The Handmaid’s Tale

Преди доста години по Дискавъри ченъл бях попаднала на документален филм за Судан и събитията в страната след идването на власт на Омар ал-Башир, диктатора, който въвежда шариата. Журналистите интервюираха някакъв човек, чието име за свой срам не запомних. Бил дребен престъпник, джебчия. Хващат го и го водят на съд. Човекът си мисли, че ще го пратят в затвора или нещо такова, когато всъщност чува присъдата си: да му бъде отрязана ръката. Първо отказва да повярва на ушите си. Така де, крадец, всичко е ясно, но как тъй ще му режат ръката? Ами ето така. Мисля, че след това беше успял да избяга от страната си, подробностите ми се губят.

Повярвайте, има причина да разказвам това, докато пиша за The Handmaid’s Tale и ако изгледате сериала на Hulu, ще ме разберете.

Лошото е, че дистопията на Маргарет Атууд така и не е издадена на български (дочухме, че това скоро ще се промени – бел. ред.). Колебая се как би трябвало да се преведе. В контекста на епилога на книгата най-логичният избор би бил Слугински разкази, защото в далечното бъдеще случайно откритата история на слугинята Offred (или Нафред), е наречена The Handmaid’s Tale като реминисценция към Чосър и неговите Кентърбърийски разкази. Сериалът (или поне излезлият досега първи сезон) доста плътно се придържа към сюжета на книгата с някои сравнително незначителни отклонения. Причината е, че за щастие самата Маргарет Атууд е сред продуцентите. И така, да се вслушаме в това, което има да ни разкаже една Слугиня.

Действието се развива в съвсем непосредственото бъдеще. Героите са едни от нас, ползват същите смартфони със същите приложения, които ползваме и ние, държат се като нас, говорят като нас… Когато неусетно става ясно, че нещо не е съвсем в ред. Раждаемостта по света рязко спада по неизяснена причина, шири се масов стерилитет, увеличават се помятанията и случаите на мъртвородени бебета, често пъти новородените умират до няколко часа след раждането си.

Разбираме го от спомените на главната героиня Офред (която от чист инат за точен превод на името ще наричам Нафред). Нафред е симпатична млада жена с доста странно на пръв поглед облекло. Алена рокля, грозни кафяви ботинки, бяло боне, под което е скрита косата ѝ и върху което, когато излиза на пазар, слага колосана бяла шапка, сякаш излязла от книга на Джейн Остин и която Леля Лидия – един особено зловещ персонаж, на който ще отделя време по-късно – романтично нарича „криле“.

Понеже настоящето е силно преплетено с миналото, е малко трудно да се разбере кога започва истинската история, която Нафред иска да ни разкаже. Дали от щастливите ѝ спомени от студентските години, когато се забавлява с Мойра, приятелката си лесбийка, дали когато се опитва да премине границата на това, което някога е било САЩ, заедно със съпруга си Люк и дъщеричката им Хана, дали когато разбира, че е бременна… А може би когато ражда и с потрес осъзнава, че Хана се оказва единственото оцеляло бебе в отделението. Или пък когато парите от картата ѝ необяснимо изчезват, момичето от кафенето е заменено от младеж, който буквално от нищото нарича нея и Мойра „курви“… Или когато я уволняват от работа, защото е жена и странен въоръжен мъж ѝ отваря вратата, поздравявайки я с „Под Неговия взор“…

Но най-вероятно всичко започва с момента, който почти не е споменат – „терористичната“ атака, погубила целия Конгрес и всъщност цялото управление на САЩ, което извежда на сцената единствените, които са готови да се справят с възникналия хаос – странната секта „Синовете на Яков“, която черпи идеологията си от Стария завет, но въздава правосъдие и съгласно някои подбрани и редактирани предписания в Новия. Разбираме не много ясно, че въпросните алтруисти въвеждат извънредно положение, което ще трае само докато не се справят с „терористите“, след което нещата се очаква да се върнат по местата си. Тоест, всичко започва от момента, в който хората с готовност оставят някой да свърши тази тежка, черна и неблагодарна работа, без да се интересуват що за тип е тоя и какви всъщност са му намеренията. За тях е важно да продължат да си живеят както досега, овластявайки с бездействието си онзи, който е твърдо решен да не остави и един изправен камък от доскорошното минало. Не е случайно, че този крайно фатален момент от историята на САЩ е някак неглижиран – хората не са му обърнали необходимото внимание, чак до мига, в който промените са станали необратими. Изкушавам се да запитам колко познато ви се струва всичко това…

И ето я Нафред. Облечена с нелепа алена рокля, с бялото си боне, изгубила съпруга си и дъщеря си при опита за бягство, застанала с прилежно събрани отпред ръце и със сведен поглед пред новата си господарка Серена Джой, която се държи с нея сякаш е идиотка с тежко забавяне на умственото развитие.

