.
- Щом казвате. - не изглежда убеден, но аз нямам желание да прекарам остатъка от нощта в успокояване на истерични пристъпи.
- Ако сме изяснили всичко, смятам да ви пожелая лека нощ, господа. - казвам аз и излизам.
- Ще ни напуснете, нали? - Гилиам ме е последвал навън. - Заедно с Негова светлост.
Аз се обръщам и го изглеждам.
- Не е ли това една прекрасна новина за всички ни?
Той не обръща внимание на думите ми.
- Все още не съм изплатил дълга си към вас. - казва с равен глас.
Аз внимателно изучавам лицето срещу мен.
- Грешите, мастър Гилиам. Дългът ви е отдавна изплатен. - протягам ръка и докосвам очите му. - Още в онзи ден, когато коленичихте пред мен.
Не изчаквам да ми отговори.
Време е да намеря Ан.
Предпазливо отварям вратата на библиотеката. Той е заспал на дивана. Върху гърдите му, в ритъма на дишането му се повдига и пада разтворена книга. Известно време го наблюдавам замислено. След това отивам в ъгъла между високите до тавана рафтове и сядам в сенките. Свивам краката си към себе си и облягам брадичка на коленете си. Унасям се в разпокъсани сънища от мрак и шепот.
- Там ли си? - гласът му ме изтръгва от просъницата.
Аз повдигам глава.
- Да. - отговарям дрезгаво.
- Казах на Едуард, че приемам предложението му.
Аз мълча. Той оставя книгата на пода и се намества по-удобно на дивана.
- Ан, съжалявам за нещата ти. - казвам най-накрая.
- Ще го преживея. - той се изсмива тихо. - Това ще ми спести събирането на багажа.

[thorn]

Интерлюдия Първа

Хвърчилото се издига високо, много по-високо, отколкото е предполагал. Плъзгайки се леко върху вятъра, то се носи като листо - бяло петно върху синьото небе. Ан чува до себе си високия смях на Едуард и сам почти се усмихва. Леко придърпване на кордата и хвърчилото рязко завива, улавя въздушното течение и полита все по-нагоре. Ан го проследява с поглед как изчезва в слънцето и се появява отново. Вятърът се усилва и изпъва кордата, почти изтръгвайки макарата от пръстите на Едуард.
- Отпусни я. - извиква Ан, но вече е късно. Кордата се скъсва и хвърчилото полита надолу и пада някъде сред дърветата.
И двамата се чувстват ужасно разочаровани и известно време се наблюдават очаквателно.
- Донеси го. - нарушава мълчанието Едуард.
- Как пък не. - отговаря Ан. - Ти го изгуби. Ти си го намери.
- Хвърчилото е твое.
Ан повдига рамене.
- Заповядвам ти.
Ан го поглежда остро.
- Не съм ти прислужник.
- Трябва да се подчиняваш на краля си. - казва строго Едуард.
- Не си крал.
- Но ще стана. - Едуард поставя ръце на хълбоците си. - Един ден ще седна на трона в катедралата, архиепископът ще постави короната на главата ми и всички перове ще коленичат пред мен. И ти ще ми се поклониш.
- По-скоро ще се поклоня на тиква.
Това му спечелва удар през устата и преди да се усети, вече се търкалят на земята. Схватката им е твърде кратка - Едуард скоро се отзовава отгоре му и притиска ръцете му с колене. Ударите валят мълчаливи и съсредточени върху му, докато Ан се опитва да хапе и да изрита братовчед си в слабините.
- Ваше Височество!
Двамата замръзват и се ослушват.
- Ваше Височество, къде сте?
- По дяволите. - изругава тихо Едуард.
Той се изправя бързо и издърпва Ан зад живия плет.
- Наведи се. - изсъсква Едуард и натиска главата му надолу, докато носът на Ан опира в тревата. По алеята се разнасят стъпки. Двамата затаяват дъх, докато на няколко сантиметра от тях преминава нечия сянка.
