Желанията са безбройни звездопади

Разкази, поезия, илюстрации...
Кътче за вашето лично творчество.

Moderators: Trip, Random, Marfa

Post Reply
User avatar
Black_Sun
Merchant
Posts: 84
Joined: Tue Aug 30, 2005 7:27 am

Желанията са безбройни звездопади

Post by Black_Sun » Mon Nov 07, 2005 9:08 pm

Дърветата са танцуващи пламъци живот, замръзнали в своите зелени дворци от бавно време. Въздухът е великолепна синкава присъственост, през чието течно тяло се плъзгат чайки, гларуси и чирикащи врабчета. Валял е нощен дъжд и всичко изглежда като в
стих на Петя Дубарова.
Толкова е красиво, че може да не забележиш Града. Неговите блокове и улици, множеството хора- всичко е потънало в изтънчена утринна полудрямка. Човешкият мравуняк изглежда притихнал и кротък, уморен от собствения си бесен ритъм.
Мънички капчици влага се появяват от нищото и докосват плахо прозореца на стаята ми.

Мънички снежинки падат от небето. После нарастват и се превръщат в искрящо бели длани, нежно докосващи нечий горящи от вътрешен огън рамене и нозе. След тях иде ревнив вятър и ги разтрошава до бял, фучащ прах. Докосванията и белите погалвания се заменят от ревяща срещу лицето, прииждаща стена от мрак и смърт, безумна енергия на неистови вихри, омотани в плющящи ледени плащове.
Ледена буря, закриваща слънцето.

Трябва да се ходи на работа и да се връщаш обратно. Трябва да спиш, да ядеш, да се бръснеш. Това са действията на твоята Дясна Половина и тя те държи вързан към живота.
Има обаче и друга страна на живота - смъртоносна и пълна с красива енергия. Там съзнанието ти гори в собствен пламък, сърцето ти бие спокойно и равномерно в нерушим и вечен , бавен и величествен ритъм. Там падането на закъсняло от миналата есен листо се съпровожда с гръмотевичен тътен.
... Сънищата на Вихрен са странни, сложни , пълни с вървене през необяснимо зелени треви и небе, синьо до плач...
Пристигаш в тази свръх реалност, когато жаждата ти за живот стане несъразмерно голяма за контролиране от обикновените нужди и копнежи. В един преломен миг гладът за сигурност, храна и дружеско присъствие става недостатъчен.

Вечна ледена буря, закриваща Слънцето. Безконечна равнина, от която израстват белите колони на обърнати снежни мелстрьоми. Те се въртят и въртят- три километрови гърчещи се улей от режещ прах, затворен в кръг вятър и лудост. Съвършената лудост- абсолютна безграничност, смъртоносен танц, изпълняван под бледото сияние на ярка, разсеяна светлина.
Едно момиче тича босо в постоянно местещата се бяла повърхност и дори не оставя следи след себе си. Смехът й превръща всяко снежно торнадо в съвсем побеснял пумпал сурова енергия, в неистовост, помитаща самия въздух, осукваща го в спираловидни пулсирания от неравномерни редувания на имплозий и ударни вълни.
- Аз съм Анна – и бурята й отвръща с ласкаво и свирепо сграбчване. Хваща я за косите и разперените настрани ръце и я отнася нагоре, към светкавиците, стратосферния ураган, към смразяващата прегръдка на пълзящите от земята до космоса космати, ледени, брутални, безкрайни облаци. Всъщност е само един - от левия до десния край на тази реалност – и дори ураганът е нещо, което се случва Вътре в този облак от прозрачни и пиещи топлината кристали.
- Аз съм Анна – и енергия, достатъчна за стотици простосмъртни торнадо, я завърта около остта й. Докато разперените й ръце се превърнат в сияещ, размазан за окото кръг около раменете й.
Докато косите и се превърнат в бичове, плющящи около нея.... а Губещата се долу земя се върти под събраните й едно към друго малки, горещи стъпала.
Да летиш по този начин е Щастие, Свобода, Демоничност.

В Града има парк, който е по- красив от другите. Той е прострял присъствието си на съзерцателна изтънченост в пространството между окръжната болница и някогашния завод за кабели. Точно срещу комплекс, наречен на онази звезда, която последна чезне в прииждащата светлина на деня – Зорница...

И когато Вихрите прималеят да се любят с нея, когато – морни от смеха й – я спуснат нежно върху искрящата белота на ледените поля, когато слънцето я погледне премрежено през вечното було на безграничните облаци, когато тя сплете косите си – лъскави черни водопади, струи от женственост, стичаща се по крехките й рамене тъмна коприна... Точно тогава можеш да чуеш шумоленето на снежинките, падащи върху притихналото безмълвие на Вселената.

Паркът присъства в съседство със съвкупността от блокове и улички, наречена Зорница. Една голяма, стресирана улица дели жужащите човешки кошери от прохладната благодат и съвършенство на дърветата. Тези танцуващи пламъци живот, замръзнали в своите зелени дворци от бавно време.

Притихналото безмълвие на Вселената, родено между два удара на нечие женско сърце. Мълчанието, родено между два погледа на девойката, вървяща усмихнато - тъжно към теб. Тишината на безграничното безразличие, прииждащо от очите на онази, която някога те е обичала.

И само Там - между тесните пролуки на алеите и сгушените присъствия на целунатите в бяло пейки, там – върху килима от есенна трева, тъжни борови иглички и узрели шишарки, там – в унасящата прегръдка на една нереално истинска тъга и тиха неизразимост, там – между паяжината на заспиващите дървета, там – в мъничкото пространство вълшебство, сгушено между надвисващите отдалеч блокове, там – където царува носталгията, довеяна в душата ми с повеите на предзалезния вятър, галещ брезовите клонки и боровите водопади от иглички...
Там.... само там те чакам.
... Мое снежно момиче....
Last edited by Black_Sun on Mon Apr 03, 2006 8:34 am, edited 1 time in total.

User avatar
Black_Sun
Merchant
Posts: 84
Joined: Tue Aug 30, 2005 7:27 am

Post by Black_Sun » Mon Nov 07, 2005 9:12 pm

Огънят на познанието обхваща тялото и чувствата, мислите и волята, мечтите и спомените! Обгръща самото ни присъствие в този крехък и неустойчив свят на мимолетни образи и преминаващи сенки.

Вътрешният огън ни превръща в онова, което винаги е трябвало да бъдем - всяка от крачките ни ражда гръмотевична буря, всеки наш поглед разтърсва сърцето на
реалността, мислите ни могат да обърнат стрелите на времето и -и да отронят Създателя от неговата Абсолютна Отправна Точка

А най- голямото чудо е да осъзнаеш целия си живот, всички свои размисли, постъпки, неволи и радости. Всичко което си бил - от предпоследното си вдишване до онези загадъчни и синкаво-алени мигове, в които си се появил.

Анна достигна именно този момент от своето гръмотевично събуждане, този миг от личната си съдба - мига, в който видя баща си през очите на майка си и него през нейните. Близо.. в единение, в творчески безумен порив, в прегръдката на огън и лед, на жажда и щедрост, на тела, сърца, ръце, очи и взаимно поглъщаща мисъл!

...........................

Тя беше невинно цвете от градините на сладострастието. Тя си играеше с огледалцето, опитвайки се да му прави слънчеви зайчета въпреки небето от полюшваща се коприна над главите им.
Тя го примами да се обърне през рамо и да я погали по гънката на кръста. После да продължи с върха на пръстите си нагоре по гръбнака й, получавайки за награда чувствено мъркане и отъркване с нослето й в бузата му.

В очите й вселената се превръщаше в тъмни кладенци на желанието, в обещание за розова смърт, в усмивка и вечност. Тя притегли главата му към млечните хълмове на гърдите си и се усмихна невидимо на порива му към безкрая на женското й присъствие. Позволи му да я докосва и възбужда, да я целува и да се слива с нея - отново, отново и отново. Предизвикваше го и го контролираше, увличаше го и омаломощаваше с изкуството и спокойствието си на самка.

Постепенно Баща й отпадаше, усмивката на Майка й ставаше все по - хитруваща, ласките им все по- бавни, чувствени и нежни. Целувки замениха първичния взаимен порив, деликатни преплитания на крайниците, плъзгане на кожа в кожа, докосвания с устни по слабините й, облите колене, изящните стъпала, мъничките пръстчета на нозете й. Остави се на растящото усещане, че е част от нея, че е късче загубена навеки плът, получила върховната привилегия да се завърне в бленуваната цялост на живота.

---------------------------------------------

Слънцето се виждаше като неясен, тежък жълт диск отвъд повърхността от рисувана коприна, вълнообразно гънеща се над откритите беседки и палми, над водопадите от балдахини и завеси, прегръщащи огромните люлки-легла, пръснати в съзнателен хаос из градините на сладострастието в Димлар.

Слънцето беше пропадащата зад хоризонта душа на пустинния ден, угасващия поглед на Бог, спускащия се над потъналата в жега земя пламтящ юмрук от светлина.

Слънцето - огнен перчем върху челото на залеза, алена корона върху темето на дюните, кървавочервено течно присъствие на въздуха, изпиван от гърдите на уморените им тела.

Майка й облегна глава на рамото му, а Баща й внимателно поднесе чаша сома към устните й. Наблюдаваше я с умопомрачителна жажда към самата нея, наблюдаваше я с меланхолична усмивка как целува с устни ръба на чашата му.

Тя го погали по бузата. Погледна го в очите, прободе мълчанието между тях, тишината на заспиващата и събуждаща се пустиня:
- За какво си мислиш докато ме любиш?
- За теб.
- А сега?
- За бебета. За много бебета. Наши... едно поне....
- Ооо, миличък, ела, ела тук - тя се опита да го притегли към себе си с почти майчинска прегръдка, провокирайки съпротивата му. Сборичкаха се той й се остави да го събори по гръб....

Именно в този миг съзнанието на Анна се взривяваше, събирайки лицето на Баща си, видяно през нейните очи и лицето на Майка й, видяно през неговите - в единство от изначален тласък и лепкава мокра тъмнина, в единство от агония, покой и бавно узряващо предчувствие, в единство от движение и безкрайна чувствена неподвижност.

.......................................................

Луната - безмълвния грохот на кръвта, кипежа на древните спомени, пличкащи се във вените, алчността за безграничното, безкрайното, невъзможното

Луната - сърцето на неизразимото, порив и сълзи, смърт и живот, похот и безразличие, щедрост и слепота.

Луната - блестящата зеница на нощта, усмивката на мрака, желанието на вечността.
Last edited by Black_Sun on Mon Apr 03, 2006 8:36 am, edited 1 time in total.

