Брой 61 Ревюта

 съдържание

Станция Пердидо, том 1 Автор: Чайна Миевил Издател: ИК ИнфоДАР Цена: 13 лв. Ревю: Демандред

     Още едно от най-големите имена в съвременното фентъзи дочака своя дебют на българския пазар. Нещо, което може единствено да ни радва, защото Чайна Миевил е не само известен, но и наистина добър писател, един от онези, които дърпат жанра напред. Той е сред основните представители на т.нар New Weird течение в съвременната фантастична литература, което досега въобще не беше представено на нашия пазар.
     Станция Пердидо е първата книга на Миевил за света Бас-Лаг и неговия мегаполис Ню Кробузон. Лошата новина е, че от ИнфоДАР са решили да издадат книгата на две части, така че за развръзката ще трябва да изчакате втория том.
     Първото, което прави впечатление още в самото начало, е впечатляващият стил на Миевил. Прологът е смазваща със силата на концентрираното си въздействие демонстрация на талант и ранна заявка, че книгата ще е нещо наистина впечатляващо. Описанията са майсторски, подробни и потапят читателя в пресъздадения свят. А той е съвсем различен от фентъзи клишетата. Почти всичко в него е оригинално или поне нестандартно. Ню Кробузон не е блестящ и красив, а мръсен, изпълнен с бедняшки квартали и насилие. Расите не са елфи и джуджета, а къде по-оригиналните хепри (същества с глава на насекомо и човешко тяло), гаруди (хора-птици), хора-кактуси и какво ли още не. Въпреки всички тези странни създания, населяващи страниците на романа, Ню Кробузон е много реалистичен като усещане. Тук властниците не са добронамерените благородници, обичани от народа, а брутална плутокрация, държаща града под контрол чрез терор. Магията се изследва научно и се използва широко за промишлени и търговски цели. Нехората сред основно човешкото население на града се сблъскват с типичните проблеми на малцинствата в реалния свят като дискриминация и икономическа изолация. Има дори и революционно движение за пролетарска революция (което не е чак толкова изненадващо с оглед на факта, че Миевил е маркист по убеждение).
     Изобщо, ако търсите нещо по-традиционно в стил Толкин или Едингс, Станция Пердидо не е вашата книга. Тя е твърде мрачна, реалистична и дори брутална, а героите в нея имат много по-сложни и реалистични етично-морални проблеми за решаване от това дали да тръгнат да убиват лошия, който иска да завладява света.
     Сюжетът ни среща с учения-бунтар Айзък, който е нает от гарудата Ягарек да му върне способността да лети, след като той е бил наказан от своя народ с отрязване  на крилете. Айзък се захваща с всевъзможни експерименти, за да постигне този резултат, но като странично следствие от един от тях на свобода в Ню Кробузон се оказват няколко от най-опасните същества в целия Бас-Лаг и започва сериозен екшън.

Плюсове:
+ Страхотен стил на писане. Кратките откъси, които прочетох от българския вариант, изглеждат добре преведени – не мога да кажа доколко добър е цялостният резултат, но в оригинал е наистина удоволствие да се чете. Единственият недостатък е, че на моменти описанията са малко прекалено подробни, но пък повечето от тях са достатъчно добре написани, за да не дразни.
+ Чудесно изграден сетинг. Ню Кробузон оживява за читателя и е описан в дълбочина, която се среща много рядко. Той е едновременно реалистичен като усещане и много различен от градовете в реалния свят. Колегите са писали надълго и нашироко за това в Непреведеното от Брой 29, затова няма да се разпростирам повече.
+ Могъщото въображение на автора, което постоянно изненадва читателя с нови и нови оригинални и майсторски описани създания, концепции и т.н. Най-хубавото е, че колкото и странни и нелогични да изглеждат много от тях в първия момент, Миевил съумява да ги направи убедителни.
+ Добре развити герои, сред основните от които липсва елементарно разделение на добри и лоши. Те са сложни личности, на които се налага да правят сложни морални избори.
+ Различно от стандартните за жанра послание и идеи.
+ Смазващи като концентрирана сила на въздействието си пролог и епилог, нагледно демонстриращи огромния талант на Миевил.

Минуси:
– Разцепването на две части, което води дотам, че първата, за която е настоящото ревю, е почти само подготовка и изграждане на света и свършва точно в един от най-интересните моменти от сюжета, когато започва сериозният екшън. Да не говорим, че първият том струва 13 лева, което предполага обща цена за двата от около 26 лева, което е твърде много...
– Чух и оплаквания от качеството на изданието. На много хора книгата се е разпаднала в ръцете още преди края на първия прочит.
– Изключително нелепо е да издадеш книга със заглавие Станция Пердидо и чисто черна корица с плесната на нея свръхнова. Да, определено е стилно, но всеки нормален човек, който не знае за какво става дума, ще си помисли за космическа станция и съответно един доста по-различен жанр четиво.
– Сюжетът, както в тази първа част, така и в книгата като цяло, не е на висотата на стила и изграждането на света. Той е развлачен и на моменти доста нелогичен.

     Станция Пердидо определено си заслужава вниманието на любителите на фентъзито, особено на онези, търсещи нещо по-оригинално. Размахът на въображението и новаторството на Миевил са впечатляващи, а проблемите, които засяга в книгата, са съвсем актуални и реални. Ню Кробузон пък е може би най-добре описаният и впечатляващ град в жанра. Да се надяваме, че ИнфоДАР ще продължат нататък и след втората част на Станция Пердидо ще издадат и The Scar и Iron Council, първата от които е шедьовърът на Миевил до момента.

