Още началната анимация на играта те вкарва в неочакван ритъм: няма ги обичайните героични или екшън сцени, съпътствани от подобаваща музика. Вместо тях зазвучава нежна и меланхолична мелодия, изпълнена на пиано. Изоставено бойно поле, над което се носят феерични светлини. Лагерен огън и група много изморени и угнетени хора. Няма говор, почти няма движение. Един рус младеж става от мястото си и тръгва към близкия склон. По пътя минава край красиво момиче и за момент спира до нея, за да постави ръка на рамото й. Без думи, без дори поглед. После продължава сам, изкачва се до хребета и се заглежда в опустошения пейзаж. "Чуйте историята ми. Това може да е последният ни шанс." И до него се оформя надписът:
Final Fantasy X.
Като всяка част от серията, и FFX ни запознава с изцяло нов свят. Действието започва в приказния крайморски град Занарканд – високотехнологична перла, изплувала сякаш от дъното на океана. Главният герой Тидъс е млад и обещаващ играч по Блицбол (нещо като триизмерно подводно ръгби и да, толкова е сложно, колкото звучи), чийто баща е изчезнал преди години. Един ден от морето се появява чудовищният левиатан Син (Като "грях", не като "Толкова ни куцаше фантазията, че кръстихме голямото зло на цвят за момченце" – бел. ред.), който започва да разрушава Занарканд. Докато се опитва да се пребори със слугите на чудовището, Тидъс бива засмукан във вихър, който го запраща в далечна епоха.
Спира е свят на постоянен кръговрат на смърт и страх. Син е неумолима заплаха, вечно скрита точно отвъд хоризонта. Никой не знае къде ще се появи всемогъщият титан и никой не може да се изправи срещу привидно напълно безцелното и хаотично разрушение, което води със себе си. Единствено религията на Йевън носи утеха на различните раси в Спира, а нейните Призователи – свещеници, способни да призовават мистични Еони, които да се борят на тяхна страна, – са единствените, способни да им донесат мир. Най-смелите Призователи потеглят на Поклонение, което да ги отведе до Последния Еон, способен да победи Син и да донесе Покоя. Ала цената е жестока – Призователят неизбежно трябва да умре в тази битка, за да може да надвие левиатана, а Покоят трае не повече от десетилетие. След това Син се преражда и отново започва погрома си, докато нов Призовател не тръгне на Поклонение. Поклонение към древните руини... на Занарканд.
В началото Тидъс е напълно ошашавен от странното място, в което е попаднал – Спира е тропически островен рай, изпълнен със странни раси и невероятни създания. Там технологията (наричана "макина") е абсолютно забранена и сякаш единственото общо с неговата епоха е Блицболът. Ала скоро той среща Юна – млада Призователка, която тъкмо потегля на Поклонение, съпровождана от своите Пазители – черната магьосница Лулу, безразсъдният блицболър Уака и Кимари – синекож представител на лъвоподобните хуманоиди от расата Ронсо. Когато научава името на разрушения град, където завършва пътешествието на Призователите, младият спортист решава да стане Пазител на Юна. Решенителността му се засилва, след като научава, че отдавна изчезналият му баща Джехт по някакъв начин е дошъл в тази епоха и е бил Пазител на бащата на Юна – Лорд Браска, който последен е победил Син и е донесъл Покоя в Спира.
Историята на Final Fantasy X е изпълнена с множество обрати и разкрития, които преобръщат живота на всички герои. Като всичко това е завихрено около черна тайна от миналото на Спира, изправяща Тидъс и Юна пред жесток избор. Неслучайно отделих толкова място за сюжета, тъй като редом с приказната тропическа фентъзи атмосфера на играта, той е най-важното нещо в нея и онова, заради което си струва да бъде изиграна.
В геймплейно отношение съществени изменения спрямо предходните части няма. FFX обаче е първата основна част от поредицата, която изменя системата за качване на нива. Вместо експириънс, убийството напротивници ти носи различни видове "сфери". Тези сфери се ползват в т.нар. "sphere grid" – плетеница от умения, всяко от които струва определен брой и определен тип сфери и отключването му ти отваря пътищата към други. Мрежата е огромна и всеки от героите в играта започва на различно място на нея в зависимост от силните и слабите си страни. Тидъс е бърз, Лулу има умения в черната магия, Юна – в бялата. Кимари е силен в боя с хладно оръжие, а Уака е ловък, когато опре до атаки от дистанция, особено срещу летящи противници (той използва за оръжие своята Блицбол топка). По-късно се появяват още няколко героя, отново със силни и слаби страни.
По-горе споменах атмосферата, така че съм длъжен да се насоча към двата елемента, които я изграждат. На първо място е разбира се визията. Ярките цветове на Спира – лазурната синева на океана, златистите плажове, зелените палми и всевъзможните дъгоцветни зверове – са нещо, което лесно би могло да се превърне в кич, но Final Fantasy X не допуска това да стане в нито един момент. Има сцени, които буквално могат да ти спрат дъха – например Изпращането, което прави Юна за жертвите на Син. И при все, че е от предишно поколение и неизбежно вече е поостаряла графично, FFX си остава зашеметяващо красива. Както е казал поетът, пред истинската естетика и едрите пиксели са безсилни.
Вторият безценен елемент от атмосферата е великолепният саундтрак. За първи път в историята на поредицата нейният постоянен композитор Уемацу Нобуо работи заедно с други хора. Хамаузу Масаши и Накано Джуня внасят ново звучене в музиката на Final Fantasy и въпреки че цялостният дух е запазен, заедно с класически мелодии като чокобо-темата, новият поглед определено си личи. Саундтракът на FFX е зверски изпипан и изпълнен с качествени мелодии, които имат не по-малка роля в изграждането на тъжната история на Спира от визията и героите.
Както казах в началото, ако решим да търсим дефекти в играта, не е нужно да се вглеждаме прекалено надълбоко. Безспорно най-сериозният такъв е класическият J-RPG недъг – рандъм енкаунтърите. Всъщност това е последната основна част от поредицата, в която те са налични, но това не ги прави по никакъв начин по-малко отвратителни. Все пак в по-късен етап от играта може да се намери оръжие, чието екипиране премахва битките изцяло, ако не желаеш да развиваш героите си повече и искаш да се фокусираш върху историята. Друг възможен недостатък са част от персонажите, които на моменти се държат доста по шонен-клишетата. "Нещастен съм и неразбран от баща си", "Искам да се боря за приятелите си", "Вярвам в бъдещето" и "Отлъчен от своите, аз се боря, за да докажа, че съм най-великият войн на света" са само част от калъпните мотивацийки, които се срещат във Final Fantasy X. Личното ми мнение е, че те са лесни за игнориране и добре развити, но както казах, ако не си оставиш цинизма на влизане, рискуваш да не извлечеш от играта дори частица от удоволствието, което тя носи.
А тя, в крайна сметка, наистина носи огромно удоволствие. Меланхоличната и красива история, изпълнена с приключения, екшън, предателство и тайни, наистина е една от най-добрите, на които някога съм попадал, а въпреки рандъм енкаунтърите, геймплеят на FFX е достатъчно динамичен и интересен, както и подкован от доста бонуси за откриване – ултимативни оръжия на героите, скрити Еони, които не са част от сюжета, и един куп мини-игри – за да не ти омръзне в нито един момент.
Личният ми съвет е, ако разполагаш с PS2 конзола и можеш да преглътнеш поостаряла графика в името на едно наистина великолепно гейм-изживяване, дай шанс на Final Fantasy X. Ако можеш да подходиш към нея с отворено сърце, тя наистина ще го изпълни, повярвай ми.