Broy 66 Reviews

[КНИГА НА БРОЯ] Вещерът: Огнено кръщение (Анджей Сапковски) – Ян
Ангелология (Даниел Трусони) – Ян
Пърси Джаксън и Боговете на Олимп: Похитителят на мълнии (Рик Риордан) – Роланд
Ледено ухапване (книга втора от поредицата Академия за вампири) (Ришел Мийд) – Морвен
Паднали ангели (Лорън Кейт) – Шанара
Реликвите на смъртните: Град от кости (Касандра Клеър) – Ян
Пясъчните крале (Джордж Р. Р. Мартин) – Роумър
Дневниците на вампира: Тъмното обединение (Л. Дж. Смит) – Роумър

     Без да губят време, ИнфоДар зарадваха феновете на качественото фентъзи с третия роман от поредицата за Гералт (и пета книга от серията). Сапковски явно е набрал скорост след Време на презрение и като изключим едни 30-40 страници в началото, действието се придвижва с много добро темпо и историята прогресира. Сюжетът логично е директно продължение на предишната книга. Гералт и Лютиче потеглят по дирите на Цири, придружавани от неколцина нови и интересни образи. Междувременно магьосниците (от женски пол) създават тайна организация, която трябва да защити магията (и като цяло да се бърка където не й е работа). Хаосът, който е обхванал света, не помага особено нито на едните нито на другите, но пък прави Огнено кръщение много по-забавна за четене.
     За разлика от предишните две книги, фокусът този път е основно върху Гералт, който за моя радост успя да се реабилитира и отново е по-скоро радващ персонаж, при все че сивотата му е чувствително поизбледняла. Сапковски дава една много по-реална и неромантична представа за живота в псевдосредновековието, която го отличава от масата класически образци в жанра (между другото това е характерна черта и за новата вълна в западното фентъзи, така че надежда за жанра има). Сериозен минус си остава прекалената любов към диалозите и заливането с информация, но както вече съм споменавал, това е по-скоро въпрос на вътрешно усещане и вероятно мнозина няма да го счетат за недостатък.

Плюсове:
+ Засилване на темпото.
+ Реалистични образи и свят.
+ Политически интриги.
+ Качествен превод.

Минуси:
– Прекаляване с диалозите.
– Магьосничките са дразнещи кози.

     Без съмнение една от най-добрите поредици на пазара в момента. След леко колебливата трета част (Кръвта на елфите) Сапковски набира скорост и подобрява качеството с всеки следващ том. Препоръчвам с две ръце.

Оценка: 8.5/10 Ян

     На страниците на ShadowDance многократно споменавахме, че вампирската мания в Америка има най-сериозен конкурент в лицето на новата ангелска вълна в литературата и изразявахме учудване, че родните издателства все още не са се усетили. Е, първо Ибис, а сега и Сиела показват, че имат сериозни маркетингови отдели. По-малко от месец след премиерата на Ангелология в САЩ, я получаваме на родния си език. При това в красиво оформено томче. Предвид шумотевицата, която се вдигна около романа (наддаване от няколко издателства, в последствие наддаване между Columbia и Universal за филмовите права), нямаше как да го подминем, при все че жанрово не е точно във фокуса на списанието.
     Ангелология не е нито фантастика, нито фентъзи, а попада в категорията на Шифъра на Леонардо, Шестото клеймо и прочее (и не, по никакъв начин не може да се сравнява с Името на розата, независимо от написаното на корицата). Както подсказва и заглавието, във фокуса на книгата е едно направление в теологията, което е малко известно на средния читател – науката за ангелите, и учените ангелолози. Изхождайки от текстове в Новия завет и Книгата на Енох, Трусони развива идеята, че нефилимите, плод на грешния съюз между ангели и хора, наистина съществуват и скрити в сенките диктуват съдбините на света. Но с годините кръвта на ангелите е започнала да отслабва и нефилимите са покосени от странна болест, която заплашва да сложи край на расата им. Спасението им се крие в божествен артефакт, скрит някъде от ангелолозите. Историята, без да е твърде оригинална, е достатъчно интригуваща и в ръцете на умел разказвач би могла да се превърне в наистина добра книга. За съжаление обаче Даниел Трусони не успява да се справи по най-добрия начин и попада в капана на прекомерното заливане на читателя с информация, от което ритъмът на романа сериозно страда. Всъщност цялото действие е съсредоточено в последните 100-150 страници, докато първите над 350 са малко или много романизирана енциклопедична справка. Това пък води до леко картонените герои, които просто нямат шанс за пълноценно развитие насред тоновете фактология, струящи от страниците. Последната лека забележка е свързана с някои дребни проблеми с превода, вероятно резултат от стремежа Ангелология да излезе максимално бързо. Началото звучи доста тромаво, а насред текста се срещат някои конструкции, които просто не стоят естествено на български. При все това книгата всъщност звучи добре и се чете леко, така че от Сиела заслужават адмирации, а другите родни издателства могат да си вземат бележка.

