Брой 22 Ревюта
КНИГА НА БРОЯ
Заглавие: "Спомен, Печал и Трън" – книга първа: "Престолът от драконова кост"
Автор: Тад Уилямс
Издава: ИК Бард
Ревю: Роланд
Изминалият месец определено беше доста силен за фентъзи-жанра. Излязоха три наистина много добри книги, а и немалко "четивни". И все пак този път мисля, че голямото попадение е на Бард.
Не мога да спра да се удивлявам до какво може да доведе човек една "хала магесница". Не, наистина не мога. Ей на, при мен например доведе до неистовото желание да осакатявам охлюви и до не чак толкова неистовото и примесено с немалко съжаление решение да не си купувам книга на Бард, превеждана от Валери Русинов. Не, извинявам се, но то не бяха етаири, разни, дето си отиваха за добро, конемайстори, мечемайстори и прочее ужаси! Казах си "не" просто, човек трябва някакъв санитарен минимум да поддържа :(
Представяте си вероятно задоволството ми при това положение, когато за мое най-голямо учудване се оказа, че "Престолът от драконова кост" на Тад Уилямс не е превеждан от въпросната иначе високоуважавана от мен персона. Викам си, отдавна не съм чел класическо фентъзи, време ми е да си поопресня правилата, че току виж съм изгубил тренинг. "Спомен, Печал и Трън" е доста хвалена поредица на запад, а и за самия Уилямс бях дочул доста позитивни коментари по отношение на печално известната и поругана от Прозорец поредица "Адърленд" (Бард, да щете и нея да пуснете? Само любов и рози имате от мен, ако се навиете ;)). Пък и наред с някои негативни впечатления, които понатрупах последно време от Бард, те са в общи линии единственото бг-издателство, което е доказало, че винаги си издава поредиците докрай (изключвам дълбокото минало и дразнещия им навик да почват недонаписани такива). И понеже много изнаглях с пълнежа, ще приключвам. С две думи, взех си я и определено не останах разочарован.
В продължение на дълги години земите на Остен Ард са процъфтявали под управлението на Върховния крал Джон Презвитер. На младини Престър Джон е убил дракуна Шуракай в подземията на крепостта Хейхолт и тя се е превърнала в център на властта му. Хората са еднолични властелини, но далеч не са първите същества, стъпили в Остен Ард. Хилядолетия по-рано ситите са бродели из тези земи и са изграждали своите прекрасни градове. Но след нашествието на човеците и тяхното смъртоносно за древния народ желязо, те се скрили далеч на север и в непроходимите дебри на гората Алдхеорте.
Но дългогодишният мир е на път да бъде разрушен, защото Престър Джон е на смъртно легло. Неговият син Елиас е наследникът на короната и в началото всичко изглежда наред. Но омразата между него и по-малкият му брат Джосуа скоро довежда до кървав конфликт, който заплашва да разцепи кралството. А от север се задава много по-древна и ужасяваща заплаха. Защото съществата, които хората мислят за плод на приказките и легендите, не са забравили това, че някога са били господари на Остен Ард. И искат да си го върнат.
На този епично-тривиален фон наш'то момче е, ще се сетите ли?, чирак от замъка Хейхолт. Историята за сирака-герой, да. Поредната, да. И все пак радва. Момчето се казва Саймън и първата част на книгата изключително правилно е наречена "Саймън идиота". Въпросният младеж има тайнствено минало (за което в тази част е само мимолетно загатнато) и неутолима страст към приключенията. Поне докато не се оказва въвлечен в такова.
И така, книгата е изключително приятна. Историята се развива бавно, но завладяващо и в това е може би най-големият плюс и най-големият минус на поредицата. Защото стилът на Тад Уилямс е много завладяващ (комбинация между Фийст и Мартин, поне за мен, но без кървищата), но и ужасяващо бавен. Реално действието започва след първите двеста страници и доста хора няма да издържат на такова темпо. Факт е, че книгата си е писана като първа част. По-голямата част от нея е едно огромно начало, а финалът е абсолютно отворен и далеч от каквато и да било завършеност. За разлика от повечето фентъзи-поредици, където книгите имат някаква форма на завършеност, тук такова животно няма. "Престолът от драконова кост" си е едната трета от нещо по-голямо и точка.
Плюсове:
+ Историята, ако и доволно клиширана с няколко малки изключения, е много приятна и завладяваща. Ако не сте изморени от еднообразието във фентъзито и не ви се чете нещо по-нестандартно, книгата определено ще ви хареса.
