Neon Genesis Evangelion

Neon Genesis Evangelion

Автор: Amelia

     Помня, че не харесах особено RahXephon, когато го гледах за първи път. Когато го гледах за втори, за да си го припомня за този брой, го харесах още по-малко. Приликите между него и NGE са обидно много и болезнено очеизбождащи. Още по-тъпо е, че RahXephon не е единственото аниме, опитващо се да направи име на гърба на Evangelion – веднага се сещам за друго такова – Fafner in the Azure, – което обаче дори не можах да довърша от отвращение. Чудя се понякога, толкова ли свършиха концепциите и историите в тоя свят, че всички се нахвърлят на блатантното копиране? Видяла жабата, че подковават вола...

     И за да не бъда голословна, ето защо харесвам NGE повече от RahXephon. В статията си вече показах достатъчно ясно, че най-голямата сила на Evangelion са неговите персонажи. Това е и основната ми критика към RahXephon. Героите в него са все едно правени от човек, койтo e прочел как става това в някоя книжка тип „Персонажи for Dummies”, събрал е нужните елементи накуп (в случая каквото е видял от NGE) и ги е напляскал механично в 26 серии. И понеже „творецът” не е схванал основната идея и не знае как да съживи творението си, оставаме само с бездушния механичен сбор от тези елементи. През цялото време докато гледах RahXephon в ума ми изникваше онази алегория за пещерата на Платон. Персонажите в RahXephon са като сенките, които „истинското” (т.е. персонажите на NGE) хвърлят върху стената на пещерата. И са горе долу с дълбочината и оцветеността на сянка.

      Нека вземем например Аято. На Аято ужасно много му се иска да е емоционално изпипан като Шинджи. Изубучи Ютака (режисьорът на RahXephon) обаче явно е чул отнякъде, че доста аниме фенове са били отвратени от постоянните шинджиеви рев и нерешителност и се е хванал да си направи персонажа „както трябва”. В резултат имаме някакво създание, което просто съществува на екрана, гледа с празен поглед (в началото на сериала се опитват да ни убедят, че това е странно „спокойствие”, което прави Аято уникален и различен от другите), минава през дълбоките емоции по тангентата (дори след като уби свой приятел, все едно нищо не се случи), действа много и все неадекватно и изпада в спорадични пристъпи на крещене, което настъпва внезапно, без особена връзка със случващото се, но пък за сметка на това е с пълно гърло и следователно – много емоционално. Нали? Дали? Останалите персонажи - и те така. Голяма част от тях са и абсолютно ненужни, но за съжаление Изубучи е твърдо решен да ги „развие” всичките. За какво ни е например сестрата на Харука? За да ни се точат излишни сюжетни линии, свършващи в нищото, и да се ангажират и останалите излишни персонажи покрай нея? Или не, заради гимназиалния романс – щото такъв си трябва, вселенски закон е, а и в NGE го има. Да го сравня ли това с целувката в Evangelion? По-добре не, а? Аято е само на 17 (по-зрял от Шинджи все пак, нали ще го правим „както трябва”), около него е нужно да има и други младежи, за да стане сварката. И къде да ги бутнем тия младежи при липсата на училище в сетинга, питате? Как къде? Ми на ръководни позиции в двата лагера, които водят войната, разбира се! Всеки себеуважаващ се боен команден център трябва да има минимум два юноши бледни на ръководни офицерски и административни позиции. Иначе как ще протече тая война изобщо? Той NGE затова не свърши щастливо, щото там имаше само възрастни учени и войници по важните постове и вместо да си оставят пилотите да бягат от лагер в лагер с ултимативните оръжия на човечеството, си пазеха машините ревниво и ги скъсваха от тестове.

