Октавия Бътлър

Автор: Трип

     Мисля, че в Shadowdance рядко сме обръщали внимание, както правят толкова много други анализи и текстове, на чисто политическите или социални послания и въжделения на авторите, за които пишем. Аз лично съм доволен от тази тенденция при нас, тъй като смятам, че на запад, особено в Съединените Щати, тя е ненужно преекспонирана. Особено по отношение на научната фантастика. Колкото и да е силен политическият и идейният заряд на този тип литература, тя все пак не е единствено прогностицизъм, социално експериментиране, или начин хората да се преборят с шока от твърде бързо настъпващото бъдеще. Особено лесно е човек да попадне в този капан, когато говори за автори от социалната периферия. Например авторите жени. Или авторите от малцинствата. Или първопроходниците.

     Октавия Бътлър е особено опасен случай, защото е и трите.

     Тя е родена на 22 Юни 1947-ма година в Пасадена, Калифорния, дъщеря на лъскач на обувки и домашна прислужница, тийнейджър по времето на шейсетарските вълнения, променили завинаги начина на живот в Съединените Щати. Това неизменно повлиява на Бътлър и личи ясно в написаното от нея. Макар да преодолява дислексията си още в ранна възраст, тя така и не успява да се пребори със стеснителността и отдръпнатостта от съучениците си, а и от повечето хора по-нататък в живота й. Започва да пише още на десетгодишна възраст, за да "избяга от самотата и скуката", а на дванадесет, след като гледа някакъв ужасен научнофантастичен филм – Devil Girl from Mars – се амбицира и навлиза в жанра, от който става толкова важна и неизменна част впоследствие.

     Многото програми в помощ на малцинствата, развити по време на и след протестите през шейсетте, повлияват положително и на кариерата на Бътлър. Една такава програма, "The Open Door Workshop", създадена в помощ на чернокожи и латиноамерикански писатели, я среща с Харлан Елисън, на когото тя дължи и участието си през 1970-та в най-популярната и реномирана работилница за научнофантастични писатели, "The Clarion Science Fiction Writing Workshop".

     Както споменах по-горе, трудно е човек да стои настрана от факта, че Октавия Бътлър не само се превръща през седемдесетте в една от първите сериозни писателки на научна фантастика, но на всичко отгоре е и чернокожа. Както много други подобни на нея автори, интересът на мнозина към личността й е на първо място заради цвета на кожата и заради нейните социални възгледи и "посланието", което тя иска да предаде. В случая обаче това е до голяма степен оправдано. Мисля, че до момента не съм срещал автор, чиито произведения да засягат една сравнително ограничена сфера от тематики – раса, пол, идеите за наследствеността и властта, йерархията – с такова постоянство и неотклонност. Всъщност това бих казал, ако трябваше да я опиша с няколко думи като писател – неотклонна и безкомпромисна, често силно песимистична, нерядко жестока към собствените си персонажи, но винаги успяваща да вплете много силна човечност във всеки от сюжетите си.

     Част от причината за подобна неотклонност е, че Бътлър никога не е предпочитала кратката форма, а си остава до края романист, при това сравнително бавен. А замисълът й обикновено е твърде мащабен за самостоятелни произведения – от дванадесетте й романа десет се подреждат в три поредици:

     1. The Patternist Series (според вътрешната хронология – Wild Seed (1980), Mind of My Mind (1977), Survivor (1978), Clay’s Ark (1984), Patternmaster (1976)

     2. The Xenogenesis Trilogy (Dawn (1987), Adulthood Rites (1988), Imago (1989)

     3. Parable of the Sower Series (Parable of the Sower (1993), Parable of the Talents (1998)

     Двете й самостоятелни книги са Kindred (1979) и Fledgling (2005). Kindred, история за това как съвременна чернокожа жена се връща назад във времето, в робовладелското минало на Америка, се превръща в най-популярната й книга, изучавана в класове по литература на чернокожите, по научна фантастика, както и по феминистка литература. На нея, предполагам, впоследствие се дължи и почти нездравия интерес към социалната позиция на авторката. И докато аз не съм чел гореспоменатата книга, от опита си с Октавия Бътлър никога не бих предположил, че тя ще ми предложи просто поредната поучителна проповед за чернокожите или жените, или чернокожите жени, или чернокожите жени–проповедници.

     При все силно наболелите проблеми на обществото, които оформят ядрото на книгите й, визията на Бътлър е безкомпромисно многостранчива. В поредицата The Patternist Series тя разглежда, в период от няколко столетия, възникването и еволюционното развитие на раса свръхчовеци и цялата физическа и психическа болка, свързана с това. Казвам "болка", а не "трудности" и "изпитания", защото това е важен и траен елемент от литературата на Бътлър. Героите й са поставени в необичайни, дори екстремни за техния пол и раса ситуации – като момчето, принудено да износи рожбите на извънземна женска в прекрасната повест Bloodchild – а завършеците на историите й почти неизменно носят горчиво-сладък привкус – като Speech Sounds, където самотна жена в свят, опустошен от болест, отнемаща способността на хората да говорят, намира накрая две здрави деца, но е неспособна да ги научи на каквото и да било, защото макар тя да е способна да говори, е неспособна да разбира писмен текст.

     За разлика от по-голямата част от научната фантастика, където размахът на въображението и понякога дори оптимистичният, приключенски възглед за бъдещето неизменно присъстват, литературата на Октавия Бътлър е тежка и мрачна, без излишна украса, морално многостранчива. Това не е точно нещо, на което е свикнал българския читател на научна фантастика, но според мен определено е нещо, на което си струва да се обърне внимание.