Плюсове:
+ Интересна идея.
+ Интересна митология, базирана на религиозни текстове.
+ Връзката с мита за Орфей и България.

Минуси:
– Засипване с информация.
– Отворен край.

     Феновете на Дан Браун и на ангелите ще останат доволни, а останалите могат с чиста съвест да пропуснат. Аз лично не съжалявам за отделеното време и с умерен интерес очаквам Ангелополис.

Оценка: 6.5/10 Ян

     Клонингите на Хари Потър са много и най-разнообразни. Повечето попадат в блатото на тотална посредственост – в крайна сметка, ако всеки автор можеше да стопли кое прави Потърите толкова успешни, всеки автор щеше да е Джоан Роулинг, а съм забелязал, че някои често не са. Понякога обаче някоя поредица вземе, че изплува и заблести със собствена, пък макар и малко мътна светлина.
Случаят с Пърси Джаксън и Боговете на Олимп е малко насилен, ако трябва да сме честни. Краят на Хари Потър филмите наближава, Здрач не е насочен към същата аудитория, а на Холивуд му е нужна нова YA машина за пари. Имам обаче силното подозрение, че дори и без филмирането й, поредицата за младия полубог Пърси и интригите на Олимпийската му рода пак щеше да е доволно успешна (един добър аргумент за което е фактът, че тя беше успешна преди изобщо да обявят, че ще има филм).
     Действието на квинталогията (вече завършена, да ви успокоя) се развива в съвременна Америка. Главен герой е Пърси Джаксън – проблемно хлапе с проблеми със съсредоточаването и свирепа дислексия, което сменя училища всяка година, защото постоянно се случва някоя гадост, заради която да го изхвърлят. Докато един ден поредица от неприятности не довежда до страховито разкритие – Пърси е син на някой от боговете на Олимп (ако сте виждали трейлъра на филма или самия филм, знаете чий, въпреки че книгата разкрива това едва към средата си), а моментът не е никак добър за полубоговете, защото някой от тях е откраднал Мълнията на Зевс. И понеже внезапно всички решават, че не друг, а ошашавеният Пърси е джебчията, на него се пада съмнителната чест да я намери и да я върне. А да, и ако може да го направи за две седмици, или ще последва апокалиптична война, която ще разкъса света. Ей така, между другото.
     При книга като Пърси Джаксън сравнението с Хари Потър е неизбежно. И не мога да не го кажа в прав текст – Рик Риордан не е Джоан Роулинг. Едно от основните качества на света на Потър е неговото богатство на детайли, неговата атмосфера, историята му. Риордан също е положил усилия в тази насока, но като цяло книгата се чете повече като упражнение по измислячество и приключенско четиво, отколкото като запознаването с огромен и детайлно обмислен свят, каквато беше Философският камък. С тримата му главни герои положението е сравнително сходно. Анабет – дъщеря на Атина – е неуспешна и неразвита Хърмаяни с малко повече гръбнак. Сатирът Гроувър е буквално повторение на смотаняка Рон Уизли. Единствено Пърси съумява да се различава достатъчно от Хари, но пък съумява да компенсира липсите на другите от екипа с това, че е доста по-готин. Доста по-агресивен, саркастичен, дори леко циничен, и много по-съвременен като поведение, той определено е персонаж, на когото искрено симпатизираш, дори това да добавя към обикновеността на света, в който се развива действието на книгата.