Оценка: 9/10  Демандред

Дан на хрътките (Малазанска книга на мъртвите, Сказание осмо) Автор: Стивън Ериксън Издател: ИК Бард Цена: 20 лв. Ревю: Роланд

     През последните две години доста поразлюбих Стивън Ериксън. Великолепната, зашеметяващо качествена, дълбока, многостранна и мащабна Малазанска книга на мъртвите започна рязко да снижава качеството си от шеста книга нататък. Ловци на кости беше компромисна по един особено развлачен и неудовлетворителен начин, Вихърът на жътваря пък ни остави с усещането за хаос и много безсмислени убийства. За съжаление Дан на хрътките продължава тенденцията и въпреки че е по-качествена от шеста книга, не бих казал, че се различава особено от седма. Само има различни проблеми.
     На Дженабакис (да, простете ми, но ще си ползвам моите транскрипции все пак) Тайст Андиите са се устроили в града Черен Корал, погълнат от постоянната еманация на Куралд Галайн. Аномандър Рейк стои затворен в своята крепост и привидно не прави нищо. Могъщият дракон Силана е кацнал неподвижно на върха на най-високата кула и бди, а в покрайнините на града се намира могилата на Итковиан, който малко по малко се превръща в божество, подхранвано от надеждите на стотиците несретници, струпали се в лагера около гроба, за да молят за прошката, която той дава свободно.
     Междувременно в Даруджистан започват да се събират могъщи сили и може би този път дори майсторските машинации на Крупе няма да са способни да спасят града от погром. Странно и зловещо божество е започнало да превзема пустошта, предлагайки екстаза на забвението на всеки, достатъчно отчаян, за да го поиска. Една малка група Тайст Андии, която пътува през континента, за да се събере със своя баща и господар, може да крие ключа за спасението на цялата им раса. А междувременно в меча Драгнипур хаосът почти е догонил портата към Куралд Галайн и сърцето на мрака.
     Звучи страхотно, нали? Ама не е. Уви. Странно, но Ериксън успява във всяка книга от Ловци на кости насам да дразни читателя с различен дефект. Докато в шеста част просто липсваха събития и имаше само две наистина важни сцени за целия роман, а в седма историята беше хаотична, неясна, разпокъсана и привидно безцелна, то в Дан на хрътките цялото повествование представлява едно... пътуване. Всеки пътува отнякъде към Черен Корал или Даруджистан, като още от първа страница почват да валят намеци за огромно и драматично струпване на сили и титаничен конфликт в края на книгата. И както обикновено става в творчеството на Ериксън, титаничният конфликт просто не си струва чакането. Междувременно хиляда и петстотин странични нишки възникват и увяхват без конкретна причина, колкото да пълнят обем.

Плюсове:
+ Стилът на Ериксън е все така добър, ако и прекалено помпозен на някои места.
+ Малазанският свят е наистина колосален. В началото човек просто няма възможността да осъзнае това, но с напредването на поредицата стана ясно, че Малазанска книга на мъртвите безапелационно е най-мащабното фентъзи, писано към днешна дата.
+ Има Аномандър Рейк! И Карса! И Калор! И Дасем! И изобщо!

Минуси:
– Стилът на Ериксън може да е все така добър, но прилагането му започна да става ужасяващо. Конструкцията на Дан на хрътките е такава, че гледната точка се сменя на всеки пет-шест страници. И винаги, при всяка такава смяна, първите минимум страница и половина са посветени на дразнещо интроспективно вулвеене за безсмислието на битието, смъртта на надеждата и прочее емо-глупости, към които са склонни повечето герои на Ериксън.
– Нещо, което започна интензивно да ме дразни още в шеста книга и така и не е спирало: похватът "да убием герой, за да движим сюжета". Сега, знам, че в живия живот хората мрат и напълно безпричинно, но Малазанът не е живият живот и дори не се стреми към особен реализъм. Всичко е епика, могъщественост и драматизъм, а при това положение да трепеш герои буквално ей така, щото нямаш какво друго да ги правиш, е безумно! Понякога все пак целта е просто да се развие историята, но това отново дразни неистово. Егати мързела! Като не ти трябват толкоз много герои, не ги вкарвай поначало бе, Стивъне!
– Кулминацията на книгата смърди. Отново не ти става съвсем ясно какво точно се случва, отново половината линии свършват с леко неуместен звук на изпуснат въздух и за пореден път липсва ясно усещане за завършеност. Защото...
– Също като предните две книги, и Дан на хрътките не е самостоятелно четиво. Докато всяка от първите пет части на поредицата разполагаше със собствена сюжетна рамка, която допринасяше за общата история, тук имаме само общата история. Съответно тя почва отнякъде и свършва някъде и читателят е оставен да пасе.

     При все силния негативизъм, не си правя илюзии, че някой фен на Малазанска книга на мъртвите ще пропусне осма част. Аз самият не бих я пропуснал, дори да знаех предварително, че е толкова разочароваща. В нея разбира се има и много качествени моменти, развития на ситуации и отношения между героите, случват се важни неща и т.н. Но просто за мен възхищението от поредицата е безвъзвратно изгубено в миналото. Смятам, че последните три части са позор спрямо качеството на първите пет, и съжалявам, че най-обещаващото фентъзи, което съм чел изобщо, ме разочарова по този начин. Мога само да стискам палци последните две книги (които, ако не знаете, ще са една история в две части) да компенсират кофти вкуса, който оставиха у мен шеста, седма и осма.

