Брой 34 Ревюта
КНИГА НА БРОЯ
Заглавие: Нощен патрул
Автор: Сергей Лукяненко
Издател: ИК ИнфоДАР
Ревю: Роланд
(Ревюта: Алексис)
Една от неочаквано добрите книги за последните месеци, Нощен патрул излезе специално за пролетния панаир на книгата, с което, в комбинация с Лавинен огън на Тери Гудкайнд и Морис на Пратчет, поне малко вдигна нивото в сравнение с други години, когато за панаира буквално не е излизало нищо.
Сергей Лукяненко е един от онези автори, които много харесвам, но чиито книги адски трудно се навивам да зачета. Разбира се тази психическа бариера се срива в мига, в който прехвърля първите няколко страници. В случая – две. Нощен патрул е страхотно зарибяваща и четивна книга, която още с първата си страница те увлича в един мрачен, малко Потъровски, малко Кинговски и със сигурност много Лукяненков свят на магия и на борба между доброто и злото... Легализирана.
Силите на светлината и мрака от векове се борели за надмощие. Накрая бил сключен съюз, били измислени закони и били определени граници. За всяко действие на едната страна, другата получава равно по сила противодействие. Тъмните магове плетат своите интриги за впримчване на човечеството в паяжините на злото, стаено в собственото му сърце, а светлите... ами светлите правят бели :)
За спазването на договора се грижат двата патрула – нощем, когато злото е силно, светлите магове излизат навън, за да следят за спазването на законите. Това е нощният патрул. Денем пък, когато мракът се е отдръпнал и светлината е в зенита си, тъмните магове следят за сгоден случай да хванат светлите в нарушение със своя дневен патрул.
Но обикновените хора не знаят нищо за подмолните игри, които белите и черните магове разиграват в своята вечна, пък макар и узаконена борба, защото под нашия свят, върху нашия свят и през нашия свят преминава Сумракът – изкривено огледало; реалност, насложена върху нашата; онова измерение, в което влизаш, когато уловиш точно онова мимолетно движение в крайчеца на периферното си зрение, което винаги ти е убягвало.
Но балансът е на път да бъде нарушен. Везните ще се наклонят в нечия полза и силите на мрака и светлината започват да кроят интриги, за да направят така, че именно тяхната страна да спечели от това. А един обикновен маг от нощния патрул го чакат много, много главоболия...
Историята на книгата не е нейната най-силна черта. С това не искам да я омаловажавам, нито да кажа нещо лошо за нея. Тя е приятна, интересна, по свой уникален, типично славянски начин едновременно леко клиширана и изключително нестандартна... но просто не е най-силната страна на романа. В действителност това не е и точно роман. По-скоро е колекция от три новели, всяка от които хронологически следваща предните и доразвиваща сюжета в тях, но въпреки това разказваща различна история. Нещо като трилогия, създаваща собствен голям сюжет чрез трите си по-малки.
Обаче истинската перла на тортата, черешката в короната, е неподражаемият стил на Сергей Лукяненко. Този човек съумява да комбинира по такъв великолепен начин делничното и по източно-европейски близкото с динамичен екшън, пък дори на моменти и епика, че просто те оставя втрещен и недоумяващ как изобщо е възможно такъв прекрасен фантаст да не е отдавна нашумял на запад. От друга страна това все още не е изключено, имайки предвид скорошната премиера на руския филм Ночной Дозор в Америка. Но така или иначе мен лично Лукяненко ме печели с чувството за близост, което успява да създаде между читателя си и своя свят. Може би това е, защото сме от един край на света... а може би просто е добър автор.
Плюсове:
+ Интересен и увлекателен сюжет.
+ Книгата е невероятно четивна и лека, въпреки че историята далеч не винаги е весела.
+ Героите са, хехе, близки на читателя. Просто по някакъв начин достатъчно обикновени, за да ги почувстваш като съседите си, но и достатъчно фантастични, за да не са скучни.
Минуси:
– Темпото доста се разлага с напредване на историите и ако първата се изчита на един дъх, втората и особено третата доста забозяват. Но всичко това е все в сферата на "адски интересното", да не си помислите, че за Джорданизми говоря :)
– Гандалф и Саруман, пардон, Гесер и Завулон не ми бяха достатъчно добре развити. Баш мъдрият древен светъл маг и баш великият зъл черен такъв просто... не го докарват на ниво.
– Егор ми беше симпатичен, а Лукяненко не го развива особено добре. Лошо...