+ На фона на цялата стандартност има и няколко момента, които са доста новаторски, макар и да не променят цялостното впечатление за клишираност. На първо място жителите на кралството са християни. Да бе, сериозно :) Е, разбира се имената са други, спасителят се нарича Усирис Ейдон, църквата е съответно Ейдонитска, вместо Християнска, а има и други фентъзи-разлики, но като цяло това аз поне за пръв път го срещам в книга от този жанр. Другата разлика ще я спомена в долния абзац.
+ Ситите. Не знам, изключително много ми харесаха. Да, естествено, че това са си your typical next door elves, но разликите със стандартния толкинизъм са доста ярки. На първо място по-дребните от хората сити имат котешки очи и движенията им са описани като резки и птичи. Същевременно, макар и да носят доста от стандартните елфически белези, те са и доста... различни. Извънземни някак. И освен това не са добри, нито са благородни. А са ми толкова симпатични, понеже не са и зли. Просто... огорчени и озлобени. Което, повярвайте ми, ги прави много живи и на човек му иде да намрази хората в книгата.
Минуси:
– Стилът на Уилямс все пак е твърде бавен. На мен това не ми попречи да харесам книгата, но адски много хора така и не можаха да прехвърлят първите 300 страници. Книгата е едно голямо начало, но когато едното голямо начало е 800 страници, а човекът е очаквал епично фентъзи без елементи на разсъждение, това малко скапва нещата.
– Все пак клишираността. Книгата е много добра, но с изключение на няколко малки и приятни разлики, си е в общи линии абсолютно по калъпа на епичното фентъзи ала Фийст. Нула допринасяне към жанра. Което важи за 90% в него де, какво ли се очудвам.
– Саймън е идиот. Да де, тя и първата част си го казва, ама аз да потвърдя. Не че е върло дразнещ, ама образът на овчарчето/сирачето/чиракът на магьосника, който става да ултимат аскикър, поне на мен ми е малко прекомерно изтъркан. Ставали такива по-близки на читателя... Смях, смях...
И така, "Престолът от драконова кост" е много хубава и приятна книга. Може би трудна за започване поради мудността й докъм средата, определено изградена от клишета, но написана качествено. Няма да се хареса на всеки, но за мен определено е най-доброто на фентъзи пазара за последните месеци.
Оценка 8.5/10 Роланд
Заглавие: Залогът на Крадеца
Автор: Джулиет Маккена
Издава: ИК Серпис
Ревю: Роланд
Доста дълго време отлагах писането на това ревю, защото книжката остави бая противоречиви усещания у мен. От една страна ми хареса, от друга доста ме разочарова. Но по ред.
Историята започва почти досадно. Крадлата Ливак научава, че търговец на антики дава добри пари за предмети от унищожената Тормалинска империя. Тя открадва един такъв предмет, за да припечели малко пари, а и да разчисти някоя и друга стара сметка, но резултатът се оказва нещо много повече, отколкото е очаквала. Без да го иска, момата се забърква в конспирация на магьосници и чуждоземни нашественици и й се налага да използва всичките си умения (и наистина имам предвид всички), за да оживее.
Звучи лековатичко, нали? Ами да, такова е. "Залогът на Крадеца" е типично лековато НЕ-епично фентъзи в стил Едингс, макар и, естествено, доста по-качествено написано. За съжаление аз не съм кой знае какъв фен на подобен род истории, а и на места повествованието доста куца. Книгата е разделена на две гледни точки. Редуват се глави от първо лице, когато повествованието се води от името на Ливак, и такива от трето, когато се развива друга от сюжетните линии или просто става дума за герой, намиращ се на друго място. Похватът е интересен, но уви, главите от първо лице ми бяха доста глуповати и елементарно написани. Книгата изглежда така, сякаш не един автор е смесил два стила на писане, а двама автори – талантлив и некадърен – са се редували да пишат отделните глави. Резултатът е доста над средното ниво, но не бих казал, че ме остави чак толкова възхитен, колкото щях да бъда, ако книгата беше само в трето лице. И не, не съм от онези, дето не харесват първото лице, просто тук не е добре реализирано.
Плюсове:
+ Приятната и свежа атмосфера.
+ Не особено иновативната, но пък доста притегателна история.
+ Различните видове магия. Обичаме различни видове магия, нали, прешъс? Да не говорим , че описанието на магическите битки бяха изключително добре направени.
Минуси:
– На моменти лековатостта ми идваше в повече.