Плюсове:
+ Рик Риордан има приятен стил (чел съм книгата само в оригинал, така че не мога да говоря за превода) и Пърси Джаксън се чете бързо и леко.
+ Историята се движи достатъчно енергично, за да не омръзва, но и си дава нужното време да обясни този или онзи детайл от света, шапка свалям за което.
+ Пърси Джаксън е крайно симпатичен и дори тръшканията му са някакси... ок.
+ Въпреки вратичките, които си оставя към по-голямата история, книгата е идеално завършена и самостоятелна.

Минуси:
– Сюжетът е болезнено предвидим и елементарен. По някаква причина не дразни и си остава идеално четивен, но препоръчвам да не очаквате изненади. За разлика от Роулинг, Рик Риордан е твърде директен и явен в намеците си, а фактът, че базира книгите си не на собствена концепция, а на гръцката митология, допълнително го саботира, защото определени развития просто са ясни, ако човек познава митовете и героите в тях.
– Светът е твърде беден, поне в първата книга, и невпечатляващ. Възможно е в следващите части това да се променя, не съм стигнал до тях още.
– По същия начин и героите са доста плоски. Това разбира се не е съществен минус за юношеска книга, но трябва да се отбележи.

     И така, Пърси Джаксън и Боговете на Олимп не е Хари Потър. Но е достатъчно жива и интересна, а и достатъчно различна, за да си заслужава прочита. По-плитичка е и по-проста, но поне аз подчертано имам мерак да видя какво ще се случи с героите по-нататък, и до края на Похитителят на мълнии вече ми пукаше сериозно за тях. Така че мисията е изпълнена и по-скоро бих препоръчал книгата.

Оценка: 7/10 Роланд

За втората книга от поредицата Академия за вампири, уви, няма какво много повече да се каже от това, че е по-зле от първата. Не много, но се усеща. На първо място имаме история, която не е свързана с развитието на предишната книга. О, да, обстановката и светът са същите, героите са същите, с тях стават разни неща... И при все това сюжетът просто крещи, та се къса "Ми трябваше с нещо да се запълни втората част, защо да не е с мен? Какво като съм клише, и аз имам право на живот и щастие!" А историята продължава да проследява пътя на вампирската принцеса Лиса Драгомир и нейната бъдеща пазителка дампир Роуз Хатауей. Отнякъде внезапно се появяват отряд стригои (лошите вампири), които започват да избиват моройските (т.е. на добрите вампири) благороднически фамилии. И сред цялата тази вампириада (да, току-що си измислих думата) Роуз трябва да се бори със собствените си чувства към красивия си руски наставник и вечно отсъстващата си майка-кариеристка (направила кариера в изтребването на лоши вампири, няма да се излагаме, я). Някъде накрая трябва да се бори и с някакви лоши, но това някак остава във фона.

Плюсове:
+ Все пак е прилично четиво, ако си момиче в тийнейджърска възраст.
+ Чете се леко.

Минуси:
– Фентъзито в книгата прогресивно намалява за сметка на глави в стил "младежите от вампирския Бевърли хилс". Това нямаше да е толкова лошо, ако вампирският Бевърли Хилс поне с нещо беше уникален, а не представляваше просто луксозен курорт, в който се настаняват вампири.
– Откъде и за кой дявол се появиха тия лоши, за какво се бореха и къде се дянаха в края, са въпросите, които остават след прочитането на книгата. В третата може и да има обяснения, но това не променя факта, че в Ледено ухапване те бяха извадени като зайци от шапка.
– Въпреки надеждите ми след миналата книга, всички герои си остават черно-бели.