User avatar
Black_Sun
Merchant
Posts: 84
Joined: Tue Aug 30, 2005 7:27 am

Post by Black_Sun » Mon Nov 07, 2005 9:13 pm

Вихрен изключи интернета, изгаси лампата и остана сам с прозореца, през който надничаха в душата му светлините на нощен Бургас. Сърцето му усети как стихва глъчката, създавана от летежа на хиляди чевръсти пръсти по клавиатурите на невидими, скрити някъде там компютри, как се оттегля усещането за допир, родено в частни разговори с хора, скрити зад ярки псевдоними и безкомпромисни мнения.

За пръв път го правеше - да напусне глъчката на оживлението, на вихрения, заразителен, опияняващ поток от човешки присъствия, смях, гняв, думи и стилизирани лицеви изражения. За пръв път усещаше потребност да остане насаме със себе си и в същото време да усети безмълвното присъствие на вещите от стаята зад гърба му...

Просто да бъде ..... Тук. Докосна копче и чу как замира дори мъркането на вентилаторите в утробата на машината. Липсата на привичния механичен звук се оказа оглушителна. Почувства се залят от безмълвното и ненатрапчиво присъствие на най- различни, забравени неща: миризмата на теменужката върху перваза, тиктаканията на часовника - малки звънчета в косите на тишината, усещането за заобикалящ го бетон и вар, натякващата нещо си патина по стъклото, създадена чрез съзнателно пропускане на много измивания... Натюрморт с негово участие.

Миг след това се усмихна и разкъса с един удар на сърцето си обгърналата го паяжина от безжизненост и усещане за враждебна другост на нещата от реалността. Светлините от потъналите в тъмнокадифена мекота туловища на блоковете най - сетне стигнаха до дъното на зениците му и останаха там. Крехка до обич мозайка от нощни лампи и сияещи отвътре щори и завеси, и голи прозорци одушевяваха представата му за града и я възвръщаха в първичната й свежест и невинност. Само за един миг спящия в краката му град престана да бъде безформено чудовище и се превърна в онова, което винаги е бил - ръкотворна приказка, обиталище за безброй малки деца, жени, старци и мъже, въплътена в горен и прераждан камък жажда за богоподобна съзидателност.

В родената за възкръсващи тайнства нощна тишина погледа му се приплъзна към самотната светилна в жълто и синьо, идеща от жилище в отсрещния блок. Видя квадратно златисто око с електронно синя зеница - уютен аквариум за заспалото пред новините семейство.... Бяха напълно непознати и той ги обичаше.

Чуваха се щурци и небето имаше ръждивотъмния цвят на запалени облаци. Ниски и болни облаци, родени в утробата на Нефтозавода и осветени от рентгена на яркото нощно осветление - градът беше малко дете и спеше на включени лампи - без звезди, мрак и прозрения.... В този град имаше двеста деветдесет и девет хиляди и деветстотин непознати и той ги обичаше.

Изяде домат със сол и две филий хляб. После послуша още малко тишината, възкръснала не само в стаята, но и в ума му. Накрая си легна и сънува тъжен сън, сън раздяла с момиче, което беше обичал както никоя друга.
На сутринта отиде на работа.

----------------------------------

Нощният сън го тормозеше, докато ковеше кофража за поредната бетонна заливка - дърпаше чука от ръцете му, намяташе плаща на умората от будуването върху раменете му и дори се втренчваше в зачервените му очи от всяка гладка повърхност, способна да отрази безжалостен слънчев лъч. Вече изнемогваше, когато мъчението изведнъж свърши. На обяд, докато другите хапваха, Вихрен дремна и се събуди някак оживен и изпълнен със сили. Кратката, безкартинна дрямка го беше изпълнила с лекота, с готовност за работа и той дори лекомислено си обеща тази вечер да чете за изпитите, които му предстояха в университета.

А и нямаше вече ярко, обедно слънце, нямаше ги острите отблясъци от всеки метален предмет или стъкло, плисващи ярки лъчи в изненаданите му зеници. Облаци бяха покрили небето и мъхнатите им лица бавно се свеждаха над мъничкия човешки свят, над Бургас, над работната площадка, където работеше Вихрен. Облаци, пълни с кристалчета лед, превръщащ се в разочаровани от самите себе си тежки дъждовни капки.

Вихрен първо беше намокрен, а после усети върху гърба си деликатните игли на стичащата се небесна вода, докато тя се превръща в крехки снежинки.

Плавно и неусетно се изнизаха часовете до края на смяната му - без болка и напрежение, обгърнати в нежната пелена на паяжинен снежец, сипещ се от смилилото се над него лятно небе. Някъде там, над прегръдката на хладните облаци, слънцето прескочи зенита си и протегна своята светлина към западния ръб на света. После - малко след това, някъде към пет следобед - тежката ръка на началник смяна потупа рамото му и го изтръгна от унеса на мирния, съзидателен труд.
Беше време да си тръгва.

Строежът се намираше в близост до парка между Зорница и бившия Кабелен завод, и след работа винаги отиваше там за няколко глътки спокойствие и безметежно, зелено спокойствие. В миговете, когато сядаше на някоя леко мръсна пейка, внезапно - като проблясък в тъмна нощ- му минаваше мисълта, че се е променил безвъзвратно и вече не е онова момче със стоватова усмивка, крачещо по улицата с бутонките си за футбол. Онзи младеж никога не би се взирал с такова отчаяние в снежинките, прехвърчащи през плетеницата от въздух и зелени клонки, през изящната и нежна корона на брезичката пред него.
Никога не би копнял за дъщерята на смъртта.

За едно момиче с очи, огромни като божията доброта и дълбоки като сърцето на злото. С нежни и студени пръсти, дълги и крехки като дихание в зимен ден. С изтънчена и изящна усмивка, която откриваше както в обедното слънце, когато - ослепял и през пролуката на пръстите си - се взреше в огнения му лик... така и в нощното було на Луната, було от сребро и любов положено върху потръпващия в своя сърдечен ритъм, спящ и безумно жив свят на земята... Виждаше я навсякъде, дори във вятъра, плъзгащ се над дръвчетата около пейката му... Виждаше я в собствените си стъпки през накърнената трева... защото не бе дошъл по асфалта на алеята, а бе прегазил през зеленомокрите снаги на треви и цветя....
Нея я нямаше.

В този миг за втори път през деня усети ръка на рамото си - този път обаче дланта беше тъй нежна и безтегловна, че сърцето му изтръпна - само няколко снежинки повече са кацнали върху ризата му, само листо е докоснало бузата му по пътя си към мократа земя. Илюзия беше това докосване, сладка лъжа на собствената му жажда за нечие присъствие, усещано с копнеж във всяка снежинка наоколо, във всяко кристалче белота, спускащо се в тишина и мълчание през зелените корони на брезите и смърчовете.

Затвори очи, наклони буза към лявото си рамо, затаи дъх.. и под спуснатите си, стиснати клепачи усети, че иска да заплаче - но беше мъж и само се усмихна:
- Искам да си ти, а не лека клонка, кацнала на рамото ми. Моля те, нека си ти.

Дъх на февруари в зноен летен ден, вихрушка от топъл и пълен със сняг въздух около него, пропускане на миг от неприкосновеното време на вселената. Мъжът още седеше на пейката със затворени очи, но без намек за движение присъствието се беше озовало пред него и докосваше с неизразима деликатност спуснатите му клепачи.
Не смееше да си поеме дъх, да извика, да продължи да мълчи, да се засмее, да протегне ръце пред лицето си. Обзет от чувството, че ще срещат само празен въздух, че ще срещнат нечия забравена мъничка длан, че ще улови само снежинка в шепата си, че ще се преплетат с нейните нежни и крехки пръсти.

Докосването по лицето му се оттегли и той въпреки стона на душата си отвори очи. Не можеше дори за миг да допусне мисълта, че това може да е тя. Не можеше дори за миг да допусне мисълта да стои със затворени очи и да я остави да си тръгне. Отвори очи и бавно, на пресекулки пое дъх - замръзнал, неподвижен и безпомощен пред своята напусната и незабравима любима.
Last edited by Black_Sun on Mon Apr 03, 2006 8:38 am, edited 1 time in total.

User avatar
Black_Sun
Merchant
Posts: 84
Joined: Tue Aug 30, 2005 7:27 am

Post by Black_Sun » Mon Nov 07, 2005 9:16 pm

Под притворените си клепки, изпод завесата на разпилените си коси тя го съзерцава - застанал на ръба на леглото си, втренчил поглед в красивата полунепозната, положила нежна страна върху единствената възглавница в тясното, единично легло. Дъхът му затопля стаята, сгорящява взаимното им присъствие в малката, разхвърляна стая и донася аромат на паста за зъби и прясно кафе.

Под притворените си клепки, изпод завесата на разпилените си коси тя го наблюдава как протяга ръка и докосва връхчетата на пръстите й. Неволно миглите й трепват, когато дланта му покрива нейната, когато тежестта на тялото му разлюлява стария матрак, който са делили цяла нощ без да се докоснат.

Потънал в мълчание, той се взира в полуотворените й очи – дълбоки, странни очи, очи идещи от далечни гледки, видели други измерения. Места, където мълчанието е дълбоко като бучащата тишина, родена в треперещата утроба на ураганните бури. Взира се в нея - погубен е още преди ласката й по рамото му, която така и не идва - изпепелен е преди да докосне и приглади косите, закрили бледата й буза, леко затоплена от съня.

- Кажи ми, че ще си тук, когато се върна от работа? - в гласът му има отчаяние.
Тя се усмихва - ще си тръгне така, както се е появила пред очите му. Недоловимо като примигване, неусетно като политнала по вятъра есенна клонка, докоснала рамото му. Неясна като игра на лунни отражения и сенки, тиха като самотата, стичаща се навътре в душата му.

Той остава. Днес няма да ходи никъде. Просто лежи на лявата си страна и я чака да се събуди. Стига му да наблюдава повдигането на гърдите й под тънкото лятно одеало, стига му да се вслушва в детския, тих звук на дишането й по време на сън. Усмихва се, когато осъзнава, че тя е будна и просто се излежава, надзъртайки изпод завесите на миглите си.

Устните му промълвят:

Усмихваш се -
гладна Луна
със сребърни хълбоци.

Езерата на очите й полека се разтварят изпод леко надвесеното му лице и зеления огън на сънения й поглед му открадва сърцето... Изражението му я кара отново да се усмихне, понеже това, което вижда в него, не е желание, не е любов, не е страст – Душата му изтича през очите, докато я гледа.
Доволна до сладострастие от видяното, тя се протяга с котешка чувственост и грация, и отмята с благородна плавност на жестовете завивката, с която я е наметнал...

Далечни спомени за чай и горещ шоколад нахлуват в призрачното й съзнание, измествайки образите на неистови пространства и обладаващи я, живи вихрушки от лед и гърчещ се вятър. Меки спомени за имената на вещите, за картините през прозореца, за ароматите и светлините.

