Демон

Разкази, поезия, илюстрации...
Кътче за вашето лично творчество.

Moderators: Trip, Random, Marfa

User avatar
herairness
Jaghut Tyrant
Posts: 1983
Joined: Tue Oct 04, 2005 10:43 am
Location: varna

Post by herairness » Wed Mar 29, 2006 11:57 am

добре добре,стилът фаща:)keep up the good work!
Image

zhivik
Archmage
Posts: 2252
Joined: Fri Jul 09, 2004 3:59 pm
Location: Off from the circus

Post by zhivik » Wed Mar 29, 2006 5:03 pm

И аз се присъединявам - много интересно и завладяващо, пожелавам ти да го завършиш по-скоро :) Все пак, не пришпорвай вдъхновението си, и то няма да те подведе.
This signature is not yet rated

User avatar
Ghibli
Elder God
Posts: 5761
Joined: Sat Dec 20, 2003 11:36 am
Location: not really here

Post by Ghibli » Mon Apr 03, 2006 9:55 am

На мен ми иде да кажа "напротив, пиши и публикувай по-бързо", но съветът на Живик е добър :) Продължава да ми харесва страшно много и ще си чакам търпеливо следващите части.
PICARD: Now, are we progressing, Mister La Forge?
LAFORGE: About like you'd expect, sir.
PICARD: Splendid. Splendid. Carry on.

thorn
Sorcerer
Posts: 488
Joined: Wed Aug 24, 2005 10:45 am

Post by thorn » Tue Apr 25, 2006 8:50 pm

Най-накрая довърших и тая глава. Малко филър си пада, но все пак се надявам да ви хареса. И още веднъж благодаря, че го четете, защото за мен това е най-добрият стимул за писане.

