Clive Barker's
"Undying"

Автори: Roland & Moridin

Пролог
Октомври, 1923

     Полумесецът се отразява в спокойните води на морето, докато параходът се носи към земите на Ирландия. Мъгла е обвила нощния хоризонт и всичко е потънало в тишина... Спомням си... спомням си войната. Първата световна война. Тогава бях по-млад, по-наивен. Мислех си, че знам много, а не знаех нищо. Целта на нашия отряд бе да пазим селянчетата, които се биеха във войната, от собствените им суеверия и страхове. Водеше ни аристократ на име Джеремая Ковънант. Най-големият ни проблем бяха Трзантите – свирепи и кръвожадни диваци, които се прокрадваха сред лагерите в нощта и прерязваха гърлата на войниците без очевидна причина. Помня паниката, ужаса...
     Небето беше кърваво-червено. Падаше мрак и ние излязохме срещу тях. Сред високите треви те изскачаха като демони от приказките и посичаха отряда ни с ятаганите си. И тогава го видях... висок, с обръсната глава и странни одежди... това беше техният водач, шаманът им. Той държеше в ръка светещ зелен кристал. Насочих револвера си към него, но той също ме видя и протегна ръката, държаща камъка, към мен. Видях ярка светлина и... после нищо.
     Събудих се в болница. Джеремая ме беше спасил и беше убил водача на Трзантите, а после ме бе оставил тук и, заедно с отряда, беше продължил нататък. Но той ми бе оставил камъка на шамана. Беше го нарекъл Гил' Зебар. Оттогава го пазя като очите си.
     Казвам се Патрик Галауей и съм, някои биха го нарекли, специалист по окултното. Занимавам се с разследването на странни явления по целия свят и ми плащат за това. От Първата световна война мина много време, а аз също научих много и се промених. Всяко ново нещо, което научавах, ми показваше колко малко, всъщност, знам за света, който ни заобикаля. С времето започнах все повече и повече да вярвам в свръхестественото... Има неща, които просто не бихме могли да обясним. Гил' Зебар, или "Камъкът", както го наричам най-често, и до днес е мое притежание. Открих, че той излъчва странна ударна вълна, когато бъде насочен по подходящ начин. Понякога го използвам като оръжие, но не често... не, никога не бива да се прекалява с него, защото излъчванията му привличат създания, чието място не е сред хората. Създания, които не съществуват никъде и никога не са съществували... По време на странстванията си срещнах един мъдрец, който ми разкри тайната на силата, която винаги съм притежавал, но никога не съм можел да контролирам. Наричаше я "гадаене", а аз я наричам просто "взора". Тази способност ми позволява да "виждам" и "чувам", на определени места, неща, които реално не съществуват или са съществували в миналото. А може би и бъдещето? Мъдрецът твърдеше, че избрани единици са в състояние да настройват ума си така, че да долавят сигналите на нематериалното, но аз съм един от тях. Понякога, сякаш без видима причина, усещам силен подтик да "активирам" взора си и винаги, когато се поддам на импулса, виждам картини и чувам звуци, които никой около мен не би могъл. Тази сила някак е свързана и с камъка, защото често, когато усещам този подтик да използвам взора, той засиява с мътна, зелена светлина...
     Скоро се прибрах у дома след дълго пътуване и открих, че Джеремая ми е изпратил писмо. Радостта от това, че старият ми приятел се е сетил за мен, скоро беше заменена от мъка. Джеремая е болен. Всъщност той е може би на смъртно легло. Писмото е отпреди 6 месеца и ме е страх, че може би съм закъснял фатално, но той ме моли да му помогна в проблем, с който не може да се справи сам. Кани ме в имението си, намиращо се на ирландския бряг.
     Ирландия... аз съм официално прокуден от родината си, да... И винаги, когато помисля за Ирландия, се сещам за Ото Кисинджър... моят стар, толкова отдавнашен съперник... Как се случи това? От смъртта на Гуендолин не съм стъпвал на ирландска земя... Но никога няма да разбера... Толкова много кръв! И ножът в ръката ми! Защо? Аз я обичах! Как съм могъл да го направя? Защо не мога да си спомня? И защо Кисинджър изведнъж изчезна тогава? Той имаше връзка с нейната смърт, знам го, но какво можех да докажа?
     Ако стъпя на ирландска земя, рискувам да загубя живота си, а и мъката, която това ми причинява, е огромна. И все пак Джеремая ми спаси живота по време на войната. Дължа му го, дължа му всичко, което би могъл да поиска от мен...
     Мъглата се разсея и видях пред себе си брега. Спуснаха ме с лодка и ме свалиха на малкия, дървен кей. Тясна, песъчлива пътечка водеше през хълмовете, към скалистите възвишения, губещи се в нощта. Духаше студен вятър и носеше усещането за буря. На фона на луната видях имението на Джеремая – огромна, старинна сграда, чиито прозорци бяха тъмни. Вятърът вееше все така силно, втривайки мраз в костите ми. Потреперих... чудех се дали е само от студа...

Първа част
Старият Приятел

     Изкачих се по пътеката и стигнах до по-широкия път, водещ към имението Ковънант. Пътят беше павиран и хлъзгав от валелия скоро дъжд. Накрая той ме отведе до високата, каменна стена на сградата. Желязната решетка, служеща за порта на имението, беше поставена в средата на издължена арка, която водеше към предната градина на замъка. Започна да вали. Стори ми се, че чух далечен вой. Смразяващ кръвта писък на животно, което не беше нито куче, нито вълк. Бързо влязох през портата и преминах през покритата с каменни плочи пътека, водеща към вратите на имението. Сградата беше огромна, с едно централно и две странични крила, както и висока кула, издигаща се в средата му. Падна светкавица, след малко чух и гръмотевицата, а кулата на замъка се очерта ярко на фона й. В една леха работеше градинар. Присъствието му ми се видя някак нереално, имайки предвид късния час и започващия да вали дъжд, но не му обърнах голямо внимание, а и той на мен, освен за да ми махне вяло с ръка.
     Приближавайки се към вратата, усетих подтика да използвам взора и почти несъзнателно го направих. Зрението ми, както винаги, когато отключа силата на гадаенето, се замъгли и сякаш загубих способността си да виждам периферно. Всичко около мен се разми, обезцвети и озари едновременно от странна, призрачна светлина, а градинарят и прилепите, спотайващи се около една от стените, започнаха да сияят ярко. Живите същества около мен винаги засияват, когато използвам взора... Но това, което привлече вниманието ми, беше трупът, висящ от един стълб близо до вратите. Това беше тялото на войник от Трзанти и то обесен наскоро, съдейки по кръвта, която все още се стичаше от раната, прорязана от въжето във врата му. Плъхове се бяха струпали в локвата под краката му и жадно пиеха кръвта, а тялото сякаш още шаваше... Отвратително! Ужасен се отърсих от взора и обесеният изчезна, заедно с плъховете в краката му. Светът отново дойде на фокус, а мистичната светлина изчезна и всичко отново потъна в тъмнината на нощта, раздирана единствено от светкавиците. Какво ли значеше това? Често съм неспособен да разбера смисъла на това, което взорът ми вижда, но с годините започвам да се уморявам. Толкова живи и същевременно нереални картини са нещо, което не всеки ум може да понесе и с времето много от хората, владеещи тази способност, я губят.
     Пристъпих към вратата и почуках.

***

     Старите панти изскърцаха зловещо, когато тежката порта хлътна навътре и отзад се показа бледото и притеснено лице на някаква слугиня. Сякаш се зарадва, когато ме видя, и побърза да отвори широко, канейки ме в имението. Сега, когато се представих и успях да я огледам по-добре, забелязах, че роклята й беше опърпана и усмивката не беше в състояние да разсее страха в очите й. Сякаш постоянно се сдържаше да не обърне глава и да види дали някой не е зад гърба й. Бъбреше постоянно и притеснено, обясни ми, че Джеремая се боял да не би писмото му да не е стигнало до мен. Оставих я да говори и огледах внимателно къщата, докато вървяхме към покоите на стария ми приятел. Ъглите бяха потънали в сянка и по някакъв зловещ начин вещаеха опасност. Можех физически да усетя по кожата си нещо неестествено в това място. Подразбирайки погрешно погледа ми, слугинята побърза да се извини, че къщата е неподдържана, и докато се изкачвахме по огромното стълбище към втория етаж, ми разказа една много странна история. Изглежда, след като Джеремая останал сам, слугите започнали един по един да изчезват. Моята придружителка не можеше да ми даде някакви подробности, а и аз мълчах, но доколкото успях да разбера, никой не знаел дали са си тръгнали, или нещо им се е случило. С намаляващата прислуга станало все по-трудно да се поддържа къщата и някои части от имението дори останали без електричество. После... започнали да стават странни неща...
     Гласът на слугинята изведнъж заглъхна. Бяхме стигнали. Изглежда се беше смутила от думите си и побърза да се сбогува с мен, припряно умолявайки ме да помогна на господаря й. Видях страха и надеждата в очите й за момент, после тя се обърна и заситни надолу по стълбите.

     Влизайки в коридора, водещ към спалнята на Джеремая, изневиделица бях обхванат от странно усещане. Кожата ми настръхна, тръпки полазиха по врата ми и косъмчетата на тила ми се изправиха. Сякаш от нищото, пред мен се появи фигурата на мъж. Беше рижав и с набола брада. Облечен беше в раиран син костюм. Мъжът беше полупрозрачен и се носеше над земята. Лицето му беше безизразно, гледаше ме, но сякаш не ме виждаше. В следващия момент, само за едно премигване време, той стоеше няколко метра по-назад, после просто се извъртя във въздуха и изчезна зад ъгъла. Отърсвайки се от вцепенението, което ме бе обхванало, докато наблюдавах привидението, аз се втурнах след него, но когато завих зад ъгъла, не открих нищо. Какво беше това? Халюцинация ли? Малко по-нататък имаше двукрила врата, а вляво още една, за която слугинята ми бе казала, че е тази на Джеремая. Пристъпих към нея, но отново почувствах същото, както преди малко. Погледнах пак към вратите в края на коридора и го видях да стои там. Но сега беше друг – гол, не само без дрехи, но и без кожа, сякаш одран. Долната му челюст липсваше, а крайниците му бяха странно деформирани. Въртеше в ръката си къса верига със закачена на нея кука и ме гледаше съсредоточено, но и отнесено, отново сякаш едновременно ме виждаше и не ме виждаше. Бях ужасен и отвратен от гледката, невярвайки на очите си, и не можех да помръдна. Та нали не използвах взора! И отново само за едно премигване на окото, той беше точно пред мен и замахваше с веригата. Изкрещях от ужас и... привидението изчезна. Отново бях сам и отново можех да се движа. Не исках да повярвам, че наистина съм видял това отвратителното... нещо и реших засега да не казвам на никого за него. След като се отърсих от страха и избърсах внезапно избилата на челото ми пот, пристъпих в стаята на Джеремая.

