Как се говори за творба като Книга на Новото слънце? Колко произведения са толкова уважавани в жанра си, че да ги наричат "Одисей на научната фантастика", за колко автори колегите им казват, че са "най-великият жив американски стилист"?
Че Джийн Улф е нещо специално – автор на по-различно, може би по-високо ниво от онези, с които сме свикнали да свързваме жанра – е факт очевиден и неподлежащ на съмнение за всеки, който има нужните познания по английски език. Уви, явно преводачът на Книга на Новото слънце ги е нямал, тъй като рядко се е случвало едно произведение да бъде толкова осакатено при превода си. Всеки нюанс, който е можел да бъде размит, е бил размит, всеки по-особен термин, носещ специфично звучене, е бил заменен със стандартен, но най-грозно от всичко – огромно количество текст е рязано, явно счетено за "излишно описание". А в творчеството на Джийн Улф думата "излишно" не фигурира. Там всичко е на мястото си, всичко има смисъл, значение и подтекст. Всичко е сложено с конкретна цел и няма думичка, която да подлежи на рязане. Но от Бард ги боли...
Тъй като не зная дали колегите ще си направят труда, мисля аз да позапълня малко място с описание на сюжета. Тетралогията (има и пети роман – Urth of the New Sun – но той е определен от самия Улф като "продължение", а не част от поредицата) Книга на Новото слънце ни запраща милиони и милиони години в бъдещето. Ърт, както се нарича светът ("Urth" – очевидна бастардизация на "Earth"), е планета с изморена червена звезда, която умира преждевременно. Небето дори денем е индигово синьо и по него ясно се виждат звездите. Хората живеят в смесица от упадъчна технологичност, феодализъм и мистика, достигнали едновременно предела и дъното на всичко научно и магическо. Главният герой Севериан е чирак в гилдията на Мъчителите, които са развили до съвършенство майсторството на изтезанията и го прилагат върху своите "клиенти", когато властниците им ги пратят. Една фатална грешка го принуждава да напусне дома си и да потегли на пътешествие из Ърт, което ще промени завинаги не само неговата съдба, но и тази на умиращия му свят.
Първото, с което Книга на Новото слънце сграбчва читателя, е усещането за чудовищна, непреодолима, безкрайна и всепоглъщаща бездна от време, което е
изминало между нашата епоха и света на Севериан. За разлика от автори, които се опитват да използват руините на Ню Йорк, примерно, за котва към нашия свят, така че читателят да добие уютно усещане, че си е у дома, Джийн Улф те запраща в място, което можеш да разпознаеш единствено географски, при това бегло. Нашите градове ги няма, те са били изоставени, превърнали са се в прах и са били погребани под планини. Човечеството е изоставило родния си свят, завладяло е вселената, било е господар на времето и пространството, за да се върне и да изгуби всичко, и после пак да го спечели и отново да го изгуби. По света бродят какогени – чуждоземци от далечни звезди, понякога част от обществото на Ърт, друг път встрани от него, понякога приятели, друг път – врагове. Но винаги чужди, винаги странни, чудовищни и далечни. Легендите от древността не разказват за нашето време, а за времена, отдалечени на хилядолетия в нашето бъдеще. Всяка от тях носи по някой разпознаваем елемент, но изкривен до крайност от изминалите еони. Луната е зелена и винаги е била – на нея растат тучни гори, засадени там преди началото на времето. Не мисля, че дори е възможно да бъдат описани всички тънки начини, по които Улф успява да те накара едновременно да повярваш, че Ърт е твоята Земя, но и да те задави с епохата, в която си се озовал – толкова невъобразимо и абсурдно далечна от твоята собствена, че сякаш не е възможно да съществува в същата реалност.Разбира се, това далеч не е единствената причина Книга на Новото слънце да е всепризнат шедьовър. Както вече казах, докато бълвах по превода, всяка дума в тетралогията си е на мястото и има точна цел. Понякога тази цел става ясна след две или дори три книги и в тези ситуации само наистина внимателният читател може да извлече пълното удоволствие от четенето на поредицата, но смисълът си е там. Улф е от онези редки майстори, които могат да те направят разноглед с напълно праволинеен наратив. Той няма нужда от объркана времева линия, размешване на сетивата и перспективите, за да превърне историята си в изкристализирала лудост. Но иронично, въпреки това всеки един от тези елементи може да бъде открит в магнум опуса му. А лудост наистина има, при това немалко. Севериан е благословен и прокълнат с абсолютна памет – той не може да забрави нищо, при никакви обстоятелства, и това води до настройка на съзнанието, която е твърде различна от нашата и на моменти граничеща с нещо странно и чудовищно.