Развитието на болшинството персонажи и на историята в RahXephon се осъществява неравномерно, на подскоци, като действията и крясъците на Аято. Някакви сериозни неща се случват внезапно, без добро нагнетяване и подготовка на обстановката преди това, но пък са направени с мащаб и експлозивност. Да има. Някъде в началото Аято успява да отмъсти за смъртта на родителите на една от многобройните поддържащи персонажки. Това остана без какъвто и да е ефект и за нея, и за него, и за историята. И за мен също, щото след като на персонажите не им пука, що да ми пука на мен? Драма в RahXephon се постига по следния начин – развива се за един епизод някакъв тотално периферен персонаж и след това се убива, за да може друг, също доста периферен персонаж, да страда. Поуката е: войната е зла, умират хора, други хора се мъчат и се изпълват с неприязън към трети хора – ето, вижте колко е тежко. Да, много е тежко. И трябва сега да сравня този жалък похват с психическите сривове в NGE и онова абсолютно чувство на обреченост, защото си сам и използван, светът ти свършва и цялата отговорност е в твоите ръце, а ти си 14-годишен и много слаб, изплашен и повреден. Боли ме физически направо. В RahXephon има и страдащи бременни жени за повече импакт на трагедията. Малко ми напомня като интелектуално ниво на Elfen Lied, където ни показаха колко е гаден един гадняр, като въпросният срита някакво кученце.

     Нека си поговорим за нещо друго. За фенсървиса примерно. Има го и в двете анимета. Само че докато в NGE виждаме гениалната сцена, в която Шинджи посети за пръв път стаята на Рей, където ни се снася в ударен и синтезиран вид характера на последната, в RahXephon ни се показва ужасната ра-ра-каща Куон в сластна поза, по гащи и сутиен, в поредния мистериозен пристъп. Това всъщност беше донякъде ценно – Куон така или иначе през повечето време е ужасна, ра-ра-каща, в мистериозен пристъп и приказва мистични, тотално ненужни глупости, свързани с настоящите събития, или си мънка като развалена плоча един иначе много красив мотив от операта Княз Игор (която обожавам и която сега ще избягвам пак няколко години, докато ми мине травмата от RahXephon). Тоя път поне се беше разголила. Фенсървисът в NGE ни забива в нови психологически дълбини, този в RahXephon ни показва някое друго налято голо бедро.

      Ами историята и сетинга? Да, RahXephon благоразумно завършва в съответния си брой епизоди, след като успява да убие част от незначителните си персонажи и да прецапа форсмажорно през сюжетните нишки на останалите. Междувременно има и централен сюжет, доста як, но за съжаление движещ се около емоционалните преживявания на емоционално безцветния Аято. Сетингът е доста сносен, заигравките с времето и музиката са интересни. Долемите също са добре направени (въпреки че до края успях да се поотегча от еднотипните виещи създания в небето, колкото и очарователно creepy да бяха). Самият RahXephon ми беше леко смешен с крилатите уши, с които си криеше физиономията, но иначе е приличен и се връзва добре с виещите долеми. Това всичкото обаче е напълно задушено от затормозяващ мистицизъм и недомлъвки – все едно гледаш шизофрениите на The End of Evangelion, разтеглени в 26 епизода (и с по-малко яки болни сцени). Изтощаващо е и успя да ме изнерви и двата пъти, но пък е по-разбираемо. Чест му прави на Изубучи, че е подбрал някаква неособено популярна митология, върху която да си гради сюжета – искрено се зарадвах на препратките към екзотичните месоамерикански вярвания и към загадачния континент Му (за който имаме някои несъгласия с колегата Роланд). RahXephon определено е по-добре структуриран от NGE и знае накъде върви. Може да го прави на странни подскоци, ама поне го прави целенасочено и още от самото начало.

     Визуално RahXephon води в надпреварата – по-нов е, с по-красив дизайн на персонажите, по-добра анимация. Музикално – също (то оставаше аниме, в което музиката е основна тема, да бъде оставено с неизпипан саундтрак, нали). Това прави RahXephon доста приятно от естетическа гледна точка преживяване и тази естетика се предава малко и на историята и персонажите – вдъхва някаква романтика с всичките там идеи за могъществото на музиката и т.н. Изкуството е важно в RahXephon – Аято рисува, има препратки към картини и композитори. Красиво е и ми харесва. NGE в това отношение е доста груб и някак органичен и научен. Това също ми харесва, даже ми импонира повече.
     Мисля да свършвам. Като тегля чертата след събирането и изваждането, Evangelion води с много. RahXephon е красиво аниме, но си остава просто аниме за мен. Едно от многото там, даже едно от по-посредствените и скучни такива. NGE за сметка на това е нещо много повече – той е култов и емблематичен. При това не само за мен. Мисля, че е очевидно за всеки изгледал и двата сериала, че в случая копието не успява да надмине първообраза си.