***

     Не можах да го позная веднага. Господи, в какво се беше превърнал старият ми приятел! Лицето му беше бледо и отслабнало, скулите му бяха изпити и костите прозираха през тънката кожа. Тялото му лежеше отпуснато под завивките, облечен беше в поизбелял зеленикав болничен халат. Някога грижливо поддържаната му брадичка беше запусната и проскубана. Държеше в ръце някаква книга и четеше на мътната светлина. Единствено очите му, макар и мътни зад овехтелите очила, още притежаваха някакъв отблясък на сила... и опасност. Погледът ми се отмести към голямата картина на стената, откъдето ме наблюдаваше цялото семейство Ковънант. Джеремая беше по средата, седнал аристократично на старинен стол. Около него бяха застанали двамата му братя – червенокос мъж с отвеяно изражение и друг – чернокос, по-висок и с жестоки черти. До тях бяха и двете сестри на Джеремая. Погледът ми отново се спря на неговия образ и после на самия Джеремая, изтерзан и кротко лежащ в болничното си легло. Изведнъж ме обзе някакво лошо предчувствие.
     В този момент обаче приятелят ми вдигна очи и предчувствието се разсея. Позна ме и ме поздрави с огромна радост. Горещо ми благодари, че съм се отзовал на молбата му и после започна да ми разказва за времето, в което не се бяхме виждали. Виждах как гласът му постепенно помръква и бледостта се връща на лицето му, докато разказваше. Болестта му се дължала на стара травма от войната и лекарите не можели да се справят с нея. Бил прикован за леглото, неспособен да се справи с проблемите в имението си. Още когато се върнал от фронта преди години, заварил семейния си дом в пълен безпорядък. Нямало го брат му Аарон, а много скоро след това изчезнала и голямата му сестра Бетани. Плъзнали слухове за “проклятието”, което тегнело над семейството и слугите започнали да изчезват един по един, задигайки различни ценни вещи. Джеремая бил принуден да гледа как животът му се разпада пред очите му, без да може да направи нищо. Малкото останали слуги упорито говорели за разни странни събития из имението, мнозина се кълнели, че са виждали отдавна изчезналата сестра на господаря, Лизбет, и говорели с ужас за зловещи създания, които бродели в нощта около замъка. Внезапно ме връхлетя споменът за вика, който бях чул навън. Изтръпнах. А Джеремая продължаваше уморено да разказва...
     Накрая завърш историята си и ме погледна в очите, умолявайки ме да му помогна да оправи нещата. Искаше от мен да видя какво мога да разбера за странните видения на слугите. Вгледах се в очите му, очите, които видях, когато се събудих в болницата преди толкова време. Нещо ми подсказваше, че не бива да оставам на това място, но не можех да откажа молбата на Джеремая. Просто не можех. Отворих уста и...
     ...ужасен крясък долетя от преддверието на къщата! Слугинята! Писъкът бързо заглъхна и точно когато си поех дъх, се разнесе онзи вой... Познах го веднага и се вцепених. Сега можех да го чуя много по-ясно. Имаше нещо толкова отвратително в него! Никое същество от този свят не можеше да издава такъв звук. Отново ме обзе усещането за нещо неестествено, за нещо зло.
     Успях да се овладея и хукнах навън, крещейки на Джеремая да заключи след мен. Извадих револвера и трескаво го заредих, докато тичах по коридора. В момента, в който излязох на стълбището, отново се разнесе ужасяващият вой на създанието, последван от лудешки смях. Неволно спрях и вдигнах очи напред. Пред големия прозорец точно срещу мен плаваше фигурата на същия червенокос мъж, който връхлетя върху мен пред стаята на Джеремая. Все пак не си въобразявах! Той отново полетя, продължавайки да се киска подигравателно. Премина покрай мен и се понесе надолу към една от вратите в антрето. Сега вече знаех кой е той. Това беше мъжът от портрета в стаята на Джеремая. Беше призракът на брат му Ааарон!
     Въпреки страха си, продължих, следвайки виенето. По едно време, обаче, то просто секна и аз останах сам в тишината. Намирах се в малко антре и пред мен имаше голямо огледало. Несъзнателно се загледах в отражението си. Лицето ми... белегът от войната. Човекът, който ме гледаше от него, беше едновременно познат и недействителен. Кога бях успял толкова да се дистанцирам от самия себе си... или бягах от спомените си? В този момент, обаче, по гърба ми полазиха тръпки и видях в огледалото, току зад себе си, Аарон, който се носеше на по-малко от метър зад гърба ми, гледайки с омраза. Рязко се извърнах, с изваден револвер, но той просто се стопи във въздуха, следван от побъркания си смях. Опитах се да успокоя дишането си. Тази къща не ми влияеше добре. Що за странни неща ставаха тук?
     В този момент писъците на момичето отново огласиха антрето и веднага последва ужасяващият вой. Не беше трудно да проследя този отвратителен, свръхестествен звук и веднага се затичах към съседната стая, стараейки се да забравя за момент Аарон и страха си. Засуетих се с дръжката на вратата и когато най-накрая успях трескаво да отворя, се озовах в нещо като малка оранжерия. Хвърлих един бърз поглед наоколо си. Бледата светлина на луната минаваше през остъкления таван и къпеше големите растения, засадени в малка градинка, издигната на постамент насред стаята. Почувствах се странно. Светлината изглеждаше толкова... неестествено на това място. Тогава я видях. Беше се надвесила над трупа на момичето и вдигна глава, чувайки стъпките ми. Господи! Изглеждаше като млада жена, но толкова гротескно изкривена! Бледите й устни бяха извити в някаква садистична усмивка и чертите на лицето й носеха ненормално чувство за животинска злоба. Ноктите по ръцете и краката й бяха дълги, остри и извити, беше приклекнала и ме гледаше със зловещ поглед. За момент ми се стори, че съм виждал някъде това лице, но тогава тя отметна глава, изсъска и аз изведнъж усетих свистенето във въздуха, когато някакво ужасно създание се хвърли към гърдите ми. В последната секунда успях да се извърна настрани и то пропусна тялото ми, приземявайки се малко по-настрани. За един миг успях да го разгледам, преди то да се обърне. Беше дребно, напомняше куче, но тялото му беше много по-мускулесто и с къси крака, с остри и дълги нокти. Предните му крайници бяха значително по-дълги, като на маймуна, и увенчани със същите отвратителни нокти. Не губих повече време, извадих с едно движение пистолета и натиснах спусъка, прекратявайки във въздуха повторния скок на създанието. Нещо ми подсказа да се обърна и без да мисля, послушах интуицията си. Още едно! По дяволите! Вдигнах бързо пистолета и изстрелях още един куршум, после още един. Да! Създанието се повдигна на задните си крака и падна назад, надавайки онзи ужасен вой. Сега вече със сигурност знаех откъде е идвал. В този момент осъзнах, че странната жена беше избягала, очевидно през вратата в другия ъгъл на стаята. Хвърлих един бърз поглед към момичето на пода. Не можеше да й се помогне. Стиснах здраво пистолета и се затичах към вратата.
     Озовах се в някакво кръгло антре, от което вито стълбище се изкачваше към по-горния етаж на имението. В основата му имаше няколко затворени врати, които сигурно водеха към други стаи. И тук беше светло. Надигнах очи, таванът беше украсен с огромен стъклопис, изобразвящ някакъв морски кракен. Подът пред мен пък беше покрит с изящна мозайка, която рисуваше черупката на рапан. Поклатих глава. Нямах време за изкуство. Бавно и предпазливо започнах да се изкачвам по стълбите. Да, знаех си! От моето място можех да видя чудовището в края на стълбището, беше се изправило на задните си крака и настойчиво душеше въздуха. Не си позволих да се колебая, веднага извадих пистолета и с учудваща точност му пръснах черепа. Поне късметът не ме изоставяше. Бавно продължих нагоре, докато стигнах до площадката. Срещу мен зееше леко открехната врата. Помислих си, че може би жената-звяр е тръгнала натам. Приближих се на пръсти и тихо побутнах вратата. Не, беше празно. Влязох по-смело и огледах стаята. Приличаше на някакъв кабинет, имаше бюро с малка лампа и когато се приближих до него, погледът ми бе привлечен от някаква полуотворена книга, която беше оставена на близката нощна масичка. Пресегнах се и я взех. Май беше някакъв дневник. Да, именно. Джоузеф Ковънант. Ами да! Бащата на Джеремая, главата на семейството. Бързо отворих на някаква страница към средата, обзет от любопитство. Джоузеф пишеше за учудването си от факта, че никой от семейството досега не се е интересувал от странните руини, които лежали около имението. Според него било много учудващо, че къщата се намирала на място, оградено от три привидно несвързани тайнствени обекта – някакъв кръг от Стоящи Камъни, огромни монолити, забити в земята на някакво островче навътре в залива; разрушен манастир, който някога е бил притежание на отдавна изчезнал монашески орден; и Кулата – огромното високо здание, около което е построено имението. Местните разказвали, пишеше Джоузеф, че един ден насред зловеща гръмотевична буря Кулата просто се появила, ей така, от нищото. Повдигнах вежди, учуден. Както и да е, продължаваше бележката в дневника, дори да е обладавала някакви тайни, сега Кулата изглеждала само едно самотно и празно място. Хм, интересно. Посегнах да отгърна по-напред, но отчаян вик спря ръката ми. Джеремая! Взех книгата в движение и бързо се обърнах, тичайки по посока на звука. Оказа се, че съм съвсем близо до покоите на Джеремая. Устремено излязох в кородира, водещ към стаята и пред очите ми се разкри ужасяващата гледка на едно от кучеподобните същества, което се беше изправило пред вратата на приятеля ми и дращеше настървено с нокти, виейки. Вдигнах пистолета и без колебание го застрелях. Какво по дяволите ставаше тук!

