Stranger Things, сезон 2

След края на първи сезон на Stranger Things си бях пожелал братята Дъфър да оставят историята на децата от Хокинс, Индиана, непокътната. Да продължат с жанра, дори може би с темите, ала да ни разкажат нещо различно, с други главни герои.

Бързо стана ясно, че този път не уцелих с мечтите, и втората част на хитовата продукция ще продължи сюжета и ще надгражда персонажите на Ел, Майк, Дъстин, Лукас и Уил. Въпреки леката горчивина, ще излъжа ако кажа, че не не очаквах новите им приключения с оплезен език и отново изгълтах деветте епизода на две сядания.

Смятам този път да пропусна по-общите си впечатления от сериала, защото те не претърпяха някаква забележима промяна – онова, което направи Stranger Things толкова популярен, присъства в цялата си прелест и в новия сезон. Рядко чета прегледи на произведения, за които сам смятам да пиша, но в този случай направих изключение и попаднах на вероятно най-точното определение за тийн хоръра на Нетфликс – weaponized nostalgia. Ако искате и очаквате именно това, няма да останете разочаровани и сериалът доставя не с кофи, а с фургони.

За съжаление, не можеш повторно да изпиташ чувството от първия път (в каквото и да е), така че при все старанието си, ST2 няма как да предизвика нивата на възхита от миналата година. Казвам това като факт, а не критика.

Колегата преди мен е посочил някои от несъмнените подобрения в този сезон и съм напълно съгласен с него. Дъстин, Лукас и Уил имаха нужда от повече фокус върху себе си и тук го получават и оправдават. Хлапетата играят зашеметяващо и е интересно да виждаш как премеждията им водят до израстване, акомпанирано с неизбежните проблеми от света на възрастните – нуждата понякога да премълчиш или поизкривиш истината, желанието нарочно да нараниш някого, както и все по-явната борба за място под слънцето. Майк, впрочем, наистина отстъпва назад и дава на другарчетата си пространство да дишат, което в крайна сметка сякаш не е толкова лошо решение.

Новото попълнение в групата, Макс (Сейди Синк), всъщност се вписа идеално в динамиката между малчуганите и смятам, че персонажът ѝ има сериозен потенциал. Никога няма да измести Ел от сърцето ми, обаче при първата им съвместна сцена ужасно ме дожаля за луничавата червенокоска. Приятно ме изненада постигнатият контраст между двете героини – дребничката телепатка е нежна, крехка и ужасно чувствителна на повърхността, макар всички да знаем каква мощ притежава, докато Макс е развила бодлите по кожата си и е типичната мъжкарана още от пръв поглед, въпреки че всъщност копнее за приятелство и разбиране, за общност.

Споменавайки Ел, тя продължава със своето изумително представяне. Момичето просто не е от тази земя и всяка сцена с нея е истинска наслада за сетивата. Промяната във външния ѝ добре отразява промяната вътре в нея, а все още търся някого, който не е плеснал възторжено, когато с Харпър си размениха по едно Bitchin’ в пикапа. Събирането ѝ с Майк и останалите, както и балът към края сигурно са най-трогателните събития в сезона, което идва да покаже що за чудна връзка са изградили всичките сладури със зрителя. Лично аз трудно преглътнах буцата в гърлото си по време на въпросните сцени.

След кратко замисляне се оказва, че единственото ми голямо недоволство от ST2 идва в следствие на по-нескопосания му сюжет. Залозите се качват, но не и качеството на сценария, който работеше в концентрираната рамка на предишния сезон, обаче тук трябва да жонглира с твърде много топки и неизбежно изпуска някои от тях. Подразних се от това, че Дъфър твърде очевидно отделят време – при това хич не малко – да си подложат за очакваното продължение, а не да движат текущите събития напред.

Въпреки че Upside Down продължава да изглежда зверски стряскащо, а новият антагонист не му отстъпва, докато протяга тъмните си пипала към нашия свят, хорърът леко е дал назад. Не че Stranger Things е бил някаква разтърсваща страхотия в предходния сезон, ала тук Дъфър са си позволили малко повече кемпинес от необходимото и това отнема от чувството за надвиснала заплаха. Друго обяснение е, че като че ли ни показаха твърде много от Другата страна, а колкото и мрачно да е дадено зло, продължителното му изваждане на показ постепенно руши тъмния ореол около него.

Stranger Things 2 е хубаво продължение и запазва повечето силни черти на оригинала, че дори добавя и някои нови, ала новаторският блясък е поизбледнял, а сценарият едвам минава за приличен. Финалната дума за това дали усилието си е струвало или в крайна сметка се оказа по-скоро ненужно май остава за всеки един от нас поотделно. Аз все още се колебая.