Broy 57 Reviews

[КНИГА НА БРОЯ] Студени играчки са звездите (Сергей Лукяненко) – Алексис, Бенедикт
Планетата на приключенията #1: Градът на Часките/Слуги на Уонките (Джак Ванс) – Роланд
Споделящият нож #1: Омайване (Лоис Макмастър Бюджолд) – Ян, Матрим
Вещиците: Полунощ (Ан Райс) – Амелия
Върколашки метаморфози (Виктор Пелевин) – Рандъм
Реваншът на Тангра (Андрея Илиев) – Ян
Хоро от гарвани (Бранимир Събев) – Роланд, Алексис
Неумираща любов (Спасимир Тренчев) – Трип

     Джак Ванс е един от онези тотално непознати в България класици, които на запад се ползват с огромно уважение, а тук биват издавани с над четиридесет години закъснение и с най-неподходящите им произведения. Подобни случаи не са един или два, но на читателя не му остава нищо друго, освен да стиска зъби и да чете каквото му се предлага. Или да черпи от извора – англоезичната литература – ако му е във възможностите.
     Както и да е, тетралогията Планетата на приключенията не е сред най-добрите творби на Ванс. Безкрайно далеч от великолепната The Dying Earth, инспирирала такива произведения като Книга на Новото слънце на Джийн Улф, тя е просто приключенска фантастика в класическите шейсетарски канони, макар и написана с малко закъснение (в самия край на 60-те). Действието се развива на извънземната планета Тчай, където една сюрия извънземни раси враждуват помежду си от десетки хилядолетия. Там живеят и хора, разделени на различни групи, които служат на по-могъщите инопланетяни и са приели техните черти. В това, именно, меле се изсипва един Смел И Силен Изследовател От Земята™ (който е по-наясно с фантастиката от онази епоха, знае защо са главните букви), който иска да се върне у дома, пък ако по пътя направи някоя и друга социална промяна и спаси няколко красиви девойки – какво по-добро от това?
     Въпреки подигравателния тон, първият том от поредицата (съдържащ първите две книги) всъщност е много приятен. Неангажираща приключенска история с плоски до двуизмерност герои, интересен и напълно неиздържан научно свят, и изобщо по-скоро фентъзи, отколкото фантастика.

Плюсове:
+ Историята е бърза и динамична. Няма 6-5, всичко е екшън и пътешествия.
+ Светът на Тчай е интересен и завладяващ, извънземните раси, живеещи там, са оригинално измислени и се различават коренно една от друга.
+ Ванс пласира няколко доста интересни научно-фантастични идеи, най-вече в Градът на Часките, които като че не са подходящи за подобно четиво, но не му и пречат и дават да се разбере, че авторът не е някакъв посредствен драскач, а майстор в занаята си.

Минуси:
– Твърде повърхностна. Разбира се, това си идва от поджанра и епохата, в която е писана, но все пак ми идва в повече. Да не говорим, че е писана все пак малко по-късно от обичайното за подобни приключенски фантастики, по време, когато вече са творили Зелазни и Дилейни.
– Главният герой ръбее. Толкова е смел, дързък и праволинеен, че на места ти иде да сложиш гумената ръкавица и да му извадиш дръзкия бастун от задника.
– Историята е доста тъповата на моменти, и крайно предвидима.

     Та така, първата половина на Планетата на приключенията не е нещо гениално и невероятно, но пък е представител на практически неиздаван в България клон на фантастиката и е достатъчно добре написана, за да си заслужава четенето. Просто всеки трябва да прецени дали един лековат адвенчър му е достатъчен за добро прекарване на времето, понеже ако не е, това определено не е вашата книга.