***

     Джеремая се беше свил в стола си и трепереше от страх. Дожаля ми за него – толкова много се беше променил от последната ни среща... Уверих го, че в къщата няма повече от създанията и той сякаш се успокои. Каза ми, че се наричали "Виещи" и че бил чувал за тях от години, но никога не бил ги виждал на живо. Каза още, че вероятно всичко, което се случвало тук, било много по-дълбоко, отколкото изглеждало на пръв поглед. Оставих го да продължи, без да го прекъсвам. Изгарях от нетърпение да науча историята му, но не исках да го притеснявам в сегашното му състояние. Джеремая взе един свитък от полицата над камината и го разгърна. После го затвори отново, седна пред горящия огън и започна да ми разказва за детството си. Един ден, преди много години, той, братята и сестрите му, отишли до кръга на Стоящите камъни с малка гребна лодка. Баща му притежавал много книги на окултна тема и в една от тях Джеремая бил открил символ, подобен на тези, които били издялани върху камъните. Той взел книгата със себе си и чел от нея, докато стояли сред кръга. И тогава нещо отговорило. Морето се развълнувало, небето се смрачило, светкавици започнали да трещят сред облаците, а островчето се разтресло. Децата се изплашили ужасно, но след малко вълните утихнали, облаците се разсеяли, а трусовете замрели. Те се върнали на брега и повече не отишли на острова. Но Джеремая смяташе, че това, което тогава са събудили, сега отново напомня за себе си. Смяташе, че, макар и мъртви, неговите братя и сестри може би не са си отишли наистина. Даде ми свитъка, за да го разуча в стаята си, след което ми пожела лека нощ. Питах се дали изобщо ще успея да заспя...
     Лампата в стаята ми остана запалена дълго време тази нощ. Внимателно се взирах в написаното в свитъка, осмисляйки тайнствените думи. Смисълът бавно се оформяше в главата ми. Да! Точно така. Този свитък беше писан за Гил’Зебар, камъка, който носех винаги в себе си. На сутринта вече знаех какво мога да правя с него. Свитъкът разясняваше как тайнствената реликва е в състояние да създава някакви магически кълба, чиста ектоплазма, която да поразява живите същества. Бях въодушевен! Изпробвах наученото на няколко пъти срещу стената – действаше, наистина действаше! Надявах се с това да имам по-малко проблеми с отвратителните Виещи, които явно бяха наводнили имението. Не се съмнявах, че на следващата нощ щяха да се появят още. Тук определено ставаше нещо много странно и започвах да си мисля, че Джеремая може би е прав. Може би в онази нощ нещо наистина е отговорило на техния зов. Нещо древно. И могъщо. Почувствах се странно и побързах да изляза от стаята.
     На вратата ме посрещна някакъв слуга. Изглеждаше уплашен, обясни ми забързано, че през нощта някой е нахлул в стаята на Лизбет, отдавна мъртвата млада господарка. Заинтригуван, го последвах по коридорите. Остави ме пред разбитата стая и тръгна нанякъде. Реших, че няма смисъл да го спирам и влязох вътре. Там друга слугиня почистваше и се опитваше да приведе в нормален вид стаята. Поздравих я и я попитах какво е станало. Не можа да ми помогне много, но постепенно разговорът се насочи към самата Лизбет. Изглежда по-малката сестра на Джеремая е била любимка на слугите. Жената ми обясни, че майката на Лизбет, лейди Ивелин, умряла при раждането й, а самата тя починала още като младо момиче от някаква странна болест. Всички били покрусени. Готвачката обаче, каза ми слугинята, твърдяла, че е видяла девойката в градината само преди няколко дни...
     ... и аз знаех, да, знаех, че това е истина! Знаех, защото сега разбрах къде съм виждал загадъчната жена-звяр, която бях заварил над трупа на слугинята снощи. Това беше самата Лизбет. Но от някогашната й невероятна красота не беше останало нищо... Господи, какво ставаше в тази къща?!
     Все още разтърсен, огледах набързо стаята, за да потърся нещо, което евентуално би ми помогнало да се ориентирам повече в обстановката. Мястото изглеждаше ужасно. Въпреки старанието на слугите, безпорядъкът още цареше навсякъде, мебели бяха прекатурени, подът беше засипан със съборени листа и изпочупени дървении. Забелязах, че една масичка беше останала невредима и върху нея небрежно беше оставена някаква книга. Приближих се бързо и – да, разбира се, това беше дневникът на самата Лизбет! Момичето беше умряло отдавна, но може би нещо по тези страници щеше да ми помогне да разкрия мистерията около сегашното й появяване в онзи ужасен демоничен вид. Лизбет пишеше за терзанията си, за все по-нарастващото чувство на страх, което я разяждало отвътре. Думите й бяха накъсани и пропити от безпокойство, което почти можех да усетя, от някакво болезнено очакване, което я е съпътствало през целия й живот, без да може тя да го разбере. Имаше и нещо друго, разказ за миналото на тайнствения Манастир отвъд Имението – за някакво огромно злодеяние, за жестокото убийство на някакви монаси... за призраците им, които още бродели из катакомбите под онези развалини. Не знаех дали има някаква истина във всичко това, но Лизбет се беше питала. Почувствах отново тръпките по гърба си. Всичко беше толкова странно и... зловещо. За момент бях готов да призная пред себе си, че се страхувам, че се страхувам ужасно! Но успях да прогоня вълнението си. Бях обещал нещо на Джеремая и щях да го изпълня. Дължах му го.
     Оставих дневника на масичката и се отправих към вратата, когато внезапен импулс ме накара да използвам Взора. О, Боже! Картината на стената, нейният портрет, беше толкова прекрасна преди, а сега... Извратеното чудовище, което бях видял надвесено над трупа на слугинята, ме гледаше от платното със зловещата си усмивка, а в краката й бяха приклекнали двама Виещи. Вече не се съмнявах. Духът на Лизбет явно също не можеше да намери покой, подобно на онези монаси. Дали само духът й, обаче? Не спирах да мисля за тайната, която Джеремая ми беше разкрил. Какво се беше случило онази нощ? Трябваше да разбера.
     Излязох от спалнята на момичето и поех надолу към кухните. Слугинята ми беше обяснила, че оттам се излиза в градините, където готвачката видяла младата господарка. Оглеждайки стаите по коридора, попаднах и на покоите на Джоузеф и Ивелин Ковънант. В стаята на Джоузеф намерих бележка, която той беше писал навремето. Главата на семейството явно се притесняваше от все по-странното поведение на децата си, особено Амброуз, който ставал съвсем неуправляем и постоянно противоречал на родителите си. А от следващото изречение ставаше ясно, че Джоузеф е знаел! Знаел е за пътешествието на децата си до острова с Камъните, но явно така и не е успял да разбере какво точно се е случило там. Изглежда беше посветил голяма част от времето си на проучването на този въпрос. И все пак – думите, че децата се държали странно от много години – това ме притесняваше. А във втората стая... избягах бързо оттам. Толкова болка... Взорът ми разкри леглото на Ивелин, покрито в кръв, толкова много кръв. Предположих, че видението, което ме споходи, е от нощта, в която се е родила Лизбет. Не знаех. И не исках да знам.
     Бях започнал да се изнервям. Усетих се, че настръхвам при всеки звук. Трябваше да се успокоя. Продължих по пътя си, когато видях нещо, което съвсем разруши самообладанието ми. Беше картина, семеен портрет, подобен на този, който бях видял в стаята на Джеремая. Той самият в средата, заобиколен от братята и сестрите си.
     Използвах взора върху картината и останах потресен. Чудовищно! Не можех да повярвам, че наистина виждам това. Лизбет се беше превърнала в познатия ми вече звяр; по-голямата Бетани беше заменена от странна жена, чието лице стоеше в сянка, захлупено с качулка и изрисувано със странни цветове, от което ме гледаха втренчено две празни, бели очи; Аарон беше добил облика на одрания труп, който бях видял при пристигането си в имението; кожата на Амброуз беше бледа и пепелява, скулите му – изпъкнали, а тялото – болезнено слабо, а в очите му се четеше лудост и омраза. А моят приятел Джеремая не се беше променил изобщо. Но на мястото на главата му имаше само кървава рана, а самата му глава се търкаляше по пода. Какво беше това – бъдещето, настоящето?! Или може би нещо нереално? Но каквото и да бе, вече знаех, че в това имение се е случило нещо много зло, нещо ужасяващо и вероятно необратимо. Трябваше да разбера какво...
     Изведнъж навсякъде около мен започна да ехти побърканият смях на Аарон, а вратите наоколо се затвориха рязко. Затичах се към най-близката, но тя не можеше да се помръдне и на сантиметър. Втурнах се към стълбището, откъдето бях дошъл, но там стоеше Лизбет – истинска и реална, само на два метра от мен. Вече ми беше невъзможно да се съмнявам в слуховете, че е жива. Тя ме изгледа с омраза, изръмжа като див звяр и с нечовешки висок скок изчезна зад ъгъла. Преди да успея да я последвам, обаче, оттам изскочиха два от Виещите и се нахвърлиха срещу ми. Извадих револвера си и стрелях в тях, крещейки. Изпразних барабана и не спирах да крещя, толкова ужасен бях. Но двете създания бяха мъртви и след малко успях да се успокоя...
     Нататък крачех като в сън. Бях на предела на възможностите си, нервите ми бяха изопнати до крайност. Цялото ми внимание беше съсредоточено в пътя напред и не можех да мисля за нищо друго. Навсякъде беше ужасно тихо и току изведнъж се разнасяше онзи ужасяващ вой и поредните куршуми се забиваха в тялото на някой Виещ. Всеки път все по-бавно! Усещах как силите ми се изчерпват и рефлексите ми закърняват. А къщата сякаш беше наводнена с проклетите създания!
     Слава богу, накрая успях да стигна до кухните. Там ме чакаше поредното разочарование – оказа се, че съм вървял напразно дотук. Видях готвачката, но тя не можеше да ми помогне. Ключът към градините бил у слугинята, която чистела стаите на Кисинджър. Кисинджър... чакай малко!
     Ото Кисинджър! Какво прави това копеле тук!? Какво иска от приятеля ми? Ако се срещнем, кълна се, ще го убия! Ще го... не, това можеше да почака. Точно така. Да почака. Имах работа и трябваше да я довърша. Ако пък съдбата ме събереше с онзи негодник... толкова по-добре. Тръгнах по стълбищата към горния етаж на източното крило, следвайки указанията на готвачката. Трябваше да намеря камериерката с ключа. Минах през няколко коридора, внимавайки за Виещите, след което се озовах в някаква огромна библиотека. Тогава го видях! Призракът на Аарон отново се носеше във въздуха, облечен в карирания си костюм и с веещата се червена коса. Побързах да се скрия. Той сякаш търсеше нещо, някаква книга може би. Ето, да! Изрови я от един рафт, като през цялото време не спираше налудничаво да мърмори нещо. Прелисти страниците, после, явно удовлетворен, я пусна да падне и се обърна към изхода на стаята. Изчаках да се стопи във въздуха, след което бързо изтичах до мястото, откъдето беше издърпал книгата. Както си и мислех, беше я оставил на пода до секцията. Отново дневник и този път май беше на самия Аарон. Книгата беше отворена на страницата, която явно беше интересувала призрака, затова се зачетох оттам. Беше малко несвързано, ставаше дума за някакво странно място, където е винаги есен, където самата земя била пропита със зло и ужасяващи дървета изсмуквали живота от нея. Тайнствени и зловещи същества обитавали това място, а сенките на нощта го пазели. Не бях в състояние да разбера нищо от тези безсмислици. Погледът ми обаче се спря на още нещо. Аарон говореше за владетелката на това място, някаква всемогъща господарка, която се наричала Вечната Господарка на Сенките. Изведнъж отново ме обзе хлад и дочух шепот да се разнася из стаята. Не! Стига. Трябваше да се овладея. Превръщах се в пленник на страха си. Каквото и проклятие да беше сполетяло семейството на горкия ми приятел, щях да го разкрия и унищожа.
     Опитвайки се да събера смелост, продължих пътя си към стаята на Кисинджър. Скоро стигнах до една картинна галерия и до ушите ми стигна познатият маниакален смях на призрака. Преди да успея да реагирам, той се появи изневиделица и се понесе бясно към мен. Едва успях да избегна сблъсъка. Аарон говореше, докато продължаваше да се смее, нещо за ритуали, за картини, които криели истината. Сякаш ми се присмиваше, не спираше да се хили зловещо. После се спря и изрече странни думи – за онзи, който щял да се надигне отново. Какво, по дяволите? Призракът обаче изчезна в стената, стопи се така внезапно, както се беше появил. Свих рамене. Нямах желание да се задълбочавам в нови загадки, преди да съм успял да разкрия старите.
     Коридорът ме изведе до поредната стая, в която разпознах кабинета на Бетани. Досега май знаех най-малко за нея. Голямата сестра на Джеремая сякаш беше обвита в тайнственост. Бележката, която намерих в стаята, потвърди това. Бетани пишеше за силата, която само тя имала смелостта да поиска, за разлика от брат си Аарон и баща си. Доколкото успях да разбера, беше се занимавала с окултни магии, с някакви странни ритуали и древни тайни. Твърдеше, че те щели да отключат пътя към неподозирана мощ и обвиняваше Джеремая за това, че е започнал всичко, а после ги е изоставил. Започнал всичко? Значи и това имаше нещо общо със събитията от онази нощ. Нещата може би започваха да се проясняват, макар че не успях да разбера много от бележката.
     Продължих напред. Ето, тук най-после беше стаята на Кисинджър, за която ми беше казала готвачката. Само че беше празна. По дяволите! Огледах внимателно за ключа, но не видях нищо. За това пък нещо друго привлече погледа ми. Някаква вътрешна врата беше открехната и от нея нахлуваше лек ветрец. Вятър, тук? Иззад вратата се носеше някакъв странен шум и обзет от любопитство пристъпих към нея, за да я отворя...
     Беше невероятно! Невъзможно! Изумително! Вратата кротко се отдели от пантите си и полетя към небето. Да, към небето! Кърваво червено небе, прорязвано от отровно-жълти резки и раздирано от светкавици. Стоях на ръба на каменна тераса, гледаща към безкрайна червена бездна – не само небето, но и хоризонтът беше червен, сякаш се намирах в центъра на сфера от бушуващи пламъци. Наоколо видях да се носят други такива платформи, на някои от тях имаше и руини. Обърнах се рязко, но, както очаквах, зад мен имаше само останки от някаква стена. Нито помен от стаята, която бях напуснал току що.
     Онейрос! Нима бе възможно? Градът на изгубените души, легендарният град, унищожен от чудовищен магически катаклизъм. Нима наистина бях в Онейрос? Познавах мястото само от легендите и дори не вярвах, че наистина е съществувало. Сега разбрах какво е търсел Кисинджър в имението Ковънант – изглежда тук имаше портал към града. Бавно тръгнах по ръба на терасата, търсейки начин да напусна мястото.
     Изневиделица, от земята изскочи нещо. Когато се извъртя към мен и изсъска заплашително, осъзнах, че е живо. Съществото беше гърбаво и вместо крака имаше дебела опашка, а предната част на главата му беше покрита с множество малки пипалца. Ръцете му бяха дълги и тънки и се размахваха безпомощно. Създанието се насочи с приплъзване към мен, а аз стрелях в него с револвера. Куршумите ми сякаш дори не го докосваха, но в отговор то изплю някаква гъста, зелена течност, която се разплиска в краката ми и започна да ври. Виждайки, че съществото не само няма да ме остави на мира, но и е неподатливо на куршумите ми, аз извадих верижката с Гил'Зебар и протегнах ръка напред, припомняйки си формулата на новонаученото заклинание. Сините кълба на ектоплазмата започнаха да струят от пръстите ми, а аз ги усещах как преминават сякаш през вените ми, за да излязат на свобода. Чувството беше неприятно, отблъскващо, но магията действаше – съществото се загърчи под ударите на малките сфери и се опита да избяга. Последното кълбо го удари в гърба и то просто се разтвори във въздуха с хриплив писък.
     Поех си въздух и се огледах притеснено наоколо, търсейки с поглед нови опасности. Продължих по-внимателно напред към следващата, доста по-голяма, тераса, преминавайки по мост, съставен от висящи в нищото паянтови дъски. Тук тази сюрреалистичност беше почти естествена. Точно бях стъпил на новия остров, когато нещо безумно ярко пропищя и се взриви само на няколко крачки от мен и ме заля вълна горещ въздух. Отскочих рязко встрани и се заоглеждах диво. Тогава го видях – висеше във въздуха като привидение, но беше реален. Ото Кисинджър, моят стар враг, но изглеждаше много по-различно отпреди. Очите му бяха диви и безумни, кожата му се беше съсухрила и беше отслабнал неимоверно. Дрехите му се бяха превърнали в дрипави парцали, висящи по отслабналото му тяло, а ръцете и босите му крака завършваха с дълги нокти. Заобиколен от някакво силово поле, той беше недосегаем както за револвера ми, така и за ектоплазмата. Но същото не важеше за мен – той протегна ръце напред и със злобен вик запрати по мен нещо, сякаш създадено от огън, което се носеше невероятно бързо и надаваше висок писък в полета си. Отчаяно отскочих от пътя на огненото кълбо и точно преди да се взриви в земята до мен, различих очертанията на птица. Огнената вълна ме заля и по цялото ми тяло се разля болка от изгарянето. Изправих се и се втурнах да бягам към най-близката стена, надявайки се камъкът да е достатъчно укритие от огнените птици. Зад мен Кисинджър само се хилеше истерично.
     Какво беше станало с него? Той винаги е бил маниак, но никога луд, никога не беше показвал признаци за нещо друго, освен студена пресметливост и болна амбиция. Нима силите, бушуващи в Онейрос, бяха изискали такава жестока цена, за да му се подчиняват? Наистина ли ме интересуваше?
     В този момент чух нов писък и започнах да се моля птицата да не пробие дебелата каменна стена, защото на по-малко от метър от мен платформата свършваше и се откриваше безкрайната червена бездна. Но за мой ужас, писъкът се премести встрани, а после видях как фениксът се появи откъм левия край на стената и се засили право към мен без дори да намали скоростта си. Опитах се да отскоча, но твърде късно – птицата се взриви в стената до мен и ударната вълна ме запрати към бездната. Полетях към червения безкрай, с бушуващите в него светкавици, готов да посрещна съдбата си...
     ... и се ударих в нещо твърдо. Отворих очи и с удивление видях, че съм паднал върху няколко малки, мраморни плочи. Що за абсурд? Изправих се и погледнах зад гърба си – там беше платформата, взривената стена, а зад нея и носещият се във въздуха Кисинджър, но от острова не излизаха такива плочи. Нито в някоя друга посока имаше. Само под мен... Отдръпнах се леко назад и с удивление видях как най-отдалечените от мен плочи просто се преобърнаха и изчезнаха. Върнах се обратно и те отново се появиха, оформяйки твърд и стабилен под. За сметка на това тези зад мен изчезнаха. Тогава чух следващия писък и видях приближаващата се по права линия огнена птица. Нямах избор, трябваше да се доверя на късмета си. Скочих рязко встрани... и отново паднах на твърд под, а фениксът изчезна в бездната под мен. Сега видях на няколко метра встрани от мен малка мраморна беседка, висяща неподвижно във въздуха. В центъра й се въртеше нещо, наподобяващо златна драконова глава, с размерите на голяма ръкавица, но по-странното бе, че другият й край сякаш наистина беше предназначен за пъхане на ръка в него. В съзнанието ми проблясна споменът за нещо подобно, видяно отдавна в една книга... Да! Тибетското оръдие! Лед! Втурнах се към беседката и както очаквах, под краката ми изникваха мраморни плочи, които ми прокарваха пътека към нея. Стигнах до твърдия под точно навреме – зад гърба ми проехтя пореден писък. Сграбчих оръдието, пъхнах ръка в дупката, напипах това, което трябваше да е спусък, обърнах се рязко назад и го натиснах... както се оказа в последния възможен момент – огнената птица се превърна в леден кристал под напора на сините снаряди, които драконът изплю. Видях как Кисинджър се разкрещя и после просто се разтопи във въздуха.
     Какво ли вещаеше тази среща? И къде ли бе отишъл старият ми враг? Но нямах време да разсъждавам над това, защото усетих странен вихър, който се зараждаше около мен и ставаше все по-силен с всяка секунда. Не можех да разбера какво става, всичко около мен се движеше, губех почва под краката си, а погледът ми се замъгляваше. После падна мрак.

