Не съм способна да напиша безпристрастно ревю на Генезис. Дори и да опитам, знам, че ще се проваля, а понякога има нужда от емоционални изблици. Във всеки случай, ако все още не сте изгледали филма, вероятно е по-добре да не четете ревюто. Не заради словесните ми полу-оргазмични коментари, които ще почнат да се стелят след малко, а защото Генезис е филм, който заслужава човек да го посрещне напълно неподготвен (или колкото е възможно по-малко подготвен). А също и каквото и да се опитам да рационализирам по повод качествата и достойнствата му, няма да е достатъчно. И така, последният филм на Кристофър Нолан не е безгрешен. Той страда от няколко дефекта, които зеят зрелищно при първо гледане. Колкото повече го гледате обаче, толкова по-малко ще ви смущават тези дефекти и след третото няма да ги регистрирате въобще. Странно, нали? Обикновено се случва точно обратното.
Категорична съм, също, че не всеки зрител ще се почувства комфортно и добре с Генезис. По-скоро смятам, че реакции на силна омраза и ненавист у зрителите ще се породят доста лесно. Финалният кадър потенциално ще генерира противоречиви мнения и ще се сипят коментари за претенциозност и елитарност. Също ще се сблъскате с онези неприятни фенски изблици, че режисьорът "се е продал" и е направил компромис със себе си. Но знаете ли какво? Ако филмът успее да кликне много точно с душевността ви и с начина ви на мислене, въобще няма да ви пука и ще го гледате до посиняване. А липса на спойка между зрител и точно този филм се среща трудно.
Обяснението е просто – Генезис е първият филм по рода си като типаж продукция. Разполагате с легитимно 'интелигентен", а не просто "умен" филм, който е структуриран като и отговаря на всички изисквания за летен блокбастър. Извънредно самоуверено, Нолан е изковал проект, чийто замисъл на пръв поглед изглежда оксиморон – отпускащ пуканков летен филм, занимаващ се с важни теми, които са заложени в няколко сюжетни пласта. Некадърен амбициозен режисьор би се омазал до ушите с подобна задачка, несравнимо талантлив перфекционист като Нолан успява да нагласи отделните парченца така, че те да напаснат идеално в една цяла картина. И, Боже, каква картина само! (Имах удоволствието да гледам филма на IMAX няколко пъти).
За краткия период от време, през който Генезис е по екраните, той е сравняван с почти всеки важен и значим филм, за който се сещате. Опити за оприличаване на нещо са малко неуместни, но съм изкушена да пробвам. Сякаш Мементо, Специален доклад, 2001 и Град на мрака са се обвързали в неприличен сексуален акт с Блейд Рънър и преди плодът да изскочи от утробата, му е бил присаден генетичен материал от Мълхоланд Драйв. Мне, не се получи дори на метър близо... Генезис е много повече от това, а съдържа и достатъчно много други филмови препратки, за да бъде сведен до този набор филми (гледали сте трейлъра с онази сцена, която ви е напомнила за Матрицата).
Генезис изобилства от сцени, които са разработка на нечии чужди, познати ни от някои от най-известните филми. Това е направено поради няколко причини, основните сред които са желанието на Нолан Генезис да е себепосочващ се блокбастър и тематичната връзка към сюжета. Виждайки сцена от стар блокбастър, примерно Джурасик парк (да, има сцена от Джурасик парк), Нолан постига активиране на съзнанието ви в следния ред на мисли – "въх, това някъде съм го виждал! Къде беше? Е, о... в Джурасик парк! Но там същото нещо го наблюдавах в някак по-неангажираща ситуация, а тук... ми се налага да гледам внимателно. И да слушам внимателно! Ебати, мозъкът ми всъщност участва активно по време на гледането на филма!" Неусетно зрителят ще разпознава сцената кат
о вече вързана с Генезис, а не с мястото, откъдето е вдъхновена. Съвпадение? Не мисля. Изключително позитивен ефект е постигнат – зрителите ще започнат да изпитват нужда от повече подобен сорт филми. Е, и нещо друго е постигнато също –режисьорското его е задоволено, че супер-високата цел, която си е поставил всъщност е изпълнена – "присвояването" на чужда сцена в собствения репертоар. По-важно е, че преработените сцени, имат много добро отношение с идейния пълнеж на Генезис. Те са като интернализирани проекции в сън – неща, които са познати от ежедневието ви и отдавна са били сведени до обикновеност, но веднъж пречупени от съзнанието ви в собствен сън, могат да придобият изключителност отново, да се сдобият с малко магия. В известен смисъл това е, което Нолан постига посредством този метод – освен да акцентира върху "хитовостта" на Генезис, той кара публиката да го схване като сън, а посредством това и самото кино да бъде изравнено с процеса на оттегляне на личността в подсъзнанието.
Кроен в продължение на 8 години, сценарият на Нолан се върти около Коб (Леонардо ДиКаприо), чиято професия се състои в задигане на идеи от сънища. Той работи със специален екип от професионалисти, а услугите му са търсени от разнообразни корпорации, готови да платят мило и драго, за да разбишкат нечие подсъзнание и да задигнат идея. Професията на Коб го е превърнала в беглец, нежелан в родината си, но един прекрасен ден се появява бизнесменът Сайто (Кен Уатанабе), който предлага на Коб изкусителна сделка –да "посее", вместо да извади идея, а като отплата да получи шанса да се завърне при семейството си. Логично, Коб захапва въдицата и впуска екипа си в… нещо невиждано досега. ДиКаприо, Пейдж, Гордън-Левит (на всяко момиче се полага по един точно такъв мъж, някъде трябва да има закон, с който това да се направи официална разпоредба!) и Том Харди (който прави доста прекрасна роля) минават през фази на страховити лабиринти, заплетени ситуации и… не, трябва да го видите! Коментирането на детайли в сюжета би било пагубно, защото голото обяснение ще е толкова постно, че е обидно.
