Брой 68 Ревюта

 съдържание

Туп! Автор: Тери Пратчет Издател: ИК Вузев Цена: 9.00 лв. Ревю: Роумър

     Планът за деня на сър Самуел Ваймс, началник на градската стража:
     – да преживее ежедневната карикатура във вестника, и днес посветена на него;
     – да въведе в стражата наложеното му от лорд Ветинари ново попълнение - вампир, въпреки всичките старания на Ваймс;
     – да разбере защо, в името на всички богове, най-фанатизираните джуджета ще се опитват да прикрият убийство - не убиец, цялото убийство;
     – да прекара поне половин час абсолютно неподвижден, защото наистина се налага да позира за семейния портрет;
     – да разбере какво друго из случващото се в Анкх-Морпорк е проява на етническо напрежение заради предстоящата годишнина на битката в Кумската долина;
     – да бъде вкъщи в шест часа, защото... шест часа е важно!

     Мдааааа, не изглежда лесно - но пък, когато си в Градската стража на Анкх-Морпорк, "лесно" е дума, която почти си забравил. Тери Пратчет успява да забърка поредния си коктейл от злободневни щуротии, безпогрешно прицелен саркастичен хумор, умопомрачителни герои, точно толкова шашави, колкото извадените направо от живота ситуации. В Туп! обаче авторът набляга много силно върху двете нови съставки - религиозния фанатизъм и етническото напрежение. Да, да, знам, чел съм Малки богове; тук фанатизмът е малко по-различен и е доста свързан с непримиримостта между тролове и джуджета, особено силна, когато става дума за Първата битка, за битката в Кумската долина. Когато наближава годишнината, всички в Анкх-Морпорк - всички, не само троловете и джуджетата - настръхват и гледат лапите им да са по-близо до нещо, което може да мине за оръжие... само за самозащита, разбира се!
     Както обикновено при Пратчет, всяко нещо се оказва разгледано от няколко страни, за поне две от които и то самото не е подозирало, че има. В Туп! непримиримостта се проявява и във връзка с гореспоменатата вампирка, която - почти без да иска - почти завърта главите на точно тези стражници, които не трябва... а след това се оказва, че е критично важно тя да участва в две-три мироопазващи мисии - сред които и онази за любовната история на Ноби... Опаааа! Това не трябваше ли да го казвам? Уф, така де, извинете!... но искате да знаете, нали? :)
     Не знам дали има смисъл да изброявам плюсове и минуси, когато става дума за книга на Пратчет; имам силното подозрение, че ще повторя всичко, което съм казвал в предишните си ревюта. Сюжет, разклонения, герои, ситуации, хумор, емоции, отношения между всички действащи лица и всички природни сили - всичко това би трябвало вече да ви е познато. Ако не - ами опитайте, може пък и да стане!

Оценка: 10/10 Роумър (а вие какво очаквахте?)

Вещерът: Кулата на лястовицата Автор: Анджей Сапковски Издател: ИК Инфодар Цена: 15 лв. Ревю: Ян

     Странно нещо са поредиците. От една страна, когато героите ти станат любими, не ти се иска да свършват, от друга и най-добрата поредица може в един момент да забуксува на едно място и да започнеш да се питаш нямаше ли да е по-добре, ако авторът беше посъкратил нещата. Колкото и да не ми се иска да го казвам, с Кулата на лястовицата Вещерът по някакви причини влезе във втората категория.
     Книгата продължава директно оттам, където свърши Огнено кръщене. Цири е тежко ранена и бива спасена от мъдреца Висогота, като в замяна му разказва историята си. Междувременно странната компания, водена от Гералт, я търси под дърво и камък и се набърква във всякакви нездравословни глупости. А политическата ситуация се смарангясва все повече и повече.
     При все, че Сапковски всъщност движи историята напред и като цяло има достатъчно, че и интересни събития, това определено ми беше най-трудната за четене част след Кръвта на елфите. Любовта на автора към диалозите, които те заливат с информация, твърде често по доста директен начин, и самоцелното гаднеене, на принципа "мога и ще го направя, ня, ня, ня, ня!" (подсказка: Лютичето), успяваха нееднократно да ме изкарат от нерви. Много малко са писателите, които успешно съумяват да вкарват голямо количество пряка реч, без да натоварват повествованието, и Сапковски определено не е от тях. Това, което до голяма степен спасява ситуацията, са чувството за хумор и самоиронията, които му се отдават доста по-добре. Въпреки това, само те не стигат и темпото на книгата ми беше твърде неравномерно, че да успея да и се насладя изцяло. Разбира се, напълно възможно е негативното ми отношение към Кулата да се дължи най-вече на завишените очаквания след Огнено кръщене и предозирането с приключенията на Гералт, но все пак си мисля, че можеше и много по-добре

Плюсове:
+ Политически интриги.
+ Чувството за хумор.
+ Качествен превод.