Втора Част
Красивата Лизбет

     Светлината бавно достигна до очите ми. Лежах и дишах дълбоко, докато силите ми се възвръщаха. Бях... бях паднал... погледнах нагоре. Имаше таван! По дяволите. Надигнах се тромаво и се огледах. Намирах се в малък килер и явно порталът към Онейрос се беше затворил. Е какво пък, така или иначе там ме чакаше Кисинджър, с когото не можех да се справя на този етап. Сведох очи към пода... и се дръпнах назад стреснато! На около метър от мен лежеше тяло на жена и когато се приближих и повдигнах главата й, срещнах мъртвия й поглед. Това трябваше да е слугинята. Какво ли й се беше случило? Нямах време да мисля. Адреналинът бушуваше във вените ми и исках час по-скоро да стигна отново до кухните. Взех ключа, който търсех, от джоба й и внимателно затворих очите й, изричайки една бърза молитва. Предпазливо открехнах вратата – стаята на Ото беше празна. Продължих смело напред и се затичах към изхода от помещението. Тогава дочух съскане зад гърба си, звучеше странно, странно познато. Хвърлих се на пода, поддавайки се на внезапен импулс, когато над главата ми профуча снаряд зелена течност, която се разля на пода пред мен. По дяволите! Зелените изроди някак се бяха промъкнали, явно връзката между онзи изгубен свят и нашата реалност продължаваше да съществува. Надигнах трескаво оръдието, което бях надянал на дясната си ръка и пратих буца лед в змиевидната глава на създанието. То се олюля, после сякаш се стопи в пода. Поех си дълбоко дъх и бавно се изправих, когато съскането отново се разнесе иззад гърба ми. Този път дори не чаках, направо се обърнах и стрелях с оръдието. Пред очите ми чудовището се разби на ледени късове. Хм, ами защо тогава предишното... ново съскане прекъсна потока на мислите ми. Обърнах се отново, бяха две. И зад гърба ми! Господи, тези неща бяха навсякъде. Изведнъж едно от тях отново се стопи в пода и секунди по-късно изникна отново, много по-близо до мен. Вцепених се. Започнах да стрелям като луд с оръдието, пробивайки си път напред. Нещо опари рамото ми и врящата зелена течност окъпа дрехите ми. Напред! Оставих се на инстинктите и добрата си ориентация. Просто тичах, навеждах се и стрелях, ту с оръдието, ту с ектоплазмата от камъка, който държах в лявата си ръка. Напред и напред. Не забелязах кога тишината изведнъж се спусна около мен. Те.. бяха.. свършили. Поех си дъх на пресекулки и се огледах. Намирах се в някакво антре, пред мен имаше нова врата, а на стената висеше огледало. Нещо неудържимо ме привлече към него и се приближих. Започвах все повече да се доверявам на интуицията си, явно беше, че в тази къща свръхестественото отдавна беше взело превес. И все пак това изглеждаше като нормално огледало. Нищо особено, освен онова странно усещане. Свих рамене и се обърнах да си вървя. Само дето зад вратата имаше прозрачна преграда. Приличаше на стъкло, но не беше. По-скоро представляваше някакво силово поле. О, не! За нищо на света нямаше да се върна при онези чудовища. Опитах се да насиля вратата, но не поддаде, въпреки че изглеждаше крехка. Явно беше защитена от някаква сила. В този момент направих нещо, което никога не бих направил при други обстоятелства. И все пак сега се отдадох на лудостта. Един внезапен импулс, който не спрях – хвърлих се към огледалото... и минах през него! Знаех си! Просто бях сигурен! Продължих напред по коридорчето, в което се намирах, и излязох в малък кабинет, може би на стария Ковънант, а може би не. Стаята беше в общи линии празна, но на едно бюро лежеше свитък, подобен на онзи, който Джеремая ми беше дал за ектоплазмата. Ами да! И в този имаше указания за заклинание. Прочетох го бързо, после опитах да го приложа. В първия момент реших, че съм сбъркал – не бях забелязал никакъв ефект. После се замислих малко. Изтичах обратно и отново скочих пред огледалото, приземявайки се на пода пред него. Насочих пръст към преградата и произнесох заклинанието. От ръката ми изкочи тънък лъч синкава светлина и силовото поле изчезна. Значи това беше магия, предназначена да разваля други магии.
     Трябваше да стигна до градините. Пътят дотам не беше особено дълъг, но пак трябваше да се сблъскам с отвратителните Виещи и с няколко от зелените създания, които явно бяха стигнали дори дотук. Сега вече ми беше далеч по-лесно, защитен от силата на заклинанието и с оръдието на ръката си. Бързо си проправих път до кухнята, където заварих трупа на готвачката. Явно проклятието, тегнещо над къщата, се разпространяваше все по-бързо и все по-нашироко. Трябваше да действам бързо. Отключих пътя към градините и там най-после срещнах слугата, който, според думите на покойната готвачка, беше видял Лизбет. Обясни ми, че трудно я познал под зверското лице, което носела сега, но това си била самата млада господарка. Погледнала го с омраза и избягала към семейния мавзолей, намиращ се на хълма отсреща, на около половин час път от имението. Не губих време и незабавно се отправих натам, молейки се чудовищата да не стигнат до Джеремая.