Както споменах и в началото, Джийн Улф е смятан от мнозина (сред тях такива великани като Майкъл Суонуик и Нийл Геймън, написал великолепното есе "как да четем Джийн Улф") за един от най-великите живи американски стилисти, може би дори най-великият. И в Книга на Новото слънце го доказва безкомпромисно. Освен безбройните привидно измислени от него, но в действителност взети от разни прашни кътчета на древната ни история думи, той си играе със стила толкова майсторски, че на моменти докато четях, се сепвах и препрочитах абзаци, за да разбера каква всъщност е причината да ми въздейства толкова силно. Ритъм на думите, звученето им, подредбата, макро и микро ниво, всичко е глина в ръцете му, невъобразимо в сложността и многообразието си сечиво, с което един истински майстор може да изгради истински шедьовър.
И ако в крайна сметка трябва да го кажа с толкова прости думи – да, Книга на Новото слънце е истински шедьовър. Не като случайно избран готино звучащ силен етикет, а в най-изчистения от преструвки и буквален смисъл. За съжаление не мога да ви я препоръчам с чиста съвест на български език, тъй като в превода не е останала и частица от стиловото, че и сюжетното й многообразие. За бога, в заглавието на втора книга има дори смислова грешка! Преводачът често не е разбирал, че понякога привидно "ненужното описание" (цитатът е на редактор от Бард впрочем, затуй са кавичките) носи ключова информация за развитието на историята, като резултат в българския текст на читателя е оставен оголеният скелет на сюжета и на практика нищо друго. Така че да, смятам, че всеки, който желае да се запознае с едно от най-дълбоките и значими произведения в научната фантастика, трябва да прочете тетралогията на Джийн Улф.
Но също така заявявам в прав текст, че това има смисъл само в оригинал. Завършвам със списък на книгите от поредицата:
Book of the New Sun (Книга на Новото слънце):
Shadow of the Torturer (Сянката на Инквизитора)
Claw of the Conciliator (Ноктите, бога ми!, на Помирителя)
Sword of the Lictor (Мечът на Ликтора)
Citadel of the Autarch (Цитаделата на Аутарха)
Urth of the New Sun (продължение)
Трип
Книгата на Новото Слънце е един от най-великите приключенски романи, писани някога; една от най-дълбоко интелектуалните и идейни творби във фантастичната литература; една от най-въздействащите книги, които някога съм чел. За да успея да споделя защо това е така, ще ми се наложи да цитирам всеки един ред от четирите части на романа ред по ред и след това да изтрия коментарите си към цитатите, за да не опошляват текста – или да ви прочета книгата на глас, ако си говорим лице в лице. Нямам нищо против нито едно от двете, но вие може би ще имате, защото ще го направя на английски. Не четете българския превод.
Романът представлява артефакт от бъдещето, както "преводачът" – наш съвременник с инициали G.W. – го нарича в страничките със свои бележки след всяка от четирите книги. И докато четях този роман-артефакт (някои от книгите – по повече от веднъж), не можех да не си го представя в центъра на библиотеката в Цитаделата на Несус, Градът във Вечността, подвързан, както много от книгите там (това споделя библиотекарят Ултан с чирака-изтезател Севериан, главния герой на КнНС), с кожата на някой звяр от звездите или с цветовете на растение, пораснало нейде край далечните брегове на Вселената. Това е, което думите вътре заслужават. Често изпитвах удоволствие от простото държане на романа в ръцете си, дори когато корицата се бе нагънала в краищата и успях да изцапам няколко от страниците с произволни хранителни материали с преобладаващо и определено невдъхновяващо жълтеникав оттенък, в очакване да отворя на произволна страница и да се зачета.