В завършек ще кажа, че може и ревюто ми да не е достатъчно надъхано, за което се извинявам, но книгата ми хареса страшно много и в общи линии следващото Голямо Нещо®, което АЗ лично чакам на книжния пазар, се казва Дневен патрул ;)
Оценка: 9/10 Роланд, 9/10 Алексис, 9/10 Моридин
Заглавие: Олимп
Автор: Дан Симънс
Издател: ИК Бард
Ревю: Моридин
(Ревюта: Роланд, The Dragon)
И така, Бард в крайна сметка ни доставиха Олимп. Беше подъл и необмислен ход, защото лиши от надежда за смазващ сикуъл вероятно практически всички фенове на наистина прекрасния Илион. Смазващ сикуъл нямаше.
Олимп започва доста нашироко, сякаш ще завърта някакви мащабни развръзки, които да ни оставят със затаен дъх. Уви, нищо подобно не се случва. Първата част е доста скучновата, защото се отнася само до крайно тривиалните гърци и троянци. По-нататък темпото се усилва и книгата става наистина увлекателна. Само дето Големите Разкрития®, които всички чакахме, идват на все по-малки глътчици, така че когато до края на книгата изведнъж се оказва, че остават подозрително точно 20-30 страници, човек се усеща и започва да си вика "е добре, бе, мааму, чакайте малко ся, това ли е всичко?".
Просто в Олимп не се казва достатъчно. Там всъщност не се казва почти нищо. Аз не съм склонен да се съглася, че сюжетът е дървен – сюжетът си е приличен, действието не е твърде разтеглено, няма някакви особени глупости и върви горе-долу увлекателно. Проблемът е, че върви не каквото трябва. Книгата е пълна с действие, което просто не е важно, по дяволите! Вместо да разказва цялата история на миналото, да прави някакви врътки с времето или да сложи нещо изцяло ново в постановката, Симънс само с по няколко думи потвърждава догадките на всеки, прочел Илион, и бута още по факт-два за украса. Не мога да се възмущавам по-конкретно, без все пак да спойля, но какъв за Бога, е смисълът от книга, в която всичко е ясно от първата й част, само дето всички са се надявали, че не е толкова просто? Това е потресаващо. И не е като да можем да твърдим, че не му е стигнало мястото да си развие големите развръзки в книга от 700+ страници, нали. Истината е, че Симънс в Олимп е просто безпомощен. Абсолютно не наясно как по дяволите да навърже по интересен начин смътните идеи, които явно е имал, докато е пишел първата книга.
Поради което, те логично си остават ненавързани по интересен начин. Наместо това са тривиализирани и само маркирани. Огромно внимание е отделено на преживяванията на героите, което в някоя друга книга сигурно би било добре дошло, ама точно тук си искахме все пак яката сюжетна фантазия и екшъна, мерси много. И изобщо, представлението на Симънс е доста разочароващо (да, наистина съвсем пък нищичко не се разбира за Тишината, както Рол сподели, трагедия, трагедия..) като за величина от неговата класа.
Проблемът е, че книгата не е и толкова лоша. Просто твърде неприятно се гаври с очакванията на хората и е безпомощна. Финалът е абсолютно като отрязан с нож и със залепена със захарен памук пошла американски-ценностна сценка накрая. Отвратително е, а може би просто обира от натрупаното разочарование…
Написах това ревю уж за да кажа няколко добри думи за книгата, ама май не зная какви да са. Тя наистина си има своите хубави страни, стилът си е прекрасен, увлекателна е, просто… изобщо не е каквото трябваше да бъде. Втори доста неприятен край на поредица след Триумфът на Ендимион. Да се надяваме и последен.
Плюсове:
+ Атмосферата и стилът на Симънс.
+ Постжената Мойра беше фенка, ако и нищо важно да не каза.
+ Чете се сравнително леко и е увлекателна.
+ Ерудираните литературни препратки.
Минуси:
– Спестява всякакви подробности за Просперо, Ариел, Калибан, Сикоракса, Сетебос, Тишината, постчовеците… попълнете си списъка сами.
– Героите не се развиват никак в сравнение с първата книга.
– Абсолютно изсмуканата развръзка със Зевс.
– Краят е потресаващо жалък.
Оценка: 6.5/10 Моридин, 5.5/10 Роланд, 9/10 The Dragon
Заглавие: Сянка по стъклото
Автор: Йън Ървайн
Издател: ИК Бард
Ревю: Волкос
"Имало едно време три свята, всеки със своята човешка раса. А после налетяла четвъртата, която бягала през пустотатата – кароните. Отчаяни, стигнали до ръба на изтреблението, те променили завинаги равновесието между световете."
Много думи се казаха по адрес на тази книга във форумите. Моето скромно мнение е в следващите редове.
Книгата експлоатира някои идеи, които са по-скоро от научната фантасика, отколкото от фентъзи жанра, но начинът, по който го прави, е толкова изчистен и красив, че за книгата това е само плюс.