- Така. - казва делово Едуард, когато стъпките заглъхват. - Май трябва да се прибирам.
Той се изправя и изтупва дрехите си. Ан изтрива устата си с опакото на дланта си, размазвайки кръвта по лицето си.
- На нищо не приличаш. - отбелязва Едуард. - Гледай да не те хванат в този вид. – добавя той и изчезва.
Ан изплюва върху тревата слюнка, примесена с кръв. Предпазливо докосва с език предните си зъби - два от тях застрашително се клатят. Докато се изправя, криви лице от болка. Промъква се внимателно през задния вход и минава на прибежки покрай кухни, складове и перални, криейки лицето си. После притичва през приемната, следван от учудени погледи. Почти успява да се добере безпрепятствено до стаята си, когато една здрава ръка го улавя за яката.
- Ето ви и вас, млади господине. - казва мадам дьо Брисо. - Отколко време ви търсим.
Тя най-накрая забелязва в какво състояние са дрехите и лицето му.
- Милостиви боже. Какво ви се е случило?
Замъква го към покоите на майка му, почти влачейки го по пода. Такова ужасно дете, нямат и минута покой от него, нима иска да съсипе всички от притеснения. Тирадата се довършва в присъствието на майка му. Тя я изслушва спокойно, оставя книгата, която чете и му зашлевява звънка плесница.
- Това е, защото сте се бил.
Следва още една плесница.
- А това, защото сте позволил да ви набият. - казва тя.
Той гледа в пода, чувствайки как бузите му горят.
- Може да си вървите в стаята си.
Оттегля с цялото достойнство, което има. В стаята му са оставили топла вода и чисти кърпи. Той намокря една от тях и отива до огледалото. Разглежда отражението си с отвращение. Бледо, ужасно слабо лице, изцапано със засъхнала кръв, под сплъстена, тъмна коса. Долната устна е сцепена и подута, под дясното му око има тъмновиолетова синина. Внимателно, съскайки от болка, той почиства доколкото може лицето си. После се преоблича в чисти дрехи и натиква старите под леглото. Отваря предпазливо вратата на стаята си и оглежда коридора. Щом се уверява, че няма никой наоколо, излиза навън. Отвън до вратата на стаята му има малка скамейка с пръснати по нея листа, гъсто запълнени с рисунките му, пера и малка мастилница. Погледът му попада на скицата на хвърчилото. Ан ядно смачква листа и го хвърля през мраморния парапет. По стълбището се чуват нечии стъпки. Той бързо събира листата и мастилницата. Преди да изчезне в стаята си, чува подсвиркване с уста. Ан се приближава предпазливо до парапета и поглежда надолу. Едуард се изкачва нагоре с безгрижен вид. В ръката му е смачканият лист със скицата на хвърчилото. Ан поглежда към мастилницата, която все още държи и без да се замисля, разтваря пръсти. Докато мастилницата пада, той си мисли, че ето, на, тя няма да го улучи, ще се счупи в краката му, ще го изпръска целия и Едуард ужасно ще се ядоса. Дълбоко в себе си обаче знае, че няма да пропусне и с някакво ледено спокойствие наблюдава как мастилницата удря Едуард по главата, как лицето му пребледнява и как простенва "Исусе!", докато се свлича по стълбите. Яркочервена кръв потича по лицето на Едуард, по дрехите му, по белия мрамор на стълбището. Кръвта се смесва с черното мастило от пръсналата се мастилница. Ан не може да откъсне очи от безжизненото тяло. Остър писък го изважда от унеса му. Нечие изплашено лице е обърнато нагоре към него. Той побягва.
Намират го няколко часа по-късно. Отвеждат го в залата, където кралят провежда съветите си. Освен чичо му вътре го очакват графовете Кент, Норфолк и Съри. Кралят, все още в дрехите си от сутрешния лов, го разпитва кротко - какво се случило между двамата с Едуард, принцът ли е причината за разбитото му лице, затова ли е го ударил с мастилницата. Ан упорито не обелва и дума. Мълчанието му изкарва от нерви граф Норфолк. Той го разтърсва за раменете и го пита дали осъзнава какво е можело да се случи. Заплашват го, че ще пишат на баща му – нека изостави дълга към страната си, за да се занимава с неблагодарния си син. Той продължава да мълчи и гледа враждебно всички. В залата влизат кралицата заедно с майка му.