Оценка: 6.5/10 Роланд

Потомците на Шанара Автор: Тери Брукс Издател: ИК ИнфоДАР Цена: 17 лв. Ревю: Ян

     През 90-те години на миналия век Наследството на Шанара има нещастието да попадне на възможно най-некадърната преводачка, малоумни издателства и заспал редактор и родният читател се сблъска с дуорфи вместо джуджета, джуджета, които пък в оригинал бяха гноми, и непрестанно променящи се имена на героите, така че следенето на историята да се превърне в малко приключение. Въпреки това поредицата запали много хора по жанра фентъзи и си остава най-доброто от заплашващата да стане безкрайна сага за Шанара. За наша радост ИнфоДар се заеха с нелеката задача да преиздадат книгите с нов, качествен превод и добро оформление. За това имат искрените ми адмирации.
     300 години след събитията в Песента на Шанара ситуацията в Четирите земи се е скапала доста сериозно. Джуджетата са поробени, елфите липсват, а магията е поставена извън закона от Федерацията. Като бонус са се повили Сенчестите, които изсмукват жизнените сили на хората и преследват притежаващите магия. Естествено, дори и мъртъв, Аланон не смята да остави нещата в този им вид и призовава потомците на рода Омсфорд при Адския рог. Там им възлага "приятни" и "леки" задачи. Пар Омсфорд трябва да открие Меча на Шанара, чичо му Уокър Боу да възстанови Паранор, а братовчедка му Рен Омсфорд да върне елфите…
     За разлика от оригиналната трилогия за Шанара, в Наследството Брукс се е отърсил от непрестанните заемки от Властелина и е описал една много по-мрачна, сива и безрадостна действителност. Четирите земи вече не са приятно място за живеене, Федерацията не е справедлив господар, а да си различен е предпоставка за сериозни проблеми. Добрите вече не са безсмъртни и им се случват гадни неща. Сякаш и самият автор е поизраснал и се е целил в малко по-зряла аудитория.
     Естествено, книгата има и немалко кусури, като например факта, че Брукс често е излишно многословен и развлачва действието, а героите, бидейки пра, пра и прочие внуци на симпатягите от оригиналната трилогия, придават специфично латино чувство, но на фона на предишните книги е направо гигантска крачка напред.

Плюсове:
+ Мрачна версия на Четирите земи.
+ Някои много радващи герои.
+ По-добрата Шанара.

Минуси:
– Брукс съумява да е многословен и досаден в най-неподходящите моменти.
– Латино чувството, което уви е неизбежно.

     Ако сте зажаднели за класическо фентъзи от 80-тарски тип, това е вашата книга. Ако ви се чете нещо в духа на Малазан, можете да пропуснете с чисто сърце. Остава да се надяваме, че ИнфоДар ще побързат с останалите части.

Оценка: 7/10 (+ 1, ако тепърва прохождате в жанра) Ян

Новолуние Автор: Стефани Майер Издател: ИК Егмонт България Цена: 20 лв. Ревю: Ян

     След като Здрач превзе и родния пазар и предизвика небивала истерия сред тийнейджърките (и не само), Егмонт не се забавиха и пуснаха на пазара втората част от вампирската тетралогия на Стефани Майер. Малко странно решение е изданието да е само с твърди корици, при положение, че първата книга доскоро беше само с меки, но в крайна сметка читателите да му мислят.
     Историята продължава оттам, където свърши Здрач. Бела ще празнува рождения си ден със семейство Кълън, но по време на празненството, благодарение на непохватността си, се порязва и Джаспър, който все още не се владее съвсем добре, й скача. Естествено нещата не ескалират особено, но Едуард, бидейки тъпа патка (ОК, признавам, че на английски звучи по-добре и има нецензурен оттенък), решава, че носи на Бела само проблеми, застрашава я и прочее простотии и най-разумно би било да се разкара от живота й. Изцяло, без да остави следа, че някога го е имало. Безспорно едно зряло решение. Естествено, Бела е съсипана, изпада в депресия и книгата започва да се очертава като доста лигава, когато нашата героиня открива, че при определени обстоятелства сякаш чува гласа на Едуард. Познайте от три пъти какво започва да прави – да предизвиква въпросните ситуации. Подкрепяна от Джейкъб Блек, който освен дето получава развитие като герой, се оказва и най-смисленият такъв.
     Възползвайки се от почти пълната липса на Едуард в книгата, Майер отделя повечко внимание на митологията на индианците и разни дребни детайли, които помагат за доразвиването на света. Най-големият плюс е, че най-сетне и други образи, освен Едуард и Бела, добиват някаква пълнокръвност и получават мотивация. Естествено, за пореден път имаме мистерия плюс поглед отвътре към вампирския свят, за да не вземем да забравим, че все пак поредицата е основно за кръвопийци.

Плюсове:
+ Добре написана.
+ Джейк получава повече екранно време.
+ Доразвиване на митологията.

Минуси:
– Едуард е изключително дразнещ, а и Бела често не му отстъпва.

     Ако Здрач ви е допаднала, няма начин да не харесате и Новолуние. Майер успява да избегне капана на "още от същото" и доразвива света и героите си. Палци горе.

Оценка: 7.5/10 Ян

Небесни материи Автор: Ричард Гарфинкъл Издател: ИК Бард Цена: 13 лв. Ревю: Роланд