Една от основните теми в нея е тази за Истината. Във всички възможни аспекти, варианти и образи. А и още по-добре – ако човек се вгледа внимателно в книгата, ще види сюжети, които не са съвсем характерни за фентъзи жанра, а по-скоро за някой съвременен криминален роман. Но те са облечени в дългите роби на четирите раси, живеещи в този свят и са съвсем на мястото си.
Динамично развитие, което на моменти не те оставя да си поемеш дъх, инфарктен край на някои от главите, предвещаващ огромни промени в сюжета, но не винаги водещ до такива.
Образите са с голяма дълбочина, като се разкриват постепенно. Бях много изненадан, когато може би около 4 глави след появата на един от главните герои, най-сетне прочетох негово описание, което отговаряше на моята представа.
Сюжетът е сбор от нишки, които на пръв поглед изглеждат само 2 успоредни, но към края на книгата излизат около 20 съвсем оплетени. Героите не ги претоварват и като цяло книгата се чете много леко, без да изисква лист и химикал, за да си записваш кой, къде, кога и защо.
Преводът е много добър и това спомага за приятното усещане, с което те оставя всяка следваща страница.
Цялата Взор през Огледалото се състои от 4 книги, които се надявам да видим скоро на българския пазар.
Плюсове:
+ Динамичен сюжет.
+ Добре описани, живи герои.
+ Много добър превод.
Минуси:
– Някои от идеите на книгата не са съвсем фентъзи и това може да не допадне на някои читатели.
Оценка: 8/10 Волкос
Заглавие: Хари Потър и нечистокръвният принц
Автор: Дж. К. Роулинг
Издател: ИК Егмонт-България
Ревю: Алексис
Е, дочакахме и шестата книга в поредицата за Хари Потър, макар по мое лично мнение да излезе в доста неподходящ момент. Аз разбира се не си дадох парите за нея, особено след относителното разочарование, което беше петият том. Но пък си я свалих от нета, където можеше да се намери само 7-8 часа след полунощ наше време в деня на издаването й.
Сега след като я прочетох, мога да кажа, че в общи линии е по-добра от очакваното от мен, но имайте предвид, че моите очаквания бяха доста снижени след небалансираността и средното ми впечатление от Орденът на Феникса.
Тук Хари&Со са вече с година пораснали, получили са си СОВА-ите и се усеща, че авторката се е постарала малко да мръдне в изграждането на образите, които въпреки множеството събития в предишните книги, не израстваха със съответното темпо и аз лично постепенно имах чувството, че 15-годишният Хари малко се различава от 11-годишния (освен дето започна да забелязва представителките на другия пол).
Историята стартира практически от там, където свърши предходната. Правителството признава присъствието на Волдемор и е в пълна паника, поради неспособността си да предотврати смъртта на магьосници и мъгъли от ръцете (по-точно магическите намеси) на Смъртожадните.
Отново има нов преподавател по Защита срещу Тъмните Изкуства, което едва ли е голяма изненада :). Хари започва да взима допълнителни уроци при Дъмбълдор и неочаквано успява да стане доста добър по един от предметите в степен да задмине Хърмаяни.
Ако трябва да съм честна, първата глава беше предизвикателство за мен, защото не мисля, че това беше най-подходящото начало. Една глава, която по принос към разгръщането на историята се нарежда достойно до онези за домашните духчета и техните права, в които Хърмаяни успешно ми лазеше по нервите с глупостите си. Но предполагам, че в името на обема и оправдаването на всяко допълнително пени приходи, тази глава има своето съществено значение.
Началото изобщо ми се стори доста слабо и дезориентирано. Много думи, които се четат лесно, а в крайна сметка цели глави могат да се разкажат в 2-3 изречения, без да остава усещането за нещо пропуснато. Почти до края на първата четвърт на книгата имах чувството, че чета книга на дуета Боби/Хариет – звучи добре, чете се лесно, но е като захарен памук – "хапнеш нещо, глътнеш нищо". Слава Богу, след като минах през тази част книгата взе да набира инерция и да води нанякъде, дори да е с доста позаспал ход.
От друга страна краят ми беше в известна степен смешен. Изведнъж се появява нова мистерия, но на мен ми се стори толкова нагласена, сякаш фокусник, който губи вниманието на публиката, решава за разнообразие да извади от шапката си не заек, а лисица, без да отчита, че трябва да промени не животното, а фокусите.
Но имаше и проблясъци, научаваме повече за Главния Лош, както и най-накрая виждаме Хари да се държи наистина отговорно (е разбира се не очаквайте нещо прекалено, но е забележимо пораснал), да се обръща повече внимание на чувствата на един герой, който аз лично харесвам и намирах за недостатъчно добре развит и чиито мотиви досега бяха доста странни и неназовани в прав текст, а се предполагаше читателят сам да си прави изводи.
