Вероника Илкова
Боговете ще коленичат...
Нямам нужда от богове след този филм. Нямам нужда от покаяние.
Само щит, покрит с белези от сеч. Само шлем, под който очите ми да горят непримиримо.
Шеметен! От началото до края!
Епичен! Сякаш се изкачваш… но не по стълбите на храм… а по-високо… по- свободно… към пазен от мълниите връх, от който няма връщане… за да стъпиш на небето, което сам си извоювал! И където не те очаква никой друг освен онези, които през целия си живот са щурмували върха рамо до рамо с теб. И никога не са те предали.
Нима искаш някой друг да те очаква?...
Съпругата ти, твоята кралица, която търсеше с жадни очи през смъртоносната мъгла от стрели надвиснала над бранното поле… няма я там! Ти не си "Гладиаторът" – смъртта няма да ти върне най-близките – твоята пшеница ще узрее сама.
Слънцето се превръща в щит. Залязваш. Страх ли те е… защо се усмихваш? Виж как твоят враг, "божественият" трепери за живота си. Всички, които те предадоха, ти прокле да живеят вечно. Като лишеи в сянката ти.
Вярваш само на щита си и на щита до теб.
Проходът, който пазиш, е целият свят.
И не се угнетявай, не навеждай тъжно шлема си, затова че го напускаш, без да спреш ония, които идват да го ограбят, да го разрушат.
Спокойно затвори очи, защото онова което те търсят и никога няма да имат, ще остане у теб и у другите 300, които заспиват завинаги до своите щитове, останали там, в онзи проход. Защото вечността е тясна за тях.