Преди премиерата на третия Спайдър-мен бяха разпространени слухове за космическата сума, която струвал на създателите си. Според тях обаче абсурдните обявени над половин милиард долара били силно преувеличени и филмът струвал само около двеста и кусур милиона. Това, ако трябва да сме честни, е два пъти по-малко от първоначалните цифри и съвсем малко повече от брутния вътрешен продукт на Африка и Южна Америка, взети заедно. Но така и така са си доста пари.
Разбира се, това поставя пред Спайдър-мен 3 нелекото задължение да разбие безусловно бокс офиса. Което, не се съмнявам, се е случило.
Филмът разполага с щедри количества от всичко необходимо за летен блокбъстър – ефекти на тон, много супергерои, мацки и Спайди на фона на американското знаме. За съжаление, "всичко" не се оказа достатъчно за мен.
Като начало, още на пръв поглед имах неприятни предчувствия, свързани с броя злодеи – в тази серия цели трима. Досега поредицата бе ориентирана към показването (и развитието) на доста по-малко и по-плътни персонажи от тези в почти всички останали комиксови ленти и въобще не бях сигурен как сценаристите са се оправили с цялата пасмина този път. Всъщност, бройката три е подвеждаща. Лошите са реално двама и половина, като единственият цялостен злодей се явява Венъм, а на всички останали супергерои им се пада по половинка.
Лошотията на Сандмен е разредена със солидна доза циврене и сълзливост, а тази на Хари Озбърн – новият Гоблин – с чисти приятелски чувства и симпатична невинност. Честно казано, най-лош в лошите си моменти беше самият Питър Паркър, който в общи линии показва колко противен може да бъде един нърд с необуздано самочувствие и сила, с която да го подкрепи.Тези похвални усилия да се избегне едноплановостта обаче са тласнали сценаристите в другата крайност – сантименталната мелодрама. Ситуациите, подбрани, за да ни се покаже човечността на всеки персонаж, и начинът, по който бяха поставени (задължително с мнооого рев и сополи), просто ми дойдоха в повече за тези два часа и половина. Когато олицетворението на грубата мъжественост Томас Хейдън Чърч в ролята на Сандмен същевременно е и най-ревящият и сантиментален герой във филма, а един от решаващите моменти за образа на Хари Озбърн включва удобничко включване от мъдрия му иконом, човек започва да усеща, че създателите малко са се престарали.
Като изключим сантименталността, актьорската игра е много на ниво – Джеймс Франко е неподправен пич в "добрите" си моменти, а Тофър Грейс като Еди Брок/Венъм (макар и физически да няма нищо общо с първообраза на нахалния репортер) за мен щеше да открадне филма, ако разполагаше с повече екранно време.
Тоби Магуайър си е изначалният Нърд/Зъл Нърд/Спайдърмен, а Кирстен Дънст преживя канабис по полянките, но ще й простим, и тя има своите проблясъци. Не мога да пропусна и гениалните клоуни Джей Джона Джеймисън и Брус Кембъл в ролята на напорист (не съвсем) френски разпоредител.За визията не мога да кажа много, не е особено по моята част, така че ще я обобщя накратко – разточителна. Много. Няма многохилядни армии, но има в общи линии всичко друго, което CGI-ът и декорите могат да предложат на един филм. Koето, като се замисля, е напълно достатъчно за средностатистическия хрупач на пуканки, който не прави принципна разлика между четвъртия Батман и първия и втория Спайдърмен, примерно. Давай там да са биът и да са стрелът, пък то като е по комикс, ясно е, че ще е тъп.
Аз лично обаче, като ценител на качественото популярно изкуство, не мога да не съжалявам, че Сам Рейми не е съумял съвсем да задържи юздите на творението си.