Последният полет до Марс

Автор: Пламен Глогов

    Редицата от окаяни хора бавно се скъсяваше. Еднообразни мъже и жени, с празни и тъмни като гилзи очи се влачеха несигурно към зейналия корпус на ракетата. На входа й стояха андрофаги. Немигащи, втренчили в редицата мътночервените си ириси без зеници, те търсеха нерегистрирана мутация или морбидност сред човеците. Огромните инфразвукови помпи в ръцете им можеха за секунди да смачкат мозъка и вътрешностите на всеки заподозрян. Засега всичко бе спокойно. Последната партида кротко отиваше към своето Предназначение. Някогашното му име беше "Свобода", сега то се наричаше "Марс".
    Там, в колониите на Червената планета, се изпращаха "избраните" от военната лотария, за да продължат съществуването на човешкия род. Елитни екземпляри - възрастни и деца от двата пола поемаха към изкуствената атмосфера на "новия" стар свят, където щяха да бъдат в безопасност, далеч от Земята, далеч от войната, по-близо до Бог , "който беше любов и даряваше мир и благоденствие за праведните". 700 ракети вече заминаха. Излетяха като куршуми от тялото на загиващата Земя. Отгоре се виждаха могилите от човешки черепи, по-високи от земните планини и мъртвите дъна на пресушените от атомни бомби морета, сред които бродеха останките от армиите на двете изродени световни федерации и се унищожаваха едни други неуморни като термити.
    Андрофагите, безчувствените воини на Тера Креста, срещаха свирепите зармарии, отгледани от радиоактивните ветрове сред руините на Мека. Някога тези две племена бяха хора, но хората си тръгнаха... мутираха, умряха или заминаха на Марс. В бункерите–катакомби под земята едни зловещи гении на болката, наричани от всички Мозъците, създадоха армии от зомбита-андроиди, които се изправиха срещу мутантите-самоубийци, зармариите. Но телата на Мозъците линееха и атрофираха с дни. Такава беше ориста им, а ориста на някои от човеците бе да станат донори за Мозъците. С органите си те им даваха още малко живот, в замяна донорите получаваха билет за Марс, с който някой от семейството им заминаваше.
   Билетът до Марс... цената му беше толкова сурова, а той самият често не носеше щастие на своя притежател...