– Има сцени на изключително жестоки зверства, които просто... ами не знам, абсурдно ми стоят на иначе толкова веселяшката атмосфера. Едно, че изнасилването е, крайно нелогично, едно от малкото неща, които наистина ме изпълват с искрено отвращение и нямам никакво желание да ги чета, и друго, че просто не се връзват с останалата част от атмосферата и стоят като кръпка.
– Една доста груба помоему грешка при превода, която иначе едва ли ще направи впечатление, ама аз съм мръсник и ще я споделя с народа. На едно място Ливак сяда в кръчма и слуша свиренето на... "лютиер". Вероятно преводачът е смятал да има предвид човек, който свири на лютня, но музикалният професионализъм ме задължава да му споделя на ушенце, че думичката лютиер означава човек, който прави/поправя цигулки и други струнни инструменти и няма НИЩО общо със свиренето ;)
И така, изминалият месец беше доста силен откъм качествено фентъзи и "Залогът на крадеца" не прави изключение. За съжаление имаше лошия късмет да я прочета директно след "Престолът от драконова кост" и може би не бях подходящо настроен за безметежно четиво. При все това книгата е доста над средното ниво и ако ви се чете нещо по-неангажиращо, е чудесен избор.
Оценка: 7.5/10 Роланд
Заглавие: Принцът на Айдохия
Автор: Ашок Банкър
Издава: ИК Прозорец
Ревю: Dark Wanderer
Айодхя, Непревземаемия: легендарна столица на воини и пророци. Никога непокорявана, никога непобеждавана, най-велика крепост на цивилизования свят.
Скоро ще се превърне в гробище от пепел и кръв. Защото Айодхя лежи в сянката на обезумял демон, от когото се страхуват дори и боговете, демон, който вече е изпратил цялата си страховита армия да опустоши света на смъртните. И само Рама, принцът на Айодхя, може да предотврати яростната атака на тъмнината и да спре инвазията на демоните. Но Рама няма да се бие сам. Мечът на брат му ще го закриля, мъдростта на един пророк ще го направлява... но в последната битка само и единствено смелостта на Рама ще реши дали Айодхя да бъде спасена, или прокълната навеки.
С риск да си навлека Гнева на Редактора™, смятам този път да направя ревюто на тази книга малко по различно, по нетрадиционно и малко повече клонящо към статия, отколкото към класическо ревю… Защото тя ме накара доста сериозно да се замисля върху самата същност на фентъзито като цяло…
Доста пъти съм чувал по един или друг повод изрази в духа на “фентъзито е умиращ жанр”, “фентъзито е безперспективен, застинал жанр, без смисъл, без развитие…” Обикновено пропускам подобни коментари покрай ушите си, защото за мен не е така, за мен все още има някаква искрица, която успява да ме причисли към феновете. Настоящата книга доста сериозно се опита да потуши тази искрица. И не, не казвам че книгата не е добра, просто… Прочетох я и останах с някакъв горчив вкус в устата, някакво неудовлетворение и се почувствах празен. И се запитах защо. Историята е добра, стилът сравнително изчистен, преводът е доста над нивото на повечето бози, които съм чел напоследък, но… имах чувството, че това просто не е ново. Че това е просто ПОРЕДНОТО фентъзи. Прочетох го, оставих го и сега, две седмици по късно, с ужас осъзнавам, че съм започнал да го забравям – като някой човек, който вече не значи нищо за теб – срещаш го след години на улицата и се чудиш този някога познавал ли си го, или е просто някой непознат от тълпата. Няколко дни седях и не можех да разбера моя цинизъм и критичност ли са станали твърде доминантни, че четейки книгата вместо да се вживявам да забелязвам дребните грешчици в изказа, в правописа или в нещо друго. За известно време се уплаших, че самият аз съм се превърнал в студенокръвния кучи син, към който от доста време насам така или иначе отивам. После най сетне седнах и прочетох петия “Хари Потър”… И се оказа, че “проблемът не е във вашия телевизор”. Защото отново, както не ми се бе случвало от доста време, започнах книгата и не ядох, не спах, дори не седнах на компютъра, преди да съм я прочел след точно шест часа. И когато свърши, бях разтърсен от такива силни емоции, каквито отдавна не ме бяха докосвали. И исках още… още… още една и после друга… исках още 10 пъти по 1000 такива страници… Не можех да повярвам, че е свършила…
Това поне за мен е фентъзито – наркотик. То не е нужно да е чак толкова оригинално, новаторско и бягащо от всички клишета. За мен е важно да го има Чувството, да ме изпълни, да ме помете и да ме остави след това да си почивам след цялото бушуващо море, преминало през мен. Това е, което търся в книгата – страстта. И авторите, които я постигат, са наистина специални, те са нещо по-различно от другите – те са хората, за чиято книга бих дал и последните си пари (в повечето случаи предназначени за нещо друго всъщност). И ако един автор не пише с желание, с чувство, ако самият той не съпреживява това, което се случва с неговите герои, не трепери до тях в страха им, не крещи от радост при триумфа им… тогава той просто е драскач, дори и такъв с хубави идеи, а книгите му не струват нито хартията на която са написани, нито времето, отделено им за да бъдат измислени, нито очакванията на читателя…
Плюсове:
+ Добре написана от литературна гледна точка.