А и Хари поне един път беше прецакан. То ми омръзна от вечно успяващия във всичко супер-магьосник-тийнейджър. Приятно разнообразие.
Плюсове:
+ Напредъкът в развитието на характерите на героите.
+ Чете се лесно (не съм сигурна дали това е точно плюс, защото мога да го кажа и за доста книги, които иначе са си посредствени като цяло).
+ Снейп, обожавам го този злобар, а в тази книга той е супер…
+ Някои готини нови магии.
+ Ново инфо за Волдемор
Минуси:
– Началото, както казах, е доста не на място по личното ми мнение. Цяла глава, която, ако се пропусне, няма да се забележи липсата й.
– Споменатият по-рано измислен сюжетен обрат.
В заключение мога да кажа, че въпреки преобладаващите в числено отношение плюсове, това далеч не е шедьовър, който не трябва да се пропуска. Аз лично се отказах от надеждата да видя в тази поредица книга, която по един или друг начин да е на висотата на първите три, които, макар и по различен начин, бяха доста добри. Може всичко да се дължи на желанието на авторката да направи книгите "по-сериозни", но за мен ефектът е негативен. Бих казала, че е приятна книжка за четене, когато човек иска да си "продуха мозъка", да си почине или няколко часа да минат неусетно.
Оценка: 7/10 Алексис
Заглавие: Лавинен огън
Автор: Тери Гудкайнд
Издател: ИК Прозорец
Ревю: Амос
Пръкна се поредният том на една от двете най-мащабни (демек дълги) поредици, излизали нявгаш на български език. За разлика от колегата си Джордан обаче, Тери Гудкайнд продължава да изненадва приятно читателите си с всяка следваща книга. Няма и следа от тъпчене на едно място или безцелно размотаване насам-натам – героите постоянно се сблъскват с нови неща, откриват нови опасности, нови магии, нови неща за себе си и околните. Също и доста нови библиотеки. И то правят всичко това по много вълнуващ начин. Така и не мога да му се нарадвам на Гудкайнд! Всяка една от книгите му е написана толкоз уникално и увлекателно, че постоянно се чувствам като в онзи зверски клиширан израз – "потопен в действието".
За какво става дума тук? Калан я няма. Все едно никога не я е имало. Никой не я помни. Освен, естествено, Ричард. Обаче как да убеди всички останали, че тя е реална и респективно, че той не е луд за връзване дето си въобразява разни мадами? С мерак! Това му харесвам на наш’то момче – че не се отказва лесно. Нищо, че и един звяр се появи, дето направо не ви е работа да знаете какъв е... (между другото един от най-оригиналните Врагове На Доброто, които съм срещал в книга). Та докато звярът се опитва да го хапне по различни начини, Ричард се опитва да открие какво е станало с Калан, другите пък се опитват да му открият добър психиатър или в краен случай подходящо Заведение. Но със спойлерите дотук, за повече – книгата. СкАпичка е, верно, но не съжалявам за парите, дадени за нея. Никак даже. А накрая така свършва, че за следващия том и 50 лева ще дам. Но не казвайте на Прозорец, че ще вземе наистина да ми се наложи...
Плюсове:
+ Ричард отново в действие! И Зед, и Натан, и Кара, и прочие... Nice! :)
+ Стилът на Гудкайнд няма да го коментирам пак/отново/още веднъж, само ще припомня, че е обсебващ.
+ Купчина изненади, поврати и "Oh, shit!"-моменти.
+ Не ми се е случвало напоследък толкова често да викам "Какво по дяволите...", докато чета някоя книга (а това е добре – значи неочаквана завръзка, развръзка и обрати, с две думи: много интересно!)
+ Ничи е станала мегамивкокъртачка и як Воин На Доброто. Кефи ме таз Сестра! Така се развива образ, евала, Тери!
+ Краят е добър, леко недовършен и многообещаващ, което ни води до следващия плюс...
+ Обещанието е за много интересна следваща книга. Внимавай, Тери! Твоята сила ни ръководи, твоят талант ни вдъхновява, ние сме пари срещу мисъл, ти си лек срещу скука и наслада за въображението. В твоята светлина ние процъфтяваме.
Минуси:
– Отново форматът и цената.
– Някои места са, как да кажа, твърде удобно нагласени (но, държа да отбележа, са съвсем малко).
– Има един епизод, дето Зед, Ан и Натан намислиха да направят нещо на Ричард, дето ме хвърли в тъч – въобще не им е в характера това. Засрами се, Тери!
– На моменти в първата част действието се позабавяше от мисли, разсъждения и препратки, по своему ценни, но иначе разсейващи.
