Ако Толкин прави първата крачка напред в епичното фентъзи, то около 30 години по-късно за повечето млади читатели с по-високи критерии тя трябва да бъде направена още веднъж.
През 1990 г. излиза първата част на сагата Колелото на времето – Окото на света. Авторът, ветеранът от Виетнам (на бас, че това не сте го чували досега :p) и атомен физик Робърт Джордан, не утъпква нови пътища нито по отношение на сюжета, нито на стилистиката. Езикът му е тромав и неясен, а историята разказва премеждията на поредния натопорчен млад селтак, комуто е предречено величие. Джордан обаче е първият автор, който вместо да излее едно голямо мътно нищо, където трябва да е сърцевината на света му, запознава читателя в интимни подробности с политическото, социалното и метафизичното му устройство. В последните няколко книги тези интимни подробности се простират до курсове по пране на дрехи в река, тъкане и сплитане на плитки, а Ранд ал Тор (натопорченият селтак-герой) е заменен като фокус на повествованието от изчервени девойки, които нервно играят с косите си. Светът обаче и без тези неща си остава изключително богат и позволява на историята да се разгърне в безпрецедентни мащаби и детайлност.Малко преди него име на "сериозен" писател на фентъзи си печели Дейвид Гемел. Прекарал тежко и лишено от истински баща детство, Дейвид отрано развива социопатични наклонности, бива изключен от училище на 16-годишна възраст и води понякога много изпълнен с насилие живот, докато майка му не му урежда интервю за работа във вестник. Журналистическата кариера му създава сериозни писателски амбиции, които той реализира през 1984 г, когато е издадена първата му книга – Legend. Тя е написана за две трескави седмици, след като лекарите му казват, че е болен от смъртноносна форма на рак. Първоначално книгата му се казва The Siege of Dros Delnoch, а Гемел оставя финала й ненаписан, докато не бъде потвърдена диагнозата му. Когато става ясно, че е била погрешна, авторът дарява главните си герои с героична победа и пуска книгата на няколко издателства.
Те я отхвърлят.
Осем години по-късно негов приятел му казва да си седне отново на задника и да поизглади книгата, както и да й сложи ново заглавие. Този път романът не само е издаден, но и постига сериозен търговски успех.
Legend e началото на кариера, обхванала 31 романа и над един милион продадени копия в цял свят. Макар и обвиняван, че историите му са еднотипни, а стилът му – прекалено опростен, Гемел печели уважението на читатели с всякакви предпочитания: от Дризтолюбци до зрели и литературно адекватни хора (като един от преподавателите ми по превод в университета). Главните му герои са често самотни изтерзани воини, измъчвани от смърт, съвест, старост или скука. Да, да, знам, че звучи като Дризт. Само че главните герои на Гемел са добри, съвестни, мъдри и състрадателни И готини, а лошите не засукват мустаци и обикновено са си чели внимателно "Наръчникът на Злия властелин: какво НЕ трябва да правим, ако искаме да завладеем света сред кръв и писъци". Гемел признава също така, че религията играе важна роля и в живота му, и в значението на историите му.
Големият комерсиален играч в последните 20 години обаче е Тери Гудкайнд с поредицата си Мечът на истината.
Гудкайнд се преборва с тормозещата го от малък дислексия и зарязва дърводелската работа (или както един бивш колега го описа в ранен наш брой – правенето на кабинети), за да се посвети на фентъзито, в което по собствените си думи развива своята "философия и човешки теми". Философията му представлява Обективизма на Айн Ранд, а човешките му теми включват неща като сексуално робство, мъчения, изнасилвания, мъчения И изнасилвания, религиозен фантазъм и безсмислена смърт. Доста далеч от пъпкуването, с което вероятно се размножават героите на Брукс и Едингс. Огромният хонорар, който Гудкайнд получава за дебюта си Първото правило на магьосника, 10-те милиона продадени бройки от поредицата и главоломният спринт на всяка нова част до върховете на бестселър-класациите (ако и качеството прогресивно да се влошава) подготвят почвата за типа епично фентъзи, който печели на един от големите научнофантастични писатели за последните 30 години неочакваното прозвище "американския Толкин".
Това, разбира се, е Джордж Мартин. Предните няколко автори са в общи линии парашутисти в жанра. Мартин обаче диша фантастика, фентъзи и хорър от невръстна възраст. Първо телевизионни предавания, след това комикси и накрая "истински" книги. Мартин е известен с това, че почти не пропуска фантастичен конвент вече 50 години и не отрича корените си на яростен фен на "странните" жанрове много преди да реши, че е писател. Един ден в началото на 90-те, в който трябва да работи по поредния холивудски сценарий (по това време той пише за филмовата индустрия), Мартин решава да изкара от главата си и на белия лист една сцена, която не му дава спокойствие – малко момче става свидетел на обезглавяване. През 1996 г. е издаденa Игра на тронове, първата част от поредицата Песен за огън и лед, която и читатели, и критици, и колеги-писатели определят като майсторски клас по писане на фентъзи-тухли. Диалогът на Мартин е стегнат, умен и на места много забавен, описанията му са директни и атмосферични, а героите му се намират в сивата среда на моралния спектър. Нещо повече – Мартин директно провокира и разобличава повечето глупости в дотогавашното епично фентъзи – бляскави рицари (такива в книгите на Мартин няма), красиви принцеси (такива има няколко, и нито една не е добродетелна, освен една, която пък за сметка на това е тъпа като гьон), Велико Зло (нито е особено велико, нито е ясно зло ли е всъщност) и т.н. Ледниковата скорост, с която Мартин пише следващите части от поредицата, по никакъв начин не отнема от свежестта, четимостта и въздействието на вече издадените четири тома (от предвидени общо седем). Те са една от малкото "сериозни" продължаващи фентъзи поредица на пазара, чието качество все още не е пострадало.
