Тиха ярост или "Wot the fuck?"
На Хариет. Burn, Harriet, Burn!

Автор: Роланд

     Очаквам да бъда линчуван заради това, което ще напиша, затова ще се постарая да го напиша така, че да си е струвало. Искаше ми се тази статия да бъде пропита с тежък сарказъм, но не можах да се развеселя достатъчно, за да го направя. А това вече е доста показателно...
     Първо, да разголя душата си с грозното самопризнание, че едва току що най-накрая прочетох "Кръстопътища по здрач". Отлагах, страхувах се, отлагах още, но накрая се наложи. Едновременно исках да я прочета, за да се потопя отново в света на Колелото, и същевременно ми беше кофти и отлагах, защото знаех, че ще е поредното разочарование. Чудите се, сигурно (ами, зачудили сте се! Пука ви на пенсионната книжка, ама обем да се пълни), защо тогава ви занимавам с нея ли? Ами и аз не съм съвсем сигурен. Може би защото тя се оказа нещо много повече от това, което очаквах. Но след като я затворих, нещо в мен прищрака. Някак гадно, едно такова като разтягане на сухожилие го почувствах. Досега, от див фен на поредицата бях деградирал просто до презрително пренебрежение (в последните две части) и досада, както и раздразнение от манията на Джордан да изсмуче още малко ("малко" милиони, де, не друго) от феновете. Яд, че нещо, започнало толкова добре, се развали толкова много, само заради алчността на създателя си.
     След "Кръстопътища по здрач" започнах и да се страхувам. Наистина ме хвана страх. Защото в тази книга не се случва нищо, разбирате ли? Защото в тази книга няма никакво действие, но въпреки това е по-лесна и приятна за четене от предишните. Не, не отричам, че тук-таме нещо уж се "случва" – този казал това, онзи направил онова, един-двама умират при мистериозни (или не чак толкова) обстоятелства и голямата, невероятна загадка – какво ще се случи с Егвийн... Но това не е истинско действие, това е само обещанието за такова. Обещание, което така и не се изпълнява. Целият роман е написан във формата на глава от такъв – без явно начало, кулминация или развръзка. Просто откъси от различните сюжетни нишки. С леката подробност, че тази "глава" обхваща 634 страници чист текст. Започвам да се страхувам, че Джордан се научи да пише увлекателен въздух. Предишните две-три части бяха тромави, разтеглени и пълни с излишен пълнеж, но някакво действие все пак имаше. Тук сякаш е съумял да премине отвъд тази граница и е превърнал "книгата" си в нещо... не знам, в нещо друго. Нещо, което е като захарния памук – изглежда голямо и обещаващо, може би дори е вкусно, но накрая оставя усещане за празнина... и е неприятно лепкаво.
     Но нека, за да не ме обвинят в голословни обвинения, да направим един кратък разбор на не-събитията в "КпЗ". Имаме почти 80 страници увод, в който нищичко не се случва, освен да се отворят още няколко нови врати, да се появят още няколко нови героя и още няколко допълнителни сюжетни нишки. Че да не свършат, знае ли човек... После следват горе-долу равен брой страници за Мат, Перин, Елейн и Егвийн, всяка линия от които действа по следния образец: събуждане, полафяне с тоя-оня (включително и някоя randomly generated Айез Седай. Не, аз отдавна спрях да мога да ги различавам, но съм чувал, че малцина избрани са в състояние да го правят. Аз обаче все още си държа на мнението, че в книгата вече има повече имена на Айез Седай, отколкото Джордан твърди, че има изобщо Сестри в света на Колелото), след което изведнъж усещат невероятно мощното преливане на Сайдар (все от женска гледна точка, де, твърде много би било да очакваме някой наистина да вдене за какво става дума), колкото да стане ясно, че действието дори почва преди края на девета част, след това някое и друго псевдо-събитие (тоя умрял, оня сключил договор, някой взел решение някакво, някоя и друга многозначителна реплика... Знаете как е) и се прехвърляме на следващия персонаж. С Мат и Перин дори имаме честта да се срещнем още веднъж в края на книгата, пак с толкова, да не кажа с по-малко действие. Ранд Ал-Тор, Повелителят на Утрото, Господарят на Хаоса, Обреченият да спаси света и да го унищожи, Лорд Преродения Дракон, се появява, милият, в глава и половина + една страница епилог, в които отново само си разменя някоя приказка с един-двама стари и не толкова стари герои. И навсякъде гъмжи от напастта на злите randomly generated Айез Седай, които все повече и повече ми заприличват на някаква особена форма скакалец – абсолютно неразличими, освен за маниаците, които са си поставили за цел да ги запомнят всичките, и стряскащо досадни.