Предполагам, ще се наложи да аргументирам някак преклонението си пред Книгата на Новото Слънце, без да го цитирам дума по дума, затова ще се опитам да обясня защо навярно нито едно от изброените в първото изречение три неща не значи това, което си мислите.
Всичките повече от 1200 страници, рисуващи преживяванията на Севериан след прокуждането му от Гилдията на изтезателите, са чисто приключение. Бродейки по
Ърт (нашата Земя, но след милиарди години), той се бие с ужасяващи създания, намира спътници (сред тях няколко приятели) и накрая става крал. Последното се разбира едва ли не на първата страница – Книгата на Новото Слънце е едно приключение, в което крайната дестинация е ясна още в началото, както и съдбата на приключенеца. Важното тук обаче е именно пътят, а не крайната цел, защото пътят минава през Ърт, а всичко живо и неживо по нея е уникално и неповторимо въобразено от Улф. Наистина, отделните сцени в романа са толкова ярки и пълно реализирани, (библиотеката на Цитаделата, пътят през Градината на Вечния Сън, сблъсъка с Тифон, войната в края на четвърти том... честно казано, не бих се спрял да изброявам, докато сцените не свършат), че човек понякога забравя, че са брънки в цялостен сюжет. Но в крайна сметка, това е начинът, по който съвършената памет на Севериан съхранява неговите странствания, и това е начинът, по който той ги споделя в мемоарите си, които представляват Книгата на Новото Слънце. Интелектуалният заряд на романа е скрит, при това навсякъде, без да се натрапва никъде. Очевидните пъзели от митология и история, които той пръска пред читателя, са честно и почтено разположени в малки истории-в-историята, които героите понякога си разказват, и не пречат по никакъв начин на възприемането на историята, ако решите да ги пропуснете – макар че не знам за чий бихте искали това. Както казах, човек не чете Книгата на Новото Слънце, за да разбере непременно какво става после.
След като затворих Книгата на Новото Слънце преди няколко месеца, се почувствах така, както когато затворих за пръв път Властелинът на пръстените, когато бях на дванадесет. И преди онези сред вас, недолюбващи Властелина, да се намръщят, нека обърна вниманието им към това, че за десет години, четири от които литературно образование, човек е способен да загуби малко *онова* усещане за чудо и тъга от края на историята на страниците. Новото Слънце успя да възроди това усещане у мен, когато я прочетох, и това значи много.
Демандред
Книгата на Новото слънце е една от онези фантастични творби, които се радват на чудесна репутация сред критиците и голямо уважение от страна на по-сериозните почитатели на жанра на запад. Още от първите страници е очевидно, че поредицата е нещо до голяма степен уникално както като стил, така и като сюжет, атмосфера и цялостна структура. Една от най-впечатляващите особености е свързана с начина, по който главният герой Севериън води разказа от първо лице. Той споменава неведнъж, че има перфектна памет, и въпреки това си противоречи на моменти, понякога смесва сънища и реалност и като цяло е типичен пример за онова, което литературните критици наричат ненадежден разказвач. Начинът, по който той представя своите преживявания пред читателите, е различен от типичния за романи в първо лице – нерядко той крие информация (примерно не споменава стотици страници наред, че вече се е досетил за разрешението на дадена загадка, за която се е чудил преди това), а и разкрива множество ключови детайли за света, в който живее, съвсем между другото, чак в трети или четвърти том, с логичната презумция от негова гледна точка, че читателите вече са наясно с това и не е нужно да им се обяснява подробно.