Нозете й са боси и студени, тялото й пламти под тънката, снежнобяла къса рокля, обвила в копринената си прегръдка облите й, женски колене. Косите й са черни водопади, стичащи се по слабите й рамене, по тесния гръб, в който се впива погледа му, по бледите й слепоочия. Част от кичурите лежат със змийска кротост в скута й и тя несъзнателно ги погалва с дългите си, тънки пръсти.После ляга по гръб и слага главата си върху бедрото му.

Той се навежда и обгръща главата й по начина, по който жените прегръщат малките си бебета. Самотата му продължава да се стича от вътрешната страна на душата му - заради нейното мълчание – Тя усеща това. Време е!
Тъмнопурпурната, нежна пролука на устните й се разтваря.
Не е изричала думи сякаш от цяла вечност...
.... И наистина е така:

- Вихрен!
- Ана!

Отново мълчание, но някаква дълбока пропаст вече е прескочена, огромна преграда е съборена, нещо невидимо е пресечено. Първата й дума от онзи миг, когато тя просто се озова пред него....

- Ана!
- Вихрен!
- Обичам те! - в гласът му има отчаяние.... Защото.... Когато тя отваря очи, върху леглото започват да се сипят нежни снежинки. Мънички кристалчета белота – толкова крехки и ситни, че са само едно присъствие, намек за снежинки. Така ефирни са , че едва - едва падат върху бялата завивка на бледорозови рози.

Тя вдига ръка и няколко блестящи точици лед докосват върховете на пръстите й – други се посипват по голите й, бели ръце. Той не издържа и целува една снежинка, превърнала се в капчица по бледата й кожа – тя му позволява, затваряйки усмихнато очи.

Ръцете му повдигат гърба и тила й и разстоянието между устните им става по-малко от едно дихание. В стаята се поява деликатен, студен вятър, завихрящ нежните въздушни водопади от сипещи се върху леглото снежинки. Поривите на дошлия от никъде вятър повдигат краищата на завивката – в един миг е станала бяла, с избродирани детски кукли в рокли от червени парцалчета.

- Вихрен! - гласът й е шумолене на зелени треви и есенни листа – Вихрен? В начина, по който изговаря името му има въпрос, обвинение, разкаяние, обич, предупреждение. Но той само се усмихва – тъжно! Това е усмивка на мъж:
- Ще ми се случи нещо, ако те целуна, нали?
- Ще умреш!
- Добре! - дланите му повдигат раменете и тила й още малко, а очите му се спускат надолу към нея. Мимо волята си тя усеща, че ръцете й го обгръщат:
- Не трябваше да идвам!
- Но се отзова, Анна! Отзова се.

Лицата им се докосват и времето се завърта по мистичната ост на битието. Лицата им се докосват и тя се превръща в бледо, капризно и красиво момиче, а той -в млад мъж, който се е побъркал по едно бледо, капризно и много красиво момиче. Тя се превръща в жена, която сутрин го изпраща и вечер го посреща, тя е присъствието, което подрежда хаоса и слага бели рози във вазата върху дългия страничен шкаф.

Лицата им се докосват и тя се превръща в красива девойка, която с тиха усмивка го кани на вечеря на свещи, показва му мъничките обувки с високи токчета, които си е купила, размества му книгите и учебниците, танцува на музиката, която се лее от слабото, портативно радио.

Лицата им се докосват и той разбира, че жената е битие. Тя може да се спусне от Небето или Ада, но иска простички неща... да бъде с теб... да й направиш чай, да си среше косата с костен гребен, да се изкъпе – бавно и до попарване.

. --------------------------------

Минаха дълги дни, големи колкото светулки в бездната на алчните за топлина спомени. Плъзнаха се дните, като дланите й по раменете му, изтекоха като глътка вода в детска шепичка. Минаха кратки и блаженни дни, Луната се завъртя на небосвода, стопи се и отново порасна, и Вихрен разбра, че Анна копнее за родния си дом. На всички негови въпроси какво е там бе отговаряла, притваряйки очи в екстаз, нега и меланхолия:
- Красиво е! Най-красивото място на света – и нито дума повече.

Знаеше, че тъгата й ще разруши магията на споделеното им мълчание. Вечер загасяше лампата и съзерцаваше как бавно и разсеяно свлича бялата си рокля, за да се окаже още по-снежната й, сияйна кожа на неземно създание. Тъмните водопади на косите й се стичаха по-светещия мрамор на изваяната й снага, по съвършените бедра и глезени. Красотата й го оставяше без дъх, поваляше го на колене, в езическо преклонение. Душата му изтичаше през очите, докато я гледаше как стои неподвижна и горда пред него, как се приближава с леко полюшваща се походка към него, протяга ръка... морно отпусната тъничка китка, нежни, деликатни пръсти... Върховете на малките й, остри нокти едва едва го драскат под брадичката му, повдигайки лицето му към нейното.

. ---------------------

Очите им се срещат и тя разбира колко много ще й липсва неговото безусловно покоряване и обожание. Усмихва му се:
- Виждам ледените следи от докосването на майка ми в душата ти, мили. Вместо да те прекърши, само е събудила духа ти.... Ти си ми равен, мили... Ела, изправи се, вземи ме на ръце.... Тази нощ ни е последна.

За момент остава неподвижен в нозете й. Прозрението бавно напъпва в очите му – тези силни, присвити очи на боец – те са виждали същото съвършено лице, с идеален овал и черти... лице, в което - под завесите от тежки мигли - са блестели към него две огромни, прекрасни очи на много красива жена.... Ала бели, изцяло бели. Без точица цвят в тях. Вихрен промълвя в сладоледената тишина на задъханото й мълчание:

- Тя ме докосна в съня ми и целия се вледених. Душата ми позна студа тогава... и до този миг си мислех, че това си била ти – изговаря думите бавно, балансирайки между важността на спомена и притеглящата го, магнетична власт на бялото й лице и снага, реещи се безтегловни над него – коленичилия в езическо идолопоклонство.

Анна кимва в знак на безмълвно съгласие. В този миг тя осъзнава, че нейната майка никога няма да си прости именно това – че я е заченала от човек. Една мисъл я прорязва от сърцето до пулсиращите слабини: “ Дали Баща й е коленичел така пред Майка й? ” Преднаталните й спомени се намесват и отговарят утвърдително.


Погледа му я караше да се чувства натежала и омекнала, препила с огъня на мъжкото му присъствие.... Подът на стаята се покри с финна и рехава паяжина от песъчинки, остро замириса на живи цветя. В своето женско мълчание, тя осъзна нещо очевидно:
“Човешката част от сърцето ми прави нещата сложни...”

На сутринта нея я нямаше и всяка хоризонтална повърхност от стаята, включително и неговото тяло, беше покрита с бледорозови рози. А самия той докато се разбуждаше, с почуда осъзна, че е ...

.... ВСЕ ОЩЕ ЖИВ...
Last edited by Black_Sun on Mon Apr 03, 2006 8:39 am, edited 1 time in total.

User avatar
Black_Sun
Merchant
Posts: 84
Joined: Tue Aug 30, 2005 7:27 am

Post by Black_Sun » Mon Nov 07, 2005 9:17 pm

Знаеше, че окончателно се е Събудил. След като Сънят, наречен Анна, загадъчно се появи и изчезна от хоризонта на съществуването му, живееше абсолютно буден. Ставане, лягане, работа, учене - всичко му се отдаваше с онази лекота, която имат само целеустремените и амбициозни жени и мъже.
ТЯ не му липсваше - някаква трезва, безпощадна част от него му казваше, че тя ще се върне за него. Не при него....За него...

... Това беше мисъл, която докарваше леко треперене в ръцете му и правеше сутрешното кафе излишно. Също така се чувстваше странно спокоен - в него покълнваше някакво спокойствие, което го направи един от най-силните и агресивни бойци в боксовата залата - нищо, че отстъпваше на доста момчета по физически данни.
Само треньорът - стар и опитен боец - един ден... всъщност днес... го дръпна настрани и му каза:
- Внимавай, Вихрене, нещо става с теб.
- Да, тренер. Нещо става с мен... но мисля, че е на добре.

Прибираше се с торбичката, пълна с потните маратонки, бинтове за юмруци, и гащи, фанелки... По пътя му се прияде и си купи половинка луканка.... Очите на продавача лекичко се разшириха, когато набития, видимо силничък младеж забели скъпото парче месо и започна да го яде като сладолед - без хляб. Вихрен само сви рамене и напусна магазина.

Отвън видя как някаква старица отделя на улично псе нищожно късче хляб от половинката, която беше купила за себе си. Треперещите, морави пръсти, тътрещите се крака... възрастната жена и сакатото куче си бяха лика прилика. Младият мъж за пореде път си помисли, че създателят е имал твърде експресионистично чувство за естетика... И особено чувство за справедливост.

Преди би изпитал жалост или гняв при вида на угнетените същества. Анна обаче го беше научила да приема и красивото и грозното... Дозо -нещата са преди смисъла - те се случват... Пое дъх и бавно го издиша - както беше виждал да прави тя, когато аранжираше неизменните бледорозови рози из всевъзможни ъгълчета на малкото му жилище...

Обърна глава на другата страна и отмина. Зави зад ъгъла, пресече подлеза и излезе на спирката. Погледна си нетърпеливо часовника и в този момент кръвта на древните му прадеди ловци го накара да се обърне назад и да повдигне вежди от очудване.

Кучето изкуцука нагоре по стълбите и се приближи към него с онази безгранично нахална смиреност, която притежават само професионалните просяци. Вихрен въздъхна, защото разбра, че нещо в погледа му е издало чувството за жалост. Нещастната животинка просто се водеше по своята безпогрешна
емпатия, незамърсена от разум или срам. Тя знаеше, че той носи храна и е готов да се раздели даром с парче от сухата пернишка луканка.

Въздъхна, извади сгъваемия нож от задния си джоб и й отряза едно тлъсто парче. Подхвърли го и после наблюдаваше немощните дъвкателни движения на престарелия пес. Изпитваше едновременно отвращение, жалост и съпреживяваща болка в сърцето. Гледката се преплете със спомена за Анна и това някак събуди първичният ловец, древният , простичък в сърцето и ума си мъж, ясно определящ що е приятелство, съчувствие, насилие и справедливост. Нещо старо, благородно и силно в него, някаква забравена от стотици поколения твърдост и душевна сила му припомниха какво трябва да направи...

Приближи се до кучето и го погали. То горкото беше толкова зле, че не можеше да сдъвче парчето сухо месо. Накрая просто се опита да го преглътне и за малко не умря така- с огромната буца месо, мъчително преминаваща през отслабналото гърло. Накрая изведнъж потрепери и на Вихрен дори му се стори, че чува тихо уригване. Гадинката облиза муцуната си и изведнъж се притисна в краката му.