На дневна светлина домът на Ан не изглежда по-добре. Аз лежа в леглото, върху голия дюшек и разглеждам тавана. Гипсовите орнаменти се кръстосват в сложни арабески с пукнатините и паяжините. Гладен съм. Прозявам се широко. Сядам на ръба на леглото и босите ми крака опират студения, мръсен под. Прекарвам пръсти през косата си и в този момент виждам отражението си в стъклата на прозорците. “Боже милостиви!” изплъзва се от устата ми. Необходими са ми няколко болезнено дълги минути, докато успея да променя вида си. Намъквам ризата и панталона си и излизам от стаята. Все още съм гладен. Щурам се из стаите, докато търся изхода. Проклетата къща е прекалено голяма.
Най-накрая откривам външната врата и излизам в двора. Навън градът се е пробудил под сиво-синьото небе. Продължавам да се прозявам, докато отвъд оградата, по улицата трополят карети и минувачи се разминават. Тревата е влажна и хладна под стъпалата ми. Завивам зад къщата и откривам пристройката, където живее пазачът. До нея е завързан черният пес и аз го изглеждам подозрително. Той се озъбва предупредително, късата козина щръква на врата. Аз отварям уста, не се чува звук, но песът изведнъж започва да вие. Пазачът излиза от пристройката.
- Какво има, момче? – пита той кучето и тогава ме вижда.
- Добро утро! – казвам аз.
- Добро да е. – отговаря той.
- Чудех се – питам аз. - дали можете да ми предложите нещо за закуска.
Той се втренчва в мен изненадан.
- Има овесена каша. – казва след малко.
- Чудесно! – отвръщам.
Влизаме в дома му, който се оказва учудващо уютен особено сред нощта, прекарана в онази гробница. Сядам на пейката зад масата и чакам, докато той ми сипва щедра порция в дълбока чиния. Аз заливам обилно кашата с мед и започвам да се храня. Междувременно разговаряме.
- Мога ли да попитам колко време смятате да останете? – казва той, докато връща медната тенджера обратно на огнището.
- Не зная. – отговарям честно. – Зависи от доста неща.
- Ще ви трябва някой да приведе къщата в приличен вид.
- Мда. – казвам аз, докато слагам още мед в кашата. – Дали бихте могли да потърсите подходящ човек?
- Мога да разпитам.
- Ще съм ви благодарен. – аз протягам крака под масата. - Ще ни е необходим и пазач за имота.
Той ме поглежда.
- Разбира се, ако предпочитате да отидете някъде другаде, няма да ви задържаме.
Той избърсва ръцете си в конопената кърпа до огнището.
- Няма къде да отида.
- Тогава за всички ни ще е по-добре, ако останете. Ще ви плащаме както досега. Когато Негова светлост благоволи да намери пари отнякъде. - последните думи ги промърморвам на себе си.
- Благодаря ви, господине. – казва той. – Привикнах с това място и не ми се щеше да се местя.
- Десет години не са малко време. – отбелязвам аз.
Той сяда на масата.
- За тази къща отдавна трябваше да се намерят наематели, но госпожата не даваше и дума да се каже за това. Аз все й повтарям, че всичко гние и се разпада вътре и че не ми е по силите да се грижа за всичко, а тя ми вика, че ако зависи от нея, би я оставила да пропадне вдън земя заедно с всички имоти, дето й ги е оставил мъжа й.
- Ммм? – казвам с пълна уста.
Той поклаща глава.
- Хич и не искам да знам какво може да стори човек, за да си заслужи такива думи.
- А, ето къде си бил.
Аз вдигам глава от чинията. Ан е застанал на прага, закривайки ярката слънчева светлина.
- Добро утро. – казва пазачът.
Ан го изглежда. После се обръща се към мен
- Излизам по работа. Ще дойдеш ли?
- Ами хубаво. – отговарям аз.
- Извикайте карета. – казва Ан на пазача.
Старецът ме поглежда и аз кимвам незабележимо. Той излиза навън. Ан сяда срещу мен.
- Искаш ли овесена каша?
Той поклаща глава. Аз си сипвам още. През отворената врата нахлува свеж вятър и разбърква косите на Ан. Слънцето напича раменете ми. Облизвам лъжицата и забелязвам, че той ме наблюдава с особено изражение.
- Какво? Да не съм се изцапал?
- Навсякъде се чувстваш еднакво уютно, нали?
Аз се изправям.
- С изключение на дома ти, Ан. Ще отида да се облека.
Когато каретата ни оставя в сърцето на града, лавината от забързани хора буквално ни поглъща. Чувствам се изгубен сред стотиците лица, които изпълват улицата толкова рано сутрин. Ан ме държи за лакътя, докато си пробива път през тълпата. Спираме пред голяма, неприветлива сграда от сив камък - някаква банка, доколкото мога да преценя. Слизаме няколко стъпала надолу и се отзоваваме в просторна зала, макар и с нисък таван с арки и масивни колони. Млад мъж с червена коса и присмехулни очи става от едно от бюрата и ни посреща с лек поклон.
- С какво мога да ви бъда полезен, господа?
- Казвам се Хартфорд. Бих искал да се видя с господин Дженкинс.
Младежът ни изглежда с присвити очи.
- Страхувам се – казва той, провлачвайки леко. – че господарят е с твърде деликатно здраве за толкова ранни посещения. Сигурен съм, че и аз бих могъл да ви помогна.
- Не мисля, че ме разбрахте. – казва Ан. – Бих искал да говоря лично с господаря ви.
Той добива леко отегчен вид.
- Щом настоявате, ще съобщя за вас, но не обещавам, че ще ви приеме.
След няколко минути се връща и този път се покланя дълбоко.
- Простете за прибързаността ми, Ваша светлост. Господарят ще се радва да ви приеме. Оттук моля. – той ни повежда през залата покрай бюрата. Изкачваме тясно стълбище и се отзоваваме в малко преддверие с няколко врати. Той почуква на една от тях и след миг се чува „Да.” Младежът отваря вратата и ни поканва вътре.
- Ваша Светлост! Каква радостна гледка за старите ми очи. Не вярвах, че ще доживея мига да ви видя отново.
Собственикът на банката седи увит в одеяла до камината. Живи очи ни посрещат от острото, старческо лице.
- Простете, че не ставам, Ваша Светлост, но сутрин краката ми се схващат ужасно. Кого ми водите? – пита той, поглеждайки към мен.
- Дявола. – отвръща Ан.
Дженкинс избухва в смях, който преминава в пристъп на ожесточена кашлица.
- Сядайте, сядайте. – казва той. – Питър, донеси нещо за господата. Какво предпочитате - чай или нещо по-силно?