Добре, Ледено ухапване е една книга, която не е откровено вредна. Не е Майн кампф, не е и сборник с текстове на класически чалги. Едва ли може да ви принизи интелектуално или морално. Но оттам нататък, тя е напълно... ами, безсмислена в съществуването си. Безсмислена е дори от гледна точка на поредицата Академия за вампири, а не като цялостна литературна ценност. Първата книга от поредицата поне представяше нов свят, имаше младежки терзания, малко кримка, малко екшън, полунеочакван обрат... А тази е общо-взето някакъв пълнеж с елементи на кръстоска между Нора Робъртс и Стефани Майер (Ама си личи кой ги е чел и двете, нали? б.а.). Разбира се, има шанс да е преход към някоя невероятна трета книга, но пък това, с извинение за тавтологията, не е много вероятно.

Оценка: 3.5/10 Морвен

     Има два начина, по които очите на един читател биха изпаднали внезапно от черепа му. Първият, хубавият, начин се случва изключително рядко – тогава четивото е било толкова увлекателно, че в 3 сутринта човек затваря задната корица на книгата и с изненада установява, че е забравил света около себе си. Другият, неприятният, начин се дължи на геноцида на мозъчните клетки в резултат на невъзможността им да храносмелят четивото. Ето този вариант, за нещастие, се случва доста често.
     Миналата седмица бях включила режим "мазохизъм" и дори изчетох до край писанието на Лорън Кейт Паднали ангели, за което ще ви драсна няколко реда тук. Бог да опази книжния пазар, но през септември се задава и втората книга от поредицата под гръмкото заглавие Мъчение (вероятно това наистина е единственото подходящо заглавие за този роман – б.а.).
     Мога да започна с хубавите неща в романа. Има чудесна корица – изчистена и красива, леко готическа. Българските издатели също са се спрели на нея. С това приключвам с хвалбите и преминавам към грозната реалност.

     Официалната анотация на Паднали ангели гласи (ВНИМАНИЕ! СПОЙЛЕРИ!):

     Има нещо до болка познато в Даниел Григори.
     Загадъчен и надменен, той завладява вниманието на Лус Прайс от мига, в който тя го вижда през първия си ден в пансиона "Меч и Кръст" в знойната Савана, Джорджия. Той е единственото ярко петно на място, където клетъчните телефони са забранени, другите ученици до един са откачалки, а охранителни камери следят всяко движение.
     Макар че Даниел не иска да има нищо общо с Лус – и полага извънредни усилия, за да даде това да се разбере – тя не може да се откаже. Привлечена от него, както пламъкът привлича нощната пеперуда, тя трябва да открие онова, което Даниел така отчаяно се стреми да запази в тайна… дори ако то я убие. А смразяващо студеното държание на Даниел към нея? То всъщност е начин да я защити, който той е използвал отново… и отново. Защото Даниел е паднал ангел, обречен да се влюбва в едно и също момиче на всеки 17 години… и да гледа как то умира. А Лус е негова безсмъртна посестрима, прокълната да се преражда отново и отново като смъртно момиче, което няма представа кое е в действителност.