Вихрен почувства със сърцето си какво трябва да направи. Докосна с върха на ножа сънната артерия на престарялото животно и то дори не помръдна при боцването... а в очите му прочете най- безграничната умора, която би могла да съществува в едно живо същество. Умора и слабост, които говореха повече от стотици последни писма, изоставени пред нечия вана, пълна с гореща вода... и с бръснач, поставен на мястото на сапуна.

Анна ли ме научи на това... или Майка й, в онази далечна вечер, когато се яви в съня ми и дъхна ледения си дъх в очите ми? Откъде идва тази сигурност, че тъкмо това трябва да направя?... Защото аз наистина се чувствам убеден, че това, което предстои между мен и кучето, е необходимо!

Хората слизаха и се качваха от рейсовете си, слънцето бавно се сгромолясваше зад блоковете на Славейков и постепенно те двамата останаха сами. Полумракът лекичко се сгъсти, извирайки през порите на въздуха и погали младежа на металната седалка под козирката на спирката. Животното в краката му уморено и безсилно потръпна- то нямаше сили да се съпротивлява дори на този летен вечерен полухлад- само се притисна колкото му бе възможно към топлите глезени на човешкото същество.

Останаха сами.

На остроярката металнобяла светлина на уличните лампи кучето изглеждаше като създание, дошло от друга планета. Имаше неспокойния, хъркаш сън на пълен човек... но беше толкова мършаво и леко, че дори не го усещаше върху стъпалата си. Сигурно беше пълно с бълхи, но в този миг човекът прецени това за маловажно.

Ножът, неговият връх, още стоеше леко боцнат върху сънната артерия на старото и болно, грохнало от гладуване, слабост и немощ животно. Болката и мястото на което беше приложена, казваха достатъчно на неговия чист, изкован от инстинкти мозък... но то стоеше.

За момент се поколеба... отдръпна острието, отряза още едно парче от шпека и я събуди- но кучето само го подуши с горящия си, сух нос на болно животно, оставяйки го недокоснат. Беше дошъл онзи миг, в който слабостта е по- голяма от глада и порива за живот. Всичко беше ясно... Нещо древно, силно и чисто в душата на мъжа разбра, че е време. Прегърна дребното, изнемощяло животно и му дари милост.

Стана мигновено. В един миг имаше болка и жалост, и нещо парещо в сърцето му, нещо- което го караше да се ядосва на Бог. В следващия миг имаше леко преритване и пълен покой.

.... Анна, където й да си... аз съм готов да приема следващия ти подарък....

Над него металнобялата светлина на уличните лампи се бореше с сребристия поток от лунни лъчи. Листата на дърветата шумоляха от лекия летен вятър и кучето в краката му не изпитваше вече болка, а той- пареща жалост. Оставаше да направи само едно последно нещо- свали си евтиното димитровградско яке и уви дребното, мършаво тяло с него. Осука го в ръкавите и го взе под мишница. Наблизо имаше занемарен строеж. Отне му пет минути да стигне до там и още десет да зарие трупа на старото куче в един от траповете- с прилично количество изритан от горе чакъл.

За миг застана неподвижен над саморъчно направения гроб на кучето и си даде сметка, че изпраща приятел. Да, с това четирикрако същество се бе запознал преди един час. Но за този един час между тях беше имало простичко, ясно разбиране - за това какво иска другия да даде или получи. Защото - осъзна в този миг, Вихрен - връзките между съществата могат да бъдат прости. Всичко, което трябва е да знаеш какво ти и човека отсреща искате да дадете и получите.

.... А аз какво искам от нея? Дали е това, което тя е решила да ми даде... Защото малкият й език е намазан със смърт, а ноктите й ще ме ослепят и.... Готов ли съм, да бъда съгласен... Да пожелая да ми бъде отмъстено за миналото, за онова време, когато я прогоних, когато красавицата на випуска ме мъкнеше на пейката пред къщата на Анна и ме оставяше да я натискам, докато пердето зад нас се затулва от нечия безутешна сянка.

Тръсна глава и се върна на спирката, за да се качи на последния за вечерта автобус. Само след минута пристигна и аквариумът от стомана и стъкло, с въртящи се колелета и електричество. Дойде с трясъка на пневматичните си врати, с лъхналия мирис на бензин, бързане и дремещи по седалките уморени хора. Дойде с фучене и шум на гуми върху асфалт- и само след дихание изчезна отново в нощта с несекнал вой и дрънчене.

Защо да бърза - никой не го чакаше в тясното му, единично легло...

Тази вечер щеше да се прибере пеша...
Last edited by Black_Sun on Mon Apr 03, 2006 8:40 am, edited 1 time in total.

User avatar
Black_Sun
Merchant
Posts: 84
Joined: Tue Aug 30, 2005 7:27 am

Post by Black_Sun » Sun Mar 26, 2006 11:38 pm

Има дни, в които слънцето е мелодия на пиано и вятърът е меланхолична цигулка, галеща самотните листа. В такива дни душата тъгува без причина и сърцето ти се докосва до шепота на сънливите улици.
Има мигове, когато е неделя следобед завинаги. Просто крачиш и диханието ти замразява устрема на профучаващите коли и забързаните пешеходци. Вселената е загубила устрема си и се вглежда в тъмните очи на душата ти.
Има лица, които може да съзреш само в такъв ден. Отдавна загубени лица, възкръснали пред теб като хълмове, изплуващи от мъглата на вълшебното детство, обляно в слънце с цвят на златисто грозде и плачещи в ръката ти горски малини.

. ----------------------------

В такова синеещо пространство и време се спускаше с нехайната си стъпка на силен мъж по нанадолнището и я съзря на отсрещния тротоар. Съзря я да сочи нещо на влюбена двойка и кротко, бавно да им говори, докато усмивката грее в очите й, в прекрасните зелени езера на нейния поглед. Осъзнавайки, че това е тя, той застана на ръба на белия тротоар очарован и смаян и улицата се завъртя около него с бесния ритъм на разтуптялото му се сърце, и върху раменете си усети галещата паяжина от слънчев огън и сенки на люлеещи се в милувката на вятъра кестенови листа.
Спря се, забравяйки да диша, и безмълвен пиеше с очи нейното присъствие, движения и силует, сплитащи се в магическо единство, в онази невидима, но осезаема аура на женственост, която караше пулсът му да разкъсва в своя тътен крехката обвивка на гърдите. Очите му се напълниха с блясъка на деня, сияещ в цветето на косите й и той за по-малко от миг, за едно дихание осъзна, че е езичник по душа и единствената божественост, която може да почувства, е нейната. Осъзна го и остана безмълвен, копнеейки само със силата на желанието си да я извърне към себе си и тя да го удави в зелената бездна на прекрасните си очи. Впиваше поглед в нея, усещайки в себе си лудостта и глада, който може да изпитва само влюбената душа, поглъщаше всеки нейн жест и в отчаянието си протегна ръка, сякаш можеше да я достигне през бездната на улицата, през пелената от забързани коли, през мигането на светофара, просветващ в червено, през ръба на дълбоката училищна сянка, падаща върху уморената пунктирана линия в средата на асфалта.

Не можеше да извика, не можеше да махне с ръка, да извика, да свие шепи около устата си и да я призове. Не можеше и цели векове се изнизваха с бързината, с която умираше душата му, вселени се разпадаха, докато изгаряше в безумния копнеж тя да се извърне и да го съзре. И Реалността се разпадна, тя го погледна и той си спомни какво е да си на петнайсет, какво е да се откриеш отразен в зениците на жена, да те докосне момиче, да удариш приятел заради нечие дългокосо, зеленооко присъствие, което те погубва в тихата си, снежна усмивка, какво е със всяко дихание сърцето да разкъсва гърдите ти от неистовост.

Прегръдката на погледите им продължи миг, кратък колкото раждането на звезда сред космическата пустош. В следващия миг светът загина и детенцето на семейната двойка неочаквано издърпа ръчичката си от обхваналата я длан на бащата. То стъпи на улицата и Вихрен видя как вселената се счупи на парчета в разширяващите се очи на майката, как нозете на бащата потръпнаха. Потръпнаха в скок, който го отведе право във вечността, върху капака на бързащата за зеления светофар лека кола. Тялото му грациозно се преметна във въздуха и ръцете му се завъртяха в пирует около вихрещата му се ос. Нозете му достигна зенита на своето салтомортале и замръзнаха там, защото времето спря за Вихрен. Той се втурна през безкрая между него и момиченцето и стъпките му разбутваха блуждаещите атоми и прашинки между него и нейните руси плитки, между яростта му да я спаси и полюшващите се бели панделки.

Времето беше спряло и не беше в състояние да мисли. Просто знаеше, че това е единственото правилно нещо, което е правил в краткия си живот - този миг, в който пъха длани под мишниците й. Секундата, в която изопва ръцете си напред и нагоре, протягайки я към живота, докато над лявото му рамо надвисва ъгловатата муцуна на прииждатата с вой на спирачки маршрутка.
Ефирен сън е Вечността
рояци пеперуди
те мене - спящия - сънуват.

User avatar
Black_Sun
Merchant
Posts: 84
Joined: Tue Aug 30, 2005 7:27 am

Post by Black_Sun » Thu Jan 31, 2008 7:57 pm

                • VII.
Бавно и мъчително осъзна, че съзерцава отстрани собствената си смазана плът, потрепваща върху операционната сред плетеница от забити игли, маркучи и датчици. Звуците на живота се превърнаха в глъхнещо ехо, в отиващо си завинаги усещане да чуваш шума от стъпки, дишане, смях и плач. Долови тъжна и прекрасна, изпълнена със страст музика, която погали ужасеното му съзнание, отчаяно опитващо се да проумее ставащото.

Тогава си спомни защо е тук, накъде го отвежда нежната мелодия и се усмихна през сълзи, защото все пак щеше да види бялата светлина и да научи тайната на тайните. За миг си спомни целия свой живот, преглътна грешките си и захвърли фалшивите успехи, карали го да се гордее заради самия себе си. Всичко свършваше тук и сега.... и по-добре не можеше да приключи!

... Ярките лампи над операционната внезапно помръкнаха, пометени от невидим за живите прилив на синьобяла светлина, който изригна от посоката, в която беше обърната лявата страна на тялото му. Неистовото сияние превърна стените на болницата в нереални, несъществуващи сенки и го накара да се обърне с лице към прииждащата вълна на Безкрая!

Ала точно когато разтваряше ръце за прегръдка, напълно забравил барабанния грохот на сърцето си в смазаната клетка на ребрата, усети тъмно и сладостно присъствие до себе си. Извърна безплътни очи към дясното си рамо и срещна познат, зеленоок поглед, съзря горчива усмивка върху най-сладките устни на света и видя протегната към него ръка с малка длан и по детски тънки пръсти.