- Едуард е добре, необходима му е само почивка. - казва Нейно величество. Погледът й се спира на Ан. - Вие двамата ужасно ни притеснихте.
Той поглежда крадешком към майка си. Тя е на няколко крачки от него, хладна и далечна.
- Е, Ан, няма ли да ни разкажеш какво се случи? - кралицата му се усмихва леко, но очите й остават изпитателни. - Сигурна съм, че не си искал да нараниш Едуард.
Всички го поглеждат очаквателно. Той стисва зъби и не откъсва поглед от върховете на обувките си. Майка му застава зад него и слага ръце на раменете му.
- Той дълбоко съжалява за случилото се и ще се извини на Едуард. - казва тя. Натискът върху раменете му става малко по-силен. - Нали, Ан?
Той измърморва нещо неразбираемо.
- По-високо.
- Съжалявам. - казва той, без да вдига поглед.
- Смятам, че това е достатъчно. - казва кралят. - Нали ще се погрижиш за него, Маргьорит?
Майка му кимва. Норфолк не изглежда доволен.
- Не бива да махваме с лека ръка на тази случка, Ваше Величество. Това е по-сериозно от обикновено момчешко сбиване.
- Това не е необходимо. - казва кралят.
- Ако позволите, Ваше Величество, нека чуем какво има да ни каже граф Норфолк. - гласът на майка му е остър като бръснач.
- Синът ви се нуждае от по-строго възпитание. Може би тук не е най-подходящото място за него.
Ан чувства как пръстите на майка му се сковават върху раменете му.
- Синът ми е под пряката закрила на короната, граф Норфолк, и докато е така, той ще остане тук с мен.
- А вие как оправдавате това доверие, милейди?
- Хайде, хайде. - прекъсва ги кралят. - На Маргьорит не й е лесно, особено сега, когато съпругът й е на война. Сигурен съм, че прави всичко по силите си.
Ан усеща как всичко подтиснато зад любезни думи и обноски започва да изплува - недоверието и подозренията, сянката на съмнението, която винаги витае над семейството им, подхвърлени думи, зад които се търси скрит подтекст, горчивината у майка му за компромисите и преглътнатата гордост. После изчезва за миг, сякаш никога не е било и тя се усмихва на Норфолк.
- Ще ме извините ли?
Тя го извежда навън.
- Нито дума, докато не стигнем до покоите ми. - предупреждава го тя.
Отвежда го в спалнята си и затваря вратата.
- Няма да толерирам повече детинщините ти. Не и сега, когато баща ти е замесен в тази проклета война. Ясно ли е?
Той кимва.
- Достатъчно голям си, за да разбираш последствията от постъпките си. Ако не се научиш да се контролираш, ако продължaваш да се държиш безотговорно, ще те отпратя оттук, както Норфолк иска.
Страхът се изписва на лицето му и погледът й омеква.
- Сега е нужно единствено да сме търпеливи. Когато войната свърши, двамата с теб ще се махнем оттук. Ще отидем в Хартфорд или ще заминем при дядото ти. – хладни пръсти докосват лицето му. - А сега си върви.
Той се прибира в стаята си и прекарва вечерта, свит в креслото срещу прозореца. Оттам наблюдава как цветът на небето се променя от млечносин в мастилен. Никой не го извиква за вечеря и към полунощ гладът го връхлита безмилостно. Промъква се навън - малка тъмна сянка, незабележима за дремещите гвардейци. Успява да отмъкне бисквити от кухните и натъпква джобовете си с тях. На връщане вместо да завие към стаята си, се изкачва нагоре. Вратата е леко открехната и Ан се вмъква вътре безшумно. Едуард лежи на огромното легло, с превързана глава и бяло като завивките си лице. Ан се приближава и го разглежда на слабата светлина на свещите.