+ Няма груби преводачески грешки (да се чете – добър превод за бг пазара).
+ Въображение от страна на автора (свят, герои, пр).
Минуси:
– Kнига без смисъл, чувство, послание, дълбочина.
– Tвърде предвидим и клиширан, макар и на моменти оригинален сюжет.
Оценка: 7/10 Dark Wanderer
Заглавие: Тъмните Му Материи, кн.1: Северно сияние
Автор: Филип Пулман
Издава: ИК Бард
Ревю: Ян
Представете си алтернативна реалност, в която всеки човек си има личен демон. Демон, който всъщност е част от душата му. Представете си свят, съвсем като нашия, само дето магията работи. Свят, където вещици летят в небето, а гигантски бронирани мечки властват в негостоприемния север. Това е светът на Лира – главната героиня в трилогията на Филип Пулман – “Тъмните Му Материи”.
Признавам си, в началото бях адски скептичен. Когато се скъсват да ти хвалят една книга – как била нам’си колко яка, как била спечелила нам’си к’ви награди, как тиражите й били космически – ставам подозрителен. Споменът от прецаквацията с "Колелото на времето" и още една камара знайни и незнайни супер хитове е твърде пресен. Обаче понякога, макар и много рядко, се случва всичките суперлативи да са заслужени. Някои мои “фенове” вероятно очакват сега да изцепя едно: Ама с Пулман случаят не е такъв... е, ще почакате. Нямам навика да казвам на черното бяло. Добрата книга си е добра книга. А “Северно сияние” е МНОГО добра. Този път Бард уцелиха десятката (дет се вика, крайно време беше – бел. Гадния редактор).
Историята се върти около загадъчните изчезвания на множество деца, сред които и приятеля на Лира – Роджър. Отвличат ги тайнствените “Лакоми” и по всичко личи, че това става с благословията на Църквата и правителството. Разплитането на мистерията ще отведе Лира и демона й Панталеймон в сърцето на далечния север и както е обичайно за добрите книги, нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед.
Плюсове:
+ Добра история и интересни герои.
+ Концепцията на Пулман за тайнствения Прах (RAFO, дет вика чичо Джордан), е адски интересна.
+ Преводът е на необичайно добро ниво.
+ Светът е интересно отражение на нашия и съвсем спокойно би могъл да е истински (тва щото не бих отказал едно лично демонче).
Минуси:
– Единственото, за което се сещам, е, че свърши на най-интересното място, мразя го тоя момент.
Обобщение: Едно от попаденията за месеца, а вероятно и за годината. Прочетете я, заслужава си.
Оценка: 9.5/10 Ян
Заглавие: Бил Галактическият герой на планетата на бутилираните мозъци
Автор: Хари Харисън и Робърт Шекли
Издател: ИК Бард
Ревю: The Dragon
Посредствен опит за писане на пародийна фантастика, но доста по-четивен от предишния Бил, издаден в България (явно се дължи на Шекли).
След като вместо човешки крак, на Бил му пониква алигаторски, го пишат “доброволец” да отиде на една тайнствена планета, обвита непрестанно в мъгли. Катастрофирайки на планетатa, го отнемат от тялото му и го затварят да живее в компютър. Оттам започва едно фантастично пътешествие, което става още по-откачено, когато се запознава с капитан Хам Дуо и приятелят му Чювака.
Плюсове:
+ Няколкото свежи момента, които ще ви разсмеят за седмица напред.
+ Гаврата с няколко поредици (Star Wars, Star Trek).
Минуси:
– Опитът за имитация на стила на Адамс и "Пътеводителя" е повече от неуспешен.
– Безидейността на книгата и явното разчитане на самоцелни гаври и майтапи, които довеждат до ситуацията “Можеше да е смешна, ако не беше толкова тъпа”.