Малкият Брат Автор: Кори Доктороу Издател: ИК Бард Цена: лв. Ревю: Роланд

     За Кори Доктороу зная от доста време. Човекът е журналист, особено известен в онлайн средите и активно блогва за либерализиране на копирайт законите, както и в защита на Криейтив Комънс лицензите (най-общо казано лиценз, под който произведението ти е свободно за разпространение, стига друг да не извлича материални ползи от него; за повече подробности Уикипедия е ваш приятел; прочее, почти всички книги на Доктороу са достъпни за безплатно сваляне на сайта му) и най-различни други сходни проблеми. Около Малкият Брат се вдигна шум, когато спечели няколко престижни награди през 2009-та и се класира във финалната петица на Хюго, но някакси така и не стигнах до нея, докато не видях, че Бард планират да я издават. Което ми се стори малко смешно, предвид, че книгата е част от Young Adult ("юношеска" за по-традиционно настроените) секцията и е малко противоречиво да се издава в поредица "Избрана световна фантастика".
     След като прочетох Малкият Брат обаче, съм абсолютно ок с идеята. Нещо повече – приветствам издаването на книгата в България, независимо под каква форма. Това е едно от най-качествените четива, които са ми попадали тази година, и определено скоро не съм съпреживявал толкова силно друга история.
     Маркъс Йалоу е седемнадесет-годишен ученик в Сан Франциско, който по съвместителство е и хакер, обсебен от това да намира пролуки във всякакви системи за сигурност. Годината не е указана никъде, но предвид леката еволюция на информационните технологии (и по-специално мрежата), както и затегнатите мерки за контрол в училището, където започва действието, можем да предположим, че романът е ситуиран не повече от три-четири години в бъдещето. Маркъс и трима негови приятели са избягали от училище, за да следват риъл-лайф уликите в една онлайн игра, когато атака на терористи хвърля града в паника. Насред мелето четирите деца биват арестувани от DHS (Department of Homeland Security), защото са се намирали на неподходящо място в неподходящо време. Няколко отракани отговора от страна на Маркъс водят до седмица на психически и физически терор, след което той е освободен, заедно с двама от приятелите си. Четвъртият – Даръл – остава в неизвестност.
     В рамките на тези няколко дена Сан Франциско се е превърнал в Оруелов кошмар. Инсталирани са невъобразимо количество свръхсложни системи за следене и контрол, навсякъде има пунктове за проверка, полицията започва да спира случайни минувачи, за да ги разпитва. Въпреки че е бил пречупен от похитителите си и е изпълнен със страх, Маркъс решава, че няма да намери покой, докато не изхвърли DHS от града си. И така започва историята на привидно обречен техно-бунт срещу потисничество и терор, облекли дрехите на "сигурността".
     Малкият Брат е много силно ангажирана с тематиката си книга. Кори Доктороу е създал герой, на когото му пука за това, че собственото му правителство е в състояние да се гаври с него както си пожелае, и който не иска да се примири с това. А ти – читателят – не можеш да не повярваш в него, не можеш да не изпиташ гнева и обидата му, както и страха му, когато се изправя срещу нещо толкова по-огромно от него. Силната страна на романа е в неговата наелектризираност, в усещането за непосредствена опасност и социална ангажираност, както и в елегантно вплетения в повествованието техно-жаргон и компютърна терминология, част от която – подозирам – измислена от Доктороу, на когото си личи, че това не само му е интересна, но и много, много добре позната територия.
     Ако Малкият Брат се спъва някъде, то това е в насочеността си към по-млади читатели, която е довела до няколко много неприятни инфо-дъмпа, където авторът разяснява разни концепции или думи като за олигофрени. Немалко от тях – особено свързаните с информационни технологии – бяха непознати и за мен, но просто не е интересно в една толкова задъхана и увличаща книга изведнъж повествованието да секне, за да бъде заменено от образование.

Плюсове:
+ Великолепна история, заредена с емоция и напрежение. Прочетох четиристотинте страници на романа за ден и половина, просто не можех да го пусна.
+ Маркъс е един от най-правдоподобните и качествено развити тийнейджъри, на които съм попадал в литературата последните няколко години. Нито идеализиран, нито умишлено дебилизиран, той е много интелигентно момче, което обаче все пак е едва на седемнадесет. Прави грешки, губи самообладание, но понякога наивността му е и щит и меч в борбата с потисник, пред когото всеки истински зрял човек би подвил опашка.
+ Наред с другото, книгата има и едно прекрасно послание: "Нещата зависят от теб. Не е вярно, че не е твоя работа, не е вярно, че си твърде незначителен, за да промениш света. Ако искаш промяна, трябва да се бориш за нея!"
+ За разлика от други YA заглавия, в Малкият Брат проблемите не се разрешават лесно. Борбата е люта и в нея падат жертви. Не всичко е цветя и рози...

Минуси:
– ...което не пречи накрая да се изсипе една доста могъща Деус Екс Махина. Факт е, че до нея се достига постепенно и тя е някакси оправдана, но в момента, в който се случва, е малко твърде добре ситуирана във времето и леко дразни.
– Инфодъмповете са просто приятни бележки-под-линия-в-текста, когато с едно изречение обясняват някой термин. Когато обаче в страница и нещо ми се разкриват тайнствата на криптирането на информация, започвам да нервнича.
– Доктороу е почти съвършен в техно-жаргона, но въпреки това на едно или две места има инконсистенции, като например тази, че на шест години Маркъс се е занимавал със своята Sega Dreamcast. Въпросната беше актуална, когато АЗ бяха на десетина години, така че това би ситуирало Малкият Брат едва ли не в миналото. Подобни детайли обаче я има три-четири за цялата книга, я не, пък и са наистина маловажни. Просто аз отварям ЕЙ ТАКЪВ радар, когато някой автор започне да пише за интернет, гейминг и т.н., понеже едва ли има сфера в поп-културата, която да еволюира по-бързо.

     В крайна сметка Малкият Брат почти не е фантастика. Някои от средствата, чрез които DHS осъществява своя дистопичен терор над населението на Сан Франциско, граничат с нереалното, но де факто всички те биха могли да са реалност до година-две, ако вече не са. Но ситуацията, която книгата описва, е твърде близо до съвремието ни, представлява твърде непосредствена опасност, за да бъде игнорирана. Малкият Брат е предупреждение за онова, което би могло да ни се случи всеки момент, но също така и обещание. Че когато желязната хватка на държавата стане непоносима, този път не Големият, а именно Малкият Брат ще бъде онзи, който ще гледа, и който няма да позволи на несправедливостта да възтържествува. И докато вярваме в това, самите ние сме този Малък Брат.