- Ако се чудиш с какво да ме удариш, мисля, че свещникът ще ти свърши работа. - казва Едуард, без да отваря очи.
Ан дори не разбира как се отзовава до вратата.
- Чакай.
Той се спира с ръка на дръжката. Едуард се изправя в леглото, мръщейки се от болка.
- Много ли ти се кaраха?
Ан се втренчва в него, без да отговори.
- Казаха ли как ще те накажат?
Той поклаща глава.
- Може би ще те изпратят в затвора. В някоя тъмна и студена килия. При разбойниците и крадците.
- Чудесно. - отвръща Ан. - Тъкмо всички ще ме оставите на мира.
Едуард не отговаря нищо, само го гледа замислено. Ан отваря вратата.
- Почакай. - казва бързо Едуард. – Какво ще кажеш за една игра на шах?
Ан го поглежда въпросително.
- Няма да мога да заспя скоро. Ако искаш, можеш да ми правиш компания.
Ан кимва.
- И затвори вратата.
Ан сяда на леглото. Едуард измъква шахматната дъска от чекмеджето на нощното си шкафче и разпръсва фигурите върху одеялото си. Ан скрива по една фигура във всяка ръка и протяга юмруци към Едуард.
- Аз ще съм с белите. – казва Едуард. – Нали съм крал.
Ан отдръпва ръцете си като ужилен и усеща как почервенява от гняв. Поглежда братовчед си. Лицето на Едуард е сериозно, но очите му се смеят. Той се пресяга и докосва лявата му ръка. Ан разтваря пръсти. В дланта му е бял офицер.
- Видя ли? - казва Едуард с поучителен тон.
Подреждат фигурите и започват играта. Ан се сеща за бисквитите в джобовете си и ги изважда. Двамат дъвчат съсредоточено и местят фигурите по черно-белите квадрати в мълчание, докато нощта бавно се разтваря на изток.
На сутринта ги намират заспали на огромното легло, сред бисквитените трохи и разпиляния шах.

[Invisible Child]

чудовище си, задето ни караш да чакаме толкова, но омг заслужава си.

[thorn]

Първо да се извиня за закъснението - намесиха се обективни /мързела ми/ и не толкова обективни /пак мързела ми/ причини. Обещавам си тържествено да пиша по-редовно - за кой ли път. Все пак паузата беше плодотворна, защото успях да се накарам да отрежа една сюжетна линия, която само разводняваше нещата. Освен това ще ви помоля да извините нескопосания превод на две строфи от L'Allegro на Милтън - една от най-отговорните постъпки в живота ми беше, когато преди бая време бих шута на некадърната си поетична муза.

Някой ме повиква по име и аз се отзовавам.
Водата e хладка като забравена чаша чай. Вкусът й е солен и когато отварям очи, всичко е сиво. Нося се по течението цяла безкрайност преди да почувствам под краката си фин пясък. Изкачвам се по склона и се отзовавам на бряг, покрит с черни камъни. Задушно е и сумрачно, от стелещата се мъгла не виждам почти нищо пред себе си. Познавам това място, реката с вкус на сълзи, ониксовия бряг, тишината, която оглушава.
- Тук съм, Душеядецо.
Шум на криле сред виолетово-черните спирали мъгла. Протягам облечена в метал ръка напред. Птицата каца върху дланта ми и аз поглеждам право в празните орбити от суха, жълтеникава кост.
- Добре дошъл, господарю на козите.
- Защо ме повика, Душеядецо?
- Имам послание.
Какво, мислеше, че няма да забележи ли, казва заядлив глас в главата ми. Не, просто се надявах да не обърне внимание.
- Говори.
- Той се интересува дали има по-особена причина за действията ви.
- Не бих казал.
- Това може да има последици.
- Зная.
- Той би искал да знае кога ще се завърнете.