- Ти? Дори Тук? - неговата изненада не знаеше граници и силата на изумлението го задържа в света на живите въпреки Прилива на Светлината. Тя присъстваше в цялата си земна същност на жена въпреки яркото синьобяло лъчение, което заличаваше стените на болницата и превръщаше останалите хора в бледи сенки сред прозрачен пеизаж.

- Аз, мили! Дори и Сега! - тя докосна лишеното му от плът рамо - можеш да останеш, ако искаш.... с мен....

За по-малко от миг проумя смисъла на нейното предложение, но в отговор поклати глава:
- Сигурно има цена, която дори ти не би платила? - въпросът му прозуча сранно, защото преплете категоричността на отхвърлянето с интонацията на безрасъдно влюбения. Ала въпреки неговата реакция тя се усмихна:
- Само вие, човеците, сключвате сделки. Предлагам ти изпитание!
- А какъв е залога? Моята душа ли? - попита той и получи повторно същата нежна усмивка:
- Само вие, човеците, сключвате облози. Предлагам ти изпитание!

Поколеба се, но кимна в знак на съгласие, понеже усещаше с всяка нишка на волята си, че Приливът на Светлината приижда все повече и скоро няма да има никакъв избор. Попита я какво се очаква от него и тя му обясни с едно изречение:
- Трябва да поискаш да живееш. Това е всичко!
- Толкова ли е просто? - той се засмя - тогава защо усещам, че има уловка?
- Ако е лесно, няма да е изпитание - тя отново протегна нежната си длан и незнайно как успя да погали безплътното му лице - но ако ти дам на готово отговора, ще го проумееш само с ума, но не и със сърцето си... а това ще те погуби!
    Ефирен сън е Вечността
    рояци пеперуди
    те мене - спящия - сънуват.

    User avatar
    Black_Sun
    Merchant
    Posts: 84
    Joined: Tue Aug 30, 2005 7:27 am

    Post by Black_Sun » Mon Feb 04, 2008 11:14 am

                • VIII.
    За момент остана безмълвен и объркан, след което изведнъж проумя, че има възможност да избегне смъртта си. В сърцето му избухна неистово, неописуемо по своята сила отрицание срещу прилива на бялата светлина, родено от копнежа да продължи съществуването си, да диша и стъпва по земята с крехката, негова си плът. Могъщото чувство го разтърси и от безплътните му гърди изригна тъмен, прекрасен огън, противопостави се на прииждащото сияние и го запрати сред хаос от образи и внезапно събудени звуци.

    ... Объркването премина с бързината на мълния и той се озова в клетката на собственото си тяло - едва дишащ, агонизиращ дори през успокояващата ласка на безрасъдно мощните обезболяващи, щедро разтворени в кръвта му. Само няколко секунди се оказаха достатъчни, за да намери бутона за мед-сестрите и да прикове показалеца си върху квадратната му повърхност, крещейки на глупачките да дойдат по-бързо. В отговор силуети в бели престилки се отзоваха и забиха вездесъщите си игла, а дихание по-късно вселената, състояща се от разбитото му тяло и леглото под него, се обви в копринена мекота. Времето полудя и докато повдигането на гърдите му ставаше все по-бавно, силуетите на лекарите се превърнаха в проблясващи, размазани от бързина светли фигури. Усмихна им се и почувства, че пропада в мека, бледорозова бездна, мамеща и ласкава като жена.... като Анна.

    .... Болката беше дълбока вода, покрита от лепкавата повърхност на морфина, а словата на лекаря му напомниха за тревожните вихри, идващи преди голяма буря. Гласът на хирурга разлюля тънката, многоцветна ципа, която държеше Вихрен над подводните течения на агонията и заради това последният отказа да слуша. Ала докторът продължи упорито да задава един и същ въпрос:
    - Искаш ли си живота или ще се оставиш без борба, а?

    Попитаният отвърна с онова особено мълчание, от което се излъчват непреодолимо отчаяние и слабост, ала то само амбицира възрастният мъж:
    - Слушай, момче - прогъгна за пореден път гласът му и сякаш гръм се изтърколи по небосвода на потъналото в мрак съзнание на Вихрен - слушай, момче, стегни се! Щом си скочил пред маршуртката заради детето, значи ще пребориш болката. Спирам ти морфина, за да те кача на операционната. Разбираш ли ме?

    Вихрен отвори очи и дълго премигва, съсредоточавайки с усилие погледа си върху пълното лице на мъжа в бяла престилка. Накрая някак успя да го стори и се озъби, прекалено слаб, за да протегне заканително ръка:
    - Само посмей.... само посмей... ти не знаеш какво е!
    - Сигурен ли си, момче? - усмихна се тъжно лекарят, който имаше дископатия, ошипяване на вратните прешлени и събираше вода в коленете. От двайсет годишен живееше с усещането, че в гръбначния му стълб има зъби и те са възпалени! За разлика от него проснатият в леглото младеж не знаеше какво е да свикнеш с болката, защото в краткия си живот се беше радвал на идеално здраве. Сега съдбата го запознаваше с ада на хроничната болка и психиката му просто не успяваше да се приспособи към новото състояние. От друга страна обаче той, хирургъj, смяташе да стори всичко по силите си, за да го вдигне бързо на крака - момъкът го заслужаваше заради героичната си постъпка!
    - След три дни ще те направя като нов, хлапе, повярвай ми. Сега обаче трябва да стиснеш зъби!...

    .... Но лекарят не успя да го възстанови, защото тежките увреждания при катастрофата стигнаха до мозъка и увредиха деликатната работа на вегетативната му нервна система. Бъбреците, черния дроб и цялата му обмяна на веществата продължиха да функционират само благодарение на специалните грижи и скъпите препарати. Болестта увреди периферната нервна система, лиши го от говор и замъгли съзнанието му. Деградира до там, че когато майката на спасеното от него момиченце дойде на свиждане, успя само няколко пъти немощно да й кимне. Жената се разрева, като го видя в това състояние, плака дълго и горчиво и разцелува ръцете му, изливайки едновремнно мъката си за него, съпруга й и самата нея.Тя през сълзи се зарече на родния си немски език, че ще продължи да плаща всички медикаменти, които са нужни на човека, пожертвал се за нейното детенце...

    Накрая мед-сестрите отведоха изпадналата в истерия жена и Вихрен остана насаме с болката си, с океана от страдание, жалък и смазан от собствената си слабост. Сред внезапната тишина и безмълвие, настанали в болничната стая след излизането на гостенката му, той изведнъж проумя, че го крепи не жаждата за живот, а гневът срещу смъртта. Именно безмисленото упорство го караше да се вкопчва в дълбоките води на агонията и покрилата ги тънка ципа на морфина....
    Ефирен сън е Вечността
    рояци пеперуди
    те мене - спящия - сънуват.

    User avatar
    Black_Sun
    Merchant
    Posts: 84
    Joined: Tue Aug 30, 2005 7:27 am

    Post by Black_Sun » Mon Feb 11, 2008 3:20 pm

                    • IX.
    Прозрението разтърси цялото му същество и той почувства как тялото олеква и чезне, умът се прояснява и волята му възвръща целостта си. Вдигна поглед и вместо познатите стени видя прииждащият прилив от бяла светлина, а това му помогна да осъзнае с внезапна острота, че още е на прага на смъртта си и е имал видение.

    - Провалих ли се?
    - Още не, мили - чу до себе си милият, нежен глас на Анна - това не е облог, а изпитание и никоя сила няма да те спре, ако опиташ отново! Ала вече знаеш, че простото отхвърляне на смъртта не е достатъчно, за да пожелаеш да живееш.

    Вихрен потъна в мълчание, по време на което стената от ослепително сияние се приближи към него с ужасяваща неумолимост. Това породи в него простичкото, ясно желание да предотврати по някакъв начин случващото се, да избегне гибелта си като конкретно събитие от настоящия ден. Новото чувство нямаше нищо общо с предишното могъщо отрицание на смъртта - в него имаше страх!

    - - - - - - - -- - - - - - - - - - - - - - - -

    .... Момиченцето измъкна пръстчета от дланта на възрастния мъж и се озова на улицата, между фучащите, метални муцуни на бързащите коли. Бащата я последва и загина, майката изпищя, а детето успя да пресече почти цялата улица, преди маршрутката да надвисне над нея. Тогава, сред воя на спирачки и клаксони, бялата й панделка трепна и тя упрашено вторачи очи в намиращия се на три метра от нея млад чичко. Вихрен срещна погледа й през цялото му тяло премина трепет, импулс да скочи към това мъничко същество и да го защити с цената на собствения си живот. Забави се само миг, но той се оказа достатъчен, за да превърне колебанието в бездействие ... и дори не успя да стисне клепачи, когато металната грамада я отнесе...

    Тялото на детето се преметна по улицата като крехка, чуплива кукла и фучащите с бясна скорост коли панически замръзнаха на място, целият свят спря и се разнесоха покъртителните писъци на майката. Вихрен обаче не чу и не видя нищо повече, остана вцепенен на едно място, ослепял от последния поглед на момиченцето, запечатан завинаги в сърцето му.

    Тази нощ не можа да спи.

    На другата се напи като свиня и успя да потъне в трескава, изпълнена с вътрешен ужас безпаметност.

    На третата вечер разбра, че никога повече няма да заспи, ако е достатъчно трезвен, за да сънува. В мига, в който затвори клепачи и потъна в бездната на Морфей, видя отново маршрутката да надвисва над детото. Съзря стоящото на един скок от него малко момиченце, нейните вързани с бяла панделка коси и големите й очудени очи, сляпо разчитащи на него, възрастния... Събуди се с вик, плувнал в пот, с мокро от сълзи лице, задушен от неразбирама, необяснима болка, която не идваше от определено място по тялото му. Седна в леглото и в тъмното се взря в треперещите си ръце, в двете си празни ръце, след което се разрева на глас. Притисна главата си в длани, впи пръсти в челото, слепоочията и бузите, а тялото му се разтърси от ридания. Забрави, че е мъж и плака със сълзи, на глас, а вината режеше късове от душата и сърцето му и чувството беше такова, че пожела да умре, да го няма, да.... о,господи.... да не го боли по този начин..... само да може отново да си поеме дъх ... ала не можеше, защото всяка глътка въздух горчеше като отрова...
    Ефирен сън е Вечността
    рояци пеперуди
    те мене - спящия - сънуват.

    User avatar
    Black_Sun
    Merchant
    Posts: 84
    Joined: Tue Aug 30, 2005 7:27 am

    Post by Black_Sun » Wed Feb 20, 2008 5:51 pm

                    • X.
    Плака и плака, а през пролуките между дланите и лицето му потече светлина, нежни пръсти го погалиха по бузите и чу влюбения шепот на единствената жена, която някога е обичал. Тя го зовеше:
    - Опомни се, обич моя, това никога не се е случвало, ти си тук, до мен и прилива на бялата светлина.