Друга сага, която поддържаше много дълго това обещание, е Малазанската книга на мъртвите на канадеца Стивън Ериксън. А това, че въобще успя да го поддържа, поне през първите си пет тома, е само по себе си изключително постижение. Малазан е най-мащабното фентъзи, писано някога, и изпреварва в това отношение с много обиколки и Джордан, и Мартин. Ериксън се възползва от професионалния си опит като антрополог и създава един буквално многопластов свят, в който вече девет тома се вихрят интриги и трагични сблъсъци между богове, герои и безименни пеони, водят се епични войни, разкриват се невероятни тайни (и като никога тайните оправдават определението си напълно!)... и се дрънкат псевдофилсофски глупости за безсмислието на безсмисленото безсмислие, за непосилното бреме на непосилието на бремето, за трагедията на трагичната трагедийност и безбрежната тъга на тъгата без бряг. Или нещо от този род. Последните три издадени на български книги от 
Малазанската книга на мъртвите са тематично свързани, а основната тема е скуката – тази на участниците и тази на читателя. Многохилядни армии се шляят из пустошта, героите седят и чакат по кръчмите нещо да се случи, като междувременно разсъждават. Явно, за да изследва сериозните морални въпроси, които повдига, Ериксън трябва или да спре сюжета си, или да направи така, че в него да не се случва нищо.И все пак, леко преувеличавам, вероятно поради завишените си очаквания след първите пет книги, които са сред най-доброто, което жанрът може да предложи. И нямам предвид епичното фентъзи, а жанрът фентъзи въобще. И шеста, и седма, и осма част от поредицата са достатъчно добри, за да си струва човек да ги мине, ако и да не им се наслади безусловно. Но и като тон, и като съдържание, няма книга в епичното фентъзи, която дори да се доближава до епиката в творбата на Ериксън. Ако фантастичната литература е площадката на читателското въображение, Малазанската книга на мъртвите е стадион.
От новите имена в жанра, единият е все още непризнат аутсайдер и в комерсиално, и читателско отношение. Другият само за няколко години се превърна в Принц на епичното фентъзи и в момента дописва Колелото на времето след като Робърт Джордан се спомина през 2007 г. Първият е канадецът Скот Бакър, а вторият – американецът Брандън Сандерсън.
Бакър, подобно на колегата си и свой сънародник Ериксън, следва плътно максимата "Пиши за онова, което знаеш" и използва максимално образованието си, което обхваща теория на литературата и философия. Неговата трилогия The Prince of Nothing разказва за религиозна война, узурпирана от мистериозен свръхчовек на име Келхус. Той е част от секта, изолирала се от останалия свят в продължение на 2000 години и отдадена на усъвършенстването на тялото и ума. Нещо като Шаолин на достатъчно стероиди, за да гътне отбор добре обръгнали в зобането български тежкоатлети. Келхус спира стрели с ръка, способен е сам да избие десетки, чете мислите на хората по езика на тялото им и умее да ги манипулира така майсторски, че да ги накара не просто да го обичат, а да го боготворят. И ако един изключителен персонаж не е достатъчен, имаме разкъсвания от противоречия магьосник Акамион и неговата любовница и партньор в житейските несгоди, проститутката Езменет, полуделият варварин Наюр, който единствен е наясно с това какво представлява Келхус, и гениалния и божествено горделив генерал Икурей Конфас.
Изобилстват въпроси за смисъла на живота, вселената и човешкия дух, но за разлика от Ериксън, в книгите на Бакър те са развити ясно и смислено и са съществени за историята. Героите са ярки, икономично обрисувани, а описанията на магия и епични битки карат космите на врата да настръхват като от погалване с бръснач. След края на The Prince of Nothing Бакър започва работа по трилогия, която продължава историята 20 години след края на първата поредица. Първата книга за съжаление бе донякъде лично разочарование, но Бакър си остава най-недооцененият автор във фентъзито в моментa. Няма да сгрешите, ако го оцените подобаващо.
Брандън Сандерсън, от друга страна, се появява в списъка с бестселърите на Ню Йорк Таймс още с първата си книга, Elantris. Пазарният натиск превръща самостоятелната история на следващия му роман Mistborn в трилогията The Final Empire, която добива още по-голяма популярност. Макар Сандерсън да подхожда доста стандартно в някои отношения (прозата му в нито един момент не се издига над ниво "горе-долу става", а сексуалният аспект на героите му получава около четвъртстранично, 
почти притеснено описание на мислите на главната героиня по въпроса – това от общо 2300 страници обем), в други предлага изключително освежаващ поглед върху магическия компонент във фентъзи-литературата. В The Final Empire определени хора са способни да превръщат определени метали в гориво за различни специални умения като буквално ги поглъщат. Сандерсън изследва тази особеност и нейните последствия почти по маниера на научнофантастичен писател и я слива майсторски с епичния си сюжет. Да не говорим колко по кинематографично зрелищни са проявленията й. А и встрани от всичко това – Сандерсън е изключително увлекателен разказвач. Точно човекът, който да издърпа Колелото на времето от блатото, в което затъна през последните си 6 тома. След като практически току-що завърши Колелото, с настоящия си мегапроект The Stormlight Archives пък убедително разгръща още повече наистина впечатляващите си светостроителски способности.