Мълча. Сякаш не знае отговора. Сякаш не съм му го казвал хиляди пъти.
- Имате задължения.
Аз стисвам пръсти около врата на птицата и тя се разпада на прах и пера в юмрука ми.
- Нима те е изпратил като наказание за някое прегрешение, Душеядецо? – провиквам се в сумрака. – Защото, кълна се, изпитваш търпението ми.
- Той каза, че ако смятате още да се самосъжалявате, поне го правете с достойнство. – долита гласът от сенките.
Смехът ми разсича гъстата като желе тишина.
- Абадон! – изкрещявам. – Кажи на Утринната звезда, че не съм забравил дълга си. Кажи му, че ако той търси истината в движението на планетите и сблъсъка на слънцата, то аз я откривам в плътта и кръвта.
Сред мъглите съзирам изпито лице с бездни от мрак вместо очи.
- Кажи му, че имам нужда от още време. – казвам тихо и нещо неопреодолимо ме запраща обратно в непозната стая, върху студено легло. За миг губя представа за време и място.
- Симон, тук е ужасно тъмно. - казвам в празната стая преди да си спомня, че мъжът, към когото се обръщам, е мъртъв от повече от хилядолетие. После се досещам къде съм. Ставам и отивам до прозореца. Дъските скърцат под краката ми и стъпките ми вдигат облаци прах. Избърсвам с ръкав мръсното стъкло. Навън запустялата градина изглежда призрачна на лунната светлина и изведнъж ме връхлита чувството, че всичко е само сън, илюзия и когато се събудя, ще съм все още там, в своя затвор от мрак и тишина. И тогава мелодията от сутринта зазвучава в главата ми, и започвам да тананикам отначало тихо, после по-силно.
...Когато срещна я през май,
На ложето от сини теменуги...
- Господи, няма ли да млъкнеш най-сетне?
Ан седи срещу мен в каретата, прикрил с ръка очите си.
- Някога ми бяха казали, че имам нелош глас.
- Ангелски, предполагам? – гласът му е леко приглушен.
- Много смешно.
Млъквам и гледам намръщено през прозореца. Еднообразният пейзаж вече дяволски ми е доскучал. Зелени хълмове, ливади, след това още хълмове и така до безкрай. Конете се движат в равномерен тръс по правия път и ритъмът на хода им унася.
- Ан?
- Какво?
- Спиш ли?
Той маха ръка от лицето си.
- Сега какво има?
- Трябваше да ми позволиш да приема заема от Мортимър.
- Останах с впечатлението, че обсъдихме този въпрос преди около час.
Така е, обсъдихме го, но това не променя факта, че сме без пукната пара.
- Все още не е късно. На следващата спирка ще му пиша да изпрати парите.
Ан стисва челюсти.
- Не.
- Само за начало.
- Не.
- После ще му върнем парите.
Той демонстративно обръща глава настрани и затваря очи. Аз се облягам назад и кръстосвам ръце. Дори със заема няма да можем да се справим. Друг е въпросът, че отказът ми оскърби Мортимър. „Господарю, напускате ни след като пет поколения в рода ми са ви служили. Поне бихте могли да приемете парите.” „Мортимър,” казвам аз непривично меко. „не ви напускам завинаги. Когато задълженията ми приключат, ще се върна.” „Задълженията ли ви, господарю?” Мортимър е досадник и глупак, но нещо в него ми напомня за човека, който преди няколко столетия ми предложи душата и гостоприемството си и затова казвам. „Ако някой открие дявола, мислиш ли, че това е отговор на молитвите му или прищявка на съдбата?” „Това е вашата воля, господарю.” Аз изсмивам. „Уви, приятелю, в случая нямам вина. Но не вярвам в случайности.” добавям с крива усмивка.
„Изпитваш ли ме, Господи?” мисля си, докато наблюдавам мъжа срещу себе си. Или собствената ми суета ме заслепява? От толкова време съзнателно се изгубвам, следвайки хода на случващото се около мен. Не е в природата ми да се подчинявам на този привиден хаос, но точно затова чувството на страх и очакване е толкова по-болезнено и сладостно.