Ако сте фенове на Гудкайнд, досега трябваше да сте изтичали вече за книгата, не само да ми седите и да ми четете несъмнено умните писания. Ако не сте фенове, то си е за ваша сметка, безвкусници таквиз (дис мийнс ю, Роланд ъф Вайълинс!) :)
Оценка: 9/10 Амос
Заглавие: Сребърният клин
Автор: Глен Кук
Издател: ИК Лира Принт
Ревю: Ян
В предишния брой тъкмо се оплаках, че издателството пропуска междинната книга за Гарвана (Silver Spike) и подхваща историята за Юга, и от Лира Принт побързаха да ме опровергаят и пуснаха на пазара Сребърният клин. За жалост поредицата страда от лошия късмет да няма постоянен преводач. Новото име е Светлана Комогорова-Комата. Като оставим на страна текучеството на преводачите обаче, най-забавното е, че за сефте получаваме книгата с оригиналната корица, колокото и грозна да е тя (то не, че поредицата се слави точно с красивите корици, подбирани от издателството де:)). Гарвана се завръща в пълния си блясък (въпреки че блясък вероятно е възможно най-неподходящата дума в случая), както и някои стари познайници от първата трилогия. Всъщност събитията в Сребърният клин се развиват точно след победата над Властелина и проследяват съдбата на Гарвана, след като Бялата роза културно го заряза, а Знахаря го отстреля (буквално :)). Нещо зло се пробужда и заплашва да унищожи света и Гарвана трябва да му се противопостави. Само дето той далеч не е супермен в добрия смисъл на думата...
От гърба на корицата:
Сребърният клин... е забит в ствола на фиданката на Старото Бащинско дърво. Той съдържа есенцията на умопомрачителното зло на Десетте, Които Били Покорени – Властелина. Сразен от Господарката и изхвърлен от този свят, всичко, което останало от него, е прокрадваща се злина.
Но гробището, някога представлявало Могилните земи, пази повече тайни, отколкото мъртъвци. Всички, които биха искали да притежават мощта на Властелина, са привлечени от клина.
Безразсъдно смела група крадци са първите, които се докопват до него, и хищният и злостен Хром се завръща в един неподозиращ свят.
Силите се струпват, двете страни настъпват и смъртните мъже може само да загинат, докато Господарят на мрака воюва за владичество.
Плюсове:
+ Гарвана се завръща и далеч не е традиционният положителен герой.
+ Историята за пореден път е много добра.
+ Черен хумор и цинични герои.
+ Отличния превод на Комата.
Минуси:
– Доста пропуски при редакцията, изядени букви и прочие, които развалят иначе отличното впечатление
Обобщение: Задължителна за всички фенове на нетрадиционното фентъзи.
Оценка: 8/10 Ян
Заглавие: Кралят воин
Автор: Крис Бънч
Издател: ИК Бард
Ревю: The Dragon
Първо: R.I.P. Крис Бънч.
Докато първите две книги от поредицата влизаха макар и с малко в графата добри, то тази се е гмурнала злобно в блатото на посредствеността. Подава ни се още от същото, но по-тъпо. Все така книгата е "реки от сперма, реки от кръв", но докато при спермата нещата са описани прекалено натуралистично, то кръвта е една такава стерилна и чистичка. Личи си, че Крис Бънч е бивш военен и диверсионните действия и саботажите ги разбира, но се дъни могъщо на масовките и битките на широк фронт.
От корицaта:
Чародеят Тенедос е превърнал загниващата Нуманция в могъща империя, но страстта му към нови завоевания е унищожила всичко, което е създал. Сега, в тази съкрушителна кулминация на великолепната сага, започнала с "Кралят-маг" и "Кралят-демон", Лайш Тенедос се завръща от гроба, за да властва над адски демони – не за да освободи своя народ, а за да спечели абсолютна власт.
Единствено генерал Дамастес а Симабю, затворник и в изгнание, познава достатъчно добре ясновидеца, за да предскаже замислите му; единствено Дамастес може да стегне армия срещу Тенедос. Най-сетне, сред кръвта на хора и демони, във война на мечове и заклинания, ще се изкове съдбата на Нуманция... в последна битка между смъртния, нявгашния най-велик поборник на каузата на Тенедос – и злия магьосник, нявгашния най-добър приятел на Дамастес.
Плюсове:
+ Касапниците.
+ Сексът.
Минуси:
– Касаплъкът не е достатъчно детайлен, липсват описнаия на разпиляни карантии – абе както в Пърл Харбър.
– Сексът е прекалено еднообразен, чели сме го и в предишните книги.
– На всяка курветина първият лаф й е "колко ти е голям, начукай ми го анално" – сега кво, комплекси ли ще избиваме? Аз почвам с Люлин.
– Сюжетът е тъп, още от първите редове знаеш кой ще живее и кой ще умре.