Оценка: 9/10 Роланд

Стъклени къщи (Вампирите от Морганвил #1) Автор: Рейчъл Кейн Издател: ИК Ибис Цена: 11.90 лв. Ревю: Ян

     След мъките, които преживях предишния брой с едно от вампирските предложения на Ибис, определено не очаквах с нетърпение поредната книга, в чието заглавие се съдържа проклетата думичка. Самата мисъл за евентуална среща с вампири рапъри, разпръскващи сексапил от епилираните си, татуирани гърди, ме изпълваше с див ужас. Първите петдесетина страници на Стъклени къщи не помогнаха особено на каузата ми, защото началото беше, как да го кажа по-меко… колебливо. Но пък самата мисъл да се предам и да покажа, че не съм силен като колегите Морвен и Роумър, бе непоносима. Събрах цялата си воля, пийнах една студена водица и се заех да докажа, че в ShadowDance се трудят корави типове, готови на всичко, за да спасят читателите от нерадостна участ. Бях сгрешил…

     Три часа по-късно

     Свърши се. Хлип, хлип. Защо? Защо? Защооооооооо????? Какво съм сторил в предишния си живот или в този, че да заслужа такава съдба? Какво?!?!?

     Не, споко, бъзикам се. Три часа по-късно се оказа, че първите 50-тина страници дават грешна представа за една от по-свестните юношески вампирски поредици на пазара. Ако търсите сладникава любовна история между смъртни и безсмъртни, ако очаквате вампирите да са добрите момчета, за които да отнемат човешки живот е тежко престъпление,  ако очаквате нов Здрач, това не е вашата книга. Рейчъл Кейн е решила да подходи по-класически към нещата и повярвайте ми, това е правилен ход.
     Главната героиня, Клеър Денвърс, е от оня тип твърде интелигентни тийнейджъри, чийто живот в училище не е особено приятен поради щото са по-умни от 90% от останалите, но пък е песен спрямо онова, което ги очаква в колежа. Още в началото на пребиваването си в Морганвил, нашето девойче успява да настъпи по мазола местната свръх-популярна-много-злобна-но-тъпа-като-галош патка и съответно бъдещото пребиваване в общежитието се оказва опасно за живота. Принудена да си търси място за живеене, където няма опасност "случайно" да се изтърколиш по стълбите и да си счупиш врата, Клеър попада в Стъклената къща. Обитателите й са леко странни – вечно отсъстващия Майкъл, пройдохата Шейн и готик фенката Ив – но и това бледнее пред разкритието, че Морганвил се управлява от вампири (да, знам, звучи зле, тук някъде щях да се отказвам) и че ако нямаш защита, си на хранителния пазар… като деликатес. Единственият шанс на нашите хора се оказва старинна книга, която вампирите търсят, но по необясними причини не могат да прочетат.
     Защо книгата ми допадна и какво я отличава от повечето бозици на пазара – ами на първо място вампирите са зли. Не просто лоши, а откровено зли. Даже и онези, които помагат на нашите хора, не го правят от състрадание, а защото ще им донесе реални ползи. Като допълнителен бонус повествованието е стегнато и действието върви бързо, без излишни лирични отклонения. Героите, доколкото имат време да търпят някакво развитие, са доста реалистични образи на ядосаните тийнейджъри, с всичките не особено умни постъпки, съпътстващи тази част от живота. Атмосферата в Стъклени къщи е по-мрачна и леко обречена, което беше приятно разнообразие на фона на останалите предложения от жанра. Нещата, които ме издразниха жестоко, бяха слабото начало и бруталният отворен край. Ама наистина брутален. Надявам се, че Ибис ще побързат с продължението.

Плюсове:
+ Зли вампири.
+ Мрачна обстановка.
+ Реалистични главни герои.

Минуси:
– Глупаво начало.
– Брутален отворен край.

Страна на чудесата за непукисти и краят на света Автор: Харуки Мураками Издател: ИК Колибри Цена: 16 лв. Ревю: Рандъм