Бавно започвам да чувствам града още преди да навлезем в него. Чувам ниският, вибриращ шум, усещам мириса и топлината на хиляди хора, послевкусът на дим и прах в гърлото. „Идвам!” мисля си въодушевено и го виждам в ума си - готически катедрали, каменни дворци, железни мостове, обсидианови обелиски, шумни площади, кули, обитавани от гарвани с подрязани криле. Мрачен, печален и студен в своето величие - имперски град. Напомня ми за друг отпреди хилядолетие, но онзи беше лято и бял мрамор, а този е есен и сив гранит. Но и неговата песен е същият дълбок и обсебващ напев, същата мелодия на възторг и ликуване, която ме преследва завинаги.
- А сега накъде, господа? – пита кочияша.
Аз поглеждам многозначително към Ан. Той казва някакъв адрес в покрайнините. Спираме пред малка, тухлена къща. Ан почуква на вратата и след известно време ни отваря възрастна жена.
- Да? – тя ни оглежда подозрително.
- Госпожа Деланси още ли живее тук? – пита Ан.
Тя кимва.
- Но госпожата не приема посетители.
Тя понечва да затвори, но Ан е по-бърз и обляга длан на вратата. Тя стисва устни.
- Предайте на госпожата, че съпругът й моли да го приеме.
Тя му хвърля изненадан поглед и изчезва вътре. След минута се появява с решително изражение.
- Госпожата каза, че вие сте човекът, когото най-малко иска да види.
- Кажете й, че няма да й отнема повече от минута и повече няма да я безпокоя.
Тя се колебае.
- Моля ви.
Тя отново ни оставя на прага, но когато се връща, ни поканва вътре. Въвежда ни в малка, скромно обзаведена стая. До прозореца седи жена, облечена изцяло в черно. Ан се покланя дълбоко.
- Значи слуховете са истина. – гласът е нисък и плътен. – Получил сте амнистия.
- Госпожо, не бих ви обезпокоил, но...
- Елате по-близо. – прекъсва го тя. – Искам да видя лицето ви.
Той послушно пристъпва в правоъгълника светлина до прозореца. Тя го оглежда, наклонила леко глава.
- Годините не са били милостиви към вас, Ан. – казва най-накрая.
- Но не и към вас.
Тя изкривява уста презрително.
- Спестете ми глупостите, херцоже. За какво сте дошли?
- Ще ви помоля за разрешение да ползвам къщата на Белгрейв.
Тя повдига вежди.
- Къщата е ваша и не се нуждаете от разрешение, за да живеете в нея.
- Напротив, госпожо, ваша собственост е по закон и по мое желание.
Тя вдига поглед от ръцете си в скута.
- Ако желаете, ще си получите всичко обратно. За мен ще е облекчение да отхвърля това... бреме. Той поклаща глава.
- Моля ви само за временно ползване на къщата.
- Както желаете. – тя позвънява на прислужницата и я моли за лист хартия и мастило. Перото скърца в плътната тишина, докато тя пише.
- Дайте го на пазача.
Той взема листа и се покланя отново.
- Благодаря ви.
Тя отвръща лице.
- Просто се махнете от очите ми, Ан. – казва безизразно.
Когато сме почти на вратата, тя проговаря отново.
- Понякога се питам дали Бог наистина съществува и защо позволява хора като вас да кръстосват света му. Питам се защо обесват хора за откраднато парче плат, а вас оставиха жив. После си спомням, че някога имах чувства към вас и си мисля какви жалки, порочни същества сме. - тя вдига глава и очите й са сини като лед. - И разбирам, че Бог ни е изоставил и че всички заслужаваме съдбата си.
Ан отваря вратата и ние излизаме навън. Той стои на улицата сякаш не знае къде е. Аз го докосвам леко по ръката.
- Да вървим.
Той кимва.