- Чай, благодаря. – казва Ан.
- А за вас? – пита ме младежът.
- И за мен. – отвръщам аз, въпреки че не обичам чай.
- Толкова неочаквана среща, милорд. – казва Дженкинс. – Наистина до мен достигнаха някакви слухове за амнистия, но си казах нима Негово Величество си няма по-добро занимание от вашето помилване. – очите му проблясват подигравателно.
Ан докосва устни и се усмихва леко.
- Явно не. Вие как сте?
- Твърде зле със здравето, Ваша Светлост. - старецът въздъхва дълбоко. – Уви, Господ е решил да се мъча дълго преди да ме прибере.
Питър се появява с чайник и чиния сандвичи. Дженкинс се изкашля леко.
- Колкото и да ме ласкае мисълта, едва ли сте дошъл само за да ви видите стария си познайник. С какво мога да ви бъда полезен, Ваша Светлост?
Ан приема с леко кимване предложената му чаша чай.
- С пари. – отговаря той лаконично.
- Но, разбира се. А с какво ще гарантирате?
- С думата си.
Дженкинс поклаща глава.
- Опасявам се, че това е крайно недостатъчно, Ваша Светлост. Сигурно имате някаква недвижима собственост.
- Всичко е прехвърлено на съпругата ми.
- Тогава можете да я помолите да гарантира за вас.
- Не мисля.
- Ако няма кой да гарантира за вас, ще се наложи да ви откажа.
Ан оставя порцелановата чаша на масата.
- Колко изгубихте след ареста ми?
Дженкинс изкривява тънките си устни.
- Твърде много, Ваша Светлост. И то не само пари, но и репутацията си. Като ваше доверено лице и върху мен паднаха известни съмнения. – той замлъква за секунда и продължава с горчивина в гласа. - В моята професия нищо не се цени така, както доброто име. Не съм си представял, че на моята възраст ще ми се наложи да започвам едва ли не отначало.
- Тогава разбирате ситуацията, в която се намирам.
В очите на Дженкинс се появява внезапен интерес.
- Нима възнамерявате да си върнете положението в двора?
Ан не отговаря нищо. Старият човек се накланя към него.
- Затова ли приехте амнистията? Затова ли се върнахте тук?
Ан извръща глава към мен.
- Кажи му ти.
Аз връщам полуизядения сандвич в чинията и казвам делово.
- Негова Светлост е тук, за да спази едно свое обещание.
Дженкинс проговаря тихо.
- Знаете колко врагове имате тук.
Неприятна усмивка плъзва по устните на Ан.
- Нима някога съм бил особено популярен?
Отговор не последва.
- Ще рискувате ли? – гласът на Ан е почти нежен. Дженкинс го наблюдава изпод гъстите си вежди и после избухва в беззвучен смях.
- Знаете ли, Ваша светлост, колко беше скучно в този град без вас? – изведнъж тонът му отново става сериозен. - Искате още веднъж да заложа името си във вашите начинания.
- Тук става въпрос само за пари. – Ан влага в последните думи цялото си високомерие.
- Така е, така е. – Дженкинс сключва тънки пръсти пред лицето си. - Каква сума ви е необходима?
- Хиляда. На първо време.
- Млади човече, слезте долу при Питър и му кажете да ви даде парите.
Аз поглеждам Ан.
- Ще се поразходя малко.
Той кимва. Слизам долу и откривам Питър зад купчини книжа на бюрото му. Когато му казвам сумата, той подсвирва леко.
- Охо, старият доста се е отпуснал.
Докато отваря желязната каса, ме пита.
- В банкноти, в книжа или в полици?
- Сто в злато, останалото в банкноти.
Той повдига вежди.
- Както желаете.
Той вади фишеци с монети и преброява парите пред мен. Вдигам една от монетите към светлината от тесните прозорци и профилът на Негово Величество Едуард проблясва.
- Сто. – казва Питър и избутва купчината към мен. Аз започвам да тъпча монетите в джобовете си.
- Опасно е да се разхождате с толкова пари. – казва той, докато отброява банкнотите.
Аз се усмихвам широко.
- Не се безпокойте. В напълно сигурни ръце са.
Отново съм сред хаоса на оживените улици. Монетите приятно тежат в джобовете ми, слънцето пари в очите ми. Аз се смея, докато прескачам канавките и се промушвам между конските впрягове. Смея се, докато заобикалям играещите деца сред калта на улицата, докато се покланям на проститутките, застанали на праговете с все още сънени лица от уморителната нощ. Смея се, когато ръцете на минувачите ме докосват случайно, когато се изгубвам из улиците и отново намирам пътя си през сърцето на града.
И докато прекосявам пазари и тържища и вдишвам мириса на животни и хора, докато преминавам покрай работилници и миризмата на разтопено желязо, на печена глина и на все още сурово дърво, покрай пекарни и аромата на пресен хляб, покрай странноприемници и мириса на евтино вино и пържено месо, покрай бордеи и острия дъх на опиум и джин, който не може да прикрие този на бедност и отчаяние...
...тогава сред хората и слънчевата светлина чувствам старата увереност, че само ако протегна ръка и свия пръсти в юмрук, целият свят ще е мой отново. Защото аз съм царят, помазан с кръв и възкачен на престол от плът.
Някой се блъска в мен и чифт сини очи се смеят срещу ми.
- Простете, господине.
Аз се сепвам и мигът отлита нанякъде, безвъзвратно изгубен в младото лице пред мен.
- Няма защо. – отговарям и проследявам с поглед изящната фигура, която се изгубва в тълпата. Сега не ми остава нищо друго освен да се прибера. Оставям пари на пазача, за да купи най-необходимото и той ми съобщава, че е намерил подходящ човек за къщата. Кимам одобрително и после се връщам в стаята си. Изваждам монетите от джобовете си и ги разпръсквам върху дюшека. Както и очаквам, няколко от тях липсват. Просвам се на леглото, закривам очи и се смея гласно на себе си.

User avatar
Crystal
E'lir
Posts: 167
Joined: Wed Mar 29, 2006 11:23 am
Location: somewhere in Dreamland

Post by Crystal » Wed Apr 26, 2006 3:55 am

още, още... :lol:


Включвам се в клуба на почитателите, много приятно четиво, чакам с нетърпение другите части. :)

И да, знам ,че не е градивна критика, ама какво да направя, просто си ми харесва :wink:

thorn
Sorcerer
Posts: 488
Joined: Wed Aug 24, 2005 10:45 am

Post by thorn » Thu Jun 22, 2006 4:39 pm

Тази история тотално ме обсебва :mrgreen: . Не мисля, че е здравословно.

