Perdido Street Station
China Mieville
Автори: Рандъм & Матрим
Наскоро във филмовата секция на форума към списанието се появи тема, озаглавена "Favourite vs Best". В нея се появиха идеи от сорта, че даден филм може да е перфектен във всяко отношение и въпреки това да отстъпва като предизвикани усещания/емоции на далеч по-слаби заглавия; както и обратното впрочем. Е, след като прочетох "Perdido Street Station" се сетих точно за този топик. Книгата е идеална в повечето отношения, да измъдря негативи е почти мисия невъзможна. И все пак има нещо в нея, което не ми позволява да я категоризирам като favourite, колкото и да е best, ако ме разбирате.
Напълно съм съгласен с колегата, и бих искал да допълня, че на фона на титаничния труд и просто зашеметяващия полет на въображението, демонстрирани от автора, леките недостатъци на книгата изпъкват още повече и я правят нещо като "Ех, какъв шедьовър би могла да бъде, ако..."
Не че книгата не ми хареса, напротив – тя е страхотна и все пак като че ли винаги ще си спомням за нея с безкрайно уважение и удивление, но не и с чувството за неподправения кеф, до който ме докарват разни други съмнителни и не толкова съмнителни фантастични писанийца. Работата е там, че за пръв път попадам на фентъзи, което да ме стресне с дълбочината на авторовия поглед, което да ме поуплаши с тоновете въображение и хладна логика, надиплени из страниците по един толкова убедителен начин. В смисъл, именно твърде големите достойнства на произведението изкривяват погледа ми върху него и ме карат да си съставя една твърде странна преценка. Към средата на книгата (която е доста обемна, между другото – гони 900 стр.) се питах колко психясал и същевременно интелигентен по гениален начин трябва да си, за да се справиш с написването на такава книга. Защото PSS е чудовищна книга, както и да се погледне на нея. Ще се опитам да разгледам няколко от аспектите на чудовищността на този звяр, макар че сигурно ще пропусна доста, не е лесно да се пише за шедьоври...
Обикновено в ревю за книга се почва с историята, но в случая не мисля, че си струва да ви я разказвам. Самата тя не е нищо кой знае какво, много по-важна роля заема сцената на действие – гигантският метрополис New Crobuzon. Измисленият град доминира с присъствието си на всяка страница. Всички герои, усещания, послания и картини са негов продукт или средства, с които авторът чертае стряскащата карта на своя Франкенщайн. Сякаш основната цел на книгата е да вдъхне живот на града някъде из кътчетата на съзнанието ти, да го направи толкова реален и стряскащ, че накрая да се чудиш литература ли си чел, или си сънувал кошмари. Жанрът на PSS е доста особен, тъй като комбинира фентъзи, научна фантастика, киберпънк, хорър и какво ли още не, за да се получи така нареченият steam-punk. Оттам следва и невероятната пъстрота на New Crobuzon. Миевил е населил света си с многобройни раси, една от друга по-странни и екзотични. Метрополисът гъмжи от квартали, всеки от които е описан по брилянтен начин, а битът на гражданите е една фино изплетена паяжина, в която място намират магия и наука, допотопни комютри и роботи, пистолети и мечове, влакове и въздушни дирижабли, престъпници и артисти, политици и шпиони, чудовища и богове и какви ли не несъвместими неща, които не бих повярвал, че някой може да съчетае по такъв убедителен начин (освен Зелазни, естествено :)). Миевил се е справил толкова добре, че градът не пада по-долу от нивото на Анкх-Морпорк, безспорно най-бележитото селище из дебрите на фентъзи литературата (при цялото ми уважение към Пратчет, Анкх-Морпорк просто губи по всички показатели пред New Crobuzon – и атмосфера (просто толкова мрачна, та чак депресивна, и пак е твърде слаба дума), и пълнокръвност, и реалистичност, ако щете). Колкото и разнообразен да е светът обаче, авторът не се е отплеснал твърде много в измислянето на нови и нови странни идеи и осъществяването им. Нищо не е самоцелно написано, само заради яката идея, дето се вика, може би само с две-три изключения. Всичко е подчинено на пулса на New Crobuzon, всеки един елемент вплита нова жилка реалност в картината на чудовищния град. Тук идва едно от най-големите достойнства и същевременно слабости на книгата. Атмосферата е дотолкова мрачна, градът е толкова потискащ, че на човек в един момент му се доревава. Безпрекословно му се удивявам и завиждам на Миевил, че е успял да създаде толкова ужасяващо истински свят, който чувстваш почти като тежко дишане във врата, докато четеш. Именно това смазващо чувство обаче прави книгата трудна за четене и смилане. Страниците се топят бавно, иска се почивка и осмисляне. Изобилстват брутални и доста перверзни сцени, което впечетлява, но и силно отдалечава от лекия прочит. Да не говорим, че езикът, използван от автора, е психарски! Покрай тази книга научих такива думи, дето и Тони Блеър сигурно не ги е чувал. Самият изказ е брилянтен и още повече подсилва усещанията, но и допълнително затруднява четенето, а все пак едно от основните достойнста, по които се оценяват книгите, е четивността им. Колкото и тежка да е обаче, PSS си заслужава времето и нервите до край. Книгата е брутална и безмилостта, но и красива в същото време, защото напомня за най-голямата магия на литературата – да твори "изкуствена реалност"; това, срещнато във фантастичния жанр, трябва да признаем, е рядкост. И както повечето герои, едва ли ще сте се отървали без белези, след като сте оставили романа, но точно това й е ценното на добрата литературатура.