     Два свята. Единият – съвременно Токио, а другият – фантастичен град, застанал в неизвестна земя между сънищата и действителността. Два разказвача – и двамата неназовани по име, хем различни, хем странно близки един до друг.
     Страна на чудесата за непукисти и краят на света, макар и прясно издадена у нас, е от по-старите романи на Мураками, непосредствено следваща Лов на дива овца. Също като нея, Страна на чудесата е прекрасно чудата история, всъщност две истории, които отварят път към тайни светове и забъркват алхимична отвара от въпроси без лесни отговори. Двата паралелни сюжета се редуват през глава в книгата и, макар в началото да създават впечатление за простичка структура и независимост, постепенно се свързват, ако не в здраво споен разказ, то поне в красива и тъжно-радостна мандала-медитация върху същността на съзнанието, човешките преживявания, безсмъртието и какво ли още не.
     Безименният герой от първата история работи като калкутех  от Системата, нещо като компютърджия, изчисленец и специалист по защита на информацията, противостоящ на семиотехите и Фабриката – продажно братство от информационни пирати, пуснало пипала из целия подземен свят. Интересната подробност, която дава импулс на сюжета, е че за кодирането на данните той използва не друго, а собствения си мозък – най-черната от всички черни кутии. Когато работата го сблъсква със странен, но гениален възрастен професор, затворил се в подземна лаборатория под Токио и експериментиращ в областите на компютрите, неврофизиологията, контрола на звука и четенето на спомени от кости, скучният и примирен живот, който води, поема по най-неочаквани пътища. Историята за спускането му в подземно Токио и в ада на собственото му съзнание е изпъстрена с многобройни референции към западната култура, няколко забележителни жени, марков алкохол и скоростни центрофуги от псевдо-научни обяснения за човешкото съзнание и неговите неизследвани терени.
     Втората история се развива в град, сякаш излязъл от твърде обезпокоителен и детайлен сън. Около града на Края на света се вие непреодолима Стена, а главният герой, лишен от спомени, се опитва да разбере целта на съществуването си, както и останалите обитатели на града, любезни и някак познати хора, които обаче, по собствените им думи, са лишени от духа си.
     Мураками е оплел прекрасна мрежа от размишления и алегории, които се оттласкват смислово в най-разнообразни посоки. Идеи за съзнаваното и несъзнаването се кръстосват и допълват. Душа, дух, мозък, съзнание и преживявания – какво са те, как оформят живота ни и света, в който живеем? Дали в самата съшност на информацията не се крие ключ към тези въпроси, както и към безсмъртието и любовта? Изобщо има ли смисъл в каквото и да е, а ако има, как да го търсим? Японският автор за пореден път показва качества на истински литературен магьосник. Не само че борави с толкова много подходи – взети от сюреализма, магическия реализъм, екстремния постмодернизъм, детективските романи – но и ги разбира, използва ги с определени цели, които крие умело в ръкавите си. Усетът му към човешкото и постоянното търсене на аз-а е точен, прозата му насища това търсене с лирика и правдопобност. А пък талантът му да потапя във фантастичното и странното, подпомогнат от огромна ерудиция и увереност, се вихри с тиха прецизност и систематичност.
     За пореден път се удивявам колко много му се удава на Мураками да преде митологеми (някои ги коват, Мураками ги преде), които в рамките на книгата оживяват поне толкова убедителни, колкото Юнговите теории, да речем, и сякаш отварят нови полета за размисъл върху крайно сложни и мътни въпроси. Въпроси, около които са набъбнали парадоксите и болестите, тормозещи модерния човек. Защото, колкото и японски наименования на квартали и метростанции да присъстват в книгата, тя си остава универсален разказ, който би могъл да се случи във всеки един по-голям град по света. Да не говорим, че културните препратки придават много западен привкус на текста. И така, неусетно помежду Боб Дилън, трактатите за мозъка, любовните преживелици, киберпънковата отчужденост на Токио и магията на Края на света, романът едновременно се самозаплита и разплита в омайващо и психеделично преживяване с немалка литературна тежест.

Плюсове:
+ Въображението и усетът към странното.
+ Чудесната проза, която е хем лесна и четивна, хем дълбоко поетична.
+ Лекото преливане от един свят в друг, което допълнително допринася за четивността.
+ Мащабността на интелектуално-емоционалното преживяване.

Минуси:
– Много хора, които не харесват Мураками, се оплакват, че пише врели-некипели, минали покрай поп-културата и сериозната литература. Вероятно за тях това важи с пълна силна. Мураками е автор, който трябва да се чете с по-различни очаквания, хем като литература, но и като сън, в който всичко е възможно и нищо не е твърде очевидно. Той определено няма отговори за всичко, но не мисля, че се и опитва да ги даде.

     Поредният чуден и странен свят ала-Мураками. Доста по-тих и лиричен от Кафка на плажа, по-малко задълбочен от Хроника на птицата с пружина и не толкова остроумен като Преследване на дива овца, но превъзхождащ ги в други отношения. Дали фентъзи, дали киберпънк, алегоричен роман, или най-вече търсене не себесъщността под емоционалната черупка на модерния човек, това е въпрос, оставен предимно на читателя.

Оценка: 8.5/10 Рандъм

Пърси Джаксън и Боговете на Олимп: Морето на чудовищата Автор: Рик Риордан Издател: ИК Егмонт България Цена: 9.90 лв. Ревю: Роланд

     Това, което ми харесва в поредицата за младия полубог Пърси Джаксън и приключенията му с древногръцки богове и чудовища, е че си знае мястото. Написана е кадърно, грамотно, без разтъкавания и с ясното съзнание, че краде от Хари Потър без да си прави труда да се надпреварва с него. Всъщност, предполагам може да се каже, че Пърси Джаксън и боговете на Олимп е софткор версията на поредицата на Джоан Роулинг (доколкото думичката "хардкор" е използваема в случая). По-малко претенции, по-слабо развит свят, по-елементарна история и т.н. И това е някакси ок в конкретния случай.
     Морето на чудовищата подхваща историята година след събитията от Похитителят на мълнии. Пърси е изкарал цялата учебна година без да го изхвърлят от новото му хипи-училище, и му остава последният учебен ден. Разбира се, всичко се смарангясва и той се оказва въвлечен в мисия да спаси не само своя приятел Гроувър, пленен от зъл циклоп, но и да възстанови дървото на Талия, отровено от Люк, защото в мига, в който то умре, бариерата, защитаваща Лагер Нечистокръвен, ще се срине съвсем и чудовищата, които неспирно атакуват полубоговете, ще ги пометат. Което, разбира се, е част от коварните планове на титана Хронос и неговата пионка – предателя Люк.
     Историята на Морето на чудовищата е толкова истерично бърза, че понякога имаш чувството, че липсват страници. Структурата й е общо взето същата като на първа част – една трета от книгата е подготовка за куестене, останалото е самото куестене и финала. Този път обаче въпросният е ако не напълно, то доста неочакван, и това е сериозна крачка напред спрямо Похитителят на мълнии, където всеки плот-туист беше ясен десетки страници предварително.

Плюсове:
+ Книжката се чете на един дъх, не се спъва никъде и не спира да предлага нови и нови неща, които да задържат вниманието.
+ Историята е доста по-добре измислена и завършва с доста стабилен, но и удовлетворителен клиф-хенгър, който не разваля целостта й.
+ Пърси Джаксън е все така симпатичен, макар че тук се самосъжалява малко повече, отколкото в предната част.
+ Новият герой Тайсън е в пъти по-готин трети член на ка-тета на Пърси от сатира Гроувър. Разбира се, може би проблемът ми с въпросния е, че след филма вече го възприемам като комедиен негър, вместо оригиналния рижав първообраз от книгата...
+ ЗЛОВЕЩИ ХИЩНИ УФТСИ!