Шарките на тапетите са тъмнозелени листа върху коприната. В светлината от надничащата в стаята луна фигурите изглеждат сребристи и когато температурата му отново се вдига, се превръщат във вихри от сиви сенки. Той се задушава от тежестта, която притиска гърдите му. Изправя се в леглото, опирайки се на длани върху завивките и диша тежко. Ризата му е влажна и той усеща сладникавата миризма на потта си. В главата му хаосът от мисли приижда като прилив. В тези моменти от нощта сънища и действителност се сливат. Той се става и започва да обикаля из стаята. Всяка стъпка го оставя изместен от себе си.
- Не бива да се преуморяваш.
Той не обръща глава към ъгъла, откъдето идва гласът.
- Това няма никакво значение.
Кратка пауза.
- За теб може би не.
Той сяда на леглото с гръб към нея.
- Бълнувам. - прекарва длани през лицето си. – Всеки път, когато треската се появи, не мога да спя. Имам чувството, че ще се задуша в съня си.
- Нещо се е случило, нали?
Той замръзва.
- Този път – казва внимателно. – нямам нужда от вътрешни монолози.
Но въпросът идва безмилостен.
- Той е тук, нали?
Той усеща, че му се гади, но отговаря.
- Да.
Реакция не последва и той се престрашава да се извърне. Тя стои в ъгъла, сплела длани пред себе си, почти прозрачен силует в лунната светлина. Усмихва се, когато среща погледа му.
- Почувствах го. Тук. – тя посочва сърцето си. – И тук. – ръката й се плъзва надолу към слабините.
Той извръща лице.
- Утре трябва да прегледам онези документи преди....
Тя го прекъсва безцеремонно.
- Как изглежда?
Той затваря очи и се опитва да се съсредоточи. Вероятно Уолтър ще успее да отмени по-маловажните срещи.
- Отговори ми.
Настойчивостта на тона й го сепва.
- Остарял, уморен. – отговаря неохотно.
Тя кимва замислено.
- Тези години на изгнание са го пречупили?
- Не знам.
- Толкова много гордост трудно се преглъща.
- Това не ме интересува.
Тя го наблюдава известно време, преди да попита:
- Той знае ли, че съм мъртва?
Той издишва рязко.
- Не.
- Попита ли за мен? – в гласа й се усеща само леко любопитство.
- Попита за семейството ми.
Тя сбръчва чело.
- Това не беше твоя идея, нали?
- Кое? – въпросът се изплъзва преди да успее да се спре.
- Да го доведете тук.
Гневът за миг надвива безчувствеността от треската.
- Едуард го помилва. Аз щях да съм доволен, ако беше изгнил на онова място.
- Нима?
Той стисва юмруци.
- Спазвам обещанието си. Каквото и да ми струва това.
Печал сковава чертите й.
- Това обещание го поисках заради теб, не заради него.
- Така каза.
Тя навежда глава.
- Какво иска Едуард от него? – пита тихо.
- Да шпионира в двора на Изабел.
- Как го принуди да приеме?
- Самопризнанията му са все още в мен.
- Не си ги унищожил. – в думите й няма обвинение.
Той облизва устни – езикът му е сух и грапав.
- Не.
- Знаел си, че ще ти потрябват.
Треската отново го понася на лепкавите си криле.
- Това е единствения начин да го държим под контрол. – измърморва.
- Нима го е страх да умре?
- Той нямаше да позволи да го обесим като обикновен убиец.
- Само заради това ли се съгласи?
- А заради какво друго? Заради Изабел, заради онзи младеж с него?
- Не зная. – отвръща тя. – Никога не съм го разбирала. Той вижда света така изкривен.
Той не отговаря нищо.
- Какво ще стане, когато отиде в двора на Изабел?
Той повдига рамене.
- Вероятно ще се опита да я предупреди.
- Ще му повярва ли?
- Тя няма да има думата. Д’Анжу е там.
- Той не знае това, нали?
Той притиска слепоочията си.
- Неговото присъствие ще разбърка това гнездо на оси. Особено, когато узнаят, че шпионира за нас.
- Кръвта на собствените му роднини по ръцете му, предателството му... Нищо не са забравили. Ще си отмъстят, нали?
Той мълчи.
- Без закрилата на краля те ще го унищожат. – меко казва тя.
Той кимва.
- И когато го направят, ние ще нанесем своя удар. – думите му са като ехо на нейните.
Той я чува как се приближава.
- Едуард ще се направи на опечален роднина и ще въздаде правосъдие за смъртта на братовчед си.
Леглото изскърцва под тежестта й и ръцете й се обвиват около врата му.
- Значи ще гледаш как го унищожават всички те – Едуард, Изабел, д’Анжу...
- Това е, което заслужава.
Тя обляга глава на рамото му.
- Мислех, надявах се, че ще забравиш.
Студът на тялото й му носи облекчение от треската.
- Не мога.
Те стоят така в мрака и наблюдават как облаците закриват луната.
- Истината е – казва тя. – че никога не успях да те убедя колко те обичам.
Болката е толкова рязка, че се събужда. Той преглъща конвулсивно и миг по-късно започва да кашля яростно. Чувства как дълбоко в гърдите му нещо се разкъсва като струна и кръвта започва да изкачва нагоре по гърлото. Той изплюва розово-бели парчета тъкан върху чаршафите. Уолтър нахлува в стаята.
- Лорд Джеферс...
Той махва с ръка. Повръща кръвта в сребърния леген, подложен под брадичката му. Когато пристъпът отминава, той се обляга назад в леглото. Уолтър отваря широко прозорците. Нахлулият студен въздух отрезвява ума му. Той се опитва да се изправи и за миг стаята се завърта пред очите му. Уолтър му помага да стане. Пръстите му треперят, докато разкопчава ризата.
- Да се захващаме за работа. – казва той на Уолтър.
Секретарят му излиза и той се обляга на леглото, дишайки пресечено.
- Милорд – казва Уолтър, когато се връща с документите и чаша чай. – днес Нейно Височество ще приеме херцог Хартфорд.
Той поглежда към бледата утрин навън, лицето му безизразно.
- Да се надяваме, че ще получи подобаващо посрещане.

User avatar
Theodelinda
Scholar
Posts: 108
Joined: Thu Feb 16, 2006 11:11 am
Location: Always around

Post by Theodelinda » Mon Aug 07, 2006 7:53 pm

Не знам дали обсебва теб , но мен направо ме зашемети!!! Исках да напиша нещо смислено, което да те зарадва, защото знам какво е хората да харесват това, което си написал. Работата е там, че не мога да си събера мислите, след като прочетох всичко на един дъх. От една страна съжалявам, че чак сега попаднах на творението ти, но пък от друга съм си спестила мъчителното чакане на другите :D Е, не ме мразете, защото се присъединявам към вас :D Не знам дали ще мога да спя тази нощ! :shock:
Ако има нещо друго, което може да се пожелае на човек с такъв потенциал освен успех и несекващ прилив на творческа енергия, което бедната ми фантазия не може да измисли в момента, ти го желая от сърце и него!

Извинявам се за словоизлиянието! Дано не съм била досадна! :oops:
Image

CREDENDO VIDES!

thorn
Sorcerer
Posts: 488
Joined: Wed Aug 24, 2005 10:45 am

Post by thorn » Mon Aug 14, 2006 1:23 am

Уау, какво да кажа освен благодаря :D !

thorn
Sorcerer
Posts: 488
Joined: Wed Aug 24, 2005 10:45 am

Post by thorn » Wed Sep 06, 2006 9:05 pm

Не зная защо, но нещо не спира да ме притеснява в този откъс. Обаче ми писна да го преправям. Надявам се все пак да става за четене.

