Табу

Лондон, 19 век. След смъртта на заможния земевладелец Хорас Дилейни дъщеря му Зилфа и безскрупулният ѝ амбициозен (но и значително тъповат) съпруг Торн привидно са единствени наследници. До момента, в който на хоризонта се появява полубратът на Зилфа – Джеймс. Завърнал се от Африка и доскоро смятан за труп, Джеймс е доста жив, доста твърдоглав и доста решен да се възползва от правата си като наследник. Интересът му е съсредоточен не върху материалното облагодетелстване, а по-скоро върху късче земя. Остров, стратегически разположен и представляващ притегателна сила и за Британската империя, и за САЩ. Цялата динамика в сюжета, както и повечето конфликти между героите, произтичат от интереса на всеки към въпросния (полумитичен) остров. Който, в случай че се питате, се казва Нутка.

Табу е пищен, често зрелищен сериал, който попада в категорията на други скъпоструващи, мрачни телевизионни продукции от рода на Викторианска готика. Ако търсим паралел между двата сериала, то Табу е замислен като по-малко повлиян от готиката, по-здраво стъпил на земята и донякъде по-праволинеен. Също така е и по-фокусиран върху развитието на байроновския си централен герой и почти не поставя ударение върху второстепенни герои или ансамбъл. Това в случая е нож с две остриета, тъй като подобен стеснен фокус налага извънредно интересен централен образ, който да съумява да ангажира зрителското внимание непрекъснато, а случаят, уви, не е такъв.

Джеймс Дилейни е изготвен и скалъпен за възможностите и харизмата на Том Харди персонаж, което не е изненада, имайки предвид, че Табу е негова собствена идея, изчакала чинно и прилежно реализацията си в продължение на близо 10 години. За съжаление, веднъж щом повечето характерни черти, привички, дребни ексцентричности и страсти на Дилейни са маркирани в първите 3-4 епизода, Харди много трудно може да изненада във втората половина на шоуто, което е и един от огромните недостатъци на Табу.

Пилотният епизод даваше някакви надежди, че може би Дилейни ще е един от онези образи, които карат зрителите да се чудят до последно дали бруталната или човешката страна ще надделее. След това встъпление, обаче, става скорострелно ясно, че въпросният байроновски герой е основно симпатичен, чувствителен сладур, който се крие зад сбърчено чело, брада и някои изгрухтявания. Дилейни може да е донякъде запомнящ се образ, но така и не се превръща в силно притегателен или в особено завладяващ персонаж, а Харди, знаем, е способен на такива изпълнения. Тоест, Дилейни е ниска топка за създателя си, който обаче безспорно извлича максимално удоволствие да се шматка насам-натам с хубав Дикенсов цилиндър, мрачен поглед, хвърлящ мълнии, и точно 9 реплики на епизод.

Поддържащият каст се състои предимно от лица, на които сте попадали в Карибски пирати, Игра на тронове и Peaky Blinders. Поради сравнително баналните образи, а и недотам дадените възможности за изява, техните изпълнения не са твърде интригуващи, с изключение на Том Холандър и Джеси Бъкли (за която предвиждам звездно бъдеще).

Аспект, в който Табу блести, са превъзходните продукционни качества. Докато голяма част от британските сериали, чието действие се развива на фона на 19 век, изглеждат често бозави и някак еднакви, сценографията, костюмите и операторската работа тук предлагат великолепни картини със собствен характер и стил. В някои от епизодите конкретни забележителности от Лондон дори съумяват да регистрират такова внушително присъствие, че могат да бъдат възприети самите те като поддържащи герои в рамите на конкретния час. Принос в случая има режисьорският дует Кристофър Найхолм и Андерс Енгстрьом, които успяват да запазят тази осезаема атмосферичност до самия край.

Вероятно двата най-силни недостатъка на сезон 1 от Табу са твърде ограниченият брой събития, които да носят някакво развитие на централния сюжет, както и силната невъзможност шоуто да е мрачно по начина, който създателите му очевидно целят. По първия въпрос може да се заяви, че въпреки изобилието от действия, то голяма част от тях остават самоцелни и/или разпилени и без особена инвестиция спрямо фабулата. Колкото до втория проблем – разводнената мрачност – личи си желанието на създателите да направят сериал, който да е подчертано драматичен, силов и… мрачен. Цялата естетика е подчинена на липсата на светлина, на сенките, на скритото. Героите са мрачни, сюжетът е мрачен, темите и идеите – все мрак. Лошото е, обаче, че от толкова натрупване на мрачност често се прекрачва фината граница между сериозност и комичност и понякога сериалът навлиза в доста абсурдни себепародийни дебри.

При все недостатъците си, Табу е много добре заснет сериал, който бих препоръчала заради доброто изпълнение на Харди, красивите моменти и способността му с лекота да развлича, веднъж щом забрави за претенциите си да бъде самовглъбен и мрачен.