    Вихрен, все още хълцайки, свали длани от очите си и бавно, все още под властта на болката в душата си, започна да се оглежда. До него стоеше Анна с зеления, ласкав пламък на изумрудените си очи, а наблизо лежеше неговата плът, заобиколена от суетящи се доктори. От посоката, в която беше обърната лявата страна на тялото му, идваше прилив от ярко, неземно сияние, което щеше да сложи край на земното му съществуване. Ала той се усмихна:

    - Бих могъл да избера разклонението на съдбата, което видях във второто си видение, нали?
    - Мъжът, в когото съм влюбена, за втори път отхвърли този малодушен избор - погали го тя по бузата - всъщност, ти просто не си в състояние да размениш живота на детето за своя. Ти си светец, обич моя!
    - Но сега трябва да се разделим - целуна той тънките й пръсти и понечи да пристъпи в бавно прииждащата към него стена от светлина, но се сепна от неочаквано споходила го мисъл. Погледна я право в очите и видя как усмивката й уплашено помръква:
    - Недей, Вихрен, няма да излезе нищо добро!
    - Но съм длъжен да опитам, мила! Длъжен съм да видя какво щеше да стане с нас, ако никога не те бях изоставял...

    ----- --------- ---------

    Легнаха прегърнати, изтощени до безпаметност от неспирното утоляване на ненаситната си жажда един за друг, и тя по детски притисна рамо под мишницата му. Неговата лява ръка й послужи за възглавница, а другата внимателно и нежно я докосна по лицето. Пръстите му се заиграха с немирен кичур, плъзнаха се по необятната му дължина и се върнаха обратно нагоре, омагьосани от извивката между талията и ханша й. Тя му се усмихна със затворени очи и го остави да се наслаждава на укотеното й присъствие, морно от неговите ласки. Измърка капризно, когато я притисна болезнено силно към себе си и устните му гладно се впиха в нейните.
    - Стига, ненаситник такъв! - заби нокти в неговото рамо, усещайки нарастващата възбуда в цялото му същество, и щедро отвърна на целувката. Разстопи се в обятията на Вихрен и времето изчезна за нея, самата тя се превърна в огън и хлад, милувка и раздираща страст, стон и ярост, а когато се опомни утрото открито встъпваше в правата си.
    - Закъсняваме, мили!
    - Знам, Анна - отвърна кротко, спокойно той и с недоловимо усилие на силните си ръце преодоля колебливия й опит да се освободи от него. Погали я по красивото, гладко и бяло чело, взря се дълго и продължително в прекрасните й, зелени очи, след което тихо, едва чуто промълви:
    - А ти, ти знаеш ли, че любовта започва след страстта? Цяла вечер ме отвеждаш отвъд никъде-никога, а аз съм все така жаден за теб, както снощи! Знаеш ли, че продължавам да те жадувам? - притихна, очаквайки отговор, който се забави твърде дълго и това го накара да се усмихне горчиво.

    - Обичам те! - прошепна, долепил слепоочие до нейното, и това неочаквано докара сълзи в очите й, ала той продължи с притихнал глас - когато се отделяме един от друг имам усещането, че си тръгваш с живота ми, заключен в твоята свещенна плът. В такива мигове изпитвам физическа болка и тъмнее пред очите ми и сякаш кръвта в моите вени напуска с магия тялото ми, за да се влее в сърцето ти!
    - Замълчи, Вихрен! - Анна постави тънките си, деликатни пръсти на устните му, но той ги целуна и те се свиха като попарени.
    - Моята кръв напуска тялото ми с магия, минава през твоето сърце и се връща в мен по същия начин - той целуна мокрите й от сълзи мигли - и е достатъчно да се отдалечиш от мен, за да падна мъртъв!

    - Ти не знаеш защо плача, Вихрен!
    - Знам! - ръката му нежно я погали по крехкото, женско рамо - защото не можеш да ме обичаш толкова силно, колкото аз теб. Ала на мен ми стига, че поне приемаш чувствата ми. Всичката ми любов - в цялата й неистовост!
    - Не... не мога да приема това, което изпитваш към мен, скъпи - дланта й плахо легна на слепоочието му - защото то не е обич!
    - Нима - дъхът секна в гърдите му -... нима мислиш, че не те обичам? Наистина ли го мислиш, Анна!
    - Ти... - сълзите й рукнаха в тих, безмълвен дъжд, който той изпи с устни....
    - Ти си толкова добър и мил с мен, Вихрен. Ти си силен и ме защитаваш от всичко, ... не се щадиш за мен.... но изпитваш само ненаситна, чудовищно силна похот.

    Той не помръдна, единствено очите му се отклониха от лицето й към прозореца, в който започваха да се появяват отблясъците от надигащото се слънце. Остана взрян в прииждащата светлина за няколко дълги дихания, след което върна погледа си върху приказно красивите черти на лицето й:
    - А какво... какво изпитваш към мен? - дъхът му замря в гърдите, очаквайки отговора й като присъда, ала той не идваше и не идваше. Само сълзите й продължиха да се стичат и той внимателно ги избърса с широките върхове на пръстите си, след което й се усмихна:
    - Недей... не плачи! Не си виновна, че не изпитваш силни чувства към мен. Само ми кажи какво усещаш в сърцето си, когато съм до теб?
    - Истината ли искаш, мили?
    - А какво друго има значение!- отвърна с въздишка той и прехапа език, когато вместо отговор нейната ръка се сви пред гърдите й. Въпреки непреодолимата женственост на жеста, в самото движение прозираше почти доловимо, горчиво чувство на несигурност:
    - Страх... - пръстите й колебливо се разпериха, за да докоснат неговото тяло, но веднага се свиха като вейките на мимоза - изпитвам вцепеняващ страх от теб!

    Трябваха му няколко секунди, за да се опомни от шока на туко що чуто то, и едва след това събра сили, за да я попита:
    - Какво сторих, че загубих любовта ти, Анна! Какво не успях да сторя за теб?
    - Ооо, мили ... ти ме боготвориш, изпълняваш всяко мое желание, скачал си на хора с ножове заради мен, падаш ми на колене заради една моя усмивка..... - тя въздъхна тежко - превърнал си се в моя собственост, Вихрен... но.... това не е обич! Това е глад за плътта ми, глад, глад, глад... и през всичките тези години треперех от ужас какво ще стане, ако дори един единствен път не успея да те задоволя....

    Думите й за момент го лишиха от дар слово, но Вихрен притежаваше силен характер и успя да се съвземе почти мигновенно:
    - Не разбирам... Нима ти... нима наистина не изпитваш към мен тази зависимост, която аз изпитвам към теб?
    - Струните между сърцата ни отдавна се късат... истинското чувство между нас отдавна се е разпаднало и е останала само твоята похот и моя страх да не загубя сексуалната си власт над теб... ужаса, че мога да те загубя в мига, в който намериш друга жена, която ще задоволи по-добре нечовешкия ти нагон. Но душата ти... тя отдавна не е в моя власт, Вихрен!
    - Какво искаш да кажеш? - в гласа му се появи отчаяние и я притисна толкова силно, че тя изохка, но нито се гушна в него, нито опита да се бори. Просто остана отпусната и тъжна, замайващо близо до него и в същото време съкрушаващо далеч. Остана му един последен въпрос и той разбра, че трябва да го зададе:
    - Има ли друг, Анна?... защото... ако си имала увлечение по някого и сега това те изпълва с отчуждение към мен.... то е заради чувството за вина. Ала аз ти прощавам! Ще ти простя дори... дори... бъдеща изневяра! Само остани с мен.... мо... моля те!
    - Няма друг мъж в живота ми.... ала сърцето ми е свободно.... върви си!
    - Не ме ли обичаш?
    - Върви си!
    - Кажи ми, че ме обичаш, Анна!
    - Върви си.

    Той отново отклони поглед от красивите черти на лицето й към сиянието на изгрева в прозореца над главите им. Задържа го там няколко секунди, след което отново се взря в нея. Тя лежеше до него, изпълнена с кротост, морна от бурната им нощ и все пак тъй далечна, че.... изведнъж изпита диво, неистово желание да сключи пръсти около крехката й шия и да прекърши това тънко вратле! Чувството изригна толкова мощно и диво в него, че той мигом проумя сексуалната му основа, а това го накара горчиво да се усмихне. Даде си сметка, че наистина е изгубил тази жена и не му остава нищо друго, освен да си тръгне.

    ........................

    Изкара първите няколко дни в някакво странно състояние, в което се преплитаха едновременно сънливост и безумна трескавост, преминаваща в пристъпи на заслепяващ, безпомощен гняв. След края на първата седмица кризите отслабнаха, но се появиха замайващи пристъпи на слабост, причинени от липсата на нейните ласки. Сексуалната неудовлетвореност се превърна в огромна, нажежена до синьо болка, която прогаряше тялото му по дължината на гръбначния стълб, раздираше мозъка му и впиваше нокти в гърдите му при всеки опит за вдишване.
    Устоя на абсистенцията с усилие на силната си воля и още по-големия си инат, чрез възстановяване на тренировките по бокс и допълнителни ангажименти в работата. Надмогна поглъщащия цялото му същество глад за Анна и дори мазохистичния стремеж да си спомня непрекъснато за нея.... Ала въпреки това винаги намираше начин да изхитри самия себе си и поне веднъж седмично да мине покрай входа на жилището й. Стигаше му да съзре отдалеч как силуета й се появява иззад ъгъла на блока и потъва във вътрешността на сградата, за да остане на място с лудо разтуптяно сърце. Стигаше му да знае, че тя е реална, че продължава да живее в същия град и вселена, в която влачеше нещастното си съществуване и той....

    Стигаше му... до деня, в който я видя с друг!
    За миг замръзна, мъртъв и бездиханен, а после само изскърца със зъби и обърна гръб. Отдалечи се бързо и решително, устремен към най-близката спирка, но само след стотина метра реши да се прибере пеша. Така и направи, при това мина на зиг-заг през почти целия град, с възможно най-бавната си походка, изпълнен с болка и чувство за безпомощност. На всяка крачка към празното му жилище едно жестоко, първично чувство го дръпваше назад, обратно към онзи дом, в който някакъв непознат никаквец получаваше цялата любов и обич на света.... от единствената жена, от която си струваше да ги получиш!

    На другия ден отиде отново и остана дълго, след като силуетите им се очертаха от включеното осветление, дълго след като светлината в прозореца им угасна, последвана лека-полека от целия квартал. Накрая си тръгна озлобен, накипял от злоба и гняв, изпълнен с ревност, каквато не можеше да си представи, че може да се роди точно в неговото сърце. По пътя се зарече, че се унижава и самоизмъчва за последен път - но въпреки това само след два дни се появи в същия час и място.

