The Punisher Марвел ни наказват...

Наказателят е петият герой от комиксите на Марвел, който получава самостоятелен сериал по Нетфликс. Но по-интересното е, че това е първият сериал, който не беше включен в оригиналния план – още през 2013-та беше решено да се направят четири сериала за четирима отделни персонажи, а след това да се създаде общ минисериал, както и стана. The Punisher не беше част от тези идеи. До направата на неговия сериал се стигна едва след втори сезон на Daredevil, където Наказателят (Джон Бърнтол) имаше доста голяма роля. Зрителите харесаха героя, критиците го харесаха, продуцентите го харесаха. И бързо му дадоха нов сериал.

Това беше грешка.

Или добре, нека опитам да го кажа по-умерено. Може би не е лошо да има отделен сериал за Punisher. Вярно, че героят вече е пресъздаван в цели три филма – The Punisher (1989), The Punisher (2004) и Punisher: War Zone (2008) – кой от кой по-голям провал. Вярно, че това го прави единствения марвелски персонаж, изигран от четирима актьори, тоест по-често екранизиран дори от Спайдър-мен. Но пък Джон Бърнтол наистина се справи страхотно във втори сезон на Daredevil, героят изглеждаше изключително интересен и точно тази интерпретация работеше чудесно. Аз лично с нетърпение очаквах да видя какво ще направят с него. Така че идеята за този сериал не беше лоша. Но реализацията се е получила доста посредствена.

Историята започва няколко месеца след финала на втори сезон на Daredevil. Франк Касъл, бившият военен, чието семейство е било брутално убито в парка по време на престрелка между престъпни организации, продължава да издирва членовете на бандите, виновни за смъртта на съпругата и децата му. След като намира и убива всеки един от тях, Франк решава, че е приключил с мисията си и заживява скромен живот на обикновен строителен работник. Скоро обаче демоните от миналото се връщат в живота му. Неусетно Франк се оказва в центъра на сложна престъпна мрежа, в която са замесени висши ръководители от американското правителство. Негов съюзник е Майкро (Ебон Мос Бахрах) – бивш анализатор от тайните служби, който е намерил доказателства за укривани престъпления, а по следите им е Дайна Мадани (Амбър Роуз Рива) – решителна следователка, която се опитва да разплете престъпната мрежа.

На повърхностно ниво сериалът е изряден. Нетфликс по традиция снимат скъпи, качествени продукции и това се забелязва. The Punisher изглежда стилно и елегантно. Заснет е добре, декорите са качествено подбрани, ъглите на камерата и осветлението също са интересни или поне ефективни. Екшънът, противно на очакванията на повечето зрители, заема малка част от екранното време и не е чак толкова кървав и отвращаващ, колкото би могъл да бъде.

Актьорската игра също е на високо ниво, поне в по-голямата си част. Бърнтол продължава да е перфектен в ролята на Франк Касъл и успява с много дребни жестовe и мимики да придаде на героя си истинска плътност и дълбочина. Ебон Мас Бахрах е сравнително скучен, но убедителен. Амбър Роуз Рива има чар и харизма и успява да бъде приятна, особено когато дели сцени с екранната си майка, изиграна от великата Шохре Агдашлу. Нетлфикс доста усърдно рекламираха завръщането на Дебора Ан Уол като Карън Пейдж, слагаха я във всеки трейлър, правеха ѝ самостоятелни постери, а в началните надписи дори изписват „със специалното участие на Дебора Ан Уол”. Оказва се обаче, че ролята ѝ е изключително малка – Карън присъства едва в няколко сцени и има по-важно участие едва в един-два епизода. Което е срамота, защото е прекрасна. Единствената по-сериозна грешка в актьорския състав е Бен Барнс, в ролята на злодея Били Русо. По принцип Барнс е способен да изиграе някой разглезен и нагъл келеш, както направи в Westworld, но тук ролята му е доста по-централна и актьорът просто не успява да я изнесе добре. Барнс стои прекалено изкуствено, говори прекалено театрално и като цяло не е убедителен.

И макар сериалът да изглежда добре и да е (общо взето) чудесно изигран, това не може да промени най-големия му недостатък – покъртително безинтересния и безсмислен сюжет. Марвелските сериали на Нетфликс са известни с по-бавното си действие – дори обичани заглавия като Jessica Jones често биват критикувани по този показател. На мен никога преди не ми е правило впечатление, просто защото този художествен свят ми е прекалено интересен, че да се замислям колко бързо тече действието. Дори и в The Punisher успявах да го игнорирам в началото – първите два-три епизода ми се сториха хубави и с интерес продължих нататък, нищо че се развиваше бавно. Но скоро се стигна до момент, в който действието просто спря.

И това вече беше сериозен проблем. И продължи да се задълбочава все повече. Не се случваше нищо, героите непрекъснато изнасят дълги монолози, пълни както с клиширани философки мисли, така и с неща, които зрителят вече знае. Мадани води разследване, което хем е просто, хем е разказано по объркващ начин, и, което е най-лошото – героинята прекарва часове наред в опити да разплете мистерия, чийто отговор зрителят знае от самото начало. Тоест опитът за детективски елемент е напълно провален и сцените от тази сюжетна линия се усещат по-скоро като излишно забавяне на историята.