Минуси:
– Въпреки че историята е по-добра от предната част, местата, които героите посещават по пътя си, са доста по-безлични.
– Светът е все така твърде беден и някакси като че ли всичко в него подлежи на премахване. Като празно поле, на което някой сипва отгоре нужните локации за целите на куеста и после ще ги махне. Няма усещане за стабилност, за приемственост.
– Много мразя похвата "авторитетите са ужасно лоши и правят всичко възможно да преебат смелия млад герой, който се вижда принуден да им се опълчи, защото изглежда всички други авторитети са слепи". Дразнеше ме при Снейп, дразни ме и тук.

     И тъй, Морето на чудовищата е още от същото. Прилична крачка напред спрямо първа част, но без да е драматично по-добра, тя развива историята на Пърси и дава стабилни заявки за епичен завършек на поредицата, особено с отворения си финал. Ако Похитителят на мълнии ви е допаднала, то и тази няма начин да не ви хареса.

Оценка: 7/10 Роланд

Дневниците на вампира (Свечеряване #5) Автор: Л. Дж. Смит Издател: Ибис Цена: 15.90 лв. Ревю: Роумър

     Мдаааа, не минаха и пет-шест месеца и издателство "Ибис" реши да ни ощастливи с още едно продължение на историята за Елена, нейните съученички в гимназията и двамата аристократични младежи от италиански произход. За разлика от Тъмното обединение, това не е изсмукано от пръстите продължение с чиста търговска цел; тук си имаме работа с начало на нова трилогия, планирана в продължение на повече от десет години и започнала да излиза едва миналата година.
     Свечеряване се различава от предходните книги по няколко неща. Най-очевидното е размерът - тази книга е поне три пъти по-голяма от която и да е от другите, а е едва начало на нова трилогия. Това обаче само по себе си не е проблем, донякъде заради друга разлика - поне огромна разлика в сравнение с Тъмното обединение - в Свечеряване Л. Дж. Смит отново показва, че знае как да пише за хора с коефициент на интелигентност над стайна температура, пък била тя и изразена по скалата на Фаренхайт. Третата разлика, която се проявява още в началото, но става по-осезаема нататък, е промяната в гледната точка; авторката още през 1998-ма година е била обявила, че новата трилогия ще се води основно от името на Деймън, и въпреки че това не е съвсем така, все пак доста голяма част от повествованието е и от негова гледна точка, и от тази на другите герои, не само на Елена.
     Но все пак една от главните отличителни черти на новата трилогия в света на Дневниците е мащабността на историята. Разбира се, това е донякъде естествено - животът в едно малко градче може и да не се е поизчерпал откъм възможности за нови приключения, но ако трябва да бъде привлечено вниманието на читателите десет години след първата трилогия, когато пазарът вече е, меко казано, наводнен от всякакви вампирски многологии със широко вариращи качества, трябва да има нещо ново. Е, нещо ново има - даже няколко нови неща, някои от които много ми харесват като избор на авторката. Истината е, че Дневниците на вампира: Завръщането е трилогия, която не се ограничава до вампирските средношколски истории, а прави сериозна крачка към много по-общо магическо фентъзи; в следващите книги ще видим колко успешна, но началото изглежда обещаващо.
     За съжаление това разширяване на света и сюжета не е донесло само добри неща. В опита си да въведе по-могъщи и по-велики врагове и съюзници, Л. Дж. Смит се е попрестарала на няколко места до степен на намусване и силен мирис на deus ex machina. Е, по-нататък в историята се оказва, че не всичко е чак толкова чудодейно и прекрасно, колкото изглежда при първа среща, но когато четеш наред (както, надявам се, повечето от нашите читатели са свикнали да правят), самата първа среща си е намусваща.

Плюсове:
+ Може би най-добре написаната от книгите на Л. Дж. Смит, която съм чел досега - определено по-добра от предишните Дневници, дори по-добра и от втория Нощен свят.
+ Много разширен свят с интересни и красиви идеи за нови герои и сили, така че вампирското начало е сведено почти до една от многото магически особености.
+ Сложен сюжет с преплитане на много нишки.
+ Все така "истински" чувства и взаимоотношения между героите.
+ Все така добре изградени и развиващи се главни и второстепенни герои.
+ Остър, хапещ, разсмиващ и гъделичкащ език на героите в различни ситуации.
+ Добре вплетени в историята промени, случили се в техническо и социално отношение в света на тийнейджърите в последните десетина години.

Минуси:
– На моменти малко прекалено разширен свят
– На моменти малко усложнено преплитане на сюжетни линии.

     При Свечеряване си личи, че също както и при първата книга от поредицата, това е история, която авторката е измисляла, развивала и изглаждала в продължение на години, преди да я запише и издаде. Лично за мен това е най-добрата дотук книга от Дневниците на вампира - напрегната и забавна, мистична и откровена, свръхестествена и човешка.

Оценка: 7/10 Роумър

Таласъмия 2008-2009 Съставител: клуб "Уибробия" Издател: ИК "Квазар" Цена: 9.99 лв. Ревю: Роумър

     Иска ми се да започна това мнение с един цитат от любима песен на "Guns N' Roses"...

     Don't damn me when I speak a piece of mind
     'Cause silence isn't golden when you're holding it inside
     'Cause I've been where I have been
     And I've seen what I have seen
     I put the pen to the paper 'cause it's all a part of me!