    Накрая осъзна, че решението е узряло в него и не му остава друго, освен да го изпълни, да се подчини на жестокото, първично чувство, родено в душата му още при първия миг, в който видя новия мъж на Анна. Нямаше да падне тъй ниско, че просто да посегне на съперника си, само щеше да й покаже, че другия не е достоен за любовта й, че не е готов да умре за нея с готовността, на която е способен той.

    ....................

    Просто ги причака пред входа и помоли за кратък разговор.
    Тя поклати глава и понечи да го заобиколи, но непознатият спря и впи в него умния си, остъклен от очилата му поглед. Беше по-висок от Вихрен, но изглеждаше малко слаботелесен, а стойката, движенията и начина му на дишане издаваха, че е имал досег с бойните изскуства само през екрана на телевизора си. От усмивката му обаче стана ясно, че е съгласен да изтърпи няколко удара, но не и да отстъпи:
    - Нека сваля очилата, защото иначе юмрука ти ще ме ослепи? Става ли?
    - Не съм глупак, макар че сигурно изглеждам като такъв - процеди през зъби Вихрен, следейки с поглед застаналата отстрани, притихнала от изненада и страх жена - ако ти посегна, ще загубя всичко!
    - Тогава какво предлагаш? Викове, псувни и прочие каруцарски изпълнения?
    - Не разбира се - отвърна по-ниският, но значително по-мускулест мъж, след което се усмихна - предлагам ти руска рулетка! Ако някой от двама ни реши, че не си струва да умира заради Анна, си дига парцалите и напуска града!
    - Ахаа.... сега разбрах! - мъжът дръзко се засмя при вида на внезапно блесналия револвер в ръката на Вихрен и допълни с искренно небрежен тон - надявам се, че поне ще завъртиш барабана, докато си насочил дулото вертикално....

    Забележката му накара бившия любим на Анна да се усмихне, защото харесваше сърцатите хора, а само истински смел човек можеше да се пошегува така при появата на огнестрелно оръжие. Особено ако е в ръцете на човек, който те мрази:
    - Как? Така ли? - последва съвета на другия и на свой ред се усмихна - а все пак... как се казваш?
    - Тихомир! А ти трябва да си Вихрен, нали?
    - Да! - поклони се леко в посока на очилатия тип - ето че като истински джентълмени се запознахме и сега можем да пристъпим към същината. При тези думи допря дулото в слепоочито си, пое за последно глъдка въздух и - след две, три секунди колебание - натисна спусъка.

    Трябваха му няколко дихания, докато на устните му разцъфне налудничава усмивка, родена от осъзнаването на факта, че е чул щракването на механизма, че е жив. Още малко време се оказа нужно, за да се опомни от невероятното, неописуемо силно чувство, от тръпката, екстаза да направиш ход в тази гениална с простотата си игра. Проумя, че от тук нататък, до края на живота си, ще сравнява всички други усещания с това да насочиш към главата си револвер с един патрон в барабана и да натиснеш спусъка. Усмихна се:
    - Тихомире, боя се, че сега е твой ред! Но ако не искаш да рискуваш живота си заради нея, може просто да се обърнеш и да си вървиш!

    Той насочи револвера към събеседника си, но в този момент се чу тихия, прималял глас на Анна. Ужасът не й позволяваше да си поема достатъчно дъх, за да се развика за помощ. Намираха се само на двеста метра от най-близкото полицейско управление, но на нея й се струваше, че тримата са се озовали на друга, безлюдна планета. Тя не намери сили да се разпищи, затова започна да се моли:
    - В името на всичко... махни това нещо, моля те, Вихрене, умолявам те!
    - Изборът го прави той! - отвърна по-ниският мъж и тя вторачи големите си, ужасени очи в лицето на другия, молейки го с поглед да си тръгне, да се престори, че отстъпва. Нима и двамата можеха да са толкова безрасъдни, да си играят с живота, все едно залагат стъклени топчета?
    - Знаеш, че не мога да се махна наужким, мила - усмихна й се настоящият любим - ти си се разделила с този кретен преди да ме срещнеш и той няма причина да ме мрази.... но... повярвай ми, разбирам го!
    - И двамата сте луди! Аз съм избрала с кой да съм! - тя се извърна към Вихрен и понечи да се примоли още веднъж, но вместо това изненадващо за самата нея скочи и застана между двамата. Намери сили да закрещи:
    - Махай се, чудовище! Махай се, махай се, махай се! Единственото, което изпитвам към теб, е ужас! Чуваш ли ме! Ужасяваш ме! - изкрещя и заби нокти в лицето му, оставяйки дълбоки, кървави резки в бузата му. Той не помръдна, за да се защити, но тя внезапно изпищя, защото дългите й нокти се счупиха болезнено за самата нея в кожата му. Притисна ръка към корема си, превивайки се със стон, а Тихомир направи крачка напред и я подхвана, помагайки й да седне на ръба на тротоара. Високият мъж с непоклатимо самообладание погали успокояващо зеленоокото момиче по косите и дори намигна на Вихрен:
    - Хайде да свършваме с този фарс!
    - Фарс! - трябваха му няколко секунди, за да осъзнае нелепото разминаване между двамата, след което се обърна към изпадналата в истерия, свита на кълбо, люлееща се напред назад жена:
    - Анна, кажи му, че не се шегувам! В барабана на револвера има един истински патрон! Аз съм готов да умра за теб, но не съм сигурен, че той е способен на същото! Кажи му, че трябва да ми повярва!

    Страховитата молба, изречена с типичния му спокоен тон, я накара да вдигне разплаканите си очи към него и за дихание, две да гледа невярващо, сякаш го вижда за пръв път. В погледа му откри единствено отчаяние, неразбиране и дълбоко затаената болка на безутешно, безумно влюбения - а това я ужаси, защото вече не можеше и не искаше да отвръща на страховито силните му чувства. Разбра, че Вихрен ще насочи ревовера към Тихомир с негово съгласие, а това.... това не биваше, не трябваше да се случва....
    - Ооо, неее, неее, моля те, върви си, мразя те, мразя те, страх ме е от тебе, върви си! - тя се разрида още по-силно и начина, по който се тресяха раменете й, накара очилатия, висок мъж най-накрая да повярва колко истинско е всичко. Той се изправи и погледна към Вихрен, ала този път усмивката му я нямаше:
    - А бе ти наистина никога не си я обичал! Ако изпитваше поне малко любов към нея, щеше да ти стига, че е щастлива.... С мен е поне мъничко щастлива. Не го ли осъзнаваш!?
    - Все още можеш да си тръгнеш! Никой няма да те нарече страхливец! - отвърна Вихрен и присви заканително очи, но устата му пресъхна, защото внезапно си даде сметка, че Анна никога не би допуснала в живота си слаб духом човек.... проумя, че другият му вярва, но въпреки това няма да отстъпи пред смъртоносния риск на руската рулетка.
    - Ами давай тогава! Ама не ти стиска! - предизвика го другия и той натисна спусъка, а револвера взе, че поскочи като живо същество в ръката му. Изстрелът изненада дланта му със силата на отката си, а димът от дулото попречи да види ясно какво е причинил - но само след миг съзря шуртящия на тласъци, кървав фонтан от гърдите на падналия. Замръзна, вцепенен от изненада, а в същото време в съзнанието му се появи ужасяваща, непоносима мисъл - и тя не беше, че ще отиде в затвора, а че туко що е загубил Анна завинаги! Олюля, защото разбра, че със собствената си ръка е изгорил всички мостове към нея и няма връщане назад!

    ...Като на сън отвори барабана и освободи празната гилза, след което сложи по един патрон във всяко от шестте гнезда...

    Осъзна, че би трябвало да почувства замайване и потрес, вина и християнско разкаяние заради стореното - но не изпита нищо, освен чувство на загуба! В сърцето си - където трябваше да има вихрушка от емоции заради туко що извършеното убийство - откри единствено празнота. Тялото му стоеше и дишаше бавно и равномерно, а после изведнъж в душата му изригна невероятно силното и остро ожесточение на губещия. То го накара се усмихне по неговия си горчив и горделив начин, но гримасата се оказа невъзможна - мускулите на лицето му се оказаха застинали в конвулсивна маска на гняв и ярост. В този момент той, без изненада и страх, в пристъп на някакво нечовешко, зловещо спокойствие, осъзна защо ръцете му зареждат оръжието.

    Хвърли само един поглед към Анна, която лежеше ничком до потъналия в локва кръв мъж и плачеше върху бездиханните му гърди - направи го, колкото да се увери, че поне тя е в безопасност.

    После, когато дойдоха господа полицаите, откри огън по тях!

    И те му отвърнаха.....
    Ефирен сън е Вечността
    рояци пеперуди
    те мене - спящия - сънуват.

    User avatar
    Black_Sun
    Merchant
    Posts: 84
    Joined: Tue Aug 30, 2005 7:27 am

    Post by Black_Sun » Fri Feb 22, 2008 2:40 pm

                    • XI.
    Озова се отново в операционната, надвесен в безплътната си същност над своята потрошена в катастрофата плът, която хирурзите упорито ръчкаха с инструмените си. Докато наблюдаваше действията на мъжете и жените в бели престилки, реши че няма смисъл да се бори повече, защото при всеки опит, с всяко следващо видение откриваше все по-болезнени и страшни истини за себе си. Понечи да се обърне с лице към Прилива от Светлина и в този миг го спря докосването на нечия нежна длан по рамото му:
    - О, Вихрен, и аз нося вина за смъртта ти в последното видение! Прости ми!
    - Не, скъпа, няма за какво да те укоря. Ти си.... ти си мечта, което нямам право дори да погледна - той въздъхна тежко - кажи ми сбогом, защото искам да пристъпя в Безкрая. Време е....
    - Добре.... - тя се усмихна тъжно и той разбра това, макар да не я виждаше - Нека е така! Нека е време.... но преди да си тръгнеш, ме чуй!
    - Не ме оправдавай, Анна! Изглежда дълбоко в сърцето си съм жесток и примитивен човек. Това, което сторих в онзи вариант на живота ни.... това не съм аз.... но изглежда съм! Това е същността ми и тя е чудовищна!
    - Укоряваш само себе си! Дори не осъзнаваш, че в онова разклонение на Съдбата съм ти взела всичко, преди да те захвърля, защото ме обсебваш!