***

     Не ми отне много време да се изкача по малкия хълм, на който се намираше мавзолеят. Беше ограден с тих и празен двор, в който се виждаха няколко надгробни камъка, вероятно на отдавна загинали слуги. Приближих се към входа, потръпвайки. Времето беше започнало да се разваля, небето беше мрачно и духаше студен вятър, а морето наблизо бучеше. Сградата също беше ниска и малка и пантите изскърцаха, когато натиснах вратата, за да вляза вътре. Както и очаквах, Виещите не губеха време да нападат, но аз вече не се страхувах толкова от тях и бях подготвен. Хладнокръвно вдигнах револвера и стрелях. Веднъж, два пъти, три пъти. Накрая всички бяха в краката ми. Бях открил, че енергията на камъка се изчерпва постепенно, и възнамерявах да я пестя за нещо по-опасно от грозните кучета, на които вече започвах да свиквам. А че щеше да ме сполети нещо по-опасно, изобщо не се съмнявах. Каквото и проклятие да бяха навлекли Джеремая и останалите на имението, то явно набираше сила и никак не беше безобидно.
     Поразгледах наоколо, след като бях прочистил мястото от гадините. Нямаше и следа от Лизбет. Единственото полезно нещо, което открих, беше още един свитък със заклинание, позволяващо ми да призовавам телата на убитите си врагове да се бият на моя страна. Полезно, но не достатъчно, а и ефектът му беше много нестабилен. Какво ли правеше с живи хора?
     Как можех да открия Лизбет, ако не беше тук! Тогава погледът ми се спря на цепнатина, която не бях забелязал преди. Може би... насилих малко скалата и тя поддаде. Както си и мислех, отзад се разкри тесен проход, водещ някъде надолу. Е, очевидно нямах друг избор. Тунелът наистина беше много тесен, но постепенно се разширяваше, докато накрая се озовах в сравнително просторна галерия, където можех дори да се изправя. За секунди дочух стъпките зад гърба си преди мускулесто космато тяло да ме повали на земята. Стиснах зъби и посегнах да хвана лапите на чудовището. Беше ненормално силно, но собствените ми размери все пак надделяха и успях да затисна изчадието, разбивайки черепа му с голям камък, озовал се до ръката ми в боя. Отпуснах се и бавно поех дъх. Гърдите ми горяха. По дяволите, трябваше ли да ме нападат и тук!
     След няколко издигания, пътят ми най-сетне ме отведе до някакъв изход на повърхността. Озовах се в гробище, вероятно от другата страна на мавзолея, до която не можех да стигна отгоре. Докато успея да се огледам, няколко Виещи изскочиха иззад изпочупените надгробни камъни и се хвърлиха към мен. Господи, нямаше ли край! Опитах се да действам хладнокръвно, но ръката ми вече трепереше, докато насочвах пистолета. Все пак успях да убия повечето и да раня останалите достатъчно, че да се откажат. Осъзнавах, че съм на ръба на възможностите си. Тялото ми вече не ме слушаше, а страхът бавно проправяше зловеща черна пътека през съзнанието ми. Но трябваше да се боря. Нямах време да се колебая. Джеремая се нуждаеше от помощта ми.
     Стиснах зъби и слязох надолу към морския бряг. Имаше една завързана лодка, която силно се полюшваше под напора на буйните морски вълни. Скоро щеше да завали. Огледах околността и бързо осъзнах, че ако Лизбет се бе крила тук, то би могла да избяга единствено по море – към отсрещната страна на залива, в далечината, и Манастира, за който бе писала в дневника си. Предположих, че мястото я е привлякло по някакъв начин. Не ми оставаше друг избор, затова отвързах лодката от малкия кей и поех през вълните...
     Времето се влошаваше още повече. Грозното ръждиво небе вече трещеше от далечните гръмотевици. Облаци бяха скрили слънцето и ранният следобяд изглеждаше като здрач. Духаше студен вятър, който вкарваше мраз в костите. Поех по пътеката, водеща нагоре към хълмовете и манастира. По пътя си срещнах още от Виещите. Не можех да разбера как е възможно да са населили цялата област, а никой да не е забелязал и взел мерки. Натъкнах се и на нещо по-странно – двама Трзанти, които очевидно пазеха някакъв хамбар. Изненадан да открия диваците тук, аз се погрижих да не ме забележат и продължих пътя си, решавайки да си блъскам главата над присъствието им по-късно. В една клисура намерих мъртъв човек. Тялото беше мъртво от няколко дни, но в чантата му открих нещо странно – златен диск с форма на слънце и дневник. В дневника пишеше за монасите от манастира и как някога те можели да пътуват във времето. Не вярвах много на подобни измислици, но той пишеше, че една от трите съставки за портал към миналото бил този златен диск. Другите две бяха само бегло споменати. Изглежда целта на човека, който и да е бил той, е била да се върне в далечното минало, за да вземе оръжие, което споменаваше само като "Келтската Коса". Затворих дневника и продължих към манастира.
     Пътеката към портите му беше стръмна и – разбира се – осеяна с Виещи. Изглежда бяха наводнили цялата местност. Сравнително трудно си проправих път през тях, бяха наистина много, и когато се добрах до манастира, веднага ме хвана яд за пропилените усилия и амуниции. Беше заключено. Изругах наум и поех обратно. Имаше една пътека, която не бях проучил. Поех предпазливо по нея, стискайки здраво пистолета в ръка. Пътеката ме отведе до малка долинка, в която самотно магаре пасеше от оскъдната трева. До животното беше проснато тялото на някакъв мъж. Очевидно мъртъв от седмици, трупът миришеше непоносимо. Прерових набързо дисагите на магарето и открих дневника на човека, разказващ за злокобно оръжие, което се пазело някога в манастира. Човекът явно е бил обсебен от тази Келтска коса, защото в дневника беше подробно описана налудничавата му идея да се върне в миналото, преди момента, когато косата е била унищожена в манастира, и да я прибере. В дисагите открих още слънчев медальон, който според него бил един от трите ключа. Другите два бяха описани бегло – лунен медальон и странна на вид отвара.
     Продължих напред и скоро стигнах до по-голяма долина, където беше скътан някакъв на пръв поглед изоставен хамбар. Когато се приближих обаче, открих, че из руините имаше... да, това бяха Трзанти! Какво правеха тук? Но каквото и да бе, около мястото имаше доста от проклетите разбойници. Може би пазеха нещо. Нямаше как да разбера. Внимателно огледах обстановката и избрах един път по покривите на каквото беше останало от хамбара и подпорните му стени. Наложи се да убия няколко от Тразнтите, но в един ъгъл намерих запазена пушка и няколко пръчки динамит. Нарамих пушката и продължих напред. Бях навлязъл из порутените коридори на някаква полуразрушена пристройка към хамбара и предпазливо ги обикалях. В крайна сметка открих някакъв капак на пода, водещ към стръмен тунел надолу под земята. Преодолях нежеланието си отново да влизам в подобен проход и смело се спуснах по паянтовата стълба...
     Тунелите бяха направени от някакъв зелен и груб камък. По стените течеше вода, а обувките ми шляпаха в калния под. Тегнеше мрак. Гъст, отровен мрак. Започвах да губя чувството си за ориентация, защото тунелите се извиваха непрекъснато. Вече не знаех къде съм, но продължавах да вървя в мрака с надеждата, че отново ще видя светлината.
     Изведнъж от земята пред мен изскочи нещо. Стреснато се дръпнах назад и се обърнах към взора, за да различа какво е това. Пред очите ми стоеше скелет с разложени остатъци от кожа, висящи по костите му. Черепът се хилеше със злобна и същевременно незаинтересована усмивка. Не можех да повярвам, помислих, че може би Взорът вижда нещо нереално, но тогава скелетът ме сграбчи за крака и се опита да ме издърпа към себе си. Панически го изритах и единият му крак се откачи. Той се срина в купчина кости със сух пукот и изчезна в тинята. Аз се изправих бавно, опитвайки се да си поема дъх. Наведох се над купчината... и в този момент тя рязко се изстреля нагоре и скелетът отново застана срещу мен в цял ръст. Изкрещях ужасено и го блъснах с всичка сила към стената, където той пак се разпадна. В този момент чух и воя на Виещи и съвсем подивях. Погълнат от ужаса, се затичах напред в мрака, чувайки как от земята около мен се изправят още немъртви. Тичах напред, вече без дори да се опитвам да подбирам посоката си. С крайчеца на окото си мернах сянката на Виещите, но нямах сили да се заставя да спра. Тичах и тичах, и тичах...
     ... и светлината прободе очите ми като нож. Премрежих поглед и ги прикрих с ръка. Манастирът...
     Бавно се успокоих, докато разглеждах мястото, макар че сърцето ми продължаваше лудешки да препуска. Сградата бе огромна.. Изградена беше от солидни каменни блокове, но когато се изкатерих по няколко големи камъка и навлязох във вътрешността, пред очите ми се разкри картина на идилична разруха. Повечето кули и постройки в двора се бяха срутили под неумолимата тежест на времето и растителността ги беше обхванала. Навсякъде цареше внушителна тишина и единствено крясъците на Виещите нарушаваха покоя, карайки ме да посягам към кобура, без дори да помисля. Създанията бяха навсякъде, дори и тук. Вече знаех, че всъщност мисленето е губене на време, що се отнася до адски бързите чудовища – време, което можеше да ми коства живота. Стреляш и продължаваш напред, бях се съсредоточил единствено върху тази мисъл, докато оглеждах внимателно руините, настръхнал и с отворени на четири очи, готов да се хвърля на земята при всеки знак за тичащ към мен Виещ.
     Понякога използвах Взора, ставайки свидетел на ужасни гледки. Явно монасите в Манастира наистина не можеха да намерят покой, явно Лизбет беше права и нещо ужасно им се беше случило. Видях екзекуции, видях говорещи си луди и жертвени камъни. В една ниша наблюдавах как един висок монах оставя някакъв дневник и го прикрива внимателно. Въпреки тръпките, които ме побиха за пореден път след среща с обитателите от миналото, поддавайки се на внезапния импулс, посегнах към мястото, където човекът беше оставил книгата и да! – пръстите ми напипаха овехтялата хартия! Бавно изтеглих дневника навън, като внимавах да не го повредя и леко отгърнах крехките страници. Написаното ми разкри още за тази странна Коса. Изглежда оръжието било извадено от някакъв древен гроб, някъде при Стоящите камъни, на малкия остров сред морето. Монахът, чиято ръка беше изписала думите, беше уверен, че Косата е била обладана от нечовешко зло и че изваждането й навлякло проклятие върху Манастира, освобождавайки свръхестествени сили в нашия свят. Земята станала твърда и негостоприемна, реколтите почти не давали плод, свирепи бури изсипвали гнева си от небето непрекъснато. Накрая абатът взел решение Косата да бъде унищожена. Значи ето защо онзи човек е искал да се върне назад във времето! Оръжието е било разрушено от древните монаси и той може би е искал да попречи по някакъв начин на това.
     Така или иначе, следи от Лизбет нямаше, а всичко това с Косата само добавяше нови щрихи към загадката. Внезапно си спомних, че и духът на Аарон говореше за някакво надигане от гроба. Дали това имаше нещо общо със случката на острова от детството на семейството на Джеремая? За момента не можех да разбера.
     Продължих да обикалям мястото, изтребвайки механично Виещите. Когато успявах да ги издебна отдалеч, не ме стряскаха. Когато обаче внезапно се хвърлеха върху гърба ми... вече трудно съумявах да си събирам мислите. Ужасът се беше загнездил в сърцето ми и трябваше да си нашепвам какво търся и какво правя тук, за да продължавам напред.
     Накрая обаче стигнах до затворен край. Пътят ми беше блокиран и изглежда бях обиколил всичко възможно. Нямаше начин, явно трябваше да потърся друг път. Бавно се върнах по стъпките си до външната стена, оглеждайки отново всичко внимателно. Поредният Виещ, поредното светкавично движение на ръката с пистолета, поредната капка пот... За момент изпитах умора и желание да поседна на земята. Беше толкова спокойно, дори въпреки постоянния вой на отвратителните създания. Но нямах време да се отпускам. Почти до стената отново мернах едни цепнатини, които ми се бяха видяли подозрителни и преди. Светлината някак странно се губеше надолу, сякаш там имаше някаква кухина. Е, какво пък. Нищо не пречеше да пробвам. Заклещих една от пръчките динамит между камъните и запалих фитила, отдръпвайки се назад. Последва оглушителен взрив и когато димът се разсея, погледнах през новообразувалата се дупка. Както и очаквах, отдолу се разкри доста широка стая, в която внимателно се спуснах. Може би щях да намеря път към най-вътрешните части на Манастира...
     Тунелите ме отведоха до криптата. Виещите бяха навсякъде, бродеха из мрака и изпълваха коридорите с отровния си вой. Няколко пъти се натъкнах и на още от оживелите мъртъвци, които можеха да бъдат убити единствено с магия. Вече не можеха да ме уплашат, защото знаех как да се справя с тях и годините опит в борбата с подобни създания си казваха думата. Малко по малко спрях да треперя преди всеки ъгъл и закрачих по-целенасочено.
     Накрая открих изход към повърхността и се озовах във вътрешността на Манастира. Натъкнах се на странна гледка – в една полуразрушена стая, чийто таван беше рухнал, оставяйки слънцето спокойно да пече дървения под, група Виещи бяха накацали като лешояди около труповете на няколко Трзанти. За кой ли път се зачудих каква работа имат диваците в това забравено от бога място. На една полица намерих древен ръкопис. Зачетох го внимателно и открих, че това е бележка на абата на манастира, написана преди бог знае колко време. Говореше за ужасна грешка, която е направил, за това как обрекъл на гибел всички в Манастира и за писъците, които дори в момента чувал от по-ниските етажи. Не можех да разбера какво точно се е случило, но ми стана ясно, че е свързано с Келтската Коса, "изкована от хаос" и "оръжие на тяхното унищожение". Говореше се и за съставките на слънцето и луната, поставени пред огледалото на времето. Нямаше как да разбера повече, но веднага се сетих за слънчевия амулет, който странникът, чийто труп бях намерил сред хълмовете, твърдеше, че представлява част от ключ за пътуване във времето. Последното, което беше написано на пергамента, се оказа някакво неразбираемо за мен заклинание, което въпреки всичко наизустих, преди да продължа по пътя си. В съседната стая открих и лунния амулет.
     Отново се спуснах в криптите в търсене на път към останалите части на руините. Започна да става все по-студено и целият под беше застлан с кости. Изведнъж падна мрак. Неестествен мрак, който се просмукваше сякаш в костите, изпълвайки ги с мраз. Усетих движение зад гърба си и видях от земята да се изправя скелет. Изрекох думите на заклинанието, което бях намерил в мавзолея и което, вече бях разбрал, унищожаваше немъртвите. Създанието се разпадна в облак прах. В следващия момент остра болка проряза тила ми и пред очите ми избухнаха искри. Обърнах се рязко и ги видях – цяла армия от бавно движещи се сухи купчини кости, всяка стиснала дървена пръчка. Носеха се към мен с мрачна решителност и от време на време някой от тях бавно вдигаше камък от земята и го мяташе към мен. Разбрах, че с толкова много от тези създания не мога да се справя накуп и се втурнах през тъмния коридор. Започнах да губя ориентация сред безкрайните разклонения, но ревът на Виещите, който вече бях приел за естествен за това място, както и сухото шумолене на скелети, носещо се навсякъде около мен, не ми позволяваха да спра. Започнах да си мисля, че накрая просто ще стигна до задънен проход и това ще бъде краят ми, но в този момент малко по-напред отново видях слънчева светлина и с безумна радост изскочих на повърхността...
     Слънцето беше като удавено в ръждивите облаци, но след смразяващия душата мрак долу, се чувствах сякаш това е най-прекрасният летен ден в живота ми. Намирах се в някакъв естествен полукръг, съставен от външната стена на манастира и почти отвесните хълмове, обграждащи мястото. В центъра на кръга имаше малко езеро, а около него – три каменни олтара. В единия имаше вдлъбнатина с форма на слънце, а в другия – с форма на луна. Третият беше празен. Поставих двата амулета и отидох до централния камък. Казах високо и ясно заклинанието и изведнъж усетих промяна. Отражението на манастира във водата на езерцето беше заменено от съвсем различна постройка – нова и цяла, незасегната от времето, опустошило толкова безмилостно руините, в които бях бродил досега. Нещо повече – в отражението беше нощ и валеше сняг, докато там, където се намирах аз, грееше ярко слънце и тревата беше зелена. Знаейки инстинктивно какво трябва да направя, пристъпих бавно в езерото...
     Бяло. Всичко беше бяло, покрито с плътна пелена искрящ на лунната светлина сняг. Това, което ме заобикаляше обаче, беше удивително. Манастирът беше цял! Цял и здрав, и от прозорците струеше мека светлина. Бях успял! Заклинанието наистина беше подействало. Бях се върнал в миналото! Явно трябваше да се примиря с факта, че свръхестественото определено беше силно на това място.
     Тръгнах тромаво през снега към портата на вътрешния двор, но скоро ми се наложи много бързо да залегна. Имаше стражи! Монаси с арбалети бяха накацали по стените, а пред самата порта ме чакаха двама други, с огромни дървени тояги. Не очаквах да ме нападнат – по дяволите, това бяха миролюбиви монаси! – но доста бързо разбрах грешката си, когато една стрела се заби до мен. Прикрих се зад малко затрупано със сняг хълмче и на лунната светлина, започнах да стрелям напосоки към монасите. Разнесоха се викове, после всичко утихна. Явно бях успял да ги отстраня почти безпрепятствено. Само се надявах монасите от вътрешността да не са чули виковете през дебелите стени. Предпазливо излязох иззад укритието и се промъкнах към портата...
     Последва изключително дълго и уморително изкачване по зидове, покриви и стени и криене из стаите на манастира. Не можех да разбера защо монасите бяха толкова враждебни, но колчем попаднех случайно на някой, той веднага налиташе върху мен. Нещо явно ставаше тук и може би бе свързано с проклятието на Косата. В няколко монашески килии открих странни бележки за неизпълнени задължения по някакви ремонти, за липсващи пари, за древни книги и странно държащи се монаси. Явно лудостта бавно се беше разпространявала и сега може би беше обхванала всички. Трябваше да стигна по някакъв начин до Косата! Монасите така или иначе бяха обречени, но абатът беше запазил здрав разум и знаех, че ще иска да я унищожи.
     Пътят ми обаче се оказваше блокиран на много места. Монасите бяха измислили хитроумни приспособления срещу неканени гости и се налагаше да използвам цялата си изобретателност, за да се справя с капаните им. И все пак тук поне ги нямаше адските създания от собственото ми настояще. Това ме караше да се чувствам малко по-спокоен. Преминах през няколко препятствия, включващи странни водни съоръжения и сложни лостови системи, докато успея да се добера до стаята на абата. Там обаче нямаше никой. Открих единствено бележка, в която старецът беше написал, че тази нощ ще бъде завършен ритуалът на унищожаването на древното оръжие. И странно – прозорецът беше счупен. Погледнах навън и през снежната вихрушка и нощния мрак успях да видя, че централният параклис се намира от другата страна на манастирския комплекс. Нямах друг избор, освен да тръгна по хлъзгавите покриви. Това или да премина през пълния с монаси двор...
     Най-сетне успях да се добера до ритуалната зала на централния параклис. Дочух гласове отвътре, докато се промъквах около тясното стълбище в началото на помещението. Изругах тихо. Дали не бях закъснял? Бавно и предпазливо се приближих, сдържайки трескавото си дишане, и подадох глава към залата. При амвона познах абата, но това, което привлече моментално вниманието ми, не беше той, а предметът, лежащ на самия амвон. Най-после! Ето я легендарната Келтска Коса! Оръжието изглеждаше доста обикновено, малко прекалено дълго и със странни инкрустации, доколкото можех да видя оттук, но излъчваше някакво зловещо усещане, от което кожата ми настръхна. Нямах обаче време за губене. Абатът беше съсредоточен и бавно мълвеше думите на някакво заклинание. Опитваше се да я унищожи! Стрелях в двама от монасите, за да отвлека вниманието на абата и се хвърлих към амвона. Монахът обаче се обърна директно към мен и запрати по мен огнено кълбо, без да спира да напява думите на заклинанието. Успях да променя посоката на скока си и се приземих на земята, разминавайки се на милиметри с кълбото, което опърли кожата ми. Веднага станах на крака и се хвърлих към абата, поваляйки го на земята. Той упорито не преставаше да пее, а зад мен останалите монаси се затичаха към амвона. Противникът ми ме отблъсна, при което използвах момента да се завъртя на земята в кълбо и да пратя няколко заряда ектоплазма към останалите. Последният заряд отлетя към абата, който тъкмо се канеше да запрати ново магическо кълбо към мен. Монахът падна назад и аз се стрелнах към камъка, а ръката ми се сключи около дръжката на косата...
     В този момент светлините изгаснаха, а навън започна да вие зловещ вятър. Светкавици озариха нощта и студ обгърна всичко. Зелена мълния разби витража над главата ми и започна сякаш съзнателно да броди из коридорите. Навсякъде чувах писъци на монасите, поразени от зловещата магия. Стъклата се пръснаха, таваните започнаха да се срутват. Абатът се изправи отново срещу мен, решен да унищожи Косата дори с цената на живота си, но преди да завърши заклинанието си, огромен каменен блок се стовари от тавана и го уби на място. Чувствах жаждата на оръжието, чувствах омразата му. Знаех, че ставащото е негово дело. И в този момент осъзнах, че за състоянието на манастира, такъв, какъвто го бях видял в моето време – изтърбушен, изоставен и разбит – съм виновен само и единствено аз.
     Осъзнах се навреме, преди таванът да падне отгоре ми. Давах си сметка, че да остана тук би било равносилно на самоубийство, затова се втурнах през изтърбушения прозорец и побягнах в нощта към езерото, от което бях дошъл. Зеленото сияние на ужасяващата сила, която се беше развихрила сред манастира, беше превърнало нощта в ден. А зад гърба ми се носеха писъците на умиращите в манастира монаси...