     След известно затишие, клуб Уибробия издаде поредната Таласъмия - сборник с наградените разкази от конкурса им за произведения, основани на българската митология и фолклор. За мен това е течение във фантастичната литература, което определено си струва да се запази и развива, затова разтворих тази Таласъмия с голям интерес, макар и с леко свито сърце заради горчивия опит с наскоро издадени книги на български автори. Оказа се, че и интересът, и свитото сърце са били оправдани - интересът заради това, че в сборника има три-четири бисера, а свитото сърце - по малко изненадващ начин.
     Първото, което се набива в очи още на страницата със съдържанието, е броят и разпределението на разказите - 2008-ма година е представена с всички наградени (първо, второ и две трети места) и с два допълнителни, а от 2009-та са само наградените (като там първа награда дори не е била присъдена). Самите разкази са интересни, тук-там има идеи, които не съм сигурен дали съм срещал досега, а на места комбинирането им е оригинално и води до прекрасни резултати, но...
     ...веднага щом зачетох самите разкази, установих, че предчувствието ми за нещо не съвсем наред си е било съвсем на място. Основният проблем на представените произведения от 2008 година е това, че те може и да са минали през някаква редакция, но определено, съвсем очевидно и доста дразнещо, не са минали през коректор. На всяка страница има поне по три-четири правописни и две-три граматически грешки, които спъват четенето. Някои от тях са явни случаи на натиснат съседен клавиш при въвеждане, други се повтарят по няколко пъти в разказите на съответния автор. Някои са думи, които сами по себе си имат друго значение и съответно не могат да бъдат поправени от програма за корекция на правописа, други обаче щяха да бъдат. Някои граматически грешки са често бъркани конструкции, които могат да минат през невнимателен читател, ако самият той прави такива грешки, други обаче са очевидно неверни - разместени думи, разделени фрази, несъгласувани глаголни форми и т.н.
     И преди някой да е казал "ама нали пишеш ревю на разказите, какво те интересува правописът, всеки прави грешки!"... Има нещо, което съм казвал и писал неведнъж по темата с правописните и граматическите грешки в литературни произведения, които авторът дава за преглед, рецензия или публикуване. Когато чета някакъв текст, бил той журналистическа статия, научно изложение, фантастичен разказ или бележка от домоуправителя, съзнанието ми се спъва в погрешно изписани или съчетани думи и изрази на едно ниво преди съзнателното разбиране на текста. Да, аз се досещам какво е имал предвид авторът, виждам смисъла на изречението му, но неточността е направила това разбиране по-трудно и по-тежко, отколкото би трябвало да бъде. Това създава неволно, почти инстинктивно неприятно усещане, намусване наум, ако щете; усещане и намусване, което не мога да избегна, дори и да осъзнавам, че това, което чета, е плод на страхотно въображение, невероятна идея, изключително описание и т.н. - неприятното усещане и намусването си остават, и неминуемо влияят на цялостното ми отношение към прочетеното. Дори то да е прекрасно, дори на съзнателно ниво да знам, че трябва да съм много щастлив от това, че чета този текст, на практика ще има едно "е добре де, ама не можаха ли все пак да го прочетат поне веднъж, преди да го публикуват!"
     Честно казано, малко ми е непривично и учудващо да се налага да излагам това обяснение в ревю за книга от издателство, от което съм свикнал да виждам хубави неща; в ревю за сборник, съставен от хора, от които съм свикнал да чета хубави книги. Но стига вече за това; все пак в този сборник има истински разкази...
     Пропуснатият град на Божидар Грозданов е интересен опит да бъде съчетана българската митология със света на високите технологии. Идеите, комбинирани в разказа, не са нови; за съжаление начинът, по който са комбинирани, е малко неумел и също толкова не съвсем нов и не твърде оригинален.
     Сърце и самодива на Теньо Динев ми хареса. Сблъсък на религии, сблъсък на светски управници, сблъсък на волята на отделни хора - и всички наоколо са потърпевши. Различните времена, в които се развива действието, са добре описани, а донякъде очакваният край все пак е въведен умело. За съжаление правописните грешки ми попречиха да се насладя на този разказ толкова, колкото той заслужава.
     Букет кокичета на Александър Лютов е много добра смесица от няколко малки парчета сюжет, всяко от които харесвам от години, но и с още авторско допълнение. Началото ми напомни (но не покриваше напълно с) един много любим разказ, четен преди повече от 25 години на страниците на вестник Орбита за университетски преподавател по теоретична физика, който обяснява защо някои от основните идеи на това, което невежите наричат "магия", е невъзможно във Вселената, в която живеем, за негов студент, който решава да демонстрира на практика грешните твърдения на професора и... за това, което се случва след това :) Военната база във втората половина на Букет кокичета също носи случки и отношения, които отличават разказа от повечето му побратими. Тук пропуските на коректора не бяха толкова значими, колкото в двата предишни произведения, и не успяха да ми развалят твърде много удоволствието от хубавата история.
     Приказка за кръвта на Ценка Бакърджиева внася в сборника елементи на трилър, а защо не и почти хорър. Любовната история, помрачена от загадката на наследството, е поднесена приемливо, дори доста добре. Читателят разбира и съпреживява терзанията на главния герой, но все пак почти през цялото време предусеща какво ще се случи и развръзката, макар и описана добре, се оказва антиклимактична. Поне тук (и в следващите разкази) вече я няма лавината от спънки, на която посветих първите два-три абзаца по-горе.
     Напълно разбирам - и много се радвам - защо съставителите са решили да включат два допълнителни разказа: Как се става европейски шампион на Пламен Огнянов и Гаджето на брат ми е самодива на Божидар Грозданов. Това, което всъщност не разбирам, е защо тези разкази не са взели награди! И двата са изпълнени с блестящ хумор и ирония към някои страни на обществото, в което живеем; и в двата темата за позабравените магически способности на народа ни е използвана умело и с вдъхновение. Да, разказът за европейското първенство е за живота на - на практика - баби, а този за гаджето е за тийнейджърки (и един-двама тийнейджъри), но все пак... все пак това са ми двата неоспорими фаворита в сборника и продължавам да се чудя защо не са били почетени подобаващо :)
     Неизречени думи, неназовани зверове на Красимира Стоева нещо не можа да ме грабне. Да, образите са развити добре, действието си има вътрешна логика, историята е интересна, но все го имаше усещането с "уф, това съм го чел вече".
     Оцелелият на Янчо Чолаков пък успя — и още как! Преплитане на митологии, преплитане на времена, преплитане на истории, "всичко се повтаря... ама не съвсем!" Колоритни герои, пиперливи реплики - всъщност точно цветистостта на езика замалко да ме отблъсне в самото начало, но се оказа, че не е прекалена, даже напротив. На места има интересни опити за преплитане на наука с вълшебство и магия - и въпреки че научността им е под сериозно съмнение, поне на мен ми се стори, че целта на автора е била точно това - да усуче още една нишка, да добави още един цвят и да направи резултата още по-забавен. Поне според мен е успял.
     Реката на Коста Сивов пък ми прилича на добър опит - е, добре, не първи опит, явно човекът е писал и други неща, но това наистина ми приличаше на добър първи издаден опит в областта на фентъзито и по-специално на българския фолклор. Уж си има всичко, което му трябва, ама сборът като че ли се оказа точно равен на сумата от съставните си части, нищо повече.