САЩ вече не съществува. На негово място се простира държавата с библейското име Гилеад (или както ме поправиха съвсем справедливо, че правилното е Галаад – бел. ав.). Управлението е теократично, правото е подчинено на начина, по който Синовете на Яков тълкуват Библията. Въпросните Синове събарят църкви, по стените висят избесени хора, обвинени във всевъзможни престъпления – че са свещеници, лекари, хомосексуални или Бог знае само още какво, улични надписи липсват, защото според новите закони на жените е забранено да четат. За първо провинение режат пръст, за второ – ръка, за трето – по-добре да не знаем. Жените вече са собственост на държавата. Тези, които доказано са със запазени детеродни функции, биват разпращани по знатни семейства с цел да родят дете на стопаните на дома. Тоест, ето как става това:

1. И видя Рахил, че тя не ражда на Иакова деца, и завидя Рахил на сестра си и рече на Иакова: дай ми деца; ако ли не, умирам.
2. Иаков се разгневи на Рахил и (й) рече: нима аз съм Бог, Който не ти е дал плод на утробата?
3. Тя рече: ето слугинята ми Вала; влез при нея; нека тя роди на скута ми, та и аз да имам деца от нея.
4. И даде му слугинята си Вала за жена; и Иаков влезе при нея.
5. Вала (Рахилината слугиня) зачена и роди на Иакова син.

Именно този текст от трийсетата глава на Битие господарят на дома изчита преди началото на Церемонията пред съпругата си, коленичилата Слугиня и останалата част от обслужващия персонал. След което Слугинята се настанява в скута на господарката си, а съпругът ѝ пред очите ѝ я обладава. И така – всеки месец. Прието е да се смята, че безплодието е поразило само жените и ако липсва забременяване, вината е само и единствено тяхна.

Историята паралелно следи миналото на главната героиня Нафред (някогашната Джун), настоящето ѝ и постепенното ѝ излизане от черупката на неверието и страха, за да стигне до желанието да се еманципира и да се отърси от развихрилата се лудост. А това е доста трудно. Да започнем от имената. Когато една жена е определена за Слугиня, името ѝ бива отнето и тя става собственост на господаря на дома, където е изпратена, за да забременява. Всъщност, по-скоро е собственост на господарката, но понеже жената така и така е подчинена на мъжа, накрая тя всъщност е негова. Слугинята вече не се казва Джун, Емили, Джанет и пр., тя е Нафред, Наглен, Науорън, Наданиъл… И когато я изпращат в нов дом, си сменя и името в съответствие с това чия собственост е станала.

Улиците са пълни с въоръжени мъже. Навсякъде има постове. Слугините се движат винаги по двойки, а целта е съвсем ясна – да се следят една друга. Връщат се от покупки и се разхождат покрай реката, където посядат понякога да си починат под краката на избесени хора. Разговорите помежду им са влудяващи, защото никоя никога не е сигурна на кого и какво точно донася другата, както и кога, или пък какво би могъл да чуе някой. Защото след това бъдещето се поднася под формата на черен ван, който те поглъща в отвратителната си утроба, а ти се молиш единствено да няма болка. „Благословен да е денят!“, казва едната. „Бог ни е изпратил хубаво време“, въздъхва другата. „Благословен да е плодът!“, пожелава някоя. „Дано Бог отвори“, отвръща другата, вероятно имайки предвид утробата. „Да Го хвалим“, поздравява някой вместо добър ден. „Под Неговия взор“, съгласява се събеседникът. А взорът може да дойде отвсякъде, понеже Очите на Бога са практически навсякъде и черният ван може да дойде за всекиго. Дори за някой командир.

И понеже все пак няма да ви разказвам епизод по епизод ставащото в сериала, ще се спра на някои от героите. Ще ги изреждам по гама – от бяло, към сиво, към черно. Започвам, разбира се, с Джун, която в момента е Нафред, защото трябва да роди бебе на Фред и достопочтената му съпруга Серена Джой.