– Тоталната липса на каъвто и да е сюжет.
Абе ако трябва да избираш между Бил и “Колелото на Времето”, Бил го зачитай на секундата. Иначе ти си решаваш.
Оценка: 5/10 The Dragon
Заглавие: Юлиан
Автор: Гор Видал
Издател: ИК Ciela
Ревю: The Dragon
Юлиан. Императорът-езичник. Човекът, който след Константин Малоумни се е опитал да оправи поразиите, причинени от гореспоменатия идиот и наследника му, да избави римската империя от рака на христянството и да върне империята в лоното на добрите стари, честни езически традиции. Уви, краткото му властване не му позволява да успее в делата си. Изключително талантлива личност – философ, пълководец и писател – Юлиан е сложен характер, олицетворяващ целия IV век с противоречията и колебанията му. Романизацията на Гор Видал ни разкрива личността на Императора чрез мемоарите му и коментарите върху тях на неговите спътници в живота.
Книгата е велика. Тя въздейства на всички нива на човешкото съзнание, оспорва, изобличава и показва лицемерието на християнската църква, както и абсурдите, залегнали в самата й основа. Образите в книгата са пълнокръвни, изключително достоверно е пресъздаден периодът, за който се говори, а стилът на автора спомага за едно цялостно сливане с персонажа на Юлиан.
Задължително четиво за всеки интелигентен човек с необременено съзнание.
Оценка: 11/10 The Dragon
Заглавие: Линията на бляновете
Автор: Сергей Лукяненко
Издава: ИК Инфодар
Ревю: Демандред
След като стана известен в България със страхотните киберпънк романи за Дълбината, Сергей Лукяненко този път показва на българските си читатели, че може да пише много добре и класически space opera книги (ако не знаете какво е space opera – ами Хиперион, поредицата за Майлс на Бюджолд и т.н. – голяма и добре развита Вселена, екшън в разумни количества, увлекателен сюжет, изпълнен с обрати, и т.н.). "Линията на бляновете" е доказателство, че този поджанр не е запазен само за американските автори.
В бъдещето хората са доминиращият вид във Вселената след победата в кървавата Смутна война. С помощта на технологията аТан, безсмъртието е станало възможно за всички достатъчно богати да си го позволят. Къртис ван Къртис, откривателят и монополистът на тази технология, наема Кей Алтос – телохранител от най-добрите – за една тайнствена мисия, обещавайки му най-голямата награда – безкраен живот. Алтос трябва да помогне на сина на Ван Къртис, Артур, да достигне тайнствената планета Граал. Нещата естествено се оказват далеч по-сложни от това, следват доволно много обрати и изненади.
Плюсове:
+ Space opera от най-висша класа: изключително увлекателен сюжет, отлично изградена Вселена с всичките разнообразни разумни видове, вражди между тях, мистерии и изненади. Доста напомня на "Хиперион" (като атмосфера и класа, иначе си е доволно оригинална книгата, не искам да кажа, че е някакво плагиатство или заимстване), а това за мен е най-голямата похвала за подобен род книга.
+ Mного добре написани екшън сцени. Аз по принцип не обичам такива особено много, но в случая тези ме държаха постоянно в напрежение и се четяха на един дъх. И имаха реалистично усещане, доколкото в битката с плазмени пушки и подобни може да има нещо реалистично. Освен това боевете са пълни с изненадващи обрати и хитри номера, а не се печели само с груба сила или кьорав късмет.
+ Главният герой Кей е от любимите ми цинични основно грижещи се за себе си наемници, способен на неочаквани постъпки и в двете крайности (благородни и зли), но винаги добре мотивирани. Другите герои също са доста добре описани и развити.
+ Страхотна мрачна атмосфера.
Минуси:
– Леко разочароващият и донякъде шаблонен финал.
– Липсва й индивидуалността и усещането за нещо уникално и различно на "Лабиринтът на отраженията". Колкото и да е добра, тя не носи много по-различно усещане и атмосфера от "Хиперион" или най-добрите книги на Резник от "Хроника за човешкия вид".
– Наличие на разни заемки и интерпретации на легендата за крал Артур (планетата Граал, до която трябва да стигне Артур, е най-очевидната, дори и аз я хванах, сигурно и други има :р). Това го писах като минус, защото тази легенда винаги ми е била скучна, но всъщност не пречи на удоволствието на читателя. Пък нали трябва и малко минуси да има... :)
Страхотна space opera, силно препоръчителна за всеки, обичащ жанра.
Оценка 9.5/10 Демандред