– Непрекъснато повтаряне на едни и същи фрази.
– Дразнещи размисли по темата "как да съм истински войник".
– Накъсано описание на битките, не позволява да се хване военната логика, за разлика от Малазан.
Закономерно тъпият край на една прогресивно западаща поредица.
Оценка: 5/10 The Dragon
Заглавие: Нишките на покварата
Автор: Крис Удинг
Издател: ИК Ера
Ревю: Волкос
След известно забавяне най-сетне излезе и втората част от Сказанието за Сарамир. Честно да си призная, от доста време не съм чакал с такова нетърпение книга. И с право. Нишката на покварата не ме разочарова, даже напротив.
Японската атмосфера на книгата остава, като са добавени и още няколко държави и континенти – приличащи на различни държави от Изтока. Описанията са все така разкошни и образите все така живи. И може би именно в това е магията.
За разлика от повечето фентъзи автори, които съм чел, Удинг вмъква епизодични персонажи, които имат много силно влияние върху някоя от сюжетните линии. Дали ще е едно момче, герой на две страници, или могъщ дух, спящ в забравен град... появаващ се за миг и само толкова – те изплуват от нищото, за да се върнат пак там, след като са внесли промяна.
Сюжетните линии са просто зашеметяващи и изненадващи с мащабността си, а обратите в тях са толкова внезапни, че свят да ти се завие. На пръв поглед се развиват много бързо, но ако човек се замисли, основата, на която лежи цялата история, се показва бавно и става известна на читателите постепенно. Точно както, когато ти показват навит килим – ако гледаш една от шарките, тя се разкрива много бързо, но ако гледаш целия – той едва-едва се развива.
Светът е все така тъмен и става все по-мрачен. И надеждата за него избледнява с всяка следваща страница.
За превода просто нямам думи. Този път не можах да намеря и едно нещо, за което да кажа, че не е на мястото си. Книгата се чете бързо и леко и те оставя да чакаш с нетърпение за следващата. Истински добрите преводачи не вмъкват като чуждици думи, които нямат точен превод, а създават думи, които са такъв. За пример в случая бих могъл да дам английската spellweaver, която е преведена oт Адриан Лазаровски буквално – чаросплетник. Съгласете се с мен, че ако беше магьосник или вълшебник, нямаше да има такова звучене на български.
Чакаме следващата.
Плюсове:
+ Японска е.
+ Различна е.
+ Продължава да задава въпроси, засягащи нашето, земното общество.
+ Прекрасни описания, които не дотягат.
+ Добре разработени и динамични образи и сюжетни линии.
+ Отличен превод.
Минуси:
– Японска е и тя като предната – изисква да харесваш Япония, за да ти допадне.
– Външният вид на изданието е все така кошмарен – този път в червено-оранжево.
Оценка: 8/10 Волкос
Заглавие: Макатрицата
Автор: братя Робертски (Адам Робъртс)
Издател: ИК Бард
Ревю: Роланд
Макатрицата е от ония книги, за които човек има доста неясни очаквания (в смисъл, подигравка с The Matrix? В литературен вариант? WTF?!), но поне при мен те не бяха идеално лоши. Напротив, имах някакво странно усещане, че дори и тъпа, тая книжка може и да ми хареса. И те все пак се оправдаха... донякъде.
Най-сериозният проблем на номер 122 от ИСФ на Бард не е дори самият роман, а по-скоро цифрата над името му. Лесно е за един фен на фантастиката да възненавиди подобно четивце преди дори да го е прочел, при положение, че то дори почти не е фантастика, а е гавричка, а ти си очаквал Олимп на Дан Симънс. Всички знаем как номер 121 изобщо не се появи и беше отложен с няколко месеца, а за малко прах в очите ни набутаха това. Еми не става, негативизмът е гарантиран. При все това обаче аз се пожертвах за каузата и си го купих още от панаира на книгата. Но стига пълнеж, две думи за...
Историята ни запознава с Гордън, който работи като не помня какъв в някаква умряла фирмичка в някакво умряло английско градче. Човечецът няма успех с жените, няма личен живот, няма си нищо, освен чата, където се подвизава като Немо и се представя за велик хакер в опит да забие нещо женско. Така налита на загадъчната и облечена в МНОГО прилепнали кожени дрехи Тинтири, която се опитва да го вербува в мистериозната си организация. И който е гледал трилогията на братя Уашовски, знае какво става нататък, освен дето разбира се не става точно то. Защото Немо май ще се окаже Никаквия – човек с ТОЛКОВА ниско самочувствие, че Макатрицата не може да го разпознае. И така нататък.