    Пред входа на ракетата патрулът задържа една жена. Билетът й беше редовен, тя водеше за ръце двете си деца и според военния устав един билет бе достатъчен за тях тримата... Но очите на патрулиращият андрогфаг се втренчиха с недоверие в едното от децата. Жената притеснено обясняваше, че билетът бил дарен на съпругът й, който останал завинаги в урановите мини, за да бъде използвано целесъобразно тялото му приживе като работник, а след неговата смърт за създаването на нов андрофаг. Докато тя говореше, погледът на патрула не се откъсваше от детето. Синтетичният му глас изведнъж я прекъсна. "Начален токсичен енцефалит", изговориха устните му. Андрофагът отстъпи и насочи оръжието си към детето. То го погледна с неразбиращи очи. Викът на една полудяла от ужас майка се разби в мълчанието на редицата, която наблюдаваше замряла как жената скочи пред детето си. После изстрелът от свръхзвуковата помпа отекна из празния космодрум. Андрофагът се обърна към другото дете, което гледаше с разширени от уплаха очи обезобразените тела на майка си и братчето си. "Преносител", казаха устните, и изстрелът след тях потвърди.
    Редицата отново помръдна, хората сякаш се събудиха едновременно от сън. Подминаваха трите тела, сякаш не ги забелязваха.
    Сред тях имаше един слаб мъж с гарвановочерна коса. Той наведе угрижено лице към малкото момченце, което държеше ръката му. То също го погледна с тъга, не изглеждаше уплашено от случката. Беше видяло много смърт, включително и тази на майка си. Недалеч от космодрума се чуваха взривове, войските на зармариите приближаваха. От тътена им възрастните в редицата се стряскаха, а децата проплакваха. Но момченцето на чернокосия мъж не трепваше. Той се замисли, трябваше майка му да е тук с него днес, това поне Гопод можеше да позволи... Тя загина, задушена в един от бункерите, докато той лежеше в отделението за донори с ампутиран бъбрек. Донесоха детето му, беше успяло да излази под останките след взрива. Мъжът с гарвановочерната коса не чака да се възстанови, напусна лазарета същия ден. Заедно с детето и билета, който му дадоха, той трябваше да хване последния полет до Марс.
    Около него редицата се развълнува, случката с простреляните деца и приближаващите вражески войски изнервиха хората. Мъжът с гарвановочерната коса прегърна детето си плътно пред себе си. Тълпата зад него го блъскаше в гърба. Почувства как раната от операцията му се отваря. Той стисна зъби и затвори очи, ръцете му бяха върху раменете на детето му. Още малко – техният ред наближаваше...
    Тогава чу нечий тревожен глас, който го накара да отвори очи отново. Встрани от редицата една млада жена обикаляше, плачейки. В скута си държеше малко момиченце. Тя спираше до всеки от редицата: "Вземете дъщеря ми с вас, моля Ви!"...
    Мъжът с гарвановите коси се загледа в нея със странно чувство...
    – ... мама – чу гласа на сина си.
    Мъжът се сепна.
    – Какво...
    – Казах, че прилича на мама – малкият го гледаше сериозно.
    – Да, – промълви баща му – прилича много...
    Той разбра, жената нямаше билет и молеше някой от хората в редицата да вземе дъщеричката й. Билетът позволяваше един възрастен и две деца. Сред редицата имаше такива, които можеха да й помогнат. Но никой не желаеше чуждо дете, достатъчна им беше чуждата земя, на която отиваха.
    Мъжът с гарвановата коса почувства отново натиска на редицата. Само един човек го делеше от входа на ракетата. Тогава младата жена спря пред него. Очите и го гледаха безпомощни, удавени в сълзи. В скута й момиченцето беше притихнало.
    – Спасете дъщеря ми, господине, умолявам и Вас, не я оставяйте, тук те ще я убият!
    Кървавите очи на андрофагите я гледаха безизразно.
    – Следващият – извика един от патрула към чернокосия мъж. Той откъсна за миг поглед от очите й и се взря в лицето на сина си. Момченцето го гледаше напрегнато.
    Мъжът с гарвановочерните коси пристъпи към патрула. Жената и детето й останаха за миг зад гърба му.
    – Един билет... за тримата – каза с ясен глас той, подавайки ръка към проверяващия ... – Аз няма да пътувам... дойдох да ги изпратя... с майка им.
    Мъжът се обърна уверен към нея, тя приближи, като го гледаше невярващо.
    – Довиждане, скъпа...
    – Вивиaн… – прошепнаха развълнувано устните й, докато очите й не се откъсваха от неговите, – Довиждане...
    – … Джон – подсказа й той с някаква тайнствена усмивка на мечтател.
    Двамата се прегърнаха.
    Отзад бяха престанали да го бутат.
    – Моля ви – чу го да шепне тя, – грижете се и за моето момченце, вие толкова приличате на майка му!...
    Тя кимна, поемайки ръчичката на сина му. Жената и двете деца изчезнаха в тъмнината на гигантския корпус. Всички андрофаги погледнаха към чернокосия мъж, когато той отстъпи встрани от редицата и се загледа в мръсните илюминатори на ракетата. След миг там се показаха лицата на тримата. Вивиaн изчисти стъклото с длан. Отвън  изглеждаше сякаш му маха. Той също вдигна ръка и им махна. Видя лицето на своето момче – мъничко и сериозно. Очите на сина му светеха. Той стоеше, вдигнал поглед към малкия илюминатор, докато всички от редицата се прибраха в ракетата. Вивиaн не снемаше поглед от него. Топлотата й го успокояваше.
    Момченцето видя как последният от патрула на андрофагите се приближи до баща му и му подаде мълчаливо оръжието си, преди да влезе в ракетата и вратите след него да се затворят.
    Ракетата се вдигна с грохот, останал сам на опустелия космодром, мъжът с гарвановочерните коси я изпрати с поглед.
    Зад него друг грохот приближаваше. Грохотът от хиляди чудовищни нозе, които маршируваха. Нечий глас през рупор му излая нещо на някакъв непознат език. Мъжът се обърна. Ръцете му с мъка държаха тежкото оръжие.
    – Името ми е Джон – каза той, натискайки спусъка, – Радвам се да се запознаем...
    Седем изстрела... девет...
    Тялото на мъжа с гарвановочерната коса се свлече върху затоплената от двигателите на ракетата земя. Лицето му остана загледано нагоре към звездите.