Оценка: 8/10 за разказите, 5/10 за издаването. Като цяло, ако успеете да се преборите със себе си и да прочетете първите три разказа, сборникът всъщност си заслужава.

Прелестни създания Автор: Ками Гарсия, Маргарет Стоъл Издател: Кръгозор Цена: 14.00 лв. Ревю: Роумър

     Е, казват, че всяко правило си има изключения - и, да, от време на време се случва човек да попадне на красива, увлекателна и приятна история за гимназиалния живот и още нещо, умело маскирана като поредната тийн-магическа губивремка. Прелестни създания е точно това.
     Малко американско градче; ученици в последния клас на гимназията; ново момиче в града, около което се случват странни неща и затова тя страни от всички; изненадващо непохватен около нея баскетболист, чиято леля му дава всякакви вълшебни талисмани против уроки; медальон, който някак свързва двамата млади... и това не е просто още една уж-магическа боза?
     Ами... не, не е!
     Да, Прелестни създания има всички елементи на клишираните безмозъчни губивремки, но има още нещо - има стил, има жизненост, има свой облик. Има живи образи, повече от обикновено приличащи на тези, които си спомняме от годините в училище, а понякога и след това. Има съвсем достоверни изблици на радост, гняв, завист, болка и покой, пораждащи се точно в момента, в който сме ги изпитвали. Има простичка, но елегантна система от идеи, които някак си се сплитат в близко подобие на това, което сме свикнали да наричаме "магия". Има стая, има луна, има библиотека, има блато, има градина, има буря - има толкова неща, които си спомняме от приказките, от страшните истории за призраци и къде лековатите, къде драматични филми и пиеси - но тук те сякаш живеят собствен живот. Да, това е - Прелестни създания има собствен живот.
     Хм.
     Ха сега де... май малко се поувлякох.
     Или пък не.
     Честно казано, и на мен самия ми се струва малко странно да редя такива фрази за книга, която все пак си е гимназиална любовна история със свръхестествен елемент. Или свръхестествен трилър, който се развива в гимназия в малко градче. Хм, това не ми ли звучи познато? Май някакво подобно противопоставяне бях направил в миналия брой, за първата книга от Нощния свят - и може би точно заради това Прелестни създания ми харесва толкова - тя просто се откроява на фона на другите.

Плюсове:
+ Красиво и плавно разказана история, с добре включени разклонения, без инфодъмпове или "това пък сега откъде се взе".
+ Интересен и сравнително оригинален сюжет - добре де, много добра сплав от фрагменти и идеи от много митове, легенди и художествени произведения, с точно колкото трябва оригинална спойка, за да се получи нещо интригуващо.
+ По-живи от обикновеното за подобни книги герои.
+ Идеята за библиотеката.
+ Идеята за втората част на празника на града.
+ Искам още. :)

Минуси:
– Все пак не може да избяга съвсем от клишетата на жанра, пък дори и само с вечната и неугасима любов или с палавата братовчедка.
– Краят е... не, не точно очакван, но не и неочакван; малко твърде много не неочакван.

     Изненадващо свеж полъх сред вълната от магия, която ни задушава от рафтовете на книжарниците, Прелестни създания е книга, която всъщност съм доволен, че прочетох.

Оценка: 8/10 Роумър

Нощен свят: Дъщери на мрака Автор: Л. Дж. Смит Издател: Ибис Цена: 10.90 лв. Ревю: Роумър

     Чудя се какво ли очаквате да видите тук след ревюто ми на първата част, Таен вампир, в миналия брой. Аз самият изобщо не се чудех какво да очаквам, когато с въздишка "пак ли" разгърнах втората книга от поредицата Нощен свят - а после авторката успя да ме изненада. Да, Дъщери на мрака всъщност е по-добра от предшественицата си, до степен дори да смея да кажа, че е една от сравнително четимите книги в жанра си.
     Уф, да, май току-що разочаровах известно количество от читателите си... ама какво да направя - не съм аз виновен, авторката сама си е оправила стила!
     Е, разбира се, книгата не е идеална, но героите отново са живи и различни, случките и мислите отново са предадени реалистично, обстановката е изградена успешно, сюжетът този път крие няколко доста сериозни изненади - а дори има и момент, в който Л. Дж. Смит почти успява да постигне това, което Агата Кристи е правила с лекота в кажи-речи всичките си книги - да обвини убедително кажи-речи всички участници, един след друг, така че в момента на развръзката читателят да е много по-близо до "даааа бе, то се виждаше, що изобщо си мислех за другите!" отколкото до "уф, ми то си е ясно, що си прави труда да го пише изобщо".
     Има нещо, на което в Дъщери на мрака е наблегнато по-силно, отколкото в първата - или пък, при положение, че сюжетът и героите са по-добре описани, нещо друго се възприема много по-силно и естествено - емоциите и преживяванията. Да, в Таен вампир имаше юношеска любов, имаше братска привързаност, имаше агресия към Другия, пък бил той и стар познат - но всичко това беше описано като от петнайсетгодишна викторианска девойка, която знае, че трябва да смеси две щипки обич, една лъжичка гняв и три капки ревност, за да получи нещо, което ще заинтересува нейните петнайсетгодишни викториански приятелки. Тук вече Л. Дж. Смит показва малко повече уважение към читателите си... и емоциите са съвсем истински, бурни и тихи, искрящи и мътни, едва-едва осъзнати и крити с години, прорастващи бавно и изригващи внезапно - и, да, не ви се е сторило, чувствата и отношенията на героите едни към други действително са основна част от цялата история в Дъщери на мрака.