Тази нощ не спим.
Когато Ан се връща вечерта, ме намира в стаята ми да зяпам тавана.
- Имам нужда от компания.
Аз се надигам в леглото и го поглеждам. Той се е облегнал на рамката на вратата. Лицето му е полускрито в сенките.
- Нещо се е случило?
Той поглежда настрани.
- Нищо особено.
Щом това е всичко, което иска да ми каже, аз няма да настоявам. И без това не съм в настроение.
Вечерята е сервирана в стаята на Ан. Аз се храня автоматично, той не докосва нищо. Тогава мракът идва и Ан запалва свещите. Играем карти. Аз задрямвам отвреме-навреме, но когато се сепвам, на масата пред мен винаги има карта и Ан изчаква търпеливо моя ред. Не мога да се контролирам така. Когато се събуждам, по масата има пера или следи от нокти. Чувам гласа си в просъницата. Свещите бавно се топят.
Картите в ръката ми се превръщат в таро – понякога смъртта язди в броня от кост, понякога шутът се смее на ръба на пропастта, понякога дяволът седи на престола си с чаша в ръка и носи моето лице.
...Това няма да остане без последици.
Не зная какво вижда Ан през тези часове. Лицето му не променя изражението си между откъслеците от сънища.
На сутринта на вратата се позвънява. Аз скачам, но Ан ме спира.
- Аз ще отворя.
Когато се връща, носи неразпечатано писмо.
- Няма ли да го прочетеш? – питам аз.
Той ми го подава. Аз разчупвам печата с лилията и лъва.
„Скъпи приятелю,” пише вътре с елегантен, наклонен почерк „научих, че вече сте пристигнал в столицата. Надявам се, не сте забравили старата си приятелка, която ще се радва да ви види днес следобяд в Кенсингтън. Изабел.”
Аз вдигам поглед от листа хартия.
- Е, ще отидем ли?
Ан скръства ръце.
- Какъв избор имаме? – той ми показва зъбите си. – Приготви се.
До двореца на Изабел вървим пеша. Ан е облечен в тъмносиво, мрачен като буреносен облак в слънчевия следобяд. Аз го следвам, кръстосал ръце зад гърба си. Вървим по широките булеварди, под сенките на дърветата, в спокойствието и тишината на деня и аз се чувствам почти безгрижен.
Когато стигаме до двореца, ни очаква изненада. Скеле обгръща половината сграда, това, което някога са били градини сега са ровове, купчини пръст, тухли.
- Сигурен ли си, че това е адресът? – питам аз, докато двамата с Ан разглеждаме наоколо.
- Ти прочете писмото. – отвръща мрачно Ан.
- Пишеше Кенсингтън. – казвам аз.
- Значи е тук. - той посочва каретите пред входа. – И очевидно дворецът е обитаем.
- Не е нужно да се правиш на умен.
Гвардейците отварят портите на двореца пред нас. Прекосяваме градините и влизаме в сградата от червени тухли. Ан се представя на камериера.
- Нейно Височество ви очаква.
Следваме камериера по дългата галерия в червено. Срещу нас се задават няколко души. Когато Ан вижда този най-отпред, изражението му се замръзва в онази маска на арогантност, която помня от първата ни среща. Мъжът е пълен, облечен в бяло и златисто, лицето му е с изненадващо деликатни черти. Ан спира и се покланя сковано.
- Ваше Височество.
- А, родственико. – мъжът се усмихва. – Каква приятна изненада е да ви видя тук.
- Нейно Височество пожела да я посетя.
Мъжът се намръщва леко сякаш се опитва да си спомни нещо.
- А, да, Изабел спомена, че ви е поканила, но аз, честно казано, не очаквах, че ще дойдете.
Погледът му среща този на Ан с обезоръжаваща откритост. Ан не отговаря нищо.
- Както и да е, позволете да ви поздравя за амнистията.
Ан отвръща сухо:
- Благодаря. – и понечва да го отмине, но тогава мъжът го спира.
Ан поглежда към опрения в гърдите му бастун.
- Мили родственико - казва мъжът. – ще си позволя да ви дам един съвет. Не забравяйте, че сте тук само поради състраданието на племенницата ми. И тъй като имате склонност да пренебрегвате проявената към вас милост, ще ви напомня още, че за разлика от вас семейството ми има добра памет за стари дългове.
Мъжът кимва леко и продължава. Ан го проследява с поглед. Аз се изравнявам с него.
- Още един доброжелател от миналото? – питам със сладък глас.
Ан ме изглежда отгоре-надолу.
- Мисля, че имате достоен съперник, Ваша Светлост. – казва той.
Аз повдигам вежди.
- О. – опитвам се да осмисля думите му. Скритият подтекст ми се изплъзва. – Нима искаш...
Аз не довършвам, защото лицето на Ан се изкривява.
- Няма да докосваш и с пръст когото и да е. – изсъсква той.
Той млъква и се отдалечава с бързи стъпки. Аз премигвам.
- Ама че внезапен пристъп на съвест. – казвам на портретите по стените.
Камериерът разтваря вратите на залата пред нас. Дворът на Изабел е ярки цветове, музика и млади лица. Щом обявяват името на Ан, разговорите спират и погледите се насочват към нас. Ние оставаме на прага, аз с любезна усмивка, той сдържан и хладен. Тълпата се разтваря бавно, хората отстъпват встрани и разкриват креслото в ъгъла под прозорците. Всяка стъпка ни приближава към нея и аз съм леко развълнуван, защото тя е парче от пъзела, който трябва да подредя. Най-накрая част от него ще дойде на фокус. Затова я разглеждам с очите на любовник.
Тя е в тъмночервено, ръцете й бледи като слонова кост върху кадифето. До нея стои мъж. Сянката му пада върху лицето й и превръща сивите очи в черни. Ръката му лежи върху резбованата облегалка на креслото, почти докосвайки кестенявата коса.
- Ан, най-накрая се появихте. – тя вече се е изправила от креслото и се усмихва. – Очаквах ви с нетърпение.
Той се приближава и се покланя.
- Ваше Височество.
- Без формалности, приятелю. – тя се повдига на пръсти и докосва лицето му с устни. – Радвам се да ви видя.
Той най-накрая се усмихва.
- Аз също. Изглеждате чудесно, Изабел.
Тя се разсмива.
- Благодаря ви. Как се чувствате?
- Изтощен. Този град ме уморява.
- Вече ви липсва спокойния живот в провинцията.
- О, да. Там наистина се отегчавах забележително. – гласът му е ленив, но погледът му се плъзва по лицето на младия мъж до нея.
- Уви, не мога да ви предложа кой знае какви забавления в двора си. Както виждате, разширяваме двореца. Надявам се, че хаосът отвън не ви е изненадал.
- На ваше място не бих останал тук. В Уиндзор би трябвало да се намери място за двора ви.
- Точно сега не мога да напусна столицата и се налага да се примирим с този безпорядък. А не искам да да притеснявам свекър си. – очите й го поглеждат насмешливо.
Той се усмихва иронично.
- Разбирам ви.
- Ан, позволете да ви представя Шарл дьо Бриен.
Мъжът до нея се покланя леко.
- Ваша Светлост.
Ан кимва. След това ме представя лаконично. Тя ми се усмихва и аз докосвам с устни ръката й. Тя мирише на канела и вероятно има същия вкус. Усещам погледа на Ан върху себе си и сдържам усмивката си.
- Ан, нека ви покажа как смятам да преустоя двореца. - казва Изабел. – Господа, ще ни извините ли?
Ан й предлага ръката си и двамата излизат. Двамата с дьо Бриен се гледаме известно време, докато накрая той ми подхвърля някакво извинение и се изгубва сред тълпата. Аз се чувствам пренебрегнат. Твърде много хора, твърде много лица и гласове. Плъзвам се сред тях, търсейки някакво предизвикателство. Толкова нехайни, толкова безгрижни. Такова изкушение. Винаги е било. От времето, когато им бях въздаден - най-скверният дар, когото някога ще получат.
И тогава го усещам. Познато присъствие. За миг се чувствам замаян, сякаш светът е разтрошено огледало и аз мога да видя в отчупения ъгъл чернотата, която дебне отвъд. Проследявам го и стигам до врата, скрита зад завеси. Той ме очаква от другата страна.
Аз се оглеждам и после предпазливо отварям вратата. Тъмен коридор, в края на който е малък, неосветен вестибюл и там e Марк. Восъчна кожа, опъната върху черепа. Стигмите безкръвни върху китките. Мирише на дим.
- Господарю. – той е коленичил.
Аз въздъхвам.
- Какво означава това? – питам.
- Господарю, не бих престъпил заповедите ви, но е мой дълг да ви предупредя.
Аз се доближавам и се навеждам над него. Пръстите ми обхващат лицето му и усещам крехките кости под студената кожа. Той трепери.
- Такава вярност. А не извинение да напуснеш поста си.
- Знаете, че... – думите се накъсват.
Той е пречупен от векове, но все още показва някаква воля. Изключително забавно.
- Шшшт. – аз поставям пръст върху устните му. – От време на време на всеки се полага почивка от ада.
Той затваря очи.
- Господарю, те казват, че сте изоставил задълженията си, че сте ги предал, че сте сключил сделка с Него и затова ви е освободил.
Аз съм изумен.
- Oт началото на вечността Той е отвърнал лице от рода ми.
- Тогава защо сте все още тук, господарю, защо не се върнете?
Той не смее да зададе другия въпрос.
- А Утринната звезда?
- Той не казва нищо.
Аз се замислям. Това е нещо ново.
- Ще се върнете ли, господарю? – пита смирено той.
- О, да и то по-скоро, отколкото очакват. – нокътът ми раздира кожата на челото му. Аз го белязвам с печата си.
– Върви. – казвам аз. – Затвори дверите. Скоро той ще слезе на земята, но дотогава никой няма да стъпи в царството ми.