    Вихрен за момент се сепна, защото долови някакъв смисъл в думите й, но му трябваше време, за да осмисли какво му казва, а с такова не разполагаше. Бялото Сияние вече го обгръщаше и докосваше, а той нямаше нищо против....
    - Вихрен! - прошепна тя и молбата, настойчивия зов в тихия й повик се оказаха толкова силни, че той отклони поглед от Светлината на Безпределността и се взря в зеления огън на очите й. В прекрасните й, изумрудени очи, в които гореше чистият пламък на любовта....
    - Време е да разбереш защо си тръгнах от живота ти, въпреки че ти ме призова с мощ и копнеж, каквато не са притежавали дори древните магове. Истината е, че ако живея с теб, ще те обсебя, мили, и ще те накарам да се откажеш от своите мечти, от плановете си да станеш лекар, от приятелите, бойните изкуства и книгите си. Ще те взема целия за себе си, и - когато те обсебя целия - ще те разлюбя, защото душата ти е станала празна и искаш аз да запълня тази празнина, тази рана....
    - Какво говориш, Анна, що за безумие изричаш? - протегна ръце и погали страните на мокрото й от сълзи лице - не казвай това, не се поставяй под мен. Недей!
    - Говоря истината! - устите й се притиснаха една към друга в горчива, горчива чупка и той понечи да ги целуне и да я прегърне утешително, но безплътните му ръце минаха през нея. Изумен се вторачи в тях и видя че са започнали да стават сияйно прозрачни, а тази гледка накара Анна да се разридае:
    - Истината, мили - повтори тя - отидох си, защото видях това разклонение на Съдбата. Разбрах, че наистина ще се вкопчиш до безумие в мен, но само защото преди това съм обсебила твоя живот, цялата ти личност. Трябваше да те изоставя, въпреки че ти ме призова с любов, на каквато смъртните не са способни.

    ......................

    Очакваше огън и екстатичност в сърцето на Белотата, но откри единствено хлад и блаженство, безвремие и непобедимо чувство за хармония. Разбра, че е време тялото да умре, аз-ът да се разпадне, а душата, магическата искра да поеме по своя вселенски път. Усмихна се за последен път на любимата жена и се обърна, протягайки ръце към Прилива на Светлината.... Ала точно, когато го стори, видя майката на спасеното от него момиченце да влиза в операционната.
    - Малката къде е? - попита инстинктивно, обзет от тревога, че не вижда детето заедно с единствения му жив родител. После осъзна, че жената пристъпва към смачканата му плът и вижда гледка, която не е за очите на онова прекрасно, невинно момиченце с бяла панделка в косите. Главният лекар се опита да я изгони, но после само поклати глава и я загърби, защото в момента се бореше за живота на младежа и нямаше време за глупости.

    Вихрен също нямаше време, защото почувства още по-ясно Неистовата Светлина, която идеше като прилив от посоката, в която беше обърната лявата страна на тялото му. Ала присъствието на майката смути ведрото, безметежно смирение на предстоящото и той се обърна към Анна:
    - Искам да видя как е хлапето! Баща й е мъртъв, майка й е отишла някъде и тя е сама! Сигурно плаче и няма кой да я утеши!
    - Има само един начин, по който можеш да избършеш сълзите й! - пророни тихо Анна и той в първия момент я изгледа недоумяващо... но после прозрението избухна в съзнанието му.

    - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

    Грохналият старец се изтягаше мързеливо в канапето, а малката армия от внучета и правнучета вдигаше шум до бога и докарваше весела, щастлива усмивка на изпитите му устни. В стаята се носеше глъчката на многолюдното му семейство, потомците на осиновената от него Валерия и тези от собствената му плът се боричкаха под масата, около столовете на възрастните, криеха си дистанционното и прескачаха към кухнята. Там майките и лелите им се преструваха на строги, само и само за да опазят приготвените новогодишни лакомства от алчните им малки пръстчета.... ала всеки набег завършваше с малки, невинни кражби, весели писъци, кикот и шум от топуркащи малки крачета.

    Грохналият старец се изтягаше мързеливо, а на килима, направо в кракта му, се беше излегнала красива и млада, зеленоока жена, която можеше да види и чуе само той. Тя обърна нагоре към него своето красиво, вечно младо лице и докосна с изящните си пръсти неговата сбръчкана длан:
    - Какво е последното ти желание, мили?
    - Отложи смъртта ми до утре сутринта. Не искам да им разваля празника?
    - Не искаш ли нещо друго? Мога да удължа живота ти с години! Силата на последните желания е огромна!
    - Не, стига ми, че Катрин си отиде преди мен и така й се спестиха страданията да оплаква съпруга си! Стига ми, че имах привилегията да създам мои деца и да се грижа за момиченцето, което преди шест десетилетия спасих от онази катастрофа. Последното ми желание е да съхраня щастието им в този миг! За това нека си отида утре, преди изгрев слънце!
    - Добре.... - нежните й ръце легнаха върху неговите - значи най-накрая си разбрал?
    - О, да, мисля че най-накрая съм проумял, мила.
    Старецът погледна през отворената врата на кухнята към още симпатична, шестедет и пет годишна жена, която по навик беше вързала белите си коси с бяла панделка. Усети, че ще заплаче и запремигва, защото това щеше да разтрои близките му:
    - В онзи миг, когато пожелах да се грижа за нея и майка й, осъзнах нещо важно.
    - Какво, мили?
    - Ще ти кажа утре, сутринта, когато всички спят след новогодишните танци... с последния си дъх, защото ти си първата ми любов.

    ..................................

    Слънцето се накани да изгрее, но първите му лъчи само превърнаха мрака в неясна сивота - и в този момент, сред пълната тишина, нарушавана само от хъркането на обичните му същества, Вихрен разбра, че Старостта го отстъпва на Смъртта. Долови движение с отслабналите си сетива и отвори очи, за да види как Анна присяда върху ръба на леглото му.
    - Дойде за последно сбогом?
    - Да, за да съм с теб, мили! - тя погали бавно и нежно изпитата му от времето буза, а той се усмихна - горчиво и гордо, както някога. Усмихна се така, защото като всяко нормално човешко същество се страхуваше от края си, но едновременно с това в душата му царуваше невероятно, непобедимо спокойствие. Почувства паметта си ясна, както не е била от години, и това му позволи да подхване снощния разговор:
    - Когато обичаш някого и твоите мечти са насочени към неговото щастие, всяка победа поражда нови потребности, всяка крачка отдръпва хоризонта напред. Децата ми растяха и се превръщаха в девойки и юноши, а те в зрели хора, нуждите им растяха и се налагаше отново и отново да мисля, да се боря, да търся пътища за добруването им.
    - И това не те ли измори, не те ли изтощи, мили - погали събеседницата му неговите хлътнали, все по-бавно повдигащи се гърди.
    - Разбира се че ме изтощи! Но си струваше - той се усмихна и вдиша за последно - Струваше си... защ...ото.... ги... оби...ч...ах..
    Ефирен сън е Вечността
    рояци пеперуди
    те мене - спящия - сънуват.

    User avatar
    Black_Sun
    Merchant
    Posts: 84
    Joined: Tue Aug 30, 2005 7:27 am

    Post by Black_Sun » Tue Feb 26, 2008 10:12 am

                    • XII
    Видението се разпадна на отлитащи в нищото образи и картини - ала вместо Прилива от Бяла Светлина, Вихрен видя тавана на болничната стая. Чу тихичко хъркане и обърна глава, само за да види на съседното легло момиченцето от катастрофата.
    Спеше с пъхнат в устата палец, а майка й седеше до нея и брадичката й докосваше гърдите с клюмане, което отдавна е преминало в дълбока просъница. Вихрен тихо се изкашля и жената отвори очи, разсъни се почти мигновенно и зави дъщеря си, а после пристъпи към него и започна да оправя одеалото му. Нейната умора се оказа толкова силна, че не й позволи да осъзнае веднага неговото събуждане:
    - Благодаря... - установи, че иска да каже много неща, но устата му е невероятно пресъхнала - вода.... уотъ`р.
    - Веднага - отвърна дамата със силен немски акцент и взе приготвена чаша от плота на нощното шкафче. Подпъхна длан под неговия тил и му помогна да отпие, след което изтощено се усмихна:
    - Валерия не пожела да се отдели от вас! Лекарите казаха, че сте в кома, но тя през цялото време ви говореше. Казваше че.... - тя изведнъж млъкна дълбоко смутена и това предизвика усмивката му:
    - Че ще заместя загиналия й баща, когато му дойде времето? Знам!
    - Но как? Вие бяхте в безсъзнание!
    - Така е и въпреки това знам какво е казала дъщеря ви! Просто знам!
    - Това е.... - щеше да каже, че е странно, но само поклати глава и в този миг Вихрен осъзна колко е красива. В лице приличаше на петодишната си дъщеря, само че беше зряла, разкошна жена, чиято хубост грееше въпреки умората и владеещата я мъка. Той се усмихна:
    - Катрин, мисля, че вече нямам нужда от катетъра, който са ми сложили... ще бъдете ли така добра да извикате някоя сестра която... да ми го махне.
    - Моля? ... - на нея й трябваше време, за да проумее, че той няма как да знае нейното име, че в цялата ситуация има нещо невъзможно и плашещо странно. Още по-особено се почувства заради острото, почти сладострастно предчувствие, че съдбата й е свързана с тази на непознатия и то по начин, който отива далеч отвъд чувството за благодарност. Последното допълнително я обърка, тъй в момента изпитваше единствено искренна и дълбока скръб по загиналия си съпруг.
    - Сестра, хер Катрин, ще ви помоля да извикате сестра.... за катетъра!
    - Да, добре, веднага - кимна объркано тя и излезе от стаята, оставяйки го сам, съвсем сам!

    Всъщност не напълно, защото на съседното легло лежеше малко, сладко хлапе, свито на кълбо като кравайче. Той го погледна и някаква могъща, светла сила се разлисти в него, прогони болката от десетките шевове по тялото му и го накара да се усмихне щастливо. Макар да предчувстваше, че му предстоят неистови мъки и години на физически страдания, изпитваше абсолютната сигурност, че накрая ще се изправи на крака. И то не защото го иска за себе си, а защото желае да се грижи бащински за невинното, уязвимо момиченце, спящо на съседното легло. Бялата й панделка лежеше на нощното скафче между двамата и - докато я съзерцаваше - той внезапно си даде сметка, че щом е готов да умре за това непознато дете, значи е в реда на нещата, по законите на Вселената, да иска да живее заради него.

    В този момент осъзна, че неговите разклонения в потока на Съдбата, които се гърчеха в инвалидния стол, отказваха да спасят детето или убиваха новите любовници на Анна, не разбираха очевидната тайна! Не знаеха, че когато искаш нещо за себе си и то се осъществи, това те убива.

    Защото истинските ни желания - онези, които си струва Съдбата да изпълни - са винаги за другите.

    Те са безбройни звездопади.....
    Ефирен сън е Вечността
    рояци пеперуди
    те мене - спящия - сънуват.

    Who is online

    Users browsing this forum: No registered users and 10 guests