***

     Оставаше ми само една врата, само един непроучен тунел. С мрачна решимост и гладната за смърт Келтска Коса в ръцете ми тръгнах по него. Вървях дълго, но вече не се страхувах от нищо. Зловещото оръжие в ръцете ми сякаш подхранваше собствената ми омраза към зверовете, които дебнеха от сенките. Но Виещите не можеха да ме наранят. Малцината, които дръзваха да се изпречат насреща ми, умираха само от едно леко махване на косата. Осъзнавах обаче, че оръжието изсмуква по някакъв начин и магическите ми сили и виждах, че докато го използвам, ще ми е почти невъзможно да използвам арсенала си от заклинания.
     И тогава започнах да чувам, отначало отдалеч, а после все по-близо, странна песен. Звучеше почти като детско гукане, но гласът беше зловещо стържещ и звучеше стар. Прекалено стар. Пред мен се изпречи висока порта. Поех си въздух и я отворих...

     Тя стоеше изправена пред дълга маса, облечена в официална рокля, и пееше, вдигнала ръце нагоре. Виждаше се, че някога е била невероятно красива. Но от някогашната й красота не беше останало нищо, защото тя беше мъртва от много години. Разложеното й лице беше почти лишено от кожа, а очите й представляваха два кухи отвора в него. Ивелин, майката на Джеремая, на братята и сестрите му. Какво правеше тя тук? Понечих да я докосна, но тя просто се свлече на стола и всякакъв живот напусна отдавна мъртвото й тяло. В този момент чух свиреп писък и рязко се обърнах. Пред мен стоеше Лизбет, от плът и кръв. Но от нежната девойка от картината не беше останало нищо, освен прекрасната руса коса. Създанието пред мен имаше изкривени ръце и крака, дълги зъби и нокти и жестоко и животинско изражение на изкривеното си лице. Приличаше повече на вампир, отколкото на човек. Тя се разкрещя да съм оставел майка й на мира, след което започна да говори за "предателството" на Джеремая, за това как вече започналото не може да бъде спряно и други неща, които не разбирах. След това се нахвърли свирепо отгоре ми със зъби и нокти, а от нишите в стените наизлизаха скелети и започнаха да се приближават заплашително.
     Виждайки, че нямам друг избор, извадих Келтската Коса и позволих на жестокия глад на оръжието да ме обземе изцяло. Нахвърлих се като Мрачния Косач сред ордата немъртви, опитвайки се да се добера до свирепата им господарка. Червена мъгла падна пред очите ми и вече не осъзнавах какво става около мен. Оръжието пееше в ръцете ми с гласа на кръвта и смъртта и всеки мах на острието звънтеше в ушите ми с мрачна сладост.
     Изведнъж осъзнах, че съм единственият изправен в залата. Лизбет се беше сгърчила на пода пред мен, покрита със собствената си кръв, и ме гледаше с омраза. Овладявайки с мъка контрола над косата, се приближих към нея и отново се опитах да я заговоря, надявайки се, че този път ще мога да разбера какво я бе превърнало в този кошмар. Тя обаче рязко скочи насреща ми с протегнати към очите ми нокти. Почти несъзнателно замахнах с косата и главата й падна в краката ми, последвана от тялото.
     Дишах учестено, опитвайки се да не изпадна в шок от всичко преживяно. В този момент с ужас видях как Ивелин се изправя бавно от стола и поема по един от коридорите. Вдигнах главата на Лизбет, държейки я за косата, и предпазливо поех след майка й. Жената стигна до една врата, извади от полите на роклята си златен ключ и го превъртя в ключалката. След това се свлече на пода, мъртва за вечни времена, най-накрая намерила покой. Молех се никога да не разбера каква зловеща сила я беше вдигнала.
     Главата на Лизбет отвори рязко очи и се разкрещя, изпълвайки тишината на мъртвия манастир с грубия си език, опитваше се да ме захапе и се дърпаше. Отвратен от всичко, поех по коридора, намиращ се зад вратата, отключена от Ивелин, и стигнах до скална тераса, гледаща към морето. Малък мангал стоеше запален на ръба. Без да се поколебая, вкарах главата на изчадието в огъня и след това я захвърлих в морето. След това тръгнах по скалистата пътека, движеща се по ръба на скалата, и не след дълго стигнах до лодката, с която бях дошъл дотук. Не можех да повярвам, че съм се измъкнал жив от този ад...