     Носител на наградата "Комптън Крук"!!! Никога не съм я чувал де, но сигурно е по-важна от "Хюго" и "Небюла", понеже Бард редовно ги пропускат по кориците на книгите си, а тази титла почетно се мъдри на челото на Небесни материи. Изключая безсмисленото ми блъвване обаче, новото предложение на ИСФ не е точно каквото можеше да бъде. А можеше да бъде наистина доста.
     Действието се развива в една много "алтернативна" Земя. Вселената в Небесни материи се подчинява на разбиранията на древните гърци – ограничена сфера с неподвижен център – Земята. Другите планети и Слънцето са кристални сфери, които се носят около центъра, а физиката, логично, се подчинява на древногръцките представи за света – земните материи са неподвижни, а небесните се въртят и издигат нагоре. Същевременно обаче светът отговаря и на представите на древните китайци, тъй като това са двете големи панконтинентални нации – Делоската Сипархия на гърците и Поднебесното китайско царство. Те водят война вече хиляда години, откак Александър Велики е консолидирал властта си върху половината свят. Войната обаче е толкова отчаяна, че Сипархията е готова на изключително опасен експеримент – небесният кораб "Сълзата на Чандра" ще отлети до самото слънце, за да улови частица от Хелиос и да я използва за окончателна победа над Далечния изток.
     Всичко това е много хубаво и признавам, че звучи убийствено, но за съжаление Небесни материи просто е написана доста... ами зле. Стилът на Гарфинкъл е тромав и едновременно твърде обяснителен и твърде елементарен. Героите му са тотално лишени от индивидуалност, а гледната точка от първо лице никак не се комбинира с тоя факт. Нещо повече – авторът явно толкова се е опиянил от несъмнено добрата си идея, че е наблъскал света си с доста... неправдоподобни комбинации от елементи – небесни кораби и вакуумни оръдия + брони и саби? Инжекции, които се правят от пера? Въздушна техника, разчитаща на хартията? Ами не. Уви, все пак по-скоро не. Самата история е ода за пацифизма и макар и да е увлекателна, е доста предвидима и не особено оригинална, при все интересния сетинг.

Плюсове:
+ Великолепна концепция за свят, в който физиката е такава, каквато са си я представяли древните гърци. Гарфинкъл си е дал доста зор да приложи тези закони на практика и резултатът е кефещ, поне докато не ти омръзне.
+ Книгата е увлекателна и динамична.
+ Историята е нелоша, а в комбинация със страхотния свят, това е гаранция за успех.

Минуси:
– Тромав и блудкав стил, за което не мисля, че вината е на преводача. Разказвачът твърде много разказва и твърде малко показва.
– Гарфинкъл се е поувлякъл със света, който е измислил, и Небесни материи е наблъскана с неправдоподобни или излишни типично древногръцки или древнокитайски елементи, чието място просто не е в епохата, която описва.
– Героите са картонени и безлични. Като цяло функцията им е да сервират информация, не да имат собствена идентичност или да ти пука съществено за тях.

     Небесни материи не е лишена от качества и съм убеден, че ще допадне на много хора, особено тези, които залагат на идеите при четенето. Лично за мен обаче книгата издиша литературно, тъй че ако това е по-важен фактор за вас, по-добре си я спестете.

Оценка: 6.5/10 Роланд

2084-та Автор: Владимир Левчев Издател: ИК Жанет 45 Цена: 10 лв. Ревю: Роланд

     Първоначално това, което ме привлече към книгата, беше биографията на автора й. Преподавал литература в САЩ, превеждал Т.С. Елиът, такива работи. Не е тривиално постижение, поне на хартия. От самото начало разбрах, че 2084-та е от ония произведения, дето не са писани с цел да са фантастика, а авторите им може би дори биха се възмутили, ако бъдат определени като такава.
     Добросърдечно си признавам, че никак не си падам по този тип отношение. Не защото толкова ме шокира позицията "аз съм сериозен автор, а фантастиката не е сериозна литература", а защото я намирам за инфантилна. Жанрът е достатъчно широк, за да можеш да побереш почти всичко в него, а горното отношение демонстрира основно тесногръдие, което пък влияе на качеството на написаното.
     Е, 2084-та няма нужда от горното, за да дразни читателя. Трудно е човек да реши откъде да започне в изброяването на слабите й страни. На първо място – света. Действието в книгата се развива очевидно в 2084-та година, когато всичко тъне в престъпност, аморалност и комерсиален неопримитивизъм. След Третата Световна Война, наречена "Краят на историята", човечеството е под контрола на световно правителство, управлявано от петимата безсмъртни президенти на петте мегакорпорации, които са единственият производител на... всичко. Въпросните президенти и други "избрани" безсмъртни живеят в Града на безсмъртните, където всичко е ред, законност и набожност, а останалият свят тъне в корумпирано беззаконие, аморалност и изобщо една леко преекспонирана визия на зората на българската демокрация. Проблемът е, че този свят просто не е убедителен. Не казвам реалистичен, защото е видно, че целта не е такава. 2084-та се бара символичен роман, но за разлика от книгата, която безуспешно имитира – 1984 – не успява да те накара да повярваш в света, който изгражда. Няма причина хората да живеят в тази реалност, няма логика да я търпят. Няма ги репресивните органи, които да ги принуждават да я търпят (или по-скоро уж ги има, ама са толкова бегло споменати, че де факто липсват).
     Нещо повече – средствата, с които Левчев описва своята антиутопия, са просто два пункта под допустимия праг на елементарността. В един момент той съвсем започва да се подиграва с интелигентността на читателя и илюзията, доколкото я е имало, съвсем увяхва. Мен лично ме изгуби тотално в момента, в който "разкри", че хората вярват, че в Третата Световна Спайдър-мен и Супермен са бил на страната на доброто срещу Антихриста и неговите сподвижници Хитлер и Сталин. Не, че нещо, но дори да е възможна подобна промивка на мозъка, така написана просто изглежда глупаво.
     На второ място – героите. Двамата братя Миро и Слав Карловски, които живеят в "провинция Монтана" (обхващаща източна Европа и със столица на име "Монтанатаун", която явно е София), са неоригинални колкото си искаш. По-малкият Миро е "бизнесмен", който е само наполовина затънал в корупция и беззаконие и има златно сърце, а по-големият, Слав, е един от малцината грамотни хора на света, който е изпълнен с дълбока дълбочина и многопластова многопластовост и съответно мрази живота си и иска да отиде в Града на безсмъртните, където всичко е цветя и рози (излишно е да казвам, че като отива там, Градът се оказва всичко друго, но не и цветя и рози). Двамата са ужасно недоразвити, скицирани и двуизмерни образи, но по-неприятното е, че от километър личи доколко на автора не му пука за тях. Те са просто инструменти за пробутване на поучителност и измазнен символизъм.
     Трето – стилът. 2084-та е слаба стилово по точно три направления. Ужасно е декламативна. Прекомерно манипулативна по прекалено очевиден начин. И най-жестокото престъпление – квинтесенцията на разказващия-вместо-показващ автор. Първото е ясно – героите не водят диалози, а си разменят монолози с излишни заврънтулки, което ги прави силно неубедителни. Второто също – всичко е прекалено изпаднало по прекалено прост и очевиден начин. Вече дадох примера със Спайдър-мен и Супермен, има и още. Третото обаче е престъпление от по-висш пилотаж и ще му обърна повече внимание. Знаете, може би, един от основните принципи на добрите автори – "показвай, а не разказвай". Много по-уважително към интелекта на читателя, пък и по-приятно за него, е да му разкриваш света и събитията в него чрез действия и реплики, а не чрез буквално казване. Да му дадеш възможността да си каже: "А, щом това се случва, значи светът е такъв и такъв". Разбира се, това не значи да бягаш от авторовото описание като дявол от тамян, но не е трудно да се забележи, че добрите писатели винаги се стремят към този принцип.
     Вместо това Левчев до самия край на книгата си обяснява кое как е в света му и не го показва с никакви действия или събития. "През 2084-та книги вече нямаше, само риалити-шоута". Добре, а защо вместо това не покажеш един "интелигентен" и "образован" човек и да ни демонстрираш, че той няма една книга в дома си, а го уважават заради многото шоута, които гледа? "През 2084-та "грамотен" означаваше "обратен", "женчо"" (цитирам по памет). А какво ти пречи да използваш "грамотен" като обида и героят да отговори с някаква защита на мъжествеността си? Не смятам, че авторът е смятал читателите си за глупаци, впечатленията ми от 2084-та са, че просто толкова си може.