Това, което липсва на сценария на Нолан и ще ви направи впечатление моментално, са две
неща – свестни реплики (има моменти, когато дадени герои говорят изкуствено и си личи) и онова сантиментално блудкаво усещане, което много ревюта и ревюиращи зоват "душа". Лично аз с последното имам нулев проблем, защото цялостният стил, темите и душевността на Генезис за мен не предполагат присъствие на бозавост и прочувственост. Хирургически, даже почти санитарно пречистен от изявена емоционалност, Генезис е доста по-суров и по-въздействащ от безброй много филми, които са дълбали из подобна тематика. Изискването на "душа" от тази продукция бих могла да приравня на изискването на същото качество от който и да е филм на Кубрик. Да, правилно сте схванали, току-що направих паралел между Нолан и Кубрик, най-безсрамно изтъквайки прилика между тях. Колкото до другата дефицитна линия – репликите – склонна съм да ги опростя и да си затворя очите. Също, лесно мога да намеря напълно рационално обяснение за тях, но ако навляза в детайли, ще оспойля абсолютно всекиго. Излагане и занимаване на зрителя с идеи от естеството на тези, които Нолан дискутира в Генезис, е твърде голям размах, твърде неистова неподправена амбиция, за да не ме спечелят, дори и да се натъквам на известни недостатъци. Друго какво… актьорите! Няма нито един излишен актьор в целия екип, нито една поява, жест или физиономия, която да подразни. Сякаш те са били подбирани с години и са живели поне една година в обща сграда, толкова безпогрешна е спойката им. Центърът на тежестта се обляга на ДиКаприо, който след идеалното си изпълнение в Shutter Island успява отново да изпълни екрана във всеки кадър. Много пестеливо и адски съсредоточено, очите на ДиКаприо казват в пъти повече от която и да е реплика. Спрете се на погледа му, докато гледате Генезис втори, трети, четвърти път и ще видите безброй състояния там – покруса, амбиция, тъга, надежда, желание. Втора по-важност е Марион Котияр, която е… възхитителна и божествена! За два часа и половина Котияр успя да ми изкара ангелите със смазваща сила и да накара всеки един мой косъм да настръхне. Въздействието, което и тя, и ДиКаприо оказват на зрителя, трансцендира всяко друго изпълнение между двойка актьори, които съм гледала тази година (а аз съм изгледала достатъчно, за да означава това твърдение МНОГО).
Визуално, 160-милионното чудовище на Кристофър Нолан е зашеметяващо и оправдаващо всеки един цент. Има кадри така невъзможни, но толкова изкусно, умело и превъзходно композирани и поднесени, че реакцията, която се изтръгва от зрителя, е почти органическа. Безпогрешното операторство на Уоли Пфистър рисува свят на сиво-синкавите изчистени тонове по начин, доста близък с този от Тъмния рицар. За разлика от Рицаря, в Генезис ракурсите са по-богати, а смяната на перспективата – ужасно мобилна и честа. Прибавете към това и нескончаемо идеален монтаж и имате комбинация, която ще ви докара световъртеж. Усещането за липса на гравитация е подсилено от страхотна музика на Ханс Цимър и много добре подбран художник-сценограф (който ще да се е вдъхновявал яко от Ешър). Но всичките технически аспекти биха били кръгла нула без режисьорското направление на Нолан. Много внимателно и без да губи каквото и да е темпо, Нолан направлява зрителя от кадър номер 1 през лабиринт. За разлика от лабиринта, който той и брат му, Джонатан, бяха оплели в Мементо, лабиринтът в Генезис е не толкова визуален и структурен, колкото емоционален и концептуален. Дезориентацията се поражда от мрежата слоеве, заложени в Генезис – идеите за сънища, памет, свръхаз, вина, но също и въображение, творчество и вдъхновение. Твърде малко са режисьорите, на които бих гласувала доверие, че ще успеят да се справят с разгръщането и поддържането на тези теми в един-единствен ф
илм, мога да ги преброя на пръстите на едната си ръка. Дори не всеки зрител да го вербализира за себе си, той ще го усети, ще го запомни и у него ще се зароди една доста категорична вяра в Нолан, а фен-базата му ще се сдобие с непоклатимото усещане, че това е режисьор, който не прави грешки. И който е намерил подходящо дозираната комбинация между истина и измислица, между факти и чувства. Генезис не е нещо, подвластно на обяснения или дори стандартно ревюиране. Той е така наситено филмово преживяване, че изтръгването му от медиума, за който е предназначен, и дисектирането му на гол, чист бял лист е ужасно злобно и вредно към самата продукция. Но, ако не сте схванали до този момент – Генезис е филмът на годината за мен (а като кино-преживяване е в челната ми тройка за изминалите 5 години) и ви препоръчвам да го гледате толкова пъти, за колкото имате време и средства.