Трета Част
Буйният Амброуз

     Върнах се с лодката до имението и влязох през градините. Беше паднала нощ и всичко тънеше в мрак, разсейван само тук-таме от случаен светещ прозорец. Изведнъж чух шум зад един ъгъл. Внимателно се приближих до него и надзърнах, стискайки косата в ръце.
     В малко, закътано пространство, където не можеха да бъдат видени от имението, група Трзанти се беше събрала около бедния градинар, който ме беше упътил към мавзолея на Ковънант. Очевидно го разпитваха и човекът изглеждаше безумно наплашен. Накрая, след като явно им каза всичко, което ги интересуваше, единият просто вдигна ножа си и му прерза гърлото без изобщо да се замисли. Въпреки че доскоро се бях намирал в компанията на бруталните Виещи, тази безсмислена жестокост ме ужаси много повече, отколкото техният вой би могъл. Дръпнах се зад ъгъла, за да не ме видят, и съзрях в краката си парче хартия. На него беше написано нещо. Прибрах го в джоба си и се прокраднах обратно към имението. Влязох през кухненската врата и заключих.
     Вече на сигурно място, разгънах листа хартия и зачетох. Беше послание до Трзантите, в което се казваше да внимават за "странника". Имах гадното усещане, че този странник вероятно съм аз. Изненада ме обаче подписът на бележката – "Амброуз". Братът на Джеремая, за когото се смяташе, че е мъртъв от години. Тази история започваше да става все по-странна. Влязох в общото помещение на кухнята с намерението да отида при приятеля си и да му разкажа за случилото се.
     Изведнъж чух смях. Детски, весел и жизнерадостен смях. Но наоколо нямаше никой. В този момент ножовете, оставени на масата, полетяха във въздуха и се понесоха към мен. Отскочих отчаяно и остриетата се забиха пода, но смехът продължи. Чиниите по рафтовете също започнаха да се издигат. Виждайки, че няма да мога да се добера до отсрещната врата, водеща към стълбите, се затичах по страничния коридор, надявайки се, че помощното стълбище ще ме изведе в безопасност от полтъргайста. Затръшнах вратата зад гърба си и чух как чиниите се разбиха в нея. Облегнах се на дървото и си поех въздух. Изненадващата атака на призрака ме беше заварила неподготвен. Изведнъж през дебелата врата се подаде острието на нож, само на няколко сантиметра от лявото ми ухо, и разбрах, че още не съм в безопасност. Затичах се нагоре по стълбите и затръшнах и горната врата.
     Продължих вече по-спокойно по коридорите, но не спирах да се оглеждам внимателно около себе си. Въпреки че не смятах, че ще се натъкна на Виещи, след като бях убил господарката им в манастира, предпазливостта беше много важна в това прокълнато място. И така, внимавайки да не се натъкна на Виещи, се натъкнах на иконома на имението. Човекът беше не по-малко изненадан да ме види, отколкото аз – него, но учтиво отговори на въпросите ми относно Амброуз. Бях шокиран да науча, че семейство Ковънант от години пази жестока тайна – Джоузеф, бащата на Джеремая, е бил убит не от друг, а именно от Амброуз – черната овца на рода. Още от малък, той бил буен и свиреп, но когато пораснал, държал цялата околност в подчинение, защото всички се страхували от него. Една вечер, двамата с Джоузеф се скарали и свадата прераснала в бой, в който синът убил баща си. След това избягал и се скрил. Въпреки че всички знаели какво се е случило, никой не предприел нищо, защото всеки се страхувал от гнева му. После, изненадващо, 7 години по-късно той се върнал, за да предяви претенции към наследството си. Когато му отказали, побеснял и започнал да троши всичко, изпречило се на пътя му. Дошъл местният шериф с група полицаи, но Амброуз избягал и без изобщо да се замисли, скочил от ръба на висока скала.
     Всички мислели, че е мъртъв, но непрекъснато чували слухове, че някой го е видял някъде – в Щатите, Ориента и дори Прусия. И въпреки че не вярвали да е още жив, страхът от него не ги напускал. После, и на това място икономът стана мрачно тъжен, докато аз съм бил в манастира, той се завърнал сякаш от гроба и довел със себе си Трзантите.
     Разтревожен от чутото, продължих да вървя из коридорите на къщата, по-внимателен от всякога, след като знаех, че пиратите също са вътре. Притеснявах се за Джеремая, но не можех да повярвам, че Амброуз би наранил собствения си брат. Макар че за да посегне на баща си...
     В този момент срещу мен се изпречи странна жена. Беше покрила лицето си с шал по ориенталска мода, а и останалата част от облеклото й беше в същия стил, изцяло черно и червено. На едната си ръка беше сложила ръкавица с три дълги, метални остриета. Тя махна небрежно с ръка и пред нея се оформи някакво силово поле. Твърде късно осъзнавайки опасността, замахнах с косата, но острието само набразди щита, но не я засегна. Тя скочи напред и се опита да ме прониже с шиповете, които, за разлика от моето оръжие, свободно преминаваха през силовата бариера. Отскочих назад и остриетата минаха на сантиметри от очите ми. Виждайки, че не мога да надвия жената, докато е покрита с щита, реших да отстъпя. Втурнах се към една странична врата и я затръшнах преди тя да успее да стигне до нея. След това превъртях ключа и продължих да тичам. От другата страна на вратата чух много стъпки и жената, която раздаваше заповеди на подчинените си Трзанти.
     Продължих да тичам, но вече всички пътища към покоите на Джеремая ми бяха отрязани. Ако и централното стълбище беше завзето от пиратите, както не се съмнявах, че ще бъде, щеше да се наложи да се надявам, че приятелят ми просто ще се спаси сам. Преминах през няколко коридора и излязох в централното преддверие. И наистина, точно на мястото, където стълбите се разклоняваха, загадъчната жена стоеше и ме чакаше с група Трзанти. Тя посочи към мен и извика някаква заповед. Пиратите наизвадиха оръжия и се втурнаха срещу ми. Извадих револвера и стрелях по двамата най-близки, поваляйки ги на земята. След това замахнах с косата и отрязах ръката на трети, който се свлече на пода с писъци. Използвах момента, за да се втурна през външната врата, изваждайки преди това ключа от ключалката. После я затръшнах зад гърба си и заключих, освобождавайки се от Трзантите, но и изолирайки се от къщата.
     Сега имах само един възможен вариант. Трябваше да намеря леговището на Трзантите и там да търся истината за малкия брат на Джеремая. Прекосих предния двор на имението, потръпвайки от студа. Нощта отново се спускаше и с нея идеше вятърът. Излязох от територията на имението и тръгнах по пътя надолу в посоката, от която, според иконома, дошъл Амброуз. Вятърът виеше в клоните на дърветата вдясно от мен, а вълните отляво се разбиваха в скалите далече долу. Но като се изключи това, всичко беше тихо. Сякаш в цялата околност нямаше друго живо същество, освен мен. Имах неприятното усещане, че може би наистина е така. Нo твърде много от нещата, които бях срещнал досега, не бяха живи.
     Изведнъж някъде в далечината напред мернах светлина. Лъчът мъждукаше и примигваше, но източникът му беше скрит зад един хълм. Тръгнах натам, защото сред тишината на нощта, единствено с вятъра и засилващия се студ за компания, светлината определено беше нещо, от което имах нужда.
     Накрая стигнах до фара, изправил се самотно на ръба на скалите. Светлината, която той хвърляше към бурното море, изглеждаше необяснимо самотна на фона на виещия вятър. Предпазливо извадих револвера си и влязох вътре. Изкачих стълбите бавно, за да не изскърца някое стъпало, и излязох на терасата, където стоеше възрастен мъж. Човекът беше дебел, но сякаш залинял от грижи. Небръснат и рошав, видът му говореше за скръб, която отдавна е предопределила посоката на живота му. И трайността му. Не можех да си представя как някой би могъл да живее на това безрадостно и изолирано от света място, но сега, когато виждах човека, осъзнавах, че той едва ли изобщо живееше. Дори когато ме видя, реакцията му беше по-скоро примирена, отколкото уплашена.
     Но когато започнах да го разпитвам за Трзантите, нещо в него се промени. Изведнъж животът сякаш се върна в очите му, но това, което се появи заедно с него ме изплаши. Омраза. Най-чистата и свирепа омраза, която можех да си представя. Той ми разказа как една нощ пиратите слезли на брега, близо до фара. Синът му се опитал да ги спре, но те го убили безмилостно и след това продължили навътре към сушата. Старецът бил оставен жив, за да поддържа фара. Знаейки, че не може да направи нищо, че постовете на Трзантите веднага ще го спрат, ако се опита да избяга, човекът станал затворник в собствения си дом, поддържащ светлината, докато собственият му светлик бил угаснал. И помагайки на хората, които били отговорни за нещастието му. Когато разбра, че искам да се разправя с тях, той почти се усмихна. Посочи ми посоката, в която се намира леговището им и ми даде ключа за портата, която пази входа му.
     Бързах да се махна от това място. Толкова мъка и самота бяха непоносими, защото ми напомняха за собственото ми, самоналожено отчуждение от света. За собствената ми самота и за собствената ми мъка по Гуендолин. Какво се случи тогава? Нима наистина аз бях отговорен за смъртта й? Проклет вятър!
     После изведнъж забелязах движение право напред и това ме изтръгна от нерадостните ми мисли. Един от диваците се разхождаше около дупка в земята. Беше започнало да ми писва от толкова болка и мъка. Около мен. И в мен самия... Бавно се прокраднах зад гърба му и извадих косата...

***

     След като открих дупката в земята, вече знаех как Трзантите са били в състояние да се появяват и изчезват толкова ненадейно на повърхността. Проклетите диваци бяха плъзнали като тумор в самата вътрешност на острова. Под земята се простираше колосален лабиринтен комплекс, чиито пещеpи и тунели водеха все по-надолу и по-навътре, докато по едно време вече не бях сигурен, че се намирам дълбоко под морското равнище. На места скалите бяха разцепени и океанът беше нахлул, образувайки малки подземни езерца. Над тях се движеха паянтови первази и дървени мостчета, които свързваха каменните постройки, спотаени в недрата на скалата. Груби пещерни образувания, чийто таван понякога беше на десетки метри височина, се редуваха с клаустрофобични коридори, усукващи се в странни фигури. Влага и студ бяха сковали всичко и миризмата на плесен беше най-силната след тази на барута. Барут? Не знаех за какво им е, не исках и да знам. Но не само това беше предназначено да гори. Варели с нитроглицерин, кашони с динамит, всякакви видове взривоопасни вещества бяха разпръснати сякаш безразборно из комплекса. Но нищо, което да ми подскаже какво става тук.
     А Трзантите бяха навсякъде. Опитвах се да се прокрадвам колкото се може по-тихо, но това не винаги беше възможно. Не можех да повярвам, че толкова много са успели да се промъкнат на сушата, без да бъдат спрени. Но пък в тези пещери можеше да се скрият хиляди, без изобщо някой да забележи. Имах късмет, защото диваците се бяха разпръснали из целия комплекс, но на съвсем малки групи, което ми помогна да избия мнозина, преди да ме усетят. Вече не чувствах вина за отнемането на човешки живот. Не и след като бях видял какво са причинили на стареца от фара. Не и след като таях толкова вина към самия себе си...
     Малко по малко започнах да се натъквам на следи, които все по-ясно ми показваха, че това място наистина е свързано по някакъв начин с Амброуз. Дали той беше сключил някаква сделка с диваците или беше техен водач, все още не бях сигурен, но виждах, че той е важен в обшността им. Малки бележки, вероятно пазени като някаква извратена идея за спомени, дневници на негови близки... всичко това ми помагаше да си съставя все по-плътна картина за това що за човек наистина е малкият брат на Джеремая.
     Изведнъж тя беше пред мен. Сякаш от нищото, тайнствената жена, която ме беше преследвала в имението Ковънант, се появи само на метър от мястото, където стоях, и замахна с шиповете, закачени на ръцете й. Нямах време да се чудя как е стигнала тук преди мен. Отскочих рязко назад и извадих косата. На свой ред змахнах, но жената не беше обикновен човек. Очевидно владееше сили, подобни на моите, защото пред нея мигом се появи прозрачна стена, която отклони удара ми. Тя отново скочи към мен, но аз също издигнах силова бариера около себе си и боят започна. В началото изглеждаше, че сме равностойни, но малко по малко разбрах, че тя не е очаквала да окажа такава съпротива. А може би просто не беше свикнала да се оказва без подкрепата на братята си Трзанти? Но каквато и да беше причината, осъзнах, че тя става все по-отчаяна. И вместо да ме умилостиви, това сякаш само подсили злобата ми. Това място... всичко това, цялата история... Имението Ковънант и цялата извратена фамилия на Джеремая... Просто не можех повече да понеса толкова много лудост и ужас. Нямах представа колко малка част от картинката съм видял все още. Но се нахвърлих върху жената с цялата ожесточеност на изтерзаната си душа и само след секунди косата проби през щита й и я преряза почти на две. Бавно, почти бездушно, претърсих оскъдното й облекло за нещо интересно и открих странен пергамент, който вероятно самата тя беше написала:

           "Започвам да се изморявам от цялото това чакане... Все още не мога да разбера защо Трзантите следват Амброуз като верни кучета. Подобно детинско доверие ме разсмива. Но наистина, толкова често липсата на женска интуиция води мъжете до фатален край. Достатъчно е само да мина покрай тях, за да изпълнят всяка моя прищявка.
           Веднъж моят сладък Амброуз да избие Семейството, двамата ще владеем със силата на Краля. Но търсенето на камъка ме изморява. Месец след месец влудяващо стоене в този залив, без дори да знаем защо...
           Нима той наистина мисли, че Гил' Зебар е скрит някъде тук? Или има и нещо друго? Но ако беше така, нямаше ли да включи в плана си и мен, неговата вещерска принцеса?
           Но аз трябва да запазя вярата си в моите братя. И да ги наблюдавам внимателно. Ще чакам.

           Шанта Мулар"

     Не знаех какво може да значи това, но една дума се вряза в съзнанието ми. "Гил' Зебар", камъкът, който от години носех на врата си. Какво ли искаше Амброуз от мен? И за какво му беше камъкът? За да получа отговор на тези въпроси, трябваше да открия самия Амброуз. Затова отново продължих напред в мрака. "Напред в мрака"... Това беше започнало да ми става мото...
     Чух викове зад гърба си. Обърнах се и видях от пещерите далеч зад мен да извират Трзанти. Бяха толкова много! Сигурно всички, които изобщо се намираха на острова, се бяха струпали на едно място. Не можех да се изправя срещу тях, дори и с косата. Затичах се по коридора, докато не стигнах до стая, пълна с кашони динамит. Имаше само още един изход. И само един единствен за мен, ако исках да се изплъзна на преследвачите си. Затичах се към другия проход и в момента, в който скачах през него, стрелях назад към кашоните. Експлозията беше оглушителна, но резултатът беше точно какъвто очаквах – таванът започна да се срутва. Затичах се, колкото ми държаха краката, докато не се озовах на място, където сякаш бях в безопасност. Коридорът, в който бях попаднал, беше празен. От всяка страна имаше по една врата.
     Докато мислех дали да тръгна наляво или надясно, оглушителна експлозия изби дясната врата от пантите й. Рязко се извърнах натам, стиснал косата в ръце, готов да се бия до последно. Но се оказах пред нещо много повече от обикновен дивак. Пред мен стоеше самият Амброуз, такъв, какъвто го бях видял по време на Взирането в семейния портрет. Висок и болезнено слаб, той изглеждаше така, сякаш всяка излишна тлъстинка е била насилствено изсмукана от тялото му. Лицето му беше по-скоро покрит с кожа череп, а на челото му беше стегната червена лента. Очите му бяха пълни с омраза и лудост. Омраза към какво? Нямах време да се чудя. В ръцете си държеше тежка алебарда с дълга дръжка. Изкрещя вбесено, че никой не можел толкова нагло да му се бърка в работите, и замахна към мен с нея.
     Беше прекалено далеч, за да ме достигне, но земята потрепери и от пода започнаха да изригват пламъци. Огнената вълна се понесе към мен, а зад нея можех да видя истерично смеещия се Амброуз. Нямах избор, затичах се в обратна посока, затръшвайки вратата зад гърба си. Почувствах силата, с която пламъците се удариха в нея, но тя удържа. Огледах се наоколо си. Намирах се в пиратската съкровищница. Навсякъде около мен беше пълно със сандъци със злато и скъпоценности. Слабо осветена от факлите, пещерата блестеше със собствена светлина. А в далечината, върху малка плоча, издигната над земята, беше поставен пожълтял свитък. Отидох до плочата и го взех в ръце. Разтворих го и...
     ... В следващия момент вихрушката от цветове и звуци престана и когато успях да фокусирам погледа си върху пергамента, на него нямаше нищо. Но аз чувствах как във вените ми тече нещо... Нещо странно и студено. Сякаш собственатa ми кръв беше станала студена и гъста. Усещането продължи само миг, но аз потреперих от погнуса. Какво ли заклинание бях впечатал в себе си?
     Изведнъж чух щракане и от устата на една статуя, намираща се в стената вдясно от мен, започна да излиза зеленикав газ, който бързо изпълни пода на стаята и започна да се издига нагоре. Разбрах, че съм попаднал в капан, но не можех да направя нищо. Единствената врата, водеща извън съкровищницата, щеше да ме изправи срещу огъня и Амброуз. Трябваше да измисля друг начин, трбваше да...
     Ръката ми се вдигна сякаш по собствена воля. Чувствайки инстинктивно какво ще се случи, я насочих към стената, която ми изглеждаше в правилната посока за излизане от този дяволски лабиринт. Почувствах как кръвта в ръката ми се вледени, усетих отвратителното движение във вените си и сякаш самите пори на кожата ми започнаха да изпускат отрова. Под дланта ми изведнъж се появи череп, хилещ се злокобно насреща ми, и се понесе напред. После още един и още един. И всеки от тях се взриви в стената с истеричен кикот и мощна експлозия. Отвратен от това, което току-що бях направил, се зачудих що за побъркан ум е бил в състояние по такъв жесток начин да се изгаври със света на мъртвите, създавайки тази отвратителна магия. Но нямах много време за чудене – газът беше почти достигнал гърдите ми. Затичах се към новоотворилия се проход...

***

     Не помня как стигнах до повърхността, но по едно време видях светлината на звездното небе над себе си и знаех, че вече съм в безопасност. Поне донякъде. Беше очевидно, че в пещерите на Трзантите не мога да намеря отговорите, които търся. Амброуз наистина беше там, но диваците бяха твърде много, за да се добера до него. Трябваше да намеря друг начин. Намирах се съвсем близо до имението и не ми отне много време да се върна там. Вятърът беше утихнал и времето се беше стоплило поне донякъде. Вече не се чувствах толкова сам. Може би това, че се бях измъкнал от потискащите пещери, които сега се намираха далеч под мен, ми беше възвърнало малко настроението. Влязох в двора и се насочих към централния вход. Не почуках, а влязох направо. Както и предполагах, вратата беше отключена, а и не исках да предупреждавам цялото имение за присъствието си. Все още не бях сигурен дали някой от диваците не е останал тук.
     Оказа се, че притесненията ми са ненужни. Щом влязох, веднага ме посрещна една дебела прислужница, която, макар и изнервена, явно не беше станала свидетел на злокобните събития, разигравали се доскоро наоколо й. Тя ми каза, че Джеремая се притеснявал за мен и ме чакал в една гостна на първия етаж. Отидох до стаята, почуках и влязох.
     Приятелят ми седеше на кресло срещу камината. Изглеждаше все така слаб и болен, но сякаш беше възвърнал малко присъствие на духа в сравнение с предишната ни среща. Каза ми, че се чувствал малко по-добре отпреди и ме помоли да се приближа до него.
     Преди да направя и крачка обаче, от тавана скочи черна сянка и на светлината на огъня с ужас видях Амброуз. Алебардата беше закачена на гърба му, но той сграбчи брат си и го вдигна високо във въздуха. Джеремая увисна в жилестите му ръце като парцалена кукла. А аз бях твърде далеч, за да направя каквото и да било. Но Амброуз не искаше да убива. Той се развика за някаква лудост и как всъщност не друг, а именно Джеремая започнал всичко и как бил твърде слабоволев, за да го довърши. После се обърна рязко към мен и ми заповяда да му дам Камъка, ако искам приятелят ми да живее. Опитах се да се пазаря, но той ме прекъсна рязко. Нямах избор. Свалих Гил' Зебар от врата си и го хвърлих на пода до огъня. Амброуз пусна Джеремая и той се свлече на колене. Помолих го да го пусне да си ходи, защото бедният ми болен приятел нямаше нищо общо с това. Но бесният пират се приближи към мен, извади алебардата и просъска "Ти си странник и не знаеш нищо. Това е битка, която продължава вече повече от две десетилетия! Джеремая има ВСИЧКО общо!". С тези думи той рязко се извъртя и отсече главата на приятеля ми с един удар.
     Не можех да повярвам на очите си. Кръвта ми се смрази от лекотата, с която брат уби брата си пред очите ми. След това Амброуз протегна ръка и Камъкът полетя към отворената му длан. Усмихна ми се и ми каза, че едва сега ще видя какво е истинската сила на Краля. Заби Гил' Зебар в основата на алебардата си и изведнъж ярка зелена светлина се появи от нищото и го обгърна. Той закрещя и се загърчи. Тялото му започна да се променя и да нараства. Мускулите му набъбнаха, а гръбнакът му се изкриви. Накрая светлината изчезна, но Камъкът сияеше ярко в дръжката на оръжието му. После чудовището, което само допреди секунди беше човек, се втурна към мен с див вой.
     Извадих косата и се приготвих да се защитавам. Първият удар на алебардата за малко да откъсне ръцете ми. Отхвърчах назад и се претърколих, но не изпуснах собственото си оръжие. Призовах силовото поле около себе си и на свой ред се втурнах напред с вик. Пред очите ми беше единствено отрязаната глава на скъпия ми приятел. Замахнах с всичка сила... и острието на косата отскочи от тялото на Амброуз, сякаш беше от стомана. Той само се изсмя, след което с мощен ритник отново ме запрати в стената. Едва си поемах дъх от болка. Опитах се да се изправя на крака, но изродът стъпи отгоре ми с един крак и с див смях вдигна оръжието си за един последен удар...
     ...който така и не последва. Чудовищен вой се разнесе из стаята и тежеста на крака на Амброуз изведнъж изчезна. Вдигнах бързо глава и видях странно създание, подобно на вълк и лъв едновременно, но с гротескно-човешки черти, което се беше нахвърлило върху врага ми и го хапеше свирепо. С ужас разпознах в създанието едно от онези чудовища, които понякога виждах, докато използвам Камъка. Но видях и друго – самият Гил' Зебар беше изпаднал от дръжката на алебардата и Амброуз беше започнал да възвръща човешкия си вид. С отслабването на дивака, чудовището, което го беше нападнало, също сякаш се стапяше във въздуха. Знаех, че разполагам с много малко време. Затичах се напред, сграбчих камъка в ръка и замахнах в същото време с косата. В мига, в който Гил' Зебар се озова в ръцете ми, чудовището изчезна и остана само замаяния от магическия сблъсък Амброуз. В следващия миг, на негово място имаше само локва кръв.
     ...
     ...
     Дишах дълбоко. Какво се беше случило току-що? Имах все по-силното чувство, че не виждам огромна част от голямата картина. Но защо...
     Повече го усетих с кожата си, отколкото го чух. Обърнах се бавно и се озовах лице в лице със странния звяр, който беше нападнал брата на мъртвия Джеремая. Създанието ме гледаше, а на демоничното му лице не можех да разчета нищо. Опитах се да отстъпя... бавно... и то скочи напред!