thorn
Sorcerer
Posts: 488
Joined: Wed Aug 24, 2005 10:45 am

Post by thorn » Mon Jan 01, 2007 9:10 pm

Честита Нова Година и всякакви хубави пожелания, които си вървят със събитието :wink: .

Изчаквам Марк да изчезне в мрака и вече мога да изругая така, че цветята в китайските вази в ъглите да увяхнат. Досещам се кой стои зад всичко това. Не искам да се срещам с него, не и след като това е целта му. На негова земя съм твърде уязвим и той го знае. И ме очаква.
Облизвам устни. Вдигам показалец и времето спира. Светлината замръзва във въздуха и пукнатините в света стават видими.
- Велзевул.
Чувството е сякаш оставям тялото си някъде далеч зад себе си. Миг по-късно съм в зала, изпълнена със светлина. Някой пее със страст и истинска вяра, глас кристален като купола над мен.
Той е в центъра на залата, висока, гагатеночерна сянка върху алабастровия под, със затворени очи и усмихнат. В краката му, свит и трептящ като горещ въздух е цял океан от лица, водовъртеж от езици и пръсти, които се опитват да го докоснат. Той самият е кожа, създадена да наподобява човек, оригами, сгънато в изненадващи ъгли. Той няма да заблуди никого и дори не се опитва.
Аз се покланям.
- Ваше Височество.
Той обръща бавно глава и се усмихва още по-широко – устните му се отдръпват от острите зъби.
- Такава неочаквана чест. Да дойдеш в скромното ми владение.
Аз разпервам ръце.
- Просто ви връщам жеста.
Преди време, когато чумата покоси същия този град, няколко души, мислейки, че могат да изпросят милост, го бяха призовали тук. Доколкото си спомням, той използва плътта им за тяло, което да задоволи придирчивия му вкус. После реши да се възползва от неочакваната възможност и остана в града като лечител и проповедник. Когато се отегчи, а при него това става бързо, той ме посети. Пристигна в испанска дантела и мирис на трупове, с разкази за смърт и отчаяние. След вечеря обиди вкуса ми за книги, обвини ме в дезертьорство и ме накара да му разкажа цялата история.
- Твърде мелодраматично дори за теб. – каза накрая. – Но кой съм аз да отричам правото на избор.
Ако зависеше от него, цялата вселена щеше да е в хаос и пламъци. Той все още се смята за лично засегнат от Неговото мълчание.
Той махва с ръка и аз сядам на появилото се кресло.
- Душеядеца каза, че си го заплашил.
Аз потривам нос.
- Винаги ме е изнервял.
Смее се тихо.
- Нищо случайно няма на този свят.
- Аха... – разглеждам ноктите си. – Чудя се как нашият господар прие отговора ми.
Негово Височество повдига вежда.
- Не е моя работа да обсъждам това.
- Дано не съм предизвикал излишни вълнения. – казвам все едно ме интересува.
- Това твое доброволно изгнание. – той поклаща глава. – Не можеш да спреш никого да задава въпроси.
- Сигурно и има доста готови да услужат с отговори.
Той обръща очи нагоре.
- Уви – казва набожно. – Сред нас има толкова изгубени души.
Аз го изглеждам. Той се подсмихва.
- Бих искал да бъда оставен на мира за още малко. – казвам бавно. – После ще понеса цялата отговорност за отсъствието си.
Усмивката изчезва от лицето му.
- Свободен си да правиш каквото искаш. – проговаря. – Както и всички останали от нас.
Аз навеждам глава.
- Това е важно за мен.
- Разбира се, разбира се.
Аз вдигам поглед.
- Затворих дверите.
Той се кикоти.
- О, нямам търпение да видя лицата им, когато разберат. Какъв ще е следващият ти ход? Пак ще се обявиш за месия на онзи твой свят.
Аз не обръщам внимание на думите му.
- Ако той ми заповяда, ще се върна.
- Не, той няма да те моли да се върнеш. Нито пък аз. Всички отлично знаем какво мислиш по въпроса.
Аз поклащам глава.
- Нищо не знаете.
- Зная само това, което ми разказа тогава.
- Така и не попитахте защо съм свободен, Ваше Височество.
- Не можеш да ме обвиниш в липса на деликатност. – казва надменно той.
Аз подигравателно се изсмивам.
- Страх ви бе да попитате, нали?
Това улучва право в целта. Той изправя рамене и изражението му замръзва.
- Може би сега е моментът да ни осветлите по въпроса, Ваша Светлост. – процежда.
Аз сплитам пръсти.
- Щом настоявате.
Той сяда на трон от нишки светлина и кръстосва крака. Сенките стихват и в настъпилата абсолютна тишина чувам шепота на владенията му, тези безкрайни елипси от изкривени измерения, драскащи по стените на залата. Това ще бъде грозно. Прекарвам ръка през лицето си. Той ме гледа с насмешка.
- Е – казва. – сега кой го е страх да говори?
Аз се смъквам надолу в креслото.
- Помните ли, когато ви казах, че не мога да избягам от предназначението си? – той притваря очи утвърдително. - Вие отвърнахте, че ние се подчиняваме не на съдбата, а на дълга си. Аз не съм глупак, господарю, винаги съм знаел какви са задълженията ми. Аз бях Ада, аз трябваше да поема човешките грехове, защото тази земя бе моя обител.
Той ме прекъсва безцеремонно:
- Такова бе желанието ти.
Аз кимвам.
- И когато седнах на престола си, какво видях? Плътта, която гниеше пред очите ми, устите, които крещяха името ми, молейки за милост, драконът, захапал опашката си, който бях аз, вечността на всичко, което идва и си отива. „Все още ли съм инструмент на волята Ти, Господи?”, попитах. Или безлика сила като онези, които властват над времето и пространството. Просто механизъм, който задвижва вселената.
Той въздъхва.
- И все още има склонност да драматизира. – казва на тавана.
Аз не му обръщам внимание.
- И когато бях освободен, знаех, че определеното трябва да бъде изпълнено, че трябва да заема отново мястото си. Бях завършен също както в началото. Какво промених? Каквото и да направя, е без значение.
Той се втренчва в мен. Лицето му е мрачно.
- Не осъзнаваш какво говориш.
Аз отмятам глава назад. Щом толкова държи, ще чуе всичко. Цялото сквернословие.
- Нима? Помисли си, братко. Защо бях освободен? В онзи ден, когато земята се разтресе и слънцето почерня. – той се намръщва. - Ние не означаваме нищо, Ваше Височество. Освен предопределеност в нас няма нищо друго. Дали ще се бунтуваме, или ще се подчиним, е без значение. Онова наше велико дело е едно нищо.
Той се усмихва снизходително.
- Тези векове затвор са те побъркали.
- Вероятно.
Аз го поглеждам изпод вежди.
- Но тогава ми остава другата алтернатива – казвам тихо. – тази, за която и двамата не смеем дори да помислим. Защото деянията ни са непростими, защото ние сме отвъд законите и волята Му. Защото това, което извършихме, ни освободи.
Той понечва да каже нещо, но аз го спирам с жест.
- И какво, ако грешим? Ако свободата ми означава опрощение?
Той започва да се кикоти.
- Ти...ти да получиш опрощение? А защо не и аз, а защо не и Утринната звезда?
Той пада на колене.
- Господи мой, и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си. Въпреки че нашият владетел отхвърли милостта Ти. Въпреки че Господарят на козите отказа да се поклони пред творението Ти. Въпреки че аз бях този, който реши да го покварим.
- И ако все пак може да ни бъде простено? – изкрещявам аз.
Той вдига лице и очите му са метални.
- И какво от това? Кому е нужна милостта Му?
Аз вече съм вбесен. Арогантен мръсник.
- Нищо не разбираш, братко. Това ще означава, че кръвта, която пролях, бе в името на собствената ми суета. Ще означава, че извършихме същите престъпления, заради които поглъщаме душите на смъртните. Това ще означава, че сме убийци, канибали и содомити, жалки създания, които заслужават милостта Му.
Гласът ми разтърсва залата. Оглушителен трясък и кристалният купол се разтрошава на хиляди остри като игли парчета. Порой разноцветни дъги пада върху ни. Сенките пищят и се опитват да изпълзят по стените. Моят домейн започва да просмуква, но той не ме спира. Кървавo зарево поглъща златистата светлина. Аз съм променен, седнал върху трона си от трупове, сред черни пера. Той се изправя в истинския си образ – слаба, елегантна фигура от прозрачни крила, остри стави, тясно лице. Приближава се и поставя ръце върху моите.
- Братко, какво искаш да направя? – пита той, Господаря на мухите, Принца на Ада, невероятното копеле. – Искаш ли да оскверня онова място, да излича всяка следа от присъствието Му на него?
Аз изсъсквам и воят на сенките става непоносим.
- Веднъж вече опитах. Забрави ли наказанието, което трябваше да изтърпя за това?
- Тогава какво искаш?
- Аз ще напусна онова място, но преди това ще направя още нещо – ще получа една душа, която можеше да бъде най-красивото Му творение, ако не беше жестокостта и самотата й. Ще взема своята дан.
Той е леко изненадан.
- Една-единствена душа. Твърде скромно.
Аз се ухилвам като побъркан.
- Това е предизвикателство, Ваше Височество.
Той се отдръпва.
- Нима?
Аз кимвам.
- Знаех, че ако изчакам достатъчно, Той няма да може да ме пренебрегва вечно. Присъствието ми на земята не е желано. Аз променям историята, чувствам го. Така че Той трябваше да направи нещо.
- И този човек е отговорът Му?
Аз подсмръквам.
- Вероятно. – отговарям неохотно.
Той започва да се смее – плътен, дълбок звук, който не съм чувал от времето на нашето падение.
- Значи това си замислил. – казва накрая. – Тогава ще наблюдавам с най-голямо удоволствие това твое...предизвикателство.
Той вдига ръце и сенките плъзват към мен. Аз затварям очи.
- Време е да се завърнеш, господарю на козите. Този твой сън все още не може да свърши.

thorn
Sorcerer
Posts: 488
Joined: Wed Aug 24, 2005 10:45 am

Post by thorn » Thu Apr 26, 2007 10:06 pm

Мдам, my persistency is trully admirable... Дано някой го чете тва още :lol: :lol: :lol:

Не мога да понеса още една нощ в тази къща. Затова минаваме отзад. Ан хвърля връхната си дреха на тревата и ние сядаме върху нея. Вечерта е гореща и тиха. Прозорците на къщата на пазача светят в топло жълто и аз виждам сянката му се движи вътре. Кучето спи, облегнало глава на лапите си. Мисис Холмс ни донася кафе и кейк и ние се храним в тишина.
- Не е ли забавно - проговаря той изведнъж. – как когато най-накрая всичките ни амбиции могат да осъществят, на нас ни е все едно.
Аз лежа по гръб, с ръце под главата си и наблюдавам метличено-синьото небе.
- Моите амбиции така и не се осъществиха. – казвам небрежно.
- Е – отвръща той. – предполагам, че всички трябва да сме благодарни за това.
Аз вдигам ръка пред лицето си и поглеждам към късовете луна между пръстите си.
- Бях тук, когато вселената се раждаше и ще бъда тук и докато умира. Когато Душеядеца обяви края на всичко сътворено и моят господар застане срещу създателя си за последен път, аз ще бъда от дясната му страна както преди падението ни.
Той въздъхва.
- Вземи си още едно парче кейк. – казва. – Преди съвсем да си се разлигавил.
Аз послушно натъпквам сладкиша в устата си.
- Ще ми кажеш ли за какво си говорихте с Изабел?
- Защо?
- Ан, какво очакваш от мен? – питам рязко.
Той ме поглежда косо.
- А ти ще ми кажеш ли защо когато те намерих в онзи вестибюл, изглеждаше като видял призрак?
- Не.
Той повдига рамене.
- Значи сме квит.
Аз дъвча мълчаливо известно време.
- Те смятат, че съм изгубил твърде много време тук. – казвам накрая.
Той прекарва ръка през лицето си.
- Това трябва ли да ме притеснява?
- Не. Знам как да се оправям с тях. За всичките тези векове никой от нас не се е променил особено.
Ан измърморва нещо, което не успявам да чуя.
- Е – казвам. – искаш ли още подробности или ще ми разкажеш какво се случи?
……………………………………….