Междувременно Франк Касъл постоянно си спомня еднакви скучни сцени с убитата си съпруга, която е толкова идеализирана, че става ужасно дразнеща. В това има смисъл – самият Франк признава в една сцена, че след смъртта ѝ в паметта му са останали само хубавите неща от нея, но все пак не променя факта, че героинята изглежда болезнено еднопластова и сцените с нея просто дразнят, защото зрителят остава с усещането, че тя си е нямала друга работа, освен да влиза в спалнята в дванайсет на обяд и да казва искрено на мъжа си „Хей, поспаланко, продължавай да си почиваш, не исках да те будя, заслужаваш почивка!”. И ако Франк има основания да идеализира убитата си съпруга, то сценаристите нямат основания да пишат некадърно съвсем живата съпруга на Майкро – Сара (Джейми Рей Нюман). Сара е майка на две деца, която вярва, че съпругът ѝ е мъртъв. Героинята има много екранно време и почти нито една сцена с Майкро, но въпреки това тя не е представена като нищо друго, освен като „жената на Майкро”. Всичките ѝ реплики се въртят около това каква съпруга е и всеки път, когато срещне Франк Касъл, тя започва да му излива душата си, защото явно няма нито един приятел или роднина или близък човек, освен мъжа си.

В някои моменти сериалът опитва да направи нещо по-разчупено и различно, но винаги се проваля. Впечатление прави един от епизодите във втората половина, разказан доста нестандартно. Предходният епизод завършва по интригуващ начин и тъкмо си казваш: „Ех, сега ще последва нещо много интересно!”. Вместо това обаче следващият епизод започва няколко часа по-късно – екшънът е пропуснат, а натрупаното напрежение се е разсеяло, без изобщо да бъде използвано. Действието в епизода в крайна сметка се връща няколко часа назад и виждаме какво е станало – виждаме го отново и отново, от гледна точка на различни очевидци, всеки от които разказва своя спомен за събитията. Тази структура принципно не е лоша, но обикновено се използва в полицейски сериали, които имат по 22 епизода на година и затова решават да сложат по някой филър, който има тъпичък сюжет, но поне е разказан интересно. Точно това се случва и в The Punisher – един не особено интересен сюжет, чиито слабости сценаристите сами осъзнават, и затова по средата на уж непрекъснатата история слагат такъв специален епизод и съсипват малкото тръпка, която са създали с края на предишния.

По-лошото е, че сериалът дори не разбира самия Франк Касъл. Daredevil се справи много по-добре с представянето на персонажа. The Punisher сякаш маха това, което е уникално в този герой, защото се опитва да го очовечи – да го направи по-нормален, по-обикновен, по-близък до обикновените зрители. А всъщност образът на Франк Касъл работи отлично като затворен самотник. Вместо да избере този подход, сериалът го слага в центъра на огромна мрежа от приятели – Касъл си споделя искрено с Майкро, води задушевни разговори с жената на Майкро, държи се естествено с Карън Пейдж, споделя всичко със стария си приятел Къртис и дори има спомени за дружбата си с Били Русо.

Наказателят се отличава от другите герои в тази вселена именно със зверските количества насилие, които извършва. Доста зрители не приемат това за редно и се притесняват, че историите на Франк Касъл показват насилието в твърде позитивна светлина. Сериалът изглежда се е старал да избегне такова внушение и затова превръща Франк в обикновен екшън герой, леко по-свиреп от средното ниво, но не много. Така обаче Франк става съвсем стандартен, в него няма нищо отличително. В комиксите смъртта на семейството на Касъл е това, което отключва психопатичното поведение на Касъл, но не е причина. Франк винаги е залитал по насилието, просто чак след това събитие става масов убиец. Докато в сериала точно тази случка е това, което е променило героя и го е превърнало в такъв, какъвто е.

Франк Касъл е изключително популярен сред полицаите и военните в САЩ, които го виждат като достоен за уважение. Сериалът се опитва да вмъкне това, като представя голям брой герои с военно минало и разглежда различните последствия, които участието в една война оказва върху човешката психика. Групи за взаимопомощ на бивши военни, пост-травматично разстройство, преходът към частния военен сектор – всичко това са теми, разгърнати в сериала. Лошото е, че въпреки интересната си тематика, The Punisher в крайна сметка няма какво важно или ценно да каже. Освен едно постно: „грешно е да слагаш бомби в молове и офис сгради, дори да ти е гадно.” Което не е кой знае колко дълбоко прозрение.

В крайна сметка сериалът, въпреки всичките си плюсове, страда от покъртително ужасен сценарий, който не просто се развива ужасно бавно, но и в същината си е скучен и безсмислен. Героят губи това, което го прави уникален и интригуващ. А Карън Пейдж е съвсем за малко.