Плюсове:
+ Отново не повече от две-три клишета на вампирските романи, и то различни от тези в първата книга, и отново вплетени много добре в историята.
+ Още по-добре описани преживявания и емоции.
+ Добре изградено обкръжение и сред природата, и в различните човешки постройки.
+ Добре построена история, в която всяка дребна случка е тухличка в голямата стена.
+ Доста хумор в представянето на различните отношения - съперничеството между три сестри, обичта, омразата, привличането и дразненето между почти всички други водят до много сарказъм, ирония и просто забавни реплики и ситуации.

Минуси:
– Все пак действията на героите са доста предвидими във всеки отделен момент, а и двайсетина страници напред.
– Има няколко места, където мотивацията, за която като че ли доста похвалих първата книга, тук малко понакуцва... не твърде много, но на две-три места стои странно.
– Може да ми се е сторило, но въпреки че действието се развива на съвсем друго място и героите уж са други, видях две-три противоречия с идеи и случки, изложени в Таен вампир... явно ще изчакам третата, за да преценя.

     С Дъщери на мрака Л. Дж. Смит се приближава още повече до златната среда между страховита свръхестествена история и пламтящ любовен роман за младежи и девойки, които едва започват да усещат поривите. Ако първата книга ви е харесала, тази ще ви грабне. Ако не сте чели първата, но ви се чете нещо леко и неангажиращо с пикантен привкус - е, защо пък не?

Оценка: 6/10 Роумър

Факторът на добротата Автор: Кънчо Кожухаров Издател: ИК Лингея Цена: 10 лв. Ревю: Трип

     Единственият начин да не оценя Факторът на добротата като фарс, е да я чета като фарс. В това би имало резон: основната идея – че една-единствена художествена литературна творба може да промени света – крие определена енергия и потенциал за иронично разработване. Героите също в основната си част представляват карикатури на хора, а не сериозни и правдиви техни имитации, особено главните двама. На бомбастичните им реакции и жестове, неправдоподобните им реплики и пресилените им емоции най-добре подхождат силен грим и шарени перуки. В книгата има даже рисунки.
     Горният поглед върху Факторът на добротата ми помогна донякъде да сложа юзди на разочарованието си от това, че всъщност романът се взима насериозно, понякога в смущаващи пропорции. Ето завръзката:
     Група различни специалисти от средата на 22-ри век са върнати в началото на 21-ви, в София, за да оформят така събитията около писателя Герман Кънев, че той да напише книга, която да промени бъдещето към по-добро, да повиши "Фактора на добротата". Психоложката Анджелина Дейвидсън формално оглавява екипа, макар впоследствие нещата да претърпяват обрат(и), а политическите машинации са в изобилие. Между психоложката и Кънев, разбира се, пламва искра.

Плюсове:
+ Непретенциозният сюжет на книгата. Следи се лесно.
+ Зачатъците на самоирония...

Минуси:
– ...удавени в сериозни опити за политически интриги и абсурдните и силно смущаващи потоци взаимно възхищение и изумление, които шуртят из и към двамата главни герои. Смущаващи, защото и двамата герои са неприкрити сурогати на Кънчо Кожухаров и житейската му партньорка Ангелина Давидкова. Смущаващи, защото, както казах, в излиянията на двамата герои не долових и грам самоирония. Силно се надявам това да е несъвършенство на читателските ми възприятия. Начинът, по който "Анджелина" и "Герман" (пиша ги в кавички, защото наистина не са нищо повече от табелки, нежели образи или дори правдоподобни хора) са... хм, надраскани по страниците на романа, изсмуква живота от основната му жилка – взаимоотношенията между тях. За останалите табелки в книгата в общи линии не си струва да се говори.
– Романът е извънредно несъвършен във формално и стилово отношение. Първо второто. Изобилстват паразитни думички (най-силно се усеща "направо"), а нискочестотни в езика ни изрази като "подкупващ глас" се използват прекомерно често. Отделно от това неясно се прескача в спомени и от спомени – в настоящето, а една стабилна част от книгата, развиващата се в бъдещето, е заета от неколцина мъже в стая, разгадаващи образите от кодирано съобщение (там са гореспоменатите рисунки).
– Като читател обичам сетивните детайли. Искам да знам как изглежда, мирише и звучи мястото, където ме е сложил авторът, как е на вкус и на допир – поне два-три пъти на страница. Подобни неща във Факторът на добротата има, по мои груби сметки, по веднъж на три-четири страници. За истински свежи, запомнящи се детайли пък няма да отварям дума. Не помня такива. В следствие на това липсва каквото и да било усещане за място, било то в Българията, или в бъдещето от романа.

     Неприятно ми е да го кажа, но не бих препоръчал Факторът на добротата нито на почитателите на трилъри, нито на тези на фантастиката.

Оценка: 4/10Трип