- Жак – казва Франсоа. – дръжте китката си стегната и изправете раменете.
Хлапето му хвърля ядосан поглед. Ги се възползва от случая и избива оръжието от ръката на момчето с ленивo движение. Рапирата пада с оглушително дрънчене върху мрамора. Франсоа рязко си поема въздух.
- Кълна се, непохватността ви е забележителна. Защо изобщо си губя времето с вас?
- Защото няма какво друго да правите. – озъбва се момчето.
Ги се изсмива и вдига рапирата от пода.
- Хайде. – казва помирително. – Да опитаме още веднъж. И слушайте Негово Височество.
Хлапето продължава да се цупи, скръстило ръце. Франсоа се намръщва.
- В такива моменти си проличава произходът ви, Жак. Научете се да приемате похвали и упреци.
- Монсеньор? – Морел надниква през вратата.
Франсоа вдига ръка и Ги и Жак прекъсват дуела си.
- Тръгна ли си?
Слабият мъж кимва.
- Преди минути. Нося ви бележките.
Франсоа застава до камината и преглежда листовете хартия.
- Чудесно. – казва той. – Има с какво да ме развличате. Четете.
Франсоа обляга лакът на камината и притваря очи. Морел започва да чете с нисък глас:
- Нейно Величество влезе в стаята, последвана от Негова Светлост...
Франсоа се намръщва и го прекъсва.
- За бога, започнете с нещо по-съществено.
Морел прехвърля листата и продължава:
- Нейно Височество: „Наистина ли ви бе толкова досадно в провинцията?” Негово Височество: „Не повече от обичайното. Намирах си занимания.”
Франсоа обръща очи към тавана.
- Така няма да стане. Жак – казва той на момчето – вие сте достатъчно млад, за да играете племенницата ми, напълно в духа на онези техни вулгарни пиеси. Ги - не се мръщете - вие ще сте Негова Светлост, херцога на Хартфорд. Застанете тук. Жак, бъдете по-сериозен, все пак сте принцеса. Ги, вие ще държите листата и ми дайте тази рапира – мисълта, че племенникът ми е с оръжие в ръка, ме кара да потрепервам. Е, готови ли сте?
Жак продължава да се хили, но под строгия поглед на Франсоа добива сериозен вид и се обляга на ръката на Ги с преувеличена грациозност. - Да започваме. – казва Франсоа.
- „Намирах си занимания.” – прочита Ги.
- „Надявам се, не съм ви откъснала от тях.” – казва Жак със сладък глас.
Франсоа кима одобрително.
- Отлично. Продължавайте.
- „Твърде добре знаете, че не сте.” – казва Ги.
- „Няма ли да ми кажете причината за това внезапено скарване със свекъра ми?”
Пауза. Франсоа поглежда въпросително.
- Тук нямам реплика, сир. – казва Ги.
- Какво? О, по дяволите, импровизирайте. Не спирайте на най-интересните места.
Ги демонстративно въздъхва и прави някакъв жест. Франсоа поклаща глава недоволно, но казва:
- Нататък.
- „Помня, че след като ви арестуваха, Едуард беше толкова ядосан”. – изчуруликва Жак.
- „И двамата се разочаровахме един от друг.”
- „Но все още сте близки, нали. Все още ви има доверие.”
- „Не мисля, че ви разбирам.”
- И аз не разбирам. - казва Франсоа. – Какви ги върши?
Ги и Жак го гледат.
- Трябва ли да кажа нещо? – пита момчето.
- Само ако е написано на листа.
Жак подсмръква и зачита:
- „Ан, ако двама души се познават от толкова време като вас, ако ги е свързвало приятелство като вашето, каквото и да се е случило помежду им, не може да е непоправимо.”
- Боже милостиви. – казва Франсоа тихо.
- „Нямате представа за какво говорите”. – произнася Ги с дълбок глас.
- Колкото и да ми е неприятно, трябва да призная, че тук племеникът ми е напълно прав.
- „Ан, ще бъда напълно откровена с вас. Чичо ни подозира, че Едуард не ви е освободил само заради молбата ми.”
- „Д’Анжу не е глупак, Изабел. Наистина идвам с нашийник около врата.”
- „Това не ме интересува.”
Франсоа прекъсва Жак с рязък жест.
- Морел. - обръща се към слабия мъж в черно. – Повикайте дьо Бриен.
Морел се покланя и излиза.
- Продължавайте нататък. – казва Франсоа.
- „Ще ви помоля нещо. Бих искала да поговорите с Едуард. Да му кажете, че съжалявам, че не бях добра съпруга на сина му, че не можех да скърбя за смъртта му. Вероятно допуснах много грешки, но и той винаги е бил безразличен към мен”.
Франсоа потрива лице.
- Толкова млада... – промърморва едва доловимо.
- „Не мисля, че... „
Жак поглежда над листата. Изражението на Франсоа е вглъбено и за миг момчето решава, че господарят му не слуша. Ги го сръгва с лакът в ребрата и Жак започва да чете:
- „Вие сте единственият човек, който няма да ме осъди. Аз нямам илюзии за вината си - за това, че започнах връзката си с Шарл толкова рано след смъртта на съпруга си, че не бях достатъчно дискретна. Но трябва да разберете, че се уморих от самотата.”
- Сир.
Дьо Бриен е влязал, следван от Морел.
- А, Шарл. Приближете се.
Другият се подчинява.
- Бъдете така добър да ми припомните защо ви доведох тук. – казва Франсоа.
Погледът на дьо Бриен се плъзва по лицата на Ги и Жак, но и двамата изглеждат преднамерено безучастни. Той преглъща.
- Имахте нужда от някого, който да е близък с Нейно Височество.
- А това означава?
- Да ви уведомявам за всичко, касаещо Нейно Височество. – бърза да каже дьо Бриен.
- Тогава навярно бихте ни помогнали. Жак и Ги репетират този диалог, но имат известни затруднения с текста. – казва Франсоа. - Жак, ако не греша, репликите ви продължават, нали?
Хлапето хвърля изплашен поглед към Ги, който кимва окуражително.
- „Няма да позволя детето ми да страда заради моите грешки. – гласът на момчето леко трепери. - Това, което се опитва да направи Едуард - да лиши дъщеря ми от короната – това няма да допусна с цената на всичко. Ан, убедете го, че не мога да заговорнича срещу държавата, защото това би означавало да заговорнича срещу собствената си кръв.”
Дьо Бриен пребледнява.
- Е? Как бихте изтълкували думите на Нейно Височество? – пита Франсоа. – Аз, признавам си искрено, съм в недоумение.
- Ваше Височество, не знаех...
Франсоа замахва внезапно и стоварва тежката дръжка на рапирата върху лицето на дьо Бриен. Шарл пада на колене и притиска ръка към разбитата си уста.
- Неблагодарен кучи син! – изкрещява Франсоа, треперейки от яд. – Измъкнах ви от онова ваше просешко семейство, угаждах на всичките ви капризи, дадох ви принцеса за любовница и единственото нещо, което се искаше от вас, бе да обръщате повече малко внимание на това, което става извън кревата ви. Една година ме убеждавахте, че Нейно Величество ви споделя всичко, а изведнъж се оказва, че ви смята за също толкова достоен за доверие, колкото и едно нощно гърне.
Франоса млъква за миг и изведнъж присвива очи:
- Освен ако не сте си премълчавали деликатно.
Дьо Бриен се опитва да каже нещо през окървавените си устни.
- Затворете си устата! – изсъсква Франсоа. – Не искам да слушам оправданията ви. Имате късмет, че не сме у дома, защото, кълна се в бога, щях да се погрижа да ви обесят.
- Ваше Височество... – Морел го докосва леко по ръката.
Франсоа хвърля рапирата на пода с отвратено изражение.
- Станете, Шарл.
Дьо Бриен се изправя предпазливо.
- Нека видя лицето ви. – Франсоа оглежда раната. – Мисля, че ще се наложи да се зашие. Идете при Ла Брос.
Шарл се покланя сковано и излиза.
- Дайте ми листата. – казва Франсоа и Ги му ги подава. - Морел, четете.
Възрастният мъж се прокашля и започва:
- Негова Светлост: „А д’Анжу? Не биваше да е тук, в двора ви.” Нейно Височество: „Ан, след смъртта на съпруга си бях съвсем сама. Ако не бе чичо ни, ако я нямаше подкрепата му, не зная дали щях се справя. Но сега моля за вашата помощ. Говорете с Едуард. Сдобрете се. Винаги сте бил връзката между нашите семейства. Вие прекратихте войната между тях преди години.” Негова Светлост: „Забравихте с цената на какво, Изабел. Но повярвайте ми, нито д’Анжу не го е забравил, нито баща ви. Страхувам се, че няма какво да ви предложа, Ваше Височество.”
- Старите грехове имат дълги сенки. – казва тихо Франсоа.
- Нейно Височество: „Нека аз преценя това. Приятелството ви винаги е било ценно за мен.” Негова Светлост: „То няма да ви направи услуга. Изабел, аз съм компрометиран достатъчно. Нито Едуард, нито д’Анжу ми имат доверие. Присъствието ми тук само усложнява положението ви. Дълбоко съм ви благодарен за това, което сторихте за мен, но не мога да ви помогна.”
Франсоа кимва доволно.
- Все пак годините изгнание са го научили на благоразумие. Колкото по-далече стои от нас, толкова по-добре за всички ни. Продължавайте.
- Нейно Височество: ”Не очаквах да ми откажете.” Негова Светлост: „Нека ви дам един съвет. Вземете дъщеря си и се махнете оттук. Отидете при баща си. Не позволявайте на детето си да порасне като заложник на собствените ви интриги.”
Лицето на Франсоа се изкривява от злост.
- Скъпи ми племеннико, не ви ли предупредих да не си навирате носа в чуждите работи?
- Нейно Височество:” Нима искате да отнема на дъщеря си това, което й се полага по рождение?” Негова Светлост: „И какво е то, Изабел? Несигурност.„ Нейно Височество: „Полага й се трона.” Негова Светлост: ” Мога само да се възхищавам на амбицията ви.” Нейно Височество:” Променил сте се, Ан.” Негова Светлост: „Може би.”
Франсоа изсумтява презрително.
- Нейно Височество: „Преди десет години вие ми предложихте нещо.” Негова Светлост: „Вие отказахте.” Нейно Височество: „Тогава бях твърде млада и не разбирах какво ми предлагахте.” Негова Светлост: „Постъпихте разумно.” Нейно Височество: ”А ако аз сега ви направя същото предложение?”
Франсоа възкликва нещо и грабва листата от ръцете на Морел. Погледът му се плъзва по редовете и лицето му почервенява. Той смачква хартиите и ги хвърля в камината.
- Той отказа, Ваше Височество. – казва Морел и Франсоа го поглежда.
- Да. – отвръща д’Анжу през зъби. – Но е достатъчно, че някога дори си го е помислял.