     Толкова по темата с описанието. Това не е история, това не може да бъде истинска история. Всяка от сюжетните нишки би могла да се събере на 3-4 страници, вместо на 60-70, както е направено тук. За да има място да ескалира напрежението, за да има някаква кулминация, нещо, каквото и да е. Книгата била "страхотно въведение към следващата". Е да, но такава беше и девета, че и осма преди това. Цялата поредица се превърна в едно "страхотно въведение" към нещо, което никой няма идея какво е и дали някога изобщо ще се появи.
     Не зная, това е, разбира се, лично мнение. Знам, че за огромно количество хора десета книга се яви като откровение свише, че вътре в нея са открили хиляди дребни детайли, които да осмислят съществуването им и да подхранят нови и нови теории от типа "А всъщност Демандред е Перин". Очевидно е, че много други харесаха книгата, казаха, че е по-добра от предишните две и т.н., но аз не мога да го приема. Да, тя е по-четивна, по-приятна, че и малце по-интересна. Но въпреки това е почти толкова по-зле от предишната, колкото е осма част от първите три. Не мога да приема възхищението на хардкор-феновете. За мен това е втеляване в безсмислени подробности, които никога не биха вълнували същите тези фенове, ако не бяха зарибени от епичността и динамиката в първите части на поредицата.
     Истината е, че "Кръстопътища по здрач" наистина е по-четивна от предишните. Но аз виждам това като капан. Виждам тенденция. Мисля, че Джордан вече не би могъл да пише в сбития и увлекателния стил на първите части, дори и да го искаше. Нещо повече – имам чувството, че той става все по-добър в това да не пише нищо в огромен обем страници. Сякаш в предишните две части само експериментираше и се упражняваше и затова ни изглеждаха досадни, развлачени и т.н. Тук е постигнал съвършенство – книгата е триумф на комерсиализма и зомбификацията – нещо, което е толкова далече от каквато и да било литература, колкото е Меркурий от Плутон. Нещо, което е по-еднообразно и от порно и едновременно с това невероятно четивно. Това, само по себе си, сигурно също е постижение, знам ли...
     Яд ме е на слабохарактерността ми. Яд ме е, че дори след това призрачно напомняне до каква абоминация може да деградира една толкова прекрасна в началото си поредица, аз ще продължа да я чета, книга след книга. Докато свърши или на Джордан му писне да я пише. Тя ще свърши безславно, така мисля. О, да, накрая ще има и драматизъм, и специални ефекти, а сигурно и епика, но това вече няма да е онова "Колело на Времето", което стартира през далечната 1990-та година. Започнала като бляскавия Приказен век, книгата се превърна в нещо по-замърсено и гнусно и от покварата на Сайдин (за която до края на "КпЗ" не намериха за уместно да ни споделят наистина ли е изчезнала или не, междо другото...). Просто, the way I see it, има неща, които един автор може да си позволи, и други неща, които един автор не може да си позволи. От морална, ако щете, гледна точка. "Кръстопътища по здрач" е нещо, което един автор не бива да може да си позволява. А аз страдам за загубеното. И се страхувам от това, което ще дойде в бъдеще. Страхувам се, че ще започне да ми харесва...