Въобще, цялостното усещане е не толкова за роман, а за истински мемоари на действителна личност, която пречупва случващото се през своята гледна точка. На моменти е напълно откровен, а в други остава впечатлението, че се стреми да изглежда добре в очите на читателите и не им казва всичко или ги заблуждава.
Това много допринася за усещането за автентичност на света, който ни представя Джийн Улф. А той е изключително оригинален и изпълнен с новаторски и интересни концепции от всякакъв род. Ърт всъщност е Земята след милиарди години, когато слънцето вече свети много по-слабо и цивилизацията на хората е западнала до почти средновековно ниво, въпреки че все още се срещат образци на напреднали технологии, които са или древни, или са доставяни от посетители от други планети. Идеята не е нова сама по себе си, но тук е осъществена по много оригинален начин и авторът се е погрижил и за най-дребните детайли, за да направи света си максимално убедителен. Дори в края на всеки том има няколко страници "коментар от преводача", в които на базата на текста (все едно, че той е единственият достигнал до нас документ от тази епоха и Улф го превежда на съвременен език) се правят предположения за устройството на описвания от Севериън свят, което подсилва усещането за автентичност, а и спомага да се ориентира малко повече читателят в него, без да се налага героите да изнасят изкуствени лекции един на друг.Иновативна е и идеята главният герой да е член на гилдията на мъчителите, като основната му работа е да измъчва и екзекутира престъпници. Севериън е много различен от типичния протагонист. Той е сложна личност, на моменти проявава голяма чувствителност и доброта, но в други е безмилостен екзекутор и напълно коравосърдечен. На пръв поглед съдбата му (изключвайки професията) е типичното фентъзи клише – сирак, принуден да тръгне да скита по света на млада възраст, като междувременно намира и могъщ магически артифакт – Нокътя на Помирителя. Но на практика държанието и характерът му са коренно различни от тези на клиширания спасител на света.
Стилът на писане на Джийн Улф заслужава само адмирации. Той перфектно успява да направи убедителен и осезаем света на Ърт. В главата на читателя остава една поредица от незабравими картини и впечатления, които дълго не му дават покой. Наистина текстът изисква внимателно четене и немалко усилия на моменти, но пък резултатът си заслужава положения труд. Разбира се, ако човек търси нещо неангажиращо за разтоварване, е добре да стои по-надалеч.
Книгата на Новото слънце е изпълена с алегории, препратки към библейски и класически текстове, притчи, приказки и т.н.. В нея има материал за безкрайни анализи и не е чудно, че е може би любимата творба от жанра на мейнстрийм критиците. Аз лично не смятам, че съм уловил дори половината от заложените послания, алюзии и символи. Почти сигурен съм, че на второ четене поредицата ще е още по-удовлетворяваща и дори за момент имах желанието да я подхвана отново веднага след като я завърших. Още повече, че сюжетът е пълен с обрати и изненади и немалко сцени ще се възприемат по съвсем различен начин, ако читателят е наясно с бъдещите събития. Хубавото е, че тези обрати не са изкуствени и изсмукани от пръстите, а са умело подготвяни с намеци от автора и макар и изненадващи, са съвсем логични. Въобще, сюжетът е на много високо ниво, макар че съм виждал една камара мнения как нищо не ставало (което за мен е абсурд) или всичко е тотално неразбираемо – просто трябва да се чете внимателно и да се обмисля прочетеното.
След всичките тези хвалби логичният извод е, че Книгата на Новото слънце е задължителна за хората със сериозен интерес към фантастичния жанр, търсещи в него нещо повече от елементарно забавление, и доближаващо се до най-добрите образци на мейнстрийм литературата. Тя не само дава огромен материал за размисъл, но и разказва една увлекателна история и ни потапя в напълно нов и майсторски описан свят, много различен от нашия. Силно препоръчително е да се чете в оригинал обаче, понеже българският превод и редакция са осакатили поредицата (липсват цели глави, както и една камара "излишни" пасажи, а и преводачите са се сменяли всеки том).