........................................................

Не мога да спра да се смея. Ан ме наблюдава със стиснати устни. Аз се обръщам по корем и притискам уста в плата, но раменете ми се тресат от сподавен смях.
- Радвам се, че те развеселих толкова.
Аз разтърквам очи.
- Но, Ан - казвам. – признай, че е ужасно смешно. От два дни си в града и вече получаваш такива предложения.
Той става и тръгва към къщата.
- Ан – извиквам след него. – Ще направиш това, за което те помоли Изабел, нали? Ще говориш с Едуард.
Той се обръща и ме изглежда.
- Не – казва. – Всичко това не ме засяга.
- Глупости. – отвръщам. – Засяга те и още как. А и това е най-разумното решение.
Той се разсмива и казва:
- Не съм предполагал, че двамата си приличате толкова в наивността си.
- Ан – казвам аз, призовавайки цялото си търпение. – живял съм достатъчно дълго, за да разбера, че наивността е твърде опасно оръжие.
- Том – отвръща той спокойно. – Ще кажа на теб това, което спестих на Изабел. Дори и да имаше най-малкия шанс да убедя Едуард в добронамереността си като посредник, по-скоро бих си прерязал гърлото, отколкото да помогна на това семейство.
Нещо в тона му кара кожата ми да настръхне. Изправям се и го приближавам.
- Значи – казвам. – не ти е все едно.
- Не. Затова казах на Изабел да се махне оттук.
Аз тръсвам нетърпеливо глава.
- Поискай. – казвам. – Просто поискай.
- Какво да поискам? – той ме гледа с презрение, но отстъпва назад.
- Поискай. – повтарям задавено. – Каквото и да е.
- Уморен съм. – казва той. – Уморен съм от всичко това и най-вече от теб.
- Тогава ми позволи да направя нещо.
- Не.
- Не е необходимо да казваш нищо. Просто остави всичко на мен.
- Само трябва да изчакаш. – казва той. – Колкото и време да ми остава, със сигурност можеш да изтърпиш.
- Трябва да съм сигурен, че всичко е както го искам. – отвръщам и се надявам да разбере. – Не мога да разчитам повече на инерцията на случващото се.
- Не. – казва той. – Само ще чакаш. Също като мен.

User avatar
BaYa
Forsaken
Posts: 3002
Joined: Thu Jul 27, 2006 10:20 pm
Location: На топличко, във въображението ми!
Contact:

Post by BaYa » Thu Apr 26, 2007 10:23 pm

thorn wrote:Мдам, my persistency is trully admirable... Дано някой го чете тва още :lol: :lol: :lol:
Ама как?? Още ли не си разбрал че си го и изчакваме дори!!!!! :wink: Стана интересна литературна сапунка (така ли се казваше? :oops: )
:lol: :mrgreen: :lol: :mrgreen:
Luxury is a matter of having options!!!
Не е по-богат който има повече, а който се нуждае от по-малко!
¡Hagas lo que hagas - la cagas!!

thorn
Sorcerer
Posts: 488
Joined: Wed Aug 24, 2005 10:45 am

Post by thorn » Fri Apr 27, 2007 8:07 pm

Хе, Бая, мерси :lol: :lol: :lol:

User avatar
BaYa
Forsaken
Posts: 3002
Joined: Thu Jul 27, 2006 10:20 pm
Location: На топличко, във въображението ми!
Contact:

Post by BaYa » Fri Apr 27, 2007 9:20 pm

Моля, моля, няма защо! Май по-скоро са за теб благодарностите! Специално аз много се радвам на четиво на български! Пък ако е и интересно като това, съм си щастлива!
Само ще гледам да го събера на едно и да го принтна, че ще ми се скапят очите пред компютъра на офиса! 8-) :lol:
Luxury is a matter of having options!!!
Не е по-богат който има повече, а който се нуждае от по-малко!
¡Hagas lo que hagas - la cagas!!

User avatar
Елица
Sorcerer
Posts: 385
Joined: Wed Jul 12, 2006 12:53 pm
Location: на работа

Post by Елица » Wed Jan 09, 2008 6:34 pm

Ощееееееееееееееееееееее:)
Току що докопах този разказ - роман или каквото и да е. Много ми хареса. Дано музата те сграбчи и разтърсва докато не седнеш да пишеш и да те пуска да ставаш само за сън и храна докато не завършиш туй хубаво нещо:) :yay:

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 6 guests