Оценка: 6.5/10 Роланд

     Вещиците: Полунощ е книга, с която ИК ИнфоДАР продължават похвалната си практика по издаването на Ан Райсовото творчество на родния ни език. Що се отняся до авторката – не вярвам да се налага да ви я представям. Тя сдоби световна популярност, след като първото й произведение, Интервю с вампир, беше адаптирано през 94-а година като може би най-добрия и въздействащ вампирски филм, правен някога. Последва един необяснимо (поне за мен) дълъг период на липса на нейни книги на българския пазар, но слава богу тъмните векове вече приключиха. А може би тепърва започват?
     Полунощ е първата част от първата новела от трилогията за вещиците Мейфеър и като такава, служи най-вече за въвеждане на главните герои и за изграждането на един изключително плътен сетинг, в който по-късно, предполагам, ще се случат най-различни вълнуващи работи. За момента обаче се ограничаваме основно до проследяването на битието на няколко поколения жени (и един мъж) от енигматичната, могъща, но наглед прокълната фамилия Мейфеър, чиито пътища се пресичат нееднократно с мистериозната организация Таламаска и разни други необикновени лица. И това се случва в продължение на 700+ страници. Ако след написаното вече сте се отказали да се занимавате с въпросното четиво, ще ви помоля да преосмислите. Аз лично прочетох тази книга за по-малко от 3 дни, като междувременно си спестих доста от съня, защото просто НЕ МОЖЕХ да се откъсна от нея. Мисля, че този път авторката е надминала себе си в увлекателността, богатството и реализма, с които е изградила атмосферата и персонажите, а и, хайде да не се лъжем, всеки харесва историите за прокълнати богати фамилии, нали?

Плюсове:
+ Безкомпромисният, ненадминат готик-почерк на Ан Райс. Отново имаме свръхестествени явления, обречена любов, мрак, кръв, смърт, страст, еротика, сексуални девиации, красота...
+ Разкошна мистерия, която се разкрива агонизиращо бавно, на малки хапки, оставящи те гладен и трескаво търсещ още и още. Прочитайки тази книга, читателят живее няколко века, вижда първата вещица, вижда нейните наследници, включително последната засега, най-могъща вещица Роуън и се запознава със странните стечения на обстоятелствата, които я събират със също толкова странния Майкъл Къри. Вижда и Мъжа, с когото са обвързани Мейфеър и който ги е направил това, което са, като междувременно получава информация от всякакви източници – самите действащи лица, разкази на очевидци, исторически бележки, писма и хроники – всеки от тях със собствен стил и начин на изразяване, старателно изпипан и ужасно реалистично звучащ.
+ Персонажи, каквито само Ан Райс може да направи – красиви до болка, сластни, извратени, зли, добри, причиняващи страдание, страдащи и преди всичко, нещастно обичащи и нещастно обичани. Няма вещица Мейфеър, която да не те плени и да не те накара да съпреживяваш. Отделно, родословното дърво на тази фамилия е обрисувано в зашеметяващи подробности, което също води до доста плашещ реализъм.
+ Ню Орлиънс, който отново е прекрасен, греховен, страстен, чувствен и смъртоносен.
+/– Липса на така характерната за Ан Райс настървена хомоеротика. Разбира се, не сме оставени съвсем без хомосексуални залитания, просто тук хетеросексуалните преобладават, а и естеството на книгата не позволява голямо задълбаване в интимните мисли на персонажите и оттам в разни емоционални припърхвания и "сладникави лиготии".

Минуси (поизсмукани от пръстите, защото за типа си тази книга е почти перфектна):
– Тук-таме има по някой-друг преразтегнат описателен момент, но те се преживяват лесно, понеже допринасят за напластяването на сетинга, а и Ан Райс я бива да направи словесните си словобдлудства приятни за четене.
– Гложди ме съмнението, че тези 700 страници се обезсмислят в светлината на предстоящото действие. Прекрасни и безкрайно интересни са, но все пак книгата е част от трилогия и не виждам с какво би допринесла изобилната информация за семейство Мейфеър за останалите томове. Но все пак, тук говоря наизуст, тъй като не знам какво ще се случи. Дано греша.>
– Доста свободния превод на заглавието. За сведение, в оригинал книгата се казва The Witching Hour... 0_0

     Като заключение, ми се иска да призова феновете на Ан Райс ОБЕЗАТЕЛНО да прочетат тази книга и продълженията й. Както и каквото останало откриете от вампирските й произведения. Просто няма да има повече. Преди малко, докато се ровех за инфо, прочетох, че след няколко драматични събития в живота й, Ан Райс е решила да се върне в лоното на католическата Църква, да загърби досегашното си творчество и да пише само за Господ. В момента работи по трилогия за живота на Христос. Предполагам, че и от тая тема ще сътвори мрачни чудеса, но честно, красивите й кръволочещи перверзии много ще ми липсват...