Плюсове:
+ Левчев има доста богат речник и ако не друго, езикът, на който е написана книгата му, е доста добър.
+ При все тежките си проблеми, 2084-та е доста четивна, а е и кратка.
+ Изданието е хубаво, със скъпа чисто бяла хартия и дебела корица.

Минуси:
– Неубедителен свят.
– Декламативна.
– Елементарно манипулативна.
– Ужасяващо обяснителна.
– Наивна.

     Съжалявам. За изгубеното си време най-вече, но и за това, че отново не случих на книга, която да промени представите ми за бг-фантастиката. Това са книгите, които се издават в качествени издания. Това са авторите, които биват представяни по книжарници. И докато пазарът не се научи да отсява качеството от плявата и да показва ясно на потенциалния читател кое към коя категория спада, аз лично няма да съм особено склонен да рискувам с поредната "дълбока" и проникновена литература, изпълнена с азбучни дефекти, но с претенции до небесата.

Оценка: 4/10 Роланд

Духът на демона Автор: Р. А. Салваторе Издател: ИК ИнфоДАР Цена: 17 лв. Ревю: Ян

     Едно нещо не може да се отрече на Боб Салваторе – добър бизнесмен е. Някак успява да рециклира до безкрайност една и съща идея и да я продава на издателствата. По-забавното е, че използва и една и съща схема. Част първа, мрънкане на главния герой в курсив, част втора, мрънкане на главния герой в курсив, част трета, мрънкане на главния герой в курсив, част четвърта, мрънкане на главния герой в курсив, епилог. Бройката на частите може да варира, но останалото неизменно е същото.
     Настоящата книга се явява втора част от трилогията Демонски войни и както е характерно за произведенията на господин Салваторе, е изпълнена с безсмислени, но за сметка на това детайлно описани битки и късащи нервите главни герои. Елбраян е толкова отвратително добър и праволинеен, че на човек му се накъдря косата и му се изправя брадата (или май беше обратното). Демона Дактил уж беше унищожен в книга първа, но за целите на написването на трилогия, нещата естествено не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Злото е проникнало в най-святото място в Корона (името на света) и е покварило висш духовник, който се обръща срещу светлината. Дали нашите храбри герои ще съумеят да го спрат? Прочетете и ще разберете.
     Салваторе е може би най-добрият автор на романи, развиващи се в Забравените кралства, но по някаква причина така и не съумява да напише книга в собствен свят, която поне да се доближи по качество до някой от тях. Може би причината е в преповтарянето на един и същи шаблон до безкрай и непрестанното рециклиране на еднакви като типаж герои, а може би просто отдавна съм надраснал времето, когато подобни номера минаваха. При всички положения ми е трудно да препоръчам Духът на демона на читател, прехвърлил 16-годишна възраст.

Плюсове:
+ Маркварт е гадина.

Минуси:
– Дълги, досадни и детайлно описани битки.
– Шаблонна структура.
– Изключително досадни и поляризирани герои.

Салваторе е идеален за прохождане в жанра, но след това човек почва да търси нещо повече.

Оценка: 5/10 Ян

Неограничен достъп Автор: Емил Минчев Издател: ИК Персей Цена: 8.50 лв. Ревю: Трип

     Стриктно погледнато, тази книга не би трябвало да е тук, защото, ако трябва да обобщим съдържанието й, не бихме описали нищо фантастично. За да оправдая присъствието й в списанието обаче, ще си позволя да цитирам по памет покойния Джеймс Балард:
"Литературата на реализма вече не върши работа. Тя не може да опише адекватно света, в който живеем." Неограничен достъп като че ли е взела за отправна точка именно тези думи. Вторият аргумент в полза на съществуването на тази рецензия е че предната книга на автора е фентъзи. Третият пък е прост – Неограничен достъп e смела и нестандартна – и много добра – книга, която заслужава по-широка публика.
     Това е така не само заради наболялата й тематика. Пристрастяването към Интернет е вече медицински признато психично отклонение, а деградацията на младежта е любима тема за обсъждане на интелигентите като нас по форумите и на бабите пред блока. 
     Цялата книга е един смел и всъщност много успешен в художествено отношение стилистичен експеримент, което предвид възрастта на автора е достоен само за възхищение. Ако романът като литературна форма може да се сравни със симфония, то Неограничен достъп e поредица от неопримитивни възгласи и монотонни удари по възприятията ми.
     Историята – доколкото има такава – е разказана под формата на "дневника" на 15-годишно софийско момче. "Дневникът" обаче е всъщност нищо повече от глас зад камера, описващ случващото се пред нея. Неназованият разказвач живее във времеви вакуум, без минало и бъдеще, а единственият ни ориентир за това кое кога се случва, са заглавията на дните над всеки "запис" в "дневника". Които нямат значение. Ритъмът на романа представлява неравномерна, но непроменима поредица от висене в Интернет, чатове, купони в безименни апартаменти с безлики приятели, които имат първи, но не и последни имена, пътуване в градския транспорт и училище. Всичко това е описано с еднаква безстрастност и влудяваща монотнонност и еднаквост.
     "Свалям си новия клип на Fall Out Boy. Не е зле. Свалям си Cujo. Гледам The Lost Boys. Чатя си с Теди по skype. Пиша Avril Lavigne в Google. Излизат ми около 5 160 000 страници. Кликвам на Изображения. Излизат ми около 635 000 снимки. Свлям си две. Чатя си с Радо по skype. Правим конферентна връзка с Теди. Радо ми праща някакъв линк. Кликвам. Някакъв шантав зоофилски форум. Теди ме пита дали съм си написал домашното по български. Какво домашно? Някаква глупост за Христо Смирненски. Влизам в Уикипедия. Пиша Христо Смирненски. Чета. copy paste copy paste copy paste copy paste. Чатя си с Асен."
     Лесно е докато четеш, да навлезеш в този ритъм, който в общи линии не се изменя много-много до края на романа, освен че става все по-настойчив и свиреп, докато накрая не идва... разочароващият финал.
     Книгата, разбира се, има недостатъци, които ще спомена по-долу, но те не са нещо сериозно на фона на качествата, които Емил Минчев демонстрира като цяло.

Плюсове:
+ Авторът е използвал не един и два фини стилистични трика, които може да останат незабелязани в монотонния грохот на цялостната структура – като например как главният герой възприема сетивно света почти ексклузивно през обонянието си; или по фройдистки двусмислените наблюдения/размишления, сложени в края на някои от "дните" в иначе съвсем невинен контекст: "Искам да умра", "Не мога да го вдигна"... Тези и още няколко похвата ми се сториха много интересен начин главният герой да ми "покаже" нещо от себе си в иначе свръхстилизирания и насечен изказ. Цялостната структура на Неограничен достъп  всъщност сама по себе си заслужава плюс, при това голям, защото експериментът, както казах, е в преобладаващата си част успешен.
+ Странните анахронизми, които авторът допуска на места. Чудех се дали да сложа тази точка към минусите, доколкото обикновено са негативни подхлъзвания като това главният герой да коментира "новия" Батман, като се разбира, че това е Батман в началото, а след това да чете за смъртта на Хийт Леджър; или да ходи да се припича на слънце в парка след като е гледал на кино Казино Роял, който излезе през декември 2007 г. Но в крайна сметка, когато оставих книгата да поотлежи в главата ми, се оказа, че подобни "пропуски" допринасят за времевия вакуум, който споменах в началото на рецензията.
+ Развитието към края на романа, но без самия финал. Имаше един момент около 10-ина страници преди края, където книгата просто трябваше да свърши и да остави главния си герой в Ада, описван предните страници. Вместо това настъпва....

Минуси:
– ...баналният финал. Последните няколко страници изпадат в психопатско клише, което изневерява на структурата на книгата като се опитва да вкара някакъв сюжетен завършек на история, която нарочно бяга от всякаква последователност, а освен това предоставя на главния герой едно, макар и гротескно, избавление. Което той не заслужава.
­– В части от книгата са описани и сънищата на разказвача, в които Емил Минчев се отклонява стилово от желязната дисциплина на документалния хиперреализъм. Резултатът не е особено вдъхновяващ. Кошмарите на момчето са описани тромаво, с много прилагателни, а и сами по себе си не са особено оригинални и при все сюрреалистичната си образност бледнеят пред същинското изместване и остранностяване на реалността, което представлява минимализмът на стила в останалата част от романа.
– Споменавайки минимализма, не мога да не призная, че на моменти и той действа малко объркващо, особено при диалозите. Трудно се разбира кой на кого какво говори. Което всъщност няма особено значение, но на места спъва малко четенето.

     Гложди ме силното съмнение, че ако въобще се хареса, тази книга няма да се хареса заради нещата, описани от мен, а заради "сензационната" си тематика. Начинът, по който тя се рекламира, отразява това. Надявам се обаче Емил Минчев да получи, ако не читателска, то поне достатъчно добра критическа оценка, за да продължи да пише, защото, ако тази книга е някакъв показател, той има необходимия талант.

Оценка: 8.5/10 Трип

Лабиринтът на отраженията Автор: Сергей Лукяненко Издател: ИК ИнфоДАР Цена: 13 лв. Ревю: Роланд

     Не зная дали си спомняте, но до 2002 г. средният читател в България изобщо не беше и чувал за Сергей Лукяненко. Тогава обаче Квазар издадоха този автор за първи път с Лабиринтът на отраженията – първата част от т.нар. "трилогия" за Дълбината. Съответно за много от нас тази книга беше първият досег с Лукяненко и не е никак чудно, че той си спечели толкова бързо такава голяма фен-база тук, дори преди излизането на Нощен патрул.
     Сега, седем години по-късно, ИнфоДАР решиха да преиздадат Лабиринта, за което имат най-искрените ми адмирации. Тъй като старите издания както на първа, така и на втора част, вече са доста трудно откриваеми, а лично за мен това е най-добрата поредица на Лукяненко към днешна дата, си беше крайно време някой да се погрижи тя да стане широко достъпна отново. В списанието всъщност сме ги ревюирали по онова време, но преценихме, че един по-освежен поглед към книгата ще е полезен за читателите.
     Действието се развива в съвсем близкото бъдеще, във виртуалния град Дийптаун, наричан още Дълбината. Свободните закони на това нереално място са магнит за милиони. Разбира се не след дълго в Дийптаун се зараждат интриги, обособени групи със собствени правила и разбирания, а в крайна сметка и явления, които дори най-коравият хакер не може да обясни. Малка група хора, наричащи себе си "дайвъри", са способни да напускат Дълбината по собствена воля и да помагат на онези, попаднали в капана на виртуалното пространство и неспособни да се измъкнат оттам.
     Един ден дайвърът Леонид получава задачата да спаси Неудачника – мистериозен играч в играта "Лабиринт на смъртта" (копие на Doom междувпрочем), който умира винаги, когато се опита да напусне ниво 33. Разбира се бързо става ясно, че нито поръчителят, нито жертвата са точно това, което изглеждат, и че в Дълбината се мъти нещо много по-сериозно, отколкото се вижда на пръв поглед.

Плюсове:
+ Великолепен киберпънк от един от най-големите руски фантасти в момента.
+ Качествени и симпатични герои – отново запазена марка на Лукяненко.
+ Страхотно развит свят.
+ Въпреки продълженията си, Лабиринтът е абсолютно завършено произведение.
+ Книгата е с оформлението на останалата част от поредицата на Лукяненко, издавана от ИнфоДАР.

Минуси:
– Но си остава вече издавана на български.
– Романът е с една идея по-развлачен в средата, отколкото е здравословно.
– Някои неща от чисто техническа гледна точка вече изглеждат леко остарели, но това е неизбежно, стане ли дума за компютърни технологии.
– Доста грозна корица. При все, че е използван оригиналният арт, картинката е твърде малка и изглежда размазана. Същата илюстрация красеше и изданието на Квазар преди седем години, но то изглеждаше в пъти по-добре.

     Като цяло Лабиринтът на отраженията е страхотна книга, която задължително трябва да прочетете, ако още не сте. За феновете на Лукяненко ще е откровение, за тези на киберпънка – тоже. Междувременно на пазара вече може да се намерят и втора и "трета" част от поредицата – романът Фалшивите огледала и повестта Прозрачните витражи, издадени в един том. За тях ревю очаквайте в следващия ни брой.

Hellgate: London #2 – Магическият ръкопис Автор: Мел Одом Издател: ИК Хермес Цена: 10 лв. Ревю: Гаро

     Втората книга от поредицата по компютърната игра Hellgate: London вече е факт. С първата ви запознахме в брой 56, а сега със смесени чувства ставам част от, сигурен съм, още по-ограничения кръг хора, сдобили се със следващото произведение на Мел Одом.
     На корицата пак пише "по най-новата компютърна игра", само дето Flagship Studios вече ги няма, а сървърите им са история. Накратко, прогресиращо нелеп опит за привличане на читатели, който няма изгледи да бъде променен и в следващата, последна част от трилогията.
     Самият Магически ръкопис е в състояние да отблъсне читателя на много нива. На първо място той почти изцяло преразказва историята от първата част, което е полезно, ако авторът пише под мотото "количеството над качеството", но предизвиква искрена досада у човек, що-годе наясно с историята и бекграунда на персонажите. Говоря за сериозни повторения, а не просто кратко припомняне, тип "какво се случи в миналия епизод". И това не е само в началото, а се среща през цялата книга. Съзнавам, че Мел Одом много е искал да напише три книги, а е разполагал с материал за една, но се плаша от това какво ме чака в последната част.
     Не мога да подмина странните думи и изрази, които имат ефекта "карфица в окото" за читателя и нарушават вглъбяването в света и историята, доколкото ги има. С риск да звуча твърде критично, словосъчетания като "рицарка тамплиерка" ми звучат доста безумно.
     Още един от проблемите на Магическия ръкопис е, че той е доста повърхностно написан. Авторът се опитва да обрисува един постапокалиптичен свят, но го прави с ограничен набор от думи и книгата в нито един момент не може да те грабне и направи съпричастен на случващото се.
     Като цяло втората част е няколко нива под първата, ако изобщо можем да кажем, че първата е имала ниво – спорен въпрос, но човек все някак трябва да покаже падението.

Плюсове:
+ Остава само още една книга.
+ Подходяща за четене в градски транспорт, особено ако искате някоя баба със съучастнически поглед да ви попита дали се занимавате с магия (заглавието Магическият ръкопис хваща окото).
+ Има зомбита.

Минуси:
– Преразказване на цялата първа книга.
– На много места изказът оставя усещане за coitus interruptus.
– По-зле от първата книга (но сигурно ще се окаже по-добра от третата).

     Купувайте на свой риск!

Оценка: 4/10 Гаро

Лицето над водата Автор: Робърт Силвърбърг Издател: ИК Бард Цена: 13 лв. Ревю: Демандред

     Силвърбърг е от онези автори с несъмнен талант, които са написали толкова много романи, че неизбежно сред тях има немалко, които са на средно или дори посредствено ниво. Лицето над водата е от третия период на писателската му кариера (от началото на 80-те години до настоящия момент), в който той има както много добри творби, така и доста разочароващи. С оглед на това подходих предпазливо към книгата, макар да съм голям фен на автора, но за щастие тя се оказа от по-добрите му творби и демонстрира типичния за късния Силвърбърг баланс между комерсиалност и художественост.
     Действието се развива на планетата Хидрос, която е изцяло покрита с океани, и единствената суща са малки плаващи островчета, създадени от местната разумна раса, хрилестите. На планетата живеят и няколко хиляди земляни, потомци на заточени там престъпници, които са толерирани от доминиращия вид на този свят, но само до известна степен. Понеже хрилестите не желаят, на планетата няма космодрум и няма начин тя да бъде напусната от хората, които живеят при доста примитивни условия и почти не разполагат с високи технологии. В следствие на инцидент няколкото десетки души, живеещи на един от островите, са изгонени оттам и са принудени да потеглят на дълго пътешествие през безкрайните океани на Хидрос, които са изпълнени с опасности и изненади.
     Лицето над водата прилича повече на книгите от серията за Маджипур, отколкото на Време на промени и Книгата на черепите. Сюжетът е приключенски, със сериозно количество екшън във втората си част, а развитието на героите, макар и добро, не е основен фокус. Това обаче не означава, че книгата е елементарна времегубка – в нея има умело развити идеи и послание, макар и неособено оригинални за жанра.

Плюсове:
+ Умело представен и сравнително оригинален сетинг. Особено впечатляващи са фантастичните същества, обитаващи безкрайните океани на Хидрос, които демонстрират могъщото въображение на автора и са много далеч от стандартните за подобен род приключенска фантастика.
+ Интересен сюжет с поне за мен изненадващ, макар и логичен в ретроспекция, финал.
+ Добре развит главен герой, особено като за толкова изпълнен с екшън и приключения роман. Макар и далече от върховете в творчеството на Силвърбърг в това отношение, доктор Лолър е интригуващ персонаж с умело представена и убедителна личностна еволюция в хода на романа.

Минуси:
– Основната идея, разкрита в края, сме я виждали много пъти преди.
– Въпреки немалкото драматични сцени, Лицето над водата не можа да ми въздейства особено на емоционално ниво и през повечето време останах леко дистанциран от случващото се на героите. До голяма степен липсваше интензивността и директността на най-качествените творби на Силвърбърг, въпреки че имаше една-две запомнящи се сцени в това отношение.

     Като цяло това е книга, която си заслужава парите, и има какво да предложи както на любителите на екшъна и приключенията на фантастични светове, така и на търсещите по-задълбочени идеи и добре развити персонажи.

Оценка: 8/10 Демандред

Обещанието на краля вещер Автор: Св. Св. Р.А. Салваторее Издател: ИК ИнфоДАР Цена: 13 лв. Ревю: Трип

     Най-после! Книга от Р.А. Салваторе, която с чиста съвест мога да нарека истинско изкуство!
     Бъзикам се.
     Джарлаксъл и Артемис Ентрери нещо там се бият с някакви немъртви заклинатели. Джарлаксъл е коварен, Ентрери е корав. Тежко е. Тъпо е. Безмерно, както обикновено. Започва с епична поема за геройство, страх и красота. Пак се бъзикам. Единственото, което истински ме забавляваше в тази книга, вие няма да го видите, тъй като то е нецензурираната версия на гореспоменатата епична поема, дело на преводача – добре познатия ви наш колега и шеф Ян. Всъщност имаше и още едно нещо, което ме забавляваше много, но вие и него няма да видите, защото то пък е непреведената версия на това стихотворение.
     В този ред на мисли, ако ви се струва, че ви е трудно да схванете някои части от изреченията в тази творба на изкуството (не е), вината не е на преводача. Добих смелостта и несломимата воля (за кратко) да проверя какво предствляват те в свещения оригинал. В него Салваторе, убеден, че създава въздействаща картина в ума на читателя, пише например за скелети, които издрапват от МЕКАТА пръст и тръгват да вървят по ТВЪРДАТА земя към нашите герои.
     Не знам дали това показва нивото на автора, или на редактора му, който вероятно е толкова убеден, че книгата няма  как да не се продаде на поне милион 12-годишни почитатели на Дризт и вярната му Гуенивар, че е решил да пропусне разни второстепенни съображения като смислова свързаност в рамките на едно изречение.
     С относително голямо задоволство ще отбележа, че Дризт и Гуенивар ги няма в книгата, което вдига общото IQ на участниците в нея с около 100 пункта, пък ако и да намалява с няколко чифта бицепсите на страниците – а това определено е минус за гореспоменатите 12-годишни (или 16-годишни или дори 18-годишни, о, ужас) почитатели на красивия и добър, ала мрачен и изтерзан елф, който нерядко ни разкриваше дълбините на душата си в поучителни лекции, съперничещи си с тези на пичовете пред НДК, които се опитват да ти пробутат "благотворителна" картичка за 2 лв. 
     Ако сте забелязали, че тази рецензия не е от най-информативните (за разлика от живота, който е един от най-трудните), това е защото ме е страх, че ако беше такава, нещо в нея би могло да ви прозвучи интересно и да искате да прочетете Обещанието на краля вещер. Недейте.
     Между другото, настоявам за прегласуване на предложението ми да НЕ рецензирам повече книги на Салваторе! Моля ви! Моля ви...

Плюсове:
+ Ентрери и Джарлаксъл не са Дризт и Гуенивар. Ентрери е малко по-успешен опит да се опише корав пич от Уолфгар, старият, стар другар Бруенор и милия Дризт, взети заедно. Джарлаксъл пък е единственият персонаж в изпълненото с въображение творчество на Салваторе (не е), който дори е реализиран достатъчно незле, за да мога да чета без почивки частите, отнасящи се до него. Ако и да не е великолепна и грациозна пантера, което несъмнено е в негов ущърб. Но никой не е съвършен. Дори творчеството на Салваторе.

Минуси:
– Ами не знам, май няма....