Troy: Fall of a City

Неприятната тенденция с обсъждане на пол, джендър, раса, цвят на кожата, език, сексуалност, религия и окосмяване под мишниците на главните действащи лица в дадена кино или телевизионна продукция продължава с пълна сила в Troy: Fall of a City. Честито!

Ако новината все още не е достигнала до вас, Ахил (Дейвид Гиаси), Зевс (Хаким Кае-Казим) и няколко други по-незначителни участници в Троянската война са черни в новата продукция на BBC и това предизвика вълна от обвинения, контраобвинения и обичайните километрични спорове в прекрасната ни световна мрежа.

Донякъде разбирам участниците в подобни сблъсъци, трябвало е да пишат нещо за интерпретацията на епос, който е толкова интерпретиран, че гърци и троянци сигурно вече съжаляват за тая проклета война, а Troy: Fall of a City е пребито магаре, което ти е жал да налагаш още. Ерго, дай да се съсредоточим върху произхода и външния вид на каста. Все пак, бих прегърнал деня, в който основната тема за разговор не е защо златокосият Ахил по Омир се е превърнал в гологлав чернокож по BBC, а какви са качествата на филма/сериала/рекламата за памперси. Иначе остава усещането, че успехът или неуспехът на дадено произведение е следствие на относителната му позиция в нестихващите културни войни, а не на усилията и таланта, вложени в него.

Troy: Fall of a City май се води най-скъпото начинание на британската телевизия (съвместно с Netflix), но уви, понякога само парите не стигат. Сериалът често изглежда евтин и това си проличава най-вече в (а) нежеланието за заснемане на бойни сцени, които обикновено или са извън кадър, или са на тъмно, или се съсредоточават в близки конфронтации между двама души; и (б) мижавото представяне на места като самата Троя или гръцкия лагер, които не изглеждат като гъмжащи с живот и цвят локации, а като Китен извън сезона. Сетовете на продукцията просто са пусти и лишени от каквато и да е енергия, чар, индивидуалност. Това не са обсаденият величествен град и брегът, подслонил нашествениците – това е някакво село със стена и плаж.

Сюжетът общо взето се придържа към основните елементи на гръцкия мит, макар очаквано да орязва голяма част от по-страничните разклонения и да добавя тук-таме някакви свои интрижки. Основната разлика може би идва от фокуса, като във Fall of a City прекарваме поне половината време от вътрешната страна на стените и съответно имаме доста повече Парис и Елена, Приам и Хекуба, Хектор и Андромаха от обикновено. Особено внимание е обърнато на влюбената двойка, причинила конфликта, но в конкретния случай това не е повод за радост, тъй като и Луис Хънтър, и Бела Дейн са актьори, чиито имена се надявам никога повече да не срещам. Не успях да открия дори искрица емоция между тях, като Хънтър непрекъснато е в режим превъзбудено кенгуру, а Дейн е надянала едно скръбно лице, сякаш всеки момент ще ревне.

Добри думи бих казал за Джоузеф Моул като Одисей и Дейвид Ейвъри като Ксантий – наглед страничен персонаж и шпионин на Одисей в Троя, който обаче играе ключова роля в сюжета. Двамата са сред малкото в екипа, които изглежда знаят какво трябва да правят на снимачната площадка и добре пресъздават ролите си. Именно Моул и Хлои Пири (Андромаха) изнасят една от двете истински въздействащи сцени в целия сериал, изхвърлянето на Астианакс от крепостните стени и последвалата среща между двамата. Другата, ако се чудите, е страшно сполучливата смес от бащинско отчаяние, безсилие, гняв на Джони Харис като Агамемнон при жертвоприношението на Ифигения.

Изпълненията на останалите актьори са посредствени, неособено забележими – боговете например са съвсем в периферията и основното им занимание е да воайорстват загадъчно – или оставят противоречиви реакции, като вече споменатия Ахил на Дейвид Гиаси, който ту радва, ту дразни, явно повлиян от куция сценарий.

Сред пироните в ковчега на Troy: Fall of a City е и чудовищната липса на усещане за изминало време. Ако не знаете, че войната трае десет години и някой от персонажите не го беше споменал в прав текст към крайните епизоди, никога не бихте останали с впечатление за толкова продължителна обсада. Тук никой не остарява, не виждаме изтощение, обезверяване, носталгия по дома. Всичко е фиксирано посредством невдъхновен диалог от сорта на „еееех, колко години изкарахме на тоя пясък, мамицата му“.

Рейтингите на сериала заслужено се сриват и той съвсем скоро ще бъде погребан и забравен като поредното неуспешно упражнение върху митологията. Страхлива и невдъхновена продукция, чийто най-голям позитив е, че за около час не изглежда съвсем ужасно.