     Виждате ли вече паралелите със Здрач на Майер? И ако сте си мислили, че Бела е пасивна гимназистка с три куфара ментален багаж, то почакайте да видите що за чудо е Лус. Главната героиня е една от най-сдуханите тийнейджърки, които нечий ум е раждал. Най-глупавото е, че тя е изпратена в пансиона за проблемни деца, защото родителите й подозират, че страда от шизофрения и пиромания. Ей на това му викам аз параноични родители. Да не сте се оплакали от вашите!
     Мрачната истина – Лус виджа тъмни сенки и чува гласове… Ако писателката беше талантлива, вероятно щеше да изгради крийпи усещането, характерно за хорър роман, но вместо това през цялото време на "страшните" сцени си мислех – "What the fuuuuuck?!" В добавка – злодеят е блондинка с розов гланц за устни. WTF indeed.
     Проблемът на целия роман е недоразвитата идея за ангелите и липсата на каквото и да е било събитие в продължение на 500 страници. Ако поставим на състезателна писта сюжета на романа и костенурка с три крака и пететажна коруба, последната със сигурност ще спечели. Мудното, безцелно мотаене на героинята из пансиона и любовните й трепети са агонизиращо отегчителни и безсмислени. Проблемите й се състоят най-вече в това, че не може да реши дали всъщност иска да бъде с грубия Даниел, или с учтивия Кам. И двамата споменати герои предполагаемо трябва да разбият сърцата на читателките. Нали се сещате – лошото, но чаровно, момче неизменно трябва да присъства в този тип YA романи. И колкото повече, толкова повече. Най-лошото, което прави единият, е (о, ужас!) да покаже на Лус среден пръст. Като образи Кам, Даниел и почти всички герои са въплъщение на клиширани гимназисти, които говорят с още по-клиширани диалози от тв сериали.
     Навремето издаваха едни романи от поредицата "Арлекин". Сюжетът там винаги беше един и същ – мъж и жена се срещат, по някаква причина се карат до към средата на романа, когато най-после се отдават на нуждата си да поомачкат чаршафите. След това до края на творбата се карат и сдобряват, за да стигнат до женитба. В голяма част от тези любовни романи има повече тръпка и динамика в отношенията между героите, отколкото ще намерите в Паднали ангели.
А сетингът е много благодатен – в училище, пълно с малолетни престъпници, могат да се случат наистина кошмарни неща. Винаги съм се потрисала от ужас и погнуса от творби, в които извратенякът-злодей е дете с невинен външен вид. Явно на Лорън Кейт не са й достигнали писателските умения и психологическите познания, за да задълбае в тази посока.

     Не знам защо издателство Интенс са се спрели на тази вкиснала боза. Не е като да има недостиг на ърбан фентъзи на англоезичния пазар. Просто някой е видял, че романът има успех в класациите, и без да го прочете, е решил да издава, за да хване хайп вълната на вампиро-ангелския романтизъм, обсебила книжния пазар напоследък.
На господата издатели – сменете си човека, който прави подбор на художествената литература.
На преводача – искрените ми съболезнования за това, което е изживял.
На потенциалните читатели – не правете грешката да губите време и пари за този роман.

Плюсове:
+ Красива корица.
+ Оригинално място за развитие на действието.

Минуси:
– Недоразвити идеи.
– Клиширани герои и още по-клиширан сюжет.
– Синдромът "Светът е в опасност, само ние може да го спасим."

Оценка: 2/10 Шанара

     Когато стане дума за юношеска литература (което май е най-точния превод на Young Adult жанра), на родния пазар изпъкват две имена – Джоан Роулинг и Стефани Майър. Поредиците на двете авторки са вероятно най-продаваните книги и в жанра фентъзи като цяло (при все че едната твърди че не пише фентъзи, а в книгите на другата магия практически липсва) и отвориха на родния пазар една ниша, която в нормалните страни преживява сериозен разцвет от години. ИК Ибис от своя страна са младо и амбициозно издателство, ориентирано почти изцяло точно към тази ниша. Първоначалната им подборка от заглавия включваше предимно вампирски поредици (напълно разбираемо предвид бума, предизвикан от Здрач и Вампирските дневници), но вече се насочват и към по-неизследвани територии. Искрени адмирации за това.
     Реликвите на смъртните на Касандра Клеър е поредица (беше трилогия, но догодина се очаква нова книга), радваща се на сериозна популярност в Щатите и донякъде влизаща в новата "ангелска" вълна, която се бори за първенството с вампирската сволоч. Сюжетът се върти около ловците на сенки, известни и като нефилими. Създадени от ангела Разиел, който дал на неколцина избрани да пият от кръвта му и съответно ги дарил с по-особени способности, те ловуват разните демони, решили да унищожат света ни, и поддържат мира сред Долноземците (вампири, върколаци, магьосници и пр.). Но един ловец не бил особено доволен от статуквото и се пробвал да направи метеж. Наричал се Валънтайн и явно си е падал корава гадина. Книгата започва петнадесет години по-късно, когато тийнейджърката Клеъри се оказва въвлечена в събития, преобръщащи представата й за реалност, а сред Долноземците се носи слух, че Валънтайн се е завърнал.
     При все че схемата е повече или по-малко стандартна (което важи с пълна сила и за един от основните обрати в сюжета), книгата е написана изненадващо увлекателно и героите са достатъчно приятни, че да превръщат четенето в удоволствие. Митологията е интересна и даже са засегнати някои не толкова типични за този вид литература теми. Оформлението е на високо ниво и от доста време насам не ми се бе случвало да кажа, че родно издание не отстъпва на западните. Ибис заслужават аплодисменти. Основният минус на Град от кости остават доста стандартният злодей и преексплоатираният обрат, който авторката ни поднася в самия край на романа. Все пак светът е достатъчно интересен и има мегдан за развитие, така че определено имам високи очаквания за следващите книги.