Елизабет Мос е едва на трийсет и четири, но вече има солидна биография. Носителка е на награди „Еми“ и „Златен глобус“ заради участието си в Момчетата от Мадисън Авеню. Тук я виждаме като наплашена до смърт жена, бита, изнасилвана и унижавана; жена, която смята съпруга си за мъртъв и няма представа какво е сполетяло невръстната ѝ дъщеричка. В началото единственото ѝ желание е да оцелее с надеждата да намери Хана и тя прави всичко, за да го постигне. Оцеляването. Идиотски ритуали, идиотско поведение, робско покорство, съгласие и с най-невероятните лудости. До мига, в който осъзнава, че ако „врагът“ не е искал да получи армия в лицето на покорно склонилите поглед към земята слугини, не е трябвало да ги облича в униформи. Пречупената на пръв поглед Нафред се оказва, че всъщност е огънатата Джун, която внезапно спира да се плаши и дори е готова да влезе в черния търбух на зловещия ван. Защото дори и страхът си има граници. И дори институционализираната лудост не би могла да бъде чак толкова умопобъркана. Или пък е възможно. Предстои да разберем. Дано само да го разберем от сериала, а не от действителността, която често пъти ни е показвала, че е в състояние да надхвърли и най-ужасните ни кошмари.

Мойра, най-добрата приятелка на Джун, в живота е Самира Уайли, придобила известност с участието си в сериала на Нетфликс Оранжевото е новото черно, където изпълнява ролята на затворничката Пуси Уошингтън. В живота е също толкова непокорна, дива и хомосексуална, каквато е и в The Handmaid’s Tale (или Слугински разкази, както предпочитам да го наричам). Именно Мойра е тази, която помага на Джун да не полудее в първите дни след попадането си в „Червения център“ – мястото, където жени със запазени детеродни функции се обучават как да бъдат Слугини. Мойра разбира какво изисква от нея новото общество и е решена да играе ролята си, докато не заблуди враговете си дотолкова, че да им се изплъзне. И все пак, когато отново я срещаме към края на сезона, заварваме една съвсем различна и примирена Мойра, която явно се е предала пред съдбата, което пък носи щипка отрова в тази и без това твърде отровна история. Но може би не сме били прави и първото ни впечатление е възможно да се е оказало безкрайно погрешно. Знае се, че ще участва и във втория сезон, което е безспорно една чудесна новина.

Не може да пропуснем Наглен (Офглен), Слугинята в дома на командир Глен. Ролята се изпълнява от прекрасната Алексис Бледел с бездънните сини очи. Тя е партньорката за пазар на нашата Нафред и първото желание на всеки здравомислещ човек е да я цапардоса с нещо тежко по главата, най-добре с някоя Библия, че дано ѝ намести малкото, но безкрайно набожно мозъче. Нафред е на път да полудее, когато трябва да разговаря с нея – целият им диалог е описаният по-горе „Под Неговия взор“ и „Да Го хвалим“, „Благословен да е плодът“ и „Дано Бог отвори“, докато – и не разкривам някакъв невероятен спойлер, спокойно – Наглен не се оказва женена лесбийка (или „полоотстъпница“, какъвто е законният термин), професорка по микробиология и сътрудничка на бунтовническата групировка „Мейдей“. Та именно Емили – понастоящем Наглен – е жената, която успява да спаси нашата Джун, понесла се неспирно по спиралата към крайното отчаяние, удавено в богобоязлив новговор.

Джанет (Мадлин Брюър), известна като Науорън, а малко по-късно и като Наданиъл. Това младо момиче също изгрява в Оранжевото е новото черно, но тук направо блести. Когато за пръв път се появява, вече е преживяла нещастия, достатъчни за цял човешки живот. Разбираме, че като ученичка е била изнасилена от цял клас момчета. Знаем, че са отнели сина ѝ Кейлъб. Тя е дива, непокорна и красива, несломима дори, докато само една нощ в „Червения център“ я превръща в напълно побъркана нещастница, която все пак трябва да стане Слугиня заради двата си действащи яйчника.

Люк (затруднявам се с истинското му име. Той е от нигерийски произход и е известен като Оу Ти Фагбенле, а иначе е Олатунде Олатежу Олаолорун, дано ме извини за транскрипцията). Люк Банкол е съпругът на Джун. Красив, здравомислещ, любящ съпруг и отдаден баща, който прави всичко възможно, за да изведе семейството си от страната. Джун му е втори брак, преди нея е имал съпруга Ани. Може би това е и причината Джун да бъде заклеймена като блудница при попадането си в „Червения център“. Дори по време на кошмарното ѝ битие като Слугиня, той успява да бъде нейната опора, част от душата и разума ѝ, оживявайки в спомените ѝ.