- Белгрейв. - казва той на кочияша и ние потегляме отново.
Вечерта размива очертанията на града. Въздухът e студен като острие на бръснач и влагата попива в костите ми. Прекосяваме реката, колелата на каретата трополят по грубия паважа. Облаците се отразяват в зелено-сивата вода. До нас достига звън на църковни камбани и аз поглеждам към оловното небе, разрязано от черни шпилове. Te Deum laudamus – Теб, Господи, славим.
Къщата е огромна, мрачна сграда с изронена каменна облицовка и тъмни прозорци. Металната ограда е заключена с огромен катинар на ръждива верига. Аз се доближавам и надниквам в двора. Огромно черно куче се хвърля със всички сили върху оградата и лае като обезумяло. Аз отскачам назад, ругаейки. Отнякъде се появява възрастен мъж и хваща кучето за нашийника.
- Нямате работа тук. – провиква се той през оградата.
Ан застава пред мен и подава листа хартия през решетките. Старецът поклаща глава.
- Не мога да чета.
- Но можете да разпознаете подписа, нали?
Той кимва.
- На госпожата е. С какво мога да ви услужа?
- Като начало може да отвориш портата, дъртако. – казвам аз иззад рамото на Ан.
- За известно време ще живеем тук. – казва Ан. Старецът ни гледа сякаш сме изгубили ума си.
- Тук? Но къщата не става за живеене. От години никой не е стъпвал в нея.
- Това няма значение. Отворете най-накрая.
Той се бави, докато търси ключа. Ръцете му треперят, докато се опитва да отвори. Веригата пада на земята с глухо дрънчене и ние влизаме в двора.
- Почакайте. – казва старецът. – Трябва да донеса фенер.
Ние чакаме на пътеката сред високата трева. После отново чакаме, докато той отключва вратата на къщата на светлината от фенера.
- Госпожата трябваше да ме предупреди. – мърмори той. – Можех да почистя някоя от стаите.
Той отваря вратата пред нас.
- Ако имате нужда от нещо, аз ще съм в пристройката отзад.
- Благодаря.
- Ще ви оставя фенера.
Ние прекрачваме прага. Аз повдигам фенера над главата си и се оглеждам наоколо.
- Господи, Ан, той е прав. Не можем да живеем тук.
Той махва с ръка и тръгва напред и аз трябва да го следвам, за да осветявам пътя. Прекосяваме пусти стаи. Мебелите са неясни контури под платнищата, с които са покрити, картини в тежки рамки са небрежно подпряни на стените. Краката ни остават дълбоки следи в прахта, по лицата ни полепват паяжини, прескачаме парчета отронен гипс. Фенерът осветява мръсни стени с разкъсани тапети и жълтеникави петна влага. Най-накрая Ан отваря двойна врата с адско скърцане на стари панти и ние се отзоваваме в обширна дневна с еркери, гледащи към подивяла градина. Ан махва платнището от креслото и сяда. Аз оставям фенера на масата и гледам как в светлината му танцуват милиарди прашинки.
- Е – казва той след малко. – Можеш да си избереш която поискаш стая.
Аз презрително изсумтявам.
- В този мавзолей?
Той се изсмива сухо.
- Не ти ли харесва тук? Такова нетърпение да заминем, а сега си разочарован.
Аз раздвижвам пръсти пред фенера и сенките по стените се превръщат в излитащи жерави.
- Няма да спечелиш тази игра, Ан.
- Нима? – той с широк жест посочва наоколо. – Това е, което мога да предложа и с което ще се наложи да се примириш.
- Колко още пъти ще се унижиш преди да ме помолиш за помощ? – питам безучастно, докато птиците се превръщат в гарвани.
- Аз не се унижавам.
- А – казвам аз. – по-скоро се наказваш.
- Лека нощ. - казва той натъртено.
Отдръпвам ръце от светлината и за миг изглежда сякаш сенките изчезват в дланите ми. Аз въздъхвам и се отправям към вратата.
- Лека нощ, Ан.