Плюсове:
+ Интересна история, в която вампирите не са главни герои (ура!).
+ Липсата на откровено дразнещи герои (алелуя!).
+ Интересна митология с доста поле за развитие (ха, дано).

Минуси:
– Доста стандартен злодей.
– Предвидим обрат (в смисъл на зверски предвидим).

     Една от много приятните изненади на пазара. Основната аудитория на поредицата е юношеската, но книгата е достатъчно увлекателна, че да допадне и на по-възрастни читатели.

Оценка: 7.5/10 Ян

Пясъчните крале е сборник научнофантастични разкази от автор, чието име сме свикнали да свързваме основно с фентъзи. Подобна комбинация (или обратното) най-често не вещае нищо хубаво, но светът е голям, книжният пазар – широк, изключения винаги има – и Джордж Р. Р. Мартин е едно от тях.
Разказите, събрани в Пясъчните крале, са на различна тематика – и същевременно почти на една и съща. Всичките обсъждат конфликти, в повечето случаи въоръжени, но най-различни видове – в разказа, дал името на сборника, един богаташ с много време за губене открива, че не винаги е лесно да бъдеш жесток и отмъстителен бог; по-нататък в сборника има религиозни сблъсъци, военни игри, твърде особен вид миньори, борещи се за оцеляване, забранен хилядолетен каменен град, сливане между човешки и различни умове, сблъсъци между човешки и различни начини на мислене и още какво ли не. Всъщност в почти всеки разказ има човешки съзнания, изменени или допълнени от нещо различно, които се сблъскват с проблеми с общуването – а читателят гледа отстрани или отвътре и в повечето случаи така и не може да определи къде, в кой момент, би направил нещо различно, в кой момент би постъпил другояче, така че да не се стигне до всичко това – и така и не оставя книгата, докато не е обърнал и последната страница на разказа – а после започва нов…

Плюсове:
+ наистина оригинални сюжети, доколкото нещо би могло да бъде оригинално в днешната фантастика – е, Мартин се справя много, много добре.
+ широка, последователно развита вселена с множество раси, всяка със своите особености, своето ниво на развитие, своята степен на отегчение от съществуването си, примирение с непознаваемостта на Космоса, упорити завоевателни напъни или младежки ентусиазъм и жажда за изследване.
+ реалистични герои с пълен спектър от ясна мотивация и целеустременост през готовността да посрещнеш всичко, което животът ти поднесе, до плахо съществуване и страх дали ще успееш да реагираш на поредната изненада.
+ навсякъде добре подбрано темпо на действието – и бързо и задъхано, и бавно и съзерцателно, но винаги каквото трябва.