Ник е шофьорът на семейство Уотърфорд, чиято Слугиня е Нафред. В живота е Макс Мингела, син на Антъни Мингела и досега го бях гледала само в Социалната мрежа. За Ник знаем, че е на съвсем ниско ниво в новата йерархия, дори няма право на съпруга. Освен това е доста симпатичен и сексапилен млад човек. И освен това е Око, от ония „Божии очи“, които следят и донасят всичко. Ролята му в съдбата на Джун се оказва доста важна, най-малкото защото тя установява, че след като е загубила съпруга си, някак е започнала да си „пада“ по него. Но не само за това. В определен момент Ник се оказва пазачът на вратата към бъдещето ѝ. Нищо повече няма да кажа, ще трябва да си изгледате сериала и/или да прочетете книгата.

И стигаме до семейство Уотърфорд. Джоузеф Файнс е в ролята на командир Фред Уотърфорд, а красивата Ивон Страховски е набожната му съпруга Серена Джой. В началото ни биват представяни като побъркани сектанти, чието държание и боголюбие би притеснило и някой амиш. Той е един от ръководителите на новата държава Гилеад и основен отговорник за победите над бунтовническите сили, докато Серена Джой се грижи за домашния уют, топлите му чехли пред камината и състоянието на градината.

Нея я виждаме с пристегнатата в кок руса коса, със зелената рокля (съпругите на командирите са винаги облечени в зелено), със съвършеното си и без никакъв грим лице, той ни се представя със строгия си костюм и ние го гледаме как играе тайно на Скрабъл с Нафред в кабинета си, защото дори и съпругите се подчиняват на закона и нямат правото да четат. Същият този закон, писан някога от самата Серена Джой. Погледите към миналото ни показват двама млади, образовани и свръхнабожни идеалисти, чието единствено желание е да прочистят прояденото от разврат и наркотици общество, за да осигурят по-чист и красив свят за твърде малкото на брой раждащи се деца. Както казва командир Фред: „Искахме да създадем по-добро общество. Не сме обещавали, че ще е добро за всички“. Така или иначе, вместо младите надъхани идеалисти, които хрупат пуканки в киното и после се любят със страст, новото време ни представя две мутирали души, които бихме искали да видим попаднали в строгите, но справедливи ръце на Леля Лидия.

Да обясня първо за Лелите. Това са онези женища, на които е поверено възпитанието и обучението на Слугините в „Червените центрове“. Когато ги види човек, неизбежно си прави асоциация за надзирателки в концлагери. Но дори особено жестоките надзирателки в концлагери биха изхвърлили Леля Лидия от редиците си, а социопатите биха завели дело, за да се откажат категорично от всякакви потенциални връзки с нея. Ан Дауд, актрисата, която изиграва въпросната Леля, успява да те накара да я намразиш с всеотдайна страст. Дж. Р. Р. Мартин сигурно гризе нокти от яд, че не се е сетил да я включи като септа възпитателка на Джофри. С нейна помощ младият Ланистър би станал по-гаден и от себе си, докато така си е просто едно слабоволево злобно и разглезено леке. Тоест, тази жена е луда. Възприела се е като любяща майка за своите момичета и с тежка мъка на сърце понякога им налага наказания, за да ги вкара в правия път. Не, че толкова ѝ се иска, но понеже нали в Библията е речено, че ако дясното ти око те съблазнява, следва да го извадиш, тя нарежда да се извади окото на сбъркалата според нейните представи бъдеща Слугиня. Или заповядва отстраняването на клитора на друга. Няма проблем да участва в спасяването на давещо се момиче, да стои със свито сърце до леглото ѝ и да я чака да се оправи, докато скръбно рони сълзи, само за да може после да нареди да я пребият с камъни, защото е престъпила закона. Нарежда и извършва неща, с които кара дори обръгналите вече на какво ли не останали герои да се чувстват като онзи нещастен судански джебчия, когото споменах в началото. С други думи, няма НИЩО, което Леля Лидия да не би могла да направи, освен да бъде нормален човек.

Маргарет Атууд ни въвежда в света на оживял Станфордски експеримент, само дето няма кой да го прекрати накрая. Показва ни ад, пътят към който наистина е постлан с добри намерения, асфалтиран от иначе добри хора със сърца на идеалисти. Рисува ни бъдеще, което вече не изглежда чак толкова нереалистично, ако се вгледаме в миналото и в немалко примери от настоящето.

И така, оставаме в очакване на обещания за догодина втори сезон. Не знаем на какво ще се натъкнем в него, но Маргарет Атууд отново е сред продуцентите, което най-малкото означава, че няма да ни се предложи някакъв женски вариант на Рамбо.