Сюжетът не блести с особена оригиналност, но те комедийките го нямат тоя порив и без друго. Макар и разбира се сетъпът да е безкрайно важен за една пародия, дори и без него геговете пак могат да са успешни. Проблемът на Макатрицата е, че бъзиците, макар и свежи в началото, не са КОЙ ЗНАЕ колко остроумни (изключая няколко гениални оплитащи се монолога на Немо в първите няколко страници), нито в достатъчна концентрация. При все това книжката успява да не разочарова, но всичко това към средата вече е опротивяло и доскучало в такава степен, че само невероятната лекота, с която се чете романът, го спасява от пълния погром.
И после стигаме до финалната четвърт, която... ми в която изведнъж всякакви прилики с Матрицата изчезват и книгата на Адам Робъртс се превръща в... някаква фантастика. Ама чиста научна фантастика. Само че... пак комедийна... или не съвсем... и после свършва.
Плюсове:
+ Четивна.
+ Чудесно и с въображение и творчество преведена (все пак Любомир Николов е това).
+ Кретенски DVD-"приложения" в края (вижте и ще разберете).
+ Забавна поне в първата си половина.
+ Нелоши идеи в края...
Минуси:
– ...реализирани по калпав и неубедителен начин, осново защото не излизат изцяло от тона на книгата, а са кардинално неподходящи за него.
– Хуморът не е на достатъчно високо ниво, нито в достатъчна концентрация, колкото е нужна за пародия на нещо. Освен това много от бъзиците са доста тромави и дебелашки. Другите пък са откровено тъпи.
– Генерална неизясненост на идеята. За какво в крайна сметка е написана тая книга? Да е гавра, да е фантастика, да е фантастика, прикрита зад гавра? Да е мелез? Каквато и да е идеята, резултатът е неуспешен.
И така, Макатрицата е книга, с която, няма да си кривя съвестта, се забавлявах. Не е идеално лоша, даже по-скоро клони към приятна. Но просто наистина не е нищо особено. Ама хич.
Оценка: 5.5/10 Роланд
Заглавие: Мечове и черна магия
Автор: Фриц Лейбър
Издател: ИК Орфия
Ревю: Ян
Орфия продължава да е издателството, което редовно ми поднася изненади, пускайки на пазара невероятни неща. В някои случаи изненадите са толкова големи, че са буквално нечетивни, а в други (Фриц Лейбър е от тях) са много, много приятни. Не знам колко от вас са си купували SF Трилър – малките тематични книжлета на НЕОХРОН, – нито пък имам идея колко си спомнят един конкретен сборник с фентъзи, в който беше включен "Среща със злото в Ланкмар", но ако имате поне бегла представа за какво говоря, ще разерете защо съм толкова възторжен.
Приносът на Фриц Лейбър към жанра на героичното фентъзи (а.к.а Меч и магия) е съпоставим с този на Робърт Хауърд, а Фафрд и Сивия Мишелов ми станаха любимци само с една прочетена история. Лейбър успява да изгради една атмосфера, която си остава непостижима за много от съвременните автори. Разбира се всичко си има цена – в много отношения езикът и стилът отстъпват на по-новите предложения в жанра, няма разточителни описания (по-скоро плюс, мен ако питате), но пък дава отлична възможност да видим откъде тръгна всичко :)
Настоящата книга се явява първи том от събраните истории за Фафрд и Сивия Мишелов. Включени са две новели и един разказ. Първата новела ни запознава с ранните приключения на варварина, следва разказ, представящ ни Сивия Мишелов, преди да получи прозвището си, а завършекът е добре познатата ни "Среща със Злото в Ланкмар". Поне за мен една съвсем прилична покупка.
От гърба на корицата:
Някъде отвъд бездните на времето, разделен от нас с незнайни измерения, спи древният свят на Неуон със своите кули, черепи и съкровища, със своите мечове и магии. Там из безкрайните степи препускат диви минголски ездачи, в далечния север бродят непокорни варварски племена, а сред знойните земи на юга се издига великата цитадела на самия Крал на Кралете. Свят на герои, крадци и мошеници, свят на жреци и чародеи.
Именно там, в обгърнатите с пушеци тесни улички на столичния град Ланкмар, през една тъмна нощ се срещнаха северният гигант с непроизносимото име Фафрд и дребничкият мошеник по прякор Сивият Мишелов. Двамата герои, чиито подвизи щяха да се превърнат в легенда...
Плюсове:
+ Фафрд и Сивия Мишелов са едни от най-известните фентъзи герои на Запад (и между другото прототипи на Бравд и Невестулката от Пратчетовата Цветът на магията – бел. Мор)
+ Отличната атмосфера.
+ Научаваме повече за времето преди двамата герои да се прочуят.
Минуси:
– Доста старомодна, което вероятно няма да допадне на мнозина закърмени с многотомните поредици, издавани в последно време.
– Реално погледнато половината книга вече е издавана на български.
Обобщение: Много добра книга, която ще допадне на феновете на по-класическото фентъзи и оригиналните приключения на Конан, например.
Оценка: 7/10 Ян
Заглавие: Време
Автор: Стивън Бакстър
Издател: ИК ИнфоДАР
Ревю: The Dragon
Напоследък има една много радваща ме тенденция, да излизат книги в които главният герой да е самата физика и всичко, което се случва в нея, да е предимно фон, на който авторът да рисува собствените виждания за устройството на света, черните дупки, кварки и каквото още се сетите. Книгата ми хареса изключително много, макар и да е в пъти по-слаба от шедьовъра Камъкът, който не се побираше в десетобаланта система.
Тук отново се разискват най-различно проблеми, този път свързани с пътуването във времето и смъртта на вселената, както и нейното предназначение.
От корицата:
Последни новини за края на света: човечеството ще изчезне след 200 години.
Това гласи пророчеството на Картър, и то е неоспоримо, изразено с универсалния език на числата. Все още обаче има начин да се избегне катастрофата. Когато едно кодирано съобщение от бъдещето изплува сред фона на космическия шум, Рийд Маленфант, бивш служител в НАСА и амбициозен предприемач, пренасочва цялата си космическа програма, за да разбере какво означава то. Съобщението дава координатите на Крутний, отдалечената втора луна на Земята, но никой не знае как да стигне до там. Скоро Маленфант, бившата му жена Ема, едно свръхинтелигентно дете и параноичен математик-гений се отправят към Крутний. Резултатът е откриването на истинската причина за съществуването на човечеството. Но дали това знание ще помогне за спасяването на човешката раса?
Плюсове:
+ Физиката.
+ Книгата започва с описание на полов акт между сепии, копеуе. И то ъплифтнати.
+ Героите са нестандартни и леко чалнати.
+ Описанието на картините от бъдещето може да те остави безмълвен.
+ Технологиите са достижими.
+ Поставя се сериозен акцент върху замърсяването на планетата и изчерпването на природните ресурси.
Минуси:
– В последните 100 страници сюжетът се скапва тотално, всякакви Deus Ex Machina почват да щъкат наоколо.
– Книгата е грабваща, но не можеш да се потопиш изцяло в нея. Стилът на писане е прекалено обикновен.
– Изкуствената драматичност на моменти.
Задължителна за физици. За останалите – по желание.
Оценка: 8/10 The Dragon
Заглавие: Маскарад: книга втора от Войната на технократите
Автор: Остин Андрюс
Издател: ИК Ера
Ревю: Морвен
Действието на втората книга се развива две години след края на първата. Юкаините и британците нападат земите на технократите, но войната все още е далеч от изхода си. Рицарят сър Гейбриъл Монтенегро се връща по родните си земи след множество подвизи само за да открие, че неволно се е намесил в сложна политическа игра. Макар че войната кипи между различните цивилизации, високопоставени представители от всички страни са сформирали Четворния съюз – организация, преследваща свои собствени цели и власт. В Монтенегро се оказват плановете на Иглата на Браун – страховито технократско оръжие, от което всички са заинтересувани. В опитите си да попречи на технократите да го използват му се налага да се довери на стари приятели и отдавнашни врагове, както и да открие любовта си, която по закона на всемирната гадост е от враговете. Обаче е романтично. Неслучайно новата корица е в наситенорозово.
Общо взето втората книга е твърде подобна на първата. Може би разликата е, че човек вече е свикнал и както добрите, така и лошите страни са някак притъпени. От една страна светът вече не изглежда нещо особено, а от друга Монтенегро не дразни толкова с патоса си. Такива неща. Иначе сюжетът е доволно клиширан (голямото лошо тайно оръжие, което трябва да се обезвреди), но от време на време се усещах, че всъщност на рисуван филм може да стане много добре. Защото без да е нищо особено, книгата си има от всичко по малко – битки, интрига, романтика... Може да излезе нещо.
Плюсове:
+ Продължава да е доброто старо RPG фентъзи за почитателите на жанра.
+ Няколко доста добри като атмосфера описания на технократски градове.
+ Има някакви опити да се представят герои не само в черно и бяло.
Минуси:
– Историята е клиширана, не се запомня с нещо особено.
– Печатни грешки, които макар да не са достатъчно много, за да пречат, са доста дразнещи след петата.
– Героите все пак са главно в черно и бяло.
– Тези хора непрекъснато пият някакви противоотрови, лечебни дози, елексири и какво ли още не. Как въобще се движат с цялата тази стъклария в себе си? Имам предвид, става досадно през три страници героят да бива почти убит, но в последния момент да се оправя благодарение на поредната стъкленица висяща на колана му.
Оценка: 4.5/10 Морвен