Минуси:
– твърде малко разкази :)

Оценка: 8/10 Роумър

     Ха сега де...
     Таман ми бяха харесали първите три части от Дневниците на вампира; таман бях решил, че може и да има смисъл някой път, когато нямам какво друго да правя и просто ми се иска да убия няколко часа, да взема и да прочета нещо друго от същата авторка... и хванах и прочетох Тъмното обединение, и да видиш как отведнъж ми мина.
     Още преди да я започна, знаех, че това е продължение, писано "поради голям интерес и натиск от страна на читателите и издателите". В моя скромен читателски опит това на практика никога не вещае шедьоври, а в повечето случаи води поне до повдигнати вежди. При Дневниците има и допълнителен момент – първите три книги са написани в рамките на една година, като явно авторката ги е мислила и писала заедно, като три части на едно цяло. Е, когато те изведнъж са се оказали успешни и продавани, когато читателите са започнали да надигат вой "олеле, ама каква стана тя, ама не може така да свърши всичко, ама няма ли нещо по-весело", а издателят я е черпил едно малко и е казал "абе виж сега, знам, че си го мислила като завършено, ама виж там, направи нещо, сигурно може едно мъничко продълженийце да измислиш, а?" – е, тя е седнала, видяла е, направила е, измислила е – ама по-добре да не си беше правила труда изобщо.
     В предишния брой бях отбелязал неособено оригиналната, макар и все пак малко различна концепция за вампирите. Тъмното обединение би била твърде поласкана и възвисена от етикета "неособено оригинална"; тук си имаме мъртви приятели, които се появяват в сънищата, и спиритически сеанси с масичка за разговори с духове, и кървава луна, и Повелител на светкавиците, и лятно слънцестоене... честно, от един момент нататък почти бях започнал да очаквам някой от главните герои да изкаже на глас проблемите, които го мъчат, и случайно преминаващата черна котка да се обърне, да му подскаже решението и после равнодушно да си тръгне, подхвърляйки през рамо саркастична оценка за безполезните хора! Май това беше единственото свръхестествено събитие, което не се случи – но има време, а май и по някое време в последните години има написани и още две–три продължения!
     Бях отбелязал като лоша страна и неособено дълбокия сюжет. За бога, сюжетът на Обединението можех да го напиша с две изречения още на двайсетата страница от книгата! Единственото, за което щях да се колебая, щеше да е как точно ще изпързалят големия лошковец и доколко Деймън ще си позволи да покаже някакви добри черти от характера си. Е, към средата второто започна да ми става ясно, а колкото до изпързалването – в името на Ерис, такъв deus ex machina не бях виждал почти от края на Пътетърсача Зунк и на Симънсовия Олимп насам! Да, авторката успя да ме изненада – но защо, защо беше нужно да ме изненадва толкова внезапно и толкова дълбоко точно в тази посока?! Боли!
     Просто не знам какво повече бих могъл да кажа, освен да изразя искрената си и дълбока надежда, че когато един ден спечеля милионите от великия си епос, издаден на шестнайсет езика, без да броим превода за хухавелите от Северозападния резерват, и читателите ми започнат да вият, и издателите ми започнат да се усмихват хитро, ще успея да запазя поне малко достойнство и да пиша историите тогава, когато на мен самия ми стане ясно какво и, най-важното, защо тези истории трябва да бъдат написани!

Плюсове:
+ неангажиращо четиво за няколко свободни часа... ако наистина искате за няколко часа напълно да изключите висшата нервна дейност на мозъка си.
+ хубаво припомняне на митовете и легендите на няколко световни култури... ако някак действително сте успели да преминете през живота си досега, без никога, ама нито веднъж, да сте чели нито една книга със свръхестествени елементи.
+ добро вплитане на тази версия на вампирите (превръщане, начин на живот, неща, от които трябва да се пазят) в средата на малкото градче.
+ ярки образи на героите.
+ главни герои, в които тийнейджърите биха се стремели да се превърнат, а не просто да се разпознават с примирение.
+ няколко действително неочаквани (поне за мен) дребни и не толкова дребни извъртания на сюжета.
+ добър подбор на думи и изрази и в оригинала, и в превода.
Минуси:
– нямаше научно обяснение за връзката между лошковеца и светкавиците! Аз пък искам да знам! Искам пък!
– за сюжета, оригиналността и мишмаша от клишета май вече споменах.
– свършва много бързо, приспива те за не повече от две–три поредни нощи!

Оценка: 3.5/10 Роумър