Мда, стилът, не, искам да кажа СТИЛЪТ на Миевил е просто неописуемо... култов, не се сещам за друга дума, с която да го опиша (при все, че култов вече така се обезцени, но карай да върви). Трябва да се види просто – поетичните тиради на Weaver-a, първият сблъсък на чужденеца с New Crobuzon в целият му, хм, блясък, самите описания на мрачните сгради и неописуемите условия в града, напомнящи за "прекрасната" епоха на ранният капитализъм, с булото на романтизма, обикновено прикриващо реалността на тези времена, не просто отметнато, ами и разкъсано, изгорено и прахта му разпръсната над помийна яма, ако ме разбирате. Да, човекът прекалява в търсенето си на оригиналност и недоразвива доста от концпециите си, но не мога да не му сваля шапка, че се е опитал да вложи толкова много неща в една книга. Имаше моменти, в които направо зяпвах от изумление и уважение, толкова изненадващи и изпипани сцени рядко се срещат – например срещата на кмета с Посланика на... ще ви оставя сами да разберете на какво, за да не ви разваля изненадата.
Героите, честно казано, не са толкова запомнящи се, както останалите елементи, изграждащи книгата. Но аз лично смятам, че главният герой е самият мегаполис. Да, знам че прозвуча тъпо, но какво да направя? :р Не че са лоши, съвсем не, но в следващата книга на Миевил – "The Scar" – персонажите са доста по-развити... е, поне може да сме доволни, че авторът се развива в това отношение.
Минусите на книгата се броят на пръсти. Освен трудночетивността, може би честичката намеса на deus ex machina и твърде голямото желание на Миевил за оригиналност дразнят малко. Героите са доста добри в по-голямата си част, композицията е на ниво, като прологът и епилогът са убийствени. С две думи, книгата е брилянтна. Може би няма да я обикнете, но вероятно ще я уважавате за дълго време напред. Колкото и да е далеч от реалността, New Crobuzon учи на универсални човешки мъдрости и от тази гледна точка книгата се доближава до нещо като фентъзи-антиутопия. Perdido Street Station определено е една от най-добрите фантастични книги, които съм чел напоследък, и едно от най-оригиналните фентъзита, съперничещо си с най-откачените бълнувания на майстора Зелазни. Струва си човек да прочете подобно нещо, дори само за да се убеди в неизчерпаемите възможностти на жанра, вярата в които напоследък беше сериозно подкопана от потока излизащи бълвочи.
Към минусите бих добавил и твърде бавното начало на книгата – първите 300 страници почти с нищо не допринасят за развитието на главната сюжетна линия и като нищо могат да откажат някой по-нетърпелив читател. За сметка на това финалът като че ли е попретупан и аз лично съжалявам, че не са отделени повече страници за развръзката. Също така и описанията на географията и кварталите на New Crobuzon са малко твърде длъжки. Не че това може да спре хора като мен, изчели и десетте тома на Колелото на Времето, де :р Но това са общо взето бели кахъри на фона на гениалността на "Perdido Street Station". Недоизпипана гениалност, но такава, която си заслужава да се прочете.
Оценка: 9/10 Рандъм; 9/10 Матрим