Оценка: 9/10 Амелия

     Нов Пелевин, нова порция от необичайната сплав на руския бестселъров автор. Във Върколашки метаморфози Пелевин отново използва магическото, тайното, мистичното, за да го свърже с реалното до болка ежедневие и да омеси странната си алхимия.
     В настоящата книга (колко изненадващо!) става дума за въплъщенци. Оригиналното заглавие всъщност е "Свещена книга на плътеника", или нещо сходно с него, ще трябва да простите липсата ми на всякакви познания по руски. Главната героиня на романа е лисицата-въплъщенка със звучното име Ай Хуй, живяла хиляди години под земното небе и постоянно нагаждаща се към менящите се човешки нрави. Въоръжена с огромен опит, древни, макар и малко мъгляви спомени, пъргав ум и способността да твори съвършени илюзии, Ай Хуй лавира в опасния свят на модерна Москва, на кръстопът между изтока и запада, пари и морал, старо и ново. Срещата й с един върколак обаче е на път да извади монотонния й живот от релсите му и да даде начало на най-необичайната метаморфоза...
     Пелевин е добър в собствената си игра. Твърде добър. И може би това го издънва на моменти. Наистина му се удава прекрасно да комбинира низкото, вулгарното и пошлото с търсенията на духовното и пътешествията в неразграфените територии на съзнанието и душата. Писанията му са умело жонглиране на социален и политически коментар, ловка игра на думи, откровена простащина, фикция, еротизъм и източни йогистки и тантрически идеи. Като творец е уверен и сигурен във възможностите си, а стилът му, макар и целенасочено груб и недодялан на места, е твърде четивен. Дори чувството за абсурд, безизходица и липса на нещо по-дълбоко, което книгите му често оставят, вероятно е напълно умишлено търсен ефект. Все пак целта на литературата на Пелевин е прозрачно ясна – да покаже смешната реалност в целия блясък на претенциозната й едноизмерност, да свали маските с няколко майсторски насочени изстрела. Само че като че ли започва малко да се повтаря. Не така, че да звучи скучен и безидеен, но въпреки това му липсва нещо наистина ново. Върколашки метаморфози донякъде опровергава това обвинение с чудесния си край, където социално-политическият цинизъм отстъпва на авторовата форма на върколашка дзен философия. И все пак, остава подозрението, че Пелевин тъпче на едно място и не намира изход от иначе прекрасно разораната си градина.

Плюсове:
+ Като стил, маниер на разказване и умение да съживява образи, Пелевин е безспорен майстор.
+ Както всяка от книгите му, и тази ще се хареса на хора с афинитет към мистицизма, езотериката и източните философско-медитативни практики.
+ Не се свени ни най-малко да осмива руската реалност, както и западния консуматорски свят.
+ Хуморът е на обичайното високо ниво.
+ Много добра концепция за въплъщенците.

Минуси:
– Усещането за повтаряемост, както вече споменах.
– Целият този стремеж да се покаже ефемерността и безсмислието на реалността като че ли отнема от дълбочината на героите и света. Не, че вината е в липсата на писателски талант у Пелевин, по-скоро е в ограниченията на начина на писане, който сам си е избрал.

     Поредната качествена порция забавление от един от най-популярните руски автори в момента. Задължителна за фенове и вероятно доста приятна за бъдещи такива.

Оценка: 8/10 Рандъм

     Макар и рядко, хубава българска фантастика все пак излиза. Ситуацията с българското фентъзи обаче е малко по-различна. Повечето досегашни опити варираха от посредствени до откровено трагични, с едно единствено изключение, което обаче беше издадено под западен псевдоним. За наша радост изключенията са вече две.
     Андрея Илиев спокойно влиза в категорията писатели-ветерани. Автор е на доста книги, печелил е множество награди (включително и от конкурс на ShadowDance) и със сигурност е един от най-леко четящите се родни автори. Реваншът на Тангра е носител на първа награда от конкурса на Аргус "Фантастиката през 100 очи", което допълнително вдигна очакванията ми.
     Историята трудно може да се нарече оригинална – военен от родната армия, самодива и низше божество се отправят на опасна мисия в миналото, от чийто изход зависи бъдещето на България. Пътят им е изпълнен с капани, опасности и зложелатели. Подобни истории сме чели многократно, но това, което откроява книгата, е умелото вплитане на прабългарска митология и реални исторически събития. Човек може само да съжалява, че твърде малко автори се възползват от богатството, което представлява родният фолклор (Изключвам сборниците на Таласъмията, но за съжаление и там качеството позападна през последните години). Изворът е направо безкраен и със сигурност е доста по-интересен от западните клишета. Още един плюс е стилът на автора – изключително лек и увлекателен, 280-те страници се гълтат неусетно.
     Разбира се, няма идеална книга и Реваншът на Тангра не прави изключение. Паралелно вървят три гледни точки, което комбинирано с неравната дължина на главите леко накъсва действието. Не, че е голям проблем, но разваля положителното впечатление. Другият леко дразнещ момент е езикът на героите. Младежът от нашето време разбираемо говори жаргонно, алпът, бидейки бог, при това доста млад, явно също е прихванал съвременния маниер, но Ат и другарите му, които са от времевата линия на великото преселение на народите, а звучат като излезли от родна кръчма...

Плюсове:
+ Интересна история.
+ Написана увлекателно.
+ Умело вплитане на прабългарска митология.

Минуси:
– Майкъл Джексън на корицата.
– Езикът на героите е твърде съвременен, което дразни леко.
– Великобългарският момент може и да не допадне на някого.

     Най-сетне хубаво българско фентъзи, което не се гради на западни клишета за елфи и дракони. Препоръчвам с две ръце

Оценка: 7.5/10 Ян

     Не очаквах от книгата на Спасимир Тренчев това, което получих. Не знам дали да започна това ревю с описание на историята около автора, за когото бях чул няколко месеца преди да положа ръка върху Неумираща любов, или с описание на самата книга, или със стона на негър-роб в Джорджия, впрегнат цял ден на оран до куцо магаре.
     Много не ми се щеше това да е изцяло отрицателно ревю, но за 94 страници няма нито една страничка текст, която да оправдае някакъв плюс за съдържанието. Личи си желанието на Тренчев да пише неща с емоционална сърцевина, да вложи чувство в четиристраничните си винетки. За съжаление, стреля толкова далеч от целта, че е възможно изстрелите му всъщност да попадат в алтернативна Вселена – там, където не са престъпване на всякакви норми на правилно използван, а камо ли художествен език изразите "инвалидните му ръце", "най-свежата си възраст", "звънецът замрази крачките ми", "страхът си играеше с вътрешностите й", "яростни, подобни на животно викове", "усмихнато до зъби, щастливо дете", и изречения като "Съзнанието й се луташе хаотично в търсене на най-кошмарната, но логична причина за случващото се. Огорчено от неспособността си, а и от липсата на време, то се отказа.", "Нещастният му живот отброяваше дните и го следваше като изкупителна жертва още като беше дете.", "Единият й крак стана жертва на нещо силно, което го стисна.", "...останалите врязоха остриетата в хълбоците на клетниците. Направиха кръгови движения и едва тогава ги извадиха." Примерите са буквално на всяка страница и далеч не са единственото меко казано объркващо нещо в сборника.
     Случват се откровено безумни неща, а героите се държат напълно неадекватно, само и само да се движи сюжетът по някаква предначертана и почти без изключение удавящо мелодраматична линия, която успява да задуши едва ли не всеки път импулса истинска емоция, от който вероятно е тръгнал разказът в ума на автора.
     От самите разкази някои имат свръхестествен елемент, други нямат, но всички са еднакви в това, че никъде не видях смислен замисъл и разработеност. Обем между 600 и 1000 думи обикновено предполага човек, който много добре знае какво и как да напише, или човек, който иска да разкаже що-годе развита история, но няма представа какво да сложи в нея, така че тя да оживее или поне да не кара читателят да се пита: "Какво от това?" или "Как пък стана това?", "Ъ, какво значат изреченията на тая страница?"

Плюсове:
+ Несвързан с книгата, но си струва да се отбележи – активната и ентусиазирана кампания по промотиране на Неумираща любов. Добър пример за всеки автор, който желае името му да бъде чуто.

Минуси:
– На много места Спасимир Тренчев демонстрира неспособност да си служи свободно с българския идиом, което лично за мен е шокиращо, при положение, че става въпрос за родния му език.
– Разказите му пораждат впечатлението, че солидни части от тях са били изрязани или (по-вероятно) въобще не са били написани.
– Повечето текстове не само са твърде кратки, за да присъства в тях интересно разказана история, но са и изключително неикономични. Излишни думи, тромави конструкции и много неумело използван метафоричен език ме караха да си почивам на всяка втора страница.

     Това е книга, която определено не бих препоръчал.

Оценка: 2.5/10 Трип