Брой 59 Ревюта

 съдържание

Здрач Автор: Стефани Майер Издател: ИК Егмонт България Цена: 15 лв. Ревю: Роланд, Ян

     Роланд

Мине се не мине някоя и друга година и хоп! – нов мултимегамилиарден хит се пръква сякаш от нищото, дебютна книга на непозната дотогава авторка на средна възраст. Е, малко се поувлякох, но ако човек е поне донякъде запознат с истерията покрай Twilight серията (не зная как планират да преведат Егмонт България общото название), неизбежно ще направи съответните паралели между Стефани Майер и Джоан Роулинг. Те са главно в насочеността на книгите им и съпътстващия ги шум, а косвено – в родна България – и с факта, че трябваше да наближи филмът по първата част, за да се сети някой издател да провери аджеба за какво пищят хората навън и дали не си струва да се издаде и тук...
     А то, оказва се, си струвало. Здрач, бързам да успокоя онези, които не си падат по очилати магьосници, е няколко нива по "за големи" от серията Хари Потър, но все така ориентирана към "младите възрастни", само че този път – с любовна история. А свръхестественият елемент са не магии, скрити от хорските очи, а вампири (пък по-късно и върколаци), живеещи сред нас.
     Изабела "Бела" Суон напуска слънчевия Финикс, за да живее с баща си в малкото градче Форкс, където вечно вали. Причината – майка й си е хванала нов приятел и има нужда да пътува с неговата работа, а дъщеря й не желае да й се мотае в краката. Тя очаква ад на Земята – влага, студ, облаци, малко градче, в което всички се познават и където тя ще бъде "новото момиче" до дълбоки старини. Освен това Бела добре познава патологичната си кьопавост и невзрачност, така че не очаква щастливи дни. Изненадващо обаче, в затънтения Форкс тя се оказва "хитът на сезона" и за неин лек ужас един куп момчета проявяват повече от бегъл интерес към нея.
     Петима ученици обаче са по-особени от другите. Едуард, Алис и Емет Кълън и Розали и Джаспър Хейл са "осиновени" деца на д-р Карлайл Кълън и жена му Есме. Петимата са винаги заедно, винаги встрани от останалите... освен това, макар и да не са кръвни роднини, до един са с бледа кожа, приказно, съвършено, болезнено красиви... и с опасни черни очи. Бела е незабавно привлечена от най-младия, Едуард, и това никак не се променя, когато научава тайната на "семейство" Кълън – че те са група вампири, живеещи сред хората без да се хранят от тях. Едуард изглежда също изпитва нещо към Бела, но това нещо е примесено с едва устоимото му желание да й изпие кръвта, както и фрустрацията му, че тя е единственото живо същество, при което уникалната му дарба да чете мисли просто не работи.
     Останалото, както е казал поетът, е свалка. Стилът на Стефани Майер е лек, четивен и интелигентен, без да е дразнещо прост или самоцелно остроумен. Сюжетът на книгата е конструиран повече или по-малко като този в Хари Потър и философския камък – откривателство, разкрития, откривателство, разкрития, екшън!, край. При все липсата на съществена драма, която да държи вниманието през по-голямата част от романа, Здрач е отровно пристрастяваща книга. Стилът на Майер не ти позволява да я оставиш, героите са живи и интересни, интригуващи и забавни, включително и Бела, от чиято гледна точка се развива историята (да, действието е в първо лице, съжалявам за хората, които имат проблеми с това). Освен това концепцията й за вампиризма е доста различна от лиготиите на Ан Райс или стандартното клише, което допълнително задържа интереса.

Плюсове:
+ Страхотно увлекателно написана, динамична история, в която няма и страница скука.
+ Симпатична главна героиня и магнетичен главен герой.
+ Много интересно развита концепция за вампирите, както и намеци за "вълка", който е техен естествен противник, но за това ще чакаме втора книга.
+ Убедителни и забавни ученически взаимоотношения, както между Бела и съучениците й, така и в зачатъчната й свалка с Едуард. В този ред на мисли, любовна история, написана за тийнейджъри, която не дразни. Хвала на таквиз постижения!

Минуси:
– Липса на запомнящ се злодей. Драмата в края пада малко от небето.
– Макар и да са интересни, идеите на Майер за вампирите и евентуалните върколаци остават на ниво зачатък в Здрач. Тепърва ми предстои да видя как са развити в следващите три части, но предупреждавам да не очаквате порой от подробности и интересни факти още тук.
– Едуард има потенциала да се превърне в отвратителна квачка, макар и да не го развива в тази книга.
– Наглата цена от 15 лева за 500 страници книга леко ми лази по нервите. Егмонт България бяха малко по-скромни, когато започваха тепърва с Хари Потър, а при все, че има потенциала да е доста по-качествена поредица, Twilight сагата няма и половината от коефициента на "масовост", с който разполага малкият цайс. Най-малкото не едно и две момчета във възрастта, за която е предвиден романът, биха се позамислили доста силно, преди да пипнат книга за любовните трепети на някаква залюхана тийнейджърка.

     Мислех да добавя към минусите и един в стил "всичко в историята е поне донякъде предвидимо, липсват наистина сериозни проблеми", обаче реших, че това ще е глупаво. В крайна сметка Здрач е тийнейджърски роман и трябва да бъде третиран като такъв. А при подобно третиране книгата наистина блести. Фактът, че в момента си слушам саундтрака на все още неизлезлия тук филм (да бе, защо да ни го пуснат ноември месец, когато излезе в Щатите, все пак е само мултимилионен хит... Нека почакаме до средата на януари...) и обмислям закупуването на мейкинг-книгата му, при все, че има над 90% шанс той да е пълна боза, говори достатъчно за нивото ми на зарибеност по творчеството на Майер. Препоръчвам горещо, стига да подходите с ясното съзнание за какъв жанр литература става въпрос – тийнейджърска любовна литература с вампири и върколаци.

Оценка: 8.5/10 Роланд

Ян

  Т.нар. "ърбън фентъзи" бележи небивал възход през последните 5-6 години. Пазарът е буквално залят от ловкини на вампири, екзорсисти, магьосници и прочее симпатяги, громящи всякаква свръхестествена сволоч. Основният проблем е, че количеството в никакъв случай не значи качество. Твърде често заглавията варират от посредствени до слаби, а като допълнителен бонус, сякаш са писани по един и същи калъп. Вампирските истории са особено тежък случай на следване на холивудското клише. От време на време обаче се появява по някоя книга, която да разчупи статуквото. За моя радост Здрач се оказа такава.
     Историята е повече от тривиална – Бела е типичната тийнейджърка, дете на разведени родители, която преминава през сериозна промяна в живота си. Заради повторния брак на майка си се премества да живее в затънтено градче, където баща й е шериф. Единственото интересно нещо са мистериозните представители на фамилията Кълън, които като цяло странят от останалите ученици. Предварително настроена, че ще трябва да "изстрада" времето до завършване на гимназията, Бела неволно се оказва в центъра на събития, които ще променят живота й.
     Дотук нищо необичайно. Книгата спокойно можеше да се влее в редиците на десетките заглавия еднодневки. Вместо това се превърна във феномен. Идва логичния въпрос: "Защо?" И отговорът – защото Стефани Майер умее да пише увлекателно. Без да блести с впечатляващ стил и сложни езикови конструкции, авторката знае как да разкаже интересно една доста тривиална история и да изгради пълнокръвен свят. Емоциите на героинята са предадени достоверно и съм убеден, че не една тийнейджърка е открила себе си в образа на Бела. Самото влюбване в мистериозния Едуард Кълън и душевните драми, следващи от това, също са пресъздадени много добре. Може би най-големият плюс на книгата обаче е в бягството от холивудското клише за вампиризма. Вместо да следва каноните, Майер си изгражда своя собствена митология, която е доста интересна и различна, и има потенциала да се превърне в крайъгълен камък за жанра. Известен минус (макар на мен да не ми пречеше) е фактът, че книгата е Young Adult (т.е нещо като нашата детско-юношеска литература), което автоматично означава да забравите за нещо, различно от целомъдрена целувка при все цялото сексуално напрежение, което се появява от един момент насетне.
     Всичко това обаче са бели кахъри, когато иде реч за появата на силно заглавие в жанр, доминиран основно от Хари Потър. При това, заглавие, което е много различно от споменатата поредица.
Браво на Стефани Майер и браво на Егмонт България за навременната реакция. Остава да се надяваме, че книгите няма да излизат през твърде големи интервали.

Плюсове:
+ Оригинална концепция за вампиризма.
+ Добре написана.
+ Доста точно представяне на чувствата и емоциите на тийнейджърите.
+ Не е следващият Хари Потър.

Минуси:
– Вари го, печи го, книгата е любовна история и това неминуемо ще отблъсне част от аудиторията.
– Освен това е YA и си личи, не очаквайте нещо повече от целомъдрени целувчици.
– Не е следващият Хари Потър.

Една от най-приятните изненади в поджанр, тъпкан с полуфабрикати. Ако романтикът във вас не е напълно мъртъв, препоръчвам с две ръце.

Оценка: 7.5/10 Ян

Преследване на дива овца Автор: Харуки Мураками Издател: ИК Колибри Цена: 14 лв. Ревю: Рандъм

     Вече почти всички са чували за Мураками, дори и да не са чели нищо негово, книгите му се внасят и превеждат в огромни тиражи и у нас, а в световен мащаб и най-вече в Япония авторът е нещо като литературна суперзвезда, мнозина дори му приписват бъдеща Нобелова награда. Не е особено трудно да се отговори на въпроса къде се корени този успех. Японецът с лекота успява да съвмести трудно съжителстващи начини на писане, теми, жанрове и характери на страниците на книгите си. Романите му, на които най-често е приписван етикетът "магически реализъм", в голямата си част са чисто фентъзи; колелцата, които ги движат, са така пренаредени, че крещят "постмодернизъм", но в същото време реализмът е там и на места е осезаем до болка; разказват за обикновения човек, но за необикновения свят; набеждавани са за "поп-литература", но са многопластови колкото си щеш и не без критическо признание. Списъкът може да продължава още доста, изводите, поне най-очевидните, са ясни. Именно благодарение на това си умение да пише изключително достъпни и увлекателни истории, но подплатени с достатъчно сериозен поглед върху състоянието на модерното съзнание и общество, Мураками е един от водещите литературни митотворци през последните години.
     Преследване на дива овца черпи без скрупули от гореизброените силни писателски умения на автора. Според самия Мураками това е първият му истински силен роман и наистина си личи с какво нетърпение и енергия го е писал. Книгата е странна смес от полусериозен детективски роман, фентъзи, комедия на живота, метафизично разсъждение и изследване на пост-военната културна идентичност. Главният герой (нито веднъж назован с името му, както и всички останали действащи лица) е типичният за Мураками – наближаващ тридесетте, неудовлетворен от работата, преживяващ семейни проблеми. Само че този път всичко това се е случило преди. В началото на романа разводът вече е факт, а протагонистът е съвсем незаинтересован от живота, който просто се случва около него. И когато най-могъщият човек в Япония го праща по следите на митична овца, която не би трябвало да съществува, той по-скоро се примирява с неизбежността на ситуацията и се заема със задачата поради липса на друго смислено занятие. Ненадейна любовница, чиито уши действат като идеалния сексуален стимулант; отдавна изгубен приятел с прозвището Плъха; обсебен от овце професор и други шантави образи населяват романа, както си е обичайно за всички книги на Мураками. Сюжетът сам по себе си звучи абсурдно и безсмислено, но именно чрез спояването на реалност и нереалност Мураками постига забележителния ефект на историите си. Тук стилът му е немногословен и прям, образите и думите са екстремно опоетизирани и вкарани в коренно непознати контексти. Наративът е надробен, видимо разкъсан и несвързан, но всъщност прелива с прекрасна плавност между отделните епизоди благодарение на прекрасните образи и метафори. Има я и типичната многослойност – чрез разнообразие от тропи, преливащи стилове и сложни характери Мураками успява да изследва успоредно поне три големи теми. Изводите, разбира се, не са краен брой, нито са очевидни, но с малко напрягане на мозък и интуиция привидните фантасмагорични брътвежи на героите и странният, поетично-реалистичен стил се сплитат в здраво споена, красива и наситена с меланхолия творба.

Плюсове:
+ Чете се леко и бързо.
+ Макар и в превод, стилът на Мураками е изключително жив и запомнящ се.
+ Колкото и да е шантава и фантастична, книгата все пак е писана за истинските хора в истинския свят, с всичките им радости и болки.
+ Метафизичните разсъждения са силни и запомнящи се, макар и не съвсем очевидни.
+ Чувството за "странност", с което са пропити всички романи на Мураками, го има и тук, може би дори в по-голяма доза.

Минуси:
– Честно, не мога да откроя такива. Не, че книгата е чак такова откровение. Определено й липсва амбицията и огромната енергия на Кафка на плажа и Хроника на птицата с пружина, но за сметка на това е много по-лаконична, елегантна като форма и податлива на по-цялостно осмисляне и завързване на повечето неизяснени и недоизказани податки.

     Определено ценна литература, която те подтиква да мислиш на повече нива, без да те лишава от удоволствието от добре разказаната история.

Оценка: 8.5/10 Рандъм

Имението на Фарнъм Автор: Робърт Хайнлайн Издател: ИК Сиела Цена: 14 лв. Ревю: Роланд

     Много хубави спомени имам от Хайнлайн. Последно съм чел негови книги в ранното си тийнейджърство, но при все това в съзнанието ми той е останал като крайно качествен, интересен и на всичкото отгоре остроумен автор. Нямаше начин, при това положение, да не награбя "нова" (да се чете "неиздавана") негова книга още в деня на излизането й.
     Представете си при това положение разочарованието ми, когато осъзнах с какво си имам работа. Вместо интригуващия постапокалиптичен сюжет, който ни се обещава на задната корица, Имението на Фарнъм е самодоволна и елементарна история, едва крепяща се като параван за огромен лайнолом от сексистки, фашистки и расистки простотии, които нито са интересни за съвременния читател, нито са особено адекватно развити, че барем като социален експеримент да може да се възприема романът.
     Хю Фарнъм е неприятен чичка, който е простроил бетонно бомбоубежище под къщата си, страхувайки се, че всеки миг ще се разрази Трета Световна Война. Натъпкал го е с всякакви видове припаси, подготвил се е за всякакви възможни неприятности. И така се случва, че точно в деня, когато дъщеря му, синът му и най-добрата приятелка на дъщеря му са на гости, войната започва. Семейство Фарнъм (вкл. дебелата алкохолизирана съпруга на Хю), прислужникът-негър Джоузеф и котката Доктор-Ливингстън-предполагам се скриват в убежището точно преди да падне първата атомна бомба.
     Последният трус обаче е различен. Последната бомба е била по-особена. И когато Фарнъмови успяват да си прокопаят път навън, вместо на постапокалиптичен ад, се натъкват на... девствена гора. Оказва се, че по някакъв начин убежището се е пренесло в далечното бъдеще. Но когато се сблъскват с новия ред, зародил се след унищожаването на северното полукълбо, семейството разбира, че оцеляването от ядрен холокост е било само началото на проблемите им.

Плюсове:
+ Не съвсем тривиална концепция за световен ред. Вместо неопримитивизъм, имаме някаква форма на източен кастов империализъм, само че със свръхразвити технологии.
+ Имението на Фарнъм е кратка и се чете много бързо.
+ Един-два лафа са наистина много яки.

Минуси:
– Както вече писах, книгата е бъкана с изключително дразнещи псевдопосланийца на тема расизъм, сексизъм и фашизъм. Не ме вълнува особено в кое от тях и в каква степен е вярвал искрено Хайнлайн, но ми бяха противни, дразнещи и безсмислени.
– Не вярвах, че ще ми се случи, но това е роман без НИТО ЕДИН симпатичен герой. Хю Фарнъм е противен самодоволен чук. Жена му е истерична крава. Синът му е безволева пу*ка. Дъщеря им я няма като образ изобщо. Приятелката й (забравих й името) е ококорена влюбена тийнейджърка с мелодраматична жилка. Джоузеф е безлично възпитано негро. УЖАС! НЕ СЕ ТРАЯТ!
– Цялата първа половина на книгата представлява установяване на семейството на една полянка. Айде нема нужда...
– Романът е наблъскан до пръсване със самодоволни обяснения в стил "чакай сега да ти обясня разни неща, за да видиш колко съм умен". Като се почне от "знаете ли, че?" факти, мине се през "наука for dummies" и се стигне до "гениалният ми план за бягство съдържа..." Брррр!

     И като цяло просто не знам как да я препоръчам тая боза. Да, на Хайнлайн е, знам, и не е лишена нито от литературни, нито от сюжетни качества, обаче... ДРАЗНИ, мамка й! Всячески се мъчи да те дразни! И успява...

Оценка: 5.5/10

Мисията на шута Автор: Робин Хоб Издател: ИК Бард Цена: 17 лв. Ревю: Матрим

     Логиката на българското книгоиздаване е материя, която наистина заслужава своя поредица в жанра на мистериите с окултен уклон. Много пъти е ставало дума, че при все гигантското количество непреведени шедьоври (било на литературата или само на маркетинга), у нас се издават какви ли не съмнителни творби. Когато пък се издаде нещо качествено, това понякога се прави по доста необикновени начини.
     Защо ви разтягам всички тези локуми ли? Много просто – книгата, която имам честта да ревюирам, се пада начало на трилогия (вече ревюирана в списанието – линк), която е продължение на издадената преди повече от петилетка у нас поредица Придворният убиец. Дотук добре, но между двете гореспоменати трилогии стои хронологично (и по написване, и по ред на описаните събития) още една трилогия – Liveship Traders. Да, напълно е възможно да се чете последната трилогия без човек да е пипнал втората, но все се надявах, че у издателствата е останало поне някакво уважение към читателите...
     Историята в първи том е доволно семпла – престолонаследникът на Шестте херцогства изчезва и някой трябва да го издири. Знаейки, че повествованието се води от първо лице и разказвачът е Фиц, не се изисква особен мисловен напън да се досети човек кой ще бъде този някой. Действието се развива петнайсет години след края на Придворният убиец. Шестте херцогства уж процъфтяват, но совите не са това, което бяха. Бунтовници осезатели мътят водата, което поставя Фиц в твърде неудобно положение между властта и себеподобните си.

Плюсове:
+ Няма фентъзи автор, който да изпипва героите си по-добре от Робин Хоб. Точка по въпроса.
+ Поне в този том авторката се е измъкнала много умело от капана "да направим нов лошковец, който да е ъпгрейд или лошо копие на стария", в който попадат толкова много продължения.
+ Героите могат да умират. Това важи дори и за главните такива.
+ Главната сюжетна линия стига до своя логичен завършек в същия том, така че няма да се наложи върлите фенове да страдат заради клифенгъри и да спят пред сергиите за книги в дните преди излизането на втори том.

Минуси:
– Книгата е леко развлачена, но то пък коя ли седемстотинстранична книга не е...
– Петнадесет години по-късно Фиц далеч не е изгубил таланта си на моменти да вбесява читателите. Ако пък сте от онези, които смятат, че за фентъзи герои се класират само подобията на Конан Варварина, Ранд ал-Тор и Бойко Борисов, може да задраскате фразата "на моменти" от горното изречение.
– Въпреки несъмнените си качества като самостоятелна история, в контекста не само на тази трилогия, но на всички книги на Хоб за тази вселена, Мисията на шута оставя впечатление за, как да се изразя, предястие. Необходимо, но не чак толкова ключово отклонение от борбата с истинските проблеми, които в този том са само загатнати.

     Не мисля, че има смисъл да ви разтягам още локуми – важното е, че новата поредица е силно препоръчителна за онези, които са харесали Придворният убиец. Дори и някой да е достатъчно луд да почне от Мисията на шута, тя му хареса и реши да види какво аджеба е ставало с тия герои преди петнадесет години, той ще се сблъска с факта, че българското издание на оригиналната трилогия е отдавна изчерпано. Май наистина някой трябва да напише "Мистериите на българското книгоиздаване", за по-символичен ефект препоръчвам да е в няколко тома, публикувани в разбъркан ред.

Оценка: 7.5/10 Матрим

Първородните Автор: Артър Кларк и Стивън Бакстър Издател: ИК Бард Цена: 14 лв. Ревю: Рандъм

     Ето и я последната част от трилогията Одисея във времето на Кларк и Бакстър. Както Слънчева буря беше доста по-слаба от Окото на времето, така и Първородните като че ли е по-зле от предшестващия я роман. Тук разликата не е чак толкова очебийна, тъй като Окото на времето наистина беше доста силна книга, но все пак го има усещането за безидейност и донякъде безпомощност на авторите, а в крайна сметка идва и върпосът "Каква беше целта на тази поредица?".
     Не, че третата книга няма достойнства, но те нито са толкова много, нито са получили качествено развитие, за да я избутат над посредствеността. Историята продължава около двадесетина години след Слънчевата буря – атаката, пратена от Първородните, и нанесла огромни поражения на Земята. Бисиса Дът се събужда след съня си в хибернационна камера (не става особено ясно защо се е подложила на него) и веднага се намира въвлечена във верига от събития – бягство на Марс при расата на "космическите" и нови приключения, свързани с Мир, света, съшит от парчета земна история в джобна вселена, друго дело тайнствените извънземни. През това време хората в Слънчевата система се опитват да противодействат на К-бомбата, която неумолимо се приближива към Земята и носи със себе си унищожението й.
     Подобна история може би предполага много интересни събития, герои и идейни вътъци. Да, ама не. Сюжетът се движи накъсано и безидейно, на малки редуващи се парченца, които трудно успяват да задържат интереса, а героите са най-малкото безинтересни, а на места дори не особено последователни в действията си. Това не е нещо, което трябва твърде много да ни учудва в книга на точно тези автори. Особено Кларк винаги е бил далеч по-заинтересуван от способността на хората да се справят с новото и от начина, по който човечеството използва науката като най-близкия си помощник и най-скъпоценния дар. В тази книга обаче я няма мощта на идеите, които са извоювали на Кларк място не само в канона на научната фантастика, но и огромно признание в научните среди. Бегло са засегнати няколко теми като космисческите елеватори (за нея обаче Кларк вече е писал повече от чудесно във Фонтаните на Рая), колонизацията на системата ни и космическите полети. Нито една от тях обаче не е развита интересно и информативно, вероятно всеки един по-сериозен фен на научната фантастика може да се справи със същите обяснения, които са твърде елементарни.
     Всичко това наистина е доста жалко, най-малкото защото Мир предполагаше огромни възможности, а темата за човечеството в криза винаги е интересна, колкото и да е експлоатирана. А очакванията към Кларк винаги са били огромни. Така че книгата не е чак толкова слаба, колкото е огромно разочарование спрямо основния обем на творчеството му.

Плюсове:
+ Все пак светът на трилогията и последствията от събитията, които са го формирали, са достатъчно интересни, за да те накарат да изтърпиш Първородните до края й.

Минуси:
– Блудкава откъм идеи, събития и характери.
– Написана е слабо. Диалозите са детински, между някои параграфи буквално няма логическа връзка, а текстът не грабва вниманието по никакъв начин със стилистическите си достойнства.
– Преводът определено пречи допълнително на четенето. Няма някакви фрапантни грешки, но постоянно се натрапват дребни недъзи и неточности, които са по-скоро вина на редактора, отколкото на преводача. Да не говорим, че книгите на Бард от ИСФ стават все по-грозни и все по-скъпи.

Ако сте чели предишните книги, може би покупката на тази няма да е съвсем неоправдана. Лошото е, че българският читател няма кой знае какви алтернативи. Модерна и качествена твърда фантастика се издава твърде оскъдно, а по-старите класически произведения се пренебрегват за сметка на съмнителни заглавия.

Оценка: 5.5/10 Рандъм

Завладявaнето на Америка Автор: Христо Пощаков Издател: ИК Аргус Цена: 12 лв. Ревю: Трип, Ян

     Понякога си представям какво им е на западните "рецензенти", работещи за издателства. Всъщност  функцията, която имам предвид, май че не се нарича така – имам предвид отпуснати върху някога ергономични столове (сравнително) млади мъже и жени, разтъркващи с палец и показалец уморените си очи след поредното дзверене в ръкописите на 20 (или 60)-годишни пишман писатели с отчаяната надежда работният им ден (или купчината хартия, съдържащи ужаса, да свърши по-бързо. Всъщност, показателно е, че не мога да се сетя за адекватен български еквивалент на английското slushpile reader, както се нарича гореописаното неблагодарно занимание. В общия случай тук книгата я издава самият писател, като издателството му предоставя не много повече от името си на корицата и печатница. Което значи, че всеки с необходимите средства може да издаде книга. И едно последно следствие – човек, издал няколко книги и познаващ този-онзи сред издателските среди, особено в нашата научнофантастична общност, изглежда автоматично получава статут на "някой, за чиито дарби всеки фантаст мечтае".
     Аз още не съм фантаст, макар това да е нещо хубаво, което човек да си желае за като порасне – но и така не бих се размечтал твърде смело за дарбите на г-н Пощаков, ако съдя по новата му книга Завладявaнето на Америка. "Дарбите" на г-н Пощаков се изчерпват с това да навърже относително кохерентен сюжет в продължение на 384 страници, което е комай единственото горе-долу неотрицателно нещо, което бих могъл да кажа за книгата. Шокиращи са, при резюмето и годините опит на този автор, елементарните грешки и почти по ученически нескопосаната проза, в която безнадеждно е потънала Завладяването на Америка.
     Книгата е продължение на Меч, мощ и магия, в която рицарят Барди се озовава от алтернативен фентъзи свят (но географски кажи речи същият като нашия) в съвременен Холивуд. След много перипетии героят се окичва с короната на Обединеното кралство. В продължението той и неговите верни приятели – магьосникът Горо, драконът Дзог и неговата дясна ръка Рок Свенсон – потеглят с мисия да открият и завладеят техния си еквивалент на Америка.
     Книгата започва бавно и мъчително, с пролог, който в общи линии цели да преразкаже първата книга, и може да се каже, че постига в някаква степен целта си – читателят се запознава с необходимата фактология на цената на джапане през зле скърпени изречения и информация, втъкната където авторът свари и не свари. За съжаление, книгата продължава така и така свършва. Човек би очаквал автор с толкова написани (и издадени!) думи зад гърба си да може поне да ги свързва прилично. Не. И при такива кардинални и в крайна сметка елементарни пропуски в писателската култура, недоумявам как точно този автор се е продал в чужбина и по какъв начин се е сдобил с репутацията си тук.

Плюсове:
+ Корицата е хубава.
+ Сюжетът е относително свързан.
+ По-добра е от едни (май всъщност едно) други бг неща, които съм чел в последните месеци.

Минуси:
– Хуморът. Тоалетен, тъп, наврян на разни места без цел и посока. А това е в крайна сметка хумористична книга. В този смисъл, се дъни на поне 90%.
– Героите в Завладяването на Америка в голямата си част са плод на най-зле написаните диалози, които съм чел напоследък. Поне половината започват с "Както знаеш", "Знаеш, че" и "Помниш ли", последвани от снасяне на скучно написана и поднесена накуп ненужна информация. Проблемът не се ограничава само до диалозите, но там си личи най-болезнено.
– Авторът пише нескопосано – в най-добрия случай средняшки, в най-лошия като пълен начинаещ; като човек, който не толкова не знае как да използва думите художествено, колкото като някой, на когото не му пука много-много. И нямам предвид, че съм очаквал или търсил проза като тази на Емилия Дворянова. Дори "неутралния", не толкова набиващ се на очи стил на писане иска някакво внимание.

Оценка: 3.5/10 Трип

Ян

  2008-ма явно е годината на българското фентъзи. Нова книга на Андрея Илиев, нова книга на Светлини сред сенките, дебютна книга на Сашо Драганов... Направо да си оближеш пръстите или пък да се гръмнеш, според това, което ти се е паднало да ревюираш. Резултатът до излизането на новата творба на Христо Пощаков беше 1:1:1. Една хубава, една средна и една боклучава. Познайте от три пъти коя към коя категория спада Завладяването. Малка подсказка – предговорът на Христо Пощаков е писан от Александър Драганов.
     Завладяването на Америка се явява продължение на меко казано посредствената Меч, мощ и магия. За разлика от нея има хубава корица. За съжаление съдържанието е... боклучаво. При това още по-боклучаво от първата част.
     Барди е обсебен от идеята да открие еквивалента на Америка в неговия свят и да я завладе. Дзог и Горо са на линия, за да помагат. Проблемът е, че в Америка ги чака неприятна изненада. Следват 384 страници ходене по мъките за читателя. Повествованието е тромаво, диалозите са насилени и изкуствени, чувството за хумор е като на лоботомизиран пубер. Това е новата книга на най-превеждания български фантаст. Да ни е честита.

Плюсове:
+ Хубава корица.

Минуси:
– Тромав стил.
– Насилени диалози.
– Инфодъмп след инфодъм.
– Плоски персонажи.

     Човек би си казал, че автор на една торба разкази и няколко романа все ще се е понаучил да пише – и ще сбърка. Има много по-смислени начини да се похарчат 12 лева.

Оценка: 3/10 Ян

Последна любов в Цариград Автор: Милорад Павич Издател: ИК Колибри Цена: 14 лв. Ревю: Рандъм

     Това е четвъртата книга на Милорад Павич, изадеда у нас (след Хазарски речник, ... и Вътрешната страна на вятъра) и втората, която Колибри пуска на пазара. Сърбинът вече е добил сериозна слава с експерименталните си, новаторски и силно запомнящи се романи, като именно неуморното му заиграване с формата е най-отличителната черта, свързвана с името му. И както Хазарски речник е роман, написан под формата на речник за древен народ, а Вътрешната страна на вятъра има две начала и два края, които се срещат по средата на книгата, така и Последна любов в Цариград не отстъпва по чудатост. Романът е поместен във формата на наръчник за гадаене на карти Таро, а към него дори са приложени 22-те Големи Аркани от колодата, специално нарисувани от Иван Павич.
     Всяка от главите на романа съответства на една от картите от Major Arcana и е наречена "ключ", защото едно от нивата на четене на книгата предполага именно авторска и читателска интерпретация на древната гадателска система. Таро пък само по себе си е традиция, която е съхранила неизчерпаема дълбочина и неслучайно продължава да привлича интереса на мистици, изследователи и лаици. От мътните й исторически корени до днес са се раждали и умирали стотици школи, които са добавяли собствените си тълкувания и са разработвали приложенията й. Десетките вариации на картите, в които различните мистични течения кодират собственото си тайно познание за света, се използват за какво ли не, освен гадаене: ритуали, медитативни техники, мнемонически трикове. Затова и към романа на Павич може да се подходи по много различни начини и вероятно да се чете много пъти с различни резултати.
     Самата история на книгата е простичка и на пръв поглед стандартна – двама влюбени от враждуващи сръбски родове се търсят насред бойните полета на Наполеоновите войни, а мистичната сила на картите неумолимо ги води към Цариград, където съдбите им ще бъдат разплетени и всеки ще получи отреденото му. Формата, избрана от Павич, и стилът му на писане са това, което прави книгата необичайна. Сърбинът си играе с езика хем изящно, хем грубо и безкромписно, рисува ярко с четката си и не се свени да използва и най-нецензурни изрази, а логиката на думите се изменя като в сън и подскача като опарена. Текстът е изключително богат на детайли и прочитите безспорно могат да бъдат много, ако не и безброй. Дали ще са смислени и ценни, вероятно зависи от читателя. Познания за самите карти и техниките на гадаене са от ползва, както може да се предположи, но романът може да се чете и без тях от интелигентния читател, а и в самия му край са приложени кратки упътвания. И тъй като книгата, като един екстремен постмодернистичен текст, е твърде изплъзваща се и неподатлива на тълкуване, да се даде оценка за качествата й е трудно.

Плюсове:
+ Странна, населена със запомнящи се образи и ситуации, действаща на съзнанието колкото със съдържанието си, толкова и с формата.
+ Павич обича думите и се погажда добре с тях.
+ Доста на брой кратички и ценни диалози за любовта, историята, съдбата, живота и всичко останало.

Минуси:
– Основният проблем на постмодернизма в моите очи – от опити да се постигне многообразие на тълкуванията и хлъзгавост на текста самият той става твърде потаен за читателя. Романът сам си показва, че иска да бъде четен отново и отново, но дали това заравяне в него ще даде плодове в случая с Последна любов в Цариград не е съвсем ясно.

Оценка: 7/10 Рандъм

Слугата на отломъка Автор: Р.А. Салваторе Издател: ИК ИнфоДар Цена: 13 лв. Ревю: Трип

     Всеки, прочел поне едно от ревютата ми на книги на Р.А. Салваторе, знае какво да очаква от тях. В светлината на един разговор с колеги от списанието преди няколко дни, се питам все по-настоятелно "Аз ли съм човекът, който трябва да пише рецензии на този драскач?" Най-малкото не съм му в целевата група, освен това не съм особен почитател на поджанра, в който пише, нито пък съм особено привързан към света на D&D. А и не съм убеден, че книгите на магистъра по английска литература от Масачусец трябва да се оценяват изцяло като литература. Да, това беше жалък опит да обърна внимание на останалите колеги, че ТОЯ НЕ ГО ИСКАМ ПОВЕЧЕ, МАМИЦАТА МУ!
     От друга страна зная, че никой от екипа няма да го вземе, а и да го вземе, няма да е много по-снизходителен от мен. Трябва също така да сме максимално изчерпателни и прочие. Ето ви изчерпателност: Ако сте над 15, не четете нищо, написано от Салваторе. Ако сте на 15 може да прочетете ЕДНА негова книга. Ако сте под 15 – ДВЕ! НЕ ПОВЕЧЕ! А препоръчаните бройки в предните изречения са максималните такива. Ако можете да не се докосвате до творчеството на този творец, не го правете. Четете Мечо Пух, Алиса, Приказка безкрай, Последният еднорог, Властелинът на пръстените и дори женските фентъзита на Лоис Макмастър Бюджолд. Не четете Салваторе. Моля ви. Също така пишете във форума ни, че не искате повече ревюта на негови книги. Моля ви.
     Ок, историята. Слугата на отломъка започва след края на поредицата Пътеките на мрака, където един от най-противните персонажи във фентъзито, Дризт до Урден, бе покосен нечестно от убиеца Артемис Ентрери в двубой (...за да бъде съживен в края на книгата, dammit!...). В настоящата... творба... Ентрери си е върнал самоувереността и волята за живот след безчестния дуел, който го оставя с наранено его и чувство за чест, и в момента го раздава шеф на най-свирепата гилдия убийци в Калимпорт. Тя обаче е само параван за делата на мрачните елфи-главорези, предвождани от мушморока Джарлаксъл, който търси да разшири властта си и на повърхността. Неговите лейтенанти Бергинион Баенре, Рай-ги Бондалек и Кимуриел Облодра силно не се понасят с Ентрери, който трябва да се бори и с тях, освен с всички останали гилдии в пристанищния град. Джарлаксъл пък се бори с могъществената сила на Кристалния отломък Креншинибон, която заплашва да го пороби. Абе мътна и кървава.
     Като злобарка с шкурка.

Плюсове:
+ Няма ги Дризт и веселата му банда идиоти.
+ Ентрери е архетипният куул пич.
+ Джарлаксъл е архетипният смъртоносен и енигматичен дяволитко.

Минуси:
– Последните двама може да са замислени като готини архетипи, но са реализирани така, както само Салваторе и подобните нему са способни да го направят. А именно, вече вместо "мускулестите ръце на Дризт" и "виртуозния му танц с ятаганите в битка", и "великолепната му красива величествена пантера", и "добротата, струяща на мазни талази от дълбините на изтерзаната му, но смела душа на истински и неподправен герой", имаме "Ентрери, който с ледения си поглед, макар и застанал неподвижно над бандюгата, му внушаваше колко смъртносен е и жална му майка на пияния пройдоха, който не иска да му отстъпи мястото си в кръчмата" и тем подобни. Това са свободни перифрази, но мастурбативните тенденции в стила на Салваторе не са намалели особено.
– Битките са ми все така скучни, макар и подробно и предполагам достоверно описани.
– Отново начало на поредица. Не искааааам!

Оценка: 4.5/10 Трип

Приказките на Барда Бийдъл Автор: Джоан Роулинг Издател: ИК Егмонт България Цена: 13 лв. Ревю: Роланд

     Принципно имам доста силни възражения към "съпътстваща" литература. С немалка гордост признавам, че не съм се докосвал до дневници, науки, фолклори, мъдрости и оригиналности или каквото и да е друго от Светът на диска, а и с каквито и да било аналогични комерсиални продукти принципно.
     Причините да направя изключение с Приказките на Барда Бийдъл на Джоан Роулинг бяха две. Първо, защото петте детски приказки, съдържащи се в томчето, все пак са си художествена литература, т.е. основната им функция е такава, а не да си пишеш бизнес-срещите около тях. Второ, защото приходите от книгата отиват за благотворителност. И трето, щото е много красива, но това ще го отрека, ако някой ме цитира.
     Има и една четвърта, подмолна причина – аз всъщност съм много голям фен на света на Хари Потър. Не само на сюжета в седемте книги, но и на сцената, на която се развива действието, на нейната история и митове. А историите на Бийдъл ни дават приятен поглед в миналото на магьосническия свят, както и интересни коментари на Дъмбълдор, пълни с любопитни факти както за по-стари векове, така и за настоящето, които не можем да намерим в книгите за Хари.
     Разбира се всичко това трудно може да компенсира факта, че книжката се чете за около половин час и си остава нещо напълно несамостоятелно, понеже трудно може да те спечели за читател сама. Приказките в нея не са по никакъв начин оригинални или изненадващи с нещо, просто истории, симулиращи творчеството на Братя Грим, смесвайки различни елементи от отделни приказки и с добавени магически умения на главните герои.

Плюсове:
+ Приятно написани приказки, достатъчно убедителни, за да изглеждат наистина произлезли от средните векове.
+ Интересни коментари на Дъмбълдор след всяка приказка.
+ Ако сте фенове на поредицата Хари Потър, книжката ще ви донесе доста приятно усещане.
+ Прекрасно оформление – малко, светлосиньо хардкавърче, на което е почти невъзможно да се устои.

Минуси:
– Нищожно кратка за тринадесетте си лева. Чете се буквално за половин час.
– Имам морален проблем с т.нар. поука от първата приказка, както и с факта, че Дъмбълдор изобщо не го отбелязва в коментарите си.
– Все пак в приказките няма нищо видимо оригинално. Готини, забавни, но тотално простички и забравими.

     Но реално минусите са без значение. Ако сте фенове на Хари Потър, те няма да ви притеснят, а ако не сте, без друго няма да припарите до Приказките на Барда Бийдъл. Лично за себе си знам, че веднага щом я приключих, хванах да си препрочитам Хари Потър и Философският камък и преди да заспя, бях стигнал до средата. Пък и празници са, нека проявим благотворителност